Тери Брукс
Камъните на елфите (11)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Уил го видя — злокобно същество, допълзяло от мрачните дебри на подсъзнанието. То протегна към него пипалата си — хладни и лигави, и Уил усети смразяващия му дъх. Сетивата му се сковаха от ужас и не можа дори да изкрещи. В следващия миг хукна из лабиринта на съня, като се молеше да го е оставил зад гърба си. Но не — коварното, лепкаво присъствие го следваше като сянка по петите. Уил се мяташе, пропадаше, хлипаше, протягаше ръка за помощ, но чуваше само зловещото, хрипливо дишане зад гърба си…

… Скочи, облян в пот, изтръгнат от бездните на съня. Сърцето му биеше до пръсване. Нощният въздух приятно охлаждаше пламналите му страни.

— Ставай, южняко — разтърсваше го Аланон, надвесен над него. — Открили са ни.

Уил разбра, без да задава излишни въпроси. Сънят се беше превърнал в реалност. Последва друида, който вече се бе отправил към къщата. Не стана нужда да будят Амбърли. Тя сякаш изобщо не си бе лягала — появи се като призрак на верандата, а тънката бяла нощница се развяваше около дребничкото й тяло. — Защо още не си облечена?! — ядосано прошепна Аланон. Момичето го погледна замислено:

— Само дано не си ме излъгал, друиде. От теб човек може да очаква всичко… Дано не сте ми скроили номер, за да ме накарате да се върна…

— Ако продължаваш да се чудиш, това ще си останат последните мисли в живота ти! — избухна друидът. — Хайде, тръгвай! След малко ще бъде вече късно!

Но тя все още се колебаеше.

— Не мога да оставя децата сами… Трябва да ги заведа някъде на безопасно място.

— Няма време! — повтори друидът. — Освен това сами ще бъдат в по-голяма безопасност — демоните търсят теб, а не тях!

— Не мога да ги оставя, докато спят… — поклати глава Амбърли.

— Добре тогава! — Аланон започваше да губи търпение, — Събуди някое от по-големите, обясни му, че се налага да заминеш, кажи му сутринта да заведе останалите в дома на някой съсед… Само побързай!

Докато Амбърли се приготви, двамата мъже оседлаха конете и ги докараха пред къщата. След малко момичето излезе, обуто във високи ловджийски ботуши и облечено в костюм за езда.

Аланон прегърна през рамо Уил и Амбърли, заведе ги при Артак, накара коня да ги подуши и лекичко му прошепна нещо в ухото. След това връчи юздите на Уил.

Младежът яхна коня, а Аланон вдигна момичето през кръста и лекичко го постави на седлото зад гърба на Уил. Артак все още пръхтеше неспокойно, но друидът ласкаво го потупа по шията и възседна другия кон.

Минаха през спящото село, излязоха на пътя и се отправиха на изток. Пред тях се простираше полето, огряно от лунна светлина. Не се чуваше никакъв звук освен мекото чаткане на конските копита. Но Аланон се озърташе неспокойно и изведнъж скочи от коня. Долепи лице до земята, вслушан в нощните шумове. Уил и Амбърли го наблюдаваха въпросително.

— Те са тук, навсякъде около нас — почти беззвучно прошепна друидът. Уил изведнъж усети, че настръхва. Аланон се приближи до него и зашепна в ухото му:

— Може би ще се наложи да се разделим. Ако се окажем подгонени, само пришпорете Артак. Въобще каквото и да се случи, разчитайте на него. Ще яздим на север и ще се опитаме да разкъсаме кръга им. Само за нищо на света не спирайте! И не се връщайте обратно! Ако не ви догоня, докато стигнете Сребърната река, прекосете я сами и давайте на запад, докато стигнете Арбърлън.

— Ами ти…

— Правете каквото ви казах — нетърпеливо го прекъсна друидът. — И не се грижете за мен!

Уил кимна и прошепна на Амбърли: „Само се дръж здраво!“ Усети, че момичето трепери. Аланон се върна при коня си.

Яздеха бавно покрай гората. Тишината вече им се струваше заплашителна. Очакваха всеки миг от мрака да изскочи нещо.

Изведнъж Аланон закова на място и безмълвно посочи наляво към полето. Уил и Амбърли проследиха погледа му, но отначало не забелязаха нищо освен сиви купчини сено, озарени от бледата луна. Миг по-късно обаче очите им различиха някакви неясни сенки, които се плъзгаха в мрака.

Почакаха малко, притаени в сянката на дърветата, и пак тръгнаха, но не след дълго иззад гърба им се разнесе жаловит, протяжен вой. Амбърли се притисна по-плътно до Уил и зарови лице в наметалото му.

— Демони-вълци — дрезгаво прошепна Аланон. — Надушили са ни.

Той пришпори Спитьр и конете се понесоха в тръс, но отвсякъде в мрака заискачаха едри тела и засвяткаха хищни очи. Воят се надигна отново — зловещ и изгладнял.

Половин дузина настръхнали хищници се носеха по петите на ездачите и зъбите им тракаха. Внезапно Аланон обърна ко ня си към тях, вдигна ръка и от пръстите му изригна синкав пламък. Замириса на опърлена козина. Глутницата заскимтя и се разпръсна. Спитьр изцвили обезумял.

През това време Артак беше набрал преднина и препускаше направо през равнината. Но демоните бяха навсякъде — тъмни, разкривени сенки изскачаха сякаш изпод земята и се мятаха в краката на коня. Ритниците на едрото животно ги стъписаха, но Артак беше един, а те цели пълчища.

Накрая един от тях, най-упоритият, пресече пътя на коня и се понесе право към него. Уил усети, че кръвта в жилите му се смрази. Той затвори очи и извика на коня. Едрият черен жребец рязко изви и се насочи към потока. Прелетя като по чудо дълбоките буйни води и се понесе през откритата пустош, като остави преследвачите зад гърба си. Едва тогава Уил посмя да отвори очи. Озърна се и видя в далечината дим и синкави пламъци. Самият Аланон не се виждаше никъде. Спомняше си заръките на друида, че не бива да спира нито за миг. Първата му грижа трябваше да бъде Амбърли. Пред очите му се мярна пребледнялото й лице с разширени от ужас очи. Но можеха ли да оставят друида, който очевидно беше в беда?

Появата на запъхтения, облян в пот Спитър сложи край на колебанията му. Аланон яздеше бясно, наведен напред, а черният плащ се развяваше зад гърба му. Демоните-вълци следваха отдалечаващата се плячка оголили зъби и в мрака се разнасяше зловещо ръмжене.

Уил рязко обърна Артак на север и го пришпори. Жребецът се понесе като вятър, но Уил знаеше, че скоро ще трябва да помисли и за почивка — силите на вярното животно си имаха граници.

След малко отпусна юздите и около миля по-надолу Спитър успя да ги настигне. Целият трепереше, а по муцуната му се стичаше пяна — очевидно вече беше много уморен и Уил въпросително изгледа Аланон, но друидът беше приковал поглед напред и лицето му беше напрегнато, непроницаемо.

Демоните-вълци продължиха преследването с отчаяна упоритост, но и у тях вече се долавяха признаците на умората — тичаха, изплезили език, а воят им се превърна в отчаяно хриптене. Въпреки това в продължение на десетина мили разстоянието между преследваните и преследвачите остана непроменено.

Най-после в далечината се ширнаха водите на Сребърната река, озарени от луната. Уил извика и Артак отново полетя напред, като остави Спитър зад гърба си.

Изведнъж Уил видя пред себе си тъмни, приведени като за скок тела с настръхнала козина. Фурии! Стомахът му се сви. Бяха попаднали в капан! Преследвачите им се бяха погрижили за всичко — ако случайно някой успееше да се измъкне от едните, щеше да стане плячка на другите.

Артак също усети засадата и рязко сви наляво към близкото възвишение. Спитър го последва. Демоните-вълци се бяха въз-ползвали от объркването им и ги настигаха. Артак изкачи хълма в галоп и се засили надолу към реката. Фуриите се спуснаха да го пресрещнат. Уил вече виждаше съвсем ясно хищните им гъвкави тела и разкривените им от ярост женски лица. В същия миг Артак описа пълен кръг, изплъзна се от острите им нокти и фуриите изфучаха от злоба Но Спитър, който препускаше с последни сили, не успя да направи същия остър завой и тежко тупна на земята, а Аланон се претърколи три-четири пъти и скочи на крака. Демоните-вълци го бяха наобиколили, но той ги разпръсна със синия пламък, който заструи от пръстите му.

През това време Уил и Амбърли едва успяваха да се задържат на гърба на Артак, който правеше главозамайващи маневри и цвилеше пронизително. Този път жребецът се спусна право срещу фурните и разкъса кордона им, а те, обзети от безсилна ярост, едва успяха да изсъскат. Уил хвърли поглед назад и видя как Аланон, заобиколен от демоните, мяташе огнени кълба. Този път положението изглеждаше неудържимо — демоните прииждаха отвсякъде. Високата фигура на друида се изгуби сред синкав дим. До ушите на Уил достигна само остър вой и дрезгаво ръмжене.

В този миг някакво шесто чувство го накара да погледне встрани, откъдето се задаваха още поне половин дузина демо-ни-вълци. Те се приближаваха с плавни, безшумни отскоци. Бяха се насочили право към Артак. Реката правеше невъзможно всяко отстъпление и Уил бе обхванат от паника.

Артак обаче съобрази нещо и без колебание се насочи към реката. Черните туловища го последваха. Този път бегълците не можеха да разчитат на Аланон. Нямаше начин да успеят. Бяха загубени.

На това място Сребърната река се разливаше буйна и пълноводна. Уил напразно търсеше някакви плитчини, пясъчни наноси… Ако нагазеха, течението щеше да ги отнесе, а нито един жребец на света, дори Артак, не бе в състояние да прескочи на другия бряг. Само птица можеше да прехвръкне.

Демоните бяха помислили за всичко и вече предвкусваха желаната плячка. Амбърли уплашено извика, осъзнала цялата безизходност на положението. Уил реши, че моментът е дошъл, и се опита да измъкне от пояса си кесията с камъните на елфите, без да има най-малка представа какво точно трябва да направи. Не успя да направи каквото и да било. Бяха стигнали до самата река. Артак се засили и… скочи. Изведнъж ги обгърна ярка, млечнобяла светлина и всичко около тях изчезна, а тримата застинаха във въздуха като гигантска играчка, поета от нечия невидима ръка.