Николай Гуданец
Гориво за чинията

Ако ви се случи да наминете в нашето градче и поискате да си оправите амбреажа или да си пренавиете моторчето на самобръсначката, моля, заповядайте в моята работилница. Викат ми Анвер Биюнк, а къде живея — всеки ще ви каже.

Какво ли само не съм поправял по мое време. Когато имаше примуси — запоявах примуси. Сега пък се появиха микровълновите печки — аз съм и по тях. Според мен те са по-добри от примусите, защото се развалят по-често.

Смятам, че няма такова нещо на света, което не мога да поправя и да му върна първоначалния вид. Не мислете, че се хваля. Дори веднъж ми се наложи да ремонтирам съвсем истинска летяща чиния.

Работата беше такава. Миналото лято, в събота, при мен идват две зелени човечета. На вид съвсем хора, даже с шапки и вратовръзки, само физиономиите им зелени като трева. Не се учудих много, просто си помислих, че трябва да се хващам на работа. Виждате ли, вчера направих нова фирмена табела за Хум и както се полага, той ме почерпи юнашки.

— Здравейте — казва ми един от зелените. — Това ли е работилница?

Въздъхнах, отидох до чешмата и сложих главата си под крана. Малко ми помогна, но човечетата останаха.

— Питаме, това ли е работилница? — не отстъпва зеленият.

Тогава в главата ми се зароди подозрението, че вчерашният гуляй няма нищо общо с това.

— Да допуснем — отговарям, — че е работилница.

— Трябва да запоим тръба. Медна, такава една тънка тръбичка. Бързо-бързо.

Вдигнах рамене. В края на краищата защо на зелените човечета да не им се намира медна тръба, която трябва бързо да се запои? В нашия град можеш да видиш и по такива работи.

— Проста работа — казвам. — Дайте я тук.

— Не. Тя там. Трябва да пътува. Там да запоява.

— Тогава ще ви се наложи да се бръкнете по-надълбоко, момчета. Първо, за бързината, и второ — за пътуването.

Зеленият замига объркано.

— Не разбира.

— Имате ли пари? — питам. — За по-малко от двайсетачка и пръста си няма да мръдна.

Разбира се, вдигнах цената двойно, надявах се, че ще се откажат. А второто зелено момче, което мълча досега, измъкна от джоба си солидно кълбо от златна жица и ми я подава.

— Толкова ще стигне?

— Едва ли ще мога да ви върна — ги предупреждавам.

— Какво връщане. Трябва тръбата да запояваш. И бързо.

Сръчно натоварих инструментите си за запояване в пикапа и тръгнахме.

Зелените момчета бяха оставили летящата си чиния в изоставената ферма на покойния Хагес — точно в хамбара, на който покривът бе отнесен от смерч. Отвън въобще не можеше да се забележи. Не можах да я разгледам внимателно поради теснотията. Видях само полирания й търбух с открит ремонтен люк. Нищо работа си беше — сложих кръпка на горивния, доколкото разбрах, тръбопровод. За половин час се оправих.

— Е, сбогом, момчета — викам. — Тръгвам. Ако още нещо ви потрябва, моля, заповядайте.

Виждам, зелените се замотаха нещо, мигат.

— Има въпрос — мърмори единият.

— Карайте.

— Много са ни необходима чувства. Силни-силни чувства. Ние съгласни на плащане. Хубаво плащане.

Първоначално нищо не можах да разбера. Какви такива силни чувства? И за какво са им на зелените момчета? Но те ми обясниха, че двигателят им работи не с бензин или там с уран, а с чувства, тоест емоции. Това, значи, било най-мощното гориво на света. Като им се пукнал тръбопроводът, всички чувства от резервоара излетели и се наложило принудително кацане. Сега чинията трябва да се зареди и работата е в това, че собствени емоции зелените си нямат — прекалено далеч е отишла еволюцията им.

От цялото си сърце им съчувствувах. В града ни всичко се случва, но че някакви силни чувства… Не, моля, извинете — ние сме порядъчни граждани. Така им и обясних. Ще прощавате, моля.

— Така си е — унило казва зеленият. — Мислех, сензор развален, стрелката на нула. Значи, точно така. Няма емоции.

— Не мога да си представя откъде бих могъл да ви ги взема.

— Вихме могли да стимулираме — мънка онзи. — Например да оскверним нещо… Някаква ваша светиня…

— Нямаме нищо особено за оскверняване — отвръщам. — И без вас сме се постарали.

Зелените съвсем се натъжиха. Така че ми стана жал за тях. Трябваше ли момчетата толкова да го закъсат. И тогава ме осени.

— Всичко е наред — викам. — Измислих. Ще имате емоции.

В неделя по-рано се изкачих с бинокъл на камбанарията. Алчният Матас не искаше да ми даде ключовете за по-малко от четири бири, но накрая се спазарихме за три. Сами разбирате, бих ли могъл да изпусна такова зрелище. Въобще сглупих. Трябваше да продавам билети за камбанарията. Всеки би дал тройка за вход и нямаше да е недоволен. Защото имаше какво да се види.

На небето нито едно облаче, слънцето изгрява, птичките пеят. От Хагесовата развалина излизат двете зелени човечета, с шапки и вратовръзки, някак си стегнато маршируват през ливадите и се скриват във върбалака край езерото.

А след пет минути вече се носят с всичка сила обратно, придържайки шапките си. След тях с крясъци лети цяла тумба, всичките почервенели от ярост. Сторген с паве, Капър с тояга, още двама-трима с ножчета, останалите с празни ръце, но с не по-малко сериозни намерения. Красива картина се получи. Гонеха зелените, които сега бяха малко посивели, изглежда, не бяха очаквали такива силни чувства, и най-вече, такова усърдие. От Капър става бегач, колкото от свинята клисар, но той, виждате ли, страшно се беше навил и изоставаше от зелените само на десетина крачки, когато те влетяха в хамбара и хлопнаха вратата.

Тълпата се втурва след тях, старият Нал се суети, командва, мотае се в краката, Пъпката влачи стълба, а Сторген с Дат вече са открили греда за таран. Като малък леля ми беше подарила книжка с картинки, дайджест за някаква си там Троя. Точно същите картинки си припомних тогава.

Изведнъж от хамбара плавно се издига летящата чиния. Отдолу по нея хвърлят камъни, заплашват с юмруци. Тя се понася към камбанарията и дори без бинокъл виждам прозрачния калпак, под който посмачканите зелени момчета се усмихват до уши и ми махат с ръце за сбогом.

Намигнах, козирувах, чинията се завъртя около шпила и отлетя.

Когато погледнах надолу, компанията около хамбара все още не се беше успокоила. Махаха с ръце, лаеха, някой на някого бе плюл пред краката, някой бе засегнал някого леко по ухото. С една дума, обикновеният разбор на занятието — не са хванали чуждите, изкарват си го на своите. Чувствата кипят с всичка сила.

А всичко е толкова просто. Представете си, че ставате в зори, още вчера сте си изкопали червеите и сте ги посипали с пясък, въдичарските принадлежности са в пълен ред, жената си е казала своето още снощи и вече не протестира. А на рекичката — тишина и спокойствие, въздухът ухае, мястото е прекрасно, накратко — очаква ви отличен улов. И изведнъж, без да сте дочакали първото клъвване, на брега се появяват два зелени навлека, които без никакъв повод започват да викат, да ви ругаят с всичка сила, да хвърлят камъни във водата…

Сигурно са си напълнили резервоара до капачката.

Всичко това е само между нас. Никой от нашите не знае кой е подсказал на зелените такава луксозна мисъл, иначе щеше да ми излезе солена. Надявам се, че няма да се раздрънкате, а ако нещо не ви е наред с карбуратора или с кафемелачката, или с револвера, или там с летящата чиния, моля, заповядайте. Градчето ни е малко — къде е работилницата на Биюнк, всеки ще ви каже. За бързината специална цена а идеите — безплатно.