Тери Брукс
Камъните на елфите (18)

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Привечер на следващия ден крал Ивънтайн Елеседил се беше усамотил в кабинета си и преглеждаше списъка от държавнически дела, с които на сутринта трябваше да се заеме. Лицето му бе изопнато от умора, а очите му — възпалени от взиране в ситно изписаните страници на древните книги.

В краката на стария крал кротко похъркваше Манкс. „Завиждам ти, че можеш да спиш спокойно, стари друже, тъжно се усмихна Ивънтайн, какво не бих дал и аз да затворя очи поне за час, без да нахлуят проклетите кошмари.“

Кралят разтърка очи и подпря глава на ръцете си. Да можеше някак да се отърве от мъчителните мисли, които го преследваха всяка нощ и прогонваха съня му… Все по-болезнено усещаше нуждата от почивка и все по-малко надежда му оставаше, че желаният покой ще дойде.

Когато отново вдигна глава, пред него стоеше Аланон. За мит не повярва на очите си, реши, че видението е плод на затормозеното му съзнание, тръсна глава и разтърка очи. Но вместо да изчезне, друидът се приближи към него и му подаде ръка.

— Аланон! Вече мислех, че почвам да получавам халюцинации! Какво стана? Откри ли я?

— Тя е тук — кратко каза друидът.

Кралят не намери какво да отговори на това и замълча объркано. Манкс се събуди, наостри уши и шумно се прозя.

— Не вярвах, че някога ще я видя отново — промълви Ивънтайн. — Къде е?

— На сигурно място. Чуй ме, кралю, нямаме много време. Искам да събереш синовете и най-верните си съветници, изобщо хората, на които си разкрил тайната на Елкрис. Кажи им да дойдат точно след един час в Голямата заседателна зала. Искам да се срещна с тях. Постави отвън на пост сигурен човек. Това е засега. Ще се видим на съвета.

Той се обърна и тръгна към вратата.

— А Амбърли? — извика след него Ивънтайн.

— Ще се видим на съвета — повтори друидът, без да се обръща.

Уреченият час изтече и най-верните приближени на крал Ивънтайн се събраха в Голямата заседателна зала. Тя беше просторно шестоъгълно помещение с дъбова ламперия и високи сводести тавани, като в катедрала. В дъното на залата се издигаше кралският престол — великолепен, ръчно резбован, заобиколен от знамена с древни елфски гербове. Подът от чер полиран мрамор отразяваше като езерна вода светлините на газовите лампи. Около кръглата маса бяха столовете на Висшия елфски съвет — двадесет и един на брой.

Но тази вечер бяха заети само шест от тях. Андер Елеседил седеше, вперил поглед в широкия дъбов портал, и почти не обелваше дума. Мисълта за появата на Амбърли го изпълваше с безпокойство. Въпреки че баща му не беше споменал нищо, принцът беше сигурен, че тя се е върнала. Иначе Аланон не би настоявал да ги види още сега. И най-вероятно друидът беше успял да я убеди да се заеме със спасяването на Елкрис. Андер не можеше да си представи само как би посрещнал Съветът завръщането на Амбърли, но се опасяваше, че чувствата щяха да бъдат по-скоро враждебни. И въпреки това, ако кралят се изкажеше пръв и им обяснеше как стоят нещата, останалите може би все пак щяха да й гласуват доверие… Но не вярваше баща му да го направи. Той би предпочел първо да чуе мнението на останалите и тогава да вземе решението си.

Андер се раздвижи неспокойно. Какъв ли щеше да бъде неговият собствен съвет? И дали щеше да бъде достатъчно обективен, след като ставаше дума за Амбърли? Дори в момента се разкъсваше от противоречиви чувства по отношение на нея — обичта и разочарованието се преплитаха. Той наведе глава. Може би щеше да е най-добре изобщо да не се намесва и да остави на по-безпристрастните да преценят.

Бързо огледа събралите се. Баща му се беше спрял все на сигурни, надеждни хора. И то, помисли си Андер, на такива, у които здравият разум щеше да надделее над чувствата. Но какво ли щеше да им подскаже този път разумът? Дори за себе си не можеше да бъде сигурен…

Отдясно на краля седеше Арион Елеседил, престолонаследникът. Както винаги, Ивънтайн щеше да се обърне първо към него. Арион беше неговата опора и старият крал го обичаше безумно. Самото му присъствие действаше на баща му толкова успокояващо, колкото ничие друго. Най-малко пък това на Андер, Но поне според брат си Арион беше твърдоглав и прибързан, не умееше или пък не искаше да се постави на мястото на друг. Навремето беше много привързан към Амбърли, дъщерята на любимия му брат Ейн. Но след смъртта на брат му момичето се отдръпна от него — чувстваше Андер по-близък. А след като Амбърли отхвърли честта да бъде Избраница, разривът между нея и вуйчо й беше пълен. В този момент Арион не изпитваше по отношение на Амбърли друго, освен горчиво разочарование. Дали то нямаше да попречи на безпристрастното му решение, питаше се Андер.

До Арион седеше Емер Чиос, първият министър. Той ръководеше държавните дела в отсъствие на краля. Красноречив и убедителен, Чиос щеше да изрази чувствата си открито. Кралят много го ценеше, въпреки че двамата много често бяха на различно мнение. Във всеки случай, каквото и решение да вземеше Емер, то щеше да има своята тежест.

Кейл Пинданон, главнокомандващ армията на елфите, бе най-старият и близък приятел на краля. Десет години по-млад от Ивънтайн, Кейл изглеждаше дори по-възрастен със съсухреното си, набраздено от белези лице, дългите бели коси и тънките си, провиснали мустаци. Целеустремен и твърд като скала, Пинданон беше сляпо предан на краля и винаги готов да го подкрепи. Същото щеше да стане и сега.

Последният присъстващ на събранието не беше член на Висшия елфски съвет. Той беше по-млад от Андер, слабичък, тъмнокос елф. Седнал до Пинданон, той почти не разговаряше с останалите, а ги наблюдаваше мълчаливо с искрящия си буден поглед. От пояса му стърчаха дръжките на два кинжала, а на стола му бе провесена дълга сабя. Андер забеляза на гърдите му медальон със сребърния кралски кръст. Това по всяка вероятност бе Криспин, капитан на елитната кралска гвардия, чието основно задължение бе личната охрана на краля. И все пак присъствието му тук бе доста странно. Андер бе очаквал баща му да се обърне за съвет към някой по-стар и опитен елф. Но щом в края на краищата го бе направил, явно имаше своите основания за това.

Тези бяха присъстващите на тайната сбирка. Отвън пред вратата пазеха Дардан и Роу. Напълно съзнателно баща му беше подбрал различни във всяко отношение хора, обединени от верността си към кралството. Ивънтайн разчиташе, че те ще вземат възможно най-правилното решение и Андер се молеше това да се окаже така.

Тези мъже съзнаваха отговорността си за съдбата на елфското кралство. Всички те бяха готови един ден да защитават интересите му на живот и смърт и този ден застрашително приближаваше. Елкрис бе вече на края на силите си, животът бавно се изцеждаше от нея и скоро никой нямаше да е в състояние да удържи злокобните настървени създания, измъкнали се иззад стената на Забраната. Те щяха да нахлуят в Западните покрайнини и да се опитат да унищожат всичко…

Андер оброни глава на ръцете си. Дали изобщо замисленото от Аланон имаше някакъв шанс да успее? И най-вече — щеше ли да им стигне времето? Всичко се свеждаше до това.

Двете врати на портала изведнъж широко се отвориха и всички като един обърнаха глави натам. В залата влязоха три фигури, загърнати в тъмни плащове, със спуснати ниско пред лицата качулки.

Този, който се извисяваше като скала над другите двама, не можеше да бъде друг освен Аланон, а някоя от двете по-дребни фигури беше… Андер затаи дъх… Амбърли! Но кой беше третият? Новодошлите застанаха безмълвно в единия край на масата.

— Ваше величество — обърна се друидът към краля и леко се поклони.

— Винаги си добре дошъл сред нас, Аланон. Всички са вече тук и с нетърпение очакват да те чуят.

— Тогава да не губим време — кимна Аланон и пристъпи напред. — Както знаете, голяма опасност заплашва народа на елфите — Силата на Елкрис отслабва с всеки изминал ден и скоро Забраната ще рухне. Демоните вече обикалят наоколо и дебнат сгоден момент да отмъстят за хилядолетното си заточение. А рухне ли веднъж Забраната, ще заприиждат насам като неудържим порой…

… Ни най-малко не преувеличавам, господа. Силата на тяхната омраза е страшна и не бива да се подценява. Засега са на свобода само една шепа от тях и кръвопролитията вече започнаха. А ако цялата сган нападне кралството, силите ще бъдат неравностойни…

— Не познавате нашата армия! — разпалено възрази Пинданон.

— Генерале — намеси се крал Ивънтайн, — нека първо го изслушаме.

Пинданон прехапа устни и се облегна назад.

— Единственото ви спасение е Елкрис — продължи Аланон. — Умре ли Елкрис, вие сте загубени. Дори най-силната армия не е в състояние да ви помогне. Може да ви спаси само чудо. Такова чудо е прераждането на Елкрис и според легендата то е напълно възможно. Вие сами най-добре знаете какво е необходимо за това. Един от Избраниците трябва да занесе семето й при Свещения огън, Извора на живота И да успее да се върне обратно, за да дари нов живот на Елкрис. Едва тогава стена та на Забраната ще се възстанови и демоните ще се приберат обратно.

… Чуйте ме, жители на Арбърлън. Само преди две седмици разбрах за бедата, сполетяла Елкрис, и веднага се отправих насам да предложа на крал Ивънтайн помощта си. За съжаление пристигнах твърде късно. Не можах да предотвратя кървавото убийство на Избраниците, но още не всичко е изгубено! Древните книги в Паранор ми дадоха отговор на загадката за местонахождението на Свещения огън.

… Открих и още нещо. Един от Избраниците все пак е оцелял, защото в деня на кръвопролитието е бил далеч оттук. Този Избраник сега стои пред вас.

Последните думи на друида бяха посрещнати от глух шепот на недоверие. Аланон направи знак на по-дребната фигура да се приближи до масата. — Свали си качулката — нареди той.

Настъпи миг на напрегнато очакване, Ивънтайн стискаше облегалките на престола си така здраво, че кокалчетата на китките му побеляха.

Разнесе се сподавен вик на изумление и зеленият, едновременно плах и прелестен поглед на Амбърли срещна не по-малко смутения поглед на нейния дядо.

После Арион изведнъж скочи от мястото си с пребледняло от гняв лице:

— Не, друиде! Само това не! Как смееш изобщо да я водиш тук?!

При тези думи на брат си Андер пламна и също беше готов да скочи от мястото си, но баща му го спря. Надигна се гневна глъчка, която постепенно утихна под строгия поглед на краля. — Нека първо изслушаме Аланон! — повтори Ивънтайн.

— Благодаря — кимна друидът. — Достойни мъже на Арбърлън, искам добре да разберете едно — Амбърли Елеседил е последната ви надежда…

— Тежко ни и горко, ако разчитаме на една изменничка! — отново не се сдържа Арион. Кейл Пинданон кимна в знак на мълчаливо съгласие.

— Ако не вярвате, че тя все още е достойна да служи на Елкрис, това лесно може да се провери — всъщност не мислете, че самата Амбърли не е измъчвана от същите съмнения… Но уверявам ви, че в този съдбоносен момент единственото, което има значение, е решението на Елкрис, ничие друго. Ако тя прецени, че може да повери семето си на Амбърли, значи всичко е наред. Тук няма място за гордост, нито за гняв, защото съдбата на цялото ви кралство е заложена на карта. Това трябва да ви е пределно ясно. Затова, достойни елфи, забравете миналото, подайте ръка на Амбърли и се доверете на преценката на мъдрата Елкрис.

— Няма да стане — свъси вежди Арион.

— Прекалено много искаш от нас, друиде — поклати глава Емер Чиос.

— Защо? Искам само да бъдете безпристрастни и да оставите нещата да следват своя естествен ход, Повтарям ви, че не е във ваша власт да решите дали Амбърли ще бъде натоварена с изпълнението на тази изключително рискована мисия. Първо трябва да се долитаме до Елкрис. Нека Амбърли се яви пред нея и ако Елкрис й повери семето си, заклевам ви, не се опитвайте да я спрете, а се молете за благополучното й завръщане.

— А ако Елкрис я отхвърли?

— В такъв случай тежко ни и горко… Въпреки че ни най-малко не подценявам армията на генерал Пинданон.

— Чуваш ли се какво говориш, друиде?! — избухна Арион въпреки предупредителния поглед на баща си.

— Искам и вие добре да ме чуете — обърна се към него Аланон.

— Криви ще ти излязат сметките, Аланон — сви устни Арион. — Елкрис няма дори да й проговори. Но нека все пак изменницата благоволи да ни обясни какво я е накарало да изостави задълженията си и да побегне като последна страхливка.

Аланон хвърли бърз, окуражителен поглед на Амбърли. Но момичето беше свело очи и лицето му беше пребледняло.

— Съжалявам, ако съм ви причинила болка — отвърна тя едва чуто. — Но не можех да постъпя другояче.

— Ти ни опозори! — избухна Арион. — Не оправда надеждите ни и опетни паметта на баща си! Кажи — липсваше ли ти нещо?! Напротив — всичко ти беше поднесено на тепсия и ти реши, че можеш да плюеш на всичко!

Амбърли прехапа устни.

— Никога не съм мислила, че заслужавам да бъда Избраница, Арион. Никога не съм се стремила към това. Известно време се опитвах да правя онова, което се очакваше от мен, но… разбрах, че е безсмислено.

— О, нима?! — заплашително се надвеси над нея Арион. — И защо, осмелявам се да попитам?

— Не мога да обясня… — тя го погледна умолително и очите й се напълниха със сълзи.

После се обърна към Аланон и с отпаднал, внезапно състарен глас попита:

— Защо ме доведе тук, друиде? Защо изобщо ме накара да се върна? Нали ти казах, че няма смисъл… Сега увери ли се? Моля те, остави ме да си вървя!

— Разбери най-после, че тук си у дома, момичето ми — меко и някак тъжно отвърна друидът. — Въпреки че посрещането беше доста хладно. — И той стрелна с поглед Арион.

— Разбирам чувствата ти, принце, но опитай се поне за миг и ти да се поставиш на мястото на някой друг. Гневът не води до нищо добро… Докога ще се въртим в този омагьосан кръг?

Той замълча, обгърна с поглед лицата на всички присъстващи и разпери ръце:

— Не знам какво е накарало Амбърли да си отиде оттук. Не знам и какво я е накарало да избере Хейвънстед за свой втори дом. Но нямам право да я съдя, нито пък вие имате това право. Станалото — станало. Важното е, че все пак се върна. Направи го само заради вас, не я карайте да съжалява, че го е сторила. Знаете ли каква смелост се искаше от нея, за да вземе това решение? Знаете ли какво е преживяла, докато стигне дотук? През цялото време демоните бяха по петите й и все още са. Затова оставете упреците и помислете за своята собствена отговорност.

Старият крал и Андер го слушаха с напрегнати горящи очи, но Емер Чиос изведнъж го прекъсна:

— В такъв случай защо първо не я заведе при Елкрис, друиде?

— Не бих го направил зад гърба ви — твърдо каза Аланон. — Исках първо да получа вашето съгласие, доблестни мъже на Арбърлън.

Той сложи ръка на рамото на Амбърли и продължи:

— Настъпи моментът да направите избора си. Кой от вас ще й гласува доверие?

В залата се възцари гробна тишина. Всички се раздвижиха неспокойно, размениха бързи погледи, но никой не взимаше думата.

Андер усети, че настойчивият поглед на Аланон беше вперен в него. Очите на двамата мъже се срещнаха и размениха някакво безмълвно послание.

Андер се изправи, заобиколи масата и се изправи пред Амбърли. Тя трепна като подплашена сърна, но принцът се наведе, целуна я по челото и я притисна до гърдите си.

Емер Чиос се приближи към тях, обърна се към останалите и разпери ръце:

— Е, господа, можем поне да опитаме…

Криспин погледна към краля, чието лице си оставаше непроницаемо, и след моментно колебание се присъедини към малката групичка.

Трима подкрепяха Амбърли, трима останаха по местата си. Кралят въпросително погледна Арион, но той само поклати глава:

— Казах вече. Не мога просто да махна с ръка и да забравя.

Лицето на Пинданон също остана мрачно изопнато:

— Гласувам доверие единствено на нашата армия. — Поколеба се и добави: — И на теб, Кралю. Затова — да бъде както ти решиш.

В този миг всички погледи бяха приковани в Ивънтайн. Старият крал остана известно време вглъбен в себе си и на лицето му се изписа тъжна решителност. После каза с тих, но ясен глас:

— Тогава Амбърли ще застане пред Елкрис. Благодаря ви. Разпускам Съвета.

Арион Елеседил напусна залата смръщен като буреносен облак, без да удостои с поглед никого.

Андер остана загледан след него и Уил Омсфорд видя болката и разочарованието, които се изписаха на лицето на принца. Разривът между двамата братя не остана тайна за никого, но в този момент гласът на Аланон отново прикова вниманието. Друидът оповести, че Амбърли е на края на силите си от изтощителното пътуване и ще си почине някой и друг ден, преди да се изправи пред Елкрис. После заседателите се оттеглиха. В залата останаха само кралят и трите фигури, загърнати в тъмни плащове. Друидът прошушна нещо в ухото на краля и той макар и неохотно също напусна залата.

— Амбърли — обърна се Аланон към момичето, когато останаха сами — искам да отидеш при Елкрис още тази вечер.

— Но нали… — невярващо започна момичето и изведнъж рязко поклати глава. — Не. За днес ми стига. Имам нужда да събера мислите си, преди да застана пред нея! Пък и ти сам каза, че…

— Тактически ход — смигна друидът. — Имах нещо на ум. Какво те притеснява чак толкова? Ще застанеш пред Елкрис такава, каквато си — нямаш нужда от специална подготовка. Амбърли се озърна безпомощно, като хваната в капан.

После изведнъж раменете й се разтърсиха от ридания. Наистина й беше дошло твърде много. Цялата й съпротивителна сила сякаш се беше стопила и тя стоеше пред тях крехка и уязвима. Аланон се опита да я прегърне, но тя отблъсна ръката му, извърна се настрана и продължи да плаче — горчиво, безутешно. Уил Омсфорд я гледаше със свито сърце, безпомощен да й помогне. Най-после Амбърли спря да плаче и задавено прошепна:

— Аланон, наистина ли трябва да отида още тази вечер?

— Да, принцесо — твърдо каза друидът. Последвалото мълчание се стори на Уил Омсфорд безкрайно.

Най-после Амбърли отвърна с тих равен глас:

— Добре тогава.