Тери Брукс
Камъните на елфите (16)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Малко след вечеря чуха за пръв път дълбоката, смразява ща дъха кашлица. Странният хриплив звук се повтори няколко пъти. Идваше откъм южния край на езерото. Циганите настръхнаха и стреснати се заозъртаха. Миг по-късно кашлицата отново раздра нощната тишина, сякаш мощен рев излезе от гърдите на грамадно смъртно ранено животно. Циганите наизскачаха и грабнаха оръжията си. Но звукът замря и дълго време не се повтори. Най-после Цефело нареди на мъжете да се върнат при огъня. Той пресуши на един дъх чашата си и се пошегува, че дяволът няма да посмее да ги закачи, ако му е мил животът. Останалите обаче не бяха толкова убедени в това, защото продължиха да се ослушват тревожно.

Половин час по-късно звукът отново процепи мрака, този път някъде съвсем наблизо. Мъжете се пръснаха във всички посоки и този път Уил тръгна с тях. Амбърли мълчаливо го последва. Не видяха нищо необичайно наоколо и след малко се върнаха по местата си със застинали удължени лица. Дори Цефело бе изгубил желание да се шегува. Докараха конете по-наблизо, за да ги държат под око. Поставиха постове на няколко места из гората. Жените и децата се скупчиха около огъня. Разговорите и смеховете секнаха.

Уил отведе Амбърли малко по-настрани и я предупреди полугласно:

— Не се отделяй от мен, каквото и да се случи.

— Добре — обеща тя. Лицето й беше пребледняло. — Мислиш ли, че…

Тя не довърши, защото в този миг прокънтя гласът на Цефело.

— Музика! Свирачи, при мен! — викаше той. — Дайте нещо по-весело! Южнякът и момичето се върнаха при останалите, които се опитваха да заглушат страха си, като пригласяха на певците и пляскаха в такт.

— Ако тази нощ лагерът бъде нападнат, ще се опитаме да си вземем Артак и да изчезнем оттук — прошепна Уил. — Готова ли си?

Амбърли кимна. Беше доста уплашена, но погледът й изразяваше решимост. Този път кашлицата изригна почти над главите им, злокобна и страховита. Циганите се пръснаха като подплашени птици, жените и децата запищяха. Нечия огромна сянка се раздвижи в мрака.

— Дяволът — прошепна Уил и в следващия миг ужасното същество запрати две от каруците като кибритени кутийки настрани и пристъпи в кръга от светлина. — Наистина беше демон, подобен на онези в Хейвънстед, но грамаден в сравнение с тях. Стоеше, изправен на два крака, издигнал косматите си лапи, а тялото му сякаш бе покрито с метални плочки. Цялото му лице представляваше озъбена зейнала паст, от която се разнасяше гърмящият, подобен на кашлица звук. Чудовището се движеше бавно, но мачкаше всичко пред себе си като валяк. Земята се тресеше под стъпките му. В лапите му се полюшваше безжизненото тяло на единия от мъжете, които бяха оставили на пост. След малко го захвърли като парцалена кукла и продължи напред със заплашително ръмжене. Цефело и неколцина мъже се нахвърлиха срещу него с пики и мечове, но демонът ги разпръсна с един замах, като се отърва само с няколко драскотини. Цефело се изправи със светкавичен отскок и отново се намери на пътя му, като този път успя да забие меча си направо в зейналата паст. От гърлото на чудовището излезе дрезгав кикот и огромните челюсти се сключиха за миг, колкото да строшат металното острие, а косматите лапи се протегнаха към Цефело. Вождът успя да отскочи, но един от другарите му беше премазан от огромното туловище.

Уил повлече Амбърли към най-отдалечения край на лагера, където бяха вързани конете, но в този миг видя, че Цефело отхвръкна от удара на чудовището и остана проснат на тревата Циганите наскачаха в защита на водача си, а демонът сграбчи най-близката каруца, вдигна я над главата си, сякаш беше лека като перце, и със страшна сила я запрати към тях. Циганите се пръснаха ужасени, но миг по-късно подновиха отчаяната си атака.

Сега Амбърли дърпаше ръката на Уил, но той се беше заковал на мястото си и трескаво размишляваше. Не можеше да повярва, че такова тежко, тромаво чудовище ги е преследвало чак от Хейвънстед. Не, то по-скоро се беше измъкнало иззад стената на Забраната и случайно се беше натъкнало на тях. Но тази случайност щеше да се окаже фатална за циганите, които не биха могли да се справят с подобен противник. Демонът нямаше да се спре пред нищо и щеше да ги смачка като мравки.

А те нямаше да отстъпят, не можеха да побягнат и да оставят каруците, които бяха техните домове и всичко, което имаха. Щяха да се бият не на живот, а на смърт. Защото демонът беше същество от друга епоха и силата им не можеше да се мери с неговата. Може би единствено Уил бе в състояние да го спре. Но тъкмо сега, в суматохата беше моментът да се измъкне, незабелязан от никого. Струваше ли си да си търси белята? Свързваше ли го нещо с тези хора? Дължеше ли им нещо? Тъкмо напротив. Те бяха откраднали коня му и се бяха опитали да го измамят. Освен това ако останеше, рискуваше да изложи на опасност и живота на Амбърли. А беше поел отговорност за нея. Но пък ако сега си тръгнеше, циганите бяха обречени — заслужаваха ли жените и децата такава грозна смърт, сторили ли му бяха нещо лошо?

Срещна погледа на Амбърли. Момичето го разбра и пусна ръката му. Уил свали ботуша си и извади камъните на елфите. Поне щеше да се опита да направи това, което зависеше от него. Не можеше да остави всички тези хора да умрат така нелепо. Стисна в юмрук трите камъка и хукна обратно към лагера, като извика през рамо на Амбърли:

— Не мърдай оттук!

Демонът тъкмо се беше засилил към редицата защитници, а Цефело на крака, но все още твърде слаб, се беше опрял на стената на един фургон и даваше бързи нареждания на своите. Разстоянието между Уил и останалите мъже все повече се скъсяваше. Той вдигна юмруци над главата си и призова вълшебната сила на камъните на елфите. Нищо не последва.

През стомаха му премина болезнена тръпка — случи се онова, от което се беше опасявал през цялото време — камъните на елфите не подействаха! Това беше жестоката истина.

Но те трябваше да подействат! И Уил се напрегна отново, максимално съсредоточен да извика заложената в тях сила. Пак нищо. Но този път разбра какво става — някаква бариера в съзнанието му правеше усилията му напразни.

Сепнаха го предупредителните викове на циганите и той видя, че чудовището се беше насочило право към него. Мъжете тичаха по петите му и го мушкаха с мечовете и шпагите си, но без някакъв резултат. Нищо не можеше да го отклони от пътя му. Накрая, загубил търпение, демонът разпръсна с един замах преследвачите си като досадни мухи. На пътя му остана само една самотна фигурка, издигнала ръка към нощното небе. Уил правеше последен, отчаян напън да освободи силата, заключена в камъните. И през ум не му минаваше да избяга.

Тогава друга, тъничка фигурка изникна сякаш изпод земята и запрати една горяща факла право в лицето на чудовището. Демонът се сепна, задавен от дима, и спря за миг, а Еретрия се възползва от моментното му объркване и повлече Уил назад. Отстъпвайки заднешком, двамата обаче се препънаха в някакъв корен и се проснаха на земята Още миг и чудовището щеше да ги стъпче. Но циганите им се притекоха на помощ и започнаха да мятат горящи главни от огъня по посока на зейналата паст. Уил успя да се изправи на крака и издърпа назад Еретрия. В този миг притича Амбърли, стиснала по един прът в двете си тънички ръце, и се опита да ги прикрие някак от чудовището. Южнякът дръпна назад и нея, без да пуска ръката на Еретрия, и отново се изправи лице в лице с демона.

И изведнъж усети, че бариерата в съзнанието му изчезна, а с нея се стопи и всяко колебание. Най-после бе успял да призове скритата сила на камъните на елфите, миг преди чудовището да връхлети върху тях. Така и не разбра как го направи — може би защото беше стигнал предела на отчаянието и желанието да успее беше станало непреодолимо. Усети само, че вътре в него, за зло или за добро, бе настъпила някаква промяна. Беше смущаващо, непривично усещане, но сега нямаше време да мисли за това. Важното беше, че трите искрящосини камъка най-после оживяха и светлината, която струеше от тях, заслепи демона, прогори непробиваемата му броня и успя да прониже плътта му. Чудовището изрева от ярост и болка и само след миг лумна като гигантска факла, която най-после се разсипа в искри, и на мястото, където се бе разиграл целият този кошмар, остана само тлееща пепел.

Уил Омсфорд бавно свали ръката си, сякаш още не вярваше на очите си. На мястото на страшния грохот се бе възцарила гробна тишина. Циганите, вкаменени от ужас, се взираха в черната купчина пепел и Уил, неуспял още да отдъхне, отново бе обхванат от безпокойство. Как ли щеше да им обясни случилото се? Потърси с поглед Амбърли, но тя изглеждаше изумена не по-малко от останалите.

Цефело пръв се съвзе от учудването и пристъпи към него. Дрехите му бяха опръскани с кръв. Изкашля се и попита:

— Ще ми кажеш ли най-после кой си ти всъщност?

— Вече ти казах — разпери ръце южнякът.

— Не на мене тия — рязко отвърна вождът. — Знаех си аз, че не си обикновен Лечител… Уил замълча, а Цефело повтори с нисък, заплашителен глас — Чуваш ли, кажи ми кой си.

— Няма нищо за казване — отвърна Уил, решен да не отстъпва.

— Ти за какъв ме мислиш?! — Лицето на Цефело потъмня от гняв. — Сигурен съм, че ти ни навлече тази беда! Всичко стана само заради теб!

— Всичко стана случайно — въздъхна Уил. — Чудовището щеше да налети на табора, дори и да не бях с вас…

— Лъжеш, Лечителю!

Уил едва се сдържа да не избухне, но само сви рамене:

— Играя по твоите правила, Цефело.

— Само че играта може и да загрубее… — заплашително пристъпи към него вождът.

— Не вярвам — спокойно отвърна Уил, но в същото време лекичко вдигна юмрука, стиснал камъните на елфите. Жестът не убягна от вниманието на Цефело и гласът му стана по-миролюбив.

— Ти каза, че не притежаваш нищо ценно, Лечителю. Забрави ли за това?

— Камъните на елфите представляват ценност само за мен — твърдо каза Уил. — Никаква работа няма да ти свършат.

— Нима? — ухили се Цефело. — В такъв случай ти си магьосник, така ли? А може би, самият дявол? Защо не ми кажеш кой си? Докога ще си играем на криеница?

Уил се поколеба. Доникъде нямаше да стигнат така. На целия този разговор трябваше да се сложи точка. Амбърли се приближи до него и докосна ръката му. Присъствието й го на кара да се почувства по-сигурен.

— Цефело, върни ми коня и ще приключим с играта — направо каза той. Лицето на циганина потъмня. — Двамата с Амбърли трябва веднага да се махнем оттук. Демонът, който току-що унищожих, не е единствен. Много са и те са по петите ни. Сега, след като използвах камъните на елфите, ще ни намерят по-лесно. Трябва да се отдалечим от това място час по-скоро — същото се отнася и за вас.

Цефело го изгледа с присвити очи, сякаш се опитваше да разбере истина ли е това, което току-що чу. Накрая предпазливостта му надделя и той мрачно кимна.

— Взимайте си коня и се махайте от очите ми.

Рязко им обърна гръб и извика на хората си да събират багажа. Очевидно самият той бързаше да оставят зад гърба си това негостоприемно място.

Уил пъхна в пояса си кесията с камъните на елфите, хвана Амбърли за ръка и я поведе към поляната, където бяха вързани конете. Изведнъж се сети за нещо, спря и се огледа. Търсеше Еретрия.

— Довиждане, Уил Омсфорд — достигна до него звънливият, проникващ в сърцето глас.

Застанала в сянката на каруците, тя го беше наблюдавала през цялото време. Тъмните й очи искряха. Вече знаеше, че е загубила единствената възможност да тръгне с него.

Уил й се усмихна. Как му се искаше да направи нещо повече за нея, да може да й помогне. Та нали преди малко тя му беше спасила живота… Но знаеше, че не бива. Просто не зависеше от него. Трябваше да устои на безмълвния повик на тези очи и да се погрижи за Амбърли.

— Всичко хубаво, Еретрия.

Лицето й се озари от онази дяволита и в същото време много нежна усмивка.

— Пак ще се срещнем, Уил Омсфорд! И тя се шмугна в храстите като сърна.