Един ден след тръгването от фермата на Харбър ни сполетя нещастие. Конят на Тресков падна и хвърли ездача си на земята. Животното бързо скочи на крака и побягна, влачейки Тресков, чийто крак се беше заклещил в стремето. Вярно, че ние бързо се притекохме на помощ и задържахме коня, но това стана твърде късно, за да предотвратим удара с копито, който за щастие засегна не главата, а рамото на детектива. Макар да се случва рядко, този път ударът се отрази зле не само на улученото място, но и на цялата лява половина на тялото на Тресков. Тя остана като парализирана. Раненият не можеше да движи дори крака си и се оказа, че е невъзможно да го качим на коня му. Не бяхме в състояние да продължим ездата си.

За щастие наблизо минаваше поток, до който го занесохме. Там бяхме принудени да бивакуваме. Докога? Трябваше да изчакаме, за да разберем.

Винету го прегледа Нямаше счупена кост, но удареното място бе силно подуто и беше придобило тъмновиолетов цвят. Можехме да му помогнем само със студени компреси и масаж, който се оказа извънредно болезнен, още повече че Тресков не бе от най-издръжливите. Той просто не спадаше към уестманите, преминали през школата на Дивия запад, където човек се учи безмълвно да понася и най-силните болки.

При всяко докосване и раздвижване той стенеше, обаче ние не му обръщахме внимание и успяхме да отстраним схващането, тъй че още на следващия ден можеше да движи ръката и крака си. След още два дни отокът почти спадна, а болките му изчезнаха дотолкова, че бяхме в състояние да продължим пътуването си.

С този неприятен инцидент изгубихме цели три дни, време, което не ни беше възможно да наваксаме. Видяхме се принудени да се откажем от намерението си да догоним Сигурната ръка, преди да е достигнал „парка“. Тези мисли ме разтревожиха. Ако поне му беше известно, че по същото време и към същия „парк“ се е насочил и „генералът“, той можеше да се пази от него. Обаче Олд Шуърхенд не го знаеше. Нямах никакво доверие и на стария Уобъл. Наистина не ми бе известно накъде всъщност се канеше да се отправи стария Крал на каубоите със своите придружители и можех да правя само неясни предположения. Но след всичко случило се, нямаше как да не приема, че той ще ни следва по петите, за да си отмъсти. Нищо не променяше и обстоятелството, че му бяхме взели коня. То можеше най-много да позабави изпълнението на неговия план. А на това забавяне ние не можехме вече да разчитаме, защото трите загубени дни му даваха възможност да навакса спечелената от нас преднина. Тибо така също ми създаваше грижи. Всъщност целта му си оставаше за нас неизвестна. Несъмнено думите му, че искал да отиде във форт Уолас бяха лъжа. Също като Винету и аз бях на мнение, че по някакъв за нас все още неизвестен начин белият жрец е бил подканен от „генерала“ да тръгне към Колорадо и там двамата ще се срещнат на някое предварително уговорено място. Всъщност нямаше защо да се боим от един-единствен човек, чиято свобода на действие бе на всичко отгоре затруднявана от присъствието на жена му, но онова, което обикновено наричаме късмет, често поне привидно и временно е по-благосклонно към злия, отколкото към добрия човек, и затова ни се струваше уместно в нашите сметки да се съобразяваме и с него.

Тъй че по време на по-нататъшната си езда бяхме много предпазливи. Прехвърлихме границата и навлязохме доста навътре в Колорадо, без да бъдем обезпокоявани от когото и да било и без да открием каквато и да било следа от споменатите лица.

Намирахме се вече близо до Ръш Крийк, а Винету знаеше някакъв стар, отдавна изоставен бивак, до който мислехме да се доберем привечер. Според описанието на апача там имало един никога непресъхващ извор и мястото било обградено с каменен вал, който предлагал добра защита, въпреки че не образувал истински зид, а бил издигнат така, както в някои области селяните натрупват около нивите си един върху друг намерените в тях камъни. Макар и невисок, подобен защитен вал предлага на уестмана едно винаги добре дошло прикритие срещу евентуални нападения.

Малко след пладне открихме диря от двайсетина конници, която идваше от североизток и, изглежда, също се насочваше към Ръш Крийк. Следите показваха, че конете бяха подковани. Това обстоятелство, както и липсата на всякакъв порядък в начина им на езда, ни наведоха на предположението, че тези хора са бели. Дори и да не водеше право в нашата посока, ние пак щяхме да проследим дирята, защото в Дивия запад човек винаги трябва да знае що за люде се намират пред него. За нас нямаше никакво съмнение, че те имаха намерение да се изкачат горе в планините, още повече че тъкмо по онова време се говореше за значителни златни и сребърни залежи, открити в „маунтънс“. Вероятно пред очите ни бяха следите на цяла група от онези авантюристи, които в следствие на подобни слухове незабавно се събират, за да се разпръснат по-късно във всички посоки с не по-малка бързина. Това бяха все дръзки и безсъвестни типове, които очакват животът да им поднесе всичко наготово, но пък и малко се тревожат; ако не получат нищо от него.

Дирята бе оставена поне преди пет часа. Следователно имахме основание да допуснем, че този ден нямаше да се срещнем с въпросните хора. Ето защо безгрижно тръгнахме по следите, докато достигнахме едно място, където ездачите бяха спирали. Няколко празни консервени кутии, захвърлени на земята, съвсем непредпазливо оставени, издаваха, че там бяха обядвали. Наблизо се търкаляше и една празна бутилка. Слязохме от конете, за да огледаме внимателно мястото но не открихме нищо, което можеше да ни даде повод за някакви особени опасения. Дик Хамердал взе бутилката вдигна я срещу светлината, видя, че в нея все още се намираше една глътка, поднесе я към устата си, но после незабавно пак я захвърли. Като плюеше, пръхтеше и правеше различни физиономии, той извика:

— Пфу! Вода, застояла, отвратителна вода! Бях си въобразил, че ще намеря глътка хубаво бренди! Не е възможно тези хора да са джентълмени! Който носи със себе си бутилка и вътре има само вода, той не може да претендира да спечели уважението ми, защото е просто съвсем обикновен човек! Не си ли на същото мнение, Пит Холбърс, старий Куне?

— Хм-м! — обади се Дългуча. — Ако си очаквал да намериш бренди, мога само страшно да те съжалявам, драги Дик. Да не мислиш, че тук, в Дивия запад, някой ще вземе да ти сервира точно под носа бутилка, пълна с бренди?

— Дали ще е пълна или празна, е все едно, стига само нещичко да се намира в нея. Но вода, такова отношение към мен е направо позорно!

От време на време и най-умният човек извършва някоя глупост, и то може би точно тогава, когато има всички основания да бъде предпазлив. Същото се случи и с нас! Беше непростима небрежност, че не обърнахме внимание именно на тази бутилка. Празните консервени кутии нямаха никакво значение, но шишето би трябвало да привлече вниманието ни. Ако в него бе имало бренди, е, тогава то просто е било изпито, а бутилката — захвърлена. Но в нея е имало вода, вода! Следователно не са я носили заради брендито, а са я използвали вместо манерка, която се пълни с вода и се пъха в кобурите на седлото, за да могат хората да утолят жаждата си там, където местността е безводна. Поне по онова време в Дивия запад стъклените шишета бяха рядкост. Те не се хвърляха току-така, а се запазваха. И това шише не е било захвърлено, а забравено и щом собственикът му забележеше, че го е загубил, щеше да се върне, за да си го вземе, и тогава непременно щеше да открие присъствието ни. Ето за какво трябваше да помислим, а ние изобщо не се сетихме за това.

Тук хората бяха бивакували повече от три часа. Продължаващата по-нататък диря бе оставена преди по-малко от два часа, но въпреки това се движихме по нея може би още около половин час, като яздихме през тревиста савана, докато на хоризонта и от двете ни страни изплуваха храсталаци и ниски дървета, а от дясно се проточи гористо възвишение, част от предпланините на долината Биг Санди, чийто „крийк“^[1] бяхме прехвърлили още същата сутрин. Винету посочи към възвишението и каза:

— Ако искаме да се доберем до бивака, ще трябва да минем покрай ей онази планина. Нека братята ми ме последват!

Той свърна на дясно.

— Ами тази диря? — попитах го. — Няма ли да я проследим?

— Днес не. Утре пак ще я намерим.

Изчислението му беше съвсем вярно. Рано сутринта на следващия ден щяхме да се върнем при дирята, ако не бяхме извършили онази страхотна грешка с бутилката. Нищо неподозиращи, ние го последвахме. Самият той също не допускаше колко съдбоносен щеше да се окаже бивакът за нас.

Като яздехме през нискостеблена гора и храсталаци, след около час напуснахме споменатото планинско възвишение, зад което се откриваха все нови и нови планински вериги, наподобяващи театрален декор. Следвайки апача, ние навлязохме между тях и привечер достигнахме широка, леко изкачваща се нагоре долина, в средата на която ни посрещна блесналото водно огледало на тих вир. Близо до мястото, откъдето водата му се изтичаше, си играеха безброй малки сребристи рибки. Ту отделно, ту на групи около вира се издигаха сенчести дървета, а на отсрещната му страна забелязахме камъни, отрупани така, че отдалеч приличаха на развалините от някогашно селище.

— Това е бивакът, който имах предвид — обясни Винету. — Поставим ли един човек на стража при входа на долината, няма защо да се опасяваме от изненадващо нападение.

Той имаше право. Едва ли можеше да се намери друго такова място, което да е по-подходящо за безопасно лагеруване, от този бивак. Благодарение на меката почва ние яздехме един подир друг почти безшумно към вира. Но ето че Винету, който беше начело, изведнъж спря коня си, вдигна пръст, за да ни накара да пазим тишина, и внимателно се ослуша.

Последвахме примера му. Отвъд отрупаните камъни се разнасяха звуци, които, от мястото, където се намирахме, можеше да долови само много остър слух. Апачът скочи на земята и ми направи знак да сторя същото. Оставихме конете си на нашите спътници и започнахме тихо да се промъкваме към камъните. Колкото повече се приближавахме, толкова по-ясни ставаха звуците. Беше някакъв висок мъжки баритон или пък доста нисък женски алт, който бавно и жаловно пееше на индиански. Това не бе индиански напев, но не бе и мелодия в нашия смисъл. По-скоро беше нещо средно — сякаш някой червенокож се опитваше да се пригоди към начина на пеене на бледоликите и го вършеше на своя език и по своеобразния изразен начин на индианците. Бих се хванал на бас, че човекът, който пееше пред нас, бе измислил сам и текста, и мелодията. Това бе такава песен, която почти несъзнателно блика от сърцето и душата на певеца, за да отзвучи също тъй тайнствено, както е и прозвучала.

Продължихме да се промъкваме все по-близо и по-близо, докато се добрахме до тясна пролука в каменния вал, през която можехме да хвърлим поглед отвъд него.

— Уф, уф! — възкликна от изненада почти на глас Винету.

— Уф, уф! — обадих се в същото време и аз, не по-малко слисан от него.

Камъните обграждаха едно място с диаметър от около четиридесет метра, засенчено от околните дървета, покрито с висока сочна трева. Тук-там се виждаше по някой и друг храст. В края на ограденото място, съвсем близо до пролуката, пред която бяхме залегнали, седеше… Винету, вождът на апачите!

Да, от малко по-голямо разстояние човек непременно би взел този индианец за Винету. Беше гологлав. Дългите му черни коси бяха оплетени в шлемовидна прическа и тъй като седеше, те се спускаха по гърба му чак до земята. Ловната му връхна дреха и легинсите бяха изработени от кожа. Носеше мокасини. Около кръста си имаше навито пъстро одеяло, под което бе затъкнал само един нож. На земята до него лежеше двуцевка. Вързани за шнурове и ремъчета, на врата му висяха различни необходими предмети, но сред тях нямаше такъв, който да може да мине за амулет.

Не беше ли външността му почти като на Винету? Наистина индианецът в ограденото място бе по-възрастен от апача, ала все още си личеше, че някога е бил красив. Чертите на лицето му бяха строги и сериозни, но като че в тях имаше нещо женствено. Общо взето, в първия миг бях слисан от приликата му с Винету, а когато смайването ми премина, бях завладян от такова чувство, което не мога да опиша. Намирах се пред нещо загадъчно, пред някакъв забулен образ, чието було бе невидимо.

Индианецът продължаваше полугласно да пее. Но колко малко подхождаше затрогващата дълбока болка в песента на дръзките енергични черти на лицето! Как ли можеха да „съжителстват“ суровият неумолим израз, застинал около пълните устни, и чудният благ блясък на очите, на тези очи, за които със сигурност можех да твърдя, че наистина бяха черни, макар че в действителност никога не се срещат черни очи? Този червенокож навярно не беше това, което изглеждаше на пръв поглед. Бях ли го виждал вече някъде? Съвсем не или пък го бях виждал десетки пъти! За мен той бе една загадка, но не бях в състояние да кажа доколко и защо.

Винету вдигна ръка и прошепна:

— Колма Пуши!

И неговите очи се бяха разширили, за да обгърнат непознатия индианец с такъв поглед, какъвто рядко съм наблюдавал у апача.

Колма Пуши! Значи предположенията ми бяха верни — пред нас бе една загадъчна, действително загадъчна личност. Горе във високите „паркове“ живееше индианец, когото никой не познаваше по-отблизо. Той не принадлежеше към никое племе и гордо отбягваше каквото и да било общуване с други хора. Ловуваше ту тук, ту там и щом някой го видеше, веднага изчезваше също тъй бързо, както се и беше появил. Никога не се бе държал враждебно към червенокож или бял, но пък и никой не можеше да се похвали, макар и за един ден да му е бил спътник. Едни са го виждали на кон, други пеша, но винаги бе оставял у тях впечатлението на човек, който умее да борави с оръжията си и с когото шега не бива. И за индианците, и за белите личността му минаваше във всички случаи за неутрална, за неприкосновена. Да се отнесеш враждебно към него би означавало все едно да разгневиш великия Маниту и да си навлечеш отмъщението му. Дори имаше такива индианци, които твърдяха, че този червенокож не е човек, а духът на прочут воин, изпратен от Маниту да се върне от Вечните ловни полета на земята, за да разбере как живеят неговите червенокожи чада. Не се срещаше нито един човек, който да е успял да научи името му, а тъй като все пак всеки предмет и всяко човешко същество трябва да има име, заради тъмните му, черни като катран очи го бяха нарекли Колма Пуши, Тъмното око или Черното око. Но никой не знаеше кой му бе дал това име, кой го бе изрекъл за първи път и кой го бе разпространил.

Значи този тайнствен индианец се намираше пред нас. Винету не го познаваше, не го бе виждал досега, но незабавно със сигурност заяви, че е Колма Пуши. И през ум не ми мина да се усъмня в това твърдение, защото всеки, който зърнеше този индианец, след като вече е слушал за Колма Пуши, веднага можеше да каже, че е той и никой друг.

Нямахме основание да оставаме скрити по-дълго и тъй като не искахме да караме нашите спътници да ни чакат, станахме от земята и нарочно вдигнахме шум. Индианецът светкавично грабна пушката си, насочи я към нас, петлетата й изщракаха и той извика:

— Уф! Двама мъже! Кои сте?

Това бяха колкото кратки, толкова и заповеднически думи. Винету отвори уста, за да му отговори, но с непознатия стана внезапна промяна. Като улови с една ръка пушката си за цевите, той отпусна приклада й на земята, а с другата ръка направи широко движение, сякаш искаше да ни поздрави с добре дошли и възкликна:

— Инчу… чуна! Инчу-чуна, вождът на апа…, но не! Това не е Инчу-чуна, това може да е само Винету, неговият син, неговият много по-велик и по-прочут син!

— Ти си познавал Инчу-чуна, моя баща? — попита Винету, след като минахме през процепа и влязохме в ограденото място.

За миг ми се стори, сякаш тайнственият непознат размисли дали да отрече, или не, но понеже вече нямаше как да не признае, той отговори:

— Да, познавах го. Виждал съм го един или два пъти и ти си негово истинско копие.

Гласът му бе мек и все пак силен и решителен. Беше, кажи-речи, още по-звучен и мелодичен от гласа на апача, а регистърът му бе по-висок, почти женски.

— Да, аз съм Винету. Ти ме позна. А твоето име е Колма Пуши, нали?

— Познава ли ме Винету?

— Не. Никога не съм те виждал. Но отгатнах. Ще ни позволи ли Колма Пуши, за когото винаги сме чували само добро, да седнем до него?

Очите на индианеца се спряха сега и върху мен. След като ме измери с острия си изпитателен поглед от глава до пети, той отговори:

— И аз съм чувал за Винету само добро. Знам, че често заедно с него е един бледолик, който досега не е извършвал злодеяние и се казва Олд Шетърхенд. Това същият бледолик ли е?

— Той е — кимна Винету.

— Тогава седнете и бъдете добре дошли на Колма Пуши!

Той ни подаде ръка, която ми се стори необичайно малка. Винету му съобщи:

— С нас има и други спътници, които чакат отвън при вира. Ще им разрешиш ли и на тях да дойдат?

— Великият Маниту е създал земята за всички добри хора. Тук има достатъчно място за всички ваши придружители.

Отдалечих се, за да доведа нашите спътници. Откъм отсрещната страна на ограденото място имаше по-широк вход от процепа, през който бяхме преминали. Когато се върнах оттам заедно с останалите, Винету и Колма Пуши седяха под клоните на едно дърво. Очите на тайнствения индианец се насочиха очаквателно към нас. Погледът му се плъзна по приближаващите се хора с интереса, проявявай обикновено към непознати, с които си принуден да общуваш само за кратко време. Но щом зърна Апаначка, който влезе на коня си последен, той се втренчи в него като хипнотизиран. Сякаш някаква невидима сила изведнъж го накара да скочи на крака. Без да отмества поглед нито за секунда от младия вожд, Колма Пуши направи десетина крачки към него, после спря, като не преставаше с неописуемо напрежение да следи всяко негово движение, след това много бързо се приближи до него и почти заеквайки, го попита:

— Кой…кой си ти? Ка…кажи ми!

Младият вожд му отвърна с дружелюбно безразличие:

— Аз съм Апаначка, вожд на команчите похоними.

— Ами…какво търсиш тук в Колорадо?

— Бях тръгнал на север, за да посетя свещените глинени находища, но се натъкнах на Винету и Поразяващата ръка, които се канеха да отидат в планините. Тогава промених моя път и се присъединих към тях.

— Уф, уф! Вожд на команчите! Не е възможно, не е възможно!

Втренченият му поглед все още не се откъсваше от Апаначка, тъй че последният го попита:

— Познаваш ли ме? Виждал ли си ме вече някъде?

— Сигурно, сигурно съм те виждал, но навярно е било на сън, в сънищата на моята младост, която вече отдавна е отминала.

Колма Пуши положи усилия да овладее обзелото го вълнение, подаде му ръка и продължи:

— Бъди ми и ти добре дошъл! Днес е такъв ден, какъвто рядко се среща!

Той се върна при Винету, при когото междувременно бях седнал, и като продължаваше да оглежда Апаначка, зае предишното си място така, сякаш все още не се бе отърсил от „сънищата на младостта си“. За един индианец подобно поведение е рядкост и не може да остане незабелязано. То направи на Винету не по-малко впечатление, отколкото на мен, но макар да проследихме тази сцена с напрегнат интерес, ние с нищо не го показахме.

Отведохме конете на водопой, а после им дадохме достатъчно зелена шума, за да се нахранят. Двама души събраха сухи съчки за огън, който запалихме веднага щом се смрачи, а в същото време Пит Холбърс се отдалечи, за да застане пръв на пост при входа на долината. По-късно щеше да бъде сменен от Тресков, след което щяхме да го последваме в обичайния си ред.

Скоро всички седяхме в широк кръг около горящия огън. Бяхме добре запасени с храна и тъй като помислихме, че Колма Пуши няма какво да яде, му предложихме от нея.

— Моите братя са дружелюбни към мен — каза той, — но и аз мога да им дам толкова месо, че всички да се наситят.

— Къде е месото? — попитах го.

— При коня ми.

— Защо не си го взел със себе си?

— Защото не мислех да се бавя тук, а да продължа пътя си. Оставил съм го на такова място, където е в по-голяма безопасност.

— Нима смяташ този бивак за опасен?

— За един човек не е безопасен, но тъй като сте повече хора и можете да поставите стражи, едва ли има от какво да се страхувате.

С голямо удоволствие щях да продължа този разговор, но Колма Пуши се показа толкова несловоохотлив, че се отказах. Разбира се, той ни попита накъде сме тръгнали. Щом научи, че целта ни е „паркът“ на Сан Луис, стана още по-мълчалив. Но това нито ни направи кой знае какво впечатление, нито можеше да ни обиди. В Дивия запад човек е по-предпазлив от обикновено дори към добри познати. Само Дик Хамердал бе недоволен, че от непознатия индианец успяхме да научим толкова малко. Искаше му се да разбере нещо повече и по своя фамилиарен начин го попита:

— Моят червенокож брат вече чу, че идваме от Канзас. А не може ли и ние да научим, откъде идва той?

— Колма Пуши идва от различни места. Той е като вятъра, всички пътища за него са открити — гласеше неопределеният отговор.

— А накъде ще тръгне оттук?

— И в тази, и в онази посока, накъдето се отправят стъпките на коня му.

— Well! Дали насам, или натам е все едно, но човек би трябвало да знае поне, накъде ще насочи коня си! Или не е така?

— Достатъчно е Колма Пуши да го знае.

— А-а! Значи не е необходимо аз да го знам, така ли? Този отговор е не само искрен, но дори и груб! Не си ли и ти на същото мнение, Пит Холбърс, старий…

Той забеляза, че в момента Холбърс не беше наблизо и преглътна последната дума от въпроса си. Колма Пуши се извърна изцяло към него и със сериозен тон каза:

— Бледоликият, назован Хамердал, ме нарече груб. А нима преди малко бе изискано и учтиво да иска да ми отвори устата, когато предпочитам тя да остане затворена? Изглежда, дебелият човек не познава Запада особено добре. Който премълчава целта на пътуването си, той не може да бъде изпреварен от опасността и изненадващо нападнат. Нека Хамердал запомни това!

— Благодаря! — засмя се смъмреният дебелак. — Жалко, мистър Колма Пуши, че не си станал даскал! Имаш такава дарба! Впрочем нямах лоши намерения. Извънредна много ми харесваш и ще се радвам, ако пътят ти съвпадне с нашия. Затова те попитах.

— Знам, че моят дебел бял брат не е имал лоши мисли, иначе изобщо не бих му отговорил. Ще видим дали моят път ще съвпадне с неговия. Хау!

С тези думи разговорът приключи. Скоро си легнахме да спим, защото искахме да тръгнем на път още в ранни зори. Това стана тъкмо когато Пит Холбърс се върна в бивака след като бе сменен от Тресков.

Не знам колко дълго съм спал. Събуди ме многогласен рев и когато отворих очи, това стана само за миг, в който зърнах някакъв изправен пред мен човек да замахва, за да ме удари с приклада на пушката си. Преди да успея да се помръдна, ударът се стовари върху ми и с мен бе свършено… за щастие не завинаги.

Драги читателю, дали си по природа толкова чувствителен, че да се вживееш в състояние като моето, когато човек се съвзема от пълно безсъзнание, за да направи радостния извод, че в тъпоглавието си е проявил голямото лекомислие да посрещне с глава свистящия приклад на пушка? Нарочно използвам думата „тъпоглавие“, защото след подобен удар едва ли ще се намери човешка глава, която да се чувства по-тъпо от моята! Отначало изобщо не я усещаш. Жив си само от петите до врата и едва постепенно, благодарение на едно особено бучене и шум разбираш, че не си съвсем обезглавен, а само са те халосали по най-горната част от тялото ти. На човек не му става веднага ясно — на първо време всичко му е неясно, че тази част е главата му, а го разбира едва когато бученето се превърне в такова стягане и такива режещи болки, сякаш някой обработва притиснатата ти в преса за грозде кратуна със стотина свредела. В следващия стадий всеки удар на сърцето ти, което подхранва мозъка с кръв, извиква у теб чувството, сякаш главата ти е поставена под трамбовката на маслобойна или под парните чукове на железодобивен завод и че от време на време в обиталището на разума ти се забиват лъвски нокти. Разбирам, че за един умен човек е недостойно да описва подобно състояние, в което се изпада след такъв удар. Ще кажа само следното: тъпо, във висша степен тъпо състояние!

Та така се чувствах. След като преминах през гореописаните степени, пред очите ми се изредиха всички цветове на дъгата, а в ушите ми забушуваха прибоите на стотина вълнолома. Не можех нито да виждам, нито да чувам, и затова направих най-доброто и най-мъдрото, което е възможно да се направи в подобен случай — отново изгубих съзнание.

Когато за втори път дойдох на себе си, за моя радост почувствах, че горе-долу отново съм във владение на моите физически и духовни способности. Само едно не бях все още в състояние да различа съвсем ясно — дачи между раменете си имах глава или приклад на пушка. Незабавно се възползвах от възвърналите ми се способности, като най-напред отворих очи. Онова, което видях, не можеше да се нарече особено утешително. Гореше голям буен огън, а пред мен седеше Олд Уобъл, втренчил в лицето ми изпълнените си с омраза очи.

— А-а, най-сетне, най-сетне! — извика той. — Наспа ли се, мистър Шетърхенд? Мен сънува, нали? Убеден съм, че съм ти се явил на сън като ангел и с радост съм готов да продължа да играя тази роля. Това е ясно! Като какъв ли ангел ще ме опознаеш? Дали като ангел на отмъщението или като ангел-спасител?

— Pshaw! Нямаш необходимата сръчност нито за единия, нито за другия ангел — отвърнах му аз.

Страшно ме беше яд, че трябваше да отговарям на този човек, но щеше да е съвсем погрешно, ако предпочетях гордо да мълча. Погледът ми се плъзна наоколо. Всички бяхме пленени, дори и Тресков, който бе стоял на пост. Вероятно не бе внимавал достатъчно и се беше оставил да го изненадат и заловят. Всички бяхме вързани. Вляво от мен лежеше Винету, вдясно — дебелият Хамердал. От двайсетината негодници, насядали около нас, не познавах никой, освен Олд Уобъл. Това бяха хората, чиито дири забелязахме през деня. Как ли са се озовали в бивака? Та нали бяха пред нас и следите им водеха наляво, а ние се отклонихме надясно? И в същия миг се сетих за бутилката с остатъка от вода. Изведнъж ми стана ясно, каква грешка сме извършили.

Старият Крал на каубоите седеше точно срещу мен. Радостта, че ме е заловил, лъхаше от всяка бръчка и бръчица на подигравателно ухиленото му похабено лице. Дългата бяла коса, падаща по раменете му на отделни кичури, подобни на змии, му придаваше вида на някаква състарена евменида или горгона от мъжки пол, от чиито пипала, напомнящи октопод, нямаше никакво спасение. Несигурната светлина на припламващия огън му придаваше нещо толкова авантюристично и фантастично и караше неговата тресяща се фигура с дългите ръце и крака да изглежда толкова странно, че, ако за съжаление нямах пълното съзнание за заобикалящата ме гола и прозаична действителност, щях да си помисля, че преживявам някаква сцена от приказките.

Той възприе отговора ми напълно правилно като подигравка и гневно ми кресна:

— Не бъди толкова нахален, иначе тъй ще ти стегна ремъците, че кръв да пуснеш! Нямам намерение да ти позволявам да ми се подиграваш и да ме обиждаш. Аз не съм индианец! Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да, искаш да кажеш, че изобщо не се числиш към съществата, които наричаме хора!

— Ами към кои тогава?

— Слез колкото ти е възможно по-ниско в животинското царство и си избери най-грозното, най-отвратителното създание — така ще видиш какво представляваш.

Той дрезгаво се изсмя и каза:

— Този тип е наистина толкова смахнат, че не ме разбира! Казах ти да не забравяш, че не съм индианец. Червенокожите дълго време мъкнат със себе си пленниците си, за да ги закарат до своите пасища. Хрантутят ги добре, та да имат сили да издържат страшните мъчения. Както сам научих в твоята компания, така на пленника му се предлага възможността да изчака някой благоприятен миг за бягство. А който няма надежда да офейка и иска да умре бързо и безболезнено, обикновено прилага старото изтъркано средство толкова много да обиди индианците, в чиито ръце е попаднал, че в гнева си те да изгубят самоконтрол и да го убият на място. Ако си въобразяваш, че ще можеш да избираш между тези две възможности, се лъжеш. При мен няма да ти се удаде удобен случай за бягство, защото и през ум няма да ми мине да те влача дълго със себе си. Но ти няма да ме доведеш и дотам, набързо да ти тегля куршума или да те наръгам с нож и така да се откажа от удоволствието, което ще изпитам, когато ти съвсем бавничко и с големи мъки ще се преселиш от този живот в твоето отвъдно блаженство. Спомняш ли си все още какви ми ги надрънка за вечния живот по време на онази нощна езда през Ляно Естакадо?

Не му отговорих и той продължи:

— Според теб отвъд било толкоз чудесно, че, като твой най-добър приятел, какъвто съм без съмнение, ме боли сърцето да гледам как се измъчваш и страдаш в този земен живот. И тъй, ще ти отворя портите на твоя рай и с някои малки неприятности, които съм ти приготвил, ще се погрижа щото хубостите на отвъдния свят да ти се сторят още по-прекрасни.

— Нямам нищо против — подхвърлих с възможно най-безразличния тон.

— Убеден съм в това! Ето защо се надявам, че за любезната услуга, която ти оказвам, ще ми отвърнеш със същото. Страшно много ми се ще да разбера как изглежда отвъд. Ако бъдеш тъй добър след блаженото си отпътуване за оня свят някой път да ми се явиш като дух или призрак, за да ми разкажеш някои неща, ще ти бъда изключително благодарен и можеш да бъдеш сигурен, че аз от своя страна ще те посрещна по най-сърдечен начин. Ще го направиш ли заради мен, мистър Шетърхенд?

— С удоволствие! Ще направя дори нещо повече, отколкото искаш. Още преди смъртта си така ще връхлетя върху теб, че вместо един ще видиш хиляда призрака!

— Well, значи се споразумяхме — засмя се той. — Ти наистина си такъв тип, дето никога не губи кураж, но ако все още продължаваш да таиш някаква надежда, значи зле познаваш Фред Кътър, когото наричат Олд Уобъл. Решил съм да приключа сметката си с теб и чертата, която ще тегля отдолу, ще означава и краят на живота ти. Защото, драги мой, вчера следобед ти направи един безподобен гаф, нали?

— Pshaw, една бутилка и нищо друго!

— Правилно! Да, бутилката, тя се оказа съдбоносна за вас! Не един и двама са се затривали вече по вина на бутилката, по-точно казано, по вина на съдържанието й, но навярно за пръв път се случва човек да отиде във Вечните ловни полета заради някаква си празна бутилка! Та нима ти не я подуши?

Ето че сега вместо мен отговори Дик Хамердал.

— И през ум не ни е минавало. Ти наистина ли си мислиш, че ще поднесем към носа си нещо, което е било в ръцете ти?

— Много хубаво се изрази, дебелако, но скоро ще ти се изпари желанието да се шегуваш! Сметнали сте бутилката за захвърлено шише от бренди, но това е шишето ми за вода, което бях забравил. Ако знаеш какво означава глътка вода там, където не се намира и капчица, тогава няма да ти е чудно, че щом открих липсата му, веднага спрях коня си и се върнах. Има местности, където животът ти зависи от няколко глътки вода. Щом достигнах края на прерията, където по обед бяхме лагерували, аз ви забелязах, но не можах веднага да ви позная. Ала вие продължихте да яздите и се приближихте до мен. Тогава за моя голяма радост разбрах, че пред очите ми са джентълмените, които търсех. Незабавно препуснах обратно и доведох моите хора. Последвахме ви в тази долина, където постът ви се оказа тъй любезен да се остави да го пленим. Промъкнахме се пеша дотук и ви обградихме, Спяхте си съня на праведници и сънувахте толкова великолепни неща, че ми беше безкрайно жал, дето ви събудихме. При по-нататъшната си езда ви предлагаме нашата компания. За съжаление мистър Шетърхенд няма да може да вземе участие в нея, защото се кани да заминава. Щом се съмне, от тази красива долина той ще поеме по стълбата, водеща към небето, и следователно ще бъде възпрепятстван заедно с нас да…

— Не дрънкай тъй дълго и безсмислено! — прекъсна го в този миг един от мъжете, облегнал се със скръстени ръце на едно дърво. — Каквото ще става, може да стане и без толкова много приказки! Не ни интересуват сметките ти с Олд Шетърхенд. Главното за нас е обещанието, което ни даде.

— Ще го изпълня! — отвърна му Олд Уобъл.

— Тогава се погрижи да стане дума за него! Искаме да знаем как стоят нещата!

— Та нали вече знаете!

— Не. Преди да си говорил с Винету, всичко друго няма никаква стойност за нас. В Канзас ти ни откъсна от най-добрите ни гешефти, а тъй като сега пленихме тези типове, искаме преди всичко да разберем дали надеждите, които ни вдъхна, могат да се осъществят. Обърни се към Винету, но не дрънкай с него тъй дълго, както с Олд Шетърхенд! Все пак нали апачът е човекът, от когото имаме нужда!

— Спокойно, мистър Реди, спокойно! Разполагаме с толкова много време, че можеш да поизчакаш.

Значи облегнатият на дървото мъж се казваше Реди! Тъй като той спомена за Канзас и някакви добри сделки в този щат, предположих, че хората, които ни нападнаха, са от трамповете, отбягвани от нас толкова старателно. Очевидно Реди бе предводителят на тази група, а Олд Уобъл го беше придумал да тръгне с него, за да ни преследват. С какви обещания и при какви условия, това предстоеше да разберем.

Положението ни беше лошо. Негодяите, в чиито ръце бяхме попаднали, бяха по-опасни и от най-дивата и пропаднала индианска банда. От всички нас аз бях онзи, за когото изгледите бяха най-неблагоприятни. Решено бе да бъда убит и бях убеден, че ако не настъпеше някое благоприятно обстоятелство, Олд Уобъл като нищо щеше да изпълни заканата си. Този път животът ми висеше на косъм.

Реди се приближи към апача и му каза:

— Мистър Винету, работата се състои в това, че искаме да направим една сделка с теб. Надявам се да не се възпротивиш!

Винету разбираше също тъй добре като мен, че в случая мълчанието не беше уместно. Трябваше да си изясним намеренията на тези хора и следователно да разговаряме с тях. Ето защо апачът отвърна:

— Каква сделка има предвид бледоликият?

— Ще бъда кратък и искрен. Олд Уобъл има да си отмъщава на Олд Шетърхенд, но не смее да го направи сам. Той дойде при нас и ни подкани да му помогнем. Съгласихме се при едно условие — да получим добра награда. Обеща ни злато, много злато. Надявам се, че ме разбираш, а?

— Уф!

— Не знам какво искаш да кажеш с това „уф!“, но се надявам, че означава съгласие. Тук в Колорадо бяха открити много хубави „плейсърс“^[2]. Щом си свършехме работата в Канзас, ние също се канехме да дойдем насам, за да търсим злато. Ама това си остава твърде несигурна работа. Който не намери нищо, просто нищо не получава и се връща с празни джобове. Но ето, че Олд Уобъл ни наведе на една безценна мисъл — ти, мистър Винету, сигурно знаеш много места, където може да се намери злато, нали? Без да бърза, Винету отвърна:

— Има червенокожи мъже, на които са им известни места, където има големи количества злато.

— Ще ни покажеш такова място!

— Червенокожите мъже имат обичай да не издават такива находища.

— Ами ако ги принудят?

— Те предпочитат да умрат.

— Phsaw! Не се умира тъй лесно!

— Винету никога не се е страхувал от смъртта!

— Според онова, което съм чувал за теб, ти вярвам. Но този път става въпрос не само за теб, а и за всичките ти спътници. Поразяващата ръка ще трябва да умре, това не може да се промени, защото така обещахме на Олд Уобъл. Но ако ни издадеш някой хубав плейсър, можеш да спасиш себе си и останалите.

Винету затвори очи в знак, че иска да размисли. Настъпи мълчание. Да, той знаеше къде има златни залежи, но дори и най-ужасната заплаха не беше в състояние да го накара да издаде някой от тях. Той трябваше да измами трамповете и да се престори, че е съгласен. За него бяха важни две неща: първо — да спаси мен, чиято смърт бе вече решена, и второ — да спечели време, за да можем да изчакаме някое обстоятелство, което ще се окаже благоприятно за освобождаването ни.

— Е, кога ще получа отговор? — попита Реди, след като мълчанието му се стори вече твърде продължително.

— Бледоликите няма да получат злато — каза Винету, отваряйки отново очи.

— Защо? Значи отказваш да ни издадеш някой плейсър?

— Не. Винету знае не само един плейсър, а и една голяма и богата бонанса. Ако му беше възможно, той щеше да ви посочи мястото й.

— Какво? Известна ти е бонанса, а не можеш да ни я покажеш? Това е невероятно!

— Винету не жадува да притежава злато. В Колорадо знае само едно находище и това е тази бонанса. Тя е неизмеримо богата. Но не мога да ви заведа до нея, защото точното й местонахождение не ми е известно.

— All devils! Безмерно богата бонанса, но не знаеш точното й местоположение! Това може да се случи само с някой индианец. А не ти ли е възможно поне да ни кажеш горе-долу в коя местност се намира?

— Това го знам. Тя е край Скуиръл Крийк^[3]. Моят брат Шетърхенд и аз се бяхме разделили, за да проследим две различни дири. След няколко дни благополучно се срещнахме на уговореното място. Тогава Поразяващата ръка ми разказа, че нямало причина да се опасяваме от дирята, която беше проследил той. Завръщането му се позабавило, защото пътем трябвало да скрие от чужди очи някаква бонанса. Беше взел със себе си само няколко мостри.

— Мостри! А колко големи… колко големи? — попита Реди и всички наостриха слух с някакво чувство на благоговение.

— Достигаха размерите на голям картоф. Някои бяха и още по-едри.

— Бре да се не види! Но тогава там лежат милиони, много милиони накуп! И просто сте ги оставили да си лежат ли?

— А защо трябваше да вземаме златото с нас?

— Защо ли? Защо е трябвало да го вземате? Слушайте, хора, тези двамата намират огромна бонанса и ето че този човек ме пита защо е трябвало да вземат златото!

Отговорът бе всеобщо мърморене, изразяващо смайването им. Изобщо лесно можете да си представите с какво внимание тези типове следяха думите на апача. И през ум не им минаваше да се усъмнят в истинността на разказа му. Аз от своя страна бях убеден, че Винету дори и сега не лъжеше. Сигурно някъде имаше такава богата бонанса, само че вероятно тя не се намираше край Скуиръл Крийк, а на съвсем друго място.

— Защо белият човек се учудва толкова много? — попита апачът. — Навсякъде има плейсърс, откъдето Винету и Поразяващата ръка могат да вземат злато. Щом им се наложи, те посещават онзи плейсър, който в дадения момент се намира най-близо до тях. Сега тъкмо се канехме да се изкачим до Скуиръл Крийк, за да си напълним джобовете.

— А-а! Искали сте да вземете злато! На нас ни мина мисълта, че сте се отправили нагоре в планините по тази или по някаква подобна причина! Но… как да го разбирам? Ти нали каза, че не знаеш къде е бонансата!

— Така е. Обаче моят брат Поразяващата ръка е запомнил мястото.

Ето че той изрече, каквото бе искал да каже и което трябваше да ме избави от смъртта. Ако бандитите желаеха да намерят бонансата, чието точно местоположение уж бе известно единствено на мен, щяха да се видят принудени да ми пощадят живота. Разбира се, Винету бе достатъчно умен да наблегне на тези думи толкова малко, че да не се отгатне тяхната преднамереност. Незабавно се оказа, че е постигнал целта си, защото Реди бързо извика:

— Та това е съвсем същото! Няма никаква разлика дали мястото се знае от Винету или от Поразяващата ръка, тъй като и двамата са наши пленници. Ако Винету не може да ни заведе, тогава Олд Шетърхенд ще поеме ролята на водач!

— Мистър Реди, казваш го, без да ме питаш, така ли? — обърна се към него Олд Уобъл. — Струва ми се, че Олд Шетърхенд трябва да умре още днес, и то тук, в тази долина!

— Тъй ли? Не, не трябва, а трябваше, но сега ще остане жив и ще ни заведе при бонансата.

— Няма да го допусна!

— Стари Уобъл, мисля, че си си изгубил разсъдъка! Да не би да искаш да се откажеш от бонансата? All devils! Наистина си се побъркал!

— Съвсем не съм се побъркал! Наех ви, за да заловите Олд Шетърхенд. В замяна на това ви дадох съвета да принудите Винету да ви издаде някой плейсър. Следователно бонансата ще е единствено ваша собственост, с която аз няма да имам нищо общо. Но след като успяхме да спипаме Олд Шетърхенд, няма да се откажа от него само заради нещо, в което нямам никакво участие. Не го ли убия още днес, той ще избяга, ще офейка!

При тези думи Реди избухна в смях и каза:

— Ще офейка, на нас ще ни офейка! Хора, чухте ли, този човек, който е наш пленник, щял да избяга, можело да ни офейка!

Всички взеха да пригласят на смеха му, но Олд Уобъл гневно извика:

— Колко сте глупави самите вие, дето ме смятате за побъркан! Ако си въобразявате, че ще успеете да задържите този мерзавец, мога само да ви съжалявам! Той е в състояние да разкъса железни окови, а ако нещо не става със сила, подхваща го с хитрост, в което е ненадминат майстор.

— Нямаме железни окови, а и не са ни нужни. Кожените ремъци вършат по-хубава работа, много по-хубава! Хитрост! Ще ми се да видя човека, който може да избяга на двайсет такива мъже като нас! Колкото и хитро да подхване нещата, четирийсет очи ще го надзирават. Което не забележи един от нас, ще го види друг. И най-хитроумните му кроежи ще бъдат разкрити от нас.

— Наистина е смешно да гледам какво си въобразяват някои хора! Та нима не сте чували колко често е бил пленяван от индианците и как все е успявал да им се измъкне?

— Ние не сме индианци!

— Но и с бели се е случвало същото! Казвам ви, че за този негодник е възможно всичко, което на другите не се удава! Тоя трябва да бъде застрелян веднага щом го заловиш. Не го ли сториш, ще ти се измъкне между пръстите като живак! Това ми е известно, защото дълго яздих заедно с него.

— От мухата правиш слон. Пак повтарям: ще ми се да видя човека, който ще избяга, когато аз искам да го задържа! Каквото казах остава в сила — той ще ни заведе до бонансата!

— А аз не разрешавам!

Двамата се бяха изправили гърди срещу гърди, готови да се нахвърлят един върху друг. — Олд Уобъл, подигравчията, неверникът, богохулникът и Реди, бруталният предводител на трамповете, който без всякакви скрупули се беше спазарил да ме залови и предаде на убиеца. Това бяха напрегнати мигове, толкова напрегнати, та забравих, че спорът се водеше не за нещо друго, а за моя живот. Но не се стигна до насилие. Реди сложи ръка върху рамото на стария Уобъл и със заплашителен тон му каза:

— Ти наистина ли мислиш, че ще те питам дали разрешаваш, или не?

— Надявам се! Или искаш да ме измамиш с Олд Шетърхенд? Да нарушиш обещанието си?

— Не. Ще удържим дадената дума. Обещахме ти да заловим Олд Шетърхенд и да ти го предадем. Пленихме го и можеш да бъдеш сигурен, че ще го получиш, но не и днес!

— Върви по дяволите с обещанието си! Няма да имаш възможност да го спазиш!

— Ще го спазим. А ако ти се иска да ни попречиш да го отведем с нас, тогава се поогледай наоколо! Ние сме двайсет души!

— Да, разбира се, на това се осланяте! — извика разгневеният каубой. — Най-добре ще е изобщо да не питам много-много, а да му тегля куршум в главата. Това ще сложи точка на всякакъв спор!

— Само да посмееш! Застреляш ли Олд Шетърхенд, или раниш ли го, макар и съвсем леко, още в следващия миг няма да ти се размине куршумът ми.

— Осмеляваш се да ме заплашваш?

— Да се осмелявам ли? В този случай не ми е необходима никаква смелост! Тръгнахме заедно с теб и искаме да си останем добри другари. Но тук става въпрос за бонанса, която вероятно струва милиони и ако ти ни лишиш от тези купища злато, по дяволите, пет пари на давам за живота ти! И тъй, едно да знаеш: Олд Шетърхенд тръгва с нас и ако го нараниш, макар и съвсем леко, ако само му падне и косъм от главата, ще поемеш нагоре по небесната стълба, по която сам се канеше да го изпратиш да се катери!

— Заплашваш ме със смърт! Това ли ти е другарството, за което толкова приказваш?

— Да, това е! Да не би ти да постъпваш много другарски, като искаш да ни лишиш от бонансата?

— Е добре, тогава ще трябва да се подчиня, но не и без да поставя едно условие. Когато намерим бонансата и аз искам да получа своята част от нея. Това е ясно!

— Well! Съгласен! Ето виждаш, че ти мислим доброто!

— Можете да си го позволите, защото, ако се докопате до такива купища злато, ще трябва да благодарите единствено на мен. Впрочем що се отнася до Шетърхенд ще разчитам не на вас, а на самия себе си. И обръщайки се към мен, той продължи с язвителен тон:

— Разполагам с превъзходно средство да те възпра от бягство.

Той посочи към карабината „Хенри“ и към мечкоубиеца и добави:

— Без тези пушки сигурно няма да офейкаш! Познавам те и ми е известно, че в никой случай няма да се простиш с тях. Веднъж вече ги притежавах, но за съжаление за кратко време. Сега ще са завинаги мои! Не разчитай на това, че смъртта ти е кой знае колко далече! Или може би си с небето в толкова добро разбирателство, че ако там почувстват нужда от теб, ще ти изпратят първо един бърз вестоносец, за да те покани най-покорно да вземеш участие в небесното блаженство?

— Не богохулствай! Все още не ми е дошло време да умра, защото ми предстои много работа.

— 0-о! И ти си мислиш, че добрият Бог ще изчака, докато я свършиш? Много услужлив Бог, трябва да се признае! Нали?

Не му отговорих. Тогава той ме подритна с крак.

— Ще благоволиш ли да говориш, когато те питам? За теб е голяма и съвсем незаслужена чест, ако Олд Уобъл те заговори! Когато ме отпрати да си ходя от Ки-пе-та-ки без кон и пушка, навярно не ти мина през ума, че тъй скоро ще те спипам, а? Отидох при осагите. Там ми дадоха друг кон и друга карабина. Но на онези типове вече им се беше изпарила всякаква предприемчивост. Оня Хонске Нонпе, на когото бе предадено командването, не прояви никакво желание да ви преследва. Дори, колкото и смешно да беше, прекрати всички враждебни действия срещу бледоликите и заедно с воините си потегли обратно. Ето защо се присъединих към трамповете и както вече чу, наех тези джентълмени, разбира се, на ваши разноски! Сега си възвърнах коня и пушката, а освен това получих и вашите коне и карабини. В моите очи животът ти не струва вече и пукната пара и заслужаваш само ей такива ритници!

С все сила той ме ритна в корема, а после направи същото и с Винету. Вдигна крак, за да тегли един ритник и на Хамердал, но веднага го отпусна. Дебелия му беше значително по-безразличен от нас двамата. Обаче след като Олд Уобъл ни обърна гръб, Хамердал се обади по своя забавен начин и с онова чувство за хумор, което не го напускаше и в най-трудните положения, рече:

— Това бе цяло щастие за теб, уважаеми мистър Уобъл!

— Кое? — попита Стария.

— Че си отдръпна крака.

— Защо?

— Защото тъкмо коремът ми е страшно чувствително място.

— Я веднага да опитаме дали е така!

Той изрита грубо и него. Въпреки обемистите си форми Дебелия беше много пъргаво и чевръсто човече. Както на всички нас, тъй и на него бяха вързани глезените на краката и китките на извитите на гърба му ръце. Той сви колене и пъхна стъпалата си под тялото, при което зад гърба си здраво опря пръсти в земята, после изведнъж се изхвърли като пружина и връхлетя с глава в стомаха на Олд Уобъл. Ударът беше толкова силен, че Хамердал се строполи обратно на мястото си, а старият каубой отхвръкна назад и падна в огъня. Вярно че светкавично скочи пак на крака, но този кратък миг се оказа достатъчен, за да изгуби половината от дългата си бяла грива, а облеклото над кръста му да се поопърли. Проехтя всеобщ смях. Ядосан от това, Олд Уобъл изля гнева си не върху Хамердал, а върху трамповете, които му се присмиваха. Докато той с гръмовен глас им държеше едно пиперливо конско евангелие, Дебелия се обърна към Пит Холбърс:

— Не си ли свърших чудесно работата? Не се ли радваш и ти, стари Пит?

— Хм-м, ако мислиш, че беше хубав номер, имаш право! — отговори неговият дълъг приятел по познатия си безизразен начин.

— Тоя човек си мисли, че може да ме рита току-така, без да се защитя! Какво ще кажеш за това?

— И аз бих го запратил в огъня!

— Дали щеше да го запратиш в огъня, или не, е все едно, защото все пак отлетя право в него!

Едва сега Олд Уобъл се приближи, за да си отмъсти на Дебелия, но Реди го възпря, като каза:

— Остави хората на мира, за да не ти се случи пак нещо подобно! Олд Шетърхенд ти принадлежи, но останалите са наши и аз не желая да бъдат ненужно малтретирани.

— Изведнъж си станал твърде човеколюбив! — изръмжа Стария.

— Наречи го както искаш! Тези мъже трябва да яздят с нас, а аз не мога да влача със себе си ранени и пребити хора. Впрочем имаме далеч по-важна работа, отколкото да се караме и разправяме с тях, защото все още не знаем къде се намират конете им. Потърсете ги!

Бяхме отвели конете извън ограденото място на открито и там ги бяхме вързали за забити в земята колчета. Скоро ги намериха. Трамповете се бяха нахранили още докато съм бил в безсъзнание и сега се канеха да поспят до настъпване на утрото. Реди заповяда на двама души да застанат на пост и след това всички налягаха. На Олд Уобъл му хрумна извънредно неприятната идея да се настани между мен и Винету и с един отделен ремък да завърже десницата ми за своята ръка. Тази изключителна предпазливост на Стария бе в състояние да потисне в мен всяка мисъл за бягство. И все пак аз мислех за бягство и още как! Едва ли има положение, което да е чак толкова тежко и така да държи човека приклещен, че да не може да бъде измъкнат от него — със собствени усилия, или когато това е невъзможно, с чужда помощ. И в този случай аз съвсем не бях отчаян. Та нали незабавната смърт, отредена ми от Олд Уобъл, ми се беше разминала! До Скуиръл Крийк имахме дълго пътуване. Защо дотам да не ни се предложеше удобен случай да избягаме? Впрочем вниманието ми никак не бе насочено чак към онзи тъй далечен път, а съвсем наблизо. Таях една надежда, която носеше индианско име, името Колма Пуши.

Ако ме попитат защо откакто легнахме да спим не съм споменавал това име, ще отговоря: Колма Пуши не беше вече тук. Когато отново дойдох на себе си, първата ми работа бе да се огледам. Веднага забелязах, че тайнственият индианец липсваше.

Къде ли беше изчезнал?

Отначало за миг у мен се промъкна едно неприятно подозрение — дали не е бил в съюз с трамповете? Но веднага се видях принуден да го отхвърля. Доброто име на Колма Пуши правеше невъзможна всяка връзка с подобни хора.

Тогава възникваше друг въпрос: дали бе чул приближаването на трамповете, при което бързо си беше плюл на петите? Но и на това не вярвах да е способен. Не, изчезването му имаше сигурно някаква друга причина.

Дик Хамердал го беше попитал дали ще се присъедини към нас, а той бе отговорил, че първо трябва да си помисли. Конят му не беше тук, а на някое друго място. След като сме заспали, Колма Пуши тайно се е отдалечил или за да доведе жребеца си, или изобщо да не се върне вече. В този случай той си е тръгнал, без да се сбогува, само за да избегне всякакви натрапчиви въпроси и нахалното любопитство на някои хора. През кратките часове, прекарани заедно с нас, той нееднократно бе показал, че подобни разпити са му неприятни.

В случай че си беше тръгнал, за да не се върне вече, ние нищо не можехме да очакваме от него. Но ако е искал само да доведе коня си, това е станало малко преди да ни нападнат и докато се е връщал, при шума, вдигнат от трамповете, сигурно си е помислил, че се е случило нещо, което му повелява да бъде предпазлив. После много вероятно тайно се е промъкнал насам, открил е промяната в положението и е подслушал всички разговори. Ако наистина е такъв мъж, за какъвто го смятах благодарение на неговата слава и име, той непременно е взел решение да не ни изоставя, още повече че бе проявил не само голяма радост от срещата си с Винету, но и много жив, макар и необясним, интерес към Апаначка. А хора, към които имаш толкова силни чувства, не се оставят току-така в положение, каквото беше нашето…

Ако разсъжденията ми бяха верни, в момента Колма Пуши се криеше нейде наблизо и щом трамповете заспяха, можех да очаквам някакъв знак от него. Следователно човек лесно може да си представи, че се намирах в доста напрегнато състояние. Впрочем бях напълно убеден, че Винету, чиято съобразителност и остър ум бяха несравними, таеше същите мисли и подобно на мен очакваше Колма Пуши.

Скоро с радост установих, че надеждите ми не останаха излъгани. Двамата стражи седяха от двете страни на огъня един срещу друг и го поддържаха. По-късно човекът от отсрещната страна легна на земята — изглежда, беше уморен. Постът от моята страна седеше с гръб към мен и тъй като ние тримата се намирахме на една права линия, той ме скриваше от очите на другия. Това беше благоприятно обстоятелство и аз се надявах, че индианецът ще го използва. В момента през долината духаше вятър, който разклащаше дърветата и храстите така, че клоните и листакът шумоляха, шепотът им сигурно щеше да заглуши всеки шум, който евентуално би причинил тайно промъкващ се към нас човек.

Като повдигах от време на време глава, аз наблюдавах кръга от спящи хора и след около половин час се убедих, че освен пазачите, Винету и мен няма друг буден човек.

Тъкмо когато си помислих, че е настъпило най-благоприятното време за индианеца, ако изобщо можеше и искаше да се появи, забелязах как вдясно зад мен безшумно и бавно нещо се раздвижи. Полека-лека нечия глава се приближи до моята. Беше очакваният от мен човек.

— Нека Поразяващата ръка остане неподвижен! — прошепна ми той. — Помисли ли си моят бял брат за мен?

— Да — отвърнах му също тъй тихо.

— Всъщност Колма Пуши искаше да се промъкне до Винету, но при него няма никакво прикритие. Затова пропълзях до Поразяващата ръка, където се намирам в гръб на пазача. Нека моят бял брат ми каже какво желае. Готов съм да го изслушам!

— Ще ни освободиш ли?

— Да, когато Олд Шетърхенд нареди. Той най-добре знае кой момент е най-подходящ.

— Засега още не. Трябва да имаме възможност незабавно да развържем всички мои спътници. Но надали моят червенокож брат ще се съгласи да ни следва?

— С удоволствие. Докъдето трябва, за да бъдете освободени.

— Успя ли да чуеш какво говорихме?

— Да. Колма Пуши лежеше зад камъните и чу всичко. Белите искат да сложат ръка на бонансата при Скуиръл Крийк.

— Знае ли моят червенокож брат къде тече Скуиръл Крийк?

— Познавам всички местности, разположени не само наоколо, но и много по-надалеч.

— А по пътя за Скуиръл Крийк ще се намери ли някое подходящо място, за да бъдем освободени още днес след смрачаване? Там ще трябва да има много повече дървета и храсти отколкото тук, където е трудно да се доберем до стражите, а на тях им е достатъчен един-единствен поглед, за да разберат дали всички пленници са по местата си.

— Колма Пуши знае къде има подобно място, което ще достигнете в подходящо за нощувка време, тъй че няма да им направи никакво впечатление, ако поискате да спрете. Но дали белите мъже ще ви последват дотам?

— Сигурно. Изглежда, тези местности са им непознати и щом ще трябва да ги заведем до Скуиръл Крийк, ще се видят принудени да ни се доверят.

— Тогава нека Поразяващата ръка язди оттук право на запад-югозапад и щом се натъкне на Ръш Крийк, да го прехвърли. Нека после продължи да следва този поток по отсрещния му бряг, докато достигне до мястото, където неговите ръкави Норт Форк и Саут Форк се сливат. Оттам ще опише дъга, успоредно на последния завой на Саут Форк и после ще продължи право на запад-северозапад през леко издигаща се нагоре прерия, по която често се срещат храсталаци и ниски дървета, към едно виждащо се още отдалеч скалисто възвишение. В неговото подножие от земята бликат няколко извора. По възвишението, както и около изворите, растат много дървета. Най-северният от изворите е мястото, където ще трябва да се разположите на лагер.

— Добре, ще намеря този извор.

— Колма Пуши също ще дойде там. Какво още има да ми казва Поразяващата ръка?

— Засега нищо, защото не знам с подробности каква ще е обстановката в бивака ни довечера. Дано успееш да се промъкнеш до нас, но в такъв случай си избери Винету или мен, понеже никой от останалите не притежава необходимата сръчност незабавно и енергично да използва помощта ти.

— Значи сега мога да си отида?

— Да. Благодаря на моя червенокож брат Колма Пуши и след като се освободим, веднага съм готов да рискувам живота си за него, ако изпадне в каквато и да било беда.

— Великият Маниту насочва стъпките на своите чада по неведоми пътища. Затова не е изключено някой път Колма Пуши също да се нуждае от помощта на Поразяващата ръка и Винету. Аз съм ваш приятел, бъдете мои братя!

Той се оттегли тъй безшумно, както и беше дошъл. В този момент откъм другата страна на Олд Уобъл се разнесе полувисокото покашляне на апача. То се отнасяше до мен. Така той искаше да ми покаже, че е наблюдавал посещението на Колма Пуши. То не му беше убягнало — той притежаваше несравнимо изострени сетива.

И двамата бяхме доволни, защото вече знаехме, че сегашното ни положение нямаше да трае дълго. Можехме спокойно да заспим. Но преди това през главата ми преминаха какви ли не мисли за Колма Пуши. Той говореше почти свободно английски. Беше си послужил с думи като „запад-югозапад“ и „запад-северозапад“, които досега не бях чувал от нито един индианец. Откъде бе научил този плавен английски, когато не общуваше с никого и водеше толкова самотен и уединен живот? Дали от този факт не можеше да се заключи, че по-рано често е общувал с бели? Ако беше така, тогава несъмнено лошият му опит го бе отблъснал от тях и го бе накарал да заживее в сегашното си усамотение.

Когато сутринта се събудих, трамповете тъкмо се канеха да разпределят помежду си нещата, които бяха плячкосали. На всичко, отнето от нас, гледаха като на своя законна собственост. Олд Уобъл си беше присвоил моите вещи. Реди взе Сребърната карабина на Винету, без да помисли, че по-късно навсякъде, където я видеха в ръцете му, тя несъмнено щеше да го уличава като разбойник и убиец или най-малкото като крадец. Той определи за себе си и жребеца Илчи на апача и даде следния добър съвет на Олд Уобъл:

— Мистър Кътър, вземи другия вран жребец, който сигурно е бил язден от Олд Шетърхенд. Така ще разбереш, че съвсем не ти мисля злото!

Обаче Олд Уобъл поклати глава и отвърна:

— Много благодаря, не го искам!

Той добре знаеше защо. Беше опознал моя Хататитла.

— Защо не? — учудено попита Реди. — Та ти си още по-добър познавач на коне от мен и сигурно знаеш, че никой друг кон не може да се сравни с тези врани жребци.

— Разбира се, че ми е известно, но все пак предпочитам ей това животно.

При тези думи той посочи към коня на Мато Шако. И така Реди определи друг човек, който да получи моя жребец. По същия начин постъпиха и с останалите ни коне, които до един бяха по-добри от конете на трамповете. Изключение направиха само с кобилата на Дик Хамердал, защото никой не я искаше.

Вече се радвах на сцените, които неизбежно щяха да последват разпределението на конете. Нашите благородни жребци не търпяха чужди хора на седлото.

Бяха ни взели и хранителните провизии. Започнаха да ядат. Ние също получихме, макар и недостатъчна, закуска. После отведоха конете на водопой, след което трябваше да ги възседнем и да потеглим на път. Качиха ни върху техните кранти, като ни вързаха ръцете отпред, за да можем да държим поводите. Ето че тогава докараха и плячкосаните животни.

Конете на осагите не създадоха особени главоболия на хората, които искаха да ги яздят. По-лошо беше положението с дорестия жребец на Апаначка. Едва ездачът се бе озовал на гърба му и той веднага препусна напосоки. Измина доста време, преди конят и трампът да се върнат. След това Реди се метна върху Илчи, жребеца на Винету. Илчи посрещна всичко това тъй спокойно, сякаш бе от най-кротките коне, каквито има в обоза или на манежа. Трампът тъкмо понечи да се нагласи по-удобно на седлото, когато изненадващо описа широка дъга във въздуха, а недалеч от това място се разнесе силен вик — в същата секунда и моят Хататитла бе запратил на земята типа, който го бе яхнал.

С проклятия двамата трампове се изправиха на крака и за свое учудване видяха враните жребци да стоят на местата си тъй неподвижно, сякаш нищо не се бе случило. И тъй, те отново се метнаха на седлата, за да бъдат едновременно пак хвърлени на земята. Направиха и трети опит, но със същия неуспех. Олд Уобъл наблюдаваше сцената, като тайничко се подхилваше. Но ето че в този момент избухна в силен смях и подвикна на предводителя:

— Е, мистър Реди, навярно вече знаеш, защо не исках да взема черния дявол? Тези врани жребци са дресирани така, че и най-добрият ездач на света да не може да се задържи на гърба им дори минута!

— Защо не ми го каза по-рано?

— Защото не исках да те лиша от удоволствието веднъж и ти да се запознаеш с майката земя. Сега доволен ли си?

— Дяволите да те вземат! Наистина ли не търпят никого на гърба си? Какво ще правим тогава?

— Ако не искаш да си имаш по пътя какви ли не ядове, остави засега да ги яздят предишните им собственици! По-късно винаги може да се опита дали тези дяволи няма да бъдат укротени.

Този съвет бе последван. Дадоха ни нашите коне и Апаначка получи своя, а после тръгнахме на път. Докато яздехме към входа на долината, Реди се приближи до мен и каза:

— Вярвам, че няма да ти хрумне да утежняваш положението си с непокорство и твърдоглавие! Знаеш ли пътя?

— Да.

— Докъде ще стигнем днес?

— До един извор отвъд Ръш Крийк.

Той смяташе за съвсем естествено да играя ролята на водач, защото нали според думите на Винету аз бях отбелязал мястото на бонансата. Това ми бе добре дошло. За да разбера доколко трамповете познаваха околностите, се осведомих:

— Навярно знаеш местностите през които се минава нагоре, за да се стигне до Скуиръл Крийк?

— Не.

— А може би някой от твоите хора?

Той бе достатъчно глупав, за да отговори:

— И те не го знаят.

— Тогава нека Винету ви показва пътя.

— Та нали той не знае точното място на златното находище.

— И ти си мислиш, че аз наистина ще ви го издам? Ама че си странен човек!

— Защо?

— Каква ще ми е ползата, ако ви помогна да се доберете до златото? Никаква, абсолютно никаква! Смъртта ми е сигурна. Дали ти ще получиш бонансата, или не, аз и в двата случая губя живота си. Да не мислиш, че ще ми достави удоволствие, ако в замяна на това, че ни нападнахте и ограбихте и че ще бъда убит, аз ви направя милионери?

— Хм-м! — бе единственото, което ми отговори.

— Струва ми се, че изобщо не си поглеждал работата от тази страна, нали?

— Наистина не съм. Но ти трябва да се съобразяваш с другарите си. Ако не ни дадете бонансата, всички те ще трябва да умрат!

— Какво ме засяга това, щом на мен ми е писано да умра? Кой се съобразява с мен? След като умра, каква ще ми е ползата, че другите ще живеят?

— Chimney corner^[4]! Сигурно няма да постъпиш тъй безсърдечно с тях!

— Аз ли? Да постъпя безсърдечно? Ама че си шегобиец! За какво безсърдечие говориш, когато ти самият се каниш да ни избиеш, в случай че не получиш златото!

Той гледа известно време замислено пред себе си, а после каза:

— Well, нека говорим откровено! Ти наистина ли си решил да не ни издадеш къде се намира бонансата? Това непременно ще доведе до смъртта на другарите ти, а освен това ще навреди и на теб.

— Как ли пък ще ми навреди?

— Все още съвсем не е толкова сигурно, че ще те предам на стария Уобъл.

— А-а! — проточих аз учудено.

— Да — кимна той. — Случайно сега Стария язди отпред и не може да чуе разговора ни. Ако ни покажеш бонансата и ако тя е тъй богата, както ни я описа Винету, аз съм в състояние да освободя не само спътниците ти, но и теб самия.

— Наистина ли? Обещаваш ли?

— За съжаление съвсем твърдо не мога да обещая.

— Тогава всичките ти приказки са безполезни! Искам точно да знам на какво мога да разчитам!

— Не са безполезни! Всичко зависи от богатството на бонансата. Останем ли доволни и ти ще бъдеш доволен от мен.

— Но какво ще каже Олд Уобъл?

— Това не те засяга, остави го на мен! Ако му хрумне да ми създава ядове, ще го пръждосам да върви по дяволите!

— Да, но някак си не върви, нали има дял в бонансата!

— Глупости! Ти не забеляза ли, че само го пратих за зелен хайвер? Не съм толкова глупав да спазя обещанието, което му дадох!

И все пак глупав беше. Щом като не смяташе да удържи на дадената на стария Уобъл дума, как тогава можех да повярвам, че ще спази обещанието си, дадено на мен! Сложеше ли ръка на бонансата сигурно и през ум нямаше да му мине да ме освободи. Нещо повече — тъй като не биваше да има никакви свидетели за извършеното над нас насилие, то и моите спътници не можеха да бъдат сигурни за живота си. Сега той искаше само да си осигури съгласието ми да им помогна. Получеше ли после златното находище, за него нямаше да има никакво значение дали щеше да наруши обещанието си и да извърши още едно престъпление. Но онова, което ме възмущаваше най-много, беше, че този нахален тип се осмеляваше да ми говори с толкова фамилиарен тон.

— Е, размисли ли? — попита ме той след малко. — Как ще постъпиш?

— Да видим дали ще удържиш на думата си.

— Значи ще ми покажеш бонансата, така ли?

— Да.

— Well! Това е най-умното, което можеш да направиш. Впрочем дори ако наруша дадената дума и умреш, ще ти е все едно дали ще вземем златото, или то ще си остане в земята.

Това беше един безкрайно удовлетворителен край на разговора ни! Да, наистина в такъв случай можеше и щеше да ми е напълно безразлично! За щастие изпитвах голямо задоволство, че при Скуиръл Крийк нямаше никакво златно находище и следователно не аз, а той беше измаменият.

Скоро след като Реди се отдалечи получих възможност да чуя друг не по-малко интересен разговор. Зад мен яздеха Дик Хамердал и Пит Холбърс с един трамп помежду си. Трамповете не се интересуваха особено от реда, в който яздехме, нито от надзираването ни. Та нали бяхме вързани и според тяхното мнение нямахме възможност да избягаме. Затова ни позволиха да яздим с когото си искахме.

„Обърнатия сандвич“ разговаряше с придружителя си, което ще рече, че Дик Хамердал говореше с него, докато Пит Холбърс отвръщаше сухо и безизразно само ако му зададяха някакъв въпрос. Докато Реди яздеше редом с мен, нямах възможност да обърна внимание на разговора, който се водеше зад мен, но в този момент чух Дик да казва:

— Значи вие наистина мислите, че ни държите здраво в ръцете си?

— Да — отвърна трампът.

— Глупости! Просто ще се поразходим малко с вас. Това е всичко.

— Ама сте вързани!

— За собствено удоволствие!

— Благодаря за такова удоволствие! И при това ограбени!

— Да, ограбени! Тъжно наистина! — засмя се Дебелия. Когато тръгваха на път към Дивия запад той и Пит си бяха зашили парите в дрехите. Затова се смееше.

— Щом това ти се струва толкова смешно, толкоз по-добре за хубавото ти настроение — отвърна му ядосано трампът. — Аз на твое място щях да бъда далеч по-сериозен!

— Сериозен ли? Каква причина можем да имаме, та да провесим носове? И днес се чувстваме тъй добре, както винаги.

При тези думи трампът изруга и извика:

— Това не е нищо друго освен черен хумор. Вярвам, че подозирате каква участ ви очаква!

— Представа си нямам! Каква ли толкоз прочута участ ще е тя?

— Ще бъдете очистени.

— Pshaw! Няма никакво значение, няма никакво значение, защото ако бъдем очистени, просто най-спокойно пак ще се изцапаме!

— Луд човек, направо луд!

— Луд ли? Слушай, ако някой от трима ни е луд, това си ти! Вярно, че съм дебелак, но въпреки това се промъквам през иглени уши. А Пит Холбърс, Дългуча, изобщо не може да бъде задържан. Носът му стърчи високо над всякакви мрежи и прегради. За Винету и Поразяващата ръка хич да не говорим. С най-голямата тържественост, каквато може да изискваш от мен, ти заявявам, че ще ви офейкаме, преди да сте усетили. После ще стоите като истукани с широко зяпнала уста. Или няма да ви офейкаме, а ще направим нещо по-добро, много по-добро — ще обърнем листа и ние ще ви пленим. Тогава устата ви ще се затвори от само себе си. Ако останем при вас по-дълго от един ден ще е такъв позор, че аз със своето нежно телосложение не бих могъл да го преживея. Ще избягаме! Нали, Пит Холбърс, старий Куне?

— Хм-м! — промърмори Дългуча. — Ако мислиш, че ще го направим, имаш право, драги Дик. Ще избягаме!

— Да се измъкнете, да ни офейкате? — засмя се подигравателно трампът. — Казвам ви, че сте ни тъй сигурно и здраво в ръцете, колкото е сигурно, че случайно и аз се казвам Холбърс!

— Ха, и ти ли си Холбърс? Хубаво име! Нали! Да не се казваш и Пит?

— Не. Собственото ми име е Хоузия. Нима ви интересува?

— Хоузия? Уф! Разбира се, че ни интересува!

— Ти извика „уф!“ Да не би нещо да те заболя, когато чу името ми!

Вместо да отговори на въпроса му, Дик се обърна към Холбърс:

— Чу ли, Пит Холбърс, стари Куне, че този човек носи хубавото, благочестиво и библейско име Хоузия?

— Ако мислиш, че съм чул, имаш право — отвърна приятелят му.

— Що за тайнствени приказки са това? — попита трампът. — Да не би да са във връзка с мен и моето име?

— Както изглежда, да. Я ми кажи има ли в семейството ти и други подобни библейски имена?

— Има още едно — Джоуел^[5].

— Уф, пак един от пророците! Изглежда, баща ти е бил много набожен човек с голямо упование в Библията!

— За пръв път чувам такова нещо! Той беше много умна глава, не се оставяше да го лъготят попищаците и аз съм се метнал на него.

— Тогава навярно майка ти е била вярваща жена, а?

— Да, за съжаление.

— Защо за съжаление?

— Защото със своите молитви и хленчене тъй отрови живота на баща ми, че той се видя принуден да си го подслажда с бренди. Но на никой умен мъж не е възможно да издържи край една ревностна богомолка. Той я зарязва да кисне у дома и отива в кръчмата. Това е най-доброто, което може да се направи!

— Аха! Но навярно си е подслаждал живота дотогава, докато най-сетне го е пресладил. Тъй ли е?

— Да. Накрая му писна и когато един хубав ден забелязал, че има едно излишно въже, което не става за нищо друго, той го окачил на здрав пирон, направил му примка, пъхнал си главата в нея и висял така, докато някой прерязал въжето.

Като слушах зад гърба си този негодник да говори с такъв цинизъм за смъртта на баща си, който се беше самоубил, почувствах как ме досърбяха за съжаление вързаните ми ръце. Хамердал се въздържа да покаже възмущението си от безнравствеността на този човек — и бездруго щеше да е съвсем безполезно да му каже например, че дори и най-пропадналият индианец би се срамувал да говори така за мъртвия си баща. През смях Дебелия продължи да преследва тайната цел на този разговор:

— Well! Но да се върнем отново на майка ти. Много ми се иска да разбера дали освен своята набожност тя не е имала и други характерни черти, които да са се запазили в паметта ти.

— Други черти ли? Не те разбирам. Какво искаш да кажеш?

— Е, ами по отношение на възпитанието. Благочестивите хора обикновено са строги.

— А, тъй ли? — засмя се трампът, който нямаше никаква представа накъде биеше Хамердал. — За съжаление си прав. Ако всичките кафяви и сини петна, които можеха да ти го докажат, все още се намираха на гърба ми, от болки не бих съумял за се задържа върху коня си.

— А-а, значи нейният начин на възпитание е бил направо неотразим, а?

— Да, често ми се отразяваше твърде зле на кожата.

— А тъй ли беше и с брат ти Джоуел?

— Да.

— Още ли е жив?

— Разбира се. Дори не мисли за умирачка!

— Ами къде се намира в момента със своите прекрасни спомени по гърба, а твърде вероятно и по другите си телесни части?

— Тук при нас. Само погледни напред! Онзи, дето язди до Реди, е брат ми.

— Good lack! Значи и двамата пророци са тук? Хоузия и Джоуел, и двамата? Какво ще кажеш за това, Пит Холбърс, стари Куне?

— Нищо — отвърна Дългуча още по-кратко, отколкото обикновено имаше навик да отговаря.

— Всъщност какво сте се захванали с мен и брат ми? — попита трампът, комуто все пак накрая този особен разговор започна да прави впечатление.

— Вероятно скоро ще разбереш. Но я преди това ми кажи, какъв беше баща ти!

— Всичко, каквото е възможно да бъде един мъж, принуден да бере такива ядове с жена си.

— Навярно това означава всичко и нищо. Но аз имам предвид какъв беше, когато един ден разбрал, че въпросното въже му е излишно.

— Наскоро беше открил бюро за женитби.

— Странно! Сигурно го е направил, за да прехвърли и на другите малко ядове! Но е било много хубаво от негова страна в името на общественото благо!

— Да, намеренията му бяха добри, но резултатите лоши. В крайна сметка той обърна гръб на живота, който не му предлагаше никакво препитание.

— Изискан тип, няма що! Постъпил е съвсем gentlemanlike^[6]! Ако ми беше тук пред очите, гърбът му скоро щеше да тъне в същите блажени спомени като твоя гръб! Тъй подло да зареже жена и деца! Отвратително!

— Я не ми дрънкай такива глупости! След като изчезна заживяхме по-добре.

— Разбира се! Щом мъжът не може вече да пропива парите, спечелени от жената, вдовицата и сираците ще заживеят по-добре!

— Слушай, отде ти хрумнаха тези приказки? Майка ми наистина беше човекът, който печелеше парите.

— Да, работеше като вол.

— Ти откъде знаеш?

— Тя живееше в малкото градче Смитвил в Тенеси, когато мъжът й, твоят мил баща решил да се обеси, нали?

— Вярно! Но кажи ми, откъде знаеш всичко…

— А после заедно с децата си се преселила на изток — невъзмутимо го прекъсна Дик Хамердал.

— И това е вярно! Ще ми обясниш ли най-сетне…

— Почакай! Тя работила тъй много и припечелвала толкоз пари, че дори успяла да вземе при себе си да възпитава своя малък племенник, беден като църковна мишка, който по-късно, когато строгият й начин на възпитание станал прекалено болезнен, един хубав неделен ден изчезнал. Тъй ли е, или не е?

— Така е. Не мога да проумея откъде знаеш всичко това!

— Ти имаше и сестра, нали? Къде е тя?

— Не е жива.

— Значи ти и твоят високопочтен пророк Джоуел сте останали единствените наследници на вашата майка?

— Наследници ли? По дяволите! Тя имаше само неколкостотин долара и нищо друго. Какво ли можехме да направим с тях, освен да ги изпием!

— Well! Изглежда, действително съвсем сте се метнали на баща си! Предупреждавам ви, пазете се от въжето, оказало се тъй опасно за него! Ти какво мислиш. Пит Холбърс, стари Куне? Да им ги дадем ли, или не?

— Хм-м — промърмори със страшно кисела физиономия приятелят му, — ще направя каквото пожелаеш, драги Дик.

— Well, тогава няма да им ги дадем! Съгласен ли си?

— Йес. Не ги заслужават.

— Дали ги заслужават, или не, е все едно, но ако им ги дадем, ще е направо срам и позор!

— Какви са тези потайности? Всъщност за кого говорите? — попита трампът.

— За Хоузия и Джоуел — отговори му Хамердал.

— Значи за мен и брат ми? Ние двамата ли няма да получим нещо?

— Да.

— А какво? Само дяволът може да те разбере!

— Pshaw! Парите ни! Събрахме много, много хиляди долари, за да ги подарим на теб и на твоя прелестен Джоуел. Но току-що взехме решение да не получите нищо, ама хич нищо, дори един-единствен цент.

Не се обърнах назад, но си представих смаяната физиономия на трампа. Измина доста време, преди да го чуя да пита:

— Нямало… да получим… вашите… пари? Вие будалкате ли се с мен?

— И през ум не ми минава!

Изглежда, той внимателно се взираше в лицата на „Двойния сандвич“, защото пак настъпи доста продължително мълчание, което най-сетне наруши с глас, изпълнен с почуда:

— Наистина не зная какво да мисля за вас! Правите толкова сериозни физиономии и все пак всичко това не може да е нещо друго освен някоя глупава шега!

— Тогава ще ти обясня. Нали ни каза фамилното си име!

— Да, Холбърс.

— А как се казва приятелят ми?

— Също така.

— И как е собственото му име?

— Доколкото чух, Пит. Пит Холбърс. Това е съвсем… а-а-а!

Той млъкна. Чух го как тихо подсвирна през зъби, а после припряно продължи:

— Пит, Пит, Пит… но тъй се казваше и хлапето, братовчедът, дето майка ми го взе и… thunder-storm! Нима е възможно? Да не би тоя безкрайно дълъг човек да е малкият Пит?

— Той е! Най-сетне си на прав път! Доста труд и усилия ни струва, докато загрееш! Не бива да си въобразяваш, че си кой знае колко мъдър!

Трампът се престори, че не чу тази обида и извика:

— Какво? Наистина ли? Ти си глупавият Пит, който винаги доброволно се оставяше на майка ни да го пердаши вместо нас двамата? И на когото в крайна сметка това заместничество се стори толкова болезнено, че избяга?

Навярно Пит само кимна с глава, защото не чух нито дума.

— Ама че щура история! — продължи братовчед му. — Ето че пак те срещам, но като наш пленник!

— Когото се каните да убиете! — добави Хамердал.

— Да те убием ли? Хм-м! Да не говорим сега за това. По-добре ми разкажи, драги Пит, къде избяга навремето и къде ходи, какво прави оттогава до ден-днешен! Любопитен съм да го чуя!

Пит се покашля няколко пъти и после съвсем в противоречие със своя обичаен безизразен и пестелив маниер на говорене, поде:

— Значи дотам пропаднахте вие двамата! Станали сте хора, които тъй са плюли и на чест, и на добро име, че не се срамуват да се присъединят към трамповете! За съжаление трябва да призная, че съм син на вашия чичо, но за свое оправдание мога да кажа, че не нося никаква отговорност за това роднинство. Голяма радост ми доставя да ви уверя, че съм ваш роднина против волята си.

— Охо! — гневно го прекъсна трампът. — Искаш да кажеш, че се срамуваш от мен, тъй ли? Но не се срамуваше, когато те изхранвахме, нали?

— Вие ли сте ме изхранвали? Само майка ви. А и онова, което ми даваше, трябваше да го изкарвам с честен труд. Докато вие вършехте какви ли не щуротии, аз бях принуден да работя така, че пушек се вдигаше. А между другото ме пердашеха и заради вас, което бе горе-долу нещо като десерт. Следователно нямам ни най-малко основание да съм ви благодарен. Въпреки това исках да ви доставя голяма радост. Търсихме ви, за да ви подарим спестяванията си, защото сме уестмани, които нямат нужда от пари. Щяхте да станете богати. Но понеже ви срещаме като трампове, като окаяни и пропаднали субекти, опазил ме Бог да ви тикна в ръцете толкоз много хубави парички, с които можем да ощастливим други по-добри и достойни хора. Тук се срещаме за пръв път от детството ни, но веднага става ясно, че нямаме нищо общо помежду си. От все сърце си пожелавам никога да не преживявам този срам и позор пак да се видя с вас!

Иначе толкова мълчаливият Пит Холбърс държа тази дълга реч толкова леко и свободно, че направо ме смая. И най-изисканият джентълмен не би могъл да се държи по-добре от него. Дик Хамердал изрази признанието си като незабавно се съгласи с него:

— Само така, драги Пит, само така! Взе ми думите от устата. Можем да ощастливим по-добри хора от тях.

Сигурно на чужд човек трампът щеше да отговори по съвсем друг начин, но понеже вече знаеше, че Пит му е роднина, предпочете язвителността пред гнева и като се изсмя подигравателно, каза:

— Хич не им завиждаме на добрите и по-добрите хора, дето ще получат парите ви. Нямаме нужда от няколкото жалки долара, които сте отгладували. Щом намерим бонансата, ще имаме милиони!

— Ако я намерите! — изкиска се Хамердал. — Вече виждам как Олд Шетърхенд посочва с показалеца си към земята и ви казва: „Ето тук са отрупани кюлче върху кюлче, кое от кое по-голямо. Бъдете тъй добри да ги изкопаете и вземете! По-голяма услуга едва ли можете да ни направите на нас, клетите пленници!“ После ще ни изпозастреляте всички, за да не можем нищо да издадем, ще съберете милионите, ще се върнете на изток, ще ги вложите в банката и от лихвите им ще заживеете в удоволствия и разкош също като онзи богаташ от евангелието и всеки ден ще нареждате да ви правят плодов сладкиш със сливи, за да си тъпчете търбусите. Тъй си представям нещата и сигурно тъй ще стане. Не си ли на същото мнение, Пит Холбърс, старий Куне?

— Да, особено си прав за плодовия сладкиш — отвърна Пит отново по своя лаконичен начин.

— Не дрънкайте глупости! — сряза Хоузия двамата приятели. — Само безумният гняв и завистта ви карат да говорите така! Как ви се иска да задържите бонансата за себе си!

— О-о, от все сърце ви я отстъпваме! Отсега се радваме на слисаните ви физиономии, които ще направите, когато се озовем на онова място. Само че в цялата история имам известни немалки опасения.

— Какви?

— Че прехласнати от възхищение ще забравите да вземете златото.

— О, ако е само това, не си блъскайте главите! Но сега ще трябва да отида при моя брат, за да му кажа, че съм намерил Пит, братовчеда Пит, който навремето избяга от къщи!

Той пришпори коня си и, минавайки край мен, се насочи към челото на колоната, където яздеше Джоуел, другият брат-нехранимайко.

— Можеше ли да си представиш подобно нещо? — чух зад мен да пита Хамердал.

— Не! — отвърна кратко Пит.

— Хубави роднини, няма що!

— Страшно се гордея с тях!

— Да се пръснеш от яд!

— О не! Хич не се ядосвам, защото са ми безразлични.

— Ами, не това имах предвид, а нашите пари! На кого ще ги подарим сега? Аз не искам да съм богат, не искам да клеча върху чувал с пари и да си загубя здравия хубав сън заради това, че някой може да ми го открадне.

— Да, ето че отново ще започнем да си блъскаме главите!

— Пак ще трябва да размисляме кой да получи парите ни! Ама че глупава, страшно глупава история!

В този момент извърнах глава и се обадих:

— Стига сте си създавали излишни грижи!

Двамата веднага се приближиха от лявата и от дясната ми страна и Дебелия попита:

— Излишни грижи ли? Ти да не би да знаеш някой, комуто да ги подарим?

— Мога да ви предложа стотици хора, но нямах това предвид. Нима парите са у вас?

— За съжаление не са. Мистър Шетърхенд, нали знаеш, че са у „генерала“?

— Тогава не се измъчвайте още отсега! Кой знае дали ще го заловим!

— 0-о, нали ти и Винету сте тук! Все едно, че вече ни е в ръцете! Ти чу ли разговора ни, разбра ли, че намерихме братовчедите на Пит?

— Да. Бяхте много непредпазливи.

— В какъв смисъл? Нима трябваше да премълчим кой е Пит Холбърс?

— Не. Но се държахте тъй, сякаш съвсем сигурно знаехте, че скоро ще бъдем свободни. Така лесно ще събудите у трамповете подозрения, които много да ни попречат, а може би и всичко да провалят.

— Хм-м. Вярно. Но нима трябва да направя на тези типове удоволствието от мъка да провеся нос чак до седлото? С Реди и Олд Уобъл ти също разговаря много самоуверено!

— Но не и по такъв очебийно наперен начин, както вие двамата с Хоузия Холбърс, който за щастие не е достатъчно умен, за да заподозре нещо. Иронията ви относно големите златни кюлчета бе изключително опасна за нас. До последния момент трамповете трябва да са уверени, че знаем мястото на бонансата.

— Добре, ама кога ще настъпи този последен момент?

— Може би още днес.

— Ура! Наистина ли? А как?

— Отсега не мога да ти кажа подробности. Колма Пуши, индианецът, ще дойде и ще ме освободи.

— Той ли? Кой би предположил!

— Колма Пуши ми обеща. Как ще постъпя след като бъда свободен, ще зависи от обстоятелствата. Не бива да заспивате, но ще трябва да се престорите, че спите. Предпазливо го предайте на останалите ни другари! Не искам да говоря с тях, защото може да събуди подозрения.

Двамата не знаеха, че Колма Пуши тайно е бил при мен и взеха да ме разпитват откъде съм разбрал, че той ще дойде, но аз ги подканих отново да поизостанат с конете си зад мен и спокойно да изчакат развитието на нещата. По-добре беше, ако трамповете не ме виждаха да разговарям много-много със спътниците си.

В този момент братята Холбърс спряха конете си, за да изчакат Дик и Пит. Когато се изравниха с тях Хоузия посочи към Пит и каза:

— Ето това е той, братовчедът, дето навремето винаги обираше пердаха, а сега се прави на толкоз важен.

Джоуел хвърли презрителен поглед към Пит и отговори:

— Сигурно ще се зарадва, ако му разрешим да разговаря с нас! Значи е искал да ни подари пари, тъй ли?

— Да, дори цяло състояние!

— Я го погледни! Тоя и състояние! Самото плитко хитроумие! Искал е само да ни подхвърли стръв. Но, разбира се, с такива глупави детинщини няма да ни подлъже! Ела!

Те отново избързаха напред. Дик Хамердал се пошегува:

— Пит Холбърс, старий Куне, значи ние с теб сме били хем плитки, хем хитроумни! Това са две качества, които можем да си поделим. Ако нямаш нищо против, ще запазя хитроумието за себе си. Другото остава за теб.

— Съгласен съм! Тъй трябва да бъде между приятели! Всеки да заема на другия от капитала си!

— Мътните го взели! Не беше лош отговор! Благодаря ти!

— Моля! Няма защо!

В този момент ме извикаха отпред, за да застана начело на колоната като водач. Досега само от време на време подвиквах по някоя и друга дума, за да им кажа в коя посока да се придържат. Бяхме яздили доста бързо и се намирахме близо до мястото, където се сливаха двата ръкава на Ръш. Местността бе твърде богата на водни запаси и затова в прерията често се срещаха по-големи или по-малки горички от дървета и храсталаци. Следователно бе необходимо да застана начело. Но за да не ми се удаде възможност да избягам, Реди и Олд Уобъл яздеха съвсем близо от двете ми страни. Пред нас отново се изпречи едно такова „островче“ гора, когато Олд Уобъл посочи напред с ръка и извика:

— All devils! Виж ти кой се задава! Хора, внимавайте! Обградете плътно пленниците, защото идва един човек, който ще направи всичко възможно да ги освободи!

— Кой е той — попита Реди.

— Добър приятел на Винету и Шетърхенд. Казва се Олд Шуърхенд. Поне ми се струва, че е той.

Иззад горичката изскочи един конник и препусна към нас в пълен галоп. Все още беше твърде далеч. Не можехме да разпознаем лицето му, но виждахме дългата му коса да се развява като подхванат от вятъра воал. Това наистина му придаваше голяма прилика с Олд Шуърхенд, но аз веднага забелязах, че той нямаше неговата едра и яка фигура. Не беше Олд Шуърхенд, а Колма Пуши. Задавайки се срещу нас, той искаше да ни покаже, че вече е тук.

Отначало се престори, че не ни забелязва. После се стъписа, спря коня си и взе да ни оглежда. След това си даде вид, сякаш се канеше да се отбие встрани от пътя ни, но пак обърна коня си и зачака да се приближим. Когато стигнахме на такова разстояние, че да можем да различим чертите на лицето му, с нескрито облекчение Олд Уобъл каза:

— Не е Олд Шуърхенд, а някакъв индианец. Това е добре! От коя ли банда може да е той?

— Глупава среща! — обади се Реди.

— Защо? Много по-добре, отколкото ако беше бял. Но всъщност няма какво да ни се мотае из пътя, това е ясно! Трябва малко да го посплашим, та да не би да му хрумне да ни шпионира.

В този момент ние стигнахме до Колма Пуши и спряхме. С гордо свеждане на главата той поздрави и попита:

— Не са ли виждали моите братя червенокож воин, който носи едно седло и търси коня си, избягал през тази нощ?

Реди и Олд Уобъл гръмко се разсмяха и трампът му отговори:

— Червенокож воин, който носи седло? Хубав воин, няма що!

— Защо се смее моят бял брат? — попита сериозно и учудено индианецът, когото трамповете не познаваха. — Щом някой кон избяга, човек трябва да го потърси!

— Съвсем си прав! Но който допусне да му офейка конят и после вземе да търчи подир него със седло на гърба, не може да е прочут воин. Да не би да е някой твой другар?

— Да.

— А имате ли и други спътници?

— Не. Докато сме спали през нощта, животното скъсало ремъка и на сутринта нямаше и следа от него. Тръгнахме да го търсим. Ето че сега не мога да намеря нито коня, нито спътника си!

— Нито коня, нито спътника си! Смешна история! Изглежда и двамата сте юнаци и половина. Човек не може да не изпита уважение. А от кое племе сте?

— От никое.

— Значи сте прокудени! Дрипави скитници! Е, ще проявя човечност и милосърдие и ще ви помогна. Да, видяхме го.

— Къде?

— Приблизително на две мили зад нас. Ще трябва само да яздиш обратно по дирите ни. Той ни попита за теб.

— Какви думи каза по-точно воинът?

— Много хубави, изпълнени с достойнство думи, с които можеш да се гордееш. Попита дали не сме срещнали едно вонящо червенокожо куче, гонено през прерията от досадни гадини.

— Моят бял брат не е разбрал правилно воина.

— Тъй ли? Наистина? Че какво ли друго е искал да каже?

— Попитал е бледоликите не са ли видели кучето, което гони из прерията смърдящите гадини. Такива са били думите му, а кучето сигурно ще настигне гадините.

Той накара коня си да се вдигне на задните крака… последва леко притискане с бедрата… и с дълъг скок жребецът полетя във въздуха, а после в елегантен галоп Колма Пуши продължи обратно по нашите дири, както го беше посъветвал трампът. Всички се загледаха подир него, но той не се обърна да хвърли макар и един-единствен поглед назад. Реди недоволно изръмжа:

— Проклет червенокож тип! Какво ли искаше да каже? Мистър Кътър ти разбра ли нещо от това обръщане на думите ми?

— Не — отвърна му старият Уобъл. — Индиански дрънканици! Отвори си устата, колкото да каже нещо, без да е имал кой знае какво предвид.

— Well! Тогава нека измине двете мили и там да продължи да търси! Червенокож „воин“ със седло на гърба! Жалка сган, която все повече пропада!

След този малък инцидент ние продължихме пътя си. Трамповете не бяха уестмани, но се учудих, че и Олд Уобъл не отдаде никакво значение на думите на червенокожия. Ако бях на негово място в мен щяха да се породят такива подозрения, че съвсем сигурно щях да тръгна подир индианеца, за да го наблюдавам какво върши. Не е дорасъл за опасностите на Дивия запад онзи, който в подобни отговори не усеща скритите предупреждения или намеци.

Не бяхме яздили кой знае колко дълго, когато имахме нова среща и то много важна среща, за която никой от нас не беше подготвен. Поне за този ден не.

Минахме покрай тесен пояс от храсталаци, извиващ се през саваната като змия и тъкмо когато достигнахме другия му край, забелязахме двама ездачи, които, задавайки се от дясно с един товарен кон, неизбежно щяха да се натъкнат на нас. Понеже в същия миг и те ни видяха, нямаше смисъл да се крием вече едни от други. И тъй, продължихме да яздим и забелязахме как един от конниците взе пушката си в ръка, както се прави винаги при среща с непознати.

Щом се озовахме на около триста крачки от тях, те спряха с очевидното намерение да ни пропуснат да ги отминем, без да ни дадат възможност да ги заговорим. Но Олд Уобъл се обади:

— Тъй като те хич не искат и да ни знаят, ние ще отидем право при тях!

Така и стана. Изминахме само незначително разстояние, когато зад гърба си дочух няколко силни възклицания:

— Уф, уф! — обади се гласът на Мато Шако.

— Уф! — извика само веднъж Апаначка, но затова пък толкова по-изразително. Сигурно изненадата му бе твърде голяма.

Сега вече и аз се вгледах по-внимателно и… останах не по-малко слисан от двамата, защото ездачът с пушката в ръка беше белият жрец на команчите наиини, нашият Тибо така, за когото толкова често ставаше дума. Вторият ездач едва ли можеше да бъде някой друг освен неговата червенокожа скуоу, тайнствената Тибо вете. Та нали и във фермата на Харбър водеха със себе си един товарен кон.

Когато жрецът забеляза, че не продължаваме по пътя си, а се насочваме право към тях, бе обзет от безпокойство, но то трая само броени мигове. После той подкара коня си срещу нас и, размахвайки ръка във въздуха, извика:

— Олд Уобъл, Олд Уобъл! Welcome! Щом си тук, мистър Кътър, няма от какво да се боя!

— Кой е този тип? — попита старият каубой. — Не го познавам.

— Аз също — отвърна Реди.

— Ще разберем, когато се озовем при него. По необикновено кльощавата и висока фигура, а още по-лесно по дългата бяла коса Олд Уобъл можеше да се разпознае още отдалеч, макар че предишния ден бе изгубил половината от косата си, когато падна в огъня. Щом се приближихме, жрецът позна и нас. Отначало се поколеба дали да избяга, или да остане. Но щом видя, че сме вързани, от радост буквално изкрещя:

— Олд Шетърхенд, Винету, Мато Шако и…и…и… — той все пак не се реши да изрече името на мнимия си син — …и негодниците, дето ги придружаваха, всичките вързани! Мистър Кътър, каква чудесна изненада! Как можа да се случи това? Как успя да ги спипаш?

В този момент стигнахме до него и Олд Уобъл го попита:

— Сър, ти всъщност кой си? Значи ме познаваш? Вярно, и на мен ми се струва, че те познавам, но нищо определено не се сещам.

— Спомни си за Ляно Естакадо!

— Какво, кога и къде?

— Когато бяхме пленени от апачите.

— Ние! Кого имаш предвид?

— Ние команчите!

— Какво? Как? Ти да не си от команчите!?

— Тогава бях, но не и сега.

— А не каза ли току-що, че нямало от какво повече да се боиш?

— Точно така! Не е възможно да си приятел на враговете ми, защото навремето ти открадна пушките на Олд Шетърхенд и беше доста близък с генерала. Освен това във фермата на Харбър научих от каубоя Бел, че пак си имал неприятна разправия с Винету и Олд Шетърхенд. Затова толкова се зарадвах, че те срещнах тъй неочаквано.

— Well! Дотук добре, обаче…

— Та спомни си де! — прекъсна го бившият команч. — Като индианец тогава имах червеникав цвят на кожата, тъй че…

— All devils! Червеникав цвят на кожата? Сега се сетих! Май че си някогашният жрец на команчите, а?

— Разбира се.

— Как е възможно! Жрец, който, както разбирам сега, е всъщност бледолик! Интересно, много интересно! Ще трябва всичко да ми разкажеш! Ето тук ще спрем, защото това е такова приключение, каквото рядко се среща!

— Благодаря, мистър Кътър, много благодаря! Но не бива да се бавя, трябва да продължа, обаче се надявам, че пак ще се видим. Не мога да не ти кажа, че днешният ден е най-щастливият в живота ми, защото виждам, че в ръцете ти са попаднали хора, които, ако зависеше от мен, още начаса щях да пречукам. Пази ги добре!

По време на този разговор внимателно огледах другия ездач. Това беше жена му и то без булото, с което във фермата на Харбър бе крила лицето си. Вярно, че беше облечена като мъж, но все пак я познах. Пред мен бе същата висока широкоплещеста фигура както навремето в Каам-кулано. Това бе същото тъмнокафяво силно набръчкано и ужасно изпито лице с почти кавказки черти и с безутешни безизразни очи, в които припламваха онези безумни пламъчета, навели ме веднага на мисълта, че тя е умопобъркана. Жената седеше на коня по мъжки, здраво и сигурно като опитна ездачка. Тя насочи жребеца си към нас. Неволно бяхме образували около жреца полукръг, в единия край на който тя се озова при последните думи на мъжа си. Там тя спря, без да каже нещо и зарея невиждащия си поглед нейде в пространството. Очите ми потърсиха Апаначка. Той седеше на коня си съвсем неподвижно като статуя. Изглежда, за него не съществуваше никой друг освен жената, която досега бе смятал за своя майка. Но въпреки всичко той не направи и най-малкия опит да се приближи до нея.

С видимо неудовлетворение жрецът наблюдаваше приближаването на жена си. Но пълната й безучастност го успокои. Той отново се обърна към Олд Уобъл:

— Както вече споменах, трябва да продължа по пътя си, но щом пак се срещнем, ще разбереш защо тъй страшно се радвам, че си пленил тези негодяи. Какво ще стане с тях?

— Ще видим — отговори Стария. — Твърде малко те познавам, за да ти отговоря на този въпрос.

— Well! И така съм доволен, защото ми се струва, че няма да се церемониш много-много с тях. Те заслужават смърт, само смърт. Казвам ти, едва ли можеш да извършиш по-голям грях от онзи, ако решиш да ги оставиш живи. За радостта да ги видя тук вързани давам десет години от живота си. Каква наслада за очите ми! Мистър Кътър, разрешаваш ли да ги поогледам малко по-добре?

— Защо не? Гледай ги колкото искаш!

Жрецът смуши коня си, за да се приближи до самия осаг, изсмя се в лицето му и каза:

— Това е Мато Шако, който дълги години напразно се мъчеше да ни открие! Нищожество! Ти да заловиш такива хора, каквито бяхме ние двамата и каквито сме и до ден-днешен! Оказа се, че за тази цел мизерното ти мозъче не е дорасло! Но онова навремето беше великолепен номер, нали? Да купиш толкова много кожи и то тъй евтино, това навярно не се е удало повече на никой друг!

Вождът не отговори нито дума, но мускулите на ръцете му изпъкнаха, лицето му потъмня, а очите му със заплашителен и мрачен израз се впиха в неговия противник.

— Убиец! Крадец! — изскърца през зъби Мато Шако. — Ако ръцете ми бяха свободни, щях да те удуша.

— Вярвам ти и още как! Дано сам се задавиш в злобата си!

После се обърна към Тресков:

— А това сигурно е фамозният полицай, за който каубоят ми каза, че седял в стаята, нали? Глупак! Всъщност за какво душиш тук наоколо? Смешен и напразен труд! Само след няколко седмици за всичко ще има давност. Затова ние ще се върнем. Толкова ли не загряваш?

— Нека първо изминат тези седмици! — отвърна му Тресков. — Доста прибързано се появяваш на сцената, мосю Тибо.

— Mille tonnerre^[7]! Знаеш името ми? Да не би изведнъж полицията да е станала всезнаеща? Поздравявам те, сър!

Той приближи коня си до Апаначка, подхвърли му в лицето едно кратко „тзари“^[8] и после се спря пред Винету.

— А ето го и вожда на апачите, изобщо най-прочутият вожд! — каза той със саркастичен тон. — Човек просто да не повярва какво може да стане от едно такова голямо пале! Ние се познаваме, нали? Надявам се, че този път си поел право към Вечните ловни полета. Ако ли не, пази се да не ме срещнеш! Иначе ще ти прострелям с куршум главата, та слънцето да може от две страни да освети мозъка ти!

Винету не вдигна поглед и изразът на лицето му остана непроницаем. А жрецът използва предоставената му възможност до край, насочвайки коня си и към мен. Като бял не бях задължен да показвам проявената от Винету стоическа безчувственост. А що се отнася до гордостта ми имах достатъчно причини да се престоря, че изобщо не забелязвам някогашния фокусник, но благоразумието ми налагаше друго поведение. Трябваше да се опитам да го предизвикам да направи някои непредпазливи изказвания. Ето защо, когато се изправи пред мен, аз обърнах глава към него и с развеселен тон му казах:

— А сега сигурно аз съм наред за прочутия Тибо така, нали? Ето ме тук здраво вързан. Имаш възможност да си изплачеш всичко, което ти тежи на сърцето. Започвай!

— Diable^[9]! — изсъска той, побеснял от гняв. — Този тип дори не изчака да го заговоря. Нахалството му няма равно на себе си! Да, подлецо, трябва да си поговоря с теб, и то изчерпателно. Тъй удобно си седнал срещу мен!

— Well! Готов съм, но, преди да започнеш, ми се иска заради самия теб да ти дам един доброжелателен съвет.

— И съвет ли имаш? Какъв е той? Казвай!

— Бъди съвсем предпазлив докато разговаряш с мен! Вероятно отпреди знаеш, че си имам някои чудатости!

— Да, имаш ги, но скоро ще ти бъдат избити от главата. Навярно не обичаш много-много да си приказваш с някого тъй задушевно?

— О, с удоволствие разговарям, но не и с малоумни типове, които могат да бръщолевят само глупости.

— На мен ли казваш това, нещастно нищожество? Да не мислиш, че щом веднъж куршумът ми не те е улучил, винаги ще бъде така?

Той насочи пушката си към мен и запъна спусъка. Но само за миг Реди се озова до него, блъсна оръжието му настрана и го предупреди:

— Я си прибери пушкалото, сър, иначе ще бъда принуден да се намеся! Който посегне на Олд Шетърхенд, ще получи от мен куршум!

— От теб ли? Ха! Ами че кой си ти?

— Казвам се Реди и съм предводителят на този отряд.

— Ти ли? Мисля, че предводителят е Олд Уобъл!

— Не е той, а аз. Това ти стига!

— Тогава извинявай, сър! Не знаех. Но нима човек трябва да позволява да го обиждат по подобен начин?

— Мисля, че да! Без мое разрешение мистър Кътър ти позволи да разговаряш с тези хора, както си искаш. Досега го търпях, но ако те не оставят учтивостите ти без отговор, вината си е единствено твоя. Няма да допусна да посегнеш на тях!

— Но нали мога да продължа разговора си с този човек?

— Нямам нищо против.

— И аз нямам — обадих се аз. — Винаги е развеселяващо да си побъбриш с един истински смешник. Този стар палячо ме забавлява извънредно много!

Той сви пестник и вдигна ръка, но после я отпусна и гордо каза:

— Pshaw! Няма да ме ядосаш повторно! Де да не беше вече пленник, да ме срещнеше нейде из прерията! Щях така да ти платя за тогавашното ти посещение в Каам-кулано, че всичките ти очаквания щяха да бъдат надминати!

— Да. Изглежда, че това посещение е надминало мисловните ти възможности и не проумяваш как е станало. Ти би ли могъл да извършиш същото? Нямам намерение да те обиждам, уважаеми, защото когато някому нещо липсва, то просто му липсва и нищо не може да се направи, но ми се струва, че онова, дето го имаш горе под шапката си, няма да ти стигне, за да свършиш подобна работа!

— По дяволите! — скръцна със зъби той. — Да съм принуден да търпя такова нещо! Де да можех да направя каквото ми се иска…!

— Да, да, изобщо за какво ли те бива! Дори Вава Дерик не си могъл да очистиш сам! Трябвало е да търсиш чужда помощ.

Очите му се разшириха. Той втренчи поглед в мен. Изглежда, искаше да проникне в най-скритите ми мисли. След като видя, че въпреки всичко продължавам да се усмихвам непринудено, той извика:

— Какви ти ги е надрънкал навремето онзи проклет негодник, младият Бендър?

Аха! Бендър! Това име започва с „Б“. Веднага си спомних буквите Д.Б. и Е.Б. горе при гроба на убития Падре Дитерико. Но кого ли имаше предвид под името Бендър? Така направо, разбира се, не биваше да го питам. Следователно зададох въпроса си иначе и го изговорих тъй бързо, че не му оставих време за предпазливи размисли:

— Навремето ли? Кога?

— Когато беше с теб в Ляно Естакадо и се би със собствения си…

Той млъкна изплашено. За част от секундата, каквато човешкият мозък е в състояние да усети или измери, през ума ми светкавично мина една мисъл и също тъй бързо продължих започнатото от него изречение:

— …и се би със собствения си брат ли? Pshaw! Отдавна знаех онова, което ми каза той тогава, знаех го много по-добре и от него самия! Значително по-отдавна бях започнал да издирвам Падре Дитерико!

— Ди…те…ри…?! — проточи жрецът изплашено.

— Да. А ако нямаш желание да изговаряш това име, можем да го наречем Икветзи-па, както се е казвал в родината си при индианците моки.

Отначало той остана безмълвен, но по лицето му се четеше силно безпокойство. Непрекъснато преглъщаше като човек, в чието гърло е заседнал прекомерно голям залък. Най-сетне от устата му се изтръгна силен дрезгав вик и той изрева:

— Куче, ти отново ме надхитри, също както навремето ни надхитри всички! Ти трябва, трябва да бъдеш обезвреден! Ето ти наградата!

Той пак вдигна пушката си, петлето щракна и… Реди отново пришпори коня си, за да се притече. Но той надали щеше да успее да ме спаси от куршума на побеснелия бивш жрец, ако самият аз не си бях помогнал. Приведох се напред и с вързаните си ръце хванах юздите съвсем късо, забих пети в слабините на коня и извиках:

— Ча, Хататитла, ча!^[10]

Този вик, познат много добре на врания ми жребец, трябваше да компенсира неизгодното ми положение. Жребецът присви тялото си като котка и с мощен скок прелетя покрай Тибо толкова близо, че конете се докоснаха. С цялата сила на този скок кракът ми блъсна крака на моя противник и пускайки юздите, със свитите юмруци на вързаните си ръце му нанесох такъв удар отстрани, че тъкмо в мига, когато изстрелът му изтрещя, къде смъкнат, къде отхвърлен от удара, той излетя от другата страна на седлото и, описвайки широка дъга, падна на земята.

В този миг с изключение на Винету и умопобърканата сред присъстващите едва ли се намираше човек, който да не нададе вик на уплаха, на изненада или пък на признание. А моят великолепен жребец направи само този единствен скок и нито крачка повече. После застана тъй спокойно, сякаш бе излят от бронз. Обърнах се да видя какво става с жреца. Той с мъка се надигна от земята и грабна пушката си, отхвръкнала от ръката му. Очите му искряха от ярост. Но Реди му взе огнестрелното оръжие и с гневен глас му рече:

— Пушката ти ще остане у мен, докато си тръгнеш, сър, иначе сигурно ще направиш някоя беля! Казах ти, че спрямо Олд Шетърхенд няма да търпя никакви враждебни действия, поне никакво физическо насилие!

— Нека се опита, нека само се опита! — казах аз. — Ако отново дръзне да се разправя с мен, ще го сполети нещо още по-лошо! Впрочем предупредих го да внимава, но този човек действително е безнадеждно тъп!

При тези думи Тибо буквално се запъхтя от ярост и едва изрече:

— Ще го убиеш ли, мистър Реди? Ще го убиеш ли?

— Да — кимна трампът. — Обещахме живота му на Олд Уобъл.

— Слава Богу! Иначе въпреки всичко веднага щом ми върнеше пушката щях да го застрелям, излагайки се на опасността да бъда пронизан от твоя куршум. Изобщо нямаш представа какъв сатана на сатаните е този мерзавец! В сравнение с него дори Винету е цял ангел! И тъй застреляйте го, застреляйте го!

— Що се отнася до това можеш да бъдеш сигурен, че желанието ти ще бъди изпълнено — увери го Олд Уобъл. — Или той, или аз! Само за един от двамата има място на тази земя и тъй като този един съм аз, той е другият, който трябва да отстъпи. Кълна ти се с всички възможни клетви!

— Тогава не се бавете и карайте по кратката процедура, иначе все пак ще вземе да ви офейка!

Междувременно, без да се смущава от каквото и да било, дори и от изстрела, жената на жреца насочи коня си към храстите, откърши няколко клончета, сплете ги във формата на венче и го сложи на главата си. После се върна обратно, приближи се с коня си до най-близкостоящия трамп и посочвайки към главата си, му каза:

— Виждаш ли, това е моят „myrtle-wreath“! Сложи ми го моят Вава Дерик!

При тези думи някогашният команч ме заряза и обзет от страх, да не би с приказките си тя да издаде някоя негова тайна, се втурна към нея. Заплашвайки я с юмрук, той й кресна:

— Млъквай с щуротиите си, луда жено! — И като се обърна към трамповете, им обясни: — Жената е умопобъркана и дрънка неща, които могат да шашнат другите.

Той постигна целта си при трамповете, но после веднага трябваше да насочи вниманието си към един друг човек, а именно към Апаначка. До този момент младият воин бе запазил вече споменатото спокойствие и неподвижност на статуя. Но след като чу думите на жената, той смуши коня си да се приближи до нея и я попита:

— Ще ме познае ли пия^[11] сега? Очите й отворени ли са за нейния син?

Тя го погледна с тъжна усмивка и поклати отрицателно глава. Въпреки това Тибо така незабавно се нахвърли върху Апаначка, като гневно му кресна:

— Какво искаш да говориш с нея? Мълчи!

— Тя ми е майка — спокойно отвърна Апаначка.

— Вече не ти е майка! Тя е от племето на наиините, а ти бе принуден да ги напуснеш. Няма какво да се интересувате един от друг!

— Аз съм вожд на команчите и няма да позволя да ми дава заповеди някакъв си бял, който измами и тях, и мен. Ще говоря с нея!

— Аз съм неин мъж и ти забранявам!

— Попречи ми, ако можеш!

Тибо така не се осмели да посегне на Апаначка, макар че той бе вързан. Мнимият жрец се обърна към Олд Уобъл:

— Мистър Кътър, помогни ми! Ти си човек, в когото имам доверие! Този червенокож, някогашният ми храненик, е виновен, че жена ми полудя. Винаги когато тя го види, положението й се влошава. Нека я остави на спокойствие. Помогни ми, сър!

Несъмнено Олд Уобъл изпитваше известна ревност, че Реди се беше представил за предводител на всички. В момента му се предлагаше една желана възможност да покаже, че и неговият глас трябва да се слуша. Възползва се от случая и със заповеднически тон сряза Апаначка:

— Хайде, разкарай се оттук, индианецо! Нали чу, че тази жена не те засяга. И тъй, махай се, изчезвай!

Разбира се, Апаначка нямаше никакво намерение да допусне да му говорят с подобен тон. Той измери стария каубой с презрителен поглед и попита:

— Кой говори така на мен, върховният вожд на команчите от племето на похонимите? Жаба ли е, която квака, или пък врана, дето грачи? Не виждам кой може да ми попречи да говоря с тази скуоу, която е моя майка!

— Охо! Жаба! Врана! Изразявай се по-учтиво, обеснико, иначе ще те науча как трябва да се уважава Краля на каубоите!

Той се изпречи с коня си между Апаначка и жената. Команчът отстъпи няколко крачки назад и насочи коня си така, че да се озове от другата страна на индианката. Но Стария го последва. Апаначка продължи да обикаля, Олд Уобъл също. И тъй те се движеха в два кръга около жената, която се намираше в центъра им. Кътър непрекъснато я прикриваше от погледа на команча, без двамата да се изпускат из очи.

— Кътър, я остави! — подвикна му Реди. — Остави бащата и сина да се оправят! Тази работа изобщо не те засяга!

— От мен поискаха да помогна! — отвърна Стария. — Все ще мога да обуздая един червенокож, на всичко отгоре и вързан!

— Вързан? Pshaw! Спомни си какво направи Олд Шетърхенд с този непознат! Индианецът съвсем не е човек, с който можеш да се мериш.

— Нека се опита!

— Well! Както искаш! Тази работа повече не ме засяга!

Сега всички погледи се отправиха към двамата противници, които продължиха да описват своите кръгове — Олд Уобъл вътрешния, а Апаначка външния. Жената седеше неподвижно на коня си в центъра със съвсем занесен израз на лицето. Тибо така бе наблизо и навярно с най-голямо напрежение измежду всички очакваше изхода от тази странна сцена. След известно време Апаначка попита:

— Ще ме пусне ли най-сетне Олд Уобъл при жената?

— Не! — заяви Стария.

— Тогава ще го принудя!

— Опитай се!

— Изобщо няма да пощадя стария убиец на индианци!

— И аз няма да те щадя!

— Уф! Тогава задръж жената за себе си!

Той обърна коня си и се престори, сякаш се канеше да се откаже от обиколките си около индианката. Но това бе само номер. Макар само за секунди той искаше да отклони вниманието на Стария от себе си. Развръзката наближаваше, Олд Уобъл действително допусна да бъде измамен. Той също обърна коня си и се насочи към мястото, където стоеше Реди. Със самодоволен тон му подвикна:

— Е, кой се оказа прав? Фред Кътър да се остави на някакъв си червенокож! Тая никога няма да я бъде. Това е ясно!

— Внимавай, внимавай! Идва! — разнесоха се предупредителните викове на неколцина от трамповете.

Стария обърна глава, но не обърна коня си. Той видя, че жребецът на Апаначка с мощни скокове се носеше към него и от уплаха силно извика, защото бе вече късно да го избегне. Цялата сцена се разигра само за броени секунди, в които сърцата на всички присъстващи изтръпнаха. Скокът на моя Хататитла преди малко, насочен срещу жреца, бе само един от онези; които в Запада наричат force — and androitness — скокове^[12]. Апаначка имаше намерение да направи нещо съвсем друго, много по-дръзко. Надавайки пронизителния вик за нападение на команчите, той се понесе към Стария и с един скок прелетя над коня му така, сякаш на седлото му изобщо нямаше ездач. При този скок той рискуваше живота си, защото китките на ръцете му бяха стегнати с ремък, краката му — вързани за коня, а и нали щеше да се сблъска с Олд Уобъл. Ала всичко премина успешно. Когато копитата на коня му докоснаха земята, животното за малко да се преметне през глава, но Апаначка светкавично се наведе назад и го накара да се вдигне на задните си крака. После жребецът му измина в галоп още стотина метра и се спря. Поех няколко пъти дълбоко дъх, понеже изживях голям страх заради младия вожд.

А Олд Уобъл? От силата на страшния удар той изхвръкна от седлото. При това конят му също бе съборен на земята. След като няколко пъти размаха крака във въздуха, той се изправи невредим. Но Стария остана да лежи в безсъзнание. Настъпи такова вълнение и бъркотия, които нямаха равни на себе си. В този момент можехме лесно да избягаме и сигурно щяхме да успеем да се измъкнем, обаче без нашите вещи. Ето защо останахме.

Реди коленичи до Стария, за да се погрижи за него. Не само че не беше мъртъв, но и скоро дойде на себе си. Ала когато понечи да се изправи и се подпря на ръцете си, се оказа, че не му е възможно. Трябваше да му помогнат, за да стъпи на крака. Когато се изправи, целият трепереше, олюляваше се и тресеше крайниците си по своя странен маниер и тогава се оказа, че може да движи само едната си ръка. Другата висеше безжизнена. Беше счупена.

— Нали те предупреждавах! — скастри го Реди, което, разбира се, не можеше да промени случилото се, нито да му помогне. — Сега си носи последствията! Що за Крал на каубоите си, когато изправяш старото си над деветдесетгодишно тяло срещу противник като Апаначка!

— Застреляй го това куче, проклетия мерзавец, който ме метна с номера си като последния глупак! — процеди гневно Стария.

— Защо трябва да го застрелям?

— Заповядвам ти! Чуваш ли, заповядвам ти! Е, ще побързаш ли?

Но не се намери човек, който да го послуша. Тогава той започна да беснее и да крещи с цяло гърло, докато най-сетне от своя страна Реди му викна:

— Млъквай най-после иначе ще те зарежем тук и продължаваме без теб! По-добре вземи се погрижи за ръката си! Трябва да видим как може да ти се помогне!

Олд Уобъл проумя, че това е най-доброто за него и позволи да смъкнат от тялото му старата връхна дреха, което обаче не мина, без да му причинят големи болки. После Реди, а след него и другите трампове заопипваха ръката му, при което Стария ту крещеше, ту стенеше. Никой не разбираше каквото и да било от медицина. По едно време Реди се обърна към нас:

— Слушайте, мешърс, сред вас няма ли човек, който да разбира от рани и подобни неща?

— Нашият домашен и придворен лекар е винаги Винету — отговори Дик Хамердал. — Ако позвъните на нощния му звънец, веднага ще се появи.

Но в случая Дебелия се лъжеше, защото, когато подканиха апача да прегледа ръката, той отказа с думите:

— Винету не се е учил да лекува убийци. Защо едва сега, когато се нуждаете от помощта ни, изведнъж ни наричате мешърс? Защо не бяхме такива и досега? Щом преди малко старият каубой наложи волята си, нека и в този случай прави каквото си иска. Винету каза!

— Но и той е човек!

Каква странна забележка! И то от предводителя на такива хора! Винету не отговори; Щом веднъж беше заявил, че „е казал“, той оставаше непреклонен и повече не разговаряше. Дик Хамердал взе думата:

— Изведнъж откривате, че между вас имало един човек, така ли? Струва ми се, че и ние не сме диви зверове, които, щом някому е угодно, могат да бъдат пленявани и избивани, а хора! Ще се отнасяте ли с нас като с хора?

— Хм-м! Това е съвсем друга работа!

— Дали е друга, или не, е все едно, стига само наистина да е друга! Освободете ни и ни върнете всички вещи, тогава тъй добре ще изпозакърпим стария негодник, че няма да можете да му се нарадвате. Впрочем няма друго живо същество на земята, което да бъде тъй лесно превързано като Кътър. Та той е направен само от кожа и кости. Смъкнете му кожата и увийте с нея счупената кост. Така ще ви остане още сума кожа за други счупени кости, които тъй силно му пожелаваме! Не си ли на същото мнение, Пит Холбърс, стари Куне?

— Хм-м, да — кимна Дългия. — Дори да са и неколкостотин, за нито една от тях няма да ми се зловиди, скъпи Дик.

Кътър тъй стенеше и хленчеше, че направо да ти дожалее. Щом раздвижеха ръката му, острите краища на счупената кост се забиваха в месата му. Реди се приближи до него, но твърде скоро пак се върна и ми каза:

— От Олд Уобъл разбрах, че си бил и нещо като хирург. Погрижи се за него!

— Това негово желание ли е?

— Да.

— А ти наистина ли очакваш от мен да се смиля над него? Въпреки че ме е обрекъл на смърт?

— Да. Може би после ще си промени решението и ще те пусне да си отидеш.

— Хубаво! Чувам, че той е най-прекрасният човек, какъвто може да има. Може би, именно „може би“, ще ме пусне да си отида! Нима не разбираш какво изрече с тези думи! Една безподобна глупост, едно безпримерно безсрамие са те! Нима съвсем не забеляза, че преди малко всички ние можехме да препуснем и да изчезнем, стига само да имахме такова желание? Нима наистина мислиш, че сме овце, които можете да мъкнете със себе си накъдето поискате и да им теглите ножа, когато ви е угодно? Ами ако кажа, че ще помогна на Стария само в случай, че ни освободите?

— Разбира се, ние няма да се съгласим с това!

— Ами ако поставя условието да не бъда убит, а да се отнесете към мен също като към моите спътници?

— Може би ще е възможно да се поговори с него по този въпрос!

— Може би! Нима едно „може би“ ми върши работа?

— Well! Да отида ли при него да го попитам?

— Да.

Той преговаря доста време с Олд Уобъл, после се върна и ме уведоми:

— Твърдоглав е. Държи на своето, че трябва да умреш. Предпочита да търпи болките. Твърде много злоба се е събрала у него срещу теб.

Това се видя на моите спътници прекалено. Не бяха смятали, че е възможно да получим такъв отговор. Започнаха да се надпреварват в употребата на всякакви други, но само не и на любезни изрази.

— Нищо не мога да променя! — обади се Реди. — Разбира се, при това положение няма да се заемеш с него, нали мистър Шетърхенд?

— Защо не? Преди малко ти каза, че и той бил човек. Но сбърка. Правилното е аз да кажа за себе си: аз също съм човек и ще постъпя човешки. И тъй ще забравя всичко друго и в моите очи той ще бъде само едно страдащо същество. Ела!

Другарите ми се опитаха да ме спрат. Тресков направо ми се скара. В крайна сметка ги оставих да мислят и говорят каквото си искат, развързаха ме от коня и се отправих към Кътър. Той затвори очи, за да не ме гледа. Разбира се, ремъкът на китките ми също беше отстранен. Ръката на Стария имаше двойно счупване и при неговата възраст това нараняване бе много опасно и почти неизлечимо.

Кътър взе да реди проклятие след проклятие и се закле ужасно да си отмъсти на Апаначка.

— Ти действително не бива да бъдеш причисляван към човешкия род! — прекъснах го аз. — Толкова ли нямаш разум, та не можеш да проумееш, че за всички твои беди сам си си виновен?

— Не, за това наистина не ми достига! — подигра ме той.

— Ако не беше предизвикал команча, той нямаше да те свали от коня. И ръката ти щеше да е здрава, ако не ми беше взел пушките.

— Какво общо имат пушките със счупената ми ръка?

— Съвсем ясно видях как те събориха от коня. Ти беше преметнал пушките през рамо. При падането на земята ръката ти попадна между тях и те изиграха ролята на два лоста. Оттам дойде и двойното счупване на костта. Ако не беше посегнал на собствеността ми, щеше да се изправиш на крака здрав и читав.

— Говориш така само за да ме ядосаш! Pshaw! Сега пак ще те вържат и тръгваме към реката. Проклет да бъде непознатият с жена си! Ако двамата не се бяха появили, всичко това нямаше да се случи! И нека ми разправят още, че имало някакво провидение и някакъв си Бог, след като не може да пази по-добре чадата си!

Значи дори и сега този ужасен човек не се въздържа да отрича Бога или по-скоро да богохулства! Доброволно се оставих пак да ме вържат, макар че имах чудесна възможност да избягам. Докато стоях при стария Уобъл, бях напълно свободен. Пушките ми лежаха наблизо на земята, а враният ми жребец ме очакваше. Нямаше да ми отнеме повече от половин минута да грабна оръжията си, да се метна на коня и да изчезна. Ами след това? Щях да тръгна по дирите на отряда, за да освободя спътниците си през нощта. Но трамповете можеха да очакват подобен ход и щяха да ги охраняват с удесеторено внимание. А засега те нищо не подозираха и затова тази нощ освобождаването ни с помощта на Колма Пуши сигурно щеше да стане значително по-лесно. Ето защо оставих неизползван този удобен случай за бягство.

Апаначка се намираше до индианката и се опитваше да разговаря с нея, но без какъвто и да било успех. Наблизо бе спрял с коня си Тибо и ги наблюдаваше със сдържан гняв. Не се осмеляваше да попречи на команча. Урокът, който му бях дал, не беше останал без резултат. Дори когато се присъединих към тях, той не каза нито дума, но се приближи още повече. Заслушах се. Апаначка не можеше да изтръгне от Тибо вете нищо друго, освен обичайните думи, които тя повтаряше.

— Духът й я е напуснал и не иска да се върне! — оплака ми се той. — Синът не може да разговаря с майка си. Тя не го разбира!

— Позволи ми да опитам дали душата й не може да бъде повикана обратно! — помолих го аз и накарах коня си да се приближи откъм другата й страна.

— Не, не! — извика Тибо. — Олд Шетърхенд няма право да говори с нея. Няма да разреша!

— Ще разрешиш! — срязах го със заплашителен тон. — Апаначка, наблюдавай го и при най-малкото застрашително движение го събори от коня, но така, че да си счупи и ръцете, и краката! Ще ти помагам!

— Моят брат Шетърхенд може да разчита на мен — отвърна Апаначка. — Нека говори с жената, а ако белият жрец помръдне дори едната си ръка, в следващия миг ще бъде труп, отъпкан от копитата на коня ми!

Той приближи жребеца си до Тибо и зае бдителна и заплашителна поза.

— Днес беше ли в Каам-кулано? — попитах жената. Тя поклати глава и ме погледна с толкова празни и безизразни очи, че от този поглед буквално ме заболя сърцето. Дори празнотата в човешките очи може да бъде затрогваща.

— Имаш ли си во-ушингва (Съпруг)? — продължих да питам. Тя отново поклати отрицателно глава.

— Къде е твоят тхайо (Момче.)? Същото поклащане.

— Виждала ли си твоята кокхе (По-възрастна сестра.)?

Съвсем същото механично поклащане на главата ме убеди, че в момента до съзнанието й не достигаха въпросите, засягащи живота й сред команчите. Направих друг опит.

— Ти познаваше ли Вава Икветзи-па?

— И…квет…зи…па? — промълви тя.

— Да. И… квет… зи… па? повторих аз, като наблягах на всяка сричка.

Тогава тя ми отговори макар и като в унес:

— Икветзи-па е моят Вава.

Значи предположението ми беше вярно. Тя беше сестра на Падре Дитерико.

— Познаваш ли Техуа? Те-ху-а!

— Техуа беше И-кокхе (Моята по-възрастна сестра).

— А коя е Токбела? Ток-бе-ла?

— Токбела нуу (Токбела съм аз.)

Вниманието и се изостри. Думите, засягащи нейното детство и нейната младост, й направиха впечатление. Духът й се завърна във времето преди настъпването на нейната лудост и напразно затърси светлина в царящия мрак. Тъкмо в това се състоеше умопомрачението й. Щом до слуха й достигнаха звуци от онова време, духът й изплува от дълбините на забравата. Това бе лесно разбираемо. Погледът й не беше вече тъй празен и безизразен. Започна да се изпълва с живот. Тъй като се канехме да тръгваме на път, времето ми бе извънредно скъпо. Затова незабавно й зададох въпроса, който засега бе най-важен за мен:

— Познаваш ли мистър Бендър?

— Бендър… Бендър… Бендър… — повтори тя и по лицето й се плъзна приветлива усмивка.

— Или мисис Бендър?

— Бендър…Бендър…! — продължи да повтаря тя, при което погледът й все повече се оживяваше, усмивката й ставаше по-ведра, а гласът й все по-ясен и по-сигурен.

— Може би Токбела Бендър?

— Токбела… Бендър… не съм аз!

В този момент тя ме гледаше с бистър поглед и пълно съзнание.

— Или Техуа Бендър?

При тези думи тя радостно плесна с ръце, сякаш бе намерила нещо отдавна търсено и почти с блажена усмивка ми отговори:

— Техуа е мисис Бендър, да, мисис Бендър е!

— Мисис Бендър има ли дете?

— Две деца!

— Момичета?

— И двете деца са момчета. Токбела ги носи на ръце.

— А ти как наричаш децата? Нали имат имена!

— Казват се Лио и Фред.

— Колко са големи?

— Фред толкоз, а Лио толкоз!

Тя посочи с длани, колко високи били децата, пресметнато от седлото на коня. Успехът, постигнат с моите въпроси, бе надхвърлил всичките ми очаквания. Видях, че Тибо бе вперил в мен очи с едва сдържана ярост, също като кръвожаден хищник, приготвил се да се нахвърли върху плячката си. Обаче Апаначка бдеше!

За съжаление самият той стана причина преждевременно да се сложи край на въпросите ми. Загрижеността му за жената, която смяташе за своя майка, го подтикна да ме прекъсне, а малко след това бях принуден да установя, че лицето на клетата индианка отново прие същия безутешен, лишен от всякакъв живот израз, какъвто имаше преди разговора си с мен.

Държейки Тибо така внимателно под око, Апаначка се приближи до мен и ме попита:

— Скоро белият жрец ще иска да се раздели с трамповете. Ще отведе жената със себе си. Не може ли да я вземем с нас?

— Не.

— Уф! Защо да не може?

— Нека първо Апаначка ми каже, защо желае тя да остане при нас!

— Защото ми е майка.

— Не ти е майка.

— Дори наистина да не е, тя все пак ме обичаше и се грижеше за мен като за собствено дете.

— Добре. Но нима воините на команчите, а още повече вождовете им, имат обичая да вземат със себе си жените или майките си, когато им предстоят дълги дни път и предварително знаят, че ще трябва да преодолеят не една и две опасности?

— Не.

— Защо тогава Апаначка желае тази жена да е до него? Предполагам, че той има някаква особена причина.

— Има такава причина. Тя не бива да остава при бледоликия, който дълги години се представяше за червенокож мъж и така измами воините на наиините. Ами къде ще заведе белият жрец жената? Пуснем ли я да замине с него, вече никога няма да видя тази, която смятах за своя майка!

— Апаначка се лъже, той ще я види!

— Кога?

— Може би съвсем скоро. Нека моят брат Апаначка премисли всичко! Белият жрец няма да иска да я пусне. Трамповете няма да я вземат със себе си, а ние сме пленени. А ако тя тръгне с Тибо така, тези проблеми ще отпаднат и скоро ти пак ще я видиш.

— Но това пътуване е тежко, а Тибо така няма да бъде към нея добър и мил!

— Той не е бил такъв и в Каам-кулано, значи тя му е свикнала. Впрочем нейният дух рядко се завръща в нея и тя няма да съзнава, че жрецът не се държи любезно. А освен това, изглежда, Тибо така е предприел продължителното си пътуване с някаква цел, за която присъствието й е необходимо. Следователно той ще се държи към нея дотолкова внимателно и грижливо, че тя да не пострада. И тъй, нека моят брат Апаначка я остави да язди с него! Това е най-добрият съвет, който мога да му дам.

— Щом моят брат Шетърхенд мисли така, тъй да бъде! Той винаги знае кое е полезно за приятелите му.

Междувременно бяха вдигнали Олд Уобъл на коня му, а в този момент и Тибо така отново се метна на седлото. Той смуши коня си и се приближи до Стария, за да се сбогува.

— Мистър Кътър, приеми благодарностите ми, че тъй енергично се застъпи за мен! — каза той. — Ние пак ще се видим и тогава ще имаш възможност да разбереш…

— Бъди така добър да млъкнеш! — прекъсна го Стария. — Дяволът те изпречи на пътя ми, ако изобщо съществува някакъв дявол, в което хич не вярвам. Заради теб си счупих ръката като кибритена клечка, и ако дяволът, а само заради теб много ми се иска да го има, реши да те сложи да вриш в катрана за няколко милиона години, тогава ще призная, че сред всички зли духове едва ли има друг, който да постъпва с повече ум и разбиране от него.

— Съжалявам за ръката ти, мистър Кътър. Дано заздравее бързо и добре. Та ти държиш в ръцете си най-хубавите пластири за рани.

— Какво имаш предвид?

— Негодниците, които са твои пленници. Слагай си всеки ден по един такъв пластир и самият ти съвсем скоро ще оздравееш.

— Това навярно означава всеки ден да застрелвам по някой от тях? Well! Съветът ти е добър и може би ще го последвам. Но най-голямо удоволствие ще ми достави, ако благоволиш да бъдеш първият пластир. Това е ясно. А сега се омитай и не ми се мяркай повече пред очите!

При тези думи жрецът подигравателно се изсмя и отвърна:

— Нека не избързваме, стари Уобъл! И аз никак не държа отново да се срещам с такъв подлец като теб, но ако все пак някой път, естествено съвсем против волята ми, това се случи, тогава ще те посрещна не по-малко дружелюбно, отколкото се сбогуваш сега с мен. Върви в пъкъла!

— Проклет негодник! Пратете му някой куршум! — изрева Стария.

Никому не мина през ума подобно нещо. Последван от жена си, Тибо необезпокоявано насочи коня си наляво, в същата посока, в която яздеше, преди да се срещнем.

— Дали наистина пак ще го видим? — промълви Апаначка като на себе си.

— Непременно — отговорих му.

— Моят бял брат действително ли има толкова сигурни основания, за да мисли така?

— Да.

Винету, който в момента се намираше до нас, чу въпроса на команча, както и отговора ми и добави:

— Ще стане тъй, както казва Олд Шетърхенд. Има неща, които не можеш предварително да знаеш с подробности, но затова пък ги предчувстваш с толкова по-голяма сигурност. Подобно предчувствие има и той сега, имам го и аз!

Пушките ми, допринесли за злополуката на Олд Уобъл, бяха дадени на двама от трамповете да ги носят. Аз трябваше отново да застана начело на колоната и скоро се добрахме до реката, където слязохме от седлата. Докато неколцина от трамповете се заеха да търсят удобен брод, отново ме свалиха от коня, за да превържа стария Уобъл. Това отне доста време и не мога да се похваля, че извърших работата си с кой знае каква нежност. Често старият каубой изреваваше от болки и ме обсипваше с ругатни и такива изрази, които ми е невъзможно да предам.

Когато свърших с него и пак седях на коня, трамповете бяха намерили брод. Прехвърлихме реката и по отсрещния бряг тръгнахме надолу по течението докато стигнахме мястото, където двата ръкава се сливаха. Следвайки завоя на Саут Форк поехме на запад-северозапад през споменатата от Колма Пуши прерия.

Тя не беше равна, а образуваше леко наклонен терен, просечен тук-там от падини. Подобно на парк, прерията беше осеяна с островчета от храсти, подредени в сравнително права линия. Наоколо имаше доста диви пуйки, от които лека-полека трамповете убиха половин дузина. Но как! То беше такава левашка стрелба!

Късно следобед видяхме точно пред нас да изплува някакъв хълм. Сигурно бе онзи хълм, в чието подножие се намираха изворите, от които трябваше да намеря най-северния. И тъй на първо време се насочих повече на дясно, и едва после, когато възвишението се изпречи пред нас точно на юг, отново свърнах на ляво. Така сигурно щяхме да се натъкнем най-напред на вече споменатия извор. Любопитен бях да разбера дали щяха да се потвърдят думите на Колма Пуши, че разположението на това място и околността са подходящи за целта ни.

Колкото повече се приближавахме, толкова по-ясно виждахме, че възвишението е покрито с гора и на няколко места тази гора се спускаше доста ниско, стигайки недалеч от нас. Вече започна да се смрачава, когато наближихме едно поточе. В галоп потеглихме срещу течението му, за да стигнем до извора преди спускането на мрака. Добрахме се до целта си тъкмо когато взе да гасне и последният дневен светлик. За мен това беше добре дошло, защото в случай че тук не се харесаше на трамповете, в нощната тъма нямаше вече как да тръгнат да търсят друго място.

Не бях съвсем сигурен дали се намирахме при споменатия от Колма Пуши извор, но си мислех, че все пак трябва да е той. Водата извираше между куп безредно разхвърляни камъни, покрити с мъх, и то на малка тревиста поляна, разделена от храстите и дърветата на три части. Взети заедно тези части предлагаха място колкото за всички нас и конете ни, но нито педя повече, което изключително много утежняваше охраняването ни. Това можеше само много да ни радва. Но докато слизаше от коня Олд Уобъл, комуто не убегна споменатото неблагоприятно обстоятелство, недоволно промърмори:

— Туй място не ми харесва за лагеруване. Ако не беше вече толкоз тъмно щяхме да продължим, докато намерим нещо по-подходящо.

— Защо не ти харесва? — попита Реди.

— Заради пленниците. Та кой ще ги охранява? Тук се нуждаем от трима пазачи наведнъж!

— Pshaw! Ами за какво са ремъците? Давай да сваляме пленниците от конете! Легнат ли на земята, ще са ни съвсем сигурно в ръцете!

— Но нали ще трябва да ги разделим на три. Поляната е преградена на три части!

— Ще съберем всички пленници в средната част, а другите две ще останат за нас.

— Ами конете?

— Ще ги отведем в откритата прерия, където ще ги спънем. Тогава за тях ще е необходим само един пазач и още един за пленниците.

— Да, но ако запалим два огъня!

— И това не е нужно! Веднага ще разбереш, че съм прав! Свалиха ни от конете, отново ни вързаха и ни завлякоха в средната част от полянката. После там, където трите й части се срещаха. Реди накара хората си да запалят голям огън, който наистина осветяваше всичките части. Много доволен от взетите мерки, той попита стария У объл:

— Е, бях ли прав, или не? Както виждаш, достатъчен е един-единствен човек, за да охранява негодниците. Повече от това не можеш да искаш.

Стария промърмори нещо неразбираемо под носа си и по изражението му пролича, че остана доволен. А аз? Е, и аз бях доволен, навярно по-доволен и от него, защото бивакът изобщо не можеше да бъде по-подходящ за нашите цели, още повече при начина, по който Реди разпредели хора и животни.

Поставиха ме в средата на малката полянка, но аз незабавно се претърколих към края й. Същата маневра бе предприета и от Винету, а за наша радост трамповете изобщо не й обърнаха внимание. Лежахме с глави към храсталаците и то си бяхме избрали такова място, където те не растяха тъй нагъсто и вероятно на Колма Пуши нямаше да му е трудно да пропълзи между тях до нас. Свободното пространство бе твърде ограничено. Всички мои спътници лежаха около мен толкова нагъсто, че не само се допирахме един до друг, а можехме и тихо да разговаряме.

Скоро въздухът се изпълни с аромата на печени пуйки. Трамповете ядяха на воля, но… на нас не дадоха и залък.

— Тези негодници са налягали толкова нагъсто, че човек изобщо не може да мине между тях, за да им даде да се наплюскат — рече Олд Уобъл. — Нека чакат до сутринта, когато се развидели. Няма да умрат дотогава от глад и жажда. Това е ясно!

Що се отнасяше до гладната и жадна смърт, аз никак не се тревожех, защото бях убеден, че още през нощта щяхме да се нахраним и напием до насита. Но Дик Хамердал, който лежеше близо до мен, не се примири тъй лесно с това положение и гневно каза:

— Ама че поведение! Нищо за ядене ц нито глътка вода! Иска ми се да видя онзи, комуто не би се отщяло да бъде пленник! Не си ли и ти на същото мнение. Пит Холбърс, старий Куне?

— Не получа ли нещо за ядене, нямам никакво мнение — отвърна Дългуча. — Дано тази неприятна история приключи час по-скоро!

— Дали ще приключи, или не, е все едно, стига само да й се види краят. Мога ли да знам какво ще кажеш по въпроса ти, мистър Шетърхенд?

— Много вероятно още тази нощ ще имаме хубаво печено от пуйка — отвърнах аз. — Само не заспивай и избягвай всичко, което би могло да събуди подозрението на трамповете!

— Well! Тогава ще посрещна нещата със спокойствие. Щом има някаква надежда, не е необходимо друго, освен тя да се сбъдне.

Тъй като с тези духовити разсъждения той се успокои, никой от другите не отвори уста и без завист се заслушахме колко много се услаждаше яденето на трамповете. Нищо не виждах, но затова пък слухът ми толкова по-добре долавяше какво става.

Когато първият пазач край огъня, късайки със зъби по не съвсем апетитен начин пуешкото месо от костите, най-сетне се нахрани, другарите му също бяха привършили вечерята си и се приготвиха да спят. Старият Крал на каубоите се приближи до нас със странната си походка, като доведе Реди. Искаха да проверят ремъците ни. След като се убедиха, че са в задоволително състояние, Кътър ми каза:

— Всичко е наред и ми се струва, че и без вечеря ще имаш хубав сън. Сънувай ме в приятните си сънища!

— Благодаря! — отвърнах му. — Аз също ти пожелавам дълбок и блажен сън!

— О, мерзавецо! Сигурно много ще се радваш, ако Фред Кътър изпитва страшни болки и не може да спи, нали? Но предварителната ти радост е напразна! Старото ми тяло е по-здраво и го бива повече, отколкото си мислиш. Имам железен организъм и ми се ще да видя треската, която би посмяла да ме хване. Във всеки случай ще спя много по-добре от теб!

Той злобно се изсмя и със строг и предупредителен тон се обърна към втория пост, който току-що беше сменил първия:

— Този тип, с когото ей сега разговарях, е като шило в торба. Внимавай специално за него какво върши и ако направи и най-малкото съмнително движение, веднага ела при мен да ме събудиш!

Той се отдалечи заедно с Реди, а постовият седна така, че да съм му пред очите, което, разбира се, никак не ме зарадва.

Бяха събрали голяма купчина сухи съчки, отрупани до огъня. За да вземе от тях и да поддържа огъня, пазачът трябваше да се обърне. Кратките секунди, в които от време на време вършеше тази работа, бяха единствените мигове, когато той не ни наблюдаваше и в случай че Колма Пуши имаше възможност да удържи на думата си и да дойде при извора, ние трябваше да ги използваме. Ако бях имал някакви опасения дали загадъчният индианец щеше да се появи, те скоро се разсеяха, защото още когато постът за втори път слагаше съчки в огъня, долових зад мен лек шум и съвсем близо до ухото ми нечий глас прошепна:

— Колма Пуши е тук. Какво трябва да направя?

— Изчакай, докато се обърна на другата си страна — отвърнах също тъй тихо. — После ще прережеш ремъка на ръцете ми и ще ми дадеш ножа си!

Постът отново се обърна към нас и същото почти недоловимо прошумоляване ми показа, че Колма Пуши бързо се оттегли.

Времето за действие все още не бе настъпило. Трябваше да изчакаме, докато можехме да приемем, че всички трампове са заспали. Останахме спокойно да лежим още повече от час, след което многогласно хъркане, пухтене и други добре известни звуци ни накараха да предположим, че с изключение на Олд Уобъл всички спяха. Само една тънка ивица от храсталаци ни отделяше от спящите. Следователно не можех да ги виждам. С описаните вече звуци от време на време се смесваше кратко изпъшкване или стенание. Несъмнено идваше от каубоя. Ръката го болеше. Дали трябваше да изчакам докато, макар и за кратки минути, заспеше и той? Но може би и до зазоряване нямаше да мигне! Не! Не биваше да губим нощта. За щастие неговите стонове ми издадоха, че лежи отвъд храстите на такова място, откъдето не можеше да вижда нашия пост.

И тъй обърнах се на другата страна и поставих ръцете си така, че да са в най-удобно положение за нашия спасител. Скоро след това постът се извърна към огъня. Веднага усетих как острието на нож преряза ремъците ми, след което в ръката ми незабавно бе тикната дръжката му. Светкавично се изправих в седнало положение, присвих колене и прерязах ремъците, стягащи глезените ми. Едва успях също тъй бързо пак да легна на земята, когато постът престана да хвърля съчки в огъня и отново се обърна към нас. Трябваше да се чака, но вече се чувствах свободен.

— А сега освободи и мен! — прошепна ми Винету, който естествено бе следил движенията ми и видя, че успях.

Той легна така, че ръцете му останаха обърнати към мен. И щом постът за пореден път посегна към съчките, бяха необходими само две-три секунди, за да освободя ръцете и краката на апача. Останахме обаче в старото си положение, сякаш все още сме вързани. Тогава прошепнах на апача:

— А сега най-напред поста! Кой ще се заеме с него?

— Аз — отговори Винету.

Трампът трябваше да бъде обезвреден, без какъвто и да било шум. Но между него и нас лежаха другарите ни. Налагаше се да ги прескачаме. Ако при това вдигнехме и най-малкия шум и пазачът се обърнеше и се развикаше за помощ, освобождаването на нашите хора, тъй както мислех да стане, щеше да е невъзможно. Винету бе необходимият за тази цел човек, сигурно единственият, който можеше да се справи с това трудно положение. С голямо напрежение зачаках решителния миг.

Този път пазачът остави огъня да се слегне повече от обикновено. Най-сетне той ни обърна гръб и отново посегна към купа съчки! Винету се изправи светкавично и с истински лъвски скок прелетя над нашите спътници. После притисна коляно в гърба на трампа и с двете си ръце го стисна за гърлото. Човекът се вкамени от уплаха. Не направи никакво движение да се защити. Не се дочу никакъв шум, ни най-лекото стенание. В този миг, тъй като ръцете на Винету бяха заети, аз се втурнах към него, и с юмрук ударих два пъти трампа по главата. Бавно и внимателно апачът отпусна хватката си, за да разбере дали човекът е в безсъзнание. Тялото на негодника се свлече на земята и остана да лежи неподвижно. Бързо го завързахме и тикнахме в устата му кърпа. Първата част от плана ни бе успяла!

Спътниците ни бяха будни. Те видяха как се справихме с поста. Тъй като не исках да говоря, им направих знак с ръка да мълчат и с Винету се заловихме да развързваме ремъците им, които не исках да режем, защото по-късно щяха да ни потрябват, за да завържем трамповете. Онова, което ме учуди, докато се занимавахме с тази краткотрайна работа, беше, че Колма Пуши никакъв не се виждаше. Дали този тайнствен индианец отново си беше отишъл? Скоро щеше да се разбере.

Когато всички освободени другари мълчаливо се изправиха на крака, заедно с апача, пълзейки, заобиколихме огъня, за да видим как стоят нещата с трамповете. Всички спяха. Олд Уобъл също лежеше, изпънат в тревата. Беше вързан, устата му бе затъкната с парцал, а до него седеше… Колма Пуши, нашият спасител! Не можеше да не се възхитим от майсторския номер, изпълнен от червенокожия толкова безшумно.

Тъмните му очи бяха вперени в мястото, откъдето, както знаеше, щяхме да се появим. Щом ни забеляза, той ни кимна с усмивка. Какво спокойствие, хладнокръвие и сигурност!

Преди всичко трябваше да се въоръжим. Понеже трамповете лежаха съвсем близо един до друг, за да им бъде по-удобно бяха събрали пушките си на едно място. Само за минута те преминаха в наши ръце. Взех моята карабина „Хенри“ и я приготвих за стрелба. Единствено Сребърната карабина на Винету лежеше до Реди, който не беше пожелал да се раздели с нея. Апачът пропълзя като змия до него и я взе. Това също бе майсторско изпълнение от негова страна.

Щом всички се въоръжихме, обградихме спящите трампове така, че никой от тях не можеше да ни се изплъзне. Дик Хамердал хвърли нови съчки в огъня. Пламъците лумнаха нависоко.

— А сега най-напред поста, който е при конете! — казах тихо на Винету, посочвайки отвъд храстите.

Колма Пуши забеляза движението на ръката ми, тихо се приближи и ни съобщи:

— Бледоликият, когото Поразяващата ръка има предвид, лежи вързан при конете. Колма Пуши го просна на земята с приклада си. Нека моите братя почакат няколко мига, докато се върна!

Безшумно се стрелна напред и изчезна. Когато се върна след минута-две, в ръцете си носеше предостатъчно кожени ремъци. Хвърли ги в краката ни и каза:

— Пътем Колма Пуши уби един сръндак и наряза кожата му на ремъци, защото знаеше, че тук ще ни потрябват.

Изключителен човек! Винету мълчаливо му подаде ръка, а и аз сторих същото. След това можехме да събудим нищо неподозиращите трампове. Дик Хамердал ни помоли той да свърши тази работа. Кимнахме му в знак на съгласие. Дебелия нададе такъв рев, чиято сила отговаряше на начина, по който си разчекна устата. Всички негодници наскачаха на крака, Видяха ни с вдигнатите за стрелба пушки и от страх замръзнаха на местата си. Само Олд Уобъл остана да лежи, защото беше вързан. Използвайки първите мигове на уплаха, им извиках:

— Hands up или ще стреляме! Hands up! Всички „Hands up, горе ръцете!“

Който чуе тези думи и не вдигне незабавно ръце, получава куршум. Случвало се е само двама или трима безумно смели бандити да нападнат влак. Тежко и горко на пътника, който след вика „Hands up!“ не вдигне веднага ръце! Начаса бива застрелян. Докато единият от разбойниците с револвера си държи всички пътници в шах, другият или другите ги обират, и те са принудени да стоят тъй с високо вдигнати ръце, докато джобовете и на последния са претърсени и изпразнени. Думите „hands up!“ са единствено виновни за това, че когато са изненадани, хора с голямо числено превъзходство не могат да направят каквото и да било само срещу неколцина. Дори и най-големият смелчага ще предпочете да вдигне ръце, отколкото да посегне към оръжието си, защото, преди да успее да го докосне, смъртоносният куршум ще прониже главата му.

Същото бе и сега! Едва бях изрекъл заповедта за втори път, когато всички ръце бързо се вдигнаха нагоре.

— Добре, мешърс! — продължих аз. — А сега чуйте какво ще ви кажа: стойте така, без да мърдате! Защото ако някой от вас отпусне макар и само една ръка, преди да сме свършили, ще се просне мъртъв на тревата! Знаете колко пъти може да стреля карабината ми. На всеки от вас се пада по повече от един куршум. Дик Хамердал и Пит Холбърс ще ви вържат. Да няма никаква съпротива! Дик, Пит, започвайте!

Положението беше сериозно, но въпреки това и аз, и всички останали тайно в себе си се забавлявахме да гледаме как трамповете стояха с високо вдигнати ръце сякаш играеха гимнастика или някаква колективна игра, чакайки, без каквато и да било съпротива, да им вържат ръцете и краката и един подир друг да ги сложат легнали в тревата. В този случай ремъците, донесени от Колма Пуши, наистина се оказаха съвсем на място.

Свалихме пушките си едва след като и последният трамп бе вързан. Заедно с Мато Шако нашият спасител се отправи към конете, за да вземе оставения там пленен пост. След като го донесоха, край огъня извадихме от устата на поста и на Олд Уобъл кърпите, които им бяха пречили да викат.

Сега вече не те, а ние бяхме господари на положението. Негодниците се чувствуваха толкова сломени, че никой от тях не пророни и дума. Само от време на време Олд Уобъл изригваше по някое проклятие. Посбутахме трамповете, колкото бе възможно по-нагъсто и така за нас се откри достатъчно място край огъня. Все още бяха останали две цели пуйки, които приготвихме за нас. Докато траеше тази работа Дик Хамердал не можа да се сдържи спокойно на мястото си. Съвсем пресметливо той бе сложил двамата братя Холбърс да лежат един до друг и в този момент се приближи до тях:

— Good evening, братовчеди и роднини! — поздрави ги той с комично достойнство. — Присвоявам си честта да ви попитам дали все още си спомняте какво ви казах, докато яздехме?

Никакъв отговор.

— Правилно! Точно така! — кимна той. — Казах, че или ще ви офейкаме и тогава ще останете с широко зяпнала уста, или пък, че ще обърнем листа и ще ви пленим и тогава ще си затворите човките. Не беше ли така, Пит Холбърс, старий Куне? Казах ли го, или не?

Холбърс седеше край огъня и скубеше едната пуйка. Отговори му лаконично:

— Да, каза го, драги Дик.

— Значи съм бил прав! Ето че ги пленихме и сега лежат тук със затворени човки и нямат куража пак да ги отворят. Тези клетници са си глътнали езиците!

— Не сме! — озъби му се Хоузия. — Вие хич не сте хората, които могат да ни накарат да си глътнем езиците! Остави ни на мира!

— На мира ли? Pshaw! Та нали досега спахте! Внезапното ви събуждане бе наистина малко особено, а? Ами какво се канехте да правите с ръцете си, тъй високо вдигнати във въздуха? Изглеждаше, сякаш имате намерение да ловите падащи звезди. Беше много странна поза!

— Когато ви пленихме вчера, вашата не беше кой знае колко по-хубава. Дори не успяхте да си вдигнете ръцете!

— Ама аз и иначе никога не ги вдигам, защото не съм ловец на падащи звезди. Впрочем, многоуважаеми Хоузия, не се горещи толкоз! Нали виждаш колко сдържан и кротък е твоят скъп Джоуел! Ако не съм се излъгал в него, в момента той си мисли за наследството на моя стар приятел Пит Холбърс.

При тези думи Джоуел също наруши мълчанието си:

— Нека запази за себе си каквото има! Не ни е нужно нищо от него, хлапето, дето все отнасяше боя, защото ще станем богати. Ние ще…

Тъй като той млъкна, весело засмян, Дик Хамердал продължи:

— …отидем до Скуиръл Крийк и ще изпразним бонансата? Нали това искаше да каже, сър Джоуел, пророкът?

— Да, ще го направим! — извика ядосано трампът. — Никаква земна сила няма да е в състояние да ни възпре. Ясно ли е?

— Мисля, че ние ще ви възпрем, като вземем малко да ви застреляме.

— Тогава ще станете убийци!

— Няма значение! Нали и ти ми каза, че искате да ни очистите, на което ви отговорих, че ние пак ще се изцапаме. Не си ли и ти на същото мнение. Пит Холбърс, стари Куне?

— Само съм на мнение, че трябва да си държиш човката затворена! — поучи го приятелят му откъм огъня. — Тези негодници не заслужават да разговаряш с тях. По-добре ела тук да ми помагаш в скубането на пуйката!

— Дали ще ти помагам, или не, е все едно, но понеже не обичам да ям неоскубана пуйка, идвам!

Той седна край огъня до приятеля си Пит и започна да му помага.

Междувременно Колма Пуши бе изчезнал. Беше отишъл до коня си, скрит кой знае къде и скоро донесе дивеча, застрелян от него през деня, за да ни го подари. После се приближи до Реди и му каза:

— Днес бледоликият говори за едно вонящо куче и някакви гадини. Колма Пуши му отговори, че кучето ще гони вонящите гадини, докато ги залови!

Реди изръмжа нещо неразбираемо под носа си. Индианецът продължи:

— Въпреки че вече бях далеч, успях да дочуя, че бледоликият нарече червенокожите мъже жалка сган, която все повече пропада. Но кой е пропаднал повече и кой заслужава презрение, белият ли, които подобно на крастав гладен пес се скита из страната като трамп и върши насилие след насилие, или индианецът, който, непрестанно ограбван и преследван, се лута из пустошта и оплаква неизбежната гибел на своята невинна раса? Ти си мерзавецът, а аз, аз съм джентълменът. Това исках да ти кажа, макар че обикновено червенокожият воин не разговаря с мерзавци. Хау!

Той му обърна гръб, без да получи какъвто и да било отговор и седна при нас. Ние не можехме да не му дадем право от цялата си душа и сърце. Поне бе изрекъл изцяло мислите на Винету, както и моите мисли. При този конкретен случай другите наистина му даваха право, но едва ли щяха да се съгласят с него изобщо. Отношенията между червенокожата и бялата раса спадат към онези отношения, за които отдалеч могат да се правят по-верни заключения и оценки, отколкото от непосредствена близост. Истинският, роден в Америка янки, никога и за нищо на света няма да признае вината си за гибелта на индианците, за насилствената смърт на червенокожия си брат.

Докато се хранехме, пленниците лежаха тихо и кротко. Само от време на време до нас долиташе по някоя тиха забележка, прошепната от един човек на друг, без да можем да разберем отделните думи. Олд Уобъл непрекъснато се въртеше на мястото си. Постепенно въздишките му преминаха във все по-чести и все по-засилващи се степания. Имаше болки, навярно засилвани от ремъците, с които бе стегнат от Хамердал и Холбърс по-здраво, отколкото всъщност бе необходимо, и то след като вече Колма Пуши го беше вързал по друг по-лек начин. Най-сетне той ни кресна с гневен глас:

— Та не чувате ли какви болки имам! Хора ли сте, или кожодери без никакви чувства?

Понечих да се изправя и да видя дали мога да облекча положението му, без да излагам всички ни на опасност, но Тресков ме задържа и поклащайки глава, каза:

— Не те разбирам, мистър Шетърхенд! Предполагам, че искаш да отидеш при него и да превърнеш неговия ад в рай, нали? Не съм против всеки вид позволена или разбираема човечност, но твоето милосърдие към този човек е направо казано грях!

— Той е лош, но все пак е човек! — подхвърлих аз.

— Той ли? Pshaw! Спомни си собствените думи, когато искаше да го превържеш. За теб беше меродавно, не че той е човек, ами че ти си такъв. Да, ти си човек и то по отношение на него си много слаб човек. Не ми се сърди за тези думи! А сега, ако не съм прав, върви и в името на цялото човечество го развържи!

— Ръката ми, ръката ми! — захленчи Стария с жален глас.

Тогава Хамердал му подвикна:

— Дърт бухал, сега можеш да се вайкаш, колкото си искаш! Ами какво стана със здравото ти тяло, с твоя забележителен железен организъм, с който наскоро толкова се хвалеше? Вече взе да цивриш за милост.

— Не за милост! — отвърна Олд Уобъл. — Искам само да ми разхлабите ремъците!

— Дали ще са хлабави, или не, е все едно, стига само тъй да ти развалят кефа, както си заслужил. Всяко нещо се използува с определена цел, която трябва да се постигне. Ремъците също имат своята цел!

Колма Пуши се хранеше заедно с нас, без да проронва нито дума. Кажи-речи, беше по-мълчалив и от Винету и само веднъж, когато затворихме за срещата ни с белия жрец и неговата скуоу, той се обади:

— След като бледоликият Реди го обиди, Колма Пуши тръгна по следите на братята си, за да се убеди, че не са се отклонили от верния път. Тъй той достигна едно място, където те бяха спирали. Там видя следите от три коня, които идваха отдясно, натъкваха се на вашата диря и после продължаваха наляво. Това ли беше белият човек с червенокожата си скуоу, за които току-що споменахте?

— Да — отговорих му.

— Този бледолик е бил команч. Какво е търсил тук на север, щом е команч?

— Не знаем.

— Защо е махнал боята от лицето си? Защо идва не като червенокож, а като бял човек?

— Вероятно заради собствената си безопасност. Като команч тук всички бледолики, а още повече и всички индианци ще гледат на него като на враг.

— Струва ми се тези думи улучват истината, но на Колма Пуши му идват и други мисли.

— Може ли да ги чуем?

— Един червенокож воин има право да изрича само такива мисли, за които знае, че са верни. Сега ще размисля дали е така!

Той сложи пушката си съвсем близо до себе си и легна да спи. Приех това като знак, че не желаеше повече да приказва. По-късно наистина разбрах колко по-добре щеше да бъде, ако разговорът ни бе продължил. Тогава сигурно щях да спомена името Тибо, едно име, което щеше да окаже върху него неподозирано от мен въздействие.

Нека въпреки прехваленото богатство на духовните си качества и възможности тъй нареченият „господар на природата“ не се одързостява да твърди, че не зависи от нищо и от никого освен от собствената си воля! Нека се съмнява колкото си иска, въпреки това съществува и една друга Воля, която стои много по-високо от всякакви земни желания и претенции.

Щом се нахранихме, изпразнихме джобовете на пленниците. След като си взехме обратно заграбената ни собственост, всеки от тях отново получи онова, което не беше наше. Че при тази работа не се отнесохме твърде нежно с трамповете, това нямаше как да се избегне. Олд Уобъл беше присвоил всички мои вещи и сега бе направо бесен, че трябваше пак да се раздели с тях. Но, изглежда, болките, които изпитваше, бяха по-силни от гнева му. Отново ме помоли да облекча положението му. Изглежда, отначало съм проявил слабохарактерност, за да се боя от упреците на Тресков, но, от друга страна, най-сетне ми омръзна да слушам вайкането на каубоя и му казах:

— Отговориш ли ми на въпросите, ще се смиля над теб. Питай, питай, ще ти отговоря! — каза той умолително.

— Наистина ли искаше да ме убиеш?

— Да.

— Що за човек си ти! Не си спомням нито веднъж да съм ти причинил някакво зло и въпреки това се стремиш да ми отнемеш живота! Само преди няколко часа ти бе готов да понесеш всевъзможни болки, но не и да ме освободиш. Колко горд бе да притежаваш пушките ми! Беше на мнение, че те „завинаги“ са твоя собственост, а аз ти предсказах, че скоро отново ще са в ръцете ми. И ето че пак са мои!

— Иска ми се да бяха заедно с теб в ада! Няколкото часа, през които ми принадлежаха, заплатих със счупването на ръката си!

— И със силни болки, които ще трябва дълго да търпиш. Не бива да си мислиш, че вече са към края си! Ти се чувстваше толкова уверен в себе си, че поиска от мен след смъртта си да ти се появявам като призрак. Спомняш ли си все още какво ти отговорих?

— Хич не искам да го чувам!

— Ще трябва да го чуеш! Казах ти: „Още преди смъртта си ще връхлетя върху теб“. Ето че думите ми се сбъднаха. Тъй и най-обикновеният човек става пророк, стига само да знае, че доброто винаги побеждава злото! Признай, че постъпваше зле към мен!

— Добре де, да, да!

— Ще тръгнеш ли по по-добър път?

— Да, да, да! Само разхлаби ремъците ми и престани с това проклето даскалско поучаване! Не съм дете!

— За съжаление не си! Това, което смяташ за даскалско поучаване, е нещо съвсем друго. А внимавай също да не вземеш моето милосърдие за слабост. Към теб изпитвам само съчувствие и нищо друго. Не храня ни най-малка надежда, че с думи ще мога да те поправя. Думите, дори и най-красивите и покъртителни думи, не ти оказват никакво въздействие. Но с теб ще си поговори съвсем друг Съдник, и то не с думи, а с дела. И след като рухнеш, смазан от могъществото Му, ще мога да кажа на себе си, че съм опитал всичко възможно за спасяването ти. Ето поради тази причина отново и отново искам да говоря с теб. А сега да видя какво да те правя. В случая става въпрос не толкова за ремъците, колкото за огъня, в който гори ръката ти.

Докато спътниците ми налягаха да спят, аз поех първата стража, използвайки цялото време да охлаждам ръката на Стария с вода. Колма Пуши доброволно пое втория пост. Докато се отдалечавах от Олд Уобъл, за да събудя индианеца, чух как Стария промърмори зад гърба ми:

— Лигльо, глупав пастир на заблудени овчици!

Начинът му да ми благодари не можеше да ме засегне. Не се надявах на успех и въпреки това безкрайно ми беше жал за стария човек, защото вече бях принуден да го смятам за безвъзвратно загубен.

Когато ме събудиха, вече от един час се беше разсъмнало. Кратък оглед ми бе достатъчен, за да се убедя, че всичко е наред. Не забелязах само Колма Пуши. Мато Шако бе стоял на пост след него. На въпроса ми той отговори следното:

— Колма Пуши ми каза, че не можел повече да остане тук. Великият дух го викал да отиде на друго място. Помоли ме да поздравя Олд Шетърхенд, Винету и Апаначка и да им кажа, че пак ще се срещнат.

— Ти видя ли го да си тръгва на кон?

— Не, той си тръгна пеша. Не знаех къде е конят му, а не биваше да напускам това място, нали бях на пост. Но щом се развидели, проследих дирята му. Тя ме отведе навътре в гората, където е стоял скрит конят му. Ако искаме да разберем накъде се е отправил, лесно ще намерим следите му. Да отида ли да ги потърся и да ви ги покажа?

— Не. Ако е наш неприятел, длъжни сме да го проследим. Но той ни е приятел. Ако желаеше да научим накъде е тръгнал, той сам щеше да ни каже. Човек трябва да уважава волята на приятелите си!

Преди да закуся от месото, оставено ни от Колма Пуши, отидох до мястото, където стояха спънати нашите коне. Намираха се в едно тревисто „заливче“, врязало се в спускащата се от планината гора, за която споменах предишния ден. Още с настъпването на деня ги отведохме там. От това място можеше да се вижда далеч на север, откъдето бяхме дошли. Щом погледнах в тази посока, забелязах три точки, приближаващи се към лагера ни. Те бързо нарастваха, докато най-сетне различих двама ездачи и един товарен кон. Дали не беше Тибо с индианката, поели предишния ден в югозападна посока? И ако това предположение се окажеше вярно, какви ли причини можеше да са ги накарали да тръгнат обратно по нашите следи?

Незабавно се върнах в бивака, за да уведомя Винету.

— Не е необходимо този човек да има някакви други причини освен омразата си — каза той. — Тибо така иска да разбере дали Олд Шетърхенд е вече мъртъв, или не. Да се скрием.

Пропълзяхме зад храстите и зачакахме. Не измина много време и ето че доловихме тропота от копитата на един кон. Заедно с товарния кон Тибо бе оставил жената малко по-назад и се приближаваше към извора сам, за да разузнае как стоят нещата. Видя, че Олд Уобъл и трамповете лежат вързани на земята и смаяно извика:

— Behold! Не ме ли лъжат очите? Вързани ли сте? Ами къде са негодниците, които вчера бяха ваши пленници?

Олд Уобъл не знаеше, че сме подготвени за посрещането на този човек и че само заради него привидно се бяхме отдалечили. С приглушен глас той припряно му подвикна:

— Ти тук ли си? Ах, ти! Бързо слизай от коня и срежи ремъците ни!

— Да срежа ремъците ви? Но струва ми се ти гледаше на мен като на враг!

— Глупости! Това вчера бяха само приказки. Побързай!

— Ами къде са пленниците ви?

— През нощта са се освободили, изненадаха ни и ни вързаха. Не се колебай цяла вечност, а действай, действай де!

— А те къде са? Ами ако се появят и ме изненадат?

— Побързаш ли, тогава ние ще сме свободни и ще ги смажем.

— Well! Особено много ми пречи Олд Шетърхенд. Непременно трябва да бъде пречукан, щом ти падне в ръцете, нито миг по-късно, иначе сигурно ще офейка. И тъй, ще побързам да ви освободя!

Докато изговаряше тези думи той слезе от коня, приближи се до Олд Уобъл и извади ножа си. Но ето че право пред лицето му Дик Хамердал промуши през листака цевта на карабината си и извика:

— Мистър Тибо така, я почакай малко! В тези храсти са се настанили някои хора!

— По дяволите! Твърде късно! — запроклина Олд Уобъл като побеснял.

Тибо отстъпи няколко крачки назад и каза:

— Кой се крие в храсталака? Махни си пушката!

— Кой се е скрил тук, е все едно и дали ще си махна пушката, или не, е също все тая, но ако не хвърлиш незабавно ножа си, тя ще гръмне! Ще броя само до три. И тъй, едно… две…

Тибо захвърли ножа си и отстъпи толкова назад, че конят му се озова между него и опасния храст. Тогава подвикна:

— Махни я тая пушка де! Не ща да си имам никаква работа с теб. Незабавно яхвам коня си и изчезвам!

— Незабавно ли? Не, драги приятелю, ще поостанеш още малко! Тук има и други хора, които много искат да ти кажат добро утро.

— Кои са? Къде?

— Непосредствено зад теб.

Тибо бързо се обърна и ни видя всички зад себе си. Докато разговаряше с Хамердал, ние тихо се измъкнахме от храстите. Приближих се до него и казах:

— Значи трябвало да бъда очистен, а? Изглежда, само донякъде ме познаваш, но все пак не достатъчно добре. Мосю Тибо, какво ще кажеш, ако си сменим ролите и аз взема да те очистя?

— All devils! Няма да го направиш! Нищо лошо не съм ти сторил!

— Искаше да ме убиеш. Това стига. Нали са ти известни законите на прерията!

— Само се пошегувах, мистър Шетърхенд!

— Тогава и аз ще се пошегувам с теб. Тук има още няколко ремъка. Дай ми ръцете! Ще те вържем като трамповете.

— Не е възможно!

— Не само че е възможно, но и веднага ще стане действителност. Пит Холбърс и Дик Хамердал, вържете го! Окаже ли съпротива, ще го застрелям. След като казва, че трябвало да бъда убит веднага щом ме заловят, тогава и аз няма много-много да се церемоня с него. И тъй побързайте!

Хамердал също се беше приближил. Заедно с Холбърс вързаха жреца, който не посмя да им окаже съпротива. Поне не на дело, защото иначе словесните му възражения бяха извънредно енергични:

— Мешърс, това е насилие, с което поемате тежка отговорност! Наистина не съм го заслужил!

— Не си го заслужил, макар че вчера даде на Олд Уобъл съвета всеки ден да застрелва по един от нас, така ли?

— Но и това беше само шега!

— Изглежда, си голям шегобиец, което ни кара да вярваме, че хубаво ще се позабавляваме с теб. Ето защо искаме да те задържим при нас и ти сигурно проумяваш, че това може да стане най-добре с помощта на тези ремъци. Шега за шега, съвсем в реда на нещата!

— Но аз не съм сам!

— Знаем. Малко по-нататък те чака твоята скуоу.

— Нима ще вържете и нея?

— Не. С дами не си правим такива шеги. Напротив, ще я посрещнем като желан гост. Решението ни какво да правим с теб ще зависи единствено от поведението ти. Ако кротуваш, може би изобщо няма от какво да се опасяваш… Не го оставяйте при трамповете, а настрани от тях!

— Well! Насилието закон не признава. Следователно трябва да се подчиня.

Сложихме го да лежи сам, настрана от другите пленници, за да не може да разговаря с тях. После ние двамата с Винету напуснахме лагера, за да потърсим жената. Все още на седлото тя се намираше при нашите коне и държеше в ръка поводите на товарното животно. Появяването ни не й направи абсолютно никакво впечатление. Държеше се така, сякаш изобщо ни нямаше. Отведохме я при извора, където без подкана слезе от коня и седна до Тибо. Изглежда, тъй и не забеляза, че той е вързан.

Бяхме оставили товарния кон при другите животни отвъд храстите. След малко отведох там коня на жената и жребеца на Тибо. Жрецът не биваше да забележи, че ще претърсваме багажа му. Възможно бе в него да открием нещо, което да ни е от полза. Когато се завърнах при извора, Реди и Тресков бяха завързали разговор. Полицаят отново защитаваше юридическите си схващания, при което се бе разпалил, докато останалите спокойно седяха и изчакваха. Той ме посрещна с думите:

— Представи си само, мистър Шетърхенд, Реди иска да го освободим! Ти какво ще кажеш?

— В момента нищо. А после мнението ми ще съвпадне с мнението на Винету.

— Така се въртим в омагьосан кръг. Какво е тогава мнението на Винету?

— Правилно.

— Е хубаво! Съгласен! Но законът казва, че…

— Pshaw! — прекъснах го. — Ние тук не сме юристи, а преди всичко гладни хора. Нека седнем да ядем.

— Ах, да ядем! Така искаш само да се измъкнеш!

— Съвсем не! Само искам да ти покажа кое според моите възгледи е юридически правилно.

— Кое?

— Снощи трамповете ядоха, а на нас нищо не дадоха. Сега ние ще ядем, а те няма да получат нищо. Не е ли това най-правилното юридическо тълкуване на нещата, каквото може да има?

— Да те вземат… дяволите, щях да кажа за малко! Залагам главата си, че си в състояние да пуснеш тези типове да си вървят!

— А аз не се обзалагам, но знам, че ще стане онова, което е правилно.

Започнахме да се храним с голям апетит, като дадохме на жената най-хубавото месо. Тя го взе от ръцете на Апаначка, без да го познае. Никой от пленниците не получи храна. След като Винету и аз се нахранихме, двамата се отправихме към конете, за да претърсим багажа на Тибо. Товарният кон носеше хранителни провизии, няколко женски дрехи, малко бельо и други лични вещи. Там не намерихме нищо особено. Не открихме нищо и при коня на жената. Тогава се заехме с коня на жреца.

На издадената предна част на седлото бе окачена пушката му. В десния кобур на седлото беше пъхнат един зареден двуцевен пистолет и тенекиена кутия с различни бои, несъмнено за боядисване на лицето. И нищо друго. В левия кобур намерихме патрони, бръснач, сапун и още една тенекиена кутийка значително по-плоска от предишната. В нея имаше четириъгълно продълговато парче от много добре ощавена бяла кожа покрито с различни червени чертички, знаци и фигури.

— Аха, „говоряща кожа“, както казват индианците! — обърнах се към Винету. — Може би тя ще ни разкрие нещо.

— Нека моят брат ми я покаже! — каза той. Дадох му я. Той дълго и внимателно я оглежда, после поклати глава и най-сетне каза:

— Само наполовина разбирам това писмо. Написано е съвсем по маниера на червенокожите мъже — с острието на нож и после е оцветено с цинобър. Тези линии с многото извивки сигурно представляват реки, а кожата е географска карта. Ето тук е Рипъбликън Ривър, а тук двата ръкава на Саломън. После идва Арканзас с Биг Санди Крийк и Ръш Крийк, по-нататък са Адобе и Хорс Крийк, а южно от тях Нипишапа Ривър и реката Уерфано. Тъй следват река подир пека нагоре чак до „парка“ на Сан Луис. Всички тези реки и потоци са ми известни. Но около тях има знаци, които не разбирам — точки, кръстове с различна форма, кръгчета, триъгълници, четириъгълници и други фигури. Поставени са на такива места по картата, където в действителност не се намират нито селища, нито каквато и да било къща. Не мога да открия значението на всички тези многобройни знаци.

Той ми върна кожата, която наистина бе гравирана и оцветена с голямо старание и финес. Съвсем ясно можеше да се различи дори най-малката и тънка чертичка. И аз не бях в състояние да си обясня значението на знаците, докато не обърнах кожата. От другата страна те бяха повторени един подир друг, а до тях имаше имена, но не на селища или местности, а собствени имена. Извънредно странно! Дълго време напразно си блъсках главата, докато най-сетне ми направи впечатление, че няколко от тях бяха имена на светци. Сега вече държах ключа на загадката! Извадих от джоба си моя бележник, в който имаше календарче, сравних имената с разстоянията между знаците на картата и тогава можех да обясня на апача следното:

— Това писмо е писано до жреца с цел да му съобщи къде и кога трябва да се срещне с неговия изпращач. Обичайното посочване на дните от месеца би издало всичко. Както вече ти обясних, християните са нарекли всички дни на годината с имената на благочестиви или свети мъже и жени, които отдавна са умрели. Авторът на писмото е избрал тези наименования. Разгадаването им е затруднено, защото имена а не са нанесени направо върху картата, а върху обратната й страна. Ето тук чета: Егидий, Роза, Регина, Протей, Евлогий, Йосиф и Тиела, а това означава 1-и, 4-и, 7-и, 11-и, 13-и, 18-и н 23-и септември. На тези дни изпращачът на писмото ще бъде там, където са знаците, поставени на картата до имената. Следователно в ръцете си държим плана за пътуването на изпращача и получателя на писмото с всички данни за място и време.

— Разбирам моя брат много добре, само дето не знам, кои дни от годината са означени с тези мъжки и женски имена.

— Щом аз го знам, няма значение. Тази кожа може да придобие голяма стойност за нас, но не бива да я задържаме.

— Защо?

— В никой случай Тибо така не бива да подозира, че неговият път ни е известен.

— Тогава моят бял брат трябва да препише знаците на писмото!

— Да, веднага ще го направя.

Накарах Винету да държи „говорящата кожа“, а аз съвсем точно я прерисувах в бележника си, като използвах конското седло за подложка. После прибрахме кожата пак в ламаринената кутийка, която пъхнахме в кобура на седлото. След това се отправихме обратно към бивака.

Тъкмо, когато се канехме да заобиколим последните храсталаци, бяхме пресрещнати от индианката. Тя бе напуснала лагера, без Тибо да може да й попречи, защото беше завързан. Тя не бе обърнала внимание и на виковете му. Тъй като мина покрай нас с високо вдигната глава, но сведен поглед, с бавни отмерени крачки, без да ни обръща каквото и да било внимание, тя много приличаше на лунатичка. Аз се обърнах и тръгнах подир нея. Тя се спря до един храст, откърши тънка гъвкава клонка и я уви около главата си. Зададох й няколко въпроса, но не получих отговор. Изглежда, изобщо не ме чуваше. Трябваше да използвам някоя позната дума и затова я попитах:

— Това твоят „myrtle-wreath“ ли е?

Тогава тя ме погледна и промълви:

— Това е моят „myrtle-wreath“.

— Кой ти го подари?

— Моят Вава Дерик.

— Техуа Бендър имаше ли също такъв „myrtle-wreath“?

— Да, имаше! — кимна тя усмихнато.

— Същия ден, когато и ти го носеше?

— Не. Много, много по-преди!

— Ти виждала ли си я с нейния „myrtle-wreath“?

— Да, Техуа беше много красива, много красива!

Следвайки логичния ход на мислите си, колкото и странно да звучеше, аз я попитах:

— А ти видя ли тогава и някакъв фрак?

— Фрак…да! — отвърна тя след известно замисляне.

— Сватбен фрак?

При тези думи тя плесна с ръце, изсмя се радостно и извика:

— Сватбен фрак! Колко беше хубав! С едно цвете!

— Кой го носеше? Кой беше облечен в него?

— Тибо така.

— И ти стоеше до него?

— Да, до Тибо така — кимна тя. — Ръката ми бе в неговата. После…

Тя потръпна сякаш внезапно обзета от ужас и замлъкна. Следващите ми въпроси останаха без отговор, докато най-сетне ми хрумна какво ми беше разказал Мато Шако — че когато Тибо така дошъл при осагите, бил с превързана ръка. Следвайки тази мисловна връзка, се осведомих:

— Фракът се изцапа с червено, нали?

— Червено — кимна тя и отново потръпна.

— От вино?

— Не вино, а кръв!

— Твоята кръв?

— Кръвта на Тибо така.

— С нож ли го раниха?

— Не с нож!

— Значи са стреляли по него?

— С куршум.

— А кой?

— Вава Дерик. О-о-о-о! Кръв, толкова много кръв!

Тя бе обзета от силна възбуда и побягна на десетина метра от мен. Тръгнах подир нея, но тя непрекъснато ме отбягваше, като викаше силно и изплашено, тъй че се видях принуден да се откажа от мисълта да получа други сведения от нея.

Бях убеден, че в деня на нейната сватба се беше случило нещо, от което тя бе изгубила разсъдъка си. Неин годеник е бил Тибо, един престъпник. Дали точно тогава той е бил разкрит и нейният брат е стрелял по него? Дали затова по-късно Тибо е убил брат й? Изпитах дълбоко съчувствие към тази клета жена, чиято лудост сигурно бе неизлечима, още повече че от онзи ден навярно бяха изминали около трийсетина години. Думата фрак ме накара да си извадя следното заключение — въпреки че годеницата е била от червенокожата раса, сватбата е била отпразнувана (или е трябвало да бъде отпразнувана) в доста порядъчно общество. Та нали тя е била християнка, сестра на прочут индиански проповедник. Навярно тези факти даваха задоволително обяснение на нещата.

Изглежда, сестра й Техуа също си бе намерила добра партия за женитба. Може би умопобърканата се бе запознала със своя годеник именно при сестра си. Жалко че в момента не можех да науча нищо повече!

Оставих я да стои при коня, с който започна да си играе като дете и се върнах в бивака, където Винету беше пристигнал преди мен. Щом се появих, погледите на всички се насочиха съм мен. По това разбрах, че ме очакваха.

— Най-сетне, най-сетне! — подвикна ми Реди. — Къде се бавиш? Нали трябваше да разговаряме за освобождаването ни! А ти изчезваш!

Но тогава Тресков веднага му обясни как стоят нещата.

— Преди да стане дума за освобождаването ви, ще си поговорим първо за вашето наказание!

— Наказание ли? Охо! Какво сме направили?

— Нападнахте ни, пленихте ни, ограбихте ни, вързахте ни и ни довлякохте тук! Малко ли е? За това се дава строг тъмничен затвор.

— Тъй ли!? Да не би да ни помъкнете към Синг Синг? Ами опитайте се де!

— Тук няма да се правят никакви опити, а ще бъдат произнасяни присъди, които ще се изпълняват незабавно. Съдебните заседатели ще се съберат веднага!

— Ние не признаваме този съд!

— Не ни карай да се смеем! Ела, мистър Шетърхенд. Не бива да протакаме тази работа и се надявам, че този път няма пак да ни попречиш с някой от твоите човеколюбиви номера. Тези типове не го заслужават!

В случая той наистина беше прав. Трябваше да бъдат наказани, но как? Със затвор? Нямаше такъв. С парична глоба? Та тези хора нямаха пукната пара. Да им вземем конете и оръжията? Тогава щяхме да ги обречем на гибел, а в очите им щяхме да сме крадци. С бой? Хм-м, да, това е едно доста ефикасно лекарство! Какво ми е изобщо мнението за телесното наказание ли? То е нещо ужасно за всеки човек, у когото все още има някакви морални устои. То може дори напълно да го унищожи. Но и бащата, и учителят наказват своето дете и своя ученик с пръчката именно, за да създадат в него морални устои! Нима едно дете е по-лошо, по-опасно или по-безчестно от престъпника, който не бива да бъде бит, въпреки че за двадесети път попада в затвора и щом го пуснат на свобода, веднага пак започва да „свива“? Ако, както се е случвало, някой жесток баща със седмици държи отпадналото си от глад дете, вързано за крака на масата и без никаква причина ежедневно го налага с пръчката, с машата, с обувалката за ботуши и с празни бирени бутилки, и затова получи няколко месеца затвор, нима това наказание е съразмерно с неговата свирепа бруталност или по-скоро със зверщината му? И действително такъв негодник е истински звяр! В затвора той безплатно получава жилище, достатъчно храна, топли дрехи, спокойствие и порядък, чистота и книги за четене и още някои други неща. Излежава си няколкото месеца и после се надсмива над всичко и над всички! Не, с такъв звяр би трябвало да се отнасят като със звяр! Бой, бой и пак бой, но ежедневен бой, здрав и хубав бой, това е единственото правилно наказание за него. В случая човеколюбието само би направило злото още по-голямо. Или ако някоя оскотяла алкохолизирана жена съвсем преднамерено и със сатанинско постоянство се заеме да осакатява децата си, за да тръгне с тях по просия или срещу пари да започне да ги „заема“ на просяци, тогава кое ще е по-правилно — да бъде изпратена временно в затвора по всички правила и с всички придобивки на съвременната наказателна процедура, или да бъде осъдена на затвор със здрав бой? Който извърши човешко прегрешение, нека бъде наказван по човешки, но за извергите заедно със строгия тъмничен затвор би трябвало да има и тояга! Такова е мнението на един човек, който вдига от пътя всеки полезен бръмбар, за да го пренесе там, където няма да бъде смачкан, това е мнението на човек, обиколил света, който, навсякъде, където е ходил, винаги е мислил как да постъпи, та после хората да си спомнят за него с думите „той беше добър човек“ и най-накрая това е мнението на един писател, който винаги пише книгите си с желанието да разпространява вечната любов и да доказва, че човек е създаден по образ и подобие на Бога.

И тъй, за трамповете бой! Признавам, че ми беше неприятно, още повече че в случая бях страна, но нямаше по какъв друг начин да ги накажем, а и те си го бяха заслужили.

Изглежда, Винету прочете мислите ми и отгатна колебанията ми, защото след като по устните му заигра решителна почти сурова усмивка, той ме попита:

— Да не би моят брат да иска да им прости?

— Не — отвърнах му. — Така само ще поощрим престъпните им наклонности. Но как да ги накажем?

— С тояга! Хау!

Кажеше ли Винету „хау“, въпросът беше решен. Никакви възражения не можеха да имат резултат. Тресков незабавно се съгласи:

— Да, тояга! От нея имат нужда, всичко друго ще е безполезно или дори вредно. Нали, мистър Хамердал?

— Съвсем вярно, да им нашарим гърбовете! — отговори Дебелия. — Хоузия и Джоуел, двамата братя с благочестиви имена, ще бъдат първи. Ще получат удари вместо парите, на които се смяха. Или ще се застъпиш за братовчедите си. Пит Холбърс, стари Куне?

— Хич нямам такова намерение! — отговори Дългуча.

— Да, ще запишем роднинството им с теб в именния регистър, дето няма страници за обръщане и то с такива синьо-зелени дебели букви, че да не могат да се изтрият с гума! Хау!

Въодушевлението му и начинът на изразяване не можеха да не ни разсмеят. Другите също бяха съгласни, само осагът се обади:

— Мато Шако моли да му разрешите да мълчи.

— Защо? — попитах го.

— Защото и той беше ваш враг и се опитваше да ви убие.

— Но нали сега си наш приятел и също беше нападнат и ограбен от трамповете. Намеренията, които изобщо не успя да осъществиш, си имал като вожд на племето си, като воин. А трамповете са безчестни и пропаднали субекти, отритнати от обществото, които са запазили чувство само за едно-единствено нещо — за тоягата.

— Щом Поразяващата ръка така вижда нещата, ще чуе и моето мнение: нека от първия до последния изпитат това чувство!

— Чудесно! Всички са съгласни! — извика Хамердал. — Ела, драги Пит, да отидем да отрежем „свирки“, та концертът да може да започне!

Двамата станаха и се отдалечиха, за да изберат подходящи жилави пръчки. Ние не бяхме разговаряли толкова високо, че трамповете да успеят да разберат думите ни. Щом видяха, че съвещанието ни свърши, Реди попита с тон, който никак не отговаряше на положението му:

— Е, какво става? Кога ще ни развържете?

— Когато поискаме — отвърна Тресков. — Но засега все още не ни се ще.

— А докога ще лежим така? Искаме да си вървим!

— Не ни засяга какво искате вие. Сега важи нашата воля!

— Ние сме свободни уестмани, запомнете го! Ако не пожелаете да се съобразите с това, пак ще си имате работа с нас!

— Мерзавецо! Нима днес искаш да изглеждаш по-смешен и от вчера, когато се надуваше така, сякаш ние бяхме кучета, които можеш да водиш на ремъка накъдето си щеш? Нима кратуната ти не проумя, че само един час след нападението ви ние вече знаехме кога и къде ще бъдем свободни? „Вонящото куче“, както ти нарече Колма Пуши, пресрещна отряда ни само от хитра пресметливост. Той искаше да се убеди, че наистина сме ви повели към клопката, където искахме да ви заловим вас, будалите. Фактът, че нищо не забеляза и за нищо не се досети, те представя като връх на най-окаяната тъпота. А ето че на всичко отгоре ти хрумва и мисълта да ни заплашваш! Нещастници такива! В момента вече режат „свирките“, по които скоро ще затанцувате и запеете! И понеже в глупостта си сигурно не знаете какво искам да ти кажа с тези думи, ще се изразя съвсем ясно и конкретно: сега режат пръчки, защото ще ядете бой, великолепен бой, такъв бой, че да ви избие тъпоумието от главите. Тъй, вече знаете, какво ще става!

Тази дълга реч на обзетия от гняв юрист има въздействие, което е невъзможно да се опише. Изобщо смятам за по-удобно и по-приятно да се спра колкото може по-накратко върху следващия извънредно неприятен за трамповете час. Дик Хамердал се зае с изпълняването на задачата с такова усърдие и всеотдайност, че в края на това шумно занимание буквално бе окъпан в пот, а и Пит Холбърс също показа в боравенето с тъй болезнените „свирки“ сръчност, на която досега самият той едва ли беше вярвал, че е способен.

Вследствие на тази грандиозна дейност външният вид на трамповете бе малко повече раздърпан, отколкото на „обърнатия сандвич“, но пък вътрешното им състояние можеше да се определи само с известния израз „вря и кипя от жажда за отмъщение“. Но това не ни интересуваше. Олд Уобъл бе пощаден и не беше бит, което дължеше, разбира се, единствено на мен. Не исках да допусна да налагат с пръчки този стар и вече бездруго ранен човек. Обаче той не само не прояви никаква благодарност, ами сякаш се състезаваше с трамповете по ругатни. Тибо играеше ролята на привидно безпристрастен наблюдател, но и на него едва ли щеше да му навреди една хубава порция бой. Запазих фокусника за по-късно. Съвсем сигурно пак щеше да ми падне в ръцете.

Когато започнахме да се приготвяме за път, Апаначка ме помоли незабавно да вземем жената с нас, понеже не сме били вече пленници, а можело да се очакват възражения само от страна на Тибо така. Много трудно ми беше да го разубедя. Жената щеше само да ни пречи, и тъй като знаехме накъде ще се отправи мъжът й, бяхме сигурни, че скоро пак щяхме да я срещнем. Именно тези съображения накараха Мато Шако засега да остави жреца ненаказан.

Пак си върнахме цялата собственост. Никому не липсваше и най-дребният предмет. Доколкото позволяваха обстоятелствата справедливостта бе възтържествувала и с чувство на задоволство ние напуснахме извора, където бяхме пристигнали в съвсем друг вид. Хората, с които се разделихме, не бяха дотам доволни. Оставихме ги, както бяха вързани с ремъци. Нека се оправяха както можеха. Никак не бяха сърдечни пожеланията, които чухме от тях. Въпреки счупената си ръка Олд Уобъл за кой ли път ме заплаши с отмъщение и смърт. Дори ако досега не ми бе станало пределно ясно, то вече трябваше да разбера, че каквото и да било състрадание към него означава напразно пилеене на човешки чувства. Той бе толкова закоравял, че и за един-единствен миг не беше възможно да се затрогне сърцето му. Никога не бих повярвал, че може да съществува такъв човек!

Преди да се метнем на седлата, Апаначка направи опит да изкопчи някоя дума за сбогуване от жената, останала при конете, ала напразно. Тя не го позна и се отдръпна назад, сякаш той бе някакъв враг. Изглежда, едва след като потеглихме, успяхме да привлечем вниманието й. Тибо вете се затича подир нас, свали от главата си зеленото клонче и, размахвайки го продължително, завика:

— Това е моят „myrtle-wreath“, „myrtle-wreath“!…

Бележки

[1] Поток, неголяма река. Б. пр. ↑

[2] (англ.) — златна мина, находище. Б. пр. ↑

[3] Поток на катериците (англ.) Б. пр. ↑

[4] (англ.) В случая означава „празни приказки, дрън-дрън“! Б. пр. ↑

[5] Библейски пророци, известни у нас под имената Осия и Иоиля. Б. пр. ↑

[6] (англ.) Джентълменски. Б. BHorse ↑

[7] (фр.) — Дявол да го вземе! Б. пр. ↑

[8] куче. Б. нем. изд. ↑

[9] (фр.) — По дяволите! Б. пр. ↑

[10] Скачай, Хататитла, скачай! Б. нем. изд. ↑

[11] Обръщение на сина към майката от езика на команчите. Б. нем. изд. ↑

[12] Скок (изява) на сила и ловкост. Б. пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Карл Май Олд Шуърхенд II (3)

Метаданни

Данни

Олд Шуърхенд II

Информация

История

Сваляне / Връзки

3. главаКолма Пуши

Карл Май
Олд Шуърхенд II (3)

3. глава
Колма Пуши