Тери Брукс
Камъните на елфите (17)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Малко преди разсъмване стигнаха южния бряг на Мърмидон, недалеч от Калахорн и горите на Западните покрайнини. Бяха яздили цяла нощ през полята, без да бързат, но и без да спират, в желанието си да се отдалечат колкото се може повече от Тресавището. Бяха доста уморени, пък и не виждаха подходящо място да прекосят реката, затова Уил предложи да си починат малко. После щеше да се наложи или да плуват, или да повървят по течението, докато открият някакви плитчини. И в двата случая беше по-безопасно да изчакат утрото. Пуснаха Артак да попасе, а те постлаха одеялата си на закрито между дърветата. Миг по-късно ги обори сънят.

Събудиха се чак към обяд. Слънцето вече напичаше. Измиха се, хапнаха набързо и пак тръгнаха.

Повървяха доста нагоре по течението, без да открият подходящо място за минаване. Тогава решиха да преплуват реката, за да не губят повече време. Привързаха се с едно въже за гърба на Артак и нагазиха във водата. Прониза ги хладна тръпка и устните им затракаха от студ, но все пак успяха благополучно да стигнат отсрещния бряг.

Отправиха се на север, като от време на време вървяха пеша, за да си почива Артак. Уил смяташе, че вече доста са се отдалечили от Тресавището и не е нужно да препускат. Трябваше да пазят силите си за по-късно. Пък и поддържаха една доста добра скорост — до сутринта щяха да са стигнали до долината на река Рен. А дотогава не ги заплашваше сериозна опасност.

Поне така мислеше Уил, а Амбърли дори да мислеше другояче, запази мнението си за себе си. Сега, след като се бяха разделили с циганите, настроението й видимо се беше подобрило. Тя по-често се усмихваше, пееше си, спираше се да вдъхне аромата на цветята. Както винаги, не разговаряше много с Уил, замислена за нещо свое, но и не странеше от него.

А Уил се улови, че откакто си тръгнаха, почти непрекъснат то мислеше за Еретрия. Чудеше се дали наистина дъщерята на Цефело ще се осмели да захвърли всичко и да побегне и защо беше толкова сигурна, че пак ще се срещнат. Не че не би се зарадвал да я види отново — дори само мисълта за нея го вълнуваше. Това момиче притежаваше тайнствената, изплъзваща се прелест на русалка, която тласка моряците към гибел…, Уил тръсна глава. Не, Еретрия не беше никакво видение, а същество от плът и кръв, което я правеше не по-малко опасна, въпреки че не му мислеше злото, а напротив, беше спасила живота му.

До вечерта вървяха все на запад — покрай гората, но навлязоха в нея едва когато падна мрак. Спряха за нощувка край едно поточе, но решиха да не палят огън, за да не привличат излишно вниманието. Амбърли събра диви плодове и някакви зеленчуци, които Уил не беше опитвал досега. Вечерята му се услади и докато дояждаше, без да бърза, един от продълговатите златисти плодове, изведнъж усети настойчивия поглед на Амбърли.

— Имаш ли нещо против да ти задам един въпрос? — тихо попита момичето.

— Откъде да знам, като още не си ми го задала? — опита се да се пошегува той.

— Ако не искаш, не ми отговаряй, но тази мисъл не ми дава мира, откак напуснахме… Тресавището…

— Да я чуем тогава. — Уил стана сериозен и се премести по-близо до нея, за да вижда лицето й. Озарено от луната, то изглеждаше съвсем бледо. — Ще ми отговориш съвсем честно, нали?

— Разбира се.

— Когато използва камъните… — тя се поколеба, докато намери точната дума, — …стана ли ти нещо?

— Странен въпрос — изгледа я Уил, обзет от някакво предчувствие.

— Знам, че е странен. Отговори ми — настоя тя. — Знаеш ли защо те питам? Гледах те през цялото време и отначало ми се стори… че усилията са ти напразни и не можеш да им въздействаш. Но после… когато те изведнъж оживяха, на лицето ти се изписа нещо… нещо като болка…

Уил бавно кимна. Спомняше си онова смущаващо, непривично усещане, което се беше опитал да изтика в периферията на съзнанието си. И почти беше успял. Нещо като защитен рефлекс… Момичето го наблюдаваше.

— Всъщност, ако не искаш, не говори за това… Сигурно ти е неприятно…

— Не — поклати глава той. — Опитвах се да не мисля за това, но се измъчвах вътрешно… Може би ще помогне, ако поговоря за него. Той си пое дълбоко дъх и продължи:

— Вътре в мен има някаква бариера. Не знам на какво се дължи, но просто съществува и ми пречи да използвам силата на камъните. Разбрах го изведнъж и не вярвах, че ще мога да я преодолея. Ужасно се уплаших. А вие с Еретрия бяхте до мен и демонът се канеше да връхлети върху нас. Това щеше да бъде краят. Тогава… нещо се случи и успях. Питаш дали съм почувствал болка? Не беше точно болка, но усещането определено не беше приятно. Някаква смътна тревога, страх, че се е случило нещо невъзвратимо…

— Може би по някакъв начин магията ти е навредила… — замислено предположи момичето.

— Може би… — съгласи се Уил. — Само че дядо ми никога не ми е споменавал подобно нещо. Възможно ли е при него да е било по-различно и той да не е усещал нищо смущаващо?

— Действително, елфската магия се проявява по различен начин… зависи от човека… — замислено отвърна Амбърли. — И това е напълно естествено, защото тя е дело на духа, а душите не си приличат като капки вода.

— Но ние с дядо ми много си приличаме — възрази Уил. — Във всяко едно отношение. Разбирал съм се с него много по-добре, отколкото с баща ми или с когото и да е било друг. Затова използването на магията би трябвало да ни се отрази по един и същи начин. Но пък ако беше почувствал нещо обезпокояващо, той непременно щете да ми каже.

Амбърли хвана ръката му и тихо каза:

— По-добре недей да ги използваш повече. — Само в краен случай… — опита се да се пошегува Уил, но момичето не се усмихна. Не виждаше нищо смешно в цялата тази работа.

— Всичко това е заради мен… — поклати глава тя. — Повярвай ми, Лечителю, изобщо не съм искала да се забърквам… Но след като така и така се е стигнало дотук, поне ме изслушай. Елфската магия не е шега работа. Последиците от нея понякога могат да се окажат много сериозни и да навредят повече дори от злото, срещу което тази магия е била използвана Нашите книги предупреждават за това и ни съветват да внимаваме, защото магията в известен смисъл… те изразходва, изхабява тялото и душата ти. Не можеш да получиш, без да дадеш — такъв е законът. И все пак и най-тежката телесна рана заздравява, дока то душата… — Тя се приведе към него. В очите й блестяха сълзи. — Не жертвай душата си заради мен. Не го заслужавам.

Поразен, Уил на свой ред взе ръката й в своята, опита се да се усмихне окуражително и обеща:

— Ще внимавам. Пък, кой знае, камъните може и да не ни потрябват отново… Спогледаха се. И двамата не го вярваха.

Посред нощ се разнесе изгладнелият вой на демоните-вълци. Уил и Амбърли скочиха, сепнати в съня си, с разширени от ужас очи. Зловещият вой заглъхна за миг и отново се надигна — остър и пронизващ. Южнякът и момичето грабнаха наметките си, нахлузиха ботушите, оседлаха Артак и се понесоха в нощта.

Дълго препускаха през ливадите, като се придържаха все край гората, а ярката луна озаряваше пътя им. Хладният нощен вятър донасяше до тях воя на демоните някъде откъм Мърмидон.

Артак, нахранен и отпочинал, преодоляваше разстоянията без усилие. Равномерният му бяг доста ги отдалечи от преследвачите. И все пак Уил не се съмняваше, че демоните-вълци ще ги настигнат и се ядосваше на себе си. Трябваше да очаква, че ще стане точно така. Камъните на елфите ги бяха издали при Тресавището и демоните ги бяха последвали незабавно.

А все още бяха твърде далеч от долината Рен, въпреки че яздеха повече от час. За ужас на Уил воят вече не идваше само откъм гърба им — друг, смразяващ кръвта вой му отговори от север, откъм подножието на Драконовите зъби. Вълците ги бяха обкръжили. Може би само на запад пътят им все още бе отворен? Или и там, както при Сребърната река, ги чакаше капан? Дали пък демоните не ги дебнеха в долината на Рен, за да ги довършат? Но нямаха друг избор, освен да рискуват Воят на преследвачите им ставаше оглушителен. Демоните, примамени от близостта на плячката, се носеха с удвоени сили. Уил пришпори Артак. Жребецът препускаше с отметната назад глава, облян в пот. Но онези от север също ги бяха надушили и предвкусваха кървавата схватка. Междувременно ездачите бяха навлезли в дивата пустош Стрелехайм, което означаваше, че долината на Рен не е далеч. Уил разчиташе единствено на това.

Течеше третият час от преследването и воят се разнасяше толкова наблизо, че Уил имаше чувството, че настръхналите туловища всеки миг ще изскочат Зад гърба им. Дрехите на ездачите бяха залепнали от пот, а очите им смъдяха от облаците пепел, които силният вятър запращаше в лицата им. Изведнъж забелязаха в далечината скалистите възвишения, които обграждаха долината на Рен, и свърнаха към тях, без да се бавят нито за миг. Конят летеше, устремен напред, напрегнат до крайност, а от разширените му ноздри капеше пяна. Южнякът и момичето се бяха вкопчили в него така отчаяно, сякаш тримата представляваха едно цяло.

Черният жребец прелетя като вятър през пролуката между скалите и Уил се озърна неспокойно — очакваше засада. Но противно на страховете му, никой не ги дебнеше в долината Рен. Това му вдъхна известна надежда. Може би все пак щяха да успеят да се измъкнат… А стигнеха ли веднъж горите на елфите…

Тогава какво? Уил трепна като попарен. Какво очакваше всъщност? Че някой ще им се притече на помощ? Та нали никой освен Аланон не знаеше за пристигането им, а той сякаш беше потънал вдън земя. Двамата не можеха да разчитат, че веднъж преминали границата на елфското кралство, ще намерят закрила. Демоните отдавна бяха проникнали в Арбърлън, самото сърце на кралството, и се опитваха да го унищожат. Те нямаше да се спрат пред нищо и Уил внезапно осъзна заблудата си. Тук дори бяха още по-уязвими, защото гората щеше да им попречи да се спасят с бягство, както досега. Сами се бяха напъхали в капана! Какъв глупак се беше оказал само, какъв глупак! Идеше му да извика от яд и безсилие. Пътищата им за бягство бяха отрязани и грешката беше единствено негова. На всяка цена трябваше да се измъкнат оттук. Мисълта му трескаво работеше. Камъните на елфите. В тях беше единственият изход.

В следващия миг чу писъка на Амбърли и рязко се извърна. С разширени от ужас очи момичето сочеше някъде нагоре.

Уил видя чудовищната птица, която се приближаваше към тях като тъмен облак. Птицата разбра, че са я забелязали и от гърлото и се надигна пронизителен крясък. Само по чудо можеха да избягнат грамадния клюн и острите, закривени нокти. Уил пришпори Артак, но бедното животно беше вече на края на силите си и едва се държеше на краката си. Ако успееха да стигнат гората, бяха спасени. Такава грамадна птица не би могла да се провре през гъсто преплетените клони. Но щяха ли да успеят?

Трябваха им още само няколко секунди. Птицата се спускаше към тях, застрашително разперила криле. Изведнъж Уил забеляза ездача на гърба й — тъмна фигура с неясни очертания и червеникави искрящи очи. Южнякът изтръпна под погледа на тези очи и целият му кураж се изпари.

За миг реши, че с тях е свършено. Но верният Артак с последен, отчаян отскок преодоля разстоянието, което ги делеше от гората, и тримата се озоваха под закрилата на почти непреодолимите дебри.

Жребецът се провря между дърветата и успя да излезе на тясна горска пътека. Храсталаците драскаха немилостиво лицата и ръцете на двамата ездачи. Южнякът и момичето се приведоха напред.

От ужас, изтощение и превъзбуда Артак бе станал почти неуправляем. Носеше се напред като навит на пружина — Уил чак се уплаши да не би да сбърка посоката и вместо да се отдалечат от преследвачите си, да налетят на тях. Напразно дърпаше юздите на жребеца в стремежа си да го поукроти. Вече се беше примирил, че нищо не е в състояние да накара коня да спре, и изведнъж едва не изхвърча от седлото — така рязко закова на място Артак. Спря, наведе глава и тихо изцвили. От хълбоците му се вдигаше димяща пот. Уил и Амбърли се спогледаха в недоумение.

И тогава пред тях изникна като изпод земята една висока фигура, загърната в тъмен плащ. Това стана толкова бързо, че Уил нямаше време дори да извади камъните на елфите. Тъмната фигура пристъпи напред и потупа запотения гръб на Артак. Уил зърна лицето под спуснатата качулка. Беше самият Аланон.

— Всичко наред ли е? — попита тихо той и пое от седлото Амбърли, сякаш беше лека като перце.

Момичето само кимна — още не можеше да дойде на себе си от учудване и уплаха.

— Къде се губиш, Аланон?! Вече мислехме, че си мъртъв! — възкликна Уил.

— Все бързате да ме отпишете… — промърмори друидът.

— Аланон, трябва да се измъкнем оттук час по-скоро — Уил се озърна неспокойно и заговори почти на един дъх. — Демони-те-вълци ни преследват още от Мърмидон, а и една гигантска черна птица…

— Почакай, Уил…

— … за малко да връхлети върху нас…

— Уил! — извика Аланон. Южнякът спря по средата на думата и го погледна изумено. — Ще ми позволиш ли да взема и аз думата, млади момко? Уил се изчерви и кимна.

— Благодаря. Исках да ви кажа, че засега сте в безопасност. Вождът на демоните надушва присъствието ми и се е разпоредил да бъдете оставени на мира. Омръзна му да се разправя с мен и е решил да поизчака.

— Сигурно ли е това? — Уил го погледна с известно недоверие.

— Абсолютно сигурно. Хайде сега, седнете и си поемете дъх.

Южнякът и момичето седнаха уморено на един дънер. Аланон остана прав.

— Трябва да продължим, към Арбърлън още тази вечер. Но нищо не пречи да починем малко — рече друидът.

— Как всъщност се озова тук? — попита го Уил.

— И аз бих ви задал същия въпрос — усмихна се Аланон. — Какво точно се случи при реката?

— Спаси ни Кралят на Сребърната река — отговори южнякът.

— И дори разговаря с нас — тихо допълни Амбърли.

— По-точно с теб — отбеляза Уил. — А ти, Аланон, как се измъкна? Също с негова помощ ли?

— Не — поклати глава друидът. — Аз дори не го видях. Забелязах само някаква ярка светлина, която ви обгърна, преди да изчезнете. За Краля на Сребърната река знам само, че води странно, уединено съществуване, и че се появява пред малцина. Този път избра вас, значи е имал своите основания за това. Във всеки случай успя да внесе смут в редиците на демоните, от което на свой ред се възползвах аз.

Изведнъж той се обърна към Амбърли:

— Спомняш ли си какво точно ти каза?

Момичето смутено сви рамене:

— Не… Всичко беше като насън.

— Нищо, нищо — махна с ръка друидът. — Важното е, че ви помогна. Без него и тримата бяхме изгубени.

— Да, наистина, добре че беше той. — В гласа на Амбърли се долавяше тъжна ирония. — А ти къде се дяна, друиде?

— Как къде? — озадачено я изгледа Аланон. — Опитвах се да се добера до вас. Знаех, че сте в безопасност, но нямах представа накъде ви е отнесъл Кралят на Сребърната река. Можех, разбира се, да използвам магия, но не виждах смисъл да рискувам излишно. Предводителят на демоните притежава мощ не по-малка от моята, ако не и по-голяма. Веднага щях да привлека вниманието му. Вместо това реших да продължа към Арбърлън. Надявах се да ви срещна по пътя, както и стана. Придвижвах се бавно, защото междувременно бях загубил коня си, но разчитах, че ще действате предпазливо в мое отсъствие, както се бяхме разбрали. А когато Уил използва камъните на елфите при Тресавището, успях да се ориентирам за местонахождението ви. После чух воя на демоните-вълци и разбрах, че сте се насочили към долината Рен. Така ви открих.

— По-добре късно, отколкото никога… — отново не се сдържа Амбърли.

Аланон я погледна, усмихна се и поклати глава:

— Мисля, че се появих тъкмо навреме.

— Дано да е така, друиде, Но има нещо, което ме безпокои от самото начало. Имам чувството, че демоните знаят предварително всяка наша стъпка. Въпреки че досега им се измъкваме като по чудо…

— Знам — кимна Аланон. — Нещата ще се променят. Така не може да продължава. Амбърли пламна:

— Вече не вярвам на обещанията ти. Искам целият този кошмар най-после да свърши и да се върна у дома — не в Арбърлън, а в Хейвънстед.

— Не мисли, че аз не искам това — меко отвърна друидът. — Повярвай ми, правя всичко, което зависи от мен.

— Може би — сви рамене Амбърли. — Или поне всичко, което ти влиза в работата. Лицето на Аланон изведнъж потъмня:

— Не говори, без да знаеш, малка принцесо. Не е справедливо.

— Знам само едно — не отстъпваше тя. — Не мога да разчитам нито на теб, нито на избрания от теб придружител! Съжалявам, че изобщо се забърках с вас.

И за да скрие гневните си сълзи, тя рязко им обърна гръб и закрачи напред.

Уил Омсфорд, едновременно огорчен и объркан, остана да гледа след нея. В първия миг му мина през ум да вдигне ръце и да я остави да се оправя сама. И без това нямаше кой знае каква полза от него.

Но Аланон, сякаш доловил мисълта му, сложи ръка на рамото му и тихо каза:

— Не я съди прибързано.

Уил сви рамене и се изправи. И без това беше стигнал дотук, връщане назад нямаше.

Друидът хвана юздите на Артак и се отправи след Амбърли. Уил го последва.