Тери Брукс
Камъните на елфите (14)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

На сутринта Артак беше изчезнал. Първо решиха, че през нощта се е отдалечил малко повече и обиколиха горичката, но от коня нямаше и следа. Тогава в мислите на Уил се промъкна неприятно подозрение. Той още веднъж огледа полянката, където бяха оставили Артак, като от време на време коленичеше да помирише земята или да я опипа по-внимателно. Амбърли го наблюдаваше озадачена Вперил очи в земята, Уил прекоси полянката в южна посока и навлезе в ливадите. После зави към реката. Амбърли го следваше безмълвно. Уил стигна до някакви плитчини стотина ярда по-надолу от техния бивак.

— Циганите… — процеди той. — През нощта са дошли и са го отмъкнали.

— Сигурен ли си? — ахна Амбърли.

— И още как. Нали видях следите. Пък и… само те са способни на това. Отвели са го без дори да изцвили. Я виж!

И той посочи към отсрещния бряг, който беше вече пуст. Пъстрите каруци с чергилата бяха изчезнали. — Ами сега? — прехапа устни Амбърли. Уил беше толкова бесен, че едва успя да отговори.

— Сега си събираме нещата и тръгваме. Ще минем реката и ще огледаме стана им.

Събраха си нещата набързо и се върнаха при реката. Прекосиха плитчината без усилие и след малко Уил вече разглеждаше утъпканата земя на изоставения бивак.

— Вуйчо Флик ме научи да разчитам някои следи, като ходехме на лов в Сенчест дол — обясни той на Амбърли, видимо развълнуван. — Като малък много обичах да ходя с него на риба или да залагаме капани из гората. Винаги съм знаел, че някой ден всичко, което научих тогава, ще ми потрябва.

— Кажи, какво откри? — нетърпеливо попита Амбърли.

— Тръгнали са на запад, може би още преди да съмне.

— Само това ли? А дали Артак е с тях?

— Това е повече от ясно, при плитчините видях следи от кон, който е нагазил от едната страна на реката и е излязъл от другата. Водели са го няколко мъже. Кои според теб могат да бъдат те, освен катунарите? Само че ние ще си го вземем обратна — По какъв начин?

— Като ги последваме, разбира се!

— Ние двамата? — поклати със съмнение глава Амбърли. — И то — пеша?

— До вечерта ще ги настигнем. Каруците не се движат много бързо. — Ако изобщо ги открием…

— Това е сигурно. Мога да проследя сърна в гора, където не е валяло от седмици. А какво остава за цял керван каруци в открито поле…

— Не знам… Не ми харесва тази работа… Дори да ги настигнем, как ще ги убедим да ни върнат Артак?

— Ще мислим за това по-късно — отсече Уил.

— Сега му е времето — настоя момичето. — Как си го представяш — ние двамата, с голи ръце, да се изправим пред цяла дружина въоръжени мъже? Изглежда ми невероятно да успеем и според мен не си заслужава да рискуваме.

— За нищо на света няма да загубя този кон! — кипна Уил. — Ако не беше Артак, демоните щяха да ни довършат още в Хейвънстед! Той заслужава по-добра съдба от тази да тегли каруците на едни крадци… И освен това е единственият ни кон… Без него ще сме принудени да пътуваме пеша към Арбърлън — а това ще трае повече от седмица… През това време демоните като нищо ще ни пипнат. Така че имаме нужда от Артак!

— С една дума, вече си решил — сухо отбеляза Амбърли.

В Точно така — кимна Уил. — Пък и без това катунарите пътуват в нашата посока… Амбърли го изгледа втренчено, после кимна:

— Добре, съгласна съм. На мен също ми се иска да си върнем Артак… Но нека все пак обмислим плана си, преди да се втурнем след тях.

— Спокойно! — усмихна се Уил.

Цял ден вървяха на запад през ливадите. Слънцето прижуряше и беше страшна жега. Изпиха водата, която носеха, а наоколо не се виждаше никакъв извор, от който да напълнят манерките си. Късно следобед устните им се бяха напукали от жажда, а краката — подбили от ходене. Бяха на края на силите си и рядко разменяха по някоя дума, вперили поглед напред във все още аленеещите отблясъци на хоризонта. Този ден им се беше сторил безкраен. Скоро небето избледня и лека-полека се смрачи съвсем. Нощта беше ясна, звездна, а луната озаряваше пътя им, но вече им беше трудно да откриват в тревата следите от кервана, за да са сигурни, че се движат в правилната посока, и разчитаха само на ориентацията си. Потта изсъхна на телата им, а по лицата им беше полепнала прах. Едва се влачеха, но никой от двамата не посмя да предложи да спрат, преди да са настигнали кервана. Амбърли крачеше, устремила поглед напред, без да се оплаква, без да изостава от Уил, и той се удиви на духа, скрит в това крехко момичешко тяло.

Най-после зърнаха в далечината огньовете на циганския табор. Скоро различиха и каруците с чергилата, и фигурите, насядали край огъня. Уил хвана ръката на Амбърли и я накара да се сниши.

— Отиваме при тях — прошепна. Тя го изгледа изумено. — В това ли се състоеше планът ти?

— Донякъде познавам нравите на тези хора. Искам само да ми се довериш и да правиш каквото ти кажа.

И без да дочака отговор, той се изправи и тръгна към бивака. Амбърли нерешително го последва. Смеховете на катунарите, насядали на сладка приказка около огъня, вече се чуваха съвсем ясно. Някъде в мрака тихо подрънкваше китара.

Циганите още не ги бяха забелязали и Уил им извика така неочаквано, че Амбърли едва не подскочи. Всички глави стреснато се извърнаха към тях, а неколцина мъже се втурнаха да ги пресрещнат, но Уил не забави крачка. Амбърли плахо пристъпваше зад гърба му. Разговорите изведнъж замлъкнаха и смеховете стихнаха.

— Добър вечер — разнесе се гласът на Уил в настъпилата тишина.

Никой не отговори на поздрава му. Мъжете ги наобиколиха и ги гледаха изпод вежди, Уил забеляза в мрака металните остриета на насочени към тях ножове.

— Добре, че ви срещнахме — обърна се той с усмивка към посрещаните си. — Цял ден сме на крак и умираме от жажда. Дали ще ви се намери нещо за пиене?

От кръга навъсени мъже се отдели един, по-висок от останалите, с яркозелено наметало и широкопола шапка. Това беше същият човек, който ги поздрави предишната вечер.

— Охо, моите вчерашни познайници… — отбеляза той, този път не особено дружелюбно. — Добре сте дошли.

— Добре заварили — учтиво отвърна Уил. — На нас май не ни провървя… През нощта ни изчезна коня — кой знае накъде е запрашил…

— Наистина жалко — въздъхна мъжът с наметалото. Погледът му обаче беше по-скоро заплашителен, отколкото съчувстващ Очите му, черни като нощта, придаваха още по-мрачен вид на мургавото му лице. Клюнестият му нос бе леко закривен на една страна.

— Донесете вода! — махна той на хората си. Едрата му кокалеста ръка беше отрупана със злато. — Накъде сте тръгнали, млади приятели?

— Към Арбърлън — отвърна Уил. — Аз съм Уил Омсфорд, а това е сестра ми Амбърли.

— Към Арбърлън… — замислено повтори високият мъж. — Значи сте елфи или нещо такова. Все едно. Важното е, че сте загубили коня… Ама че беля. Не беше ли по-разумно поне да се движите по реката, отколкото да тръгнете да пресичате тази безводна пустош?

— Вие сте напълно прав — потвърди Уил — Лошото е, че нямаме време за губене, затова решихме да рискуваме. Пък и… право да ви кажа, надявахме се да ви настигнем. Снощи видяхме, че имате великолепни коне и се питахме… дали не бихме могли да направим размяна за някой от тях…

— Зависи какво искате да размените… — сви рамене високият мъж. — Ако представлява интерес за нас, бихме могли да се съгласим.

— Така са и помислих — кимна Уил…

В това време една старица донесе вода в дървена гаванка. Уил пое съда от ръцете й, пи и едва тогава го подаде на Амбърли, която гледаше изумено. Циганите също не откъсваха очи от тях.

— Познаваш нашите обичаи — отбеляза високият с нарастващо любопитство.

— Аз съм Лечител — обясни Уил. — Помагал съм на всякакви хора, затова…

Циганите възбудено зашушукаха. Около южняка и момичето се събра цяла тълпа. Жените любопитно надзъртаха иззад раменете на мъжете, а хлапетата — иззад пъстрите поли на жените.

— Лечител? Нима? — Мъжът свали шапката си, ниско се поклони и най-после подаде ръка за поздрав. — Аз съм Цефело, вождът на този род.

Уил стисна подадената му ръка, а Цефело за пръв път от началото на разговора се усмихна.

— Това място е доста негостоприемно — имате късмет, че замръкнахте при нас. Чувствайте се като у дома си. Сигурен съм, че имате нужда от една хубава баня и нещо за хапване.

Той им направи знак да го последват и ги отведе по-близо до огъня. Край всяка от каруците бяха извадени пъстри дървени пейчици, черджета и възглавници… На дълга дървена маса беше нареден цял арсенал от мечове, шпаги и ножове. Две хлапета грижливо лъскаха металните остриета. Цефело се обърна към Уил и попита:

— С какво ще започнете — с банята или с вечерята?

— По-добре с банята — отвърна Уил дори без да погледне Амбърли. — А ако остане вода и за сестра ми…

— Ще остане — кимна Цефело, обърна се и извика: — Еретрия!

Зад гърба им прошумоля коприна и след миг Уил се озова лице в лице с най-ослепително красивото момиче, което някога бе виждал. Тя беше дребничка, с нежни черти като тези на Амбърли, но без нейния израз на детинска наивност. Буйните черни коси стигаха почти до петите й, а изпод тежките къдри надничаха, тъмни като нощта, изгарящи огнени очи, С високите кожени ботуши и ризата от алена коприна момичето приличаше на малка разбойничка. У нея имаше нещо дяволито и в същото време женствено, нещо, което стряскаше и вълнуваше едновременно. Уил не можеше да откъсне очи от това момиче.

— Дъщеря ми — небрежно поясни Цефело и се обърна към момичето. — Придружи я да се изкъпе!

— Защо да не придружа него? — с престорена невинност попита момичето.

— Хайде, тръгвай — строго я изгледа Цефело.

— Хайде, малката — на свой ред нареди Еретрия, без обаче да сваля очи от Уил. Амбърли сви рамене и я последва.

Цефело заведе Уил в другия край на лагера, където зад параван от накачени завивки го чакаше ведро, пълно с топла вода. Уил се съблече под зоркия поглед на Цефело и остави дрехите си на тревата, като внимаваше кесията с камъните на елфите да не изпадне от джоба му.

Докато се поливаше с канчето, Цефело продължи да го наблюдава, като разсъждаваше гласно:

— Цял късмет е, че попаднахме на истински Лечител. Обикновено сме принудени да се оправяме сами.

— Ученик съм на Сторите — поясни Уил. — На разположение съм на всеки, който се нуждае от помощта ми.

— Сторите ли? — озадачено го изгледа Цефело. — Ами че те са гноми!

— С изключение на мен.

— Ти май си изключение в много отношения — отбеляза Цефело. — Ако останеш с нас, Лечителю, ще ти осигуря подслон и храна, а ти в замяна ще се погрижиш за нашите болни.

— Готов съм да помогна с каквото мога — отвърна Уил.

— Чудесно. Значи се разбрахме. Ще ти донеса чисти дрехи.

Уил се възползва от моментното му отсъствие, за да измъкне камъните на елфите от джоба на туниката си и да ги премести в единия от ботушите. След малко, пременен с пъстра риза и копринени шалвари, Уил връчи дрехите си на старицата, която им беше донесла вода. Беше му ясно, че преди да му бъдат върнати, те ще бъдат старателно претърсени.

Двамата с Цефело се върнаха край лагерния огън, където ги очакваше Амбърли. Тя изглеждаше не по-малко живописно от самия Уил. Получиха по чиния топла супа и чаша вино, а докато вечеряха, циганите ги наблюдаваха с любопитство, сякаш бяха редки птици. Цефело седеше срещу тях, кръстосал крака на възглавничка с позлатени ресни. Лицето му беше замислено, но съвършено неразгадаемо. Еретрия сякаш беше потънала вдън земя. Когато двамата привършиха с вечерята си, Цефело ги заведе при болните. Уил прегледа всички, един по един, като отдели на всеки нужното внимание. Амбърли му помагаше през цялото време с каквото беше по силите й. Работиха повече от час, без да вдигнат глава. Когато свършиха, Цефело се приближи към тях с най-сърдечната усмивка, на която беше способен.

— Добре се справи, Лечителю. Наш ред е да ти се отплатим. Хайде, ела с мен, да видим какво можем да направим за теб…

Той прегърна Уил през рамо и двамата се отдалечиха, като оставиха Амбърли да разчисти.

— Значи снощи загубихте коня — размишляваше Цефело. — Можеш ли да ми го опишеш?

— Едър черен жребец — без сянка от смущение отвърна Уил, който добре познаваше правилата на играта.

— Така ли? — възбудено прозвуча гласът на Цефело. — В такъв случай може би имаш късмет, Лечителю. Тази сутрин моите хора намериха точно такъв кон. Обикаляше около лагера ни — изглежда се беше заблудил… Дали пък не е твоят?

— Възможно е — кимна Уил.

— Хубаво животно — отбеляза Цефело. — Взехме го с нас — откъде да знаем на кого е? Сега ще го погледнем…

Конете на циганите бяха вързани недалеч от лагера им. Пазеха ги двама мъже, въоръжени с лъкове и стрели. Цефело ги отпрати с рязък жест и отведе Уил в самия край на редицата с коне. Там беше вързан Артак.

— Точно този е — посочи го Уил.

— Белязан ли е конят ти, Лечителю? — невинно попита Цефело. — Не? Колко жалко. Това щеше да ни улесни. А сега как да сме сигурни, че това е точно твоят кон? Сам разбираш, че е трудно, да не кажа невъзможно, да се определи… От една страна, ако това е твоят кон, нямам нищо против да ти го върна. Но от друга… представяш ли си утре да се появи някой, който също да твърди, че си е изгубил черния жребец, и разбере, че по погрешка съм го дал на теб… Колко неприятно ще се получи…

— Наистина… — в същия угрижен тон отвърна Уил. — Безспорно е така.

— Не че не ти вярвам, нали разбираш? — потърка брадата си Цефело. — Никога не бих се усъмнил в думите на един Лечител. Но… горчивият опит ме е научил да не рискувам. Да не говорим, че без да имаме храна в излишък, сме се погрижили добичето да не остане гладно… Все си мисля, че ни се полага някаква отплата…

— Естествено — кимна Уил.

— Значи се разбрахме — потри ръце Цефело. — Само остава да уточним подробностите. Преди известно време спомена за нещо ценно, което би разменил… Аз също смятам, че така ще е най-справедливо. И в добавка, ако притежателят на коня се окаже някой друг, обещавам да го отпратя, без да споменавам нищо за сделката ни. — И той намигна заговорнически…

Уил се приближи до Артак, потупа го по шията и остави коня да го подуши.

— Всъщност аз не нося със себе си никакви ценни вещи — разпери ръце той. — Така ли? — удължи се лицето на Цефело.

— Нищо, абсолютно нищо — чистосърдечно отвърна южнякът.

— Как така? Нали каза…

— Имах предвид да ви предложа услугите си като лечител — мислех, че това ще представлява интерес за вас.

— Но тези услуги бяха отплата за храната и подслона, нали така?

— Всъщност да — въздъхна Уил. — Освен ако… — В очите на другия отново проблясна интерес. — Защо например не ни вземете с вас — и без това пътуваме в една посока? Тъкмо ще имам възможност отново да ви бъда полезен. Винаги, когато се наложи, ще бъда на ваше разположение…

— Е, да, ако въобще се наложи — Цефело не изглеждаше особено въодушевен. — Във всеки случай нищо не пречи да останете с нас няколко дни… Но ако през това време не прибегнем до вашата помощ, боя се, че ще се наложи да задържим коня. И, разбира се, да се разделим с вас…

— Разбира се — кимна Уил. — Няма да допусна да ви бъдем в тежест.

— И още нещо — този път по лицето на Цефело нямаше и следа от усмивка. — Само да не ти мине през ум да откраднеш коня, Лечителю. Разчитам на твоето благоразумие и се надявам, че ни познаваш достатъчно добре…

Южнякът кимна мълчаливо.

— Ще видим… — мрачно каза Цефело. — Хайде, ела да изпием по чашка. Приключихме с деловите въпроси.

Върнаха се при останалите цигани и Цефело плесна с ръце в знак, че веселието може да започне. Жените донесоха вино, музикантите засвириха, хлапетата се скупчиха около Уил, като го разглеждаха с нескрито любопитство. Южнякът седеше редом с Цефело на почетното място и вождът вдигаше тост след тост в негова чест. Циганите изпразваха чашите си почти на един дъх. Без да остава по-назад, Уил се оглеждаше за Амбърли. Най-после я видя — беше седнала недалеч от него и гледаше безучастно, но Уил, който вече познаваше това нейно изражение, разбра, че изобщо не й беше приятно. Нищо, по-късно щеше да й обясни всичко.

Чашите се доливаха непрекъснато, а музиката не спираше нито за миг — дива, волна и весела. Смехът на циганите ехтеше надалеч в нощта. Силното вино замая главата на Уил и той се чувстваше лек и безгрижен, но някаква частица от замъгленото му съзнание отправяше тревожно предупреждение да бъде нащрек и сякаш за да напомнят за себе си, камъните на елфите убиваха на пръстите в единия от ботушите му.

Цигулките свиреха все по-бързо, дайретата подрънкваха закачливо и скоро неколцина цигани се понесоха във вихрен танц край огъня, а останалите запляскаха с ръце. Завладян от лудешко веселие, Уил пресуши на един дъх чашата си.

След малко някой поде дива и печална песен, а циганите преплетоха ръце и се потопиха в нейния ритъм.

Пред очите на Уил припламна алена коприна и той видя Еретрия, чиято тъмна хубост и този път спря дъха му. Последното, което си спомняше, беше една ослепителна усмивка и две тънки ръце, които се протегнаха към неговите. В ушите му палаво прозвъннаха сребърни гривни. Той вдъхна аромата на косите й и я последва като омагьосан в кръга на танцуващите. После всичко се завъртя пред очите му…