Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Олд Шуърхенд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Old Surehand I, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 47гласа)

Информация

Корекция
BHorse(2007)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Карл Май, Олд Шуърхенд I

Издателство „Отечество“, том 5

 

Band 14

Old Surehand (1894–1896)

История

  1. —Добавяне

2. глава
В оазиса

Между Тексас, Аризона, Ню Мексико и Индианската територия, или с други думи, между полите на планините Озърк, долна и горна Сиера Гуаделупе и планината Гуалпа, заобиколена от възвишенията, които се простират покрай горното течение на Рио Пекос и изворите на Ред Ривър, Сабине, Тринидад, Брасос и Колорадо, се простира голяма неплодородна територия, която може да се нарече „Сахара на Съединените щати“.

Сухите горещи пясъци се редуват с голи нажежени скали, които не са в състояние да предложат каквито и да било условия дори за краткотраен живот и на най-оскъдната растителност. Изведнъж, без какъвто и да било преход, студената нощ сменя горещия ден. Няма нито една планина, нито една зеленееща се долина, които да разнообразят тук-там мъртвата еднообразна пустиня, както е в Сахара. Не се срещат нито езера, нито кладенци, които с живителната си влага да предизвикат появата на оазиси. Напълно липсват даже онези местности със степен характер, образуващи прехода между богатите на гори планински райони и безжизненото безплодно пясъчно море. Навсякъде погледът се натъква на явни признаци на витаещата наоколо смърт в нейните най-страшни форми. Само тук-там се среща по някой кой знае как появил се и съхранил се жив самотен жилав мескитов храст, който сякаш иска да се подиграе с човешкия поглед, копнеещ да зърне някаква зеленинка. С не по-малко учудване понякога човек може да види един див кактусов вид, който или се среща на отделни екземпляри, или расте на групи, или пък образува цели обширни полета, без някой да е в състояние да обясни загадката на съществуването му. Но нито мескитовите храсти, нито кактусите представляват някаква радостна освежителна гледка. Цветът им е сиво-кафяв, а формата, грозна. Те са покрити с дебел слой прах и тежко и горко на коня, чийто ездач се покаже тъй непредпазлив да насочи стъпките му в такава пустош, обрасла с кактуси! Острите като игли и твърди като стомана кактусови бодли така ще изранят краката му, че конят никога вече няма да може да ходи сносно. Ездачът ще се види принуден веднага да изостави нещастното животно и ако не го убие, очаква го злощастната участ бавно да загине от жажда и глад.

Въпреки всички ужаси, които предлага тази пустиня, човекът все пак е дръзнал да навлезе във владенията й. През нея водят пътища на север към Санта Фе и форт Юниън, отвъд до Пасо дел Норте и на юг към зелените прерии и влажните гори на Тексас. Но в случая под думата „път“ човек не бива да си представя онова, което наричаме с това име в цивилизованите страни. Наистина през пустинята яздят самотни ловци или rastreador — следотърсачи и златотърсачи, понякога групи от дръзки смелчаци, както и съмнителни индиански орди, или със скърцане и бързината на костенурка през пустошта се влачат кервани от волски каруци, но това, което ние разбираме под думата „път“ не съществува, няма ги даже онези коловози, отдалечени един от друг на четвърт час, каквито се срещат в пампасите на Южна Америка или в Люнебургското неплодородно поле и пясъците на Бранденбургската област. Всеки язди и пътува по свой собствен път, докато околният терен му предлага макар и някакви оскъдни белези, по които той може да разбере, че, общо взето, се движи все още във вярната посока. Но постепенно тези белези изчезват дори и за най-опитното око и затова оттам нататък посоката е маркирана с колове, забити в земята на известно разстояние един от друг.

Въпреки всичко тази пустиня взема своите жертви, които, ако се има предвид съотношението на величините, са къде-къде по-многобройни, а и по-страшни от жертвите, вземани като ужасна дан от Сахара в Африка и Шамо или Гоби по високите плата на Азия. Пътят е осеян с човешки скелети, животинска мърша, парчета от седла, дървени части от каруци, както и други какви ли не ужасяващи останки. Те безмълвно разказват истории, които са недоловими за слуха, но затова пък са толкоз по-красноречиви за зрението, докато фантазията допълва всичко останало. А високо горе в небето се реят лешоядите, които с обезпокоителна издръжливост следят движенията на всяко живо същество, появило се долу под тях, сякаш съвсем точно знаят, че плячката няма да им се изплъзне.

А как се казва тази пустиня? Обитателите на съседните територии й дават различни имена, ту английски, ту френски или испански. Но заради забитите в нея колове, които трябва да показват верния път, на длъж и на шир тя е известна като Ляно Естакадо.

Моите преживявания в тази безжизнена пустош съм описал в книгата си „Призракът на Ляно Естакадо“. Решителна роля в него играеше Блъди Фокс, който освободи Ляно от Лешоядите. Той продължи да живее в тази пустиня, като с него останаха само негърът Боб със своята майка. Тя се грижеше за домакинството на Блъди Фокс. Навремето му бяхме обещали да не споменаваме никому нищо за неговото местопребиваване, също както това сториха и команчите, за които, разбира се, не можехме да бъдем сигурни, че ще удържат на думата си, още повече, че въпреки всичко Блъди Фокс и оазисът му си оставаха трън в очите им.

По-късно неколкократно съм бил в оазиса и научих, че нито един команч не е безпокоил Блъди Фокс. А от онези събития не го беше посещавал и никакъв бял и както по всичко личеше, разкриването на тайната му не беше равнозначно с разгласяването й. Що се отнася до Лешоядите на Ляно Естакадо, онези престъпници, които разместваха пътепоказващите колове, за да подмамят към сигурна гибел пътниците, като после ги избиваха и ограбваха, то нашите очаквания се бяха сбъднали — дълго време след това никой нищо не бе чувал за тях. После отново имаше отделни нападения и грабежи, извършвани от един-единствен човек, който бе открит от Фокс и наказан с куршум в средата на челото. Изглежда, никой друг освен тогавашните свидетели не знаеше, че същият този Фокс бе Avenging-ghost — Призрака отмъстител. А те бяха останали верни на обещанието си да запазят тайната. На много места съм слушал какви ли не фантастични разкази на тази тема, но никога не съм чувал дори и да се намеква за някое определено лице, което да е свързано с тази призрачна история.

Когато се запознах с Блъди Фокс, той все още беше юноша. Човек лесно може да си представи какви богати заложби е притежавал, щом още в тази ранна възраст проявяваше такива качества и способности, които учудваха даже и Винету. Какво ли можеше и сигурно щеше да излезе от него, ако продължеше да се развива по същия начин!

Последваха няколко години, през които не предприех пътуване до Америка. После се срещнах с Винету в Блек Хилс и от него научих, че Блъди Фокс бил добре и все още не са го посещавали команчи. Разделихме се на север в Couteau, за да се срещнем отново след четири месеца на юг в Сиера Мадре, и лесно можете да си представите какво впечатление ми направи намерената от мен там бележка на апача, че трябвало да предупреди Блъди Фокс, защото команчите се канели да го нападнат.

Толкова дълго време не им беше хрумвало да посетят оазиса. Каква ли причина можеха да имат сега да го сторят, и то с враждебни намерения? Дали бяха замислили този план по своя инициатива, или Блъди Фокс бе предизвикал с нещо отмъщението им? Безполезно беше да си задавам този въпрос. По-късно отговорът му щеше да дойде от само себе си.

По-важен беше въпросът дали Винету бе препуснал направо към Ляно Естакадо, или не. Беше ми писал, че иска да предупреди Фокс и, ако ставаше дума само за предупреждение, можеше да се приеме, че е тръгнал право натам. Но тъй като познавах апача, той нямаше да се задоволи само с едно голо предупреждение, а по възможност веднага щеше да потърси и начин за спасяването на Кървавата лисица, което можеше да стане само като доведеше на помощ някой достатъчно силен отряд апачи. Но по кой от двата начина беше постъпил? Колкото и труден да изглеждаше този въпрос, отговорът му всъщност бе съвсем лесен. Просто всичко зависеше от времето. Ако е твърде малко, Винету ще препусне право към Фокс. Ако е достатъчно, за да се доведе помощ, той ще отправи коня си към лагера на своето племе, за да вземе необходимия брой воини.

Но как можеше Винету да разбере дали има време, или не? Много просто, също както разбрах и аз. Ако хиляди други не биха ги забелязали, на него, ненадминатия майстор в издирването на следи, сигурно нямаше да му убегнат от погледа команчите, които посетихме край Синята вода и, ако не му се предложеше възможност да ги подслуша и научи, че очакват присъединяването на още сто души под предводителството на вожда Нале-Масиув, той все пак от само нему познати признаци несъмнено щеше да разбере, че те не бързат кой знае колко много. И тъй, твърде вероятно беше най-напред да посети племето си.

А може би това дори не се е оказало необходимо, а е намерил някой човек, когото е изпратил до там като вестоносец. Във всички случаи апачите са научили, че команчите са изровили бойната секира и заради своята безопасност са изпратили в различни посоки съгледвачи: Ако Винету е срещнал някой от тях, което никак не е изключено, сигурно го е върнал обратно, а сам е продължил ездата си към оазиса, тъй като единствено той знае къде се намира.

Предположенията ми стигаха даже още по-далеч. Просто познавах добре моя Винету и знаех колко благоразумно обичаше да постъпва. Известен му беше денят на пристигането ми в Сиера Мадре. Той щеше да си каже, че веднага след като намеря бележката, ще го последвам. Знаех пътя не по-зле от него. Следователно нямаше да му бъде трудно в даден момент приблизително да определи къде ще се намирам. Ако той самият тръгнеше право към Ляно Естакадо, трябваше да се погрижи воините му да имат надежден водач, който да им посочи пътя до оазиса, и този водач можех да бъда само аз. В такъв случай бе съвсем сигурно, че пътем щях да се натъкна на някой апач, натоварен със задачата да ме изчака и да ме осведоми за всичко необходимо. Скоро щеше да стане ясно колко вярно бях преценил начина на действие на Винету.

Но за сега още не се бе стигнало дотам; Ние бивакувахме край Саскуан-куи и чакахме да се разсъмне, за да преговаряме с команчите. Сигурната ръка трябваше да получи обратно всичко, което му бяха взели и особено оръжията си, а в замяна на това ние щяхме да освободим пленения им вожд Вупа-Умуги.

Проявихме достатъчно съобразителност, за да не останем на брега, където неприятелят ни бе забелязал и под прикритието на храсталаците лесно можеше да ни нападне, а се оттеглихме на известно разстояние навътре в прерията, защото така индианците нямаше как да се промъкнат до нас незабелязано. Там определихме реда на постовете и който искаше, можеше да спи. Нямах никакво намерение да будувам до сутринта. Не се знаеше какви изпитания щеше да ни донесе следващия ден. Страшно много ме радваше мисълта, че ще видя Сигурната ръка на дневна светлина. В момента бе твърде тъмно, за да го разгледам тъй, както желаех. По-късно той ми призна, че също бил любопитен да види как изглеждам. Можехме да разговаряме за много, много неща, но и двамата не бяхме кой знае колко приказливи хора, а и искахме да спим. Но едно нещо трябваше да знам още отсега. Ето защо щом той легна до мен, казах:

— Сър, разрешете ми един въпрос, преди да заспите! С идването си по тези места сте преследвал някаква определена цел, нали?

— Да. Исках да отида на юг до апачите мескалеро, където може би щях да срещна Винету и после с негова помощ се надявах да се запозная с вас. Наистина е срам и позор толкова дълго време да се подвизаваш като уестман, без да си видял Винету и Олд Шетърхенд!

— И ние двамата все още не ви познаваме, макар да сме слушали много за вас, сър. Втората част от желанието ви, да ме видите, се сбъдна по-бързо, отколкото сте мислили, а първата му част може да се изпълни, без да е необходимо да яздите чак до мескалеросите, защото самият аз съм тръгнал да се срещна с Винету.

— Къде, сър? Къде е той сега?

— В Ляно Естакадо.

— Я гледай ти, ами че това е чудесно! С него и с вас в опасната Естакадо! Ще ме вземете ли с вас, сър?

— Разбира се, с голямо удоволствие. Вашата помощ може да ни бъде много необходима. Рано сутринта ще ви разкажа защо. Сега трябва да спим, за да съберем сили. На първо време ще ви кажа само, че става въпрос за един танц с команчите.

— С тези тук или с други?

— И с тези и с други, които по-късно ще се присъединят към тях. Сигурно сте чул, какво са говорили помежду си. Не са ли приказвали за целта на сегашния си поход?

— Да, но много тихо и предпазливо, тъй че нищо не разбрах. Вземете ме с вас, сър, вземете ме! Като дете ще се радвам да мога да им го върна на команчите за това, че като някой грийнхорн се оставих да ме надхитрят и пленят. Какво ли си мислите сега за мен! От години имам желание да се запознаем и по някакъв начин да мога да се присъединя към вас, а ето че когато желанието ми се изпълни, всичко стана така, че направо трябва да се срамувам. Това е ясно, както казва старият Уобъл.

— За срам и дума не може да става. Неведнъж и самият аз съм бил пленяван, а и Винету също. Извънредно много се радвам, че ми се предостави възможността да ви направя една малка услуга.

— I beg[1], сър! Съвсем не беше малка. В такъв случай ми се иска да чуя коя ли услуга наричате голяма. Бих дал много, страшно много да беше станало обратното, а именно аз да ви бях направил тази услуга. Надявам се, че някога все ще мога да сторя нещо подобно за вас.

— Смятам го вече за направено и предпочитам да се откажа от удоволствието да бъда пленник на команчите. А сега да спим! Good night[2], сър!

— Good night, мистър Шетърхенд! Вероятно тук ще спя по-добре, отколкото отсреща на острова, който щях да напусна само за да бъда отведен на кола на мъченията.

Нощта беше хладна, а дрехите ми мокри, но въпреки това спах дълбоко до четири часа — тогава ме събудиха за последната стража. Когато времето й почти изтече, започна да се зазорява и скоро стана достатъчно светло, за да огледам моя нов прочут познат.

Той лежеше пред мен, потънал в спокоен сън. Фигурата му наистина имаше исполински размери. Могъщото му тяло бе изцяло облечено в кожени дрехи, но така, че загорелите му от слънцето гърди оставаха разголени. Дългата му кестенява и мека като коприна коса се спускаше подобно на воал чак до пояса и дори в съня по неговото лице се четеше изразът на такава енергия, без която добрият уестман е немислим. Бях си го представял точно такъв, какъвто го виждах да лежи пред мен — естествено само защото тъй ми го бяха описвали. В никакъв случай няма да е вярно, ако човек си въобрази, че всеки прославен скитник из Запада има подобна фигура. Който мисли така, а това наистина се случва много често, в повечето случай се чувства дълбоко разочарован, когато след време успее да види въпросната личност със собствените си очи. Познавам само двама прочути ловци с такова великанско телосложение — Олд Файерхенд и Олд Шуърхенд. Често може да се забележи, че хората с исполински ръст наистина притежават душа на дете и че им липсва какъвто и да било боен дух, както и сръчности, необходими в сраженията, докато други с недотам яко телосложение се оставят по-скоро да бъдат разкъсани на парчета, отколкото обърнати в бягство. Разбира се, това в никакъв случай няма силата на правило. Животът в Дивия запад никак не е благоприятен за създаването на по-закръглени или по-могъщи телесни форми, но в замяна на това прави железни мускули и стоманени жили.

Беше време да разбудя спящите. Свърших тази работа и едва след като Сигурната ръка се изправи на крака, можах да видя, колко хармонично развито бе цялото му тяло.

— Good morning[3], сър! — поздрави ме той, като погледът му изпитателно се плъзна по мен от горе до долу, а после по обратния път се спря на лицето ми. — Най-сетне желанието ми да ви видя се сбъдва, тъй като снощи в тъмнината за виждане и дума не можеше да става. Ето ви ръката ми за „добро утро“ и още веднъж благодаря за всичко, което направихте и рискувахте заради мен. Ще ми подадете ли ръка в знак на приятелство, мистър Шетърхенд?

— С удоволствие. И аз искрено се радвам, че най-после се запознах с теб. Ако нямаш нищо против, нека станем добри приятели. Това е желанието ми.

— Well, тъй да бъде! Поне доколкото зависи от мен, ще полагам усилия да не се случи нищо, което да ни раздели.

Той се протегна, раздвижи крайниците си, огледа ставите на ръцете и краката си, а после продължи:

— Добре спах, не чувствам и следа от несгодите на пленничеството си. С какво ще се заловим най-напред?

— Ще си поговорим с вожда и ще му кажем какви искания имаме към него, а после ще изпратим другия пленен индианец да отиде в техния лагер.

— А докато се върне, ще закусим здравата — намеси се Олд Уобъл. — Та за какво донесох толкова много месо? Който има нещо за ядене, трябва да яде. Това е ясно. Или някой е на друго мнение?

Никому и през ум не мина да възрази срещу този аргумент. Сигурната ръка ме помоли аз да проведа преговорите с Вупа-Умуги. Но тъй като всичко това засягаше него, бях на мнение, че би трябвало самият той да постави условията си на вожда и ловецът така и постъпи. Вупа-Умуги не се поколеба да ги приеме. Той разбираше, че няма как да се отърве по-леко. После развързахме команча, пленен вчера от Олд Уобъл. Индианецът получи от вожда необходимите заповеди и се отдалечи, за да ги предаде на останалите. След това имахме време да закусим.

След около два часа забелязахме, че пратеникът се връща с неколцина червенокожи. Те доведоха коня на Сигурната ръка, донесоха и оръжията му, както и всички други предмети заедно с широкополата му шапка, която беше останала на острова. Когато Олд Шуърхенд заяви, че нищо не липсва, ние освободихме вожда. Всъщност искахме да го накараме да обещае в бъдеще да пази мир, обаче си рекохме, че едва ли ще удържи на думата си, и понеже чрез подобно искане преговорите ни страшно много щяха да се проточат, предпочетохме да се откажем от това условие. След като свалихме ремъците му, той направи няколко крачки с намерение да се отдалечи, но после отново се обърна и отправи към мен следните думи:

— Бледоликите сключиха с нас мир. Питам ги докога ще трае той?

— Докогато ти искаш — отвърнах му, — нека бъде изцяло по ваше желание.

— Защо Поразяващата ръка не говори по-ясно? Защо не каже някакво определено време?

— Защото не мога. Ние не сме вражески настроени към червенокожите мъже и винаги сме имали голямо желание да живеем с тях в приятелство. Но знаем, че те не мислят като нас и следователно трябва да оставим въпроса да го решите вие. Докато спазвате мира, от наша страна секирата на войната също ще бъде заровена.

— Уф! Докога белите мъже ще останат в тази местност?

— Веднага тръгваме.

— Накъде?

— Попитай вятъра накъде отива! Той духа ту в една, ту в друга посока. Така е и с ловеца на Запада, който днес никога не може да каже къде ще бъде утре.

— Поразяващата ръка избягва да отговори на въпроса ми.

— Отговарям ти така, както и ти би ми отговорил, ако ти задам същия въпрос.

— Не е вярно, аз ще ти кажа истината.

— Нека тогава опитаме. Докога ще останат червенокожите воини тук край Синята вода?

— Още няколко дни. Дойдохме тук да ловим риба и щом свършим тази работа, ще си вървим.

— И в каква посока ще яздите?

— Отиваме си у дома, при нашите жени и деца.

— Твърдиш ли, че това е истината?

— Да.

— Тогава бъди разумен и постъпи според собствените си думи! Всяка лъжа прилича на орехова черупка, в чиято ядка се крие наказанието. Ти каза, че не се страхуваш от Поразяващата ръка. И наистина няма защо да се страхуваш от него, освен ако не го принудиш да ти потърси сметка. Аз казах. Хау!

Той направи с ръка гордо движение, с което сякаш отхвърляше тази възможност и си тръгна. Неговите хора го последваха. Моите спътници се канеха да обсъдят поведението и думите на вожда, но аз на бърза ръка ги прекъснах:

— Мешърс, нека засега не говорим по този въпрос. Можем да го обсъдим и по-късно. Сега трябва да тръгваме!

— Нима е толкова спешно, сър? — попита Паркър.

— Да.

— Не мисля така. Индианците получиха хубав урок и много ще внимават да не ни дадат пак възможност да го повторим.

— От думите ти лъха голяма увереност, мистър Паркър, но не забравяй, че сме само дванайсет души срещу повече от сто и петдесет червенокожи!

— Това е вярно, обаче… Олд Шетърхенд, Олд Шуърхенд, Олд Уобъл! Ще спомена само тези имена, без да говоря за нас останалите. Команчите ще се въздържат да ни досаждат.

— Аз пък съм убеден тъкмо в противното — те жадуват за отмъщение. Може да се страхуват от имената ни, но и те също като нас знаят много добре, че в случай на нападение на всеки дванайсет души от тях ще се пада по един наш човек. В лицето на Сигурната ръка бяха направили великолепен улов, който им отнехме. Сигурно са побеснели от гняв и ще се стремят не само да си го възвърнат, но да сложат ръка и на нас. Ако ни нападнат тук в откритата савана, няма да имаме никакво прикритие, вярно, ще се отбраняваме и ще избием мнозина от тях, но най-сетне все пак ще ни победят. Не, трябва да се махнем оттук!

— Но и от това няма да имаме кой знае каква полза, понеже, ако наистина имат намерение да ни спипат, веднага щом тръгнем оттук, те ще започнат да ни преследват.

— Тогава поне ще можем да си изберем някое по-подходящо място, за да ги посрещнем. Наистина ще ни преследват, най-малкото за да разберат накъде ще поемем, но не бива да се отдалечават твърде много, защото искат да отидат в Ляно.

Сигурната ръка и Олд Уобъл ми дадоха право. Джош Холи ме беше обикнал твърде много, за да се обади, ако наистина не споделяше мнението ми, а що се отнася до останалите, е, те съвсем не бяха недоволни, че щяхме да се отдалечим от опасното съседство с команчите. Напротив, тъй бързо изразиха съгласието си, че само още повече затвърдиха мнението ми за тях. Бяха най-обикновени хорица, които само като група можеха да ми бъдат от полза. Останеха ли заедно с мен, щях да разполагам с няколко пушки повече, но затова пък щеше да се наложи да се грижа за прехраната им, а движението и действията ми щяха да бъдат ограничени. Поотделно не можех да ги използвам, защото бяха доста несамостоятелни и неопитни. Както стояха нещата, предпочитах да не са с мен. Към всичко това се прибавяше и обстоятелството, че оазисът в Ляно Естакадо трябваше да остане в тайна. Белите, които досега бяха узнали за него, не го бяха издали. Беше ли разумно да посвещавам в тайната и сегашните си спътници? Нямах доверие в мълчаливостта им. Но имах ли правото да ги накарам да поемат по друг път? Не, това би ги обидило. Трябваше да се опитам да ги наведа самите тях на мисълта да се отделят от мен и понеже не притежаваха кой знае колко смелост и предприемчивост, тази задача никак не изглеждаше трудна.

И тъй, богато запасени с месни провизии, ние тръгнахме на път. Заедно със Сигурната ръка яздех начело и никой не ме попита накъде мисля да се отправя. Естествено поех в посока на брода и когато го достигнахме, накарах коня си да нагази във водата. Другите ме последваха. На отсрещния бряг скочих от седлото, вързах коня си за едно дърво и седнах на земята. Сигурната ръка и Олд Уобъл незабавно постъпиха по същия начин. Паркър и другите останаха на седлата си. Сам Паркър попита:

— Защо слизаш, сър? Струва ми се, че се каниш да останеш тук по-дълго, а?

Не се оказа нужно да отговарям, защото Олд Уобъл се зае да му обясни вместо мен:

— Разбира се, че ще останем тук, мистър Паркър. Нима това те учудва?

— Естествено!

— Тогава навярно недоумяваш защо се насочихме отново на запад вместо на изток накъдето всъщност искаме да отидем?

— Що за въпрос! Изглежда ме мислиш за страшно глупав. Червенокожите не бива да разберат, че искаме да тръгнем на изток и че знаем бойния им план. Ето защо, за да ги заблудим, отначало трябва да поемем в противоположната посока. Но за мен си остава загадка защо е необходимо да спираме тук и дори най-спокойно да сядаме на земята.

— Вече не едно и две неща за теб са били загадка, а и за в бъдеще ще си останат такива. Отначало не искаше да тръгваш от Синята вода, макар че там бяхме изложени на най-голяма опасност, а сега пък, когато се намираме отвъд реката, в гъсталака, на възможно най-сигурното място, не искаш да се разделиш със седлото както мухата с петмеза.

— Значи тук искате да чакате червенокожите?

— Йес.

— Но това не е необходимо! Появят ли се, ще трябва да се отбраняваме, а продължим ли ездата, ще избегнем всякакви враждебни действия. Безспорно по-добре е да предпочетем второто.

— За да тръгнат по следите ни и някоя вечер или през нощта, когато не ги виждаме, да ни нападнат! Какъв хитрец си ми бил! Слизай от коня!

Паркър се подчини на настоятелната му покана, но същевременно недоволно изсумтя. Олд Уобъл се ядоса и гневно го скастри:

— Какво има да сумтиш, сър! Ако не ти харесва тук, можеш спокойно да продължиш да яздиш. Никой няма да си направи труда да те задържи, бъди сигурен!

— Да не би да съм искал някой да си прави този труд, мистър Кътър?

— Тогава недей да сумтиш! Знаеш ли какво означава това сумтене? Обида за мистър Шетърхенд, чийто пример последвахме. Със сумтенето си даваш да се разбере, че не си съгласен с него, а нали помниш какво ти казах? Ние просто ще зарежем онзи, който го смята за глупав!

— Хайде бе! Не съм имал такова нещо предвид.

— Разбира се, че това имаше предвид! Понеже на времето ти улучи своя пръв лос право в сърцето, си въобразяваш, че твоето мнение винаги е правилно. Но в такъв случай страшно много се лъжеш! Вземи пример от мен! Аз съм над деветдесет години и съм видял и преживял неща, които на други никога няма и да им се присънят, но въпреки това никога не бих се осмелил да мърморя недоволно, когато Поразяващата ръка каже едно или друго, макар че в сравнение с мен той е направо младеж. Направи ли някога нещо, което не проумявам, аз не започвам да сумтя, ами го питам. Само мечките и говедата сумтят. Това е ясно.

— Мистър Кътър, да не би това да се отнася до мен?

— А ти да не си мечка или говедо?

— Навярно не съм. И теб не съветвам да ме смяташ за подобно създание. А що се отнася до метода ти да питаш мистър Шетърхенд вместо да сумтиш, той едва ли държи кой знае колко на излишни въпроси.

— Олд Уобъл никога не пита излишно, запомни това! Задам ли някакъв въпрос, винаги става дума за такива неща, които представляват интерес за всички и от които всеки може да се поучи. Веднага ще ти го докажа. Внимавай! — Той се обърна към мен и продължи: — Например от снощи нещо остана за мен неясно, сър. Мога ли да те помоля да ми го обясниш?

— Разбира се.

— След като подслуша разговора край огъня на вожда, а после се измъкна от водата, ти донесе нещо със себе си. После го домъкна в нашия лагер и го скри в околния гъсталак. Какво беше то?

— Тръстиката, под която бях скрил главата си.

— О, тъй си и помислих! А защо не я захвърли още там?

— За да не я намерят червенокожите.

— Тъй, хм-м! А имаше ли причина да я криеш от тях?

— Естествено. Обикновено човек нищо не върши без причина.

— Да, ти не вършиш, но познавах хора, които не можеха да назоват нито една причина за която и да било от постъпките си. Изглежда, такива хора има и до ден-днешен. Ами какво щеше да ни навреди, ако индианците бяха открили отрязаната тръстика?

— Щяха да разберат, че са ги подслушали.

— Само от това малко снопче тръстика?

— Да. Кой може да го е отрязал? Никой от тях. Къде е била отрязана тръстиката? Щяха да потърсят мястото и сигурно щяха да го открият. А оттам моята двойна диря водеше към храсталака, където се беше скрил ти. И това място щяха да открият.

— Но твърде късно, защото си бяхме тръгнали!

— Вероятно все още нямаше да сме освободили мистър Шуърхенд. Ако намереха снопа, преди да стъпя на острова, щеше да е невъзможно да го измъкнем оттам, защото щяха да вдигнат на крак целия лагер.

— Вярно! Мога да си го представя. Значи това е причината?

— Не само това. В този случай не мислех само за мистър Шуърхенд, но и за бъдещето.

— В какъв смисъл?

— Знаем какво научих, докато подслушвах вожда. Това, което чух, е много важно за нас. Ако червенокожите разберяха, че съм ги подслушал, цялото огромно предимство, което смятах да спечеля за нас, щеше да отиде по дяволите.

— Мислиш, че щяха да успеят да си направят този извод от снопчето тръстика?

— С лекота.

— Охо! Аз съм стар, беловлас и опитен мъжага, но ако бях на мястото на команчите, намерили снопчето, щях да си помисля най-много, че наоколо се е навъртал някой непознат и е наблюдавал лагера. Много вероятно изобщо нямаше да си задам въпроса, дали е подслушвал някакъв си разговор.

— Не се прави на по-малко проницателен, отколкото си всъщност, мистър Кътър! Сигурно щеше добре да поразмислиш.

— Разбира се, че щях да размисля. Но до какво ли заключение щях да достигна?

— До правилното. Убеден съм. А и да не отгатнеше истината снощи, това щеше да стане днес на дневна светлина, когато всичко може да се види съвсем ясно, още повече щом веднъж се е породило някакво подозрение. Постави се на мястото на някой от индианците. Какво би трябвало да се попита той?

— Най-напред кой е бил непознатият.

— Сега вече го знаят. Знаят много добре, че сме открили и наблюдавали лагера им. Но дали сме ги подслушали и сме научили нещо от разговорите им? За тях този въпрос е най-важният. Ето че намират тръстиковия сноп и мястото, където съм го отрязал. Виждат, че там съм нагазил във водата. Защо ли съм влязъл във водата и за какво ми е бил необходим снопът? За маскировка. Веднага ще си го помислят, понеже подобен начин на маскиране им е не само познат, а дори са майстори в него. С тръстика ще взема да се маскирам само тогава, когато имам намерение да се скрия в тръстиката. И тъй, намирал съм се в крайбрежната тръстика. Но къде? Разбира се, недалеч от огъня, който е горял най-близо до брега — значи там, където е седял вождът. Ще почнат да търсят. Водата е бистра, тъй че ще забележат мястото, където вчера се бях заровил в тинята. Оттам лесно може да се чуе всичко, което се говори край огъня. Следва изводът, че несъмнено съм го чул. А сега по-нататък: по кое време съм бил там, какви разговори са се водили и следователно какво съм узнал?

— Невъзможно е да разберат!

— Трудно е, но не и невъзможно. От това място съм заобиколил езерото до отсрещната му страна, после съм плувал до острова и оттам заедно с Олд Шуърхенд съм се върнал обратно. Колко време ми е било необходимо? Виждаш, че съвсем не е невъзможно да се изчисли, кога съм бил при огъня. Твърде вероятна е вождът да си спомни, какви разговори са се водили. Въпросният момент може да се изчисли, или по-скоро да се отгатне и по друг начин. Пламъците осветяваха мястото, където лежах. Следователно възможно е да съм се приближил и след това отдалечил в онези мигове, когато вниманието им е било отвлечено от онова място. А кои са били тези мигове? Ако се размисли малко по-добре, не е трудно да се отговори и на този въпрос. Имаше три такива удобни възможности: когато в лагера се появиха двамата команчи, които освободихме, когато свърши разпита им и когато индианците бяха извикани за вечеря. А тъкмо по това време или в тези интервали се водиха много важни разговори. В случай че съм подслушвал точно тогава, непременно съм добре осведомен за плановете на команчите. Ето какви, а и много други неща сигурно щяха да си кажат индианците, ако бяха намерили снопа от тръстика. Сега разбра ли защо го взех и го скрих толкова далече?

— Well, разбрах, сър. Ти си онова, което преди малко казах на Паркър, че не е, а именно хитрец и половина. Не ми се ще да съм от хората, с които си във враждебни отношения и трябва да се пазят от теб. За теб няма невъзможни неща и всичко, което вършиш, планираш тъй грижливо и разумно, че неуспехът е изключен, а неприятелят ти изобщо не проумява как тъй се е насадил на пачи яйца.

— Принуден съм да отхвърля тази похвала, мистър Кътър. И аз съм правил не една и две големи грешки и често съм се насаждал на такива пачи яйца, както благоволи да се изразиш, че е направо цяло чудо как съм успявал после да се оправя.

— Но все пак си се оправял, защото иначе нямаше да си тук. Това е ясно. Да се надяваме, че сега не сме тръгнали да яздим пак към такъв сатанински полог, пълен с пачи яйца.

— Какъв полог имаш предвид с това черногледо сравнение, мистър Кътър?

— Хм-м, сравнението беше глупаво, защото този полог всъщност не е никакъв полог, ами пясъчна яма — става въпрос за Ляно Естакадо.

— Страхуваш ли се от пустинята?

— Да се страхувам ли? Надявам се, че не задаваш сериозно този въпрос, мистър Шетърхенд. Много ми се иска да знам от какво ли може да се страхува Олд Уобъл! Най-много от самия себе си! Но ще признаеш, че между едно канапе и някоя пещ има голяма разлика.

— Достатъчно съм интелигентен, за да проумея разликата.

— На онзи, който има възможност удобно да се излегне на някое хубаво канапе в прохладна стая и през ум няма да му мине да се напъха в гореща пещ, за да бъде изсушен и опечен като слива. Точно такова е съотношението между зелената гора и тревистата савана и пустата нажежена Естакадо. Онзи, който може да остане в гората или в прерията, изобщо не би трябвало да помисля да отива в Стейкид Плейнс. Той ще е глупак, който няма равен на себе си.

— Хубаво! Но все пак, изглежда, и ти се каниш да станеш такъв глупак, а?

— И през ум нямаше да ми мине, ако не бях заедно с теб, мистър Шетърхенд… Кой от вас е бил вече в Ляно Естакадо?

Този въпрос бе отправен към неговите спътници и след като се оказа, че никой от тях не беше прекосявал Стейкид Плейнс, той така описа пустинята и разказа за толкова много злополуки и злодеяния, че хората започнаха да ги побиват тръпки на ужас. Не го прекъснах, защото макар и несъзнателно, така ми вършеше голяма услуга.

Бяхме се разположили не край самата река, а зад дърветата и храстите по брега, а аз бях седнал така, че можех да гледам между два храста и да държа под око целия брод. Олд Шуърхенд седеше до мен и явно имаше същото намерение. В този момент Олд Уобъл тъкмо разказваше за някакво нападение в Ляно Естакадо и понеже ставаше въпросни за едно лице, което познавах, вниманието ми бе насочено повече към Стария отколкото към реката. И ето, че по едно време Олд Шуърхенд ме побутна, посочи към храсталака и каза:

— Погледни натам, сър! Идват!

Олд Уобъл прекъсна разказа си и ние предпазливо надникнахме през клонаците. На отсрещния бряг се появи конен отряд команчи, състоящ се от около трийсетина воини, чиито лица бяха покрити с бойни цветове. Един от тях, сигурно предводителят им, слезе от коня и започна да оглежда земята, несъмнено за да разбере дали сме нагазили в брода, или сме продължили да яздим встрани по брега. Видя, че сме избрали първата възможност, отново се метна на коня и го накара да навлезе във водата. Хората му го последваха по индиански маниер — един подир друг.

— Колко са непредпазливи тези негодници! — обади се Олд Уобъл.

— Защо да са непредпазливи? — попита Паркър.

— Защото всички наведнъж нагазват в реката, без предварително да изпратят един от тях до отвъдния бряг, за да се убедят дали сме продължили пътя си, или не. Сега всички се приближават срещу дулата на пушките ни. Куршумите ми са на тяхно разположение.

Той приготви пушката си за стрелба, обаче аз му казах:

— Сър, няма да стреляме. Изчаквах индианците тук не за да ги избия, а за да ги накарам да се откажат от преследването. Ако се върнат и ни оставят на мира, за нас резултатът ще е същият, а даже и по-добър, отколкото ако паднат под куршумите ни. Щом първият от тях се приближи достатъчно, ще им се покажем. Докато говоря с команчите, ще държите пушките си насочени към тях, но ще стреляте едва когато чуете гласа на моята карабина.

— Както искаш — промърмори Олд Уобъл, — но по-добре ще е, ако вземем да изтрепем тези червенокожи псета, тъй както се пречукват дузина зайци.

Той не беше приятел на индианците и следователно не бе съгласен с човечното ми отношение към тях. Изчаках, докато предводителят им се приближи на десетина конски дължини, после се изправихме и изскочихме от храсталака. Всички наши пушки се насочиха към него и хората му. Веднага ни забелязаха.

— Уф, уф, уф, уф! — разнесоха се възклицания на изненада и уплаха.

— Стойте! — извиках им. — Който накара коня си да направи и крачка напред или вдигне оръжие, ще бъде застрелян!

Те се спряха. Не им беше трудно да го сторят, защото конете им не плуваха, а под краката им бе твърдото дъно на реката.

— Уф! — възкликна предводителят им. — Поразяващата ръка все още е тук! Защо се е скрил, а не е продължил ездата, както ние си мислехме?

— Ха, тъй ли си мислехте? — попитах аз. — Значи сте вярвали, че нямам мозък в главата и не мога да предположа, че ще ни преследвате!

— Но ние не искаме да преследваме Поразяващата ръка.

— Ами кого тогава?

— Никого.

— Къде отивате?

— На лов.

— А може би да ловите риба!

— Повечето от нас ловят риба, другите ловуват. Събираме запаси от месо, за да ги отнесем в нашите вигвами.

— А защо искате да ловувате от тази страна на реката, а не на отвъдния бряг?

— Защото мислим, че тук ще намерим повече дивеч.

— Да, и този дивеч сме ние.

— Не, дивечът са бизоните и антилопите на прерията и речните долини.

— Откога сред червенокожите воини съществува обичая да изписват лицата си с бойни цветове, когато имат намерение само да ловуват?

— От… от… от… — Той не намери подходящ отговор и затова гневно ми извика: — А откога сред воините на команчите има обичай да дават сметка за действията си на всеки бледолик?

— Откогато Поразяващата ръка изисква тази сметка! Казах на Вупа-Умуги, вашия вожд, че съм приятел на червенокожите мъже, обаче, ако бъда нападнат, няма да знам що е милост.

— Ние не искаме да ви нападаме.

— Тогава веднага се върнете!

— Това няма да стане, а ще продължим покрай вас и ще отидем на лов.

— Опитайте се! Никой от вас няма да мине оттук, а реката ще отнесе надолу труповете на всички ви и ще ги изхвърли нейде на брега.

— Уф! Кой има правото да заповядва тук, Поразяващата ръка или воините на команчите?

— Поразяващата ръка. Виждате, че всички наши пушки са насочени към вас. Стига само да поискам и всичките ще изгърмят, а заедно с тях ще заговори и моята омагьосана карабина. Давам ви времето, което ние, белите, наричаме пет минути. Ако след това не сте обърнали конете си, за да си вървите, никой от вас няма да може да си отиде. Аз казах!

Взех карабината „Хенри“ в ръка и макар че не я вдигнах в положение за стрелба, защото щях да се изморя да я държа цели пет минути, все пак я насочих така, че дулото й да е право към предводителя им. Както беше на седлото, той се извърна и тихо размени няколко думи с чакащите зад него във водата конници. После пак се обърна към мен и попита:

— Докога Поразяващата ръка ще остане тук край реката?

— Докато се убедя, че синовете на команчите не кроят срещу нас нищо лошо.

— Но той може да се убеди в това и сега!

— Не. Ние ще се разпръснем по този бряг и ще го заемем надалеч и в двете посоки. Така ще забележим всеки команч, който реши да се прехвърли отсам. Един изстрел ще е достатъчен, за да се съберем отново в най-кратко време и да ви отблъснем. А ако се уверим, че до утре вечер вашите воини не са опитвали да се доберат до този бряг, тогава вече ще сме сигурни, че желаете мир и ще напуснем тази местност, в която дойдохме само за да освободим Олд Шуърхенд.

— Уф! До утре вечер, това е много дълъг срок!

— Не и за нас, ние имаме време.

— После наистина ли ще си отидете?

— След това няма да ни видите вече. Казах ви го, а аз държа на думата си.

— И сте дошли при Саскуан-куи само за да освободите Олд Шуърхенд?

— Да.

— Без никаква друга причина?

— Не, нали казах.

Можех да дам това уверение, без да обременявам съвестта си с чувството, че съм излъгал. Първоначално бях имал намерение да поема направо към Ляно Естакадо и тогава пътят ми нямаше да ме доведе до Синята вода. Предводителят отново размени няколко думи с хората си и после пак направи опит да види дали няма да отстъпя:

— Поразяващата ръка заплашва, защото не ни вярва. Но ако все пак продължим пътя си, той сигурно няма да стреля по нас.

— Ще стрелям и ти давам дума, че ти ще си първият, когото ще улучат моите куршуми. Опиташ ли се да тръгнеш напред, въпреки предупреждението ми, нямам нищо против. Впрочем ние няма защо да изчакваме повече, тъй като петте минути изтекоха.

— Уф! Тогава ще яздим обратно, обаче тежко и горко на Поразяващата ръка и неговите бледолики, ако до утре вечер се осмелят да се промъкнат тайно до Синята вода. И ние ще поставим хора по нашия бряг и ще убием всеки от вас, който се мерне там. Аз казах. Хау!

Те поеха обратно и един подир друг изчезнаха в гъсталака отвъд брода. Обърнах се към Олд Уобъл:

— Е, мистър Кътър, какво ще кажеш? Нима не постигнахме чудесен успех?

— Успех ли? И при това чудесен? Изобщо не мисля, че беше някакъв успех.

— Но те си отидоха.

— Пак ще се върнат.

— И през ум няма да им мине!

— А аз ти казвам, че пак ще дойдат. Ще преплуват реката на някое друго място.

— За да ги застреляме като пилци, така ли?

— Действително ли се каниш да направиш каквото каза, да разставиш постове нагоре и надолу по брега?

— Не, това беше само заплаха.

— Тогава те ще се прехвърлят на този бряг и ще тръгнат по петите ни.

— А аз ти казвам, че ще останат отвъд реката, защото смятат заканата ми за съвсем сериозна.

— Ще проявят голяма глупост!

— Глупост или не, те ще останат на отсрещния бряг. Можеш да го подразбереш и от тяхната заплаха.

— Коя заплаха имаш предвид?

— Че и те ще поставят по техния бряг стражи. Впрочем вече са убедени, че сме били тук само заради мистър Шуърхенд и следователно не кроим нищо друго срещу тях. Няма защо да се страхуваме от действията им.

— Но ако поставят стражи по своя бряг, ще забележат, че тук няма хора и тогава непременно ще се прехвърлят през реката. Това е ясно.

— Да, ще забележат, само че не толкова бързо, както си мислиш. Налага се да бъдат безкрайно предпазливи. Не могат да преплуват реката, за да се убедят как стоят нещата. Би било крайно опасно за тях. А да видят какво става тук? Разстоянието е твърде голямо, пък и едва ли ще имат някаква полза, тъй като, ако ние останем тук, постовете ни ще са достатъчно умни да не се излагат на показ, а да се скрият. Тогава е възможен и трети случай, с който би трябвало да се съобразят. Можеш ли да се досетиш кой е той!

— Аз ли? Хм-м, не. Но много ми се иска да видя дали мистър Шуърхенд ще се досети.

Естествено с тези думи Стария имаше намерение да изпита проницателността на Сигурната ръка и аз предположих, че ловецът едва ли ще му направи това удоволствие. Но исполинът го потупа по рамото и засмяно му каза:

— Стари Уобъл, да не би да искаш да ме подложиш на изпит? Това е забавно!

— Много се радвам, че не се засягаш, а напротив — изпадаш в добро настроение. Като слуша човек как говори мистър Шетърхенд, му се струва, че той е всезнаещ. Нима е чудно тогава, че изпитвам силно желание да разбера дали и Сигурната ръка знае нещичко?

— С голямо удоволствие ще ти направя тази услуга, мистър Кътър. И аз знам нещичко.

— Какво?

— Третият случай, който има предвид мистър Шетърхенд, е следният: индианците ще искат да се убедят дали действително сме пръснали хората си по Този бряг. От отсрещния бряг нищо няма да могат да видят. Не бива да пресичат реката близо до мястото, където вероятно ще разставим постовете си. Следователно ще изминат отсреща известно разстояние, за да не се натъкнат на тях, ще преплуват реката и ще започнат да се промъкват по отсамния бряг, за да ги открият.

— И като не намерят жив човек, сър?

— Ще разберат, че сме си отишли и че само сме ги пратили за зелен хайвер.

— Тогава ще стане онова, което предвиждам — ще тръгнат по петите ни и през нощта ще ни нападнат!

— Без съмнение можем да го очакваме — съгласи се Олд Шуърхенд със Стария.

Ловецът доказа, че притежава достатъчно проницателност и че ме е разбрал, обаче не можех да се съглася с последните му думи. И така аз възразих:

— Не, мистър Шуърхенд, не можем да го очакваме. Съвсем изключено е червенокожите да ни догонят до вечерта.

— Тъй ли? Щом мислите така, навярно имаш право.

— Имам право. Трябва да пресметнем времето. Според положението на слънцето сега е девет часът преди обяд. Докато команчите, които бяха тук, достигнат Саскуан-куи, ще измине един час. Там ще трябва да докладват, да разказват, да изслушат упреци. После ще има съвещание, а такова съвещание не свършва кой знае колко бързо.

— Да, сър, сега те разбирам. Да речем, че за доклада и съвещанието ще са необходими два часа.

— Добре, дотогава ще стане дванайсет. Докато дойдат до тук — един часа. Ще поставят свои хора нагоре и надолу по реката — още един час, значи ще стане два часът. После ще тръгнат съгледвачи, за да преплуват реката — било далеч по-нагоре или доста по-надолу. Колко време ще им е необходимо? Най-малко пак един час — вече е три часът. Ще започнат да се промъкват покрай отсамния бряг, и то извънредно предпазливо, което ще рече много бавно. Колко ли ще продължи напразното им претърсване на целия бряг, за да ни открият?

— Сигурно три часа.

— Нека бъдат само два. Тогава ще е вече пет. И пак съвещание. Ще бъдат избрани хора, които да проследят дирите ни. И това ще стане много предпазливо и при голяма загуба на време, защото индианците ще са принудени да се съобразяват с възможността, че ние все още не сме напуснали тази местност, а само сме описали дъга, за да ги заблудим и тайно да се върнем обратно от друга посока. Предполагам, че отново ще измине поне един час преди команчите да се уверят, че наистина сме си отишли. Следователно, преди още да е започнало самото преследване, ще е станало вече шест часът. А тръгнем ли сега незабавно на път, това прави най-малко девет часа преднина. Тогава възможно ли е да бъдем догонени?

— Pshaw! В никакъв случай.

— Няма да видят нищо друго освен следите, които ще оставим от тръгването си два часа след това. Утре няма да могат да различат нищо повече и няма да знаят в каква посока се движим. Ако яздим в продължение на два часа на запад и те тръгнат по петите ни, ще си помислят, че сме решили да се върнем там, откъдето и дойдохме. А това тяхно мнение ще се потвърди и от увереността им, че сме се появили тук само за да те освободим. Постигнали сме целта си и сме си отишли. Тази мисъл сигурно ще ги успокои. Не си ли на същото мнение, мистър Шуърхенд?

— Изчисленията ти са верни — съгласи се той, но после замислено добави: — Освен ако фактът, че намират брега безлюден, не ги наведе на правилното заключение.

— Какво заключение?

— Че сме им изиграли хубав номер.

— Сигурно ще стигнат до това заключение, но няма да се досетят какво точно им кроим, а ще си въобразят нещо съвсем друго. Защото и през ум няма да им мине, че пак ще свърнем в обратна посока, а ще бъдат убедени, че сме се отдалечили тъй бързо от реката, само и само за да спечелим солидна преднина и да се изплъзнем от преследването им, докато те напразно ни търсят по този бряг. Друго щеше да бъде, ако подозираха, че знаем накъде са тръгнали!

— Не подозират. Прав си. Тръгнем ли веднага на път, след два часа пак ще можем да свърнем в обратна посока. Няма да забележат.

— Впрочем аз съм убеден, че те все още се намират отвъд брода. Следователно за съжаление не бива да водим конете си на водопой. Ще ги видят и ще си направят извода, че се каним да потеглим. Но въпреки това животните ни скоро ще получат вода, защото няма да тръгнем по пътя, откъдето дойдохме, а ще се отправим към потока, по който са се спуснали двамата команчи. Нека не се бавим повече, време е.

Тръгнахме на път, яздейки надолу по реката, като се стараехме да оставяме колкото може повече дървета и храсти между нас и брега, за да не ни забележат евентуални съгледвачи от отсрещната страна. Когато след около час достигнахме устието на споменатия поток, дадохме възможност на конете да утолят жаждата си, а после свърнахме в долината на потока и продължихме да яздим край него срещу течението му. И тъй, движехме се в западна посока, макар че искахме да отидем на изток.

По време на ездата не намерих време да поговоря насаме със Сигурната ръка. Другите непрекъснато ми ангажираха вниманието. Разказите на Олд Уобъл за ужасите на Ляно Естакадо бяха направили дълбоко впечатление на слушателите му. Малко след като изоставихме брода, те го накараха да продължи своите истории. Аз подхвърлях по някоя и друга забележка, поради което ме помолиха и аз да разкажа нещо. Сторих го с голямо удоволствие. За мое тайно задоволство скоро забелязах, че резултатът, който преследвах, не закъсня. Хората ставаха все по-замислени и по-замислени. Те все пак не си бяха представяли Естакадо тъй, както аз описвах пустинята и както преди това я беше обрисувал стария Уобъл, затова посещаването на един такъв район започна да им се струва извънредно опасно. Разбира се, не го изразиха гласно, но то ясно им личеше. Погледите, които си хвърляха, ми издадоха техните мисли.

Ако исках да се отърва от тези хора, това трябваше да стане час по-скоро. Най-удобният момент да се разделим беше, когато, след изтичането на двата часа, ние свърнахме от досегашната си посока. И тъй продължих историите си, които никак не бяха преувеличени, докато определеното време почти бе изтекло. Тогава се отдръпнах малко настрана, за да им дам възможност да разменят мисли без странични свидетели. Този дипломатичен ход доведе до желания успех. Видях как се увещаваха един друг, в какво, не беше трудно да се досетя.

Знаех, че скоро щяхме да достигнем малко поточе, което идваше отляво и се вливаше в по-големия поток. Това място беше подходящо, за да свърнем от досегашната посока, защото поточето ни даваше възможност да прикрием следите си. Ето защо недалеч от него спрях коня си и казах:

— Мешърс, двата часа изтекоха и повече не е необходимо да яздим на запад. Не сте ли на същото мнение?

Сигурната ръка, Олд Уобъл, Паркър и Холи бяха съгласни. Останалите се смутиха. Започнаха да се споглеждат. Забутаха се един друг, докато най-куражлията от тях се отзова на тази твърде осезателна подкана и с риск да си навлече нашите укори започна преговорите с въпрос към мен:

— Сър, бил ли сте някога в Ел Пасо дел Норте?

— Няколко пъти — отвърнах аз.

— За колко време може да се стигне до там?

— Онзи, който добре познава местността и има хубав кон, може за пет-шест дена да измине пътя до там. Защо ме питаш за това място, мистър Рен?

Така се казваше човекът. Той отговори:

— Нямам нищо против да ти кажа, стига да знаех, че няма да си развалиш мнението за нас.

— Да си разваля мнението за вас? Че защо? Да не сте извършили някакво зло или пък да замисляте нещо лошо?

— Нищо подобно! Вярно, че замисляме нещо, но не е нищо лошо, макар че е възможно да бъде криво разбрано от теб.

— Кажи ми го! Тогава ще видим дали ще го разбера правилно, или не.

— Да, ще ти кажа. Става въпрос за… хм-м! Това е една…хм-м, хм-м! — Той прекара длан по шията си, почеса се зад ухото. Но не можеше и не можеше да го изрече направо. После продължи със заобикалки: — Знаеш, че всъщност се канехме да се отправим към Тексас, но намеренията ни се промениха.

— Тъй ли?

— Да, тъй! След като снощи се отдалечихте от лагера заедно с мистър Кътър, ние разговаряхме по този въпрос. Навярно в Ел Пасо и отвъд Норте ще преуспеем повече, отколкото в Тексас. Не мислиш ли и ти така?

— Няма значение какво мисля аз. Важното е вие какво мислите.

— Правилно, много правилно! Ние мислим, че ще е по-добре, ако се отправим към Ел Пасо или изобщо, ако се прехвърлим отвъд Рио дел Норте.

— Мистър Рен, защо го казваш с такъв тон, като че ли е необходимо да се извиняваш?

— Наистина. Нали трябваше с вас да отидем в Ляно Естакадо.

— Трябваше ли? Струва ми се, че искахте.

— Да, искахме, обаче променихме намеренията си. Дано не си мислиш, че се страхуваме от Ляно.

— Защо трябва да си мисля подобно нещо? Защото сте променили своето решение ли? Вие сте свободни хора и можете да постъпвате както искате.

— Много се радвам, че си на това мнение. Щяхме да съжаляваме, ако ни беше взел за страхливци. Значи нямаш нищо против да се разделим?

— Нищо, абсолютно нищо. Но я ми кажи кога ще стане тази раздяла!

— Сега.

— Какво? Сега веднага?

— Да.

— Защо така внезапно?

— Защото иначе ще изгубим време и много ще се отклоним. Нали се каните да свърнете в обратна посока.

— Да, наистина. Щом искате да се отправите към Рио Гранде дел Норте, ще трябва да продължите в тази посока.

— А понеже вие искате да се върнете, налага се тук да се разделим, колкото и да съжаляваме. Раздялата ни се облекчава само от това, че не ни се сърдиш.

— Да се сърдя ли? И през ум не ми минава. Вие се грижите за собственото си добро, а това е право и дълг на всеки човек.

Олд Уобъл изслуша разговора ни със съвършено безразличие. Но не така реагираха Паркър и Холи. Лицата им изразяваха гняв и учудване. След последните ми думи Паркър разпалено се намеси:

— Право и дълг ли? Сър, и ти го казваш тъй спокойно? Тези хора обещаха да яздят заедно с нас до Ляно Естакадо и техен дълг е да удържат думата си, а наше право е да изискваме от тях да изпълнят даденото обещание. Те нямат никакво намерение да отиват към Ел Пасо. Знаеш ли, мистър Шетърхенд, защо не искат да продължат с нас?

— Е?

— Защото се страхуват от Ляно. Това е то!

— Нищо подобно! — извика Рен. — И дума не може да става за страх.

— Ами! Казваш, че снощи сте говорили да се отправите към Ел Пасо вместо към Тексас. Но би трябвало и аз да знам нещичко по този въпрос, защото през цялото време не съм се отдалечавал от бивака. А не съм чул нито дума за това.

Джош Холи го подкрепи. Този спор продължи известно време, докато тайно направих съвсем недвусмислен знак на Паркър и Холи, след което изразих съгласието си с решението на отцепниците:

— Всеки може да върши каквото си иска и каквото му харесва. Щом тези джентълмени искат да се отделят от нас, нямаме право да им пречим. Дори сме задължени да ги подкрепим.

— На всичко отгоре и да ги подкрепим! — обади се гневно Паркър. — Ами в какво ще се състои тази подкрепа?

— В това, че ще ги снабдим с провизии.

— Да не сме оглупели! Никакви такива!

Изглежда Олд Уобъл подозираше защо се държа така, тъй като се обърна към Паркър с думите:

— Оглупели ли? Кой е оглупял, сър? Само онзи, който не знае кой има право да разполага с провизиите! А кой има това право? Който ги е донесъл! А кой ги донесе? Аз! И аз ти казвам, че ще дам на тези хора толкова месо, от колкото можем да се лишим. Безразлично ми е дали се отделят от нас от страх, или поради някаква друга причина. Ще получат месо, защото пътем трябва нещо да ядат. Това е ясно. И тъй, който иска да си отива, нека каже, та да знае човек как стоят нещата!

Всички искаха да си вървят с изключение на Паркър и Холи, които заявиха, че се срамуват, задето досега са яздили заедно с такива страхливци. В крайна сметка осмината мъже получиха запаси от месо и след кратко, не особено прочувствено сбогуване продължиха по своя път. Холи стоеше безмълвен. Паркър мърмореше подир тях. Попитах го:

— Струва ми се, че преди малко забеляза знака, който ти направих. А разбра ли го?

— Да.

— Какво означаваше?

— Да оставя тези типове спокойно да си отидат.

— Защо не постъпи така?

— Защото ме е яд на тях.

— Ядът ти е излишен и в случая няма значение. Ние, останалите, се радваме, че се отървахме от тях. Ще попадаме в такива положения, в които ще се нуждаем от истински мъже, а не от страхливци. И ако думата „страхливец“ е може би малко силна, те все пак не са хора, на които може да се разчита.

При тези думи по лицето му се плъзна радостен лъч и с тон на задоволство той попита:

— А мен не ме отпращаш, нали?

— Не.

— Тогава си на мнение, че можеш да се осланяш на мен?

— Хм-м, мисля, че вероятно ще те опозная като човек, на когото може да се разчита. Тъй стоят нещата.

— Значи тепърва ще те опознава! — подчерта Олд Уобъл, като разтърси крайниците си и се изсмя. — Постарай се, мистър Паркър, да не пропуснеш следващия лос!

— Това напомняне е напълно излишно, мистър Кътър. Досега съм улучвал всеки лос.

— А също и първия още на времето ли?

— Да.

— Това ме съмнява.

— Та нали сам го знаеш. Доказах го.

— Да, доказано е какво удари тогава, напълно е доказано. Знаеш ли какво беше?

— Е, какво? — попита Паркър, след като странното поведение на Стария привлече цялото му внимание.

Олд Уобъл направи такава физиономия, която умножи бръчките по лицето му, примижа с едното си око, широко облещи другото, разтресе се, разлюля ръцете си из въздуха и отговори:

— Едно магаре застреля, едно магаре! Ха-ха-ха-ха!

— Как? Какво? Магаре ли?

— Да, магаре, или по-скоро едно животно, което ти взе за магаре, но всъщност си беше лосче, или „малкото дете на лоса“!

Той натърти особено на последните четири думи, като същевременно ги изговори много бавно.

— Малкото дете… на… на… по дяволите, какво искаш да кажеш?

— Че си лъготил на едро. Даже и през ум не ти е минало да застреляш лоса. Напротив, офейкал си от него яко дим!

— О… феи…кал?!

— Да, офейкал!

 

— Това е клевета, която… която…!

— Е какво, която… която…? А не пропълзя ли в дупката, където после чудовището напъха главата си и така страшно се разсумтя срещу теб, че ти загуби и ума и дума?

— Дупка ли? Ка…ква…дупка?

— Дупката в скалата, където ти изчезна толкова бързо, както никога дотогава не се беше вмъквал в дупка!

Паркър пое дълбоко дъх и кажи-речи, заеквайки от смущение, продума:

— Мистър Кътър, не знам какво искаш да кажеш. Не те разбирам. Нали със собствените си очи видя лоса, който бях застрелял!

— Да, със собствените си очи видях лоса, застрелян от вожда на панащите!

— Вождът на панащите? Да ме вземат дяволите, ако мога да…

— … застрелям някой лос ли? — прекъсна го Стария. — Да, не само че го вярвам, но дори съм убеден. Вождът ти подари лоса за това, че му съобщи да се пази от мен и ти разреши да казваш, че ти си го застрелял. Така ли е, или не, мистър Паркър?

— Ако… ако…и… и… — запелтечи ловецът в голямото си притеснение.

— Не ми отговаряй с „ако“ и „и“, ами както се полага!

— Нали ти отговарям както трябва, съвсем както трябва! Сигурно са те метнали с някоя измислица!

— Измислица ли? Да, истина е, че на времето, когато донесе лоса и взе да твърдиш, че ти си го бил застрелял, това ми се стори направо като измислица. Такъв съвършен и неповторим грийнхорн, какъвто беше тогава и онзи огромен могъщ лос! Все пак ти повярвах, защото по-късно по време на лов имаше късмет, страшен късмет. Но сега вече тази вяра свърши, веднъж завинаги свърши.

— Аз го застрелях! Кой е подлецът, дето ти е надрънкал такива лъжи?

— Подлец ли? Лъжи? Вярно, много вярно! Подлецът си самият ти, мистър Паркър.

— Какво? Аз ли?

— Да, самият ти! Да не би да отречеш, че самият ти разказа и призна всичко?

— Самият аз ли? На кого и къде?

— На твоите спътници, които си отидоха преди малко, когато бяхте горе от другата страна на Мистейк каньон, във военния лагер.

— Ха, значи тия, тия са ти го казали! Жалко, че си тръгнаха! Иначе щях да ги принудя да си признаят, че са лъгали, и да ме помолят за извинение. Ами кой от тях ти го разправи?

— Рен, добрият Рен, който преди малко тъй красноречиво с големи слова прикри страхливостта си.

— А кога?

— Тази нощ, когато ние двамата стояхме на пост и с различни истории се опитвахме да разсеем скуката си.

— Би трябвало да кажеш „с лъжи“!

— Хайде бе! Да не мислиш, че можеш да отричаш, само защото тези хора си отидоха? Тук има и други свидетели.

— Кой де, кой?

— Мистър Шетърхенд и Джош Холи, които също са присъствали, когато си го разказал. Тъй ли е, или не е тъй, Джош?

Стария не се осмели да зададе този въпрос на мен. Щях да му отговоря с някоя шега. Честният Холи обаче заяви много сериозно:

— Да, разказа го. Не е застрелял онзи лос. Което е истина, си остава истина.

Тогава Паркър гневно му кресна:

— Дръж си човката затворена, дърта овча главо! Как можеш да твърдиш, че е било истина?

— Понеже ти самият го разказа.

— Ама че глупости! Сам съм го бил разказал! И затова трябвало да бъде истина, а?

— Тъй мисля.

— Няма какво да мислиш. Хората си разказват ей тъй разни неща, които всъщност са се случили съвсем иначе.

— Защо пък ще ги разказват другояче?

— Или защото не знаят истината, или защото искат да се пошегуват, и точно такъв бе и случаят с мен.

— Стига си го увъртал! — намеси се в този момент Олд Уобъл. — Никой уестман няма да вземе да каже, че не е улучил дивеча, и на всичко отгоре такъв великански лос, след като го е ударил. А ти съвсем си го прекалил с това самоотричане, като си разправил, че го е застрелял някакъв червенокож. Положението ми е съвсем ясно. Смятам работата за приключена, защото сега имаме да мислим за по-важни неща. Мистър Шетърхенд, значи тук ще тръгнем в обратна посока?

— Не тук, а малко по-нагоре.

— Защо да се качваме още нагоре?

— Там има поток, който води встрани от досегашната ни посока. Ако яздим по дъното му, индианците няма да забележат следите ни, в случай че се появят преди свечеряване.

— Колко умно! Ще тръгнат по следите на нашите осмина непочтени спътници, мислейки, че все още сме с тях, докато ние ще сме се отклонили встрани. Туй хрумване е толкова добро, че би трябвало да се отпечата в някоя книга. Това е ясно!

Само след десетина минути достигнахме потока и като накарахме конете да нагазят във водите му, тръгнахме нагоре срещу течението. Тогава Олд Уобъл ми каза:

— Сър, ще ми повярваш ли, че отгатнах една от твоите хитрини?

— Коя?

— Че не яздихме заедно с осемте негодници чак до този поток. Ти добре беше обмислил всичко и се спря още доста по-надолу.

— И защо постъпих така?

— Заради преследвачите. Когато, дойдат, ще слязат от конете на мястото, където малко се позабавихме, и ще огледат внимателно земята, за да разберат защо сме спирали. Или не е така, мистър Шетърхенд?

— Така е.

— Well! Ако бяхме спрели край самия поток, те щяха да претърсят старателно онова място и много вероятно щяха да забележат, че там от тринайсетте ездачи са се отделили петима и са накарали конете си да нагазят във водата. Следователно сегашната ни нова следа щеше да бъде открита. За да избегнем тази опасност, ти взе мерки да се разделим с другите още преди това. Прав ли съм, сър?

— Да, отгатна, мистър Кътър. Ще ни бъде от голяма полза, ако и занапред се разбираме тъй добре.

Придвижването из потока затрудни конете, защото ширината и дълбочината му често бързо се променяха. Въпреки всичко изчакахме да измине около час, преди да ги изведем на брега. Това стана на едно каменисто място, където не можеше да останат никакви отпечатъци от конските копита и да ни издадат. Така бяха взети всички възможни предпазни мерки и ние бяхме убедени, че сме направили необходимото, за да не бъдем открити. През изминалия час потокът ни беше водил на юг. Сега го изоставихме и свърнахме на изток, за да се доберем отново до Рио Пекос. Според изчисленията ми това трябваше да стане на едно място, което бе отдалечено от брода на цели два часа път и ако не се намесеше някоя злощастна случайност, можеше да се очаква, че нямаше да се натъкнем на никакви команчи.

Двете тесни долини, през които се изкачихме, бяха правили множество завои. В момента яздехме вече надолу и понеже имахме възможност да се движим в съвършено права посока, ни беше необходимо, разбира се, много по-малко време, отколкото при изкачването. Когато достигнахме Рио Пекос, бе станало приблизително един и половина. Потърсихме и скоро намерихме такова място, където спокойно течащите води улесняваха преплуването на реката, а после продължихме в галоп през равната прерия, ширнала се между Пекос и спомената по-рано верига от планински възвишения. Тъй като тези хълмове не се простират успоредно на реката, а ту се приближават до нея, ту отново се отдалечават, ширината на саваната не остава една и съща. Тя ту бива принудена да отстъпи, така че от нея остава само тясна ивица, ту се ширва пред погледа чак нейде до безбрежния хоризонт. Ние се носехме като вихрушка по тревистата равнина и беше истинско удоволствие да гледаш как дългата снежнобяла коса на Олд Уобъл и кажи-речи, още по-дългата кестенява грива на Сигурната ръка се развяват на вятъра. Ловецът-исполин яздеше мексикански жребец с червеникав косъм, в чиито жили течеше кръвта на испанската порода, но все пак не можеше да се мери с моя вран кон. Съобразно с голямата тежест на своя ездач жребецът му имаше яко телосложение и със завидна лекота издържаше на продължителен галоп.

Олд Шуърхенд и Олд Уобъл — какви двама ездачи до мен! Като нададох ликуващ вик, подхвърлих шапката си високо във въздуха и както препусках пак я улових.

— Изглежда, си в много добро настроение — подметна с усмивка Олд Шуърхенд.

— Да — отговорих аз. — И ще стане още по-добро, когато Винету се присъедини към нас. Дългата му черна коса е разкошна. Тогава около мен вятърът ще развява три гриви.

— Кога ще се срещнем с него?

— Все още не е ясно. Както вече ти казах, той е избързал напред към Ляно Естакадо. Предполагам, че още днес ще се натъкнем на негов пратеник.

— Къде? Мястото определено ли е?

— Мястото не, но линията. И освен това става дума само за едно предположение. Ще научиш подробности, когато спрем да бивакуваме. Винету знае, че ще яздя в права линия от Мистейк каньон до оазиса в Ляно. Ако е оставил свой пратеник, той ще ме чака на някое място, разположено на тази линия.

— А ние намираме ли се вече на нея?

— Още не. За да те измъкна от плен, бях принуден да се отклоня към Саскуан-куи. Сега пак се приближаваме към нея и след около час ще я стигнем. За съжаление отново ще трябва да забавим ездата си, защото Паркър и Холи не могат да ни следват. Привечер ще бъдем на едно място, наречено от апачите Алчесе-чи. То е много подходящо за вестоносеца, изпратен да ме чака. Там може да се скрие.

— Наоколо има храсти и дървета, така ли?

— Да.

— Тъй си и мислех!

— Защо?

— Защото двете думи Алчесе-чи на диалекта на апачите означават Малката гора.

— Значи ти владееш този език?

— Горе-долу.

— Това е много полезно за нас. Но доколкото знам, никога не си бил в земите на апачите!

— Наистина не съм бил. Моите досегашни ловни райони бяха по на север. Но дълго съм бил заедно с познавачи на диалектите на апачите и от тях научих каквото ми трябваше. Извънредно много се радвам, че ще мога да разговарям с Винету на родния му език. Познава ли ме по име?

— Много добре. Ще ти издам, че той има много високо мнение за теб.

— Благодаря ти, сър!

— Къде ли не сме ходили заедно с него, стигали сме чак до северната граница на Съединените щати и всъщност учудващо е как досега не сме се срещнали с теб нито един-единствен път.

— За мен е много лесно обяснимо, а и вие ще престанете да се учудвате след като научите къде се скитам и как живея.

— А това тайна ли е?

— И да и не, зависи кой как го разбира. Не обичам да говоря по този въпрос, защото не съм от хората, на които доставя удоволствие да приказват надълго и нашироко.

Той наполовина се извърна и по лицето му, което дотогава бе толкова ведро и весело, премина тъмна сянка. И все пак не се ли докоснах до някаква тайна? Стори ми се, сякаш това докосване му причини болка. И двамата замълчахме. Навярно този физически и духовно надарен човек бе имал необикновена съдба. Но нима може да се намери уестман със сива и скучна биография!

След определения от мен един час поясът на зелената растителност, обточил бреговете на Рио Пекос, отдавна бе изчезнал зад нас. Пред очите ни на много мили разстояние се ширеше прерията. Наоколо не се виждаше никаква точка, която да послужи на окото за ориентация, но въпреки това знаех, че се намирам на споменатата вече линия. Това беше чувството или по-скоро инстинктът за ориентиране, свойствен на преселващите се животни, без който и уестманът би изпаднал в безброй опасности. Онзи, който не го притежава или ще загине, или в най-добрия случай ще си остане посредствен ловец. Трябваше само съвсем малко да се отклоним от досегашната посока, за да поемем точно по тази линия.

Бе станало вече три часът следобед и ако някой се опиташе да твърди, че команчите са успели да открият дирите ни и даже да ги проследят, щях да го помисля за откачен. В момента те можеха да са се добрали най-много до отсрещния, десния бряг на Рио Пекос, за да търсят нашите постове или стражи, които обаче изобщо не бяха там, а и никога не са били.

След последната част от краткия ни разговор Олд Шуърхенд изглеждаше потънал в дълбок размисъл, защото бе пришпорил коня си и със сведена глава яздеше сам начело. Но ето че изведнъж той дръпна поводите на жребеца си, скочи от седлото и започна да оглежда земята. Когато го настигнахме и проследих погледа му, забелязах, че беше открил някаква следа и затова също слязох от коня. Олд Уобъл последва примера ни, внимателно взе да изследва изпогазената ниска трева и каза:

— Това са били коне, мешърс, шест на брой и са собственост на индианци. Тези типове са яздили един подир друг, но старите ми очи съвсем ясно различават колко са били животните. Яздили са на изток и са минали оттук преди два часа.

Сигурната ръка ми хвърли поглед, в който ясно се четеше възхищението му от Стария, и аз му отвърнах със същия поглед, защото едва ли щях да съумея да разчета следите толкова точно, или поне нямаше да се справя по-добре. Тук в откритата савана Стария наистина се проявяваше като някогашен Крал на каубоите, като специалист, който не може да бъде заблуден. Той не забеляза погледите ни и понеже никой не му отговори веднага, попита:

— Да не би да сте на друго мнение, джентс?

— Не — отвърнах. — Съвсем правилно видя всичко.

— Да, сър, но само каквото показват следите. Останалото ще трябва да предоставя на теб, защото не познавам местността, нито индианците, които се скитат наоколо.

— Може да става въпрос само за апачи или команчи.

— А от кое ли от двете племена са били тези хора?

— Мистър Кътър, питаш тъй, като че отговорът на този въпрос е съвсем лесна работа!

— Защото предполагам, че за Поразяващата ръка няма да е необходимо дълго да си блъска главата, за да ни даде верни сведения.

— Благодаря за комплимента! Все пак трябва да се размисли, макар и да не е необходимо чак да си блъскаш главата. Команчите са тръгнали в поход и се намират наблизо, ей там, зад нас, малко встрани. Апачите знаят, че команчите са изровили бойната секира, принудени са да бъдат предпазливи и следователно ще изпратят съгледвачи.

— Съвсем вярно, сър. Само че все още тъпчем на едно и също място. Това е ясно.

— Не бързай! Следите водят на изток, значи в посока на Ляно Естакадо. А кое от двете племена в момента е насочило вниманието си към Ляно?

— Команчите.

— Правилно! Убеден съм, че само един-единствен апач знае намеренията на команчите и това е Винету. Неговите мескалероси ще бъдат уведомени за тях тепърва от него или от някой негов пратеник. Все още не е възможно те да са тук и следователно може да са изпратили, съгледвачи към Ляно. Освен това местата, където живеят, са разположени на юг оттук. Ако бяха изпратили разузнавачи или вестоносци право към Ляно, техният път никога не би ги довел толкова далеч, на север.

— Значи мислиш, че в случая си имаме работа с команчи?

— Да.

— Тогава знаем, какво е положението и…

— Чакай! — прекъснах го аз. — Казаното от мен е повече предположение, отколкото твърда увереност. Непременно трябва да разберем как стоят нещата. Тази работа е толкова важна за мен, че можем да си позволим малко да се позабавим. Наемаш ли се добре да проследиш тази диря, като препускаш бързо?

— Ама че въпрос! Да не мислиш, че съм кьорав?

— Тогава възсядай коня и препускай пет минути обратно, по следите! Много искам да разбера дали продължават в права посока, или завиват някъде по това все пак дълго разстояние.

— Well, веднага тръгвам!

Той се метна на коня и поледя обратно по дирите в посоката, откъдето бяха дошли шестимата ездачи. Фигурата му бързо започна да се смалява, докато най-сетне изчезна от очите ни, макар че околният терен беше съвсем равен. После отново се появи като малка подвижна точка, която непрекъснато нарастваше, и накрая се изправи пред нас в естествена големина.

— Е? — попитах го.

— Продължават все направо.

— Това ми говори достатъчно. Знаеш ли докъде се стига, ако се язди все по тази права линия?

— Предполагам, че до Синята вода.

— Да, до Саскуан-куи. Вождът Вупа-Умуги е изпратил тези шестима мъже като съгледвачи. Трябва незабавно да ги последваме.

— Защо толкова бързо? За да ги догоним ли?

— Да.

— Това е грешка, сър! Не ми се сърди, но няма съмнение, че е грешка!

— Защо?

— Та нали не обичаш да избиваш индианци!

— Вярно, така е.

— И въпреки това искаш да ги последваш? Та туй е в противоречие с твърдението ти. Нима не го разбираш?

— В какво се състои противоречието?

— Не искаш да ставаш убиец, а догоним ли тези шестима червенокожи, ще бъдеш принуден да ги ликвидираш. Команчите не бива да научават, че сме в тази местност, а избяга ли само един-единствен от шестимата, издадени сме! Предимството ни се крие в убеждението на Вупа-Умуги, че сме се отправили на запад.

— Прав си и не си прав, мистър Кътър. Зависи от обстоятелствата дали ще се покажем на разузнавачите, или не. Пътят им води право към Алчесе-чи, Малката гора, където, както вече споменах, предполагам, че ще ме очаква пратеник на Винету. Минат ли оттам команчите, без да го забележат, добре. Но открият ли го, самият него или някаква негова следа, те ще го нападнат. Един срещу шестима. Можеш да си представиш изхода от борбата. В такъв случай или ще го убият, или ще го пленят. Случи ли се второто, ще трябва да го освободим, първо, заради приятелството ни с апачите и второ, заради посланието на Винету, което, стига само да има някакъв начин, непременно трябва да узная. При това положение не бива да отдаваме кой знае какво значение на живота на шестима враждебно настроени команчи. И тъй, напред, мешърс!

Отново се метнахме на седлата и продължихме да се носим с бързина, която бе по силите на конете на Паркър и Холи. Разузнавачите имаха преднина от два часа, но бяха яздили бавно. Ако запазеха същия ход, беше възможно да ги догоним още преди да достигнат Алчесе-чи.

За съжаление се оказа, че конете на двамата ни вече споменати спътници не бяха в състояние да поддържат нашето темпо. И тъй, наредих на Паркър и Холи да следват дирята ни по най-бързия възможен начин и заедно със Сигурната ръка и Стария Уобъл препуснахме напред. От време на време някой от нас спираше, за да разбере от следите с каква бързина яздеха шестимата, а после отново догонваше другите двама. Скоро стана ясно, че по-късно команчите бяха галопирали значително по-бързо, така че все повече и повече губех надежда навреме да ги настигнем или даже да ги изпреварим, което бе възможно, ако яздехме в полукръг.

Измина един час, а после и още един. От време на време се налагаше да дадем възможност на конете да си поотдъхнат, като забавяхме ездата. След още половин час на хоризонта пред нас изплува някаква тъмна точка. Посочих с ръка натам и казах:

— Това е Малката гора, целта на усилената ни езда. Ако препуснем право към нея, след четвърт час сме там.

— Не бива да стигаме до нея — предупреди Олд Уобъл.

— Не, защото вероятно команчите не са продължили, а са останали там.

— Но нали трябва да отидем до гората! Как ще стане тази работа?

— Цяло щастие е, че познавам околността много добре. Хайде да свърнем на юг! Ще опишем дъга.

Докато яздехме в полукръг, Олд Уобъл продължи с въпросите си:

— Мислиш ли, че така ще се доберем дотам, без да ни забележат?.

— Да. Трябва да знаеш, че от разположените на изток планински възвишения се спуска поток, който се губи в равнината, но по-надолу, там, където теренът хлътва, образувайки падина, отново се появява на бял свят във формата на езерце. Диаметърът на това езеро е само около петдесетина крачки, но все пак то дава живот на една горичка, която е поне десет пъти по-голяма от него. Това е Алчесе-чи, Малката гора, която в западния и източния си край е доста рядка, докато другите й две страни и особено южната са толкова гъсти, че са едва проходими. Така беше преди три години, когато за последен път бях тук, а сигурно и до ден-днешен е така.

— Хм-м! — промърмори Стария. — За три години могат да се променят много неща, а в този случай, когато става въпрос за живота ни, това е изключително важно.

— Ако има някаква промяна, тя навярно се състои в това, че гората е станала по-гъста, което само може да ни радва. Понеже в южния й край растителността е много пищна, описвайки дъга, ще се насочим натам. В тамошните гъсталаци едва ли ще се спрат да почиват хора и ето защо мисля, че ако се приближим откъм тази страна, изгледите да не бъдем забелязани, са най-добри. Ако не искаме да изчакваме падането на нощта, не ми идва на ум никакъв друг начин как да достигнем горичката.

— Well, тогава просто трябва да опитаме и да бъдем готови при нашето весело пристигане да ни изпратят между ребрата или дори в главите няколко недотам весели куршума. Смелчагата, който иска да извърши нещо смело, трябва да прояви необходимата смелост. Това е ясно!

Сигурната ръка все още не беше проговорил, обаче по лицето му се четеше изразът на онази твърда решимост, която не отстъпва пред никаква опасност, стига само да има известни изгледи за успешното й преодоляване. В моите очи той все повече се разкриваше като човек, който предпочита да действа, а не да говори. Както показа и бъдещето, в това отношение двамата с Винету чудесно си подхождаха.

И тъй бяхме се отклонили вдясно и докато яздехме в полукръг, се придържахме на едно и също разстояние от гората, така че тя оставаше пред очите ни все в същата големина. А когато малко по-късно се озовахме точно на юг от нея, аз спрях коня си и измъкнах от кобурите на седлото моя далекоглед, който вече неведнъж ми беше служил предано в Далечния запад и дори ми беше спасявал живота, за да претърся старателно края на горския гъсталак.

— Виждаш ли нещо, сър? — попита Олд Уобъл.

— Не. Не мога да открия никакво живо същество, нито човек, нито животно.

— А нас дали ни виждат оттам?

— Странен въпрос, сър! Ти би ли видял оттук някой застанал там човек?

— Не.

— Следователно за невъоръженото око и ние ще останем незабележими, а не ми се вярва индианците да разполагат с далекогледи.

— На никой индсман няма да му мине и през ум да носи подобно нещо у себе си!

— Не е така! Винету винаги носи бинокъл, и то превъзходен бинокъл. На мнение съм да препуснем право напред, какво ще кажете?

— Щом толкова държиш, тогава давай! Но въпреки всичко това е и си остава непредпазливо!

Тогава Сигурната ръка за пръв път се обади, като нетърпеливо и укорително извика:

— Ами, вятър непредпазливо! Когато нямаш никакъв друг изход, освен да се хвърлиш във водата, тогава скачаш с главата надолу и веднага се научаваш да плуваш. Ако се страхуваш, стари Уобъл, в такъв случай стой си тук, докато пуснеш корени. Ние пък ще превземем горичката с щурм! Go on, мистър Шетърхенд, go on!

Той полетя на коня си напред и аз го последвах със същата бързина. Естествено Олд Уобъл не остана на мястото си. Той се понесе след мен, като възмутено заруга:

— Аз да се страхувам! Ама какво си въобразяват тези двама младоци! Олд Уобъл не е знаел какво е страх още преди да се роди, а какво остава за по-късно. Днешната младеж страда понякога от съвсем откачени и непонятни хрумвания. Това е ясно!

От негова страна бе твърде смело да нарече нас двамата „днешна младеж“. Въпреки сериозността на положението ни нямаше как да не се разсмея на висок глас. Той ме чу, още повече се разлюти и извика:

— Какво се смееш, сър! Смей се едва когато стигнеш ей онази гора здрав и читав, но не по-рано!

— Мълчи, сър! — отвърнах му. — Продължиш ли да крещиш така, червенокожите и да не те видят, ще те чуят.

— Добре, ще мълча, но нека трупът ми тежи на твоята съвест. Ти виж после как ще я отървеш от него!

Пришпорихме конете си в такъв галоп, че изглеждаше, сякаш Малката гора стремително връхлита срещу нас. Земята бе покрита с мека трева, която заглушаваше тропота от конските копита. При това не сваляхме поглед от целта си, за да можем своевременно да забележим всяка евентуална опасност. Но опасност нямаше и ние безпрепятствено се добрахме до края на гората. Там скочихме от седлата, взехме готовите за стрелба пушки в ръка и внимателно се ослушахме. Нищо не помръдваше. Опитахме се да проникнем с погледите си между храсталаците. И там нищо не видяхме. Тогава Сигурната ръка ни прошепна:

— Дръжте коня ми! Няма да се бавя.

— Къде искаш да отидеш?

— На разузнаване. Не се тревожете! Умея да се справям с такива неща.

Ако му бях предложил да го придружа или пък се бях опитал да го задържа, щеше да се обиди. Затова го оставих да върви.

Измина доста време, докато се върне, след което ни извести:

— Имали сме неимоверно щастие, че не са ни забелязали. Команчите се намират в гората.

— Видя ли ги? — попитах го тихо.

— Не, но нали знаем, че следите им водят в гората, а сега се уверих, че не излизат навън. Следователно индианците са все още в нея. На първо време точно това исках да разбера. Ще трябва да се промъкнем до тях.

— Well — каза Олд Уобъл. — Само двамина ще могат да участват в тази работа, защото третият ще трябва да остане тук при конете. Кой ще е той, мистър Шетърхенд?

— Самият ти — обади се Сигурната ръка, макар че Стария се беше обърнал към мен.

— И през ум не ми минава! Да стоя тук със скръстени ръце! Ще пълзя заедно с вас из гората, защото трябва да ви докажа, че не се страхувам.

— Знаем го вече, тъй че подобно доказателство е излишно. Навярно не е необходимо да казвам, като какъв те познавам и колко те ценя и именно заради това няма да ми се сърдиш, ако ти напомня, че пълзенето из гората не е тъкмо най-силната ти странна. Нали само в откритата прерия се чувстваш като в свои води. Затова оставаш при конете!

— Както искаш — отвърна Стария с нетърпеливо движение. — Сега тук не му е нито времето, нито мястото да спорим. И тъй, като по-разумен, ще се подчиня. Вървете да търсите. Но върнете ли се после във вид на трупове, не искам да слушам никакви упреци!

Той хвана здраво поводите на конете и ни направи знак да тръгваме. Сигурната ръка ме погледна въпросително. Отговорих му:

— Опасно е да се разделяме, все още е светъл ден. Лесно можем да бъдем забелязани и тогава единият бързо ще трябва да помага на другия.

— Правилно, сър! А в каква посока ще тръгнем?

— Когато преди малко се отдалечи, не забеляза ли някъде такова място, където да можем по-лесно и с по-малко шум да навлезем в гъсталаците?

— Струва ми се, че знам такова място. Ела!

Той ме поведе на известно разстояние покрай гората, а после посочи към храсталака, който тук не беше толкова гъст като другаде. Кимнах, легнах на земята и пълзейки навлязох в гората. Сигурната ръка ме последва. Разбира се, бяхме оставили пушките си при Олд Уобъл. Във всички случаи двата ми револвера и ножът щяха да са достатъчни.

Както вече казах, още беше светъл ден. Следователно индианците можеха да забележат всяко по-значително раздвижване на храсталака. Това утежняваше задачата ни толкова много, че напредвахме изключително бавно. За половин час изминахме една трета от пътя си. После положението се подобри. Трябваше да се насочим към средата на горичката. Там се намираше езерото, край което вероятно бяха отседнали команчите. След още петнайсетина минути чух нейде пред нас да пръхти кон. Сигурната ръка също го беше чул, защото ме побутна, за да ми обърне внимание на този шум. Дали животното бе изпръхтяло случайно, или по маниера на индианските коне искаше да предупреди господаря си за приближаването ни! В този случай опасността за нас ставаше двойно по-голяма.

Трябва да кажа, че не само се радвах на Сигурната ръка, ами дори му се възхищавах. Отначало беше останал зад мен, но после излезе напред и то като се придвижваше с такава издръжливост, предпазливост и сръчност, каквито едва ли бях виждал някога да проявява бял. Той използваше всяко свободно място, като или избягваше всяко препятствие, или пък го отстраняваше напълно безшумно. Когато ловкостта на ръцете не достигаше, налагаше се да помага ножът и, ако някое клонче или по-дебел клон трябваше да бъдат отместени, това ставаше толкова внимателно и равномерно, че друг освен мен не беше в състояние да го забележи. За един уестман бе направо цяло удоволствие да го наблюдава.

Така напредвахме бавно, но сигурно, докато най-сетне доловихме гласове. Думите не се разбираха, защото все още бяхме твърде далеч. Колкото повече се приближавахме, толкова по-ясно ги чувахме, докато най-накрая видяхме разговарящите хора. Всъщност това не беше разговор в обикновения смисъл на тази дума, а по-скоро приличаше на заседание на прериен съд.

Бяхме се озовали зад не особено гъсти храсталаци, през които горе-долу можехме да виждаме. Пред нас се намираше езерцето, вдясно бяха вързани шест коня, докато вляво стоеше самотен кон, завързания забито в земята колче. Той беше кон на апач, а другите принадлежаха на команчите, които преследвахме. От шестимата индианци само трима бяха живи. Те седяха между нас и езерото. Кървавите трупове на тримата им другари лежаха недалеч. Точно пред тях се издигаше самотно дърво, за чийто ствол бе завързан един апач. Тъй като беше с гръб към нас, не можехме да видим лицето му. Сигурно беше ранен, понеже около краката му имаше локва кръв, но въпреки това, изглежда, загубата на кръв не беше изцедила кой знае колко силите му, защото тъкмо когато тази гледка са разкри пред очите ни, ние го чухме със силен глас да казва:

— Кучетата-команчи ще ме убият, но няма да постигнат целта си. Пеш-ендатсе, Дългия нож, им се присмива. Те бяха шестима. Преди да го победят, той уби трима от тях. Той ще умре, пеейки песента на смъртта, без да му мигне окото, а душите на тези тримата ще трябва да му слугуват във Вечните ловни полета.

Дългия нож! Познавах го много добре. Той бе извънредно храбър и хитър воин, който се ползваше с голямо уважение сред мескалеросите и вече неведнъж е бил втори вожд на племето. Когато ставаше въпрос за някое опасно разузнаване, при което бяха необходими смелост и хитрост, обикновено избираха него.

Несъмнено той се е бил скрил тук в Алчесе-чи, за да ме чака, и аз не се бях излъгал, когато предположих, че Винету ще се натъкне на разузнавачи от племето си и след като остави за мен пратеник, ще продължи право към Ляно Естакадо.

Един от команчите направи презрителен жест и отговори:

— Дългия нож смърди като мърша. Душата му ще бъде прокудена и във Вечните ловни полета няма да има кой да й прислужва, защото ние ще му вземем скална, преди още да го предадем в ръцете на смъртта след големи мъки. Той уби трима от нас, понеже, когато се приближавахме, той подло се беше скрил в засада. Ако се беше показал открито, щеше да се пролее само неговата кръв и нито една капчица от нашата.

— Да, кучетата команчи щяха да се осмелят да се бият с мен, защото имаха дванайсет ръце срещу мен, а аз бях сам. Ако не бяха толкова многобройни, щяха да избягат от мен като койоти, които вият, но не хапят. Когато ме изпратите във Вечните ловни полета, там ще срещна само апачи, но нито един команч, понеже там отиват само душите на смелите мъже, а не на страхливците. Ще ви покажа какво сте вие, ето вижте!

Той силно се изплю три пъти. Команчът продължи със същия презрителен тон:

— Това не се отнася до нас, а важи за самия теб. Говориш такива големи приказки, за да прикриеш, че ти липсва храброст. Страхът от смъртта ти е изписан на лицето. Знаеш, че ще смъкнем кожата ти на ивици и ще нарежем с ножовете си плътта ти на късове и зад гордите ти думи се крият само воплите на ужас, които чуваш да звучат в душата ти. Все пак ние сме склонни да проявим милосърдие и ако ни кажеш истината и ни отговориш на въпросите, които ще ти задам, ще те умъртвим бързо и без мъчения.

Дългия нож отметна гордо глава и, проявявайки привидно съгласие, каза:

— Нека команчът говори.

— Вашите воини тръгнаха ли в поход срещу команчите?

— Не.

— Истината ли казваш?

— Да.

— Не вярвам.

— Можеш да вярваш. Или си мислиш, че на могъщия лъв ще хрумне да тръгне да се бие с някой болен плъх?

— Уф! Ако продължаваш така да ни обиждаш, не бива да очакваш от нас милост! Къде се намират апачите мескалероси?

— У дома, по родните си места.

— Къде е Винету, вождът?

— Далеч на север при индианците, които се наричат змии.

Той каза това, за да ги накара да повярват, че в момента няма защо да се боят от прочутия си противник.

— И това е лъжа. Винету е тук.

— Не е.

— Ние видяхме Поразяващата ръка, а появи ли се някъде той, тогава и Винету не е далеч.

Забелязах как Дългия нож сподави един радостен възглас.

Очевидно си наложи да остане спокоен и невъзмутим, след което с тон, изразяващ дълбоко убеждение, каза:

— Команчът лъже. Той иска да ме измами. Поразяващата ръка не е нито в равнините, нито в планините. Той се завърна в родината си отвъд Голямата вода и ще дойде пак едва след две или три зими. Самият той го каза.

— Не лъжа!

— Лъжеш! Не ти вярвам!

— Но не лъжа! — кресна гневно команчът. — Видяхме го!

— Къде?

— В нашия бивак. Промъкна се тайно до нас, но го пленихме и ще умре на кола на мъченията.

— Поразяващата ръка ли? На кола на мъченията? — апачът се разсмя подигравателно. — Всички воини на команчите взети заедно не са в състояние да вържат на кола на мъченията този бял ловец. Дори и да го заловят, той въпреки ремъците внезапно ще изчезне също като орела, който и десет пъти по хиляда врабчета не могат да задържат. Но той изобщо не е пленен, защото сега се намира не в тази страна, а е там, където е роден.

Несъмнено целта му беше да ядоса команча и така да го накара да каже някои неща. И действително постигна целта си, противникът му гневно извика:

— Заловихме го! Воините на команчите не са врабчета, а орли, които ще разкъсат и изядат това врабче! Аз ти казвам истината, а ти лъжеш. Как можеш да твърдиш, че вашите хора са по родните си места! Те са тръгнали на поход, иначе нямаше да изпратят разузнавач!

— Така ли са направили?

— Да.

— Кога?

— Сега.

— Какво ли можете да знаете за някакъв разузнавач. Pshaw!

— Знаем. Това си самият ти!

— Аз ли? Кой ви е метнал, че Дългия нож е тръгнал на път като съгледвач?

— Никой не ни е метнал. Това е така.

— Тогава синовете на команчите са слепи. Нима по лицето ми се виждат цветовете на войната?

— Бил си достатъчно умен, за да не ги изрисуваш!

— Ами къде живеят команчите и къде апачите мескалероси? Едните на север, другите на юг. А къде се намирам аз в момента? Далеч на изток. Щях ли да яздя толкова далеч на изток, ако трябваше да се отправя към вас на север като разузнавач?

— Сигурно сте научили къде се каним да отидем!

— Уф, уф, уф! Нима не виждаш, че току-що се издаде? Значи кучетата команчи са изпълзели от дупките си не в поход срещу апачите, а за да се отправят на изток! Сега вече знам къде отивате и каква е целта ви!

Команчът разбра, че се беше оставил да го надхитрят и разгневен на самия себе си, се сопна на пленника:

— Мълчи крастава жабо! Мога да кажа това, което казах, защото знам, че няма да го раздрънкаш. Ще те отведем с нас, за да умреш на кола на мъченията едновременно с Поразяващата ръка.

— В такъв случай ще живея още много дълго, тъй като лъжеш, че сте пленили този прославен бледолик.

— Истина е. В ръцете ни е!

— Pshaw!

— И не само той, а и неколцина други бледолики, които също ще умрат.

— Кажи им имената!

— Олд Уобъл, старият побелял изтребител на индианци.

— Уф!

— Освен това Сигурната ръка, бледоликият великан.

 

— Уф, уф! По-нататък!

— По-нататък ли? А това не ти ли стига?

— Да, стига ми. Ако действително сте заловили тези трима велики ловци и ме отведете във вашия бивак, аз няма да умра, защото ние ще се освободим и ще връхлетим върху синовете на команчите като бизони върху глутница страхливи вълци. Поразяващата ръка никога не е бил побеждавай. Той е…

— Често е бил пленяван! — прекъсна го команчът, разгневен до крайност.

— Но винаги се е освобождавал! Сигурната ръка е такъв ловец, който с едно стисване на ръцете си удушва шестима команчи, с всяка ръка по трима. За него…

— Не ми споменавай за това куче! — отново го прекъсна другият. — Никога досега не е побеждавал команчи!

— Защото все още не се е срещал с команчи! А Олд Уобъл, който се носи по саваната като вихрушка, тъй че никой не може да го догони, ще ви…

— Ще умре, ще умре! — изкрещя команчът, прекъсвайки го за трети път. — А може и да не умре, защото този стар бледолик е едно ужасно псе, което всъщност не трябва да се убива, а да бъде погнато с тояги. Този страхливец…

Индианецът неочаквано млъкна. Той беше прекъснат, но не от апача, с когото разговаряше, а от съвсем друг човек. Естествено погледите ни бяха отправени към команча. Когато в този миг той внезапно спря да говори и очевидно изплашен, погледна встрани, ние също извърнахме очи натам и същевременно чухме думите:

— Какво съм аз? Страхливец ли, псе ли? Куче червенокожо! Ще ти покажа аз дали съм страхлив, или не. Който от вас направи опит да посегне към оръжието си, ще получи куршум в главата. Горе ръцете!

Беше стария Уобъл. Той не се бе промъкнал през гъсталаците, а най-спокойно беше дошъл през западната тясна просека в гората, която бе използвана и от команчите, за да достигнат до езерото. С пушка, долепена до бузата, и показалец на спусъка той се появи иззад най-близките храсти и бавно започна да се приближава.

— Горе ръцете! — повтори той, тъй като индианците не се подчиниха веднага на заповедта му.

Този вик е отдавна познат в Дивия запад. Който вдигне високо и двете си ръце, не може да посегне към оръжията си и да се защити. „Горе ръцете!“ Животът на онзи, който бива нападнат с тези думи и не им се подчини веднага, не струва и пукната пара. Това го знаят и индианците. Ето защо, и след като Олд Уобъл повтори заповедта, и тримата команчи високо вдигнаха ръце.

— Тъй, паднахте ли ми сега, червенокожи негодници такива! — Той се изсмя. — Който отпусне макар само едната си ръка, ще бъде застрелян. Не се шегувам. Значи съм бил страхливец! Тъй, тъй! И сте ме били пленили! Заедно с Поразяващата ръка и Сигурната ръка! Вярно ли е това, подлецо?

Индианецът не отговори.

— Аха! Секна ли ти дъхът! Почакай само, ей сега ще те накараме пак дълбоко да си го поемеш! Трябва да ви покажа двама добри приятели, много известни мъже. Щом ги видите, страшно ще им се зарадвате. Къде ли са се скрили само?

Естествено Олд Уобъл имаше предвид Сигурната ръка и мен. Той все още държеше пушката си насочена към команчите, а погледът му започна да претърсва храсталаците откъм източната страна, където предполагаше, че се намираме, и където действително се бяхме скрили. Никак не беше чудно, че индианците послушно държаха ръцете си вдигнати, защото той представляваше гледка, която можеше да стресне всекиго. Към и бездруго необикновения му външен вид се прибавяше и обстоятелството, че той беше въоръжен с четири пушки — в ръце държеше своята пушка, а през рамо бе преметнал карабината на Сигурната ръка, моя мечкоубиец и карабината „Хенри“. Команчите сигурно нямаше да се осмелят да му окажат съпротива.

Въпреки това аз съвсем не одобрявах внезапното му и неочаквано появяване. Той трябваше да стои в края на гората при конете, а не да идва при езерото. Реших по-късно да му поискам обяснение, макар че се беше справил със задачата си твърде добре. В момента ни подканяше да се присъединим към него. Направих знак на Сигурната ръка. Изправихме се и след като се провряхме през клонаците, излязохме на открито. Щом ни забеляза. Стария подвикна на команчите:

— Ето мъжете, които исках да ви покажа, мерзавци такива! Познавате ли ги?

— Поразяващата ръка! — възкликна ликуващо Дългия нож.

— Сигурната ръка! — извика изплашено команчът.

Обърнах се към него:

— Да, това сме ние, за които казваш, че сме били ваши пленници. Мистър Кътър, вземи им оръжията!

Извадих револвера си и го насочих към команчите. Те не посмяха да помръднат.

— Мистър Кътър, развържи апача!

Стария така и направи. Но веднага щом Дългия нож почувства, че може да си служи с ръцете и краката, той се наведе, грабна един томахок, последваха два бързи удара и… двама от седящите команчи се проснаха на земята с разбити черепи. Хванах го за ръката и му извиках:

— Какво прави моят червенокож брат! Аз исках да говоря с воините на команчите и…

Той не ме доизслуша, а се изтръгна от мен и така бързо повали и третия команч на земята, че нямаше как да му попреча. После ми отговори:

— Нека моят прочут бял брат ми прости, че не постъпих според волята му. Знам, че той не обича да пролива кръв. Затова аз я пролях.

— Но това не биваше да става!

Той посочи гърдите си и попита:

— А моята кръв не тече ли? Щом е изровена бойната секира, тогава важи законът: живот за живот, кръв за кръв.

— Нямам нищо против да убиваш онези, които ти си победил. Но тези тримата не принадлежаха на теб, а на нас. Откога храбрите воини на апачите са изгубили всяка гордост, та убиват врагове, които са били пленени от други хора? Да не би, откакто ви напуснах, да сте започнали да се кичите с подвизи, които не са извършени от вас?

Засрамен, той сведе поглед и се опита да се извини:

— Един от тези тримата ме рани. Нима можеше да остане жив? Какво щеше да прави Поразяващата ръка с тези кучета, ако бяха останали живи? С нас ли щеше да ги вземе? Това щеше да е излишен товар, който сигурно би му пречил. Или имаше намерение да ги пусне на свобода? Но тогава те щяха да се върнат при своите и да издадат всичко, каквото са видели.

— Тук си прав, обаче знаеш, че от доста дълго време Поразяващата ръка е един от вождовете на апачите. Нима някой воин от това племе има право в негово, присъствие да прави каквото му хрумне? За какво са вождовете, ако пред очите им всеки воин постъпва както си иска? Какво ще каже Винету, най-великият и прочут вожд на апачите, когато му разкажа какво се случи?

Тогава гордият индианец сведе пред мен глава и с умолителен тон, каза:

— Постъпих неправилно. Поразяващата ръка ще ми прости ли моята прибързаност?

— Станалото станало, не може да се промени. Прощавам ти, макар че вероятно ти ни причини голяма вреда.

— Вреда ли? Как може моят бял вожд да говори за вреда?

— Исках да разговарям с тези хора и щях да науча от тях, каквото ми нужно.

— Нямаше да кажат нито дума.

— Щяха да кажат. Да не би моят червенокож брат да ме мисли за толкова неразумен, че да им издам, какво ме интересува? Нима той не знае, че думите и въпросите на един хитър човек са като примка, в която се улавя дори и умният?

— Знам го. Но не е необходимо Поразяващата ръка да разпитва тези кучета команчи.

— Е, сега, разбира се, не е, защото са мъртви!

— Дори и да бяха живи — също. Аз знам всичко. Научих го.

— От кого?

— От тях.

— Разговаря ли с тях?

— Не.

— Значи си ги подслушал?

— Да.

— Добре, ще видим дали действително ще можеш да ми дадеш задоволителни отговори. А сега ми покажи раната си. Дълбока ли е?

— Не знам. Но не е смъртоносна.

Имаше право. Раната дори не беше тежка. Ножът бе пронизал странично само десния му гръден мускул и се беше плъзнал по едно от ребрата. За един индианец това е леко нараняване, макар че едва ли щеше да се отърве от треската, предизвиквана от всяка подобна рана. Докато го превързвах, се появиха Паркър и Джош Холи и останаха не малко учудени от това, което видяха. Олд Уобъл се обърна към тях:

— Ето виждате ли, мешърс, колко бързо се справихме с негодниците. Когато пристигнах, за съжаление трима от тях бяха вече мъртви. Иначе щях да се разправя и с шестимата. Ама как хубаво си вдигнаха ръцете тези типове!

— И как хубаво можеше да загазиш, мистър Кътър! — добавих аз.

— Да загазя ли? — попита учудено той.

— Да.

— Защо?

— Ами ако не бяха вдигнали ръце?

— Щях да ги застрелям.

— Колко от тях?

— И тримата, разбира се, това е ясно!

— Един да, а после другите двама щяха да те пипнат за гушата.

— Само да се бяха опитали!

— А защо не? Как щеше да се отбраняваш с една празна пушка в ръцете и други три на рамо? От такова счепкване сигурно нямаше да излезеш победител.

— Не прибързвай, сър, не прибързвай!

— Ами ако вместо тримата беше заварил тук шестимата, тогава?

— Та нали преди това стоях ей зад онзи храст и огледах как стоят нещата. Дори и да бяха всичките шестима, пак щях да постъпя по същия начин.

— И щеше да бъдеш убит!

— Pshaw! Да не съм дете! Да вземем например теб, сър! Колко често си бил в такова положение и ти се е налагало да се разправяш с повече от шестима червенокожи!

— Но тогава положението е било по-различно. От мен червенокожите се страхуват повече, отколкото от теб, а притежавам и карабината „Хенри“, която смятат за омагьосана.

— Хм-м, е да! Но все пак не съм направил никаква грешка, защото нищо лоши не можеше да ми се случи.

— А-а, може би защото мистър Шуърхенд и аз бяхме наблизо?

— Да.

— Тогава се лъжеш. Ако индианците не се бяха толкова изплашили, а бяха запазили присъствие на духа, щеше да отнесеш някой куршум или рана от нож, преди да успеем да го предотвратим. А дори и във всичко да си прав, то най-малкото не си прав в това, че действа против указанията ми. Бяхме се разбрали да останеш в края на гората при конете.

— Сър, стана ми скучно.

— Това не е причина, за да вземеш да вършиш глупости!

— Глупости ли? Да си имаме уважението, мистър Шетърхенд! Олд Уобъл няма навика да върши глупости!

— Pshaw! Ти безусловно си длъжен да останеш на поста, който веднъж ти е поверен. Какво ще стане, ако всеки на своя глава си тръгне от мястото, където трябва да стои? Как е възможно тогава да се участва заедно с теб в някое опасно начинание? Знаеш, че провеждането на нашия план е свързано с големи опасности. Ще трябва да имаме непоклатимо взаимно доверие. Ако се окаже, че не е така, продължавам ездата си и те зарязвам тук!

— Браво, браво! — извика Паркър. Тогава Олд Уобъл гневно го сряза:

— Какво си се разкрещял? Веднъж завинаги забранявам да ми се реве по такъв начин!

— Вярвам, че не ти отърва! — отговори Паркър. — Когато на мен ми се говори, че ще ме зарежат, трябва да търпя, но ти, стари Уобъл, не щеш и да чуеш подобно нещо! Ние не присъствахме тук. Какъв гаф си направил пак?

— Никакъв! Но ако не си затвориш веднага човката, мога допълнително да направя нещо, което никак няма да ти е приятно. Това е ясно!

Побеснял от гняв. Стария му обърна гръб.

Най-напред се погрижих за безопасността ни, като накарах да доведат конете, а после разставих постове. Холи трябваше да застане пръв на стража. Имаше за задача да патрулира около горичката и да докладва за всичко по-особено. След това огледахме команчите. Бяха мъртви и на първо време ги отнесохме настрани. После седнахме да обсъдим положението. Вече се свечеряваше, но не беше разумно да палим огън. Вярно, че светлината му не би проникнала навън, защото Малката гора бе достатъчно гъста, но команчите, които по-късно щяха да минат оттук, не биваше да намерят никакви следи от нашия лагер.

Разбира се, най-важното беше онова, което имаше да ми казва Пеш-ендатсе, Дългия нож. Когато го попитах дали е срещнал Винету, той ми отговори:

— Да. Воините на апачите чуха, че команчите са изровили бойната секира и незабавно изпратиха съгледвачи, за да разузнаят кого се готвят да нападнат. Аз бях един от тези съгледвачи, а заедно с мен имаше и друг воин. Започнахме да яздим нагоре срещу течението на Пекос, където предполагахме, че се намират команчите, и се натъкнахме на тях край Саскуан-куи, Синята вода, която ние, апачите, наричаме Доклис-то. Не ни се удаде да ги наблюдаваме, а още по-малко пък да ги подслушаме, тъй като ловувайки, те се скитаха из цялата околност, за да се сдобият с месо.

— Но обикновено вечерта никой не ловува!

— Поразяващата ръка е прав, това ни е известно и на нас. Оставихме конете си и пешком се промъкнахме до Синята вода, където стигнахме, когато се беше вече стъмнило.

— Успяхте ли да чуете нещо?

— Не. Положихме големи усилия, но нямахме късмет. Моят бял брат ще ми повярва и няма да ме упреква. И на най-добрия, най-храбрия и най-предпазливия разузнавач може да се случи да се завърне, без да е научил каквото и да било, въпреки всичката му хитрост.

— Разбира се! Познавам те и през ум не ми минава да мисля нещо лошо за теб. Къде срещна Винету?

— Две вечери поред се промъквахме до Синята вода. През първата вечер нямахме успех, а през втората се натъкнахме на Винету, който беше дошъл още преди нас и ни нареди да не се излагаме повече на опасност, а да се присъединим към него.

— А-а, тогава той несъмнено е бил научил нещо!

— Да, беше научил нещо, което извънредно много ще учуди моя бял брат Поразяващата ръка.

— Какво?

— В голямата пустиня, наричана от бледоликите Ляно Естакадо, има красив клапария-сиярдестар, зелен остров, с много бистра вода, край която растат най-великолепни дървета, храсти и цветя. Там се издига и къща, където живеят трима души: един деклил-инда, негър, една деклил-исома, негърка, която му е майка, както и един бял ловец. Той е господар на местността и го наричат Дил-Мейе, Кървавата лисица. Винету се е срещал с него и двамата са пушили калюмета на приятелството.

— Аз също го познавам.

— Уф! — учудено възкликна индианецът. — И Поразяващата ръка ли се е срещал с него?

— Да.

— И е виждал езерото и къщата в пустинята?

— Да.

— Тогава моят прославен бял брат знае пътя дотам, така ли?

— Естествено! Няколко пъти съм бил там. Винету не ти ли каза?

— Не. Винету, великият вожд на апачите, не обича дълго да говори. Не казва нито дума повече, отколкото е необходимо. Значи ти знаеш пътя и местността! Затова е трябвало да те чакам и да ти предам посланието на вожда!

Той беше учуден. От думите му разбрах колко дискретен е бил пак Винету. Никога нито с една дума не е споменавал оазиса в Ляно.

Апачът продължи:

— Както подразбрах от думите на Винету, някога при Кървавата лисица са ходили команчи.

— Разбира се. Бяха там заедно с него и с мен. Предвождаше ги младият вожд Шиба-бигк, Желязното сърце.

— Шиба-бигк ли? Виждам, че Поразяващата ръка знае всичко съвсем точно, защото тъкмо този млад вожд ще поведе сега команчите към оазиса в пустинята.

— А ти успя ли да разбереш, защо команчите са решили да постъпят така?

— Винету ги е подслушал. Кървавата лисица бил напуснал пустинята за да ловува и се натъкнал на отряд команчи. Те го нападнали и се опитали да го убият. Той започнал да се отбранява и застрелял неколцина от тях. Куршумите му ги улучили точно в средата на челото.

— Та нима са го познавали?

— На времето един от тях бил при него в пустинята и той го познал.

— Избягал им е, нали?

— Нито един от техните куршуми не го ранил и нито един от ножовете им не го е дори одраскал.

— Слава Богу! Сега са предприели поход, за да си отмъстят и да го убият, така ли?

— Да, искат да го убият, да унищожат къщата му и дърветата, та оазисът да заприлича на пустиня. Това е чул Винету.

— Но не е възможно да го е научил едва тук край Синята вода, а сигурно го е знаел преди това, понеже получих от него същото известие още горе в Сиера Мадре.

— Двама команчи били там на лов и говорили за това, без да го познават. Той се натъкнал на тях и се представил за син на кайовите. Те му повярвали.

— Тогава са били изоставени от душите си. Онзи, който, макар и да не познава Винету, го вземе за кайова, няма мозък в главата си. Продължавай!

— Винету незабавно тръгнал от Сиера Мадре, за да предупреди Кървавата лисица. Пътем забелязал дири и ги проследил до Синята вода, където подслушал команчите. Там се натъкна на нас. Вождът се зарадва много на срещата и ни даде заповедите си. Воина, който беше заедно с мен, той изпрати обратно, за да заведе бързо триста добре въоръжени апачи, запасени с достатъчно месо, до Нарголете-тсил, Дъждовната планина, където да чакат Поразяващата ръка. Мен взе със себе си до тук, до Малката гора и ме остави да изчакам Поразяващата ръка, за да му кажа, че трябва да се отправи към Нарголете-тсил, да застане начело на нашите воини и да го последва в Ляно Естакадо.

— Добре, добре! Така си и мислех! Това ли е всичко, което ти нареди да ми предадеш?

— Да, това е всичко.

— Тогава към Дъждовната планина! Познавам я много добре. С бърза езда може да се стигне до нея за половин ден. Мястото е изключително подходящо, защото там могат да се скрият дори повече от триста души така, че никой да не успее да ги открие. Колко жалко, че уби тези трима команчи! Ако бяха живи, сигурно щях да измъкна от тях с различни въпроси нещичко, което щеше да ни е от полза.

— Какво иска да знае Олд Шетърхенд?

— Кой е предводителят на команчите.

— Шиба-бигк. Вече ти казах.

— Съмнявам се, защото е твърде млад. Край Синята вода заповядва Вупа-Умуги, който сигурно няма да се подчини на никой по-млад воин, а по-късно ще пристигне и Нале-Масиув, който несъмнено също ще се окаже прекалено горд, за да се остави да бъде командван от Желязното сърце.

— Уф! Нале-Масиув, който има на всяка ръка само по четири пръста? И той ли ще дойде?

— Да, заедно със сто воини.

— Откъде го знае Поразяващата ръка?

— Чух го, скрит край Синята вода.

— Уф, уф! Поразяващата ръка също е бил при Синята вода и е успял тайно да се промъкне до кучетата команчи? Онова, което не се удава на никой друг воин, със сигурност може да бъде извършено от двама — от Винету и Поразяващата ръка!

— Не заслужавам тази похвала, защото и белите воини, които виждаш тук заедно с мен, също бяха там.

— Да, ама как! — намеси се Сигурната ръка. — Ти беше като свободен човек, а…

— Не говори! — прекъснах го аз. — Случилото се там спокойно може да си остане между нас. Не е необходимо да се разказва наляво и надясно! Както вече споменах, за нас ще е от голяма полза да разберем кой е истинският предводител на команчите. От страна на Вупа-Умуги и Нале-Масиув не можем да очакваме нищо добро. Обаче Шиба-бигк ми е задължен, защото на времето му спасих живота и напълно безопасно го преведох през Ляно. Вярно, че е по-млад от другите двама и те едва ли ще се оставят той да ги командва, обаче Желязното сърце е син на прославения Тевуа-шохе, Огнената звезда, който бе върховен военен вожд на всички племена на команчите и благодарение на спечелената слава, както и на успехите, които дължат само на него, смятам, че е твърде възможно неговото обществено положение и сан да са преминали върху сина му. Ако тримата команчи бяха все още живи, съвсем сигурно щях да го науча от тях.

Макар че тези думи не бяха отправени към Дългия нож, той отговори:

— Поразяващата ръка ще ми прости стореното. Разрешава ли ми да не споменавам нищо за шестимата мъртви команчи?

— Добре. Кой кого забеляза пръв, ти тях или те тебе?

— Аз ги видях пръв. Докато очаквах тук Поразяващата ръка, лесно можеха да се появят команчи. Затова бях много предпазлив и скрих коня си дълбоко в гъсталака. Същевременно внимавах да не оставям следи. Но скоро се видях принуден да отивам ту тук ту там, а трябваше да закарам и коня си на водопой и това стана причина да ме открият. Бях отвел коня си до езерото и докато пиеше вода, се отправих към края на Малката гора, за да видя дали не ме заплашва някоя опасност. Тогава забелязах шестте кучета команчи и едва намерих време отново да заведа коня си в скривалището му, но не успях да залича отпечатъците от копитата му. Команчите наближиха, видяха дирята и я проследиха навътре в гората. Не можех да избягам. Бяха твърде близо. Застрелях първия и наръгах с ножа си втория и третия, но другите ме сграбчиха. Бях ранен, повален на земята и целият омотан с ремъци. После ме вързаха за едно дърво. Когато дойдохте, убих и другите трима. Поразяващата ръка не може вече нищо да ги попита. Но от тях чух нещо, което искам да му кажа.

— Какво е то?

— Канят се да отидат в оазиса сред пустинята, да заловят Кървавата лисица и старата негърка и да ги отведат в голямото село на команчите. Докато разговаряха, научих и къде се намира сега селото им.

— Това е наистина важно. И къде е то?

— Не познавам местността и никога досега не бях чувал името й. Команчите я наричат Каам-кулано[4].

— Лъжеш се, сигурно знаеш тази местност. Вярно, че команчите я наричат така, но вие сте й дали името Качо Настла, което означава същото — Долината на зайците.

— Качо Настла? Действително знам такава долина. Намира се на един ден езда северно оттук. На това място трябва да бъдат отведени Кървавата лисица и негърката, за да умрат на кола на мъченията. Негърът е вече там.

— Какво? — попитах изплашено. — Какъв негър?

— Синът на старата чернокожа жена, който живее в пустинята при Кървавата лисица.

— О-о! Това наистина е много важна, но и много нерадостна вест. А правилно ли чу всичко.

— Слухът ми не се е излъгал.

— Но може да е ставало дума за някакъв друг негър!

— Отнасяше се само за негъра, който живее в пустинята. Кучетата команчи споменаха и името му.

— Кое е то? Казвай бързо!

— Чух го, но не го запомних.

— Боб ли?

— Да, Боб, Боб казаха.

— А как е попаднал в ръцете им? Не говориха ли за това?

— Говориха. Бил е заедно с Кървавата лисица на лов, когато ги нападнали команчите. Лисицата убил неколцина от тях и избягал, но негърът им паднал в ръцете и бил отведен в Долината на зайците. Там ще го държат в плен, докато докарат Лисицата и негърката. После и тримата ще умрат на кола на мъченията.

— Няма да се стигне дотам! Аз ще се погрижа за това. Боб трябва да бъде освободен. Веднага тръгвам!

Скочих на крака, защото бях възбуден, макар че иначе не губех лесно присъствие на духа.

— Какво ти стана, сър? — попита Олд Уобъл. — Струва ми се, че този Боб ти отне душевното спокойствие!

— Не той, а обстоятелството, че е пленник на команчите и ще бъде убит!

— Pshaw! Един чернокож, някакъв си нигър[5]!

— Нигър ли? Навярно искаше да кажеш негър, мистър Кътър!

— Нигър казах. И никога през живота си не съм изговарял тази дума иначе.

— Съжалявам! Изглежда, ти не причисляваш негрите към хората.

— Вярно, че естествената история ги изброява редом с другите човешки видове, значи от научна гледна точка спадат към тях, но, my god[6], що за хора са това!

— Във всеки случай не по-лоши от всички с друг цвят на кожата!

— Pshaw! Нигърът е толкова долнопробно същество, че всъщност не си заслужава да се говори за него!

— Действително ли имаш такива възгледи? Наистина ли?

— Иес.

— Тогава ми е жал за теб, жал ми е от цялата ми душа и сърце, защото с това твърдение доказваш, че стоиш далеч по-долу от „нигъра“!

— All devils! Сериозно ли говориш, сър?

— Напълно сериозно!

— Тогава и на мен ми е също тъй жал за теб! Един цветнокож човек никога не може да бъде истински човек, иначе Бог не би го сътворил цветнокож!

— Със същото право някой негър би могъл да каже: „Белият не е истински човек, иначе Бог не би го създал без никакъв цвят.“ Обиколил съм малко повече свят от теб и сред народите с черен, бакърено-червен, кафяв и жълт цвят на кожата съм срещал поне също толкова добри хора, колкото и сред белите, поне, казвам, поне! Разбираш ли ме, мистър Кътър?

— Все едно ми е какво си срещал. А аз пък досега не съм видял нито един-единствен нигър, до когото да съм изпитал желание да седна.

— Защото още от първия миг така си се отнасял с всеки чернокож, че не е било възможно да се настрои приятелски към теб. Следователно твоят опит не е никакво доказателство за твърдението ти. А що се отнася до Боб, той е такъв голям симпатяга, че ако някога вие двамата изпаднете в беда, много вероятно ще се притека на помощ първо на него!

— Гръм и мълния! Ама че комплимент! Можеш да бъдеш изключително любезен, мистър Шетърхенд, изключително любезен. Това е ясно!

— Целта ми е да бъда искрен, а не любезен. Не мога да съм любезен с хора, които презират ближния си. Когато те заровят в земята, твоето белокожо тяло ще се превърне в същата воняща мърша, в каквато се превръща и трупът на всеки негър. Навярно ще го признаеш и самият ти. А сега бъди тъй добър да ми изброиш другите си предимства! Всички хора са Божии създания и чада Божии и ако си въобразяваш, че Творецът те е създал от някаква съвсем специална скъпоценна материя и че си Негов съвсем специален любимец, тогава се намираш в такава заблуда, която всъщност никак не ми е възможно да проумея. Радвах се, когато се запознах с теб. Нима сега тази радост ще помръкне?

Беше се стъмнило и не можех ясно да различа лицето му, но, изглежда, думите ми го бяха засегнали. Той сведе глава и промърмори:

— Zounds! Жалко, страшно жалко, че си станал уестман!

— Защо?

— Защото от теб би станал още по-добър свещеник и проповедник. Това е ясно.

— Само стечението на обстоятелствата ме направи уестман. Преди всичко съм човек и когато друг човек изпадне в беда и мога да му помогна, не питам дали цветът на кожата му е зелен, или син. Няма да оставя Боб в ръцете на команчите.

— Нека бъде така! Няма да ти преча. Даже ще ти помагам. Но не разполагаме с никакво време.

— Това трябва да стане и ще стане тъкмо сега!

— Как? Какво? Тъкмо сега ли?

— Да.

— А не трябва ли да се отправим към Нарголете-тсил, за да се срещнем там с апачите?

— Не е толкова спешно!

— Не е ли? Сър, не те разбирам!

— Не можеш ли да пресметнеш, мистър Кътър? Мислиш ли, че апачите са вече там?

— Разбира се, ти сигурно го знаеш по-добре от мен. Но в момента мисля по-малко за тях, отколкото за команчите, които трябва да изпреварим.

— И заради тях няма защо да бързаме. Нале-Масиув и неговите сто воини ще пристигнат при Синята вода за три дни, смятано от снощи, което ще рече вдругиден вечерта. Мислиш ли, че тогава веднага ще тръгнат на път?

— Не, защото тези хора и конете им ще трябва първо да си отпочинат.

— Ще почиват поне един ден. Следователно от днес нататък разполагаме с три дена време. А за да освободя Боб от тях, ще са ми нужни само два.

Стария се накани да каже нещо, обаче Сигурната ръка го изпревари:

— Мистър Шетърхенд, веднъж слушах да разказват едно твое приключение, което извънредно много ме заинтересува. Горе в Националния парк се беше сблъскал със сиусите. Заедно с теб е имало цяла група смелчаци, а също и един негър, който, ако не се лъжа, се казваше Боб, така ли е?

— Разбира се.

— Това същият Боб ли е?

— Да.

— А-а, тогава си прав, съвсем прав! Не бива да го изоставяме в беда. Трябва да го измъкнем от плен!

— Значи ще ме придружиш?

— Естествено! От само себе си се разбира. Кога тръгваме?

— Утре призори.

— Няма ли да е твърде късно?

— Не. Наистина от тук до Каам-кулано има да яздим цял ден, но местностите са ми познати и освен това имаме превъзходни коне. Изобщо не е необходимо да ги преуморяваме. Ще бъдем там още преди свечеряване, в най-подходящото време.

— Да, малко преди свечеряване е винаги най-добре. Човек все още има време да се запознае с околността, както и възможност за разузнаване. После, след катове смрачи, ще нанесем нашия удар. Отсега се радвам. Имаш ли представа, колко хора живеят в селото?

— Не. Сигурно там са само шатрите на Вупа-Умуги и предполагам, че едва ли ще се намират много млади боеспособни воини.

— Значи ще се сражаваме с бабички! Пфуй!

— Хм-м! Няма да е толкоз лесно. По време на всеки поход в лагера остават известен брой воини за неговата защита, а в случая и за да пазят пленника. С тях ще си имаме работа.

— Но се съмнявам, че всичките ни коне ще издържат тази езда.

— Всичките ли? Колко коне имаш предвид?

— Ами колкото имаме.

— Значи два.

— Два ли? — попита ме той смаяно.

— Да, два, моят вран жребец и твоят дорест кон.

— Ха! Както изглежда, имаш намерение само ние двамата да предприемем тази езда, а?

— Разбира се, че кой друг още?

— Мисля, че всички ще искат да се включат.

— А аз мисля, че до там и обратно ни очаква такава езда, която ще издържат само нашите два коня. Следователно за мистър Паркър и мистър Холи и дума не може да става. Конете им и сега са толкова изморени, че нейде по пътя ще рухнат на земята.

Паркър нищо не каза. Навярно разбираше, че имах право. Джош изпитваше към мен голяма симпатия и, изглежда, му беше трудно да се раздели с мен. Затова попита:

— Не е ли възможно да дойда и аз, сър? Знаеш колко обичам да съм заедно с теб!

— Знам, но е невъзможно, мистър Холи. Конят ти няма да издържи въпреки твоето желание.

— Тогава Олд Уобъл ще ми даде неговия на заем.

— Какви ги приказваш! — извика Стария. — Та нали и аз ще яздя с тях!

— Ти ли? — попитах го.

— Да, аз!

— Струва ми се, че ще останеш при другите!

— Защо? Конят ми е добър. Или мислиш, че няма да издържи ездата?

— Вероятно ще я издържи. Но ще се възпротиви да тръгне и няма да го помръднеш от мястото му.

— Ще се възпротиви ли? И таз хубава! Много ми се ще да видя коня, който ще се възпротиви да отнесе Олд Уобъл там, където той пожелае!

— Но този път така ще стане!

— Защо пък точно този път?

— Защото става въпрос за един „нигър“.

— Аха! Значи това имаш предвид! Е, тогава нещата не зависят от коня, а от мен!

— Или от мен, мистър Кътър! Нямам намерение да те безпокоя заради някакъв си чернокож.

— Pshaw, това не е никакво безпокойство. Ще участвам с удоволствие!

— Но преди малко ти пееше съвсем друга песен!

— Е да, преди! Да бъда ли откровен, мистър Шетърхенд?

— Е?

— От твоя страна съвсем не беше изискано, нито проява на добър вкус онова, дето го каза преди за вонящия труп, обаче намери отклик в сърцето ми и вече ми се струва, че не грешиш чак толкова. Искам да поправя глупавото си поведение, като помогна за освобождаването на твоя Боб и затова те моля да ме вземеш със себе си! Съгласен ли си, сър?

— Хм-м! Щом разсъждаваш така, тогава не бих имал нищо против, но все пак няма да стане.

— Защо?

— Защото на теб не може да се разчита.

— Охо! Никой досега не ми е казвал подобно нещо!

— Тогава аз съм първият, който ти го казва. Днес доказа, че имам право. Знаеш ли какви са ни намеренията? От индианско село искаме да измъкнем един пленник. Само това ти стига! Но нямаме време да изчакваме някой подходящ и изгоден случай, защото трябва да изпълним замисленото в най-кратко време. А това означава, че два пъти залагаме живота си на карта.

— Известно ми е.

— Хубаво! Тогава ще проумееш, че не мога да те взема с нас.

— Не ме е страх от смъртта!

— Знам, но се опасявам, че ако те вземем, ще препуснем право към смъртта. Да не се боиш от смъртта и от непредпазливост да се втурнеш право в ръцете й, са две различни неща. На теб не може да се разчита.

— Защото не останах при конете ли? Сър, за последен път се случва подобно нещо. Повярвай ми! Дай да си стиснем ръцете и ме вземи с вас!

Какво можех да направя? Той ме молеше толкова настоятелно. Нима трябваше да отхвърля молбата на стария опитен деветдесетгодишен уестман сякаш бе някой грийнхорн? Сърце не ми даде да го сторя, а му подадох ръка и казах:

— Е добре, тогава тръгвай с нас! Но се надявам, че твоята младежка самоувереност няма да ти помъти разсъдъка!

— Well! Това се казва мъжка дума! Ще бъдеш доволен от мен. А какво ще правят другите? Тук ли ще останат?

— Не, ще потеглят на път.

— Накъде?

— Към Нарголете-тсил, където ще се срещнем с апачите… А Дългия нож знае ли пътя до там?

Индианецът, към когото отправих въпроса си, отговори:

— Знам го много добре. Кога тръгваме?

— Утре призори, веднага щом потеглим и ние.

— А така ли ще зарежем тук мъртвите кучета команчи?

— Не, трябва да изчезнат безследно. Но не бива да бъдат погребани тук. Когато тръгнат към пустинята, команчите ще минат през тази горичка и ще открият гробовете им.

— Може ли един обикновен воин на апачите да направи на Поразяващата ръка едно предложение?

— Защо не?

— Ще вържем труповете им върху техните коне и ще ги вземем с нас до Нарголете-тсил, където ще ги погребем.

— Да, това е най-доброто, което може да се направи. Вземете ги.

— А чия собственост са техните коне, оръжия и други вещи?

— Твоя. Ние не искаме нищо, освен ако мистър Паркър и мистър Холи не пожелаят да разменят конете си. В такъв случай нека си изберат онези два, които им харесват.

— Нека бъде така. Но ще взема скалповете на кучетата команчи. Те също щяха да вземат моя. Хау!

С това този въпрос се приключи. Нахранихме се и после легнахме да спим. Преди това Паркър, Холи и индианецът предложиха да стоят на пост през цялата нощ, защото на следващия ден на нас, останалите, ни предстоеше изморителна езда. Естествено ние се съгласихме.

Заекът на Запада и особено тексаският заек е малко по-голям от нашия Зайо Байо, а ушите му са значително по-дълги. По онова време го имаше в изобилие из онези местности, защото все още се намираха бизони, както и друг дивеч, тъй че уестманът си пилееше куршумите да стреля по зайчета само когато не срещнеше никакви други животни. Но никъде другаде зайо-байовците не бяха тъй многобройни, както край една рекичка при Бъфало Спринг. Тази рекичка бликаше от една камениста падина, която, понеже имаше формата на тиган и бе гъсто населена от споменатите гризачи, се наричаше от белите ловци Hare pan. Заешкият тиган. Почти през цялата година дъното на падината бе покрито с буйна и сочна зелена трева, а стръмно издигащите се склонове бяха обрасли с храсталаци, сред които тук-там се извисяваше короната на някое дърво. Това беше Каам-кулано, Заешката долина, където по това време команчите на Вупа-Умуги бяха опънали своите шатри.

На следващия ден, приблизително два часа преди смрачаване, се озовахме близо до долината. Местността не можеше да се нарече пустинна, но растителността й не беше кой знае колко изобилна и тъй като трябваше да бъдем готови за всякакви срещи, а нямахме прикритие, бяхме принудени да търсим къде и как да се крием. Това бе възможно да стане само там, където имаше храсти, а храсти имаше по бреговете на рекичката. Добрахме се до нея на едно място, отдалечено най-много на четвърт час път от изхода на долината. Нямаше никакво съмнение, че от наша страна бе истинска дързост посред бял ден да рискуваме да се приближим толкова много, но не ни оставаше друг избор, защото разполагахме с твърде малко време. Още преди падането на нощта трябваше да разберем какво е положението в долината.

Имахме късмет да намерим край потока едно място, където храсталаците ни предлагаха такова скривалище, че за по-добро не можехме и да мечтаем. Там скочихме на земята и дадохме възможност на изтощените си коне да пият вода, а после и да пасат. За себе си бяхме взели запаси от сушено месо, достатъчни за няколко дни. Тъй като само аз бях идвал тук, помолих Сигурната ръка и стария Уобъл да не напускат скривалището, а да ме чакат и отидох на разузнаване.

Припомних си онези подробности от местността, които бяха останали в паметта ми от моето предишно пребиваване тук и после съставих своя план. Там, където водата изтичаше от долината, склоновете й се издигаха от двете страни постепенно нагоре, като се отдалечаваха един от друг все повече и повече. Храсталаците бяха плъзнали по тях чак до горе, едно обстоятелство, което бе много благоприятно за мен. А горе покриваха отвсякъде краищата на склоновете като венец, предлагайки ми предостатъчно възможности да се скрия, щом ми се наложеше. Но същевременно съществуваше и друга трудност, а тя съвсем не беше за подценяване — не биваше да оставям никакви следи, или в краен случай само такива, които да са толкова неясни, че от тях да не се разбира дали са от ботуши, или от индиански мокасини. Иначе цялата останала местност бе дотам лишена от каквито и да било дървета и храсти, че всеки по-голям предмет можеше да се забележи още отдалече.

Като продължавах предпазливо да напредвам, внимателно оглеждах откритото пространство пред мен. За моя радост не се виждаше жива душа — нито мъж, нито жена или пък дете. Следователно вече бе минал часът, когато всички останали обитатели на лагера трябваше да се съберат в долината за вечеря и сън. В отсъствие на воините това винаги се съблюдава строго.

Щом достигнах началото на долината, свърнах надясно и се заизкачвах по склона. Дали това място се пазеше? Погледнах надолу, но не видях жив човек. Вероятно лагерът се намираше в средата на долината, дълга около половин час път, а задната част сигурно бе запазена за конете. Продължих по-нататък. Изглежда, бях избрал невероятно изгоден момент, защото тук горе нямаше никакви хора, както и никакви следи, които да показват, че през последните часове някой се е навъртал наоколо.

Скоро съзрях първите шатри и след като повървях още малко, долу пред себе си видях целия бивак. Състоеше се изключително от летни палатки, направени от ленено платно, а не от зимните кожени вигвами. Не си губих времето да ги броя, но далеч надхвърляха сто. Оживено беше пред и между шатрите, където сновяха момчета, жени и момичета. Мъже се виждаха само тук-там, а и те, изглежда, бяха стари. Нима сто петдесет и четиримата мъже, които Вупа-Умуги водеше със себе си, бяха всичките му воини, тъй че тук не бе останал нито един от тях? Не ми се вярваше, защото това щеше да е голяма непредпазливост. Не бе възможно да е оставил лагера без абсолютно никаква защита. Както и бях предположил, зад бивака се виждаха да пасат известен брой коне.

Продължих нататък, за да намеря някое място, което да ми предложи по-добра видимост. Беше много важно по някакъв признак да разпозная шатрата, където държаха затворен Боб. Сигурно пред нея имаше пазачи. И наистина пред входа на най-задната палатка лежаха двама воини. Много вероятно бе тя да е търсената. Недалеч от нея се издигаше друга шатра, която бе по-голяма от всички останали. Пред нея в земята бяха забити два пръта, по които висяха различни предмети със странни форми. Дали не бяха свещени амулети? Дали това не бе шатрата на вожда? Вероятно! Всеки воин притежава само един амулет, изгуби ли го, губи и честта си, докато си извоюва амулета на някой неприятел, след като го убие. Умре ли воинът, в гроба заедно с него полагат и амулета му. Но има и племена, при които амулетите се пазят от потомците. Те представляват свещен и скъпоценен спомен от прадедите и ако някой ги загуби, той е напълно съсипан и унищожен в очите на съплеменниците си. Хрумна ми една мисъл. Дали това не бяха амулетите на прадедите на вожда Вупа-Умуги? В такъв случай трябваше да се добера до тях, непременно трябваше да се добера до тях! Във войната между апачи и команчи можеха да ми свършат добра работа.

След като изминах още десетина метра, внезапно забелязах следи от човешки стъпки, най-вероятно следи от жена, която се бе изкачила до тук по склона. Не биваше да ме вижда. Трябваше да се върна. Тъкмо се канех да се обърна и да поема обратно, когато нещо прошумоля в храсталака и тя застана пред мен. Вече бях вдигнал ръка, за да я сграбча, но веднага я отпуснах, не защото пред мен бе застанала жена — в подобно положение всеки, който те забележи, представлява опасност за живота ти, а заради израза, изписал се по лицето й, когато ме видя.

Беше възрастна. Необичайно високата й широкоплещеста фигура бе облечена само в някаква синя одежда, наподобяваща дълга риза. Ходеше гологлава и сивата й разпиляна коса се спускаше на невчесани кичури. Лицето й бе силно загоряло от слънцето, но ако се намирахме на някое друго място, навярно нямаше да я взема за индианка. Чертите й бяха кавказки и даже ми се стори, като че вече, и то неотдавна, бях виждал подобни черти. Лицето й беше набраздено от дълбоки бръчки и бе с ужасно хлътнали страни. А очите й, тези очи! Какъв поглед имаха само! Такива безизразни и все пак особено искрящи безумни и безутешни очи бях виждал само в лудниците. Да, това беше истината, тази жена беше умопобъркана, несъмнено беше умопобъркана. Отначало ме измери със слисан и гневен поглед, но после очите й придобиха мек блясък. Безкръвните й устни се усмихнаха. Костеливите й пръсти се сгърчиха, за да направи движение в знак на поздрав, а след това дочух тихите припрени думи:

— Ела, ела! Трябва да те попитам нещо!

Изминах трите крачки, които ни деляха. Жената посегна към ръката ми, пръстите й се вкопчиха в ръкава ми и тя попита:

— Ти си бледолик, нали?

— Да — отвърнах също тъй тихо. — А ти коя си?

— Аз сам Тибо-вете-елен — прошепна ми тя.

— „Вете“ означава „жена“, но не знаех какъв е смисълът на „тибо“ и „елен“. Във всички индиански диалекти, които владеех, тези две думи не се срещаха.

— Имаш ли мъж? — попитах я аз.

— Да. Казва се Тибо-така.

Пак това неизвестно „тибо“! „Така“ означава „мъж“.

— Къде е той? — осведомих се.

Тогава тя приближи уста до самото ми ухо и прошепна:

— Той ще доведе Кървавата лисица. Трябваше да отиде с другите в пустинята, защото е жрец на племето.

— Да, тя наистина бе умопобъркана, иначе не би казала нищо на един непознат, на един бял. После ме улови за двете ръце и с израз на най-голямо напрежение зададе въпроса:

— Познаваш ли моя Вава Дерик?

„Вава“ означава „брат“. А Дерик? Дали не беше английското име, отговарящо на немското Дитрих? Но нали не бе възможно братът на тази индианка да се казва Дерик, Дитрих? Вероятно ставаше въпрос за дума, която също ми бе непозната.

— He — отговорих аз.

— Ти си бледолик, а не го познаваш? Спомни си! Сигурно го познаваш! Ще ти покажа нещо. Спомни си!

Тя откърши едно тънко клонче от храста, изви го във формата на окръжност, преплете двата му края, постави го върху главата си и с безкрайно щастлива усмивка промълви:

— Това е моят „myrtle wreath“, моят „myrtle wreath“! Харесва ли ти? Харесва ли ти?

Колко странно! Тази индианка от племето на команчите си служеше с английските думи „myrtle wreath“! Миртов венец! Та коя ли индианка знае тези думи? Никоя! Аз я хванах за ръката и попитах:

— Ти да не си бяла? Кажи ми!

Тогава тя се изкиска по своеобразен и неописуем начин, след което ми отговори:

— Ти ме вземаш за бяла жена, понеже съм красива, много красива и нося „myrtle wreath“, нали? Не ме поглеждай в очите, защото страстното желание ще те изгори, тъй както гори и мене! Познаваш ли моя Вава Дерик? Да ти покажа ли шатрата, където живея?

— Покажи ми я!

— Ела, пристъпи напред до самия край на склона, но внимавай да не те видят, иначе ще трябва да се простиш с живота си! Нашите воини убиват всеки бледолик. Аз пък се радвам, че те срещнах, и няма да кажа никому нито дума, защото ще направиш каквото те помоля.

— Ще го направя. Какво желаеш?

Тя взе клончето от главата си, подаде ми го и каза:

— Когато видиш брат ми Вава Дерик, дай му този „myrtle wreath“! Съгласен ли си?

— Да. Но къде е твоят Вава Дерик?

— Ами…във…във…не си спомням вече. Забравила съм, но ти ще го намериш. Нали?

— Да — отговорих аз, за да я зарадвам. — Какво да му кажа?

— Ще му кажеш, че…че…че…няма нужда да му казваш нищо. Щом види този „myrtle wreath“, той ще разбере много добре, какво имам предвид. А сега погледни надолу! Забелязваш ли във втория ред шатрата с отличителните знаци на жреца?

— Да, виждам я.

— Аз живея там заедно с Тибо-така и се казвам Тибо-вете-елен. Ще можеш ли да го запомниш? Не го забравяй!

— Няма да го забравя. А кой живее в големия вигвам с двата пръта отпред?

— Там живее Вупа-Умуги, нашият, вожд.

— Нали е заминал. Кой се намира сега вътре?

— Само жена му и неговата дъщеря.

— И никой друг? Също и през нощта?

— И през нощта няма други хора.

— А кой живее ей там в последната шатра, пред която лежат двама воини?

— Там е негърът, който ще бъде убит, щом доведат Кървавата лисица.

— Строго ли го охраняват?

— Много! Там има винаги двама воини! — каза тя важно.

— Намират ли се много воини в лагера ви?

— Само двамата, които виждаш. Мнозина тръгнаха с вожда към пустинята, а другите отидоха на лов, за да донесат месо. Ще се завърнат утре или след два дни. Няма да изгубиш миртовия венец, а ще го пазиш добре, нали?

— Не се тревожи. Здраво го държа.

— И ще го дадеш на моя Вава Дерик?

— Веднага щом го видя.

— Ти ще го намериш и… — Тя сведе поглед, сякаш се опитваше да си припомни нещо, после ми стисна дланта и продължи: — И ще му занесеш още нещо, което ще ти дам сега?

— Ще му го занеса.

Тогава тя бързо обви ръце около врата ми, целуна ме толкова светкавично, че нямаше да мога да й попреча, даже и ако сърцето ми беше дало да го сторя, после отстъпи крачка назад и каза умолително:

— Сега трябва да си вървя. Върви си и ти! Но не казвай никому, че си ме срещал! От мен също никой няма да го узнае.

— Ще мълчиш ли?

— Кълна ти се! А ти?

— Наистина ли не бива да говоря за това?

— На никого нито дума с изключение на моя Вава Дерик. Той трябва да го знае. Дай ми ръката си в знак, че ми обещаваш!

— Ето я.

Подадох й ръка. Тя я стисна. После започна да се спуска по планинския склон, но не стигна далеч, а отново се обърна, сложи пръст на устата си в знак на мълчание и повтори:

— Никому нито дума! И гледай да не изгубиш моя „myrtle wreath“!

После изчезна в храсталака. Останах още доста време на същото място. След това бавно си тръгнах. Каква среща! Беше ме обзело някакво много особено чувство. Коя беше тази жена? Действително ли бе индианка? Но нима бе възможно да е бяла? За да си отговоря на тези въпроси, би трябвало да я видя и да разговарям с нея поне още един или два пъти. Тя беше умопобъркана и въпреки това ми бе направила дълбоко впечатление. Беше загадка, необяснима трагична загадка, необяснима, защото нямах време да я разреша. Във всеки случай нейният Вава Дерик съществуваше не само във фантазията й, но и в действителност, обаче къде? И кой беше той? Индианец ли? Вероятно, защото думата „вава“ насочваше на тази мисъл. А как ли стояха нещата с миртовия венец? Дали той не бе причината да полудее? Или пък в момента, когато си е загубила разсъдъка, е носила миртов венец на главата си? Каква ужасна мисъл! Ако беше така, тогава тя не бе никаква индианка, а бяла. Може би имаше начин да се разреши загадката. Вероятно по време на схватката с команчите щях да се изправя лице в лице с жреца. Тогава щях да го заставя да ми даде обяснение!

Връщах се обратно, обзет от тези мисли, като, разбира се, пътем не забравях нужната предпазливост. Какво щях да кажа на спътниците си? Имах ли право да говоря за тайнствената Тибо-вете-елен? Бях й дал дума да мълча. Трябваше ли да я удържа към нея, към една умопобъркана? Навярно нямаше да е грях, ако я наруша. Но първо, да не спазиш даденото обещание е изобщо грозно и неморално и второ, бях живял достатъчно дълго сред нецивилизовани народи, за които умопомрачението е нещо свято и затова подобен възглед не ми беше чужд. Тази жена бе оставила в мен впечатлението, че е някакво избрано от съдбата същество, и имах чувството, сякаш дълбоко в съзнанието ми около нея започваше да се създава нещо като ореол. Не, тя не беше обикновена жена. Лудостта й не правеше поетото от мен задължение невалидно, напротив. Трябваше да удържа обещанието си!

С това решение щастливо и незабелязано се завърнах в скривалището ни тъкмо когато започна да притъмнява. Толкова много се бях забавил.

— Най-после, най-после — посрещна ме Олд Уобъл, докато Сигурната ръка остана мълчалив. — Кажи-речи, вече бях взел да бера страх заради теб.

— Няма никаква причина, за да се тревожим — отвърнах аз.

— Така ли? Тогава навярно всички обстоятелства са благоприятни?

— Всички.

— Онзи нигър там ли е?

— Искаш да кажеш негър! Там е.

— Но сигурно е строго охраняван?

— В целия лагер има само двама воини, които денонощно го пазят. Другите са тръгнали да набавят месо. Но вниманието им вероятно се е притъпило и както предполагам, ще имаме сравнително лека задача.

— Как ще постъпим?

— Остави ме да помисля!

Не ми беше необходимо никакво размисляне, тъй като планът ми за действие бе вече готов, но му отвърнах така, защото нямах желание да разговарям. Индианката все още не ми излизаше от ума. И тъкмо в този момент погледът ми падна върху Сигурната ръка, чието по мъжки красиво сериозно лице бе озарено по особен начин от гаснещата дневна светлина и бе придобило меланхолично завладяващ израз. Истина ли беше, или се заблуждавах? Ето я същата прилика, която подсъзнателно бях доловил и преди, когато видях жената, но без да успея по-точно да определя кого ми напомняше. Това бе същото лице, същото чело, същата уста, само че по-млади, неповехнали, с мъжки вместо женски черти, които не носеха печата на онзи потресаващ трагизъм, но излъчваха елегична сериозност и скрита тъга. Бях изненадан, наистина бях изненадан, но още в следващия миг си казах, че сигурно се лъжа. Все още бях под впечатлението от срещата на възвишението край Каам-кулано и виждах несъществуващи неща. Стига с това фантазиране!

Стъмваше се бързо. Скоро вече не можех да различавам лицето на Олд Шуърхенд. Как можах да сметна цялата тая прилика за фантазия и да не му разкажа за индианката! Тя щеше да бъде избавена от тъмата на умопомрачението много по-скоро! Но действително няма защо да се упреквам, понеже исках да постъпя честно и справедливо спрямо нея и да остана верен на даденото обещание. А що се отнася до Сигурната ръка, и той щеше да бъде облекчен много по-скоро от огромната тежест, притиснала душата и сърцето му!

Дълго седяхме безмълвни, докато най-сетне Олд Уобъл изгуби търпение и ме попита:

— Е, сър, всъщност колко време ще ти трябва още, за да размисляш? Няма ли да ми позволиш да ти се притека на помощ?

В този момент Сигурната ръка сметна за необходимо да наруши мълчанието си. С назидателен тон му каза:

— Поразяващата ръка няма нужда от помощта ти, стари Уобъл. И без теб ще се справи.

— Но кога? Вечерта си минава, а ние нямаме време за губене.

— Имай търпение! — помолихте. — Не можем да предприемем нищо, преди да са заспали индианците.

— А след това? Как ще постъпим?

— Знам къде е шатрата, в която се намира Боб. Ще се промъкнем до нея, ще повалим пазачите…

— Ще ги убием ли? — прекъсна ме той!

— Не. Достатъчно е само да ги зашеметим.

— Тогава ти ще се заемеш с тази работа! Аз не мога да я свърша. Казваш го тъй, сякаш е нищо и половина! Ще се промъкнем до шатрата, ще повалим пазачите…

— И ще измъкнем Боб оттам. Готово!

— Готово! Туй ли е всичко?

— После ще се отправим към шатрата на вожда и ще вземем окачените на прътите амулети.

— Амулетите?

— Да, амулетите на неговите прадеди.

— Гръм и мълния! Като разбере, ще откачи. Така ще изгуби честта си, а заедно с нея и всичко, каквото притежава и каквото представлява самият той!

— Няма да стане така.

— Няма ли? Струва ми се, че познавам обичаите и живота на червенокожите. Загубата на подобни амулети е равна на морално убийство.

— Вярно е, но той няма да ги изгуби.

— Какво? Няма ли?

— Поне няма да е за дълго.

— Искаш да му ги върнеш, така ли?

— Да.

— Сър, това е нелепо!

— Имам си своите основания.

— Какви са те? Наистина съм любопитен да ги чуя!

— Искам да избегна проливането на кръв.

— С помощта на амулетите?

— Да.

— Странен чудак си ти! Ако не ми обясниш как стоят нещата, нищо няма да разбера.

— Какво, мислиш, ще стане, когато вождът разбере, че неговите амулети са в ръцете ми?

— Страшно много ще се изплаши. Това е ясно!

— И ще пусне в ход всички възможни средства, само и само да ги върне. Нали?

— Това се разбира от само себе си. За тях той ще е готов на всякаква жертва, стига само да е в състояние да я принесе.

— Жертвата, която ще поискам от него, съвсем не е чак толкова голяма. Ще трябва да сключи мир с апачите без никакви сражения и да остави Блъди Фокс на спокойствие.

— Мистър Шетърхенд, ти не си странен чудак, ами славен човек, човек и половина, няма как, трябва да го призная! Той сигурно ще се съгласи.

— И аз мисля така.

— Да, ще направи каквото искаш, за съжаление ще го направи!

— Защо „за съжаление“?

— Защото така се губи удоволствието ми, цялото мое голямо и прекрасно удоволствие. Толкова много се радвах.

— На какво?

— На урока, който щяхме да дадем на червенокожите. Вярно, че си на друго мнение, но аз пък ти казвам и ще ти го повтарям винаги, че колкото и индианци да избие човек, все ще са малко. Тези гадини трябва да изчезнат от този свят.

— Ето че в теб пак започва да говори каубоят и то по такъв начин, който ме кара да кипя от гняв.

— Гнева ти го прощавам. Ако си бил каубой като мен, щеше да знаеш, че всеки червенокож е роден конекрадец. Ама какви главоболия само ми създаваха тези негодници!

— Както изглежда, това с нищо не ти е навредило. Въпреки всичко си останал здрав и читав и си достигнал солидна възраст.

— Да, ядовете ми се отразиха изключително добре, признавам го. И въпреки това мразя индианците и щях да се радвам да очистя колкото може повече от тях. Все пак съм достатъчно справедлив да призная, че идеята ти е превъзходна. Ако планът ти се увенчае с успех, както вече казах, ще се лиша от цялото си удоволствие. Но въпреки всичко за мен остава една малка надежда.

— Каква е тя?

— Че другите вождове няма да се съгласят.

— Наистина е възможно да се възпротивят, особено Нале-Масиув.

— Той може би ще се противопостави, не е изключено, но аз имах предвид по-скоро Шиба-бигк, младия вожд.

— Защо?

— Именно защото е млад. В този случай съществува по-голямо съперничество. Баща му беше първият вожд на команчите. На синът също много му се иска да стане като него. Следователно Вупа-Умуги трябва да бъде отстранен, а за тази цел едва ли ще се намери по-подходяща причина от обстоятелството, че е изгубил всичките си амулети.

— Много добре ги гласиш нещата, но навярно ще останеш излъган. Вече ти споменах, че Шиба-бигк ми е задължен. Ако поговоря с него сериозно, сигурно ще се съгласи да изпълни желанието ми.

— Да поговориш сериозно ли? Да не искаш да го заплашиш?

— При определени обстоятелства, да.

— А с какво?

— Първо с нашите апачи.

— Това няма да има кой знае каква тежест. Той ще ти отговори със своите команчи.

— Тогава ще изпратя на бойното поле други подкрепления — от морален характер.

— От морален характер? Мистър Шетърхенд, ти сериозно ли мислиш, че червенокожите държат, макар и малко, на какъвто и да било морал?

— Да, мисля.

— Тогава страшно се лъжеш!

— Pshaw! Спасих му живота и пуших с него не само лулата на мира, но дори и калюмета на приятелството. Да не би това да е нищо, мистър Кътър?

— Калюмета на приятелството ли? Това е много, дори твърде, много. Дименето с лулата на мира пет пари на струва, просто защото всичко си остава само дим, но щом двама души пушат заедно в знак на приятелство, тогава те никога нямат право да застават един срещу друг с оръжие в ръка. Това е ясно!

— Виждаш ли! Ако Шиба-бигк не пожелае да се съгласи с предложението ми, аз ще намеря и сили и начин така да го разглася, че хората да разговарят за това във всеки индиански вигвам и край огньовете на всеки бивак. Можеш да си представиш какви ще са последиците!

— Хм-м, да. Той ще измени на приятелството и верността към Поразяващата ръка, той, младият индианец, спрямо опитния и прочут уестман, който му е спасил живота и е хранил към него доверие.

— Продължавай!

— Нито един бял, а и нито един индианец няма да пуши повече с него калюмета.

— Това е съвсем сигурно. Ето защо, ако не от приятелство и вярност, то поне от благоразумие ще се откаже да се бие срещу нас. Напълно съм убеден. Ти не си ли, мистър Кътър?

— Well, признавам, че и аз съм убеден. Значи надеждите ми станаха на пух и драх. Но не, сър, все пак ми остава една надежда!

— Коя е тя?

— Че няма да ни се удаде да сложим ръка на амулетите.

— И тук се виждам принуден да те разочаровам. Ще ги взема.

— Сър, не бъди толкова уверен! Човек никога не може да знае какво ще се случи и какви пречки ще се появят.

— В случая не може да има пречки. Знам как стоят нещата. Съществува само една-единствена възможност, когато бих се видял принуден да се откажа от амулетите, драги мой многоуважаван мистър Кътър.

— Защо подчертаваш името ми така особено?

— Защото става въпрос за теб.

— В какъв смисъл?

— Нужно е само пак да извършиш някое своеволие като вчера. Тогава е възможно всичко да се провали. Но иначе не.

— В такъв случай мога да те успокоя. Поведението ми ще бъде съобразено изцяло с указанията ти.

— Наистина ли? Питам те още веднъж: наистина ли?

— Да. Нямам намерение пак да бъда калайдисван пред всички като вчера. Това е ясно!

— Тогава съм доволен и сигурен в успеха си.

— Well. Но знаеш ли, обикновено ти си безкрайно предпазлив и хитър уестман, а въпреки това не си помислил за нещо, което е от голяма важност.

— Във всеки случай и ти не си помислил, защото иначе несъмнено щеше да го споменеш.

— Хрумна ми едва в този момент.

— И какво е то?

— Конят.

— Какъв кон?

— Който ще язди твоят нигър…исках да кажа негър. Нали той няма да може да върви пеша, докато ние ще яздим!

— И ти смяташ, че съм го забравил?

— Йес.

— Хм-м! Тогава наистина не бих заслужавал да ми викат уестман.

— Значи все пак си помислил за това?

— Да.

— Трябваше да вземем с нас някой кон.

— Не. Нямахме такова животно, което да издържи бързата езда насам и обратно. Ще вземем някой оттук.

— От индианците?

— Разбира се. Да не би нейде наоколо да има школа за езда, откъдето можем да наемем коне?

— Мистър Шетърхенд, започваш да ставаш язвителен. Хм-м, значи ще крадем кон! Тъмно е. Ами ако отмъкнем някой, дето нищо не струва и няма да може да върви в крак с нашите коне?

— Не се тревожи! Вече съм го избрал.

— Ах, тъй ли?

— Да. Беше завързан малко встрани, близо до шатрата на вожда, следователно вероятно принадлежи на Вупа-Умуги. Той е много красиво и скъпо животно, което вождът не е взел със себе си, за да не го изложи по време на сраженията на опасността да го ранят или убият. Него ще вземем.

— Ще може ли да го язди негърът?

— Аз ще го яздя. Боб ще възседне моя кон.

— Well! Тогава имам само още един въпрос.

— Все още ли имаш въпроси?

— Да, един-единствен. В подобни случаи човек трябва да е изключително предпазлив. Всичко трябва да се обмисли. Да допуснем, че повалиш пазачите с юмрука си, че измъкнем Боб и вземем амулетите, и извършим всичко, без някой да ни забележи. Но конят ще вдигне шум. Знам ги тия неща.

— Аз също.

— Никога не е носил на гърба си бял и никога няма да ти разреши да го възседнеш.

— Ще бъде принуден.

— Но дори и да го яхнеш, няма да ти се подчини.

— Ще се подчини!

— Охо, нима си толкова сигурен?

— Да.

— All devils! Тогава си такъв ездач, с когото би могъл да се мери само един-единствен друг човек!

— Кой е той?

— Той е… той е… Хм-м, не ми се сърди, ама той е старият Уобъл!

— А-а, значи ти самият — засмях се аз.

— Да, самият аз! Звучи ти пресилено, нали? Но е така! Знаеш как ме наричат обикновено?

— Краля на каубоите.

— А знаеш ли и какво означава това? Че на света няма кон, който да не се подчини на волята ми! Можеш ли да кажеш същото за себе си?

— Каква полза от празни приказки и хвалби!

— Well! Имаш право. Истинският мъж действа. Чувал съм, а и видях, че си добър ездач, но все пак трябва да…

— Видял ли си? Още нищо не си видял — прекъснах го аз.

— Нищо ли? Струва ми се, че през последните дни имах неведнъж възможност да те наблюдавам как яздиш.

— Да, но бях на гърба на собствения си кон. А днес ще бъде другояче.

— Тъй, тъй! Тогава ми остава само да се надявам, че няма всички да ни изпогазиш с коня.

— Не се безпокой! Когато го възседна, ти изобщо няма да си вече тук.

 

— Няма да съм тук ли? А къде ще бъда?

— В лагера са останали само двама възрастни воини и аз ще ги зашеметя. Но междувременно те могат да дойдат на себе си, а понеже и историята с коня няма да мине без никакъв шум, в целия лагер ще се вдигне тревога. Момчетата също ще яхнат конете, за да ни преследват и, макар да не се боим от такива преследвачи, все пак дори най-глупавият куршум може да улучи и най-умния човек. Ето защо мисля да не се бавим тук, а щом си свършим работата, незабавно да пришпорим конете.

— И аз съм на същото мнение.

— И тъй, ще постъпим по следния начин: веднага щом освободим негъра и вземем амулетите, вие бързо ще напуснете долината. Ти, мистър Кътър, ще водиш Боб, а мистър Шуърхенд ще носи амулетите. Щом стигнете до тук, ще въз-седнете конете и ще продължите да яздите.

— Боб ще яхне твоя кон, така ли?

— Да.

— Но той ще го търпи ли на седлото? Знам, че враният ти жребец не носи на гърба си никой непознат, освен ако ти не пожелаеш.

— Боб и жребецът се познават отпреди.

— Хубаво! Ами ти?

— Ще изчакам, докато сметна, че сте вече в безопасност. Тогава ще се метна на коня и ще ви последвам.

— Heavens! Пак те предупреждавам! Само си представи положението! Намираш се посред вражески индиански лагер. Искаш да се метнеш на гърба на кон, който не те допуска до себе си, а след като си успял да го възседнеш с риск за живота си, започва да се изправя на задните си крака и да се тръска, за да те хвърли на земята. Помисли за времето, което ще ти отнеме всичко това, както и за шума, който ще се вдигне! Червенокожите ще се събудят и бързо ще се притекат на цели тълпи, вярно, че ще са само младоци, обаче въоръжени! И ще те свалят от коня със стрела или куршум, защото няма да можеш да го помръднеш от мястото му!

— Повтарям ти — ще го принудя!

— Well, значи ще го принудиш и ще се размърда, ама как само! Ще хукне напосоки, ще налети на другите коне, които ще вдигнат адски шум и ще започнат да се ритат и хапят. Ще гледа да те свали, като те блъсне в някоя от шатрите. Няма да се затича напред, а настрани, нагоре по височината. После ще се отърколи надолу и ще счупи не само своя врат, ами и твоя. Освен това…

— Стига, сър, стига! — прекъснах неговите вайкания. — Давам ти дума, че от всичките ти прелестни описания няма да се сбъдне абсолютно нищо.

— Добре, както искаш. Но аз виждам как се задава злата участ. За щастие моят врат не се намира под твоята глава и ако успееш да се отървеш само с няколко счупени ребра и други натрошени кости, както и с пет-шест изкълчвания, ще те поздравя. На онзи, който не разбира от дума, не може да му се помогне, защото е невъзможно. Това е ясно!

— Нямам нужда от помощ и след като тръгнете оттук, моля само за едно — да следвате абсолютно същия път, по който дойдохме, за да не ви изгубя.

В този момент се обади Сигурната ръка със своя тъй спокоен и категоричен тон:

— Ако Олд Уобъл е толкова загрижен за теб, мистър Шетърхенд, то аз съвсем не съм. Планът е опасен, извънредно опасен, но знам, че никога не предприемаш нещо, за което не си убеден, че си в състояние да изпълниш. Следователно ще успеем. Но ако нямаш нищо против, ми се иска да направя едно предложение.

— Не само че нямам нищо против, но ще ти бъда благодарен.

— Колко е дълга долината?

— Около половин час път.

— А от тук до мястото, откъдето започва?

— Няма и четвърт час.

— Вероятно конете се намират в най-отдалечения й край?

— Да.

— Тогава след като си свършим работата ще има да вървим, кажи-речи, четиридесет и пет минути. Не е ли твърде далечко?

— Хм-м! Можем да си скъсим пътя, ако вземем нашите коне до входа на долината.

— Точно това исках да ти предложа.

— Благодаря, сър! Съгласен съм. Сигурно вече минава десет часът. Индианците си лягат да спят рано, особено когато възрастните мъже отсъстват. Не мислиш ли, че трябва да тръгваме?

— Няма съмнение, че сега му е времето, щом не можем да чакаме до полунощ.

— Тогава напред!

Нарамихме пушките, хванахме юздите на конете в ръка и потеглихме. Когато достигнахме долината, аз се промъкнах на известно разстояние навътре в нея, за да разбера дали можем да поемем риска да оставим конете сами. Наблизо не се мяркаше жив човек, а и никъде не се виждаше огън. Червенокожите спяха. И тъй ние вързахме конете и се заловихме с нашето начинание, в чийто успешен изход Олд Уобъл се съмняваше тъй много.

Звездите пръскаха точно толкова светлина, колкото ни бе необходима, нито повече, нито по-малко. Придържахме се до самия ляв край в дъното на долината, който бях огледал от дясната височина по време на моето разузнаване. Следователно тази страна ми беше по-добре позната от срещуположната. Движехме се на такова разстояние от шатрите, че ако там наистина все още някой будуваше или се намираше на открито, нямаше да може да ни забележи. След като ги подминахме, легнахме на земята и запълзяхме надясно към последния вигвам, където се намираше Боб. Пълзенето ни се затрудняваше от обстоятелството, че бяхме взели със себе си пушките. Но беше твърде рисковано да ги оставим при конете, а и тук лесно можехме да изпаднем в положение, в което да бъдем принудени да ги използваме, за да се защитим.

Пръв пълзеше Олд Шуърхенд. Бях му показал шатрата и го оставих да действа по собствена преценка. Изглежда, че да бъде начело, бе въпрос на чест за него и не очаквах да извърши някаква грешка. Щом наближихме шатрата, той ме изчака да го настигна и ми прошепна:

— Сър, виждаш ли двамата пазачи? Ей ги къде лежат пред входа и спят. Да ти помогна ли? Струва ми се обаче, че твоят юмрук е по-добре трениран от моя.

— Остави ги на мен! Щом дочуеш два глухи удара, ще ме последваш.

Продължих безшумно да се промъквам напред. Пазачите не се помръдваха. Наистина спяха. Между тях имаше достатъчно пространство, което използвах. Когато се изправих, единият лежеше от дясната ми страната другият от лявата. Сграбчих първия за гърлото и го ударих по слепоочието. За секунда-две по тялото му преминаха конвулсивни тръпки, после той се изпъна и замря неподвижно. Съвсем същото се случи и с втория. След това се появи Сигурната ръка, а подир него и Кътър.

— Останете тук до всеки един от пазачите! — прошепнах им. — Погрижете се с нищо да не могат да ни навредят, докато се завърна!

— Нали са в безсъзнание — обади се Олд Уобъл.

— Но докога? Откъде да знам колко са здрави черепите им, а възможно е и да съм ги ударил твърде леко. Съвземе ли се някой от тях, заплашете го с ножа!

Повдигнах завесата на входа и пропълзях в шатрата. Вътре се чуваше силното и спокойно дишане на спящ човек.

— Боб! — опитах се да го събудя.

Не ме чу. Хванах единия му крак и го разтърсих.

— Боб, ти ли си?

— Кой…кво…къде… — отвърна той полусънено.

— Разсъни се, бъди разумен и слушай какво ще ти кажа! Сам ли си, Боб?

— Да, Боб сме съвсем сам. Кой идват сега при масър Боб? Кой му говорят?

Този славен негър имаше своеобразния навик да се нарича „масър“, докато в същото време към всеки, който по негова преценка стоеше над него, се обръщаше с „масса“.

— Ще ти кажа, ако говориш тихо, съвсем тихо. Идвам да те освободя.

— О…о…о! Да освободи Боб! Масър Боб ще бъдат свободен, отново съвсем свободен?

— Да, съвсем свободен.

— Ами кой това, дето освободят масър Боб?

— Ще се зарадваш, много ще се зарадваш, като чуеш, кой съм аз. Но не бива да викаш от радост!

— Боб говорят тихо, съвсем тихо, толкоз тихо, че хич никой не може чуе.

— Добре, тогава познай!

— Боб не чуват добре глас. Не са ли масса Блъди Фокс?

— Не.

— Тогава могат бъдат само масса Шетърхенд!

— Да, аз съм. — О, о, о… о-о-о-о-о-о! — изохка той възхитено, след което чух как зъбите му изскърцаха. Беше ги стиснал, за да не се разкрещи от възторг. Но затова пък така започна да рита с вързаните си крака, че трябваше да се отдръпна настрани, за да не получа някой ритник, на който можеше да завиди и катър, тъй като Боб беше изключително голям здравеняк и човек трябваше много да се пази от неговите удари и ритници.

— И тъй, тихо! Можеш да се радваш едва след като се измъкнем оттук. Краката ти са вързани, къде още имаш други ремъци?

— Ръце отсам и оттам вързани за прът на шатра, около тяло още един ремък, завързан за забито в земя колче.

— Как се отнасяха с теб?

— С много голям сила. Изял много бой.

— Каква беше храната?

— Боб винаги гладен.

— Всичко ще се промени. Стой мирен! Ще те развържа. Тези ремъци може да ни потрябват за двамата отвън.

— Тук още съвсем много ремък, виси горе на прът.

— Добре, нека ги опитат твоите пазачи. Довел съм врания жребец, ти ще го яздиш. Ще се справиш ли?

— Вран жребец Хататитла? О-о, Боб и жребец сме много добър приятел. Ще го язди хубаво, няма падне на земя!

— Добре! А сега нека не говорим повече, а да побързаме. По-късно ще ми разкажеш, как си попаднал в плен.

След като го развързах, той се изправи, изпъна крайниците си и блажено изпъшка.

— Къде са ремъците, за които спомена? Дай ми ги!

Той ги свали от върлината и след това излязохме от шатрата. Боб веднага разпозна, че спътниците ми са бели. Когато забеляза двамата пазачи на земята, той каза:

— Туй сме червени индиански псета, дето все били и ритали масър Боб. Навярно масса Шетърхенд ударил тях с юмрук по кратуна?

— Да, а сега ще ги вържем.

— О-о-о! Масса разрешат Боб ги върже. Ремъци трябва да бъдат тъй стегнат, че стига до кости!

Той ги върза и то така, че от болки те дойдоха в съзнание.

Откъснахме парчета от техните ризи и им ги натъпкахме в устата, за да не могат да викат. После ги завлякохме във вътрешността на шатрата и ги завързахме за основния прът толкова здраво, че в никой случай не можеха да се освободят сами.

Тази част от плана ни беше успешно изпълнена. Сега най-важното бе да се вземат амулетите. Боб и Олд Уобъл трябваше да почакат, докато аз и Сигурната ръка се запромъквахме към вигвама на вожда. Там не се виждаше жив човек и нищо не помръдваше. Не ни беше трудно с въртеливо движение безшумно да изтръгнем забитите в земята пръти. Когато се върнахме при другите двама, откачихме амулетите от прътите и с един ремък ги свързахме всичките заедно.

— Поне ние сме готови! — каза Олд Уобъл. — А сега идва най-трудното за теб, мистър Шетърхенд. Наистина се боя. Конят далече ли е?

— Не. Лежи в тревата отвъд вигвама на вожда. Видях го, докато вземахме прътите с амулетите.

— Отиваме ли при него?

— Искаш да видиш как стои работата, нали?

— Йес.

— Тогава ела! Нека бъде както искаш, понеже вече едва ли може да ни се случи нещо лошо. Само не се приближавай твърде много, защото животното ще вдигне голям шум!

Започнахме да се промъкваме натам. Оставаха ни може би двадесетина крачки, когато конят вдигна глава и изпръхтя. След още три крачки скочи на крака, задърпа ласото и взе да рита на всички страни.

— Отдръпни се назад! — казах аз. — Иначе ще започне да цвили. Това животно има добра дресировка.

— По дяволите дресировката му, щом в случай че си бял, може да ти изпотроши кокалите! Наистина ли искаш да се опиташ да яхнеш такъв звяр?

— Да.

— В тази тъмнина?

— Да не би да трябва да чакам тук, докато се разсъмне?

— Стига шеги, работата е много сериозна! Действително ме обзема ужасен страх за теб. Ще ти дам добрия съвет да предпочетеш да се…

Несъмнено той наистина щеше да ми даде някой безполезен добър съвет, ако Сигурната ръка не го бе прекъснал:

— Стига приказки, сър! Трябва да тръгваме. Хвани Боб за ръката да го водиш. Аз ще нося амулетите. Напред!

— От мен да мине, тръгвам вече и ще водя негъра, но съм любопитен да разбера как ще свърши тази история! Измивам си ръцете в невинност, тъй като тук човек няма с какво друго да си ги измие. Това е ясно!

Спътниците ми изчезнаха в тъмната нощ, а аз се залових с изпълнението на главната част от моя план. Отвличането на коня бе къде-къде по-трудно от освобождаването на негъра и от тъй лесно приключилото открадване на амулетите на вожда. Разбира се и през ум не ми минаваше да се опитам да присвоя коня по начина, по който Олд Уобъл си представяше, че ще стане. При дадените обстоятелства, а и в тази тъмна нощ, това щеше да бъде свързано с голяма опасност за живота ми. Благородното животно бе получило индианска дресировка. Боеше се от всеки бял и макар да не се съмнявах, че с един смел скок щях да го възседна, все пак това щеше да стане едва след енергична съпротива от страна на коня, която сигурно щеше да бъде придружена от тропот на копита, пръхтене, цвилене и ритане, с други думи, от голям шум. И освен това успеех ли да го яхна, нямаше да имам нито седло, нито юзди, нито дори и най-простия ремък, прекаран през устата му, понеже жребецът бе завързан с ласо за забито в земята колче, а примката на ласото бе просто нахлузена на врата му. Следователно като единствено средство ми оставаше притискането с бедра. Най-напред положително животното щеше да се втурне с мен напосоки и едва след това постепенно щях да му наложа волята си. А в това време наистина щеше да се случи онова, от което се опасяваше Олд Уобъл. Жребецът щеше да се впусне с мен между другите коне, щеше да се блъска в шатрите, за да ме свали от гърба си. Щеше да препуска като луд без посока насам-натам, нагоре-надолу по възвишенията. Можеше да падне на земята и аз като нищо щях да си изпотроша кокалите.

Не, тази работа трябваше да се подхване иначе. За щастие знаех много добре как да постъпя с такъв индиански кон. Бях го научил от Винету. Не биваше да разбере, че съм бял, трябваше да ме вземе за индианец, а после се налагаше да му завържа очите.

Когато бях горе на височината заедно с умопобърканата, забелязах, че този край на долината, където се намирах сега, е обрасъл нагъсто с див пелин и веднага ми беше минала мисълта да използвам миризмата на това растение, за да заблудя коня. На прозорливия уестман всичко му е от полза. При определени обстоятелства животът му може да зависи от наличието на някакво малко растенийце. Освен това пред вигвама на вожда бях забелязал няколко одеяла, дълги и широки одеяла, вероятно разстлани там в тревата от жена му за почистване. При студено или дъждовно време в тях човек можеше да се загърне целият. Те също ми бяха добре дошли. Не се нуждаех от нищо друго.

Най-напред отидох там, където растеше дивият пелин, легнах на земята и здравата се отъркалях насам-натам в него, след което натърках лицето и ръцете си с много силно ухаещите връхчета на това растение. Сега вече конят нямаше да може да усети по миризмата, че съм бял. После се промъкнах до мястото, където се намираха одеялата и от едното отрязах лента, с която щях да завържа очите на животното. В друго одеяло се загърнах точно така, както обикновено правят индианците. Преди това свалих шапката си и я пъхнах под закопчаната си ловна риза, защото тя само би събудила подозрението на коня. После бавно, много бавно се отправих към животното. То отново бе легнало на земята. Обърна любопитно глава към мен, ноздрите му поеха изпитателно въздух и…спокойно остана да лежи. Смяташе ме за червенокож. Бях спечелил вече наполовина.

— Оми енокх, оми енокх! Бъди добър, бъди добър! — казах му тихо и гальовно на езика на команчите, като се наведох и го погалих. Той не се възпротиви на тази ласка и аз продължих да го милвам, докато можех вече да предположа, че спътниците ми са се добрали до нашите коне. Тогава отвързах ласото и го нарязах на няколко парчета, от които с помощта на възли направих нещо като оглавник. Конят ме остави най-спокойно да му го сложа. От лявата и от дясната му страна завързах два по-дълги ремъка, които щяха да служат за юзди, и с това приготовленията ми свършиха. После застанах с разкрачели крака над тялото на жребеца и го подканих:

— Наха, наха! Стани, стани!

Подчини се незабавно. Озовах се на гърба му и направих опит да го насоча ту насам, ту натам. Охотно се остави да го водя, без да се наложи да използвам бедрата си. Бях спечелил, поне засега, понеже по-късно, когато разбереше, че съм бял, неминуемо ни предстоеше двубой. За да се отдалеча от шатрите, се отправих най-напред встрани към възвишението, с което граничеше долината, а после продължих да яздя покрай него, докато бивакът остана зад гърба ми. Там накарах животното да премине в тръс и така стигнах до мястото, където бяхме оставили нашите коне. Нямаше ги. Тогава нададох онзи пронизителен вик, с който индианците подканят конете си да преминат в галоп. И този път жребецът ми се подчини. Отначало няколко минути летяхме като вихрушка покрай потока, а после се понесохме надясно, навътре в откритата прерия.

Това беше великолепен кон. След половинчасов галоп все още не забелязвах у него и най-малкия признак на умора. И ето че някъде пред мен се разнесе протяжен вик. Беше някой от моите спътници, които искаха да разберат дали идвам. Тревожеха се за мен. Отговорих им със същия вик и понеже след като ме чуха, се спряха да ме изчакат, бързо ги догоних.

— All devils, индианец! — извика Олд Уобъл, щом ме забеляза. — Тръгнал е да преследва Поразяващата ръка и го е изгубил из очи. Да го пречукаме!

Видях го светкавично да сваля пушката от гърба си и го предупредих:

— Не стреляй, сър! Много ми се иска да поживея още известно време.

— Zounds! Гласът на Поразяващата ръка!

— Естествено, че ще е моят глас. Нямам друг.

— Той е, той е. Наистина е той! Но сър, не виждаш ли, че целият съм се омръзнал?

— Толкова ли ти е студено?

— Глупости! Смръзнал съм се от смайване!

— Защо?

— Защото пристигаш с такава елегантна езда, в такова разбирателство с коня, сякаш вече е изял от ръцете ти хиляда чувала овес! Но това не е конят, който се канеше да крадеш, нали, сър?

— Той е, погледни го!

— Хм-м, да! Бога ми, той е! Станало е някакво чудо, иначе нямаше тъй бързо да прекършиш съпротивата му.

— Нямаше никаква съпротива.

— Какво? Нямаше ли? Никаква?

— Не. Донесе ме на гърба си до тук най-кротко и спокойно.

— Невъзможно! Аз съм твърде добър познавач на коне, за да се оставя да ме метнеш така.

— Не искам да те мятам ни най-малко. Ако се беше съпротивлявал, сега щеше да се държи иначе, щеше да има друг ход и съвсем друг външен вид.

— Твърде е тъмно, за да се забележи подобно нещо. Не се ли поти, не капе ли от устата му пяна?

— Нищо такова няма.

— Невероятно! Да не би да си магьосник? Но все пак трябва сам да се убедя.

Той насочи коня си към мен и протегна ръка, за да опипа индианския гребец. Животното изпръхтя боязливо и се вдигна на задните си крака.

— Остави, сър! — помолих го аз. — Не може да понася бели.

— Но нали и ти си бял?

— Да, но ме мисли за червенокож!

— А-а! Значи затова е този маскарад с одеялото, а?

— Да.

— Колко хитро! Човек наистина може да научи още много неща от теб. Но миризмата, миризмата! Индианецът мирише на… на… Хм-м, как да го изразя? Мирише на мръсотия, на долнопробен хан, на… на… е, с една дума, мирише просто на дивак! Белият няма такива странни ухания.

— Той мирише навярно на цивилизация вместо на диващина, а? — засмях се аз.

— Да, на цивилизация, точно така. Макар че си се маскирал, конят все пак трябваше да познае по миризмата, че не си индианец.

— Просто си промених миризмата.

— Глупости!

— Така е! Има едно изпитано средство, с което можеш да заблудиш дори и такъв кон.

— Кое е то?

— Това е моя тайна.

— И не искаш да я издадеш?

— Не, поне засега не. Може би след време някой път ще ти я кажа. Но който малко поразмисли, ще я открие сам, без да има нужда някой да му я издава.

— Тъй! Ти също ли я откри само с размисляне?

— Никой не ми я е казвал, сам се досетих, тя е мое собствено откритие.

— Значи ти е хрумнала едва преди малко?

— Не, твърде отдавна. Не заблуждавам за пръв път индиански кон по този начин. След няколко часа тази миризма ще изчезне и ако сваля одеялото и си сложа шапката, жребецът ще разбере измамата и ще започне да се съпротивлява. Тогава на дневна светлина и сред откритата прерия ще се състои схватката между двама ни, която успях да избегна през нощта, за да не рискувам живота си.

— Well, няма как, принуден съм да ти вярвам, но наистина съм любопитен да видя как ще обуздаеш коня.

— Много лесно. За целта ми е необходимо повече място, само повече място, а в прерията ще го имам. Да не говорим повече, а да яздим и да оставим час по-скоро местността на Каам-кулано далеч зад нас. Нека мина напред, за да не се плаши конят ми от вас!

Пришпорих жребеца да мине покрай другите, за да застана начело, при което Боб ми подхвърли:

— Защо масса Шетърхенд не разговарят със свой масър Боб? Масър Боб искат благодарят!

— Няма защо, драги Боб.

— И искат разкаже как червени индсман пленили масър Боб.

— После. Сега нямаме време. Важното е да се разбираш добре с моя вран жребец.

— О-о-о! Жребец съм много хубав кон, а Боб съм негов много чудесен ездач. Двамата добре познават един друг и се носят през прерия като вихрушка.

Да, добрият Боб яздеше значително по-умело от тогава, когато за пръв път се намери на седлото. Навремето, макар че конвулсивно се вкопчваше с ръце във врата и гривата на коня, той непрекъснато се плъзгаше все по-назад и по-назад по гърба му и най-сетне падаше на земята откъм опашката. Това му беше спечелило прозвището Слайдинг Боб, което ще рече Пързалящият се Боб. По-късно той бе научил доста неща и най-сетне бе получил при Блъди Фокс добра школовка. Сега яздеше така, че не изоставаше от нас, което, разбира се, се дължеше повече на коня, отколкото на ездача.

От момента, когато излязохме от Заешката долина, ние нямаше вече от какво да се страхуваме, защото при превъзходните качества на нашите коне, не бе възможно да бъдем догонени, а и евентуалните преследвачи щяха да са съвсем млади хора, които нямаше да ни създадат кой знае какви грижи. Въпреки това продължихме да яздим няколко часа без прекъсване, а после спряхме, защото ни очакваше още доста продължителна езда. От мястото, където се бяхме спрели, до Нарголете-тсил, където щяхме да се срещнем с апачите, имахме още цял ден езда.

Вързахме конете за ласата, но им оставихме ремъците с такава дължина, че да имат достатъчно място за паша. Бях принуден да вържа моя кон доста настрани, защото не искаше да остане в близост до другите животни. Опитваше се да ги ритне и да ги ухапе.

След като насядахме заедно на земята. Боб попита:

— Сега имат време и сигур масър Боб могат разкажат как го пленили индсман?

— Да, разкажи ни — отвърнах аз, понеже иначе нямаше да миряса. — Много се учудих, че Блъди Фокс те е изоставил в беда.

— Фокс изоставили мен в беда?

— Ами да!

— И това учудва масса Шетърхенд?

— Даже много!

— А масър Боб се не учудват.

— Не ги разбираш тези неща. Били сте на лов, нали?

— Да, на лов.

— Значи сте били заедно?

— Заедно — кимна той.

— Теб те плениха, а той избяга, така ли?

— Да.

— Тогава трябваше да тръгне по петите на червенокожите и да направи всичко възможно, за да те спаси. Направи ли такъв опит?

— Не.

— Това е доказателство, че не ви е последвал. Колко бяха индианците, които ви нападнаха?

— Десет и още десет и още веднъж десет. Може би били и повече. Боб не успял преброи добре.

— Значи около трийсетина. Доколкото познавам Блъди Фокс, той не е от хората, които биха се побояли да тръгнат подир трийсет червенокожи. Трябвало е непременно да се опита да разбере какво са решили да правят с теб.

— А може би масса Фокс все пак опитали!

— Не е. Той умее да се промъква тайно и ако му е било невъзможно да те освободи, то напълно по силите му е било да ти даде някакъв знак. Ти видя ли, или чу ли нещо подобно?

— Масър Боб нищо не чул и нищо не видял.

— Значи те е изоставил и именно това ме учудва, в случай че изобщо е знаел за пленяването ти.

— Масса Фокс това може би не знаят.

— Не знае ли? Не видя ли как те плениха?

— Не.

— Но нали сте били заедно!

— Той не бил при масър Боб и аз не бил при масса Фокс, кога дошли червени индсман.

— О-о, това е нещо друго! Значи сте се разделили?

— Да. Ние тръгнали от дома, защото само малко месо имали. Майка Сана останали сама. Ние излезли от Ляно Естакадо, за да ловуват и донесат месо. Дълго не намират дивеч и отиват далеч, далеч чак до Дъждовна планина.

— А-а, стигнали сте до Нарголете-тсил? Та и ние се каним да отидем днес до там!

— Нарголете-тсил, туй съм вярно.

— Там ли ловувахте?

— Да, застреляли два бизона, имало много месо, съвсем голям месо. Нарежат месо на късове и окачат на ремъци, кои донесли със себе. Довели със себе и товарен коне, да отнесат месо дома. Кога били готов с окачане, пак тръгват търсят дири на бизон. Масса Фокс наляво, а масър Боб надясно.

— Не сте постъпили умно. Или не е бивало да се разделяте, или един от вас, във всеки случай ти, е трябвало да остане при конете и месото.

— Може би туй съм правилно. Масса Шетърхенд добре разбират, по-добре от Блъди Фокс и много, много по-добре от масър Боб. Боб яздят далеч, много далеч, без намерят следи от бизон и най-сетне се връщат, защото започват вали. Тогава идват команчи и го обграждат. Той се защитават, но въпреки туй те пленяват масър Боб. Питат го какво вършат той там и какво търсят. Той не казват нищо. Тогава те бият масър Боб, ама той не издават нищо. После те яздят по негов диря към Дъждовна планина, изпращат напред съгледвач. Съгледвач се връщат и говорят тихо какво видели при Дъждовна планина. След туй бързо тръгват яздят. Трима ги следват бавно заедно с масър Боб. Кога наближат Дъждовна планина масър Боб чуват се стреля. После приближили. Команчи сме били в бивак и при месо на Блъди Фокс, но той не там. На земя лежат мъртви индсман, застрелян от Фокс, а него няма.

— Ето как е станало значи! Завърнал се е преди теб и са го нападнали. Застрелял е неколцина от тях и е избягал.

— Да, офейкал, съвсем офейкал. Няколко индсман подир него. Но после върнали без намерят него.

— А какво предприеха червенокожите след това?

— Вързал масър Боб на кон, натоварил месо на други коне и тръгнал на път.

— Накъде?

— Яздил почти два ден, докат затворил Боб в шатра. Казал му, че искат доведе и Блъди Фокс, и кога него докарат, тогава масса Фокс и масър Боб умрат на кол за мъчения.

— Хм-м! Много ли валя?

— Много! Дъжд измокрил масър Боб до кости.

— Тогава всичко е лесно обяснимо. По кое време на деня стана това. Боб?

— Кога масър Боб тръгнал се връща, скоро щяло свечери, а кога дошъл с индсман при Дъждовен планина, вече почнал става много тъмно.

— Фокс сигурно се е върнал, но не се е осмелил да се приближи съвсем до въпросното място. А и да се е осмелил и следователно да е забелязал, че индианците са си тръгнали, все пак не ги е проследил, защото в тъмнината не е могъл да види дирите им. А рано сутринта на другия ден следите са изчезнали, понеже дотогава под влияние на падналия дъжд отъпканата трева, се е била изправила. Той изобщо не е разбрал, че си се натъкнал на индианци и са те пленили. Помислил е, че си се загубил, и е започнал да те търси. След като не те е намерил, може би цял ден е чакал завръщането ти. Но когато не си се появил, той е предположил, че не е изключено да си видял червенокожите и да си офейкал.

— Да, навярно тъй помислил.

— Когато са го нападнали, е било възможно ти вече да си се върнал у дома, без индианците да те забележат. Видял си, че Фокс си е отишъл, затова и ти си си тръгнал.

— Да, за дома, при майка Сана!

— Като нищо е могъл да повярва, че си постъпил така, и понеже не е имал възможност да последва индианците, защото не е знаел в каква посока са се отправили, не му е оставало нищо друго, освен и той да се върне у дома, за да види дали не си пристигнал там преди него.

— Ами масса Блъди Фокс кат видял, че масър Боб не там при майка Сана?

— Тогава вероятно пак е тръгнал на път да те потърси още веднъж. Кой знае къде и докога се е скитал, без да те намери!

— Ама сега пак мен види. О-о-о! Нали масса Шетърхенд заведат масър Боб пак при майка Сана и масса Фокс?

— Да, ще те заведем. Индианците са потеглили на поход, за да нападнат вашия дом и да заловят и убият Блъди Фокс.

— Нека само осмелят! Масър Боб тях изтрепят и изпозастрелят всички, всички, всички! Никой не останат жив, ама хич никой!

Той изскърца със зъби, а това не беше дреболия, защото на зъбите и челюстите му можеше да завиди и пантера. После продължи:

— Да, те всички, всички умрат, защото бият масър Боб и не дават него нищо яде. Той имал много глад, а те не правят нищо освен него присмиват.

— Е, сега имаме време да наваксаме пропуснатото. В кобурите на седлото ми има достатъчно месо за теб. Иди, вземи си и яж колкото ти душа иска!

— Да, масър Боб вземат. Кога масса Шетърхенд идват в шатра и освободят него, той тъкмо имал голям глад.

— Е, не можах да забележа подобно нещо, защото ти дълбоко спеше и се наложи да те събудя.

— О-о-о! Масър Боб много гладен и кат спят. Дори сънуват за глад!

Той си взе от месото и започна да яде. После си взе още и продължи да яде. След това отново си взе и яде, яде, яде, докато нищо не остана. Знаех вече на какво е способен в яденето, но никога не беше поглъщал такова количество храна!

Същевременно той ни разказа подробностите около пленяването му в Заешката долина. Нямаше нищо съществено. Попитахме го какво е видял при индианците, но не научихме нищо, което можеше да ни бъде от полза. Той беше добряк, смелчага, верен и умен по свой начин, но да наблюдава така, както наблюдава един уестман, това наистина не бе във възможностите му.

Щом започна да се зазорява, ние станахме и се приготвихме да възседнем конете.

— Сега съм любопитен да видя какво ще каже твоят кон — обади се Олд Уобъл. — Защото навярно маскарадът върви вече към своя край, а?

— Да. Мистър Кътър, ще вземеш ли на твоя кон индианското ми одеяло?.

— Да, дай ми го!

— Не сега, а когато се метна на седлото.

— Well! Иначе жребецът няма да ти позволи да го възседнеш!

— Навярно няма да има друг избор, но ще загубя доста време, а това не е необходимо. Ще ти подхвърля одеялото.

Отидох при коня, за да го погаля. Държеше се недоверчиво и неспокойно. Гривата му настръхна, той запръхтя и задърпа ласото. Миризмата на дивия пелин се беше изгубила и само индианското одеяло залъгваше все още животното. Изтръгнах колчето от земята и го прибрах в кобура на седлото, после скочих на гърба на коня, развързах ласото от врата му и го навих на руло. Останалите ме гледаха с любопитство, но стояха по-надалеч, за да не бъдат съборени от жребеца, ако той внезапно се втурнеше нанякъде. Животното потреперваше много особено. Познавах това потръпване, то бе предвестник на близката борба. Светкавично свалих одеялото и то полетя към Олд Уобъл. Със същата бързина преметнах навитото ласо през рамо. С едната си ръка улових импровизираните юзди, а с другата измъкнах шапката си изпод дрехата, за да си я сложа на главата и здраво да я нахлупя. Ето че конят енергично извърна глава, погледна ме само за един-единствен кратък миг, после изцвили силно и гневно и се вдигна на задните си крака. Дръпнах юздите с двете си ръце и значително засилих натиска с бедрата. Жребецът за малко не се преобърна назад. Натиснах го напред и после толкова мощно и бързото дръпнах да се извие настрани, че той се завъртя веднъж около себе си. След това наведе глава и започна да хвърля къч — напразно. Изправи се на задните си крака, после изви гръб като котка и се изхвърли във въздуха едновременно с четирите си крака. Замръзна неподвижно като статуя, за да ме заблуди, а после внезапно отскочи встрани с изпънати крака, за да падна от другата му страна на земята — пак напразно! Впусна се да изпълнява всички онези трикове и номера, на които бива дресиран тъй нареченият „bucking horse“[7], но аз останах здраво на гърба му.

— Браво, браво, сър! — извика старият Уобъл. — Трябва да призная, че имаш знаменита стойка. Този хубостник ще те озори, дяволът се е вселил в него!

— Нищо не е това — отвърнах му аз. — Ще стане още по-приятно, само почакай!

В този момент, сякаш разбрал думите ми, конят се хвърли на земята и започна да се търкаля, като риташе с крака около себе си. Направих най-важното в такива случаи, без което човек е загубен — стъпих с крака на земята и започнах да скачам натам, накъдето се въргаляше животното, ту наляво, ту надясно, тъй че жребецът оставаше винаги между разтворените ми крака. Това е изключително изморително, а трябва също да имаш и остър поглед, и чувство, за да разбереш, на коя страна възнамерява да се обърне конят в следващия миг. Същевременно е нужно много да се пазиш да не те засегне някое от копитата. Още повече трябва да внимаваш, за да предугадиш кога отново ще скочи на крака, иначе ще бъдеш запокитен нейде встрани, а той ще офейка и повече няма да го видиш.

Ето че в този миг жребецът изведнъж се изправи и ме вдигна на гърба си. Отново хванах юздите, които естествено бях пуснал, докато той се търкаляше по земята.

— Браво, браво! — извика Стария. — Гръм и мълния, ама че добиче! Никой друг не може да го направи тъй елегантно като теб освен Олд Уобъл!

— Ще стане още по-лошо, сър! — отвърнах му. — Първо ще го поизморя тук, а после ще го оставя да препусне накъдето иска. Качвай се на коня си, за да ме последваш незабавно!

Докато изговарях тези думи, конят повтори вече описаните опити да ме свали, сетне отново се хвърли на земята, затъркаля се и пак скочи на крака. Досега човешката интелигентност се беше борила срещу животинската воля, отсега нататък грубата сила щеше да се срещне с груба сила, при което винаги съм имал успех. Не съм виждал друг да направи същото. И тъй, хванах по-изкъсо и здраво юздите на коня, преместих се малко по-напред и го стиснах с всичката сила на бедрата си. Жребецът замръзна на място. Внимателно се заслушах. Щеше ли да се чуе звукът, който очаквах, или не? Да, ето го! Беше едно проточено, дълбоко и болезнено стенание, идващо от притиснатите му гърди, сигурният признак, че щях да изляза победител, ако ми стигнеха силите. Животното пак се опита да се вдигне на задните си крака, да хвърли къч, да скочи с четирите си крака във въздуха, но не можеше. Продължавах да го притискам едва ли не с още по-голяма сила отпреди. След всяко напразно усилие жребецът издаваше силен стон, дишането му се затрудни, запъхтя се. Това продължи пет минути, а и по-дълго. Потта потече от всичките му пори, от устата му изби пяна и белите й парцали се разлетяха на всички страни.

— Великолепно, великолепно! — закрещя от възхищение Олд Уобъл. — Никога не съм виждал подобно нещо!

Да, великолепно! Лесно бе да се каже. Де да беше той на мое място! Какво напрежение! Белите ми дробове щяха да се пръснат. Целият се обливах в пот, но не отстъпвах. Ето че конят понечи да се хвърли на земята и да се затъркаля, но не можа. Още едно последно продължително притискане с бедрата, в което вложих всичките си сили и… човешките мускули и жили победиха, конят рухна.

— Грандиозно, грандиозно! — изрева Стария. — Не бих могъл да се справя така. Наистина, сър, ти си много по-добър ездач от мен.

Сигурната ръка стоеше безмълвно, но очите му блестяха.

— Хубаво, хубаво, о, хубаво! — закрещя Боб. — Масса Шетърхенд туй често правят с чужд и див кон. Масър Боб били там и видят!

— Все още далеч не съм свършил — казах им аз. — Внимавайте, всичко продължава!

Стоях над коня с широко разтворени крака, с приведено тяло и юзди в ръката. След като се посъвзе, животното се изправи и ме вдигна на гърба си. Няколко секунди стоя неподвижно, а после внезапно се втурна напред, сякаш изхвърлено от някаква могъща пружина. Седях здраво на коня, без да преча на неговия бяг, като се грижех само да го направлявам в посоката, в която се канехме да продължим. Другите трима препуснаха подир мен. След известно време жребецът неочаквано спря и отново започна да се противи и търкаля. После пак скочи на крака и повторно се втурна напред, след това отново се спря и положи всички усилия да се отърси от мен. Оставих го да беснее, докато сметнах, че е дошъл подходящият момент. Тогава го притиснах между бедрата си както преди. Той застана неподвижно. От мен течеше пот. Конят стенеше, потеше се и хвърляше наоколо бели парцали пяна, докато най-сетне за втори път рухна на земята. Вече знаех, че няма да направи друг подобен опит, че няма повече да се противи и когато тримата ми спътници ме настигнаха, застанах отстрани до животното. Те дръпнаха поводите на конете си и Олд Уобъл попита:

— Ти пусна юздите и го оставяш тъй свободно да лежи? Ами ако ти избяга, сър?

— Ще остане, победен е, той е мой! — отговорих му.

— Не му се доверявай на този звяр! Ще бъде жалко, страшно жалко, ако след тези огромни и неимоверни усилия вземе да ти офейка!

— Няма да избяга.

— Ами!

— Гледай внимателно! Познавам тази дресура.

Сложих длан върху главата на коня и казах:

— Наха, наха! Стани, стани!

Той скочи на крака. Започнах бавно да се отдалечавам и му заповядах:

— Ета, ета! Ела, ела!

Той тръгна подир мен наляво, надясно, напред и назад, а щом се спрях, той също спря.

— Великолепно, наистина великолепно! — възкликна Олд У объл. — Човек не би повярвал, ако не го види с очите си!

— Значи признаваш, че го укротих?

— Йес, йес!

— Без да съм си счупил крак или ръка, а да не говорим за врата!

— Не споменавай за това, сър! Откъде можех да зная, че в ездата превъзхождаш дори стария Уобъл!

— Дори ли? Изглежда се мислиш за най-добрия ездач в света! Да и аз твърдя, че те превъзхождам, но не от гордост или надменност, защото веднага ще добавя: срещал съм ездачи, които далеч са ме превъзхождали.

— All devils! Много ми се ще да видя някой такъв юначага!

— Възсядал съм коне, които биха стрували петдесет, а и повече хиляди долара, ако изобщо собственикът им пожелае да ги продаде. Е, тогава по стойността на едно такова животно си направи извод за ездача му! Опитай се само да яхнеш кон, обязден от киргизите, някой кюрдски боен жребец или пък персийска кобила, обучена в традициите на ездаческото изкуство на древните парти[8]. Според тукашните представи ти си превъзходен ездач, но там ще станеш за смях.

— Киргизи, кюрди, древни парти…? Да ме обесят, ако знам какво значи всичко това! Ами ти яздил ли си такива коне?

— Да, и нашият Боб на мое място би казал: „Ние добре яздил един на друг.“

— О-о-о! Масър Боб не кажат, защо Боб не сме били там да видят! — възрази негърът със смутено изражение.

— Хм, хм, хм! — измърмори Стария. — Ето че е възможно да се мислиш за славен мъжага, а всъщност съвсем да не си такъв!

— Извинявай, мистър Кътър, но не исках да кажа това. Ти си много добър ездач, но яздиш по маниера на каубоите. А индианецът язди иначе, ще признаеш това, нали?

— Йес.

— Успях да наложа волята си на този кон, защото много добре познавам индианската дресировка, иначе нищо нямаше да излезе. Не ми се вярва, че ти щеше да го укротиш.

— Не, нямаше да се справя, и вече си го признах.

— Така е! А сега си помисли, че има и много други „конни народи“, като араби, бедуини, туареги, имошаги, персийци, туркмени, киргизи, монголци и тъй нататък, и всеки от тези народи има различен начин на езда. Е, тогава може ли някой, който отлично владее дадена школа, да се смята изобщо за най-добрия ездач, а после учудено да казва за някой друг: „Та този е по-добър дори и от мен!“

— Не, сър! Както чувам, ти отново влезе в ролята си на проповедник и признавам с удоволствие, че всичко, казано от теб, е съвсем вярно, но е насочено единствено срещу мен. С две думи, би трябвало да означава: „Старче Уобъл, стига си се перчил!“

— Радвам се, че си усетил хапливия намек.

— Значи наистина е хаплив намек! А защо искаш да ме ухапеш?

— Не защото си мисля, че съм нещо повече от теб или пък мога повече от теб, а защото искам малко да се поопомниш. Знаеш, че е заради „зарязването“. Там в Каам-кулано пак искаше да ме поучаваш, и то в такова време и положение, когато подобни поучения са не само излишни, а можеха да направят всичките ни планове на пух и прах. Приех ги мълчаливо, защото в момента не бях в състояние да ти докажа, че са безполезни. Сега ти дадох това доказателство. Понеже веднъж сме тръгнали заедно да вършим нещо, ще те помоля да бъдеш тъй добър, в бъдеще да имаш малко повече доверие в мен. При целта, която сме си поставили, липсата на доверие може да има фатални последици!

— Egad[9], прав си, мистър Шетърхенд! — призна той. — Превърнал съм се в стар опърничав чудак, защото никога досега не съм си намирал майстора. С думи, а още повече и с дела ти ме постави на място и аз ще запомня урока ти. Постъпвай както искаш! Няма повече да мърморя. А ако решиш да зашлевиш плесница на луната по едната буза, тогава тя ще получи шамар и от мен по другата, защото, щом ти смяташ нещо за възможно, значи е възможно. Това е ясно!

— Добре го каза! — обади се одобрително Сигурната ръка. — Не обичам много да приказвам, но върша онова, което мистър Шетърхенд изисква от мен, колкото и абсурдно да ми се струва. Умението, с което победи коня, заслужава нашето възхищение. Вярно, че има поне още един човек, който би се справил също толкова добре. Имам предвид Винету. Но никой не може да се мери с мистър Шетърхенд по физическа сила и по притискането с бедра, което кара коня да стене и облян в пот и с пяна на уста, да рухва на земята, наистина никой не може да се мери! Аз съм по-висок и по-широкоплещест от него, но ако взема да твърдя, че ще успея да победя и поваля на земята такъв кон по подобен начин, това би било лъжа, грандиозна лъжа! И гледай само как жребецът върви подир него! Сякаш от дълги години той му е господар!

— Така е и ще видите, че отсега нататък ще ми се подчинява и ще ми бъде верен като куче — казах аз. — Но, мистър Шуърхенд, не е необходимо да говориш за мен по този начин. Всеки върши, каквото може. Един човек разбира от едно нещо повече, а друг от друго. И ако всеки върши своето, всичко ще има добър край. А сега да продължим пътя си!

— Най-напред към Алчесе-чи, откъдето потеглихме вчера призори, нали? — попита Олд Уобъл.

— Не, няма да се връщаме при Малката гора.

— Защо? Щом искаме да стигнем до Дъждовната планина, онази горичка е тъкмо на пътя ни.

— Помисли за съгледвачите, които бяха убити там! Те няма да се върнат. Това ще събуди подозрението на команчите. Убеден съм, че Вупа-Умуги ще изпрати неколцина воини след тях. Нима ще допуснем да се натъкнат на следите ни?

— Не, защото ще ни последват до Дъждовната планина и всичко ще пропадне. Но нали Паркър, Холи и Дългия нож също са оставили дири, които водят в тази посока!

— Но е било вчера, следователно вече не се забелязват.

— Тогава ще трябва да поемем по заобиколен път. Откъде ще минем?

— Не можеш ли да се досетиш?

— Хм-м! Може би между Малката гора и Синята вода? Но не става, защото в такъв случай следите ни ще се забележат много по-скоро и по-лесно.

— Налага ни се да се отклоним още по-надясно.

— Значи пак ще прехвърляме Рио Пекос, така ли?

— Да.

— Това наистина се казва заобикаляне, и то какво! Не е ли твърде голямо, сър?

В този момент Сигурната ръка поклати глава и каза:

— Стари Уобъл, ти си непоправим! Току-що говори за това, как си щял да удариш плесница на луната, ако мистър Шетърхенд го сметне за възможно, а ето че сега пак не ти допада онова, което иска да направи той!

— Well, повече нито дума няма да кажа, нито думичка!

— Напълно съм съгласен с мистър Шетърхенд. Дали заобикалянето е голямо или не, все едно, ние трябва да го предприемем. Та нима не виждаш, че така мистър Шетърхенд иска с един куршум да улучи два заека?

— Два заека ли? И кой е първият?

— Да не бъдат забелязани следите ни.

— Well! A вторият?

— Нале-Масиув.

— Нале-Масиув? Че той заек ли е? И защо?

— Днес е третият ден!

— Ах, вярно! От онази вечер край Синята вода изминава вече третият ден, когато Нале-Масиув трябваше да пристигне със стоте си воини! Ще се опитаме ли да го открием?

— Да — отвърнах аз. — Ще ни бъде от полза да разберем, дали вече е наблизо, или не.

— Защо, сър?

— Защото е близко до ума, че скоро след пристигането му индианците ще потеглят към Ляно Естакадо. Можем да съобразим следващите си действия с това. И така отсега нататък трябва да се придържаме по-надясно. Хайде, да тръгваме, мешърс!

— Мешърс! — повтори негърът. — Имат масса Шетърхенд предвид също и масър Боб?

— Да, разбира се.

— Тогаз и масър Боб сме също с мешърс?

— Разбира се, драги Боб!

— О-о-о! Боб също с мешърс! Значи черен Боб сме също тъй джентълмен като бял джентълмен! Той се радват много и покажат, че също тъй смел и храбър като бели ловци. Жалко, няма пушка, за да стреля мъртъв индианец!

— Ще получиш пушка. Нали край Синята вода ни паднаха в ръцете няколко пушки. Избери си една от тях. Ще ти дадем и всичко, каквото още ти липсва, нож и подобни необходими неща.

Когато погалих коня си, той го понесе спокойно, без да прояви никакви признаци на неприязън. Прегледах копитата му. Оставяше ги в ръцете ми тъй спокойно, сякаш бе някой селски кон, който живее с господаря си в голямо приятелство. Когато го възседнах, не се помръдна от мястото си. Накратко казано, държеше се кротко като агне. Беше ме признал за свой господар. Олд Уобъл поклати от удивление глава, но не каза нищо.

Понеже жребецът не се боеше вече от спътниците ми и техните коне, нямаше нужда да го отделям от тях. Следователно можехме да яздим заедно, както и направихме, като ту един, ту друг започваше да разказва нещо от своите преживелици. Олд Шуърхенд също разказа някои от приключенията си. Направи го по привичния си сбит и кратък начин, който изобщо не позволяваше у слушателите му да се появи и за миг мисълта, че се стреми да получи от тях похвални думи. Онова, което чухме от него, приличаше повече на доклад, отколкото на разказ. Олд Уобъл на няколко пъти намери удобни случаи да му зададе въпроси, при чиито отговори прочутият ловец всъщност много трудно можеше да премълчи някои сведения за своя произход и досегашен живот, което несъмнено бе и целта на Стария. Но Сигурната ръка много находчиво успяваше да избегне подобни отговори и по всичко си личеше, че няма никакво намерение даже да загатне каквото и да било в това отношение. Той говори за годините, прекарани в Дивия запад, за своите наблюдения и опит, събрани тук. Но Стария не научи нищо повече. Аз от своя страна старателно избягвах да задавам въпроси, които можеха да се изтълкуват като проява на любопитство.

Така измина предобедът, а и голяма част от следобеда. Привечер се добрахме до Рио Пекос приблизително на около една английска миля над мястото, където се вливаше Синята вода. Преплувахме реката, защото можехме да заобиколим Синята вода само по отвъдния, десния бряг на Пекос.

Отсреща се натъкнахме на диря, която минаваше недалеч от реката и водеше надолу по течението й.

— Е-хей! — възкликна Олд Уобъл. — Ето ти на, веднага разбрахме, че Нале-Масиув и неговите воини са вече тук.

Сигурната ръка хвърли само един кратък поглед на следите и после отвърна.

— Не е бил той.

— Защо?

— Колко индианци трябваше да доведе?

— Сто.

— Това диря от сто конници ли е?

— Признавам, че не е. Ако не е бил той, тогава много ми се иска да знам кой е… Хм-м! Да не би да е някой конен авангард на неговия отряд?

— Възможно е.

— В такъв случай другите ще ги последват и ще открият нашите следи. Как да постъпим? Не бива да издаваме присъствието си.

— Нека мистър Шетърхенд нареди как да постъпим. Наведох се от коня си, за да огледам по-добре отпечатъците от конски копита, а после казах:

— Ездачите са били около двайсетина и са се чувствали в пълна безопасност, защото не са яздили в индианска нишка. Дирите са поне отпреди четири часа. Следователно ако ни преследват хора с добро зрение, ще могат много лесно да ги различат от нашите, но вечерта не е далеч и това ще направи разчитането им невъзможно. Нека спокойно продължим по следите, трябва да ги разгледам по-добре!

Свърнахме по дирите и скоро достигнахме едно място, където ездачите бяха спирали. В по-отдалечения от реката край растяха храсталаци, между които минаваше тесен проход.

— Да, били са около двайсетина ездачи — повторих аз, — нищо друго не може да се разбере.

— Значи все пак е авангард, а? — попита Олд Уобъл.

— Съмнявам се.

— Защо?

— Защо му е трябвало на Нале-Масиув да разделя отряда си и да изпраща напред авангард? Това се прави само преди битка или ако се намираш в някоя много опасна местност. Тези хора не са мислили за битка, а не са се чувствали и застрашени от някаква опасност, защото в противен случай щяха да яздят съвсем иначе. Значи не става въпрос за авангард, а за самостоятелен отряд. Не са били хора на Нале-Масиув.

— Хм-м! Мисля си за младия вожд Шиба-бигк, моя познат, който също трябва да отиде при Синята вода, щом иска да се отправи към Ляно Естакадо заедно с Вупа-Умуги. Нали ще им бъде предводител. Може би е бил той.

— Твърде е възможно, сър. Какво ще правим сега? Ще проследим ли тази диря?

— Няма смисъл, само ще се изложим на опасност. Ще трябва да се отправим надолу по реката, за да се доберем отново до отвъдния бряг.

— Да, но не бива да се движим близо до водата, където всеки момент можем да се натъкнем на индианци. Ще опишем полукръг и то така, че да се озовем при брода едва след като се стъмни, та никой да не ни забележи.

— Това е умно, но в същото време и опасно.

— Защо да е опасно?

— Тръгнем ли подир индсманите още преди смрачаване, те ще видят къде следите ни се отклоняват от тази диря и така ще се издадем.

— Да, ако постъпим глупаво. Просто ще трябва да се отбием там, където това ще остане незабелязано.

— И къде ще е въпросното място?

— Тук.

— Тук ли? Ха!

— Да, тук. Не мислиш ли, че този проход в храсталака ни предлага чудесна възможност?

— И с прохода и без прохода пак ще видят, че следите ни водят встрани.

— Ако не направим грешка, нищо няма да видят. Няма да преминем с бавна езда, а със скок. Те няма да забележат, че сме накарали конете си да скачат, защото тук цялото място е изпотъпкано и покрито със следи. Конете ще стъпят на краката си чак отвъд прохода, при което, разбира се, копитата им ще оставят отпечатъци, но те няма да се виждат оттук, понеже проходът е тесен и ниско долу клонките от двете страни се сплитат. Скоковете трябва да са високи и най-важното е да внимаваме да не нападат по земята откъснати листа, да не говорим за клонки.

— Well, става, мистър Шетърхенд! Кой ще скача пръв?

— Аз. Следвайте ме един подир друг и правете каквото правя и аз!

Вдигнах коня на задните му крака, пришпорих го, изправих се на стремената, за да го облекча, и описвайки широка дъга, прелетях между храстите. Отвъд тях естествено не се спрях, а направих място на другите. Те се прехвърлиха също тъй успешно, след което прекосихме гората, обточила речния бряг и излязохме на открито. Продължихме ездата в посока, която ни отдалечаваше от реката под прав ъгъл, докато тя остана толкова далеч зад нас, че оттам не можехме повече да бъдем забелязани. Тогава поехме успоредно на брега и щом изминахме достатъчно разстояние надолу по течението, отново свърнахме към Пекос. Когато пак се озовахме на брега й, бяхме може би на около половин английска миля по-надолу от брода, тъй че се видяхме принудени да тръгнем обратно срещу течението. Налагаше се да бъдем извънредно предпазливи, защото междувременно се беше стъмнило и положението не бе съвсем безопасно. Вупа-Умуги очакваше подкрепления и ето защо трябваше да сме готови за какви ли не срещи тъкмо при брода. И тъй, слязохме от седлата и продължихме пеша, като водехме конете и полагахме усилия да вдигаме колкото бе възможно по-малко шум.

Скоро се оказа, че предпазливостта ни не е била излишна, тъй като още преди да достигнем брода, надушихме миризма на пушек. Някъде наблизо гореше огън. Спряхме се. Естествено налагаше се да разберем кой го е запалил. Реших да отида на разузнаване с Олд Шуърхенд. Оставихме на Олд Уобъл и Боб конете и пушките си и се запромъквахме напред. С всяка крачка миризмата се засилваше и когато до брода ни оставаше незначително разстояние, забелязахме огъня. Беше запален близо до реката. Не ни бе възможно да видим кой седеше край него, защото ни пречеха храстите.

Предпазливо продължихме да се промъкваме все по-наблизо, докато се добрахме до въпросните храсти. Те растяха на десетина крачки от огъня, край който един срещу друг седяха двама индианци. Можехме да ги виждаме в профил. Бяха команчи. Какво ли търсеха тук при брода? Защо бяха запалили този огън? Ето това бяха двата въпроса, които си задавахме. Не беше трудно да си отговорим.

На Сигурната ръка му бяха минали същите мисли през главата. Той им даде израз, като ми прошепна:

— Нале-Масиув все още не е пристигнал. Значи предположенията ти са били верни.

— Да, те го очакват и са оставили тези постове, за да го посрещнат.

— Защо мислят, че тази мярка е необходима?

— Много просто. Нале-Масиув не е от племето на Вупа-Умуги и неговите пасища се намират далеч оттук. Ето защо този брод не му е известен и двамата индианци имат за задача да му го покажат, щом се появи.

— Сигурно е така. Колко добре стана, че пристигнахме едва привечер!

— Да, през деня вероятно щяха да ни забележат, защото сигурно са били вече тук. Миризмата на огъня им ни спаси.

— Щеше да е лошо, защото, макар че нямаше да могат да ни заловят, щяха да разберат, че противно на очакванията им ние сме все още тук.

— Но този огън е и доказателство за твърдото им убеждение, че вече сме през девет села в десетото. Ако мислеха, че сме все още в тази местност, едва ли щяха да го запалят. Тези глупци никога няма да поумнеят!

— Нямат право да се оплакват, че не са имали възможност да помъдреят. Давал си им достатъчно често добри уроци. Ще останем ли?

— Иска ми се.

— И на мен. Вярно, че в момента седят като истукани и мълчат, но не е изключено да подемат разговор.

— Заговорят ли, все ще научим нещичко.

— Дали ще е важно?

— И да не е важно, поне ще е нещо, което ни интересува. Имай предвид, че седналият вдясно е изтъкнат воин.

 

— Познаваш ли го?

— Да. Когато ги подслушвах край Синята вода, той седеше при вожда и вземаше участие в разговора на старите воини. Заговорят ли тези двамата, вероятно ще стане дума за бойните им планове. Слушай!

Индианецът, за когото бях споменал, каза нещо, но толкова сподавено и кратко, че нищо не разбирахме. Другият му отвърна, но и тези думи останаха неясни за нас. Така известно време те разменяха по някоя и друга дума, без да знаем за кого или за какво ставаше въпрос. Тогава, за да можем по-добре да чуваме, долепихме ухо до земята. Веднага след това Сигурната ръка многозначително ме побутна с лакът. Незабавно ми стана ясно какво имаше предвид, защото също долових шума, върху който искаше да ми обърне внимание. Много добре ни бе известен и на двамата — глух тропот от конски копита по мека почва, когато някое от животните се препъне в корен или някакъв друг твърд предмет.

— Дали не са нашите коне? — попита Сигурната ръка.

— Не. Шумът идва от друга посока.

— Тогава става въпрос за индианци.

— Несъмнено.

— За команчи, иначе щяха да внимават повече и щяха да водят конете си по-добре.

— Команчи са, но не знаят, че тук има и други червенокожи.

— Нима не са забелязали огъня?

— Не са. Ако се съди по шума, те са отдалечени поне на осемдесет-деветдесет крачки от огъня, а от горната страна има гъсти храсталаци, които го закриват.

— Но сигурно го надушват.

— Не, защото вятърът духа отгоре и отнася надолу дима и миризмата.

— Любопитен съм да видя кой ли пристига.

— Аз също. Щом открият огъня, ще спрат конете си, ще слязат от тях и ще се промъкнат насам. Тогава ще има какво да научим.

Зачакахме. Приглушеният шум се повтори още два пъти. Двамата команчи край огъня не го чуха, защото не бяха долепили ухо до земята като нас. После известно време всичко бе тихо. Другите команчи бяха забелязали огъня и се промъкваха насам. И ето че изведнъж се разнесе шумолене в отсрещния гъсталак и проехтя едно силно „Хи-и-и-и…!“. Двамата стражи изплашено скочиха на крака. Наканиха се да се шмугнат в храстите, зад които се криехме ние. Светкавично се изправихме, за да се оттеглим незабавно, но в същия миг отсреща се разнесе силният въпросителен вик:

— Вупа, Вупа?

Щом го чуха, постовите спряха и единият от тях отговори:

— Умуги, Умуги!

Те отново седнаха. Бяха се успокоили, защото този вик ги убеди, че нямаха работа с неприятел. „Вупа — Умуги“ беше парола, уговорена предварително. Както се вижда, червенокожите бяха усвоили от белите употребата на парола при военните действия.

След известно време отгоре се зададоха двама ездачи. Бяха взели конете си и край огъня скочиха от тях. Разбира се, ние двамата отново залегнахме на земята. Без да кажат нито дума, новодошлите насядаха при стражите. Такъв е индианският обичай. Едва след като изминаха около пет минути, онзи, когото бях нарекъл „изтъкнат воин“, поде разговора, докато спътникът му мълчеше:

— Очаквахме моите червенокожи братя. Вупа-Умуги гори от нетърпение.

— Може ли воинът да е нетърпелив? — попита един от новодошлите.

— Защо не? Само не бива да го показва. А нима казах, че е проявил нетърпението си?

— Не, моят брат не е споменавал подобно нещо.

— Чакаме ви още от следобеда. Ето че пристигнахте като авангард. Кога ще дойде самият Нале-Масиув?

— Няма да е днес.

— Уф!

— Ние не сме авангард, а негови пратеници. Къде е Вупа-Умуги, с когото трябва да говорим?

— Бивакува край Синята вода.

— Заведи ни при него!

— Да почакаме още малко. Моите братя знаят, че се ползвам с доверието на вожда и той се вслушва в думите ми. Ако не искате да бъдете посрещнати с гняв, кажете ми каква вест ни носите, за да го подготвя.

Двамата пратеници се спогледаха и човекът, който бе говорил досега, отвърна:

— Да, знаем, че ти си устата и слухът на Вупа-Умуги. Затова ще научиш, каквото искаш, макар че получихме заповед да разговаряме само с вожда. Нале-Масиув и неговите воини няма да дойдат днес.

 

— Уф! Защо?

— Защото той бе принуден да се бие с бледолики, а това го забави.

— Нима наблизо има бледолики?

— Наблизо няма, но отвъд Мистейк каньон неочаквано се натъкнахме на войници на бледоликите, които ни нападнаха. Бяха толкова многобройни, че се видяхме принудени да избягаме, при което мнозина от нашите воини бяха ранени или дори убити. Бледоликите започнаха да ни преследват и ни разпръснаха, а когато се свечери, около вожда се събраха едва петдесетина воини.

— Уф, уф, уф! Какво ли ще каже Вупа-Умуги? Може би ще отложи похода към Ляно Естакадо и ще потегли към Мистейк каньон, за да отмъсти за вас!

— Не бива да постъпва така! Нашият вожд Нале-Масиув ни заповяда да му го кажем. Бледоликите, с които се бихме, не са уестмани, а войници. Ако ги победим, а в техния форт се завърне макар и един-единствен човек, ще бъдат изпратени стотици други войници да отмъстят за убитите. Да, нашите мъртъвци трябва да бъдат отмъстени, но така, че да не се завърне нито един воин — всички те трябва да умрат.

— Нале-Масиув измисли ли някакъв план как да стане това?

— Да.

— Известен ли ти е?

— Да, изпратиха ме да го съобщя на Вупа-Умуги.

— Мога ли и аз да го науча?

— Всички ще го чуете, защо да не ти го кажа и на теб?

— Тогава цял съм в слух, за да го чуя.

— Войниците на бледоликите трябва да бъдат подмамени в пустинята Ляно Естакадо, за да загинат там от жажда.

— Уф, уф, уф! Тази идея незабавно ще бъде одобрена от нашия вожд. Всичките бели кучета трябва да умрат, никой от тях не бива да се върне и да разкаже какво се е случило.

— Моят червенокож брат е прав. Именно затова походът към Ляно Естакадо не бива да се отлага, а незабавно трябва да го предприемем, защото, щом искаме да подмамим бледоликите в устата на смъртта, без да загинем самите ние, на нас ни е необходима водата на езерото, край което живее Блъди Фокс. Налага се да сложим ръка на нея, преди да примамим войниците в Ляно Естакадо.

— А как ще бъдат подлъгани да влязат в пустинята?

— Пристигна ли вече младият вожд Шиба-бигк при моите червенокожи братя?

— Дойде днес следобед с двайсет души.

— Той знае пътя до водата в пустинята и ще получи от Вупа-Умуги толкова воини, колкото са необходими, за да завладее езерото и да плени Кървавата лисица. През това време Вупа-Умуги ще изчака тук идването на Нале-Масиув.

— А кога ще стане това?

— Когато се събрахме след битката, Нале-Масиув незабавно изпрати двама вестоносци, за да доведат други сто воини. Те ще следват по петите белите войници, без да се показват, докато бледоликите навлязат в пустинята. Вождът ще изчака един ден, за да събере разпръснатите си воини, а после ще нападне войниците. Но няма да влиза в бой с тях, а ще се оттегли до тук, до Синята вода, където ще обедини малкото си хора с вашите сто и петдесет воини. Бледоликите ще го преследват. Когато се появят тук, нас вече няма да ни има. Постоянно ще се показваме пред очите им, но наканят ли се да ни нападнат, ще отстъпваме, докато вкараме белите кучета в пустинята. Тогава ние ще бъдем пред тях, а стоте воини, които пратениците на Нале-Масиув ще повикат, ще бъдат по петите им. Така бледоликите ще бъдат обградени. Ако и тогава поискат да ни нападнат, ние пак няма да се бием, а ще продължим да отстъпваме все по-навътре в пустинята, защото ще имаме вода, а те няма да имат. Следователно ще измрат до крак от изтощение и жажда, а ние няма да загубим нито един човек.

— Уф, уф! Планът е добър, много добър!

— Мисли ли моят червенокож брат, че Вупа-Умуги няма да се възпротиви?

— Сигурен съм, че ще се съгласи. А дори и да има нещо против, ще го придумам. Няма съмнение, че съветът на старейшините ще бъде на моя страна.

— Тогава незабавно да тръгваме към Синята вода, за да разговарям с вожда, защото трябва бързо да отнеса отговора на Нале-Масиув.

— Нека моят брат почака още малко! Планът е много добър и ще доведе до гибелта на всички бели, но в него има един пропуск.

— Какъв е той?

— Шиба-бигк, който познава пустинята, ще избърза напред с конен отряд, за да сложи ръка на езерото. Ами ние как ще намерим това място?

— Той ще се върне и ще ни покаже пътя.

— Ще успее ли? Ще има ли необходимото време? Дали нещо няма да му попречи?

— Нале-Масиув е помислил и за това. Когато тримата вождове обсъждаха похода към Ляно, Шиба-бигк каза, че край последното възвишение преди началото на пустинята имало някакво езеро, наричано Сукс-ма-лестави — Стоте дървета. Мнозина от воините на команчите са били вече там. Те го знаят и лесно ще го намерят.

— Сукс-ма-лестави? Познато ми е, защото съм бил там няколко пъти.

— Това е добре. Тъй като мястото се намира на пътя, по който ще мине Шиба-бигк, при Стоте дървета той ще направи всички приготовления, които ще са необходими в случай че ни се наложи сами да намерим пътя от там до езерото в пустинята. При Сукс-ма-лестави има много храсти и млади дървета, той ще отреже множество пръти и ще ги забие в пясъка на пустинята чак до езерото.

— Уф! Също както правят бледоликите, когато яздят през пустинята и не искат да се заблудят!

— Да, точно така! Когато пристигнем при Сукс-ма-лестави и видим, че Шиба-бигк не ни чака, ще потърсим прътите, които ще ни покажат пътя.

— Но бледоликите ще ви последват и ще намерят езерото!

— Няма! Не е ли чувал моят брат за белите разбойници, наричани стейкмани.

— Чувал съм.

— А знае ли моят брат какво правят тези хора, за да изпратят пътниците на сигурна гибел?

— Изваждат прътите и после ги забиват така, че да водят в ръцете на смъртта.

— А не могат ли и червенокожите воини да постъпят като бледоликите?

— Уф! Наистина!

— Ще измъкваме прътите от пясъка зад нас и ще ги забиваме в такава посока, където няма вода и където войниците, ще загинат от жажда и изтощение. Има ли моят червенокож брат някакъв въпрос или други съмнения?

— Не.

— Това е, което имам да казвам на вожда Вупа-Умуги. Ако се съгласи с този план, не само че езерото в пустинята ще остане завинаги собственост на команчите, но те ще заловят Кървавата лисица и ще погубят белите войници.

— Съвсем съм сигурен, че ще постъпи така, както му предлага Нале-Масиув чрез теб. Аз казах. Хау!

— Тогава нека тръгваме към Синята вода, защото нямаме време за губене. Трябва веднага да се връщаме, тъй като Нале-Масиув ни очаква.

— А ние ще изгасим огъня, защото, щом вашите воини няма да дойдат, не е необходимо да ги чакаме. Ще ви преведем през брода.

Те стъпкаха огъня и се отдалечиха, за да нагазят в реката. Двамата пратеници яздеха, а постовите вървяха пеша.

След като си отидоха, ние се спогледахме, макар че в тъмнината не можехме да различим лицата си. Това, което чухме, беше извънредно важно.

— Просто ми се иска да възкликна като някой индианец уф, уф, уф! — обади се Сигурната ръка.

— Е, не ти ли казах, че тук все ще научим нещичко, сър?

— И то какво! Ама че план!

— Бях горе във военния лагер. Значи те са нападнали Нале-Масиув! Вярно, че командирът им не ми хареса. Той е един нахакан тип, който всъщност заслужава някое и друго унижение, но в никакъв случай не можем да допуснем да стане онова, което команчите кроят срещу него и хората му.

— Ти разговаря ли с него?

— Да.

— Позна ли те?

— Не.

— И не си му казал кой си?

— И през ум не ми е минавало.

— Тогава разбирам защо е бил нахакан. А иначе много ми се иска да видя човека, ако ще да е и някой висш офицер, който би си позволил да се държи дръзко и надменно с Поразяващата ръка, без здравата да загази, както ти се изрази наскоро! А какво ще кажеш за плана, измъдрен от Нале-Масиув?

— Не е кой знае колко хитро скроен.

— Съвсем на същото мнение съм, но един кавалерийски офицер не е уестман. Мисля, че не е изключено да се остави да го подлъжат да навлезе в пустинята.

— А аз дори съм убеден в това. Когато твърдя, че планът не е кой знае колко хитро скроен, не искам да кажа, че пет пари не струва. О, не, само съм на мнение, че например ние двамата щяхме да го замислим съвсем иначе. Въпреки това белите ще влязат в клопката.

— Ако Вупа-Умуги се съгласи с предложението на Нале-Масиув!

— Ще се съгласи, съвсем сигурно ще се съгласи.

— Всъщност би трябвало да се промъкнем до Синята вода, за да видим или може би дори да чуем, какво ще решат. Не си ли на същото мнение?

— Тази мисъл изглежда съвсем логична, но ще се откажем от нея по две причини, без да говорим за опасността, на която бихме се изложили.

— Кои са тези причини?

— Първо, смятам за съвсем сигурно, че Вупа-Умуги ще се съгласи, следователно не е необходимо да ги подслушваме и второ, нямаме никакво време. Убеден съм, че Шиба-бигк в ранни зори или може би още тази нощ ще се отправи към Сукс-ма-лестави, а тъй като искаме да го изпреварим, нямаме време за губене. Трябва бързо да отидем до Нарголете-тсил, за да видим дали нашите апачи са вече там. Ако са пристигнали, ще дадем на конете си кратка почивка и още преди разсъмване ще потеглим към Ляно.

— Знаеш ли мястото, което команчите наричат Сукс-ма-лестави?

— Дори много добре. Когато отивам при Блъди Фокс или се връщам от посещение при него, винаги лагерувам там. Апачите са му дали името Гутеснонтин-кхаи, което означава същото — Стоте дървета.

— Ако се съди по името, изглежда, там има гора, а?

— Не е гора в истинския смисъл на думата. Само с оглед близостта на пустинята това име може да бъде оправдано. Дърветата са малко. Има нарядко растящи храсталаци и изсъхнали високо избуяли тънки дървета, които наистина са много подходящи за отсичане на такива пръти, от каквито се нуждае Шиба-бигк. А сега да се връщаме при нашите спътници! Трябва да прехвърлим реката, докато бродът е свободен и никой не го наблюдава. Хайде, ела!

— Нямаше ви цяла вечност — посрещна ни Олд Уобъл. — Ако се бяхте забавили още малко, щях да тръгна подир вас.

— И щеше да ни докараш някоя беля! — отвърнах му. — Точно от това искам да те накарам да отвикнеш. Убеден съм, че този твой недостатък, от който, изглежда, не можеш да се отърсиш, някога ще се окаже пагубен за теб.

— Няма пагубни неща за Олд Уобъл! И дума не може да става!

Да, той не ми вярваше, въпреки толкова напредналата си възраст си беше останал предишният лекомислен и безгрижен каубой. Де да ми беше повярвал! За съжаление думите ми се оказаха пророчество, което по-късно се сбъдна в буквалния си смисъл.

Прекосихме брода, преминахме в бавен ход през тесния горски пояс на отсрещния бряг, а после конете ни можеха да препуснат, тъй като звездите пръскаха достатъчно силна светлина. Това благоприятно обстоятелство ми позволи да яздя в толкова права посока, че когато достигнахме Дъждовната планина, не бяхме изгубили в излишно заобикаляне дори и две минути. Към полунощ пред нас изплуваха двата ниски купола на тази незначителна планина.

Полите й бяха обрасли с ниски дървета и храсталаци. Щом започнахме да се изкачваме по нея, някой ни извика на езика на апачите:

— Ти арку? Кой е там?

— Поразяващата ръка — отговорих му.

— Ован уста архонда! Елате насам!

Свърнахме по посока на гласа. Пред нас изскочи един индианец, който се приближи до мен, за да ме огледа.

— Да, Поразяващата ръка е, великият вожд на апачите — обади се той. — На различни места около планината оставихме постове да изчакат идването ви.

— Пристигнаха ли воините на апачите?

— Да. Те са три пъти по сто.

— С провизии?

— Имат месо и брашно за няколко седмици.

— Кой ги предвожда?

— Енчар-Ко, Големия огън, приятелят на Винету, както знае и моят брат Олд Шетърхенд.

— А дойде ли при вас Дългия нож с двама бледолики?

— Те са тук и ни разказаха подвизите на Поразяващата ръка. Нека братята ми ме последват!

Той ни поведе навътре в долината, която се виеше нагоре между планинските склонове, и скоро се озовахме в лагера на апачите.

Енчар-Ко бе не само приятел на Винету, а и мой приятел. Поздравихме се с голяма и искрена сърдечност и той ми заяви, че заедно с отряда си се поставя под моите заповеди. Разбира се, Паркър и Холи също приближиха да ни стиснат ръка. С кратки думи им разказахме как ни се удаде да освободим Боб. Бяха се тревожили за нас, затова радостта им бе толкова по-голяма.

Не беше необходимо да правим съвещания. Исках да навлезем в Ляно и това бе достатъчно. Разказах на Енчар-Ко как стоят нещата и понеже ние трябваше да поспим, той се нагърби с всички необходими приготовления, за да можем, след като отворим очи, незабавно да потеглим на път.

На сутринта, когато слънцето изгряваше, се намирахме вече далеч от Дъждовната планина и колоната ни се движеше достатъчно бързо през равнината, достигаща до вече споменатата планинска верига, чиито отвъдни склонове се спускат право към Ляно. Между източните й скатове протича онази рекичка, която по-късно изчезва сред пясъците, а вероятно после събира водите си в езерото, на чийто бряг тайно от всички се беше заселил Блъди Фокс.

Сигурната ръка се зарадва на нашите апачи. Той забеляза, че имаха добро военно обучение. Навярно никое друго индианско племе не можеше да се похвали с такава отлично организирана продоволствена служба. А когато по време на ездата му разказах и обясних колко труд и старание бе струвало на Винету, каква съобразителност беше проявил, за да направи от мескалеросите отлични бойци, уважението на Сигурната ръка към вожда нарасна още повече. За да не страдат воините от жажда, апачите разполагаха дори с мехове за вода, направени от кожите на антилопи.

Следобед прехвърлихме споменатите планински възвишения. Заведох отряда до една позната ми долина, където спряхме за почивка. Там течеше малко немощно поточе, от което все пак успяхме да напълним меховете. После се спуснахме към Ляно Естакадо, в чийто ситен белезникавожълт пясък продължихме да яздим на североизток. Долината, където спряхме да почиваме, бе разположена на около четвърт ден езда южно от Стоте дървета, мястото, където се канеха да отидат команчите.

Щом слънцето залезе, ние спряхме сред пустинята. Тя ни заобикаляше отвсякъде като пясъчна, непрекъсвана от нищо равнина, чийто хоризонт приличаше на окръжност, теглена сякаш с пергел — огромна тава за сладки, посипана с грис и захар. Какво дръзко сравнение, като се има предвид, че става дума за мъртвата, изсушена от слънцето Ляно Естакадо!

Въпреки че нямаше от какво да се страхуваме, поставихме часови и след като дадохме на конете царевични кочани и вода, с които бяхме добре запасени, легнахме да спим. Сънят в хладната нощ на пустинята ни подейства изключително добре и когато на сутринта се събудихме, се почувствахме укрепнали за по-нататъшната езда.

Пътят ни през този ден минаваше от време на време покрай изсъхнали кактусови полета, от които много трябваше да пазим конете, за да не си изранят краката. Често кактусовите площи се приближават една до друга, сливат се и така принуждават ездача значително да заобикаля и с мъка да търси пътя си между тях. Който не познава разположението, големината и особеностите им, така се обърква, че не може да се измъкне и, ако няма провизии и вода, е загубен.

Следобедът беше страшно горещ. Слънцето безмилостно печеше, а вятърът изпълваше силно нажежения въздух с гъсти облаци от пясък и прахоляк. Бях се нагърбил с много трудна задача, защото бях единственият, който знаеше пътя, и следователно носех отговорността за живота и здравето на всички. Погледът едва-едва проникваше наоколо и макар да бях убеден, че не съм се отклонил от вярната посока, все пак имаше доста неща, които можеха да ме заблудят. Вярно, че с нас беше негърът, но той бе яздил през пустинята винаги придружен от Блъди Фокс, беше се осланял само на него и в момента не бе в състояние да ми даде каквито и да било указания. По-рано на едно или друго място имаше кактусови полета, които сега бяха изчезнали, а нови кактуси се бяха появили там, където преди ги нямаше. Избягвах да се допитвам до компаса. Инстинктът за ориентиране на уестмана е по-сигурно нещо от измамната магнитна стрелка.

Бях съвсем сигурен, че се намирам на мястото, откъдето между две обширни кактусови полета открит път водеше до езерото сред пустинята. Но не можех да намеря пътя. Навярно с помощта на далекогледа не бе изключено да забележа „островчето“ от дървета, растящи около малкото езеро, ала въздухът бе наситен с пясък. Отново се обърнах към Боб и след много питане и разпитване най-сетне научих онова, което отдавна можеше да ми каже.

Блъди Фокс искал да се изолира още повече от външния свят и засадил пътя, който търсех. С големи усилия и с помощта на водата, с която разполага, създал около оазиса толкова широк кактусов пояс, че от мястото ни с невъоръжено око домът му не можел да се забележи. Разбира се, всичко това нямаше да е възможно, ако и по-рано наоколо не съществуваха дълги с километри кактусови площи. Било нужно само да се запълнят някои празни места и проходи. Заедно със Сана и Боб Фокс работил дълги месеци. Докато по-рано можехме да отидем при него откъм запад или север, сега тези пътища били затворени, а в замяна на това откъм изток бил отворен нов проход. Той бил много тесен и така криволичел, че сигурно всеки непознат би се побоял да тръгне по него. Естествено обграждането на дома с толкова обширна кактусова гора бе възможно само благодарение на наличието на вода.

Най-после знаех какво е положението и как да се добера до дома на Блъди Фокс. Не биваше да взимам със себе си и апачите, защото това място се държеше в тайна и вероятно и за тях трябваше да си остане тайна. Бях принуден да им наредя да спрат и да лагеруват. Към тях се присъединиха и всички бели. Със себе си взех само негъра, за да му дам възможност час по-скоро да се види с майка си и с Блъди Фокс.

Заобикаляйки огромното кактусово поле, ние се понесохме в галоп и препускахме, докато се озовахме откъм източната му страна, което ни отне почти цял час, тъй като се бяхме намирали на запад от него. Открихме прохода и следвайки го, се принудихме бавно да яздим ту в една, ту в друга посока в зависимост от това, накъде извиваше. Най-после забелязах зелените, но посивели от прахоляка върхари на дърветата, а скоро след това и къщата, сгушена в тяхната сянка. Пред нея бе залисана в работа една жена. Щом Боб я съзря, пришпори коня си и закрещя:

— Туй сме майка Сана, майка Сана на масър Боб! О-о-о! Майко, майко! Сана, Сана! Твойто момче идва! Боб съм тук, пак съм тук!

Тя се обърна, видя го и разтвори ръце. Тъй и остана, без да продума, окаменяла от радост. Той спря коня си до нея, скочи на земята и като не преставаше да ликува, силно я прегърна.

Виковете му бяха чути и от другиго. Вратата се отвори и от къщата излезе един човек, за когото завръщането на негъра сигурно беше загадка. Въпреки това лицето му не трепна, не издаде никакви признаци на изненада.

Безмълвен и неподвижен той остана на мястото си, а тъмните му очи не се отделяха от майката и сина. Дългата му гъста синкавочерна коса бе оплетена в шлемовидна прическа и падаше ниско по гърба му. Никакво орлово перо, никакво друго отличие не красеше тази индианска глава. Въпреки всичко си личеше, че не е обикновен индианец. Който го погледнеше, несъмнено веднага щеше да се убеди, че пред него е застанал един изключителен човек. Беше облечен изцяло в кожени дрехи също като мен. На врата си носеше везана торбичка с амулета си, лулата на мира и тройна огърлица от нокти и зъби на няколко гризли, убити от него. Чертите на сериозното му, по мъжки красиво лице можеха да се нарекат почти римски, само дето скулите му едва забележимо изпъкваха. Цветът на кожата му бе светлокафеникав, примесен с матов бронзов оттенък.

Това беше Винету, вождът на апачите, най-великолепният представител на индианската раса. Името му се споменаваше във всеки вигвам, във всеки блокхаус, край всеки лагерен огън. Справедлив, верен и умен, храбър до безумие, искрен, чужд на всяко притворство, той бе приятел и закрилник на изпадналите в беда, независимо дали са бели, или червенокожи, ала беше и враг, суров и неумолим противник на всички, които вършеха насилия и неправди. Тъй го знаеха всички хора, които бяха слушали за него или може би лично го бяха виждали. Какво щастие е да си приятел на такъв човек!

Прегърнал майка си. Боб продължаваше да вика. Вместо да се успокоят, радостта и възбудата му сякаш се засилваха. В това време аз бавно се приближих и Винету долови стъпките на коня ми. Обърна се и ме забеляза. Но и сега излятото му като от бронз лице остана спокойно, погледът му не трепна. Щом слязох от коня, той улови ръцете ми, отстъпи половин крачка назад, огледа ме от глава до пети и каза:

— Моят брат Шетърхенд идва като росата в чашката на зажаднялото цвете, като орелът, който с железните си нокти закриля гнездото на своите малки. Ти намери горе в планините Сиера Мадре моето известие, нали?

Отвърнах му:

— Сърцето ми копнее за моя брат Винету, тъй както болният копнее за слънчевия лъч, а за душата ми той е скъп, тъй както детето е скъпо за родната си майка. Много слънца и луни изминаха, откакто очите ми те видяха за последен път. Бях горе в Сиера при дъба, намерих и прочетох твоите редове. Сега идвам с триста апачи, предвождани от храбрия Енчар-Ко, за да ги поставя под твоите заповеди. Блъди Фокс не си ли е у дома?

— По няколко пъти на ден той яхва коня си, за да заобиколи кактусите и да види дали не идваш. Сега пак тръгна и…

Той замлъкна и при последната дума посочи натам, откъдето бях дошъл. Задаваха се неколцина ездачи: Сигурната ръка, Олд Уобъл, Паркър, Холи и Енчар-Ко, апачът. Пред всички яздеше Блъди Фокс, облечен досущ като мексиканските вакероси изцяло в дрехи от кравешка кожа, чиито шевове до един бяха украсени с ресни. Вместо колан на кръста му бе препасан широк червен шарф, чиито краища висяха от лявата му страна. В него беше затъкнал закривен ловджийски нож и два обковани със сребро револвера. На главата си носеше широкополо сомбреро. Напреки върху коленете си държеше тежка двуцевна кентъкийска карабина, а от двете страни на предната част на седлото по мексикански маниер бяха поставени защитни кожени парчета, които закриват краката чак до стъпалата и ги предпазват от копия и стрели.

Вече беше станал на двадесет и пет години. Мустаци засенчваха устните му. Долната част от лицето му със силно развити дъвкателни мускули издаваше твърда и непоклатима воля. Навярно само сега, когато се радваше, очите му гледаха Божия свят весело и благо като очите на дете, което заобикаля червейчетата и не пипа пеперудите, за да не им причини болка. И все пак този млад човек беше страшният Avenging-ghost[10], чийто непогрешим куршум улучваше всеки Лешояд точно в средата на челото!

Той скочи от коня си и ми подаде ръка. След като ме поздрави с искрени сърдечни думи, Фокс се обърна към Винету:

— Този път намерих хората, които търсех. Но не са само воините на апачите. Винету има ли представа какви прочути мъже му е довел неговият приятел и брат Шетърхенд?

Вождът отговори с леко поклащане на главата. След това Фокс започна да ги представя:

— Това е Олд Шуърхенд, един от най-прочутите бели ловци. Тръгнал на юг, за да се запознае с вожда на апачите, и се натъкнал на Олд Шетърхенд.

Ето че най-после тези двама мъже заставаха един срещу друг. Огледаха се изпитателно. После Винету подаде ръка на ловеца и каза:

— Всеки, доведен от Олд Шетърхенд, е добре дошъл за вожда на апачите. Много съм чувал да се говори за теб, нека отсега нататък делата да заменят думите, тъй както днес личността зае мястото на разказите.

Сигурната ръка му отговори с кратки думи. Личеше си, че Винету му е направил дълбоко впечатление.

— А този — продължи Блъди Фокс — е Олд Уобъл, наричан Краля на каубоите. Той е помогнал на Олд Шетърхенд и Олд Шуърхенд да освободят Боб.

Докато Винету подаваше ръка на Стария, по лицето му за секунди пробягна един особен, бих казал, весел израз. Той рече:

— Олд Уобъл е добре известен на вожда на апачите. Той е хитър като лисица, язди като дявол и обича да пуши цигари.

В началото на тези поздравителни думи Стария засия. Ала щом чу края им, лицето му помръкна и той възкликна:

— Мътните го взели, наистина е така! Но от месеци не съм слагал цигара в устата си. Та откъде ли ще я вземе човек в тези проклети пущинаци? Ако в скоро време нещата не се променят, от яд ще изляза от кожата си и от нея ще си направя пури. Това е ясно!

Той бе толкова страстен пушач, че се чувстваше зле без цигари. Оттам идваше и този гневен изблик.

Блъди Фокс представи също Паркър и Холи, като и за тях спомена няколко добри думи. Той пак беше предприел обиколка с коня си, за да потърси мен и апачите и докато аз и Боб сме се отдалечавали от отряда на изток, той се натъкнал на тях, идвайки от север. Белите веднага му казали кои са и той ги подканил да го последват.

Колко въпроси, колко неща имахме да си казваме с Винету и Фокс! Но не разполагахме с нито една излишна минута. Цялото си време и внимание трябваше да посветим на команчите. Боб и Сана отведоха конете ни на водопой, а всички ние насядахме да се съвещаваме пред къщата, където имаше маса с две пейки, сковани от нерендосани дъски.

Фокс влезе в къщата, за да ни нагости. Въпреки че всичко, каквото сложи пред нас, никак не бе за пренебрегване, вниманието на хората, които идваха тук за пръв път, бе привлечено в съвсем друга посока.

С удивление те се оглеждаха наоколо. Какво райско кътче сред нажежената пустиня! Пред очите им се намираше естествен воден басейн почти с формата на окръжност и диаметър от около осемдесет крачки, целият догоре пълен с чудесна бистра вода, над чиято повърхност слънцето сипеше искрящи нанизи от брилянти. Насам-натам над езерото се стрелкаха пъстри водни кончета, които гонеха мухи, комари и други дребни насекоми. На брега конете ни като гастрономи се наслаждаваха на извънредно сочните стръкчета на буйно растящата трева „delicacy“. Ниски палми се оглеждаха във водата, леко къдрена от вятъра. Над перестите им корони върхарите ни високи кедри и сикомори образуваха защитен покрив. Зад къщицата се простираше голяма царевична нива, където ято папагалчета-джуджета се караха за златните зърна.

Самият блокхаус не беше голям, но напълно задоволяваше нуждите на Блъди Фокс. Не можеше да се разбере от какъв материал е направен, защото четирите стени и покривът бяха напълно скрити от гъстите вейки, листа и цветове на пасифлората, чиито бели чашки бяха прошарени с червени жилки. На много места сред гъстата маса на силно разсечените й листа вече грееха нейните сладки златисти плодове, наподобяващи кокоши яйца. На други места, където цветовете още не бяха увехнали, от цвят на цвят се стрелкаха мънички колибри. Тези лилипути на птичия свят, прилични на летящи скъпоценни камъни, бяха успели да намерят пътя през Ляно до този прелестен остров.

Сикоморите, кедрите и кипарисите край езерото бяха стари дървета, израснали от семена, които са били донесени тук от птиците още когато никой не е и подозирал за съществуването на оазиса в пустинята. Освен това имаше кестени, бадеми, портокалови и лаврови дръвчета. Блъди Фокс ги беше засадил преди години, също както и широкия пояс от бързорастящи храсти и други многогодишни растения, опасал надалеч водния басейн, за да предпази оазиса от пясъка, навяван от вятъра. На всички страни от малкото езеро Фокс беше прокарал канали, за да напоява зеленината. Там, където влагата не стигаше, пищната растителност преминаваше в пълзящи кактусови видове, образуващи онези защитни обширни площи около дома на Блъди Фокс, за които вече споменах.

Това откъснато от света красиво място в този затънтен край сякаш се намираше в тропическите райони. Човек се чувстваше пренесен в Южно Мексико, в Средна Боливия или нейде по периферията на девствените гори на Бразилия. Ето защо никак не бе странно смайването, с което хората разглеждаха това райско кътче, разположено в сърцето на пустинята. Бях споменавал за него пред Сигурната ръка и Олд Уобъл, пред Паркър и Холи, но те не си бяха представяли, че то може да е толкова хубаво.

Когато изразиха възхищението си гласно, Блъди Фокс се почувствува поласкан и ги помоли да го последват в къщата. Искал да им я покаже.

Влезеше ли човек през обкичената с пасифлора врата, виждаше, че вътре има само едно-единствено помещение. Четирите стени бяха от тръстика. За пълнеж и свързващ материал бе послужила калта от езерото. Покривът се състоеше от оплетен дългостеблен бамбук. На три от стените имаше по едно малко прозорче, чийто отвор се поддържаше свободен от цветове и вейки. До четвъртата стена, по-далеч от вратата, се намираше изграденото от глина огнище, а отгоре зееше отворът за дим. Над огнището висеше железен котел.

Подът бе покрит с ощавени кожи. Имаше три легла — върху завързани за колчета ремъци бяха застлани мечи кожи. От тавана висяха късове пушено месо, а по стените всевъзможни оръжия, каквито могат да се видят и набавят в Далечния запад. Няколко сандъка служеха за шкафове и скринове. Имаше маса и пет-шест стола, изработени собственоръчно от Блъди Фокс.

Най-голямото украшение на стаята представляваше рунтавата кожа на бял бизон, която все още беше с главата. Това бе „униформата“ на Призрака отмъстител. Винаги когато тръгваше да накаже някой стейкман, Фокс намяташе бизонската кожа. Ето как се бяха родили описанията за ужасяващата външност на Призрака на Ляно Естакадо! От двете страни на кожата в стената бяха забити множество ножове, един ужасен спомен, защото отмъстителят ги беше вземал от стейкманите, паднали убити от него с куршум в челото. Под леглото на Блъди Фокс имаше дупка, покрита с кожи, където в големи ламаринени кутии държеше мунициите си.

Отвън на северната стена на къщата, където никога не напичаше слънцето, висяха голям брой кожени мехове, предназначени за носене на вода. С тях Блъди Фокс бе спасил от смърт не един и двама заблудили се пътници в пустинята Ляно.

Ето как изглеждаше „островът в пустинята“ и къщата в него.

После седнахме да ядем навън и се хранихме с апетит, но набързо, за да започнем най-после съвещанието. Преди това Блъди Фокс влезе в къщата и се върна с малка картонена кутия, подаде я на стария Уобъл и каза:

— Ето, мистър Кътър, вземи, това е за теб, защото искам гостите ми да се чувстват добре в моя дом!

Олд Уобъл взе леката картонена кутия, претегли я на дланта си и със съмнение в гласа рече:

— Да се чувстват добре? Мислиш ли, че туй нещо ще допринесе за доброто разположение на духа ми?

— Убеден съм!

— Какво има вътре?

— Отвори я и сам виж!

— Хм-м! Щом не ми казваш, наистина ще трябва да я отворя, иначе никога няма да разбера какво съдържа. Това е ясно!

Той скъса хартиената лента, вдигна капака и… нададе силен радостен вик:

— Господи! Цигари, цигари, това са цигари! И то петдесет къса, цели петдесет парчета! И за кого са те, мистър Фокс? Да не би да са за мен?

— Разбира се.

— Всичките? И петдесетте ли?

— До една!

— Гръм и мълния! Ти си благороден младеж, мъж и половина! Ела, ела да те притисна до гърдите си! Трябва да получиш една „smack“[11] една истинска „smack“!.

Той придърпа Блъди Фокс и така го „млясна“, че звукът се чу доста надалеч. После си запали една от цигарите и издуха дима във въздуха с такова безкрайно блаженство, което се излъчваше и от най-малката бръчица на лицето му. Всъщност другарското чувство би трябвало да го накара да предложи на всеки от нас по една от тези малки пръчици, но той не го направи, защото бе твърде страстен пушач, за да си позволи толкова голяма жертва.

По лицето на Винету се плъзна слаба усмивка, която само аз можех да разбера. Той нямаше никаква страст и неизкоренима привичка и за него си оставаше, кажи-речи, неразбираемо, как един толкова възрастен уестман, когото наричаха дори Краля на каубоите, може да изпадне във възторг от една нищо и никаква цигара.

Бележки

[1] (англ.) — Моля ви, извинете. Б. пр.

[2] (англ.) — Лека нощ. Б. пр.

[3] (англ.) — Добро утро! Б. пр.

[4] Долината на зайците. Б. а.

[5] Презрително название на негрите в САЩ. Б. пр.

[6] (англ.) — Боже мой! Б. пр.

[7] (англ.). — Буен, необуздан кон, който винаги се стреми да хвърли ездача си. Б. пр.

[8] Народ, живял в Предна Азия между Индус и Ефрат. Б. пр.

[9] (англ.) — Възклицание подобно на: „Бога ми, за Бога!“ Б. пр.

[10] (англ.) — Призрака отмъстител. Б. пр.

[11] (англ.) — Шумна целувка, мляскане. Б. пр.