Джеферсън Сити, столицата на щата Мисури и същевременно най-голямото населено място в Каунти Коул, е разположен на десния бряг на Мисури върху едно красиво възвишение, което предлага запленяващ изглед към течащата долу река, където цари голямо оживление и кипи трескава дейност. По онова време градът имаше далеч по-малко жители отколкото днес, но въпреки това местоположението му и обстоятелството, че тук редовно заседаваше областният съд, му придаваше важно значение. Той разполагаше с няколко големи странноприемници, които срещу добро заплащане даваха сносен подслон и поносима храна. Но аз се отказах от мисълта да се настаня в коя да е от тях, защото предпочитам да отида там, където мога да опозная хората в тяхната самобитност и защото знаех едно място, където срещу много по-малко пари се живееше доста по-добре и човек биваше обслужван великолепно. Това място беше на Файърстрийт №15 при „майка Тик“, в онази boardinghouse^[1], тъй добре позната от северните езера чак до Мексиканския залив и от Бостън до Сан Франциско. В случай че се озовеше в Джеферсън Сити, положително нито един истински уестман нямаше да мине покрай нея, без да се отбие, за да пийне някое и друго питие и да послуша разказите на присъстващите ловци, трапери и скватери. Заведението на майка Тик беше известно като място, където по този начин човек можеше да опознае Дивия запад, без да му се налага сам да посети „the dark and bloody grounds“^[2].

Беше се свечерило, когато влязох във все още непознатото ми помещение за гости. Коня и пушките си бях оставил в една ферма малко по-нагоре по реката, където Винету щеше да ме чака. Той не обичаше градовете и затова се бе настанил там за няколко дни, по-далеч от Джеферсън Сити. Възнамерявах да направя в града различни покупки, а и извънредно пострадалите ми дрехи се нуждаеха да бъдат малко поизкърпени и подновени или по-скоро много се нуждаеха от това. Особено ботушите ми с дълги кончови на доста места бяха станали изключително „проветриви“ и дотолкова бяха изгубили предишното си чувство за подчинение, че колкото и да ги дърпах нагоре, все се смъкваха чак до глезените ми.

Същевременно исках да използувам краткия си престой в града, за да събера някои сведения за Сигурната ръка. Когато при нашата раздяла го бях попитал дали, кога и къде мога пак да се срещна с него, той не бе в състояние да ми отговори нещо определено, а ми каза: „Ако някой път случайно минеш през Джеферсън Сити в Мисури, отиди в банката «Уолас и Сие». Там ще разбереш къде се намирам в момента.“

Ето че сега бях в този град и не ми се щеше да пропусна възможността да посетя „Уолас и Сие“.

И тъй, беше се свечерило, когато влязох в странноприемницата на майка Тик. Видях дълго и доста широко помещение, силно осветено от няколко лампи. Навярно имаше към двайсетина маси. Половината от тях бяха заети и то от едно твърде пъстро общество, обгърнато от гъсти кълба тютюнев дим. Сред хората имаше неколцина изискано облечени джентълмени със силно изскочили от ръкавите на саката маншети от картонена материя и с доста килнати назад цилиндри, сложили върху масите крака, обути в лъскави кожени ботуши. Присъстваха трапери и скватери с какъв ли не вид и от какъв ли не калибър, облекли неописуеми дрехи; цветнокожи от най-тъмното черно до най-светлото сиво-кафеникаво, със силно къдрава, начупена или права коса, с дебели месести и тесни устни, със сплеснати негроидни носове или пък с повече или по-малко кавказки черти; салджии и моряци, с високо изтеглени кончови на ботушите, затъкнали в пояса си лъскавия нож до коварния револвер; метиси и мелези от какъв ли не вид с всевъзможен цвят на кожата.

Между тях чевръсто сновеше добре закръглената достопочтена майка Тик и полагаше усърдни грижи никому от гостите да не липсва нещо. Тя познаваше всички, обръщаше се към всекиго по име, на едни хвърляше дружелюбни погледи, а предупредително вдигнатият й пръст скришом се заканваше на други, които изглеждаха кавгаджийски настроени. Щом седнах, тя се приближи до мен и ме попита какво желая.

— Майко Тик, мога ли да получа чаша бира? — попитах аз.

— Йес — кимна тя, — даже много хубава бира. Радвам се когато гостите ми я пият. Туй е по-здравословно, а е и по-прилично да пиеш бира, отколкото бренди, което често така завърта главите на хората, че вършат щуротии. Навярно си немец, а сър?

— Йес.

— Тъй си и помислих, когато поиска бира. Немците винаги пият бира и умно постъпват. Май досега не си идвал при мен, а?

— Не, но тази вечер ми се иска да се възползвам от твоето гостоприемство. Имаш ли някое хубаво легло?

— Всичките ми легла са хубави!

Тя ме огледа изпитателно. Изглежда, лицето ми й допадна повече от останалата ми външност, понеже добави:

— Като че отдавна не си си сменял бельото, ама очите ти са добри. Искаш ли да нощуваш евтино?

Да нощуваш евтино означава да делиш леглото с някой друг.

— Не — отвърнах й. — Дори ще се радвам, ако не бъда принуден да спя в общо помещение, а получа самостоятелна стая. Въпреки окаяното си облекло съм платежоспособен.

— Вярвам ти, сър. Ще ти дам стая. А ако си гладен, ето ти листата за ястията.

Тя ми подаде менюто и се отдалечи, за да донесе бирата. Добрата женица правеше впечатление на много разбрана, дружелюбна и грижовна домакиня, за която щастието се състои в това, да вижда около себе си доволни хора. От обзавеждането на помещението за гости също лъхаше домашен уют. То беше повече немско, отколкото американско.

Бях се настанил на една празна маса близо до друга по-голяма дълга маса, заета изцяло от посетители, които водеха особено оживен и интересен разговор. Разправяха си приключения от Дивия запад, някои от които бяха чували, а други пък сами бяха преживели. Един или друг от тях бе прекарал там дълги, изпълнени с опасности, години и навярно съвсем рядко се появяваше при майка Тик, за да се върне после отново към своя съсипващ занаят, който все пак го правеше толкова щастлив. От приказките на посетителите край дългата маса скоро разбрах какви бяха тези хора — един трапер, един индиански агент, един педлар^[3], един ловец и няколко скватери. Кажи-речи, всеки имаше какво да прибави към разговора от свои лични преживявания. Един от тях описа срещите и приключенията си с Олд Файерхенд, друг — с Олд Дет или Безухия, както и с моите стари весели приятели Дик Хамердал и Пит Холбърс. Говориха също и за Олд Шуърхенд, споменаха и моето име. Някакъв мъж разказа за Канада Бил, друг — за капитан Кайман, и при това разказвачът се оказа същият онзи детектив Тресков, който бе заловил пирата и се беше срещнал навремето с Винету. Той също живееше тук в странноприемницата.

Майка Тик ми донесе втора чаша бира и доверително ми пошепна:

— Тази вечер е особено приятно тук, сър. Винаги много ми харесва, когато джентълмените си разказват такива хубави истории, защото всичко живо слуша най-внимателно и наоколо е тихо и мирно. Мисля, че така е много по-добре и по-изискано, отколкото ако се карат и бият помежду си, при което съсипват маси и столове, чупят чаши и бутилки.

Няколко часа изминаха тъй в сладки приказки, но после дойдоха нови посетители. Бяха шестима мъже, които влязоха с голям шум и изглежда, бяха изпили повече алкохол, отколкото можеха да носят. Огледаха се за места и макар че имаше достатъчно свободни маси, предпочетоха да седнат при мен.

Идеше ми да стана и да се преместя, но те сигурно щяха да го вземат за обида, а тъй като не исках да давам повод за кръчмарски свади, останах на мястото си. Мъжете си поръчаха бренди и то им бе донесено, ала майка Тик ги обслужи по такъв начин, от който стана ясно, че предпочита тези хора да не бяха прекрачвали прага й.

Не бе възможно да са местни жители, защото освен ножове и револвери имаха и пушки. Приличаха на истински побойници и буквално воняха на бренди. Действително ми струваше голямо усилие на волята да издържа на една и съща маса с тях. Перчеха се и говореха тъй високо и неспирно, че почти нищо не се чуваше от разговора на другите посетители. Спокойствието и уютът, които царяха допреди малко, изчезнаха.

Най-шумният измежду тях бе един дангалак с яка недодялана фигура и с кръвнишка физиономия на булдог. Крайниците и чертите на лицето му изглеждаха сякаш грубо изсечени от дърво. Той важничеше и се държеше като предводител на останалите и наистина можеше да се забележи, че те се отнасяха към него по някакъв си свой начин на почтителност.

Разговаряха за подвизи, които или вече бяха извършили, или се канеха да извършат, за цели състояния, които са притежавали и прахосали по гуляи, но със сигурност пак щели да придобият. Изливаха чаша подир чаша в гърлата си, а когато майка Тик ги предупреди да пият по-полека, те станаха груби и заплашиха, че ще сложат ръка на бара и ще се обслужват сами.

— Няма да позволя подобно нещо — отвърна храбрата ханджийка. — Ей там се намира револверът ми. Първият, който посегне на имуществото ми, ще получи куршум.

— Да не би от теб?

— Да, от мен!

— Не ставай смешна! Ръце като твоите са за шевна игла, а не за револвер. Наистина ли мислиш, че ще ни уплашиш?

— Какво мисля си е моя работа. Във всеки случай не се страхувам и ако ми потрябва помощ, тук ще се намерят достатъчно джентълмени, които ще вземат под закрила една беззащитна вдовица!

— Достатъчно джентълмени? — повтори той думите й с подигравателен смях, като се изправи и хвърли наоколо предизвикателен поглед. — Тогава нека се приближат да видим кой ще спечели и кой ще изгуби, те или аз!

Никой не му отговори, разбира се и аз си мълчах. Изглежда, той изобщо не разчиташе на съпротива от моя страна, защото при думите си дори не ме погледна. Може би спокойното изражение на лицето ми го убеди, че съм кротък човек, тъй че не си направи труд да ме слага и мен в сметката. Но аз съм от онези хора, чиито черти на лицето придобиват съвсем скромен израз тъкмо когато вътре в мен ври и кипи. Един мой познат, който се мислеше за голям психолог, ми обясни веднъж това състояние с думите: „Когато духът се насочи навътре към сърцето и душата, лицето неизбежно изглежда глуповато. Това се разбира от само себе си.“

Щом Булдога видя, че никой не се отзовава на подканата му, той стана още по-дързък.

— Тъй си и мислех, никой не се осмелява да дойде насам! — засмя се той. — Много ми се иска да видя онзи, който ще събере кураж да изкара един танц с Тоби Спенсър! Ще му извия врата като на пиле! И тъй като именно на мен ми викат Тоби Спенсър, ако някой иска да разбере, що за юначага е този Тоби, нека се приближи насам!

Той сви юмруци, изпъна ръце и предизвикателният му поглед отново обходи всички наоколо. Дали наистина от страх или пък просто от отвращение пред такъв човек, но и сега никой не помръдна. Тогава Булдога се разсмя още по-силно от преди и извика:

— Виждате ли, момчета, как си глътнаха езиците от страх, щом Тоби Спенсър каза само няколко думи! Сред тях наистина не се намира нито един, който да се осмели да рече дори гък. И това ми било джентълмени!

Тогава все пак се изправи един от скватерите. Ако се съдеше по външността му, той бе фермер, здраво сложен човек, но въпреки всичко надали можеше да се мери с този скандалджия. Приближи се няколко крачки и каза:

— Тоби Спенсър, много се лъжеш, ако си мислиш, че тук се намират все хора, дето нямат куража да ти излязат насреща. Сега например пред теб е застанал един човек, който ще се застъпи за майка Тик.

— Тъй, тъй! — Побойникът го огледа презрително. — Ами защо се спря, щом си толкоз смел? Защо не се приближиш?

— Идвам! — отвърна другият, направи още няколко крачки и отново спря. Гласът му не прозвуча вече тъй уверено както преди. Тъй като и Тоби Спенсър беше пристъпил малко напред, двамата се озоваха доста близо един до друг.

— Well! Значи ти си онзи, дето не се страхува? — попита нехранимайкото. — Какъвто си мухльо с един пръст да те бутна, ще паднеш!

— Докажи го, ако можеш!

— Да го докажа ли? Веднага!

С тази заплаха Спенсър направи две крачки към него.

— Come on — извика другият, но отстъпи две крачки назад.

— Та стой си на мястото, нали си голям герой! Дръж се, защото ще те окача на стената да останеш там да висиш.

Спенсър отново направи две-три крачки напред, а фермерът пак отстъпи назад, като премина към словесна отбрана:

— Не мисли, че ще се оставим да ни сплашиш!

— Pshaw, нека видим дали ще ми устоиш, или не! Ще те закача малко по-нависоко, та хората да се порадват какъв храбър закрилник си има майка Тик!

Той му нанесе два светкавични и мощни удара по раменете, после го сграбчи за ръцете над лактите, притисна ги към тялото му, бутна го до стената и го вдигна нагоре така, че яката му се закачи на една кука за дрехи. Това не беше съвсем обикновена демонстрация на сила и той се справи, без каквото и да било видимо напрежение. Фермерът остана минута-две окачен на стената, размахвайки ръце и крака, после яката на дрехата му от биволска кожа се скъса и той падна на пода. Спенсър се разсмя с все сила. Неговите спътници взеха да му пригласят, а и другите не успяха да останат съвсем сериозни при тази сцена, макар че това съвсем не означаваше одобрение на постъпката на нехранимайкото. Изпроводен от смеха на Спенсър, фермерът се върна на мястото си и ето че в този момент и аз бях споходен от голямото щастие да бъда удостоен с вниманието на скандалджията.

Най-напред той ме огледа с любопитство, а после ме попита:

— Дали и ти не си също такъв храбър джентълмен като онзи там, а?

— Не вярвам, сър — отговорих му спокойно. Хората по масите притихнаха, за да чуят какво ще стане. Може би пак щеше да има нещо смешно.

— Значи не си? — продължи той. — Не ми изглеждаш голям герой! И то за твой късмет, иначе и теб щях да окача да висиш като стар парцал!

Понеже си замълчах, той грубо додаде:

— Да не би да се съмняваш?

— Хм-м! Вярвам ти и то с голямо удоволствие.

— Сериозно ли говориш? Защото Тоби Спенсър не е човек, с когото можеш да се шегуваш!

Беше ясно, че търси свада с мен. Видях загрижения поглед, който ми хвърли майка Тик, и заради нея отвърнах много учтиво:

— Убеден съм в това, сър. Онзи, който притежава физическата сила само с един замах да окачи някой мъж на куката за дрехи да виси като стар парцал, няма причина да позволява на другите хора да си правят майтап с него.

Злобният му поглед, отправен към мен, поомекна и на лицето му се изписа, кажи-речи, дружелюбно изражение, когато с тон на задоволство ми каза:

— Прав си, сър. Очевидно ти все пак си човек на място. Ще ми кажеш ли с каква професия се занимаваш?

— Хм-м, всъщност с никаква, понеже тъкмо сега не върша нищо.

— Но все пак трябва да правиш нещо, да работиш. Или не е така?

— Разбира се. Опитвал съм какво ли не.

— Но не си я докарал до нещо свястно!

— За съжаление!

— С какво се занимава напоследък?

— Напоследък бях в прерията.

— В прерията? Значи си ловец? Нима умееш да стреляш?

— Горе-долу.

— Ами да яздиш?

— Също.

— Но ми изглеждаш малко страхлив по характер!

— Хм-м! Зависи от обстоятелствата. Човек трябва да проявява смелост единствено когато е наложително, иначе това си остава само перчене.

— Прав си! Слушай, започваш да ми харесваш. Ти си скромен момък, който може да върши работа. Ако знаех, че не си някой истински грийнхорн, тогава…

— Тогава…? — попитах, защото той не довърши мисълта си.

— Тогава щях да те попитам дали нямаш желание да тръгнеш с нас.

— Накъде?

— Към Запада. Искаш ли?

— Преди да ти отговоря, трябва да разбера къде ще отидете и какво ще правите там.

— Well, това също е вярно и разумно. Каним се да пообиколим нагоре из Колорадо приблизително до „парка“^[4] на Сан Луис (Според испанския правопис в оригиналния текст). Ходил ли си някога толкова на север?

— Да.

— Какво? Чак дотам? Не бих го очаквал от теб! А позната ли ти е околността на Фоум-каскейд?^[5]

— Не.

— Там искаме да отидем. Горе в планините напоследък пак са открили такива количества злато, че човек не бива да пропуска толкова изгоден случай.

— Ще копаете да търсите злато?

— Хм…да-a-a-a! — отвърна провлечено той.

— Ами ако не намерите нищо?

— Тогава други ще намерят — отговори ми с многозначително повдигане на раменете. — Не е необходимо да си дигър^[6], за да припечелиш нещо в златните мини.

Разбрах какво имаше предвид. Канеше се да жъне там, където не беше сял.

— Няма защо да се безпокоиш, че ще се върнем с празни ръце — продължи той, за да не изгубя желание. Сериозно бе намислил да ме вземе със себе си, защото колкото по-многобройна беше групата, толкова по-голяма щеше да е печалбата, а мен навярно ме смяташе за човек, когото можеше да използва и после, в най-добрия случай, да изгони… — Всички ние сме убедени, че ще имаме хубав добив, тъй като с нас ще бъде един човек, който разбира от тези работи.

— Някой геолог?

— Нещо повече от геолог. Има всички познания и опит, необходими в златоносните находища. Съмненията ти ще се разсеят, ако ти кажа, че той е офицер с висок чин, а именно генерал.

— Генерал ли? — попитах аз и през ума ми мина една мисъл. — А как се казва този джентълмен?

— Дъглас. Участвал е в сума битки, а после е започнал в планините най-подробни научни изследвания, чиито резултати ни убедиха, че ще намерим много злато. Е, не желаеш ли да дойдеш?

Ако той действително имаше намерение да търси злато, надали щеше да спомене дори и дума пред толкова свидетели. Следователно имаше предвид нещо съвсем друго, а че то не беше нищо добро, ставаше ясно от участието на мнимия генерал в начинанието им. Фактът, че той все още се казваше Дъглас и не си беше сменил името, бе от негова страна голяма непредпазливост, която не можех да разбера.

— Не, сър, нямам желание — отвърнах му аз.

— Защо?

— Много просто, защото цялата работа не ми харесва.

— И защо не ти харесва?

Досегашната дружелюбност постепенно изчезна от лицето му, то взе да става все по-мрачно и по-мрачно и накрая придоби дори заплашителен израз.

— Защото не ми е по вкуса.

— Ами какъв вкус имаш, сър?

— Вкус, който върви ръка за ръка с честността.

При тези думи той скочи на крака и ми изкрещя:

— По дяволите! Да не искаш да кажеш, че не съм честен?

Неколцина от останалите посетители също се изправиха, за да проследят внимателно сцената, която неминуемо щеше да последва.

— Твоята честност ме засяга толкова малко, колкото и теб засяга моят вкус — отвърнах аз, като спокойно останах на мястото си, но зорко го държах под око. — Ние двамата няма какво да делим и взаимно ще се оставим на спокойствие!

— Да се оставим на спокойствие ли? Ти ме обиди и ще трябва да ти покажа кой всъщност е Тоби Спенсър.

— Не е нужно тепърва да ми го показваш.

— Тъй ли? Нима знаеш вече?

— Да. Ти си точно това, което съм и аз, а именно посетител при майка Тик. Като посетител всеки човек трябва да се държи благоприличие, ако иска и към него да се отнасят така.

— Аха! Ами ти как ще се отнасяш с мен?

— Тъй както заслужаваш. Не съм те канил да сядаш при мен. Имаше достатъчно други свободни места. А също не съм искал от теб да разговаряш с мен. Дори след като ти поде с мен разговор, аз отговарях учтиво и делово. Безразлични са ми твоите планове и намерения, но тъй като ме попита дали искам да тръгна с вас за Колорадо, най-спокойно ти казах, че нямам такова желание.

— Но ти взе да приказваш за честност, момчето ми! Не понасям такива неща!

— Така ли? Хм-м! Струва ми се, че всеки честен човек спокойно може да слуша да му говорят за честност, без да изпада в ярост.

— Човече, внимавай! Отново изричаш хули, за които ще…

Той бе прекъснат от ханджийката, която го подкани да мирува. Спенсър вдигна ръка срещу нея и я заплаши.

— Не се излагай на опасност, майко Тик! — помолих я аз. — Свикнал съм да се грижа сам за себе си и винаги сам съм си бил защитник.

Тези думи още повече разпалиха гнева на скандалджията. Той ми изкрещя:

— Сам си си бил защитник, а? Е, тогава защитавай се! Ето, на ти за обидата!

Той замахна с юмрук да ме удари. Очаквах това. Грабнах бирената чаша и с нея поех удара. Вместо да ме улучи, ръката му срещна чашата и мигновено я направи на парчета. Незабавно скочих на крака и с такава мощ ударих негодника с юмрук под брадичката, че колкото и да бе як и тежък, той полетя назад, събори една маса и няколко стола и се просна на земята.

Този беше „готов“. На първо време трябваше да насоча вниманието си към неговите другари, понеже те незабавно с дивашки викове се втурнаха към мен. Два юмручни удара накараха един от тях да отхвръкне наляво, а друг надясно. Третия посрещнах с такъв удар на двата си юмрука в слънчевия сплит, че със задавен вик той рухна на пода. Последните двама слисано се отдръпнаха назад.

Но в този момент Спенсър с мъка се изправи. Ръката му кървеше от счупената чаша, ала от устата му течеше още по-силно кръв. От юмручния ми удар си беше прехапал езика. Плюейки срещу мен кръвта, той изрева:

— Куче, това ще ти струва живота! Един тип, който дори не си знае професията, да се осмели да посегне на Тоби Спенсър! Аз ще те…

— Стой! Веднага си махни ръката от пояса! — прекъснах го аз, понеже посегна към револвера си. Същевременно измъкнах моето оръжие и насочих дулото към него.

— Напротив, ръката в пояса! — пенеше се той. — Куршумът ми ще те…

— Пак те предупреждавам хвърли оръжието иначе ще стрелям! — не го изчаках да се доизкаже.

Въпреки това го извади. Прицелих се в ръката му. Той извика, дланта му се разтвори и револверът падна на пода.

— Горе ръцете! Веднага, всички, горе ръцете! Който не се подчини, ще получи куршум! — заповядах аз.

„Горе ръцете“ са опасни думи в Дивия запад. Онзи, който пръв сложи пръст на спусъка, получава голямо предимство. За да спаси собствения си живот, не бива да щади противника. Извика ли заповеднически „горе ръцете!“ и не му се подчинят незабавно, той непременно ще стреля. Това го знаят всички. И тези шестима негодници го знаеха. Веднага побързаха да вдигнат ръце. Бях извадил и втория си револвер и като държах двете дула насочени към тях, ги предупредих:

— Няма да си сваляте ръцете, докато не свършим! Имам още единайсет куршума. Майко Тик, вземи на тези типове пушките, револверите и ножовете! Нека утре рано сутринта изпратят някого за тях или сами да дойдат да си ги вземат! И им претърси джобовете за пари! Ще им приспаднеш сметката, която са направили, както и цената на чашата, счупена от Спенсър. После нека се омитат.

Майка Тик побърза да последва указанията ми и всъщност бе доста забавно да се гледа как шестима мъже стоят около масата с високо вдигнати ръце и не смеят да помръднат. „Богатствата“, които притежаваха, ясно показваха към кой сорт хора спадаха. Имаха само няколко цента повече от сумата, на която възлизаше сметката им. След като ханджийката прибра каквото й дължаха, аз казах:

— А сега, майко Тик, отвори вратата. Да си обират крушите! Навън могат да си свалят ръцете, но не и по-рано, защото иначе ще стрелям!

Вратата беше отворена и с високо вдигнати ръце те се измъкваха един подир друг. Спенсър беше последен. Преди да прекрачи прага, той се обърна и със задавен от ярост глас изрева заканата:

— Довиждане! Но след време ти ще вдигнеш ръцете, куче!

В помещението за посетители се разнесе въздишка на всеобщо облекчение. Добрите джентълмени не си бяха представяли подобен край! Когато майка Тик ми донесе нова чаша бира, тя ми подаде ръка и каза:

— Сър, трябва да ти изкажа моята благодарност. Отърва ме от тези хора, които кой знае какво още щяха да направят. И как само се справи с тях! Ще ти дам най-хубавата стая, каквато имам. Но пази се от тях! Съвсем сигурно е, че още при първата ви среща ще се нахвърлят върху теб.

— Pshaw! Не ме е страх!

— Не гледай така лекомислено на нещата! Такива мерзавци нападат не очи в очи, а в гръб.

После забелязах, че хората взеха да я разпитват за мен, но тя не можеше да им даде никакви сведения. Много им се искаше да разберат кой съм, но аз нямах основание да завързвам познанства, които щяха да траят най-много два-три дни. По-дълго не смятах да оставам в Джеферсън.

Когато малко по-късно ми беше дадена стая, видях, че майка Тик бе удържала думата си. Всичко в нея бе толкова хубаво и чисто подредено, че повече нямаше какво да се желае. Спах далеч по-добре отколкото бях предполагал, защото когато уестманът за пръв път отново пренощува в затворено помещение, обикновено не може да мигне цяла нощ.

На следващата сутрин се погрижих да придобия по-добра външност и след това посетих банката „Уолас и Сие“, за да се осведомя за Олд Шуърхенд. Бях извънредно любопитен да разбера какво го свързва с тази фирма и какво щяха да ми отговорят за него.

Не беше необходимо да ходя твърде далеч, защото банката се намираше на същата улица, където бе и странноприемницата на майка Тик. Когато попитах в канцеларията за мистър Уолас, поискаха да си кажа името, но тъй като не знаех как стоят нещата, предпочетох да го премълча. Често така е по-добре, особено когато хората не те познават. Много пъти по време на странстванията ми съм печелил известно предимство само благодарение на обстоятелството, че околните не са знаели кой съм.

— Кажете на мистър Уолас, че съм познат на Олд Шуърхенд!

Едва бях изрекъл това име и всички чиновници незабавно извърнаха глави към мен. Съобщиха за идването ми както бях пожелал, след което ме отведоха в една стая, където самотен мъж седеше пред бюрото си и при влизането ми се изправи. Беше янки на средна възраст с твърде приятно лице. Отправил към мен очаквателно-изпитателен поглед, той се представи:

— Казвам се Уолас, сър.

— А мен ме наричат Олд Шетърхенд.

— А-а! Добре дошъл, сър, седнете. Чувал съм много хубави неща за вас. Разбира се, дошъл сте току-що в Джеферсън Сити, нали?

— Не, от вчера съм тук.

— Какво? И не сте ме посетил незабавно? Къде пренощувахте, сър?

— Недалеч от тук, при майка Тик.

— Познавам я, тя е добра и почтена жена, но странноприемницата й не е място за джентълмен като Олд Шетърхенд!

— О, там съм настанен превъзходно и съм много доволен.

— Е да, претенциите ви са тъй скромни, понеже сте свикнал да лагерувате на открито при какво ли не време. Но щом като веднъж сте дошли на цивилизовано място, трябва да си отпочинете и да си доставите всякакви удобства. Длъжен сте да го направите заради собственото си здраве. И тялото и духът се нуждаят от възстановяване.

— Именно заради здравето си не желая да живея при крайно противоположни условия, сър.

— Може и да сте прав, но се надявам, че ще приемете поканата ми да останете по време на тукашния си престой в моя дом!

— Извинете, ако ви откажа с най-големи благодарности! Вероятно още утре ще напусна града. Освен това обичам да съм напълно независим и да имам пълна свобода на действие, а остана ли да живея у вас, няма да е така. И още нещо — обещах на Олд Шуърхенд да не ви досаждам.

— Как да го разбирам?

— Познавате ли го добре?

— По-добре от всеки друг. Дори ще ви кажа, че сме роднини.

— Well! Той ме помоли да не разпитвам и да не се интересувам от живота му. Ако остана у вас, вероятно някои неща няма да ми убягнат от вниманието или сам ще отгатна нещичко, което не е необходимо да знам.

— Хм-м! — кимна той замислено. — Наистина, принуден съм да уважа този довод, както и желанието ви за самостоятелност. В такъв случай няма да настоявам, но откровено ще ви кажа, че щях да ви посрещна с много голяма радост.

— Благодаря ви, мистър Уолас! Причината за посещението ми е само да ви попитам дали знаете, къде горе-долу се намира в момента мистър Шуърхенд.

— Тръгна нагоре към „парковете“. Най-напред ще отиде до „парка“ на Сан Луис.

— Аха! Кога потегли оттук?

— Само преди три дни.

— Тогава ще мога да го догоня.

— Искате да отидете в планините? Да се присъедините към него?

— Да. И Винету ще дойде с мен.

— И Винету? Извънредно много се радвам! Винаги изживяваме големи тревоги заради Олд Шуърхенд. Ако знаем, че заедно с него ще бъдат двама такива мъже, можем да сме далеч по-спокойни. Веднъж вече сте му спасил живота, ето защо мисля, че…

— О, моля ви! — прекъснах похвалите му. — Както споменах, не желая да прониквам в неговите тайни, но може би ще науча дали във форт Теръл е успял да намери търсения от него Дан Етърс?

— Не, Етърс изобщо не е бил там.

— Значи „генералът“ ни е излъгал?

— Да.

В този момент влезе един чиновник и му представи някакъв документ с въпроса дали да го осребри.

— Чек за пет хиляди долара, издаден от „Грей енд Уд“ в Литъл Рок — прочете Уолас. — Редовен е и ще бъде изплатен.

Чиновникът се отдалечи. След малко покрай нашия прозорец премина някакъв мъж. Погледнах го. Банкерът също.

— Небеса! — извиках аз. Това е „генералът“!

— Какво? Имате предвид „генерала“, който тъй ненужно изпрати Олд Шуърхенд да отиде чак до форт Теръл?

— Да.

— Той мина оттук и ми се струва, че е бил в моята кантора. Позволете ми да разпитам какво е търсил насам!

— А аз трябва да видя накъде отива!

Побързах да изляза навън, но той беше изчезнал. Отидох до следващото кръстовище, ала и там не го видях. Разбира се, не изпитах кой знае какво разочарование, понеже нямах вече никаква работа с него. Само в случай, че ме беше забелязал, трябваше да се пазя от коварно нападение. Когато се върнах при Уолас, научих, че „генералът“ бил представил онзи чек. Естествено никой не го познаваше.

Тъй като отказах да живея при него, Уолас ме покани поне на закуска. Бях посрещнат от близките му така сърдечно, че не беше им трудно да ме придумат да остана за обяд, но и след като свърши обядът ме задържаха толкова дълго, че, кажи-речи, дойде време за вечеря. И тъй бе станало почти девет часът, когато тръгнах да се връщам при майка Тик.

Ханджийката не скри, че ми се сърди, защото се бях забавил толкова много. Призна ми, че този ден била приготвила за мен някакво съвсем специално печено, но тъй като не съм дошъл, го бил изял мистър Тресков. Една част от вчерашните гости отново бяха тук и пак имаше оживени разговори.

След като разпитах, разбрах, че веднага след излизането ми дошъл човек на Тоби Спенсър, за да вземе оръжията. Заех такова място, че можех да наблюдавам входната врата. Ето защо бях един от първите, забелязали влизането на двама мъже, които скоро привлякоха погледите на всички присъстващи. И наистина външността им бе съвсем подходяща да предизвика най-жив интерес.

Единият от тях бе нисък и дебел, а другият висок и кльощав. Дебелият имаше голобрадо загоряло от слънцето лице. Лицето на Дългуча също бе потъмняло от слънцето, което обаче, изглежда, му бе отнело цялата „плодородност“, понеже брадата и мустаците му се състояха от двайсетина-трийсет косъма. Те висяха по бузите, брадичката и горната му устна, достигайки почти до гърдите и имаха такъв вид, сякаш бяха проядени от молци и силно оредели. Но още по-странно бе облеклото на двамата мъже. От глава до пети те носеха светлозелени дрехи. Къси широки светлозелени палта, къси широки светлозелени панталони, светлозелени гамаши, светлозелени вратовръзки, светлозелени ръкавици и светлозелени шапки с две козирки, една отзад и една отпред, също като колониалните шлемове. Само им липсваха моноклите, за да могат да бъдат обявени за откриватели или предтечи на съвременната контешка мода, още повече че носеха в ръка и много обемисти и безформени светлозелени чадъри.

Естествено всички погледи се насочиха към тях. Въпреки облеклото им, което по-скоро можеше да бъде наречено маскарадно, в тях незабавно разпознах мои стари добри приятели. Но тъй като исках да си направя удоволствието да ги изненадам, извъртях се заедно със стола си така, че да не могат да видят лицето ми. И през ум не им мина да поздравят. Чувстваха се като хора, които не смятат за нужно да проявяват подобно снизхождение. Също така не намериха за необходимо да разговарят тихо. Огледаха се набързо, после Дебелия се спря пред една свободна маса и попита кльощавия, последвал го с бавни и отмерени крачки:

— Какво ще кажеш, Пит, стари Куне^[7], дали да се спрем да лагеруваме тук на това четирикрако чудо?

— Ако мислиш, че туй място е подходящо за нас, аз нямам нищо против, драги Дик — отвърна Дългуча.

— Well! Значи тук сядаме!

Настаниха се на масата. Ханджийката се приближи и ги попита какво желаят.

— Ти ли си стопанката на туй място за пийване и спане, мем^[8]? — осведоми се Дик Хамердал.

— Йес. Може би искате да пренощувате тук, сър?

— Дали искаме да пренощуваме тук или не, е все едно, защото вече си имаме къщица, където си живеем. Какво имаш за пиене?

— Всички видове бренди. Особено ви препоръчвам моя ментов и билков джулеп^[9], който е направо превъзходен.

— Джулеп не джулеп, ние не пием бренди. Нямаш ли бира?

— Дори много хубава.

— Тогава донеси ни две чаши, ама да са големи!

Получиха желаното. Хамердал вдигна чашата си и я изпи на един дъх. Щом Пит Холбърс видя това, и той изпразни своята чаша до дъно.

— Какво ще кажеш, Пит, да накараме ли пак да ги напълнят?

— Ако мислиш, Дик, че няма да се удавим, нямам нищо против. Бирата е по-вкусна от водата в саваната.

Големите им чаши бяха напълнени отново и едва тогава двамата намериха време подробно да огледат помещението и намиращите се в него посетители. При това погледът на Дебелия падна най-напред върху детектива Тресков, който досега бе наблюдавал двамата с изненадан и очаквателен израз на лицето.

— Гръм и мълния! — извика ловецът. — Пит, стари Куне, я погледни към дългата маса! Познаваш ли джентълмена, дето е седнал ей там отдясно в ъгъла и ни се хили насреща, сякаш сме му тъстове или някакви други роднини?

— Ако мислиш, че го познавам, скъпи Дик, тогава няма да ти възразя.

— Не е ли полицаят, който навремето си беше поставил за задача да залови онзи пират? Ела, нека поразтърсим предните му лапи!

Те се завтекоха към масата. Силно зарадван, Тресков стана да ги посрещне. Още предната вечер, докато разказваше за капитан Кайман, го бях наблюдавал много внимателно. Лицето му бе загрубяло и силно загоряло от вятър, дъжд и слънце и макар че все пак не оставяше впечатление на уестман, одухотворените му черти, и умният, бистър проницателен поглед издаваха решителност, хладнокръвие и целеустременост. Той не беше пожелал пръв да поздрави двамата уестмани, за да види дали щяха да го познаят. Дик Хамердал и Пит Холбърс, за които миналия ден слушах толкова да се говори тук, при майка Тик! Разбира се, това бе голямо радостно събитие. Всички, които седяха на масата, им разтърсиха ръцете и естествено двамата бяха принудени да изоставят досегашните си места и да седнат при своите стари и нови познати.

— Вчера говорихме за вас — рече Тресков. — Разказах нашите тогавашни приключения. Затова няма защо да се чудите, че за тези джентълмени сте стари и добри познати. Ще може ли да научим как живяхте след това? В Ню Йорк бях принуден да се разделя с вас, след като присъствахме на екзекуцията на капитан Кайман, мис Адмирал и техните съмишленици.^[10]

— Как живяхме ли? Много добре — отвърна Хамердал. — Тръгнахме право към Запада, където естествено незабавно посетихме нашето Hide-spot^[11]. Оттогава преживяхме още какво ли не, а ловът ни винаги беше доходен. Кесиите ни така се напълниха, че не знаем какво да си правим парите.

— Ами тогава сте направо за завиждане, мистър Хамердал!

— За завиждане ли, мистър Тресков? Я не дрънкай глупости! За какво са му на човек толкоз много пари, след като не знае къде и как да ги похарчи? Какво да правя с това самородно злато, с моите чекове и бонове в Дивия запад, а?

— Ами върви в източните щати и се радвай на живота!

— Благодаря! Какво има там толкоз да му се радваш? Да седна в някоя гостилница и да излапам всичко, каквото се предлага в нея, след като нито едно от ястията не е печено на открито на лагерен огън, а само във фурната на печката? Нима трябва да отида в някоя концертна зала, за да ме смачка тълпата, да се нагълтам с най-лошия въздух по целия свят и да се изложа на опасността тимпани и тромпети напълно да ми съсипят добрия слух? Далеч от градовете в шумолящата вековна гора и сред тайнствените гласове на девствената пустош за всеки, който има усет и чувство за това, Господ-бог предлага такъв концерт, в сравнение с който вашите цигулки и барабани бледнеят. Нима трябва да седна в някой театър, да си завра носа в носещите се там мускусни миризми и аромат на пачули^[12] и да изгледам и изслушам някоя пиеса, дето ще подкопае здравето ми, защото сигурно ще се поболея от смях или от яд? Нима трябва да наема някое жилище, където няма да повява ветрец и не може да падне капка дъжд? Да легна в легло, над което няма да има открито небе, звезди и облаци и където тъй ще се увия в пухени завивки, че самият аз ще се помисля за скубано-недоскубано пиле? Не! Махни ми се от главата с твоите източни щати и техните удоволствия! Единствените истински удоволствия намирам в Дивия запад и за тях човек нищо не плаща. Ето защо там не ти трябва нито злато, нито пари и можеш да си представиш колко ще се ядосваш, ако си някой богат тип, комуто богатството не носи никаква полза и ни най-малко удоволствие. И ето на ние взехме, че се размислихме какво да правим с нашите пари, дето не ни трябват. Цели месеци си блъскахме главите, докато най-сетне на Пит Холбърс му хрумна една много добра, просто великолепна идея. Нали Пит, стари Куне?

— Хм-м, ако наистина мислиш, че е великолепна, тогава ще се съглася с теб. Имаш предвид старата ми леля, нали?

— Дали ти е леля или не, е все едно, но ще приведем идеята ти в изпълнение. Още като малко дете Пит Холбърс останал без родители и бил отгледан и възпитан от някаква стара леля, от която обаче избягал, защото нейният начин на възпитание бил за него доста болезнен. Както всички вие ще признаете, мешърс, има чувства, от които човек не може да се отърве, още повече когато биват освежавани всекидневно с помощта на пръчка и шамари. Точно такива били болезнените чувства, от които Пит Холбърс се спасил с бягство, защото с младежкото си незнание той сметнал възпитателското изкуство на старата леля за по-нетърпимо, отколкото трябва към определени много чувствителни негови телесни части. Сега обаче му дойде акълът и разбра, че всъщност е трябвало да получи значително повече удари. Добрата леля се явява в съзнанието му вече не като дърта вещица, а като любвеобилна фея, която обработвала с пръчка телесата му, само за да направи щастлив човека в него. Това убеждение породи в сърцето му чувството на благодарност, а същевременно в главата му и мисълта да започне издирване и да разбере дали лелята е все още жива. Ако е умряла, вероятно са живи наследниците й, понеже освен племенника тя имала и собствени деца, които били възпитавани по същия начин и затова сега безспорно заслужават да станат щастливи хора. Искаме да им помогнем да се доберат до това щастие. Ако открием лелята, тя ще получи парите ни, моите също, защото нямам нужда от тях и е все едно дали тя е моя леля, или негова. Е, вече знаете, мешърс защо ни виждате тук на границата между Изтока и Запада. Искаме да потърсим добрата фея на Пит Холбърс и тъй като е невъзможно да се появим пред очите на подобно създание така, както се скитаме из дивите девствени гори, захвърлихме изпокърпените си легинси^[13] и ловни дрехи и се сдобихме с това красиво зелено облекло, за да ни напомня за цвета на прерията и зеленеещите се горски гъсталаци.

— Ами ако не намерите лелята, сър? — попита Тресков.

— Тогава ще потърсим нейните деца и на тях ще дадем парите.

— Ами ако и те не са живи?

— Да не са живи? Глупости! Сигурно още живеят! Деца, които са възпитавани по такива принципи, са жилави и не умират толкоз лесно.

Тогава навярно носите парите си у вас?

— Йес.

— Но сигурно добре сте ги скътали, мистър Хамердал? Питам, защото знам, че по отношение на парите уестманите проявяват учудваща доверчивост и нехайство.

— Дали са доверчиви, или не, е все едно. Тъй добре сме ги скътали, че и за най-изпечения негодник е невъзможно да ги набара.

Той, както й Пит Холбърс, бе преметнал през рамо ремъка на светлозелена чанта, която потупа сега с длан и рече:

— Винаги ги носим със себе си. Парите ни са скрити тук в тези чанти и през нощта ги слагаме под главите си. Цялото си състояние сме превърнали в хубави сигурни чекове и бонове, издадени от „Грей енд Уд“ в Литъл Рок. Всяка банка ще ни изплати пълната сума. Ето, виж, сега ще ти ги покажа!

Щом чух да споменава фирмата „Грей енд Уд“ от Литъл Рок аз неволно си спомних за „генерала“, който днес на касата на „Уолас и Сие“ бе представил за изплащане чек от тази банка. Дик Хамердал разкопча чантата, бръкна вътре, извади кожен портфейл и го отвори с помощта на малко ключе.

— Тук са парите, мешърс — рече той, — значи двойно съхранявани, тъй че жив човек не може да се докопа до тях. Видите ли тези чекове…

Той замлъкна. Думите му замряха не на езика, ами още в самото гърло. Беше се наканил да извади чековете и да ги покаже. Отдалече видях, че държеше в ръка малко светло пакетче. По лицето му се бе изписал изразът на учудване, та дори на смайване.

— Какво е това? — попита той. — Нима след като вчера държах чековете в ръцете си съм ги загърнал после във вестник? Спомняш ли си нещо, Пит Холбърс?

— За никакъв вестник не си спомням — отвърна Пит.

— И аз, но все пак това е парче от вестник, в който са увити чековете. Странно, извънредно странно!

Той разгърна хартията и пребледнявайки като платно, изплашено извика:

— По дяволите! Чековете са изчезнали! — Той бръкна в другите отделения на портфейла. И те бяха празни. — Няма ги! Не са тук… и тук не са… и тук ги няма. Пит Холбърс, стари Куне, я провери веднага къде са твоите чекове! Дано все още са у теб!

Холбърс разкопча чантата си и отговори:

— Ако мислиш, че са изчезнали, скъпи Дик, то аз не мога да кажа, как е било възможно да стане.

Скоро се оказа, че и неговите чекове липсват. Двамата уестмани скочиха на крака и втренчиха слисаните си погледи един в друг. И без това тясното и продълговато лице на Пит Холбърс се удължи още повече, а Дик Хамердал забрави да затвори уста след последните си думи.

Не само седящите около масата хора, но и всички други посетители съчувствуваха на изплашените и окрадени ловци, защото както за всички, така и за мен веднага стана ясно, че е била извършена именно кражба. Дори ми се струваше, че се досещах кой беше крадецът. От всички страни хората настойчиво заговориха на Хамердал и Холбърс. Двамата изобщо не бяха в състояние да отговорят на отправените им въпроси, докато най-сетне със силен глас Тресков се намеси в бъркотията и извика:

— Тишина, джентс! С такъв шум нищо няма да постигнем. Работата трябва да се подхване иначе. Тя е по моята специалност и те моля, мистър Хамердал, спокойно и разсъдливо да ми отговориш на няколко въпроса. Твърдо убеден ли си, че ценните книжа се намираха в този портфейл?

— Също тъй твърдо, както съм убеден, че името ми е Дик Хамердал!

— И този вестник го е нямало вътре?

— Нямаше го.

— Тогава крадецът е взел ценните книжа и на тяхно място е оставил сгънатия вестник, за да си мислиш колкото е възможно по-дълго, че чековете са вътре. Портфейлът и преди е бил толкова дебел и вземеш ли го в ръка, сигурно ще останеш със заблуждението, че никой не го е отварял. Но кой ли е крадецът?

— Да, кой… ли… е… крадецът? — рече проточено Хамердал, обзет от голяма възбуда. — Нямам ни най-малка представа! А ти, Пит?

— И аз нямам, драги Дик — отвърна Холбърс.

— Тогава ще трябва да го издирим — обади се Тресков. — Някой знаеше ли, че носиш парите или ценните книжа в тази чанта?

— Никой! — промърмори Дебелия.

— Кога пъхна чековете в нея?

— Завчера.

— Кога отвори портфейла за последен път?

— Вчера, преди да си легнем да спим. Тогава те все още бяха вътре.

— Къде пренощувахте?

— В странноприемницата на Хили, на Уотърстрийт.

— Този ханджия е почтен човек. Върху него не могат да паднат подозрения. Но той няма самостоятелни стаи, а само едно голямо общо спално помещение, нали?

— Да, там ни бяха леглата.

— Аха! И в това помещение сте си отваряли чантите, така ли?

— Не, това стана долу в гостилницата.

— Сигурно някой ви е наблюдавал?

— Не. Тогава бяхме единствените посетители и нямаше жива душа, която можеше да види какво правим. После отидохме да спим и сложихме чантите под възглавниците си.

— Тъй! Хм-м! Това не ни дава никаква опорна точка. Трябва бързо да отидем при Хили, за да огледам помещенията и да потърся някакви други данни. Мистър Хамердал, мистър Холбърс, да тръгваме! Нека побързаме!

В този момент, докато всички други посетители се тълпяха около масата им, аз казах:

— За Бога, мистър Тресков, останете тук! В странноприемницата няма да намерите крадеца!

Всички погледи се отправиха към мен, а Тресков припряно попита:

— Кой се обади? А-а, вие! От къде на къде можете да твърдите подобно нещо? Да не сте юрист или полицай?

— Не, не съм, но мисля, че не е необходимо да си едното или другото, за да можеш да подхванеш правилно някоя работа. Позволете ми да задам няколко въпроса на мистър Хамердал и мистър Холбърс!

Станах от стола си и се приближих към масата. Така въпреки многолюдната тълпа, която ги бе наобиколила, двамата ловци можаха да ме видят. Случи се онова, което предвиждах. Дик Хамердал протегна ръце напред, посочи към мен с двата си показалеца и силно извика:

— Heavens! Кого виждам? Нима е възможно, или ме лъжат очите? Пит Холбърс, стари Куне, виждаш ли този джентълмен?

— Хм-м, ако мислиш, че го виждам, тогава, изглежда, си отгатнал истината, драги Дик — отвърна му Дългуча, целият засиял от радост.

— Welcome, welcome, мистър Шетърхенд! Ама че изненада, ама че радост пак да те видим тук! Сигурно си влязъл току-що, нали?

— Не, още при пристигането ви бях тук. Нарочно се извърнах, за да не ме познаете веднага.

— Тогава всичко си чул и знаеш, че са ни обрали, нали?

— Разбира се. Дори се надявам, че ще мога да ви помогна.

Откакто бе произнесено името ми, в голямото помещение цареше дълбока тишина. Присъстващите се отдръпнаха от масата, за да ми направят място и аз се видях заобиколен от хора, които ме оглеждаха с любопитство. Но ето, че ханджийката се провря през образувания кръг, протегна към мен и двете си ръце и извика:

— Поразяващата ръка ли си, сър, Поразяващата ръка? Добре дошъл, сър, хиляди пъти добре дошъл! За моето заведение това е такъв славен ден, който никога няма да забравя. Хора, чухте ли всички? От вчера Поразяващата ръка живее тук, а аз да не знам! Наистина, когато снощи изгони оттук шестимата побойници, ние всъщност можехме да се досетим! Но сега ми се иска да…

— За това по-късно, майко Тик! — помолих я аз, като я прекъснах. — Засега ще ти кажа само, че тук ми харесва и съм доволен от теб. По-късно ще чуеш всичко, каквото пожелаеш. В момента обаче трябва да се занимаем с кражбата. И тъй, Дик Хамердал, значи завчера сте сложили изчезналите ценни книжа в портфейлите си, така ли?

— Да — отговори той. — Чантите с тези портфейли купихме едва завчера тук в града.

— А къде бяхте, когато прибрахте чековете в тях?

— Това стана на място още в самия магазин.

— Имаше ли там и други купувачи?

— Не. После дойде един човек, който искаше да си купи и аз не знам какво. Чантите толкова му харесаха, че и той си взе две от тях.

— Видя ли, че сложихте ценните си книжа в чантите?

— Да.

— Разбра ли и подозираше ли що за книжа са това?

— Не може да е знаел. А дали е подозирал, е невъзможно да се каже, нали Пит Холбърс, стари Куне?

— Ако мислиш, че е невъзможно да се каже, тогава не си прав, драги Дик — отвърна Пит, като този път изрази несъгласие с него.

— Не съм прав ли? Защо?

— Защото ти спомена за чековете.

— Аз ли? Но това не е вярно! Нито дума не съм разменял с този човек.

— Но размени с продавача. Докато прибираше книжата, ти му каза, че този вид портфейли били много удобни за съхраняване на чекове и бонове с такава висока стойност.

— Това е било голяма непредпазливост! — взех отново думата. — Онзи човек кога си купи чантите, преди да чуе тези думи или след това?

— След това — отговори Холбърс.

— А кой си тръгна пръв, той или вие?

— Ние.

— Не забелязахте ли дали ви следи?

— Не.

— Въпреки това допускам, че ви е проследил, разбира се, тайно. Искал е да види, къде сте отседнали.

Ето че в този миг Хамердал се намеси бързо и припряно:

— Дали сме отседнали или не, е все едно, но там пак го видяхме.

— Във вашата странноприемница?

— Да, там живееше.

— Навярно е спал в същото помещение, където сте били и вие?

— Естествено, нали нямаше никаква друга стая.

— Тогава той е крадецът. Чантите, които имате, изобщо не са вашите.

— Не са…? — недоизрече той въпроса си, като иначе толкова дяволитото изражение на лицето му се смени с коренно противоположното.

— Не, те са купени от онзи човек. Напъхал е в тях вестници и после, навярно докато сте спали, просто ги е разменил с вашите.

— А-а…! Ако е така, този мерзавец е подхванал цялата работа извънредно хитро!

— Разбира се. Сигурно притежава голяма сръчност като джебчия, защото малко хора ще успеят да измъкнат изпод възглавницата чантата на един уестман, който е свикнал да спи съвсем леко.

— Що се отнася до това, сър, ние изобщо не спахме леко, а спахме като заклани. Лошият въздух в помещението, димът от газените лампи, всичко това беше ужасно. Лежахме като замаяни.

— Е, тогава не му е било трудно да извърши кражбата. Знаете ли името му?

— Не.

— Ще го научим в странноприемницата — намеси се Тресков.

— Едва ли — обадих се аз. — Сигурно там е казал някакво лъжливо име, както на вас като полицай ви е добре известно, че става. И тъй няма да имаме никаква полза, ако разберем как се е назовал.

— Но ще ни даде някаква опорна точка, за да го намерим.

— Да не би да вярвате, мистър Тресков, че той все още се намира тук, в Джеферсън Сити?

— Не. Незабавно ще отида да уведомя полицията и…

— Изобщо не мислете за полицията — прекъснах го. — Двамата обрани не могат да очакват от полицията абсолютно нищо.

— Струва ми се, че могат!

— Не, абсолютно нищо! Ако самите ние не подхванем нещата както трябва, още по-малко това ще стори полицията. Нека поразмислим! Само че не тук, където се вдига такъв шум. Елате да отидем в малката стая! Нека майка Тик ни донесе чашите!

Прехвърлихме се с съседното малко помещение. Като казвам „прехвърлихме се“ имам предвид Тресков, Хамердал, Холбърс и себе си. Нямах намерение да допусна и други хора да слушат разговора ни, защото сред тях много лесно можеше да има и някой съмнителен субект, който да ни провали плановете. Но и никой друг от присъстващите не се опита да ни последва.

Щом се настанихме на една маса, където никой не можеше да ни подслушва, без заобикалки казах:

— Мешърс, познавам крадеца и понеже искам да ви кажа името му, ви доведох тук. Не е необходимо да го чуват и другите посетители, защото не е изключено сред тях да се намира някой, който да го предупреди. Този тип го видях съвсем случайно, след като беше осребрил един от чековете, издаден за пет хиляди долара.

— Какво? Направо пет хиляди? — разгневи се Дик Хамердал. — Дяволите ще го вземат този негодник, ако пропилее сумата, преди да сме го заловили Как се казва този човек?

— Сигурно е имал вече различни имена. Запознах се с него, когато носеше името Дъглас.

— Дъглас? — намеси се Тресков. — И на мен ми е известно това име. Ха, де да е онзи Дъглас, когото търся!

— Търсите човек с такова име? — попитах аз.

— Да. Това ще рече, че споменатото име е едно от многото, които вече е използвал. Но тъй като сте го виждал, сър, ще можете ли да ми опишете как изглежда?

— Дори съвсем точно. Два дена прекарахме заедно.

Описах му „генерала“.

— Всичко съвпада, съвпада с подробности! — възкликна той. Ще ви кажа съвсем поверително, че пристигнах в Джеферсън Сити, за да го заловя. Научихме, че по всяка вероятност ще се отправи насам. Мистър Шетърхенд, къде се запознахте с него?

— В Ляно Естакадо. Той и там побърза да се прояви като крадец.

Разказах им накратко историята.

— Само петдесет удара ли отнесе? — попита със съжаление в гласа Тресков. — Било е твърде малко. На него работата му е много по-нечиста, отколкото си мислите. Трябва да го заловя, не бива да ми се изплъзне!

Няма защо да се тревожите, сър. Вече открих следите му.

— Накъде водят?

— Далеч оттук! Толкова далеч, че вие може би ще се откажете да го преследвате.

— Нямам такова намерение. На времето гоних онзи пират надлъж и на шир през целия континент. Ще положа не по-малко усилия, за да заловя и „генерала“. И тъй, кажете ми къде иска да отиде?

— Нагоре към Роки Маунтънс^[14].

— Наистина ли? С толкова много пари в джоба?

— Въпреки това! Този човек е твърде умен, за да остане в източните щати, да прогуляе парите и да се изложи на опасността да бъде заловен.

— Но Скалистите планини се простират през целите Съединени щати. Не знаете ли точно към кое място е решил да се отправи?

— Знам, а и вие го знаете.

— Аз ли? — попита той учудено. — Че откъде ли бих могъл да го науча?

— От същия човек, който ми го каза и на мен, а именно от Тоби Спенсър.

— Спенсър… Спенсър… та кой ли се казваше… аха, имате предвид вчерашния грубиян, когото вие тъй великолепно „любезно“ изпроводихте да си ходи, нали?

— Да. Нали чухте разговора му с мен? Какво предложение ми направи?

— Да тръгнете с него за „парка“ на Сан Луис?

— Да. И „генералът“ отива там.

— Спенсър ли го каза?

— Нима ви се е изплъзнало?

— За пръв път чувам, че е споменавал за „генерала“. Сигурно в този момент вниманието ми е било отвлечено от нещо друго. Значи и „генералът“ се кани да отиде нагоре в планините?

— Естествено! Та той е предводителят на тези типове, които очевидно имат намерение да образуват разбойническа банда. Мистър Тресков, нима искате да тръгнете подир такива хора и да рискувате да се озовете в опасна близост с тях?

— Никакъв риск няма да ме изплаши само и само да го заловя.

— Тогава дори и да оставим настрана онова, което знам за него, той трябва да е някой страшно голям престъпник.

— Наистина е такъв. Бих могъл да ви разкажа какви ли не истории за него, но не му е тук мястото. А и нямаме излишно време.

— Но помислете само какво означава да се предприеме едно пътуване нагоре към „парковете“! Ще трябва да прекосите територията на осагите!

— Сигурно е, че нищо лошо няма да ми сторят!

— Тъй ли мислите? Напоследък отново са се разбунтували. Те са част от голямото племе на сиусите, а какво значи това, са ви показали още на времето оглаласите^[15]. И още един въпрос: имате ли придружители?

— Хм-м! Сам съм, но ми се струва, че мога да разчитам на мистър Хамердал и мистър Холбърс.

— Защо на нас? — попита дебелият Дик.

— Защото вашите пари са в джоба му. Или може би искаш да му ги оставиш, сър?

— И през ум не ми минава! Ако парите бяха наши, по-лесно можехме да се простим с тях, ала те принадлежат на лелята на Пит Холбърс и ето защо заради нея трябва да си ги възвърнем.

— Тогава имаме една и съща цел и не мога да повярвам, че ще ме оставите да яздя сам и да действам вместо вас.

— Една цел или не, ние тръгваме с теб.

— Чудесно! Значи сме трима. Това утроява надеждата ми да заловя „генерала“.

— Дали я утроява или не, е все едно, но ако ми падне в ръцете, за него няма да има измъкване. Не си ли на същото мнение, Пит Холбърс, стари Куне?

— Скъпи Дик, щом мислиш така, тогава тръгваме и ние, вземаме му парите, напердашваме го здравата и после го предаваме на мистър Тресков, който може да му избере някоя по-хубава бесилка. И тъй, тримата потегляме на път, но кога?

— По този въпрос ще трябва най-напред да поразмислим. Може би мистър Шетърхенд ще ни даде някой добър съвет — обади се Тресков.

— С удоволствие — отзовах се аз. — Съветът ми гласи: не тръгвайте трима, мистър Тресков, а ме вземете с вас.

— Какво? — попита той, като бързо вдигна поглед. — Наистина ли искате да дойдете с нас?

— Разбира се! И Винету ще ни придружи.

— Ах, Винету! И той ли е тук в Джеферсън?

— Не, но е наблизо.

— И вие мислите, че ще се присъедини към нас?

— Съвсем сигурно. Имахме намерение да съберем тук сведения за един човек и после да го посетим, освен ако не е някъде много далеч. Научихме, че е тръгнал нагоре към Колорадо и решихме да го последваме. А този път съвпада с вашия, затова не бива да си мислите, че правим някаква жертва.

— Дори и да не говорим за жертва, все пак ни правите голяма услуга. Значи вече сме петима.

— А по-късно ще станем шестима.

— Шестима ли? Кой е шестият?

— Онзи, за когото разпитвахме в града. А чуете ли името му, ще видите, че компанията му ще бъде за вас направо добре дошла. Той е Сигурната ръка.

— Какво? Дори и Сигурната ръка ли ще дойде? Е, тогава „генералът“ може да върви където си ще, пак ще го намерим! Дик Хамердал, нима не се радваш, че с нас ще бъдат трима такива мъже?

— Дали се радвам или не, е все едно, но съм направо възхитен, че ще мога да бъда в подобна компания. Какво ще кажеш ти по въпроса, Пит Холбърс, стари Куне?

— Ако мислиш, че това за нас е чест, тогава съм съгласен с теб, драги Дик, и предлагам да не се мотаем излишно в туй загубено селище, дето му викат Джеферсън Сити.

Добрият Пит Холбърс имаше обичай да говори единствено тогава, когато го попиташе неговият „скъп Дик“, а и в такъв случай отговорът му съдържаше само съгласието му. Сега обаче той се бе решил да положи усилия, за да направи дори едно предложение. Отвърнах му:

— Наистина тук няма да губим никакво време, но не бива да пропускаме нищо, което сме длъжни да вземем предвид. Преди всичко става въпрос за конете. Вие двамата се канехте да отидете на изток, следователно навярно нямате коне, а?

— Нямаме коне ли? Мистър Шетърхенд, значи зле познаваш Дик Хамердал! Ако някога му се наложи да се раздели със своята добра стара кобила, това става в краен случай. Взех я със себе си, а и конят на Пит Холбърс е тук. Канехме се да ги оставим на нечии грижи, а на връщане щяхме да си ги приберем. Сега вече тази работа е излишна.

— Добре! Значи вие двамата имате коне. Ами траперското ви облекло?

— Вярно, че се простихме с него. Ще тръгнем тъй, както сме в момента.

— А чадърите? — попитах на шега.

— И тях ще вземем, нали са платени. Онова, за което съм платил, е мое, а което е мое, мога да го взема със себе си, без полицията да има някакво право да си навира носа в тези неща.

— Well! Ами оръжия?

— В странноприемницата са.

— Значи всичко е наред. Ами вие, мистър Тресков?

— Имам един револвер. Всичко друго ще трябва да си купя. Ще ми помогнете ли в покупките?

— С удоволствие. Тук ще си набавите пушка и муниции, но кон едва в Канзас Сити или Топика.

— Ще минем ли оттам?

— Да. Няма да започнем да яздим веднага, а отначало ще пътуваме с парахода. Първо, тъй ще е по-бързо и второ, ще запазим силите на животните. Ако Сигурната ръка постъпи умно, ще тръгне нагоре покрай Рипъбликън Ривър. Ние също ще следваме този път. Ще бъде такава езда, за която ще са необходими добри коне.

— Знаете ли кога потегля параходът оттук?

— Струва ми се утре, малко след пладне. Значи разполагаме с целия предобед за нужните приготовления. Но трябва да съберем някои сведения, а това не бива да се отлага за утре.

— Какви сведения?

— Съвсем сигурно „генералът“ вече е отпътувал оттук. Следователно излишно е да полагаме усилия да го търсим. Но добре ще е да научим кога, как и в каква посока Тоби Спенсър и петимата му съучастници ще напуснат или са напуснали града.

— Мога да ви кажа, сър. Заминаха с влака в два часа.

— А-а! Значи с влака? За Сент Луис^[16] ли отпътуваха?

— Да, с мисурийския влак за Сент Луис. Вие да не сте помислил, че ще тръгнат с „генерала“?

— Разбира се!

— Но, сър, не може да е вярно! Той смята да се изкачи нагоре към „парка“ на Сан Луис, което ще рече на запад, а те отпътуваха на изток.

— Така е. Те са тръгнали в обратна посока, за да могат после толкова по-бързо да се придвижат напред. Съвсем ясно е, че смятат да вземат влака от Сент Луис за Канзас.

— По дяволите! А къде възнамеряват да се срещнат с „генерала“?

— Вече са се срещнали.

— Какво? Значи мислите, че…че…той е тръгнал с тях?

— Да. Къде видяхте Тоби Спенсър?

— На гарата. Седеше с петимата негодници в купето. Изглежда, ме помнеха още от снощи, защото подигравателно ми се захилиха от прозореца.

— Един обаче не ви се е хилил, а е гледал да седи по-далеч от прозореца.

— „Генерала“ ли имате предвид?

— Да, мистър Тресков, твърдо съм убеден, че е отпътувал заедно с тях.

— Ах, ако е така! Щях напразно да търся този тип тук из града, а когато е заминавал, съм бил най-много на пет крачки от вагона, където е седял!

— Сигурно!

— Ама че досадно! Но ако променим плана си, все още може да се поправи този пропуск.

— Как?

— Като не пътуваме с парахода, а още тази нощ вземем следващия влак за Сент Луис.

— Не бих дал подобен съвет. Дори само заради конете ми се иска да се откажем от железницата. Освен това Винету не е тук. Ще трябва да изпратим някой да го извика. И трето, твърде е възможно тези негодници да не заминат веднага от Сент Луис, а по някаква причина да се забавят в града. В такъв случай ние ще тръгнем оттам преди тях и няма да знаем накъде да се отправим.

— Вярно!

— Разбирате го, нали? Така можем да си провалим целия план. Не, онези, които искаме да спипаме, трябва да са пред нас, а не зад нас. После ще проследим дирите им и няма да е възможно да се заблудим. Съгласни ли сте, мешърс?

— Да — отговори Тресков.

— Дали сме съгласни или не, е все едно — заяви Дик Хамердал, — но ще постъпим точно така, както ти каза. По-добре да следваме теб, отколкото нашите глупави глави. Пит Холбърс, стари Куне, какво ще кажеш по този въпрос?

Ловецът му отвърна по своя безизразен начин:

— Ако мислиш, че имаш глупава глава, то аз нямам нищо против, драги Дик.

— Говориш щуротии! Аз споменах за „нашите глави“, а не за моята.

— Постъпваш много несправедливо! Как можеш да говориш за някоя глава, която изобщо не е твоя собственост, а моя? Аз никога не бих си позволил да кажа за твоята глава, че е глупава, но тъй като ти сам си го казваш, сигурно го знаеш по-добре от мен, скъпи Дик.

— Дали съм ти скъп или не, е все е едно, но ако ме обиждаш, няма още дълго да ти бъда такъв. Я сега ни кажи, мистър Шетърхенд, за нас двамата днес има ли друга някаква работа!

— Не виждам каква. Елате утре с конете си на пристана. Това е всичко, което имам да ви казвам. Но за малко щях да забравя нещо важно — тъй като са ви обрали, сигурно нямате пари, нали?

— Сър, да не би да ни дадеш някой заем?

— С удоволствие.

— Благодаря! Ако имаш нужда от пари и ние можем да ти заемем. Дори ще ти оставя на разположение цялата си кесия и проявиш ли добрината да я приемеш като подарък, това ще бъде за мен голяма чест.

При тези думи той извади от джоба си обемиста добре натъпкана кожена кесия и я хвърли на масата тъй, че тя силно иззвънтя. Звукът беше на чисто злато.

— Ако я взема, тогава ти няма да имаш нищо — отговорих му.

— Няма значение, защото и Пит Холбърс притежава една също толкова голяма и също толкова пълна кожена торбичка. Проявихме достатъчно разум, за да приберем в портфейлите си само ценните книжа. Няколко хиляди долара превърнахме в златни късчета и ги натъпкахме в тези кесии. Следователно можем да заплатим всичко, от което имаме нужда. А сега сигурно не ще е зле да легнем да спим, защото до Канзас Сити навярно няма да имаме възможност да спим кой знае колко. Известно е, че на парахода човек не може да мигне. Хайде, Пит Холбърс, стари Куне! Или имаш желание още да поостанеш?

— Хм-м! Поразмисля ли както трябва, ми става ясно, че бирата, която тече от бъчвата на майка Тик, е такава течност, в която едва ли ще можем да се къпем горе в Скалистите планини. Или не я харесваш, скъпи Дик?

— Дали я харесвам или не, е все едно, но тя е едно великолепно питие и ако имаш желание да останеш тук още някой и друг час, аз няма да те изоставя, още повече че заговорих за спане само за да си тръгнем заедно. И аз съм жаден.

И тъй те двамата останаха на местата си, а ние с Тресков не проявихме чак такава безчовечност да ги зарежем сами в уютната стаичка. Пак се завърза много оживен разговор, по време на който голямо удоволствие ми достави забавният нрав на двамата трапери. Кражбата никак не беше повлияла на неизчерпаемия им хумор и на техните духовити словесни престрелки. Такива бяха „обърнатите тоуст“, както ги наричаха двамата в Дивия запад. Известно е, че „тоуст“ означава препечена филия, намазана с масло или сандвич от две такива филии, залепени една за друга с масло. По време на бой Хамердал и Холбърс имаха обичай да застават с гръб един към друг, като по този начин взаимно се прикриваха. Тъй да се каже биеха се, стоейки с „опаката“ си страна един към друг, поради което бяха получили прякора си — „обърнатия сандвич“.

Много се радвах, че ги бях срещнал тук. Веселият Дик и мълчаливият сдържан Пит бяха двама такива придружители, в чиято компания не можеше да има никаква скука и тъй като бяха далеч по-добри уестмани, да речем, от Сам Паркър и Джош Холи, нямаше защо да се страхувам, че с някакви грешки в поведението си ще ми развалят доброто настроение. Тресков не беше уестман, но бе джентълмен с интелект и опит, с богати познания и въпреки това скромен. И тъй, можех да очаквам, че щяхме да се разбираме много добре и да действаме задружно.

Майка Тик се погрижи да намери един благонадежден куриер, когото изпратих при Винету. Сигурно този човек бе бързал много, защото вождът на апачите пристигна пред странноприемницата още на следващото утро, когато бях седнал горе да си пия кафето. Естествено водеше и коня си. Скрито се зарадвах на възхитените, изпълнени със страхопочитание, погледи на присъстващите, както и на любезния и внимателен начин, по който го обслужи майка Тик, макар че той поиска само една чаша бира.

Разказах му какво се беше случило и защо бях изпратил да го повикат. Той веднага позна Тресков, но, изглежда, си припомни грешките, извършени от него навремето, защото каза:

— Дедли-гън беше вожд на своите бледолики. Ето защо от мига, когато влезе в онзи „hide spot“ Винету не издаде вече нито една заповед и се съобразяваше с действията на белия ловец. А и моят брат Шетърхенд не беше там. Сега всичко ще бъде другояче. Ще избягваме всяка грешка и ще пролеем по-малко кръв. По кой път е тръгнал Олд Шуърхенд?

— Не знам, но ще разбера, понеже пак ще посетя мистър Уолас, за да се сбогувам с него.

Преди това придружих Тресков и му помогнах при неговите покупки. Той нищо не разбираше от пушки и сигурно щяха да го измамят с някоя много лъскава, но съвсем негодна „райфъл“^[17]. Дори и за мен не беше лесно да открия, че барутът, който ни предложиха отначало, съдържаше поне двайсетина процента стрити дървени въглища.

След като уредихме тези делови работи, аз се отправих към банкера, за да му съобщя, че се каня да напусна града. Нищо не му споменах за „генерала“ и събитията, разиграли се последната вечер. Нямах наложителна причина да ги споделям с него, а винаги е по-добре да си мълчиш, отколкото да кажеш нещо, което не е чак толкова необходимо да казваш. По едно време ми хрумна още един въпрос, който трябваше да му задам:

— Сър, нали знаете, че в пътуването си към форт Теръл Олд Шуърхенд бе придружаван от Апаначка, младия вожд на команчите?

— Да, разказвал ми е — отвърна Уолас.

— Къде е отишъл този индианец? Къде се е разделил с Олд Шуърхенд?

— От форт Теръл са яздили заедно до Рио Пекос, където Апаначка се е сбогувал с него, за да се върне при племето си.

— Много добре! А дали знаете, по кой път е поел сега Олд Шуърхенд?

— Взе парахода за Топика, а после се канеше да продължи на кон нагоре по брега на Рипъбликън Ривър.

— Така и предполагах. Какъв кон има?

— Същия, който сте му подарил, сър.

— Тогава разполага с чудесно животно. Надявам се твърде скоро да открия следите му.

— Що се отнася до това, аз може би съм в състояние да ви дам някои указания. Щом стигнете Топика, посетете Винарната на Питър Лебрънс! Олд Шуърхенд сигурно се е отбивал там. Той познава кръчмаря. А после, след два дни езда нагоре срещу течението на Рипъбликън Ривър, на десния бряг на реката има внушителна ферма с обширни участъци земя. Собственикът притежава големи стада коне и говеда. Казва се Фенър. Винаги, когато Олд Шуърхенд минава през онези райони, се отбива да посети фермера. За съжаление не мога да ви дам никакви други сведения, мистър Шетърхенд.

— И не е необходимо. Това, което ми казахте, е достатъчно, за да ме ориентира. С доста голяма сигурност се надявам да се срещна с нашия приятел Шуърхенд.

Тръгнах си.

Когато дойде време да се отправим към пристана, попитах майка Тик за сметката. Но се оказа, че извърших голяма грешка, защото тя толкова се обиди, че за малко да се разплаче. Заяви, че било невиждана обида да й предлагам пари за незабравимата чест и за удоволствието, че Олд Шетърхенд е бил в нейното заведение. Аз от своя страна й отговорих, че мога да се чувствам гост само тогава, когато съм бил поканен и че характерът ми не ми позволява да приемам като подарък нещо, което съм поръчал и консумирал, защото съм мислил да го заплатя, както му е редът. Тя разбра, че и аз за себе си съм прав и ми предложи да се спогодим по невероятно изненадващ начин:

— Е добре, значи настояваш да си платиш, аз пък в никакъв случай не ще го допусна. Тогава ми дай нещо друго, което да не е пари!

— Какво?

— Нещо, което за мен има по-голяма стойност от парите и което ще пазя като свят спомен от Олд Шетърхенд, докато съм жива — една къдрица от косата ти!

Направих няколко крачки назад от слисване.

— Една моя…къ…къ… къдрица? Вярно ли чух? Правилно ли те разбрах, майко Тик?

— Да, да, сър. Моля те за една къдрица от косата ти. Въпреки това уверение не ми беше лесно да го повярвам. Моята коса и къдрици! Наистина смешно! Защото имам истинска джунгла на главата си — толкова гъста е косата ми, а всеки косъм от нея е много дебел и съвсем прав. И ето че добрата майка Тик ме молеше за „една къдрица“. Да беше казала поне „кичур“ или „фитил“! Тя сметна смайването ми за съгласие и побърза да донесе ножица.

— Значи ми разрешаваш? — попита тя, като вече се оглеждаше за някое място от главата ми, откъдето щеше да отреже „къдрицата“.

— Е, ами щом говориш сериозно, майко Тик, тогава вземи си каквото пожелаеш!

Сведох глава и жадната за къдрици старица (понеже тя бе надхвърлила шейсетте години), плъзна опипом ръката си по нея. След като откри мястото, където джунглата бе най-гъста, тя зарови ножицата в нея и…хррръц! Разнесе се звук, сякаш разрязваха стъклени влакна и тя си получи тъй желаната „къдрица“. Поднесе ми я с триумфален вид пред очите и рече:

— Сърдечно ти благодаря, мистър Шетърхенд! Тази твоя къдрица ще бъде поставена в медальон и ще бъде показвана на всеки посетител, който пожелае да я види.

Лицето й сияеше от щастие, но не и моето, тъй като онова, Усоето държеше в ръката си, не бе нито къдрица, нито кичур, а такава шепа коса, че от нея можеше да се изработи една от големите дебели бояджийски четки. В медальон! Много мило! Ако напъхаше тази коса в някоя обемиста консервена кутия, тя щеше да се напълни до пръсване! Изплашено посегнах с ръка към мястото, където ножицата бе свършила опустошителната си работа. То беше оголено. Напипах едно кръгче с големина на сребърна монета от пет марки. Тази ужасна майка Тик! Незабавно нахлупих шапката на главата си и оттогава не позволявам вече да ми режат къдрици от косата — нито на майки, нито пък на дъщери.

След тази загуба сбогуването с майка Тик премина по-леко, отколкото си го представях и щом се качих на парахода, аз си потърсих някое самотно място, където необезпокоявано и незабелязано можех да извърша едно планиметрично изследване колко подобни рязвания с ножица щяха да са достатъчни, за да накарат главата на един войнствено изглеждащ уестман да заприлича на кратуната на някой миролюбив плешив човечец.

Параходът, който ни взе на борда си, не бе от онези плаващи дворци, каквито си представят хората, щом стане дума за пътуване по Мисисипи или Мисури, а беше тежък недодялан пощенски кораб, едва влачен напред от пъшкащата машина. Необходими ни бяха цели пет дена, за да стигнем до Топика, където потърсих Винарната на Питър Лебрънс и разпитах за Сигурната ръка. Беше минал оттук преди три дни. Намерихме един хубав кон за Тресков и го купихме. После продължихме през „вълнистата“ прерия нагоре по брега на Рипъбликън Ривър. Източната, част от Канзас е просто осеяна с хълмове. Навсякъде, докъдето ти стига окото, земята е така да се каже на вълни. Това придава на околността такъв изглед, сякаш развълнувано море внезапно се е вкаменило. Оттам идва и названието „Rolling-prairie“^[18].

Привечер на втория ден се добрахме до фермата на Фенър. Открихме я след като попитахме тук-там из пасищата, през които минахме, доста каубои надзираваха стадата. Фенър бе дружелюбен човек, който отначало ни огледа подозрително, но щом споменах името на Олд Шуърхенд, ни покани да му гостуваме.

— Мешърс, не бива да се учудвате — рече той, — че не ви казах веднага сърдечно „добре дошли“. Тук при нас попадат какви ли не хора. Завчера при мен лагеруваха седмина негодници, които посрещнах най-гостоприемно. Но след като рано сутринта си отидоха, на мен ми липсваха седем от най-хубавите коне. Наредих да ги преследват, ала хората ми не успяха да ги догонят, защото онези имаха вече твърде голяма преднина, а и просто защото ми бяха взели тъкмо най-добрите коне.

Накарах го да ми опише седмината и се уверихме, че са били „генералът“, Тоби Спенсър и другите петима. Олд Шуърхенд бе прекарал една нощ във фермата. Решихме да направим същото.

Тъй като предпочитахме да сме на открито вместо вътре в стаята, навън бяха изнесени столове и една маса. Останахме да седим пред къщата, като се хранехме и разговаряхме. Встрани от нас, вече разседлани, пасяха конете ни, а по-нататък в далечината каубоите препускаха насам-натам, за да съберат стадата за през нощта. Отляво на галопиращ кон се зададе някакъв ездач, който препускаше право, към фермерската къща. Зад гърба му се развяваше нещо бяло много подобно на грива. Нямаше как да не се сетя веднага за Олд Уобъл.

— Аха, ето го, че идва! — обади се Фенър. — Сега ще се запознаете с един извънредно забележителен човек, който преди години е бил прочут и са го наричали „King of the cowboys“.

— Уф! — обади се Винету.

— Мистър Фенър, да не сте назначил този човек на работа във фермата си? — попитах аз.

— Не. Той пристигна днес следобед с малка група уестмани, с които се разположи на лагер ей там край онези дървета, откъдето утре сутринта ще продължат пътя си. Отдавна е надхвърлил деветдесетте години, а седи на седлото като младеж. Вижте го, вече е тук!

Да, той беше тук. Приближи се в бесен галоп почти до самите нас, без да ни огледа добре, спря коня си и се накани да скочи на земята. Едва тогава погледът му се спря по-внимателно върху нас, незабавно десният му крак се върна в стремето и той извика:

— All thousand devils^[19] Поразяващата ръка и Винету! Мистър Фенър, тези типове ще останат ли днес тук?

— Йес — отвърна му учуденият фермер.

— Тогава ние си тръгваме. Няма място за честните люде там, където се намират подобни мерзавци. Сбогом!

Той рязко обърна коня си и отново препусна. Фермерът бе изненадан не само от поведението на Стария, но и от имената, споменати от него.

— Сър, наистина ли сте Поразяващата ръка? А този червенокож джентълмен е Винету, вождът на апачите?

— Да, мистър Фенър.

— Защо не ми казахте по-рано? Щях да ви посрещна съвсем иначе!

— Ние сме хора като всички други и нямаме никакво право на претенции за нещо повече и по-добро, отколкото останалите!

— Възможно е, но това, как да ви нагостя е моя, а не ваша работа. Ще кажа на жена си за какви гости ще трябва да се погрижи.

Той влезе в къщата. Винету не откъсваше очи от мястото, където все още се развяваше бялата грива на Олд Уобъл.

— Погледът му говореше за омраза и отмъщение — рече той. — Олд Уобъл каза, че си отива, но още през нощта ще се върне. Винету и белите му братя трябва да бъдат предпазливи.

Все още не се бяхме нахранили, когато Фенър отново се появи. Той събра накуп месото, хляба, чиниите, накратко всичко, каквото имаше пред нас на масата и каза:

— Мешърс, моля ви, направете малка почивка! Жена ми слага вътре друга маса. Не ми отказвайте, а ми доставете удоволствието да ви покажа, че сте ми добре дошли!

Нямаше как. Той го правеше с добри намерения и ние се подчинихме на волята му. След като жена му ни покани да влезем, на масата видяхме поднесени всички лакомства, каквито може да предложи една ферма, отдалечена на два дни път от най-близкото градче. И тъй яденето започна отново, но то бе второ, подобрено издание. Междувременно обяснихме на нашия домакин странното поведение на стария Уобъл, като му разказахме за кражбата на пушките и наказанието на крадците. Но въпреки това той не можеше да си обясни яростта на стария Крал на каубоите. Олд Уобъл имаше пълно основание да ни бъде благодарен, защото всъщност се бяхме отнесли твърде милостиво към него. Самият той не беше наказан, макар че бе взел участие в кражбата, като беше завел „генерала“ в къщата на Блъди Фокс.

Докато се хранехме, навън се стъмни. Безпокояхме се за конете си и споделихме това с фермера. Той ни направи следното предложение:

— Ако не искате да ги оставяте навън на открито заради Олд Уобъл и неговите хора, аз имам зад къщата един навес, където можем да ги вържем. Ще се погрижа да получат там вода и хубав зоб. Вярно, че навесът няма как да се заключи, понеже от едната страна е открит, но ще поставя там един мой доверен човек да пази.

— Що се отнася до това, ние предпочитаме да се осланяме на себе си — рекох аз. — Ще се редуваме да стоим на пост. Пръв ще бъде Пит Холбърс, втори Дик Хамердал, след това ще бъда аз, а накрая Винету. Всеки ще стои по два часа.

— Well! A ще спите в съседната стая, където ще наредя да ви приготвят хубави постели. Там ще сте в безопасност от всяко коварно нападение. Освен това навън по пасищата разполагам с достатъчно каубои, които също ще бъдат нащрек.

И тъй конете бяха подслонени под навеса и Пит Холбърс излезе навън, за да застане на пост. Ние останахме в стаята, насядали около масата на приказки. Все още не ни се спеше, а Фенър непрекъснато ни караше да разказваме преживяванията си. Много му се искаше да чуе колкото може повече. На него, както и на жена му, особено удоволствие доставяше духовитият начин, по който добре закръгленият Дик описваше различни епизоди от своя богат на приключения живот.

След като изминаха два часа, той излезе навън, за да смени Пит Холбърс. Пит ни докладва, че всичко било спокойно и не бил видял, нито чул нещо подозрително. Изтече още един час. Тъкмо разказвах едно мое забавно преживяване в колибата на един лапландец и цялото ми внимание бе насочено към засмените лица на слушателите ми, когато Винету внезапно ме хвана за яката и с такава сила ме дръпна встрани, че за малко да падна от стола.

— Уф! Карабина! — извика той, като посочи прозореца, Едновременно с думите му отвън изтрещя изстрел. Куршумът счупи стъклото на прозореца и се заби зад мен в отвесната греда, подпираща тавана. Той беше предназначен за мен и сигурно щеше да ми прониже главата, ако Винету светкавично не ме бе дръпнал. Мигновено грабнах карабината „Хенри“ и се втурнах към вратата. Останалите ме последваха.

Предпазливостта повеляваше да не отварям широко вратата, за да не послужа като мишена за втори изстрел. Затова я открехнах около педя и погледнах навън. Нищо не се виждаше. Тогава я блъснах да се отвори цялата и излязох на открито. Фенър и моите спътници се измъкнаха подир мен. Внимателно се ослушахме.

Нейде зад къщата се разнесе пръхтене на коне и удари на конски копита в земята. В същото време гласът на Дик Хамердал извика:

— На помощ! Конете, конете!

Втурнахме се покрай първия и втория ъгъл на постройката и видяхме как някакви човешки силуети се мъчеха да обуздаят съпротивляващите се коне, които се изправяха на задните си крака. Двама ездачи се опитаха да минат покрай нас и да избягат.

— Стой! Слезте от конете! — извика Фенър. След като бяха стреляли по мен, той бе грабнал от стената двуцевката си и сега я насочи към ездачите. Два изстрела и те паднаха от конете. Негодниците, които напразно се мъчеха да обуздаят животните, се отказаха от безплодните си опити и си плюха на петите. Изпратихме подир тях няколко куршума.

— Само така, само така! — отново чухме гласа на Дик. — Напълнете им кратуните с хубаво олово! Ама после елате насам! Този подлец не иска да мирува.

Отзовахме се на подканата му и го видяхме да затиска с тялото си някакъв човек, който се съпротивляваше и когото с големи усилия едва смогваше да задържи на земята. Този човек беше…старият Уобъл! Незабавно го пленихме.

— Я ми кажи какво и как се случи! — подканих Дебелия, който стоеше пред мен и шумно пъхтеше от напрежение. Той дълбоко пое дъх и отговори:

— Какво и как се случи е все едно, но бях легнал под навеса при конете и по едно време ми се стори, сякаш зад конюшнята чувам тихи човешки гласове. Излязох навън и се ослушах. Ето че пред къщата се разнесе изстрел и веднага след това иззад ъгъла се втурна някакъв човек с пушка в ръка. Въпреки тъмнината бялата му коса се виждаше съвсем ясно. Разбрах, че е Олд Уобъл, нахвърлих се върху него, съборих го на земята и завиках за помощ. Неговите съучастници са се намирали зад навеса и в същия момент се втурнаха, за да отмъкват конете ни. Твоят кон, жребецът на Винету, както и моята стара умна кобила не пожелаха да помръднат оттук, обаче конете на Пит Холбърс и мистър Тресков не проявиха чак такъв интелект. Двама от негодниците ги възседнаха и тъкмо се канеха да офейкат, когато се появихте и ги свалихте с куршумите си. Тъй стоят нещата. Какво ще правим със стария Крал на каубоите, когото ще е по-добре да наричаме Крал на разбойниците?

— Отведете го в стаята! Ей сега ще дойда и аз.

Изстрелите привлякоха неколцина от каубоите на Фенър, с чиято помощ върнах нашите коне под навеса. Накарахме ги да останат при тях да ги пазят, а ние претърсихме близката околност. Крадците бяха изчезнали. Но двамата, които изстрелите на Фенър свалиха от конете, бяха мъртви.

Когато се върнах в стаята, видях, че Олд Уобъл беше здраво вързан за отвесната греда, в която се беше забил неговият куршум. Той дори не сведе очи, а открито и нагло впери поглед в мен. Колко добре и снизходително се бях отнасял с него! Бях изпитвал уважение пред дълбоката му старост, а сега той ме отвращаваше. Разговорът явно се въртеше около наказанието, което трябваше да получи, защото тъкмо когато прекрачвах прага. Пит Холбърс казваше:

— Той е не само крадец, ами и опасен подъл убиец. Трябва да бъде обесен!

— Олд Уобъл стреля по Олд Шетърхенд — обади се Винету, — следователно моят бял брат ще каже какво да правим с него.

— Да, той е мой. Аз ще определя участта му — съгласих се аз. — Нека през нощта остане вързан за гредата. Рано сутринта ще произнеса присъдата му.

— Произнеси я веднага де! — изсъска срещу мен престъпникът. — Застреляй ме, та после като благочестив пастир да има защо да хленчиш и се молиш за клетата ми загубена душа!

Обърнах му гръб без никакъв отговор. Фенър излезе, за да изпрати каубоите си да търсят избягалите крадци. Те яздиха цяла нощ из околността но не успяха да открият никого. Човек лесно може да си представи, че спахме много малко, едва се беше зазорило, когато бяхме вече на крак. Олд Уобъл имаше съвсем бодър вид. Изглежда, нощта, прекарана на гредата, не му се беше отразила зле. Докато закусвахме, той ни наблюдаваше тъй непринудено, сякаш срещу него нямаше никакви обвинения и се намираше сред най-добрите си приятели. Това толкова възмути Фенър, че той гневно извика:

— През целия си живот не съм виждал подобно нахалство! Винаги, когато е идвал при мен, съм го посрещал с уважение, макар и само заради възрастта му. Но сега и аз съм за осъждането му според законите на прерията. Конекрадците и убийците ги бесят. Нека рухне в гроба, в който отдавна вече е стъпил с единия си крак!

При тези думи Стария язвително изръмжа насреща му:

— Не се грижи за моя гроб! Все едно е дали трупът ми още отсега ще гние в гроба, или ще остана жив още няколко години. Плюя на това!

Всички останахме възмутени от думите му.

— Ама че човек! — възкликна Тресков. — Заслужава само въже и нищо друго. Произнеси присъдата му, мистър Шетърхенд! Ще я изпълним без никакво колебание.

— Да, ще я произнеса. Няма да се наложи да я изпълнявате — отвърнах аз. — Все едно му е дали ще е жив, или мъртъв. Може би Бог ще му даде възможност да разбере, че всяка секунда от живота има такава стойност, която не е възможно да се заплати дори с всички земни богатства. Тогава този човек ще хленчи, за да му се продължи живота с една-единствена минута. И когато тялото му се загърчи под ръката на смъртта, ще започне да скимти за опрощаване на греховете си!

Развързах го от гредата. Той остана на мястото си, протегна и разкърши схванатите си ръце и ме погледна въпросително.

— Можеш да си вървиш — казах му.

— А! Свободен ли съм?

— Да.

Тогава той избухна в подигравателен смях и рече:

— Също както пише в Библията, да насипеш горящи въглени върху главата на врага си. Мистър Шетърхенд, ти си образцов християнин! Ала при мен такива неща не минават, защото подобни въглени мен не ме горят. Може да е извънредно трогателно да играеш ролята на великодушния пастир, който не закача своите лоши овчици, но мен това не ме трогва. Сбогом, мешърс! Видим ли се отново, то ще бъде по съвсем различен начин!

Тръгна си с високо вдигната глава. Колко скоро щяха да се сбъднат последните му думи! Да, пак се видяхме и колко различно, съвършено различно беше неговото положение!…

Бележки

[1] (англ.) — странноприемница, хан. Б. пр. ↑

[2] (англ.) — мрачните и кървави поля. Б. пр. ↑

[3] (англ.) — Пътуващ търговец. Б. пр. ↑

[4] Под „парк“ в САЩ често се разбира и цяла област, заемаща огромна територия, като например националния парк Йелоустоун — около 9500 кв.км. Б. пр. ↑

[5] (англ.) — Пенливият водопад. Б. изд. ↑

[6] (англ.) — Миньор, златотърсач. Б. пр. ↑

[7] Съкращение от ракун, миеща мечка, любимо обръщение между ловците и траперите на К. Май. Б. пр. ↑

[8] Съкращение от мадам, госпожа. Б. пр. ↑

[9] Силно спиртно питие, смесено с доста захар и различни ароматни треви. Б. пр. ↑

[10] Споменатите събития са описани от автора в „Капитан Кайман“, издаден у пас от изд. „Г. Бакалов“, Варна, 1979 г. Б. пр. ↑

[11] (англ.) — скривалище-склад за кожи. Б. пр. ↑

[12] Благоуханно етерично масло, парфюм. Б. пр. ↑

[13] Кожени панталони, носени от индианци и ловци. Б. пр. ↑

[14] Скалистите планини. Б. пр. ↑

[15] Описано в „Капитан Кайман“. Б. пр. ↑

[16] За разлика от Сан Луис в Южно Колорадо, тук става въпрос за известния Сент Луис в Мисури, наричан тогава „Врата към Запада“. Б. пр. ↑

[17] Карабина. Б. пр. ↑

[18] Търкаляща се или вълниста прерия. Б. пр. ↑

[19] (англ.) — Хиляди дяволи! Б. пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Карл Май Олд Шуърхенд II (1)

Метаданни

Данни

Олд Шуърхенд II

Информация

История

Сваляне / Връзки

1. главаПри майка Тик

Карл Май
Олд Шуърхенд II (1)

1. глава
При майка Тик