Метаданни
Данни
- Серия
- Олд Шуърхенд (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Old Surehand I, 1894 (Обществено достояние)
- Превод отнемски
- Веселин Радков, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 47гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- BHorse(2007)
- Сканиране и разпознаване
- ?
Издание:
Карл Май, Олд Шуърхенд I
Издателство „Отечество“, том 5
Band 14
Old Surehand (1894–1896)
История
- —Добавяне
1. глава
Олд Уобъл[1]
По време на многобройните си пътешествия и далечни странствания между така наречените диваци или полуцивилизовани народи често съм срещал хора, които са ми ставали верни приятели. За тях и до ден-днешен съм запазил скъп спомен, който няма да се заличи и до края на живота ми. Но никой не е печелил любовта ми така, както Винету, прочутият вожд на апачите. Това приятелство постоянно ме е карало да се връщам през океана при него в прериите, в горите и Скалистите планини на Северна Америка, дори да съм се намирал в далечна Африка или Азия. А и когато пристигането ми в Америка не бе предварително известно и следователно не можехме да си уговорим среща, пак успявах скоро да го видя. В такива случаи или се отправях на кон към Рио Пекос при малобройното племе на апачите, към което принадлежеше и той, и разпитвах къде се намира в момента, или пък научавах от срещнатите уестмани и индианци къде да го търся. Подвизите на Винету бързо се разчуваха наоколо, а щом се появеше някъде, скоро вестта за идването му плъзваше надалеч.
На раздяла често успявах да му съобщя кога ще дойда отново и в такъв случай предварително определяхме мястото и времето на нашата среща. При това аз се ориентирах по датата, докато той си служеше с индианския начин за определяне на времето. Колкото и несигурен да изглежда този начин, Винету винаги се появяваше на уговореното място точно на минутата, никога не се е случвало да го чакам.
Само един-единствен път като че ли не прояви точност. Разделихме се далеч горе на север край тъй нареченото „Coteau“[2], като решихме след четири месеца да се срещнем на юг в Сиера Мадре. Тогава той ме попита:
— Нали моят брат знае рекичката, която наричат Clearbrook?
— Бистрия поток?
— Да.
— Там сме ловували заедно. Спомняш ли си големия дъб, под чиито клони пренощувахме на времето?
— Много добре си го спомням.
— Тогава не е възможно да се разминем. Върхът на дървото е изсъхнал. Винету ще пристигне там, когато по обед в дължината на сянката на дъба моят брат може да се нанесе пет пъти. Хау!
Разбира се, всичко това трябваше да преизчисля според нашите представи за времето и в уречения час и ден бях там. Но макар че дължината на сянката на дъба отговаряше на уговорката ни, не видях нито Винету, нито каквато и да било следа от него. Чаках го няколко часа, обаче той не се появи. Знаех, че за да не удържи на думата си, може да му е попречила само някоя беда и ето защо почнах да се тревожа за него. Но тогава ми хрумна мисълта, че е възможно вече да е бил тук и междувременно да е възникнала важна причина, за да не ме дочака. В такъв случай той сигурно щеше да ми остави някакъв знак. Започнах да оглеждам ствола на дъба и наистина не се бях излъгал! На височина един човешки бой в него бе забито малко изсъхнало борово клонче. Понеже не е възможно дъбът да има борови клонки, Винету сигурно го бе поставил там нарочно и то преди доста време, защото клончето бе съвсем изсъхнало. Измъкнах го, а заедно с него извадих и някаква хартийка, увита около долния му заострен край. Когато я развих, прочетох думите: „Нека моят брат веднага дойде при Блъди Фокс, когото команчите се канят да нападнат. Винету ще бърза да го предупреди.“ Онези от моите читатели, които познават Винету, знаят, че той умееше отлично да чете и пише. А и почти винаги носеше у себе си хартия. Вестта, която ми беше оставил, не бе добра. Тя ме караше да се тревожа за него, макар и да знаех, че той има сила и смелост да преодолее и най-големите опасности. Хвана ме страх и за Блъди Фокс, защото, ако Винету не успееше да стигне при него преди нападението на команчите, много вероятно беше той да загине. Що се отнася до мен самия, моето положение можеше да се нарече всякак другояче само не и безопасно. Блъди Фокс живееше в единствения оазис на пустинята Ляно Естакадо, а пътят до там водеше през земите на команчите, с които често се бяхме счепквали. Попаднех ли им в ръцете, колът на мъчението нямаше да ми се размине, още повече че от доста време те бяха изровили бойната секира и бяха предприели не един и два военни набези, донесли им голяма плячка.
При подобни обстоятелства друг вероятно би помислил най-напред за собствената си безопасност и би сметнал за по-уместно да не се отзове на подканата на Винету. Но на мен не ми и хрумна подобна мисъл. Без колебание Винету бе тръгнал срещу същите опасности, които ме очакваха и мен, ако пришпорех коня си по следите му. Нима трябваше да се покажа по-страхлив от него? Когато е забождал клончето с написаните няколко думи в ствола на дъба, той е бил убеден, че незабавно ще го последвам. Нима можех да излъжа доверието му? Щях ли да имам някога смелостта да го погледна спокойно и открито в очите, ако сега си плюех на петите като някой страхливец? Никога!
Вярно, че бях сам и нямаше откъде да очаквам подкрепа. Но имах добри оръжия и великолепен кон, на който можех да разчитам. Познавах отлично и местностите, откъдето щях да мина, и си казах, че за един опитен уестман е по-лесно сам да се справи с всички трудности, отколкото, ако е придружаван от хора, на които не може напълно да се осланя. Дори да имах някои колебания и съображения, те бяха без значение, след като над Блъди Фокс бе надвиснала опасност. Той трябваше да бъде спасен. И тъй, метнах се на коня си и изпълних желанието на моя червенокож приятел и брат.
Докато се намирах в самата Сиера, нямаше от какво да се опасявам. Имаше достатъчно възможности за прикритие, а и бях свикнал да бъда внимателен. Но после излязох на голите плата, където човек може да бъде забелязан от много далеч.
Те бяха прорязани от стръмни урви и дълбоки каньони, чиято растителност се състоеше само от пръснати тук-там кактуси и алое, зад които не бе възможно да се прикрие конник. Не беше изключено в някои от тези каньони да се натъкна на команчи. В такъв случай можех да се спася само ако бързо обърнех коня си и предоставех съдбата си на неговата издръжливост.
Един от най-опасните проломи бе тъй нареченият Mistake Canon (Каньонът на грешката), защото през него минаваше най-често използваният от индианците път, свързващ планините с равнината. Името му идваше от едно фатално припознаване. Хората разправяха как някакъв бял ловец застрелял там най-добрия си приятел, един апач, вместо свой враг от племето на команчите. Не знаех, кой е бил белият, нито пък познавах двамата червенокожи. Но оттогава суеверните уестмани избягваха този каньон, и то не заради обичайните опасности. Мълвеше се, че оттам рядко минавал бял, без да му се случи някакво нещастие. Призракът на застреляния апач носел всекиму гибел.
Разбира се, този призрак малко ме тревожеше. Все едно ми беше дали щях да го срещна, или не, стига да не се натъкнех на врагове от плът и кръв в човешки образ. Но доста преди да достигна каньона, забелязах многобройни следи от ездачи, които идваха някъде отстрани и продължаваха в моята посока. Не бе възможно да са били диви мустанги, просто защото в тези райони нямаше такива. Когато скочих на земята, за да огледам дирите, за свое успокоение и същевременно за свое учудване установих, че конете са били подковани. Следователно ездачите не бяха индианци. Но що за хора са били и какво ли са търсили тук?
Малко по-нататък един от тях бе слизал от коня си, може би за да позатегне ремъка на седлото, а в това време другите бяха продължили ездата. Подробно огледах мястото и от лявата страна на тези стъпки забелязах многобройни къси резки, широки колкото тъпата страна на острието на нож. От какво ли бяха оставени? Дали ездачът е носил сабя? Но тогава пред мен яздеха войници, кавалеристи. Дали срещу команчите бе тръгнала войска, за да ги накаже заради споменатите вече грабителски набези? Изпълнен с напрегнато любопитство, какъв ли ще е отговорът на този въпрос, потеглих по дирите в галоп. Колкото повече напредвах, толкова повече следи откривах. Те се появяваха от всички посоки и водеха пак във всички посоки. Вече нямаше никакво съмнение, че пред мен имаше войници и, когато след известно време заобиколих края на един доста голям кактусов гъсталак, пред очите ми изникна техният бивак, който, както забелязах от пръв поглед, не бе предназначен само за краткотрайна почивка. Кактусовото поле го предпазваше от каквото и да било нападение както откъм тила, тъй и от двете му страни, а отпред се простираше такава обширна открита равнина, че всяка вражеска изненада бе невъзможна. Вярно, че приближаването ми откъм запад не бе забелязано от никого. Даже и посред бял ден тук трябваше да има пост, а това, че липсваше пост, говореше за голяма немарливост. Ами ако на мое място се беше появил индиански отряд! Отвъд кактусовото поле теренът стръмно се спускаше, образувайки каньон, който вероятно предлагаше необходимата вода. Конете лежаха или свободно се разхождаха наоколо. За да се предпазят от слънцето, войниците бяха опънали платнища с помощта на пръти, издялани от кактусови стебла. Една голяма палатка бе предназначена за офицерите, а в сянката й изглежда бяха отрупани хранителните припаси. Близо до нея се бяха разположили десетина мъже, които не бяха войници, а вероятно се канеха само да пренощуват тук, защото скоро щеше да се свечери. Взех решение да постъпя като тях. Вярно, можех да продължа ездата си и по-нататък, но после трябваше да лагерувам сам и в името на собствената си безопасност нямаше да мога да спя. А тук щях да си отпочина, което ми бе толкова необходимо за продължителната езда на следващия ден.
Когато ме забелязаха, един подофицер дойде да ме посрещне и ме отведе при командира, който, привлечен от виковете на войниците, излезе от палатката заедно със своите офицери. Докато слизах от седлото, той ме огледа, огледа и коня ми, а после попитат — Откъде идвате, сър?
— Слязох от Сиера.
— А накъде отивате?
— Към Пекос.
— Щеше да ви е трудничко, ако не бяхме прогонили онези мерзавци команчите. Открихте ли някакви следи от червенокожите негодници?
— Не.
— Хм-м! Изглежда са се отправили на юг. Почти от две седмици стоим тук, без да ни се е мернал нито един от тях.
„Глупак!“ — прииска ми се да му кажа право в очите, защото, ако желаеше да се срещне с червенокожите, сам трябваше да си ги потърси. На тях и през ум нямаше да им мине да се напъхат в ръцете му. Ако той нямаше представа къде се намират, те с положителност знаеха, че войниците са тук. Беше близо до ума, че през нощта около бивака тайно обикаляха съгледвачите на индианците.
Отгатнал сякаш част от моите мисли, офицерът продължи.
— Липсва ми един способен скаут, на когото да разчитам и който да надуши къде са команчите. Олд Уобъл пренощува тук. Това е тъкмо човекът, който ми трябва, ала едва след като си отиде, научих, че е бил той. Навярно този изпечен хитрец е подозирал у мен подобни намерения и се представи под името Кътър. А вече измина повече от седмица, откакто един патрул се натъкна на Винету, апача. Той щеше да е още по-подходящ, ала незабавно изчезна. Известно е, че там, където се мерне Винету, не е далеч и Олд Шетърхенд. Много ми се иска да ми падне в ръцете. Как се казвате, сър?
— Чарли — отговорих аз, като му казах кръщелното си име, което можеше да бъде и моето фамилно име. Нямах никакво намерение да му откривам, че съм същият този Олд Шетърхенд. Както нямах и нито време, нито желание да оставам тук, за да бъда използван като шпионин. Същевременно огледах разположилите се на земята цивилни лица. За мое успокоение не видях сред тях позната физиономия. Но моят кон и пушките ми можеха да ме издадат. Известно беше, че Поразяващата ръка притежава мечкоубиец и карабина „Хенри“, и че язди вран жребец, подарен му от Винету. За щастие командирът имаше толкова ограничен ум, че нищо не забеляза. Без да ми зададе повече нито един въпрос, той се зърна в палатката си.
Но онова, за което не се сети той, можеше да бъде отгатнато от цивилните, които твърде вероятно до един бяха уестмани. Ето защо пъхнах карабината „Хенри“ в кожения й калъф, тъй че нейният своеобразен затвор да не се вижда. Мечкоубиецът не правеше чак такова впечатление. После свалих седлото от гърба на жребеца си и го пуснах свободно да се разхожда. Вярно, че наоколо не растеше трева, но затова пък сред великанските кактуси се намираха в достатъчно количество и от по-дребните видове, които предлагаха храна и сок в изобилие. Моят вран жребец умееше да отстранява бодлите им, без да се наранява. А когато помолих цивилните за разрешение да седна при тях, един от тях ми отговори:
— Елате, сър, и хапнете заедно с мен, ако нямате нищо против. Казвам се Сам Паркър, а щом Сам има някое и друго парче месо в излишък, всеки свестен човек може да яде от него, докато то се свърши. Гладен ли сте?
— Така ми се струва.
— Тогава отрежете си колкото искате. Ние до един сме уестмани, сър. А вие?
Той ми побутна къс студено печено месо, тежащо може би четири килограма. Отрязах си от него и отговорих:
— От време на време се скитам и от тази страна на хубавата Мисисипи, но не знам дали имам правото да се нарежа уестман. Такъв човек трябва да притежава много качества.
Той се подсмихна с доволен вид и каза.
— Прав сте, сър, много сте прав! Радвам се поне веднъж да видя един скромен човек, който след като е станал нощен пазач, не започва веднага да си въобразява, че е президент на Съединените щати. В днешно време такива хора като вас са рядкост. Чухме преди малко името ви, мистър Чарли. А каква работа ви води насам в Запада? Ловец ли сте? Трапер? Събирач на мед?
— Търсач на гробове, мистър Паркър.
— Търсач на гробове? — възкликна той учудено. — Значи ли това, че… търсите гробове?
— Йес.
— Занасяш ли се с нас, сър?
— И през ум не ми минава.
— Тогава имай добрината да ни обясниш по-подробно, ако не искаш да почувстваш ножа ми между ребрата си. Не позволявам да ме водят за носа!
— Well[3]. Намеренията ми са да изследвам произхода на съвременните индианци. Може би сте чували някога, че за тази цел находките от различни гробове вършат много добра работа.
— Хм-м! Наистина четох веднъж, че имало хора, които разравяли стари гробове, за да изследват по намереното в тях световната история или нещо подобно. Глупава работа! Значи и ти си от този сорт люде?
— Йес.
— Следователно си учен?
— Йес.
— Бог да ти е на помощ, сър! Ами много лесно самият ти може да се спънеш нейде, да забиеш нос в земята и така да си останеш на място. Щом искаш да търсиш трупове, прави го в такава местност, където собственият ти живот ще е в безопасност. А тук из въздуха постоянно пищят куршуми и свистят томахоки. Команчите са се развилнели. Можеш ли да стреляш?
— Горе-долу.
— Хм-м, представям си! Едно време и аз си мислех, че мога да стрелям. Може би някой път ще ти разкажа тая история. Както виждам, имаш някаква стара карабина, с която човек може да срине цял зид. Това говори много нещо, сър. А онази, другата пушка в калъфа е навярно някоя от онези „Райфъл“ за истински стопроцентови „неделни“ ловци, а?
— Ами и аз не знам.
— Сигурно е така! Казвам ти, сър, че по тези места е опасно да търсиш мъртъвци. Гледай да се махнеш оттук! Можеш да се присъединиш към нас, тогава ще бъдеш в по-голяма безопасност, отколкото, ако продължиш да яздиш сам.
— А накъде ще се отправите?
— И ние сме надолу към Пекос.
Той ме измери с един полублагосклонен и полуироничен поглед, след което продължи:
— Съвсем не изглеждаш лошо, досущ си като изваден от кутийка, ама туй не върши много работа в тези райони, сър. Истинският уестман изглежда иначе. Но въпреки всичко ми харесваш и още веднъж те каня да яздиш заедно с нас. Ние ще те закриляме, защото тъй както си тръгнал съвсем сам, далеч няма да стигнеш. Виждам, че си имаш и кон, или поне едно такова животно, каквото в източните щати наричат със същото име. Навярно си взел твоя гальотаджийски кон, а?
— Може и да има нещо такова, мистър Паркър — отвърнах аз, вътрешно развеселен, че той смяташе за гальотаджийска кранта моя индиански расов жребец, който можеше да се сравни само с врания кон на Винету. Този човек ми харесваше поне също толкова, колкото и аз на него. Ако се присъединях към хората му и после научеше кой съм, сигурно щяха да последват доста забавни сцени. Освен това, ако не за по-късно, поне за предстоящото ми преминаване през Мистейк каньон, неговата компания можеше да ми е от полза и ето защо реших да приема предложението му.
— Тъй си и мислех — продължи той. — Конят ти има същия чист и спретнат вид като теб. Личи си, че и той е участвал в търсенето на отдавна погребани трупове и че иначе не е вършил никаква друга работа. И тъй, кажи ми дали искаш да дойдеш с нас! Тръгваме утре още в ранни зори.
— С благодарност приемам предложението ти, сър, и изрично моля за вашата закрила.
— Ще я имаш, сър, и ми се струва, че няма да ти е излишна. Ще се радвам веднъж да се махнем оттук. Трябва да се очаква, че командирът ще се опита да задържи като скаут мен или някой друг от хората ми… Не мислиш ли и ти така, стари Джош?
Този въпрос беше отправен към един от по-възрастните мъже, чието симпатично лице имаше меланхоличен израз, сякаш дълбоко в сърцето си той таеше някаква голяма мъка. Джош е съкращение от името Джошуа. Както разбрах по-късно, човекът се казваше Джошуа Холи.
— Съвсем на същото мнение съм — отвърна той. — Само туй ни липсва — да вадим кестените от огъня заради военните и при това да си изгорим собствените предни лапи. Да бяха задържали Олд Уобъл, той щеше да е най-подходящ. Мен няма да ме видят. Ще се радвам да се махна оттук и да оставя Мистейк каньон зад гърба си.
— Защо? Да не би да те е страх от призрака на застреляния индианец?
— Да ме е страх ли? Не, но не ми излиза от ума. За мен този каньон е много коварна местност. Там преживях нещо, което не всеки човек преживява, а при това намерих и злато.
— Злато? В Мистейк каньон?
— Йес.
— Невъзможно! Там няма злато!
— Но сигурно е имало, щом го намерихме.
— Значи истина е? Навярно сте го открили съвсем случайно, а, стари Джош?
— Не. Показа ни го един индианец.
— Не е за вярване. Един червенокож никога няма да издаде подобно нещо на някой бял, даже и да е най-добрият му приятел.
— Тогава моят случай е изключение. Дори беше същият индианец, който е бил застрелян там по погрешка. Може би ще ви разкажа историята утре, когато пред очите ни се открие каньонът. Сега нямам такова желание, по-добре да не говорим за това. Я ми подай месото, гладен съм. Вярно, че е само антилопа, но все пак сигурно е вкусно. Бих предпочел парче от гърбицата на бизон или пък филе от лос.
— Лос ли? Ха, лос, имаш право! — възкликна Паркър, като млясна с уста. — От него става най-чудесното и най-сочно печено, каквото може да има. Помисля ли за лос, винаги се сещам за онзи уестман, който всъщност ме направи ловец.
— Кой е той?
— Преди малко името му бе споменато. Имам предвид Олд Уобъл.
— Какво? Как? Олд Уобъл ли? Този прочут чудак? Значи го познаваш?
— Дали го познавам? Ама че въпрос! Под негово ръководство преживях първото си приключение в Далечния запад, приключение, което… Добре, ще ви го разкажа, макар че после здравата ще ми се смеете. Става дума именно за моя първи лос.
Той се поизкашля, направи многообещаваща физиономия и без да бърза, започна следния разказ:
— Всъщност името му е Фред Кътър, но заради неговата клатушкаща се походка и понеже дрехите му са широки и висят на мършавото му тяло като на закачалка, всички винаги го наричаха Олд Уобъл. По-рано е бил каубой в Тексас и така е привикнал на тамошното облекло, че даже тук, в Северните щати никой не можа да го накара да остави тези дрехи и да ги замени с други.
Той все още ми е пред очите, източен и много слаб, обут в неописуемо безформени чепици и допотопни легинси. Върху ризата, чийто цвят е по-добре да не определям, беше облякъл провиснало каубойско яке, което имаше единственото предимство, че не оставаше нищо „скрито-покрито“. Гърдите и вратът на Олд Уобъл бяха голи, но затова пък под смачканата си шапка винаги носеше увита около главата кърпа, чиито краища се спускаха върху едното му рамо. В пояса му бе пъхнат дълъг ловджийски нож, на ушите му висяха тежки сребърни обици, а в едрата си, кокалеста, потъмняла от слънцето ръка винаги държеше неизменната димяща цигара. Навярно всички са го виждали все така.
Но най-забележителното у него бе старческото му, покрита с бръчки, загрубяло от вятър, слънце и дъжд лице, което винаги бе гладко избръснато. Имаше дебели месести устни, дълъг остър нос и пронизващи сиви очи, от които, макар че клепачите им все бяха полуотворени, нищо не можеше току-така да се изплъзне. Независимо дали лицето му бе спокойно, или развълнувано, по всяко време то носеше израза на превъзходство, което абсолютно нищо не бе в състояние да поклати. И това чувство на превъзходство бе напълно оправдано, защото, въпреки неугледния си външен вид и странната си походка, Олд Уобъл не само беше майстор в ездата, в стрелбата с карабина и хвърлянето на ласо, но не му липсваше и нито едно от онези качества, които истинският уестман трябва да притежава. „It is clear“[4] бе неговият любим израз, който доказва, че обикновено и най-трудното му се струва лесно изпълнимо и от само себе си разрешимо.
Що се отнася до мен, аз бях известно време на юг в Принстън нещо като касиер и книговодител по строежите, където спечелих толкова, че успях да се снабдя с всичко необходимо и да пристъпя към провеждане на първоначалния си план — да тръгна за Айдахо като златотърсач. Бях истински грийнхорн, пълен новак, и за да не се видя принуден да деля тъй желаните и очаквани богатства с много други хора, взех със себе си само един придружител, Бен Нидлър, който познаваше Дивия запад толкова малко, колкото и аз. Когато слязохме от дилижанса в Игъл Рок, бяхме издокарани като контета и натоварени като магарета все с красиви, добре изработени и лъскави неща, които за съжаление имаха само един недостатък — че не ни вършеха никаква работа. А когато след седмица стигнахме до Пайет Форк, приличахме на истински скитници, бяхме полумъртви от глад и пътем бяхме захвърлили излишните предмети от екипировката си, което ще рече, всичко освен оръжията и мунициите си. Но откровено ще ви призная, че за един хубав сандвич можех да дам цялото си въоръжение, а не се съмнявам, че и Бен Нидлър мислеше така.
Седяхме в края на една гора, киснехме изранените си от ходене крака в минаващата оттам рекичка и си говорехме за какви ли не деликатеси, за които изобщо нямаше да споменаваме, ако ги имахме — бутове от сърна, бизонско филе, мечи лапи и печено от лос. Да, казваха, че в онази местност имало лосове, кажи-речи, толкова големи и тежки, колкото бизон.
По едно време Бен млясна с език и каза:
— Good luck![5] Покаже ли се нейде наблизо един такъв юначага, с истинско наслаждение ще го гръмна с двата си куршума между рогата, а после…
— А после е свършено и с двама ви! — обади се през смях някакъв глас зад нас от гъсталака. — С широките си рога лосът ще ви направи на кайма. Такова животно не се стреля между рогата. Навярно сте изхвръкнали от някое училище в Ню Йорк и сте се приземили направо тук. Така ли е мешърс?[6]
Ние скочихме на крака и втренчихме поглед в човека, който в този момент се измъкваше иззад храстите, откъдето ни беше подслушвал. Пред нас се изправи Олд Уобъл такъв, какъвто вече ви го описах, със съвсем неласкаво изражение на лицето, с полуотворени очи и снизходителен поглед, издаващ превъзходство. Ще подмина последвалия разговор. Подложи ни на изпит, също както прави учителят със своите хлапета, а накрая ни подкани да тръгнем с него.
На около миля от реката сред малка прерия, заобиколена от всички страни с гора, се намираше блокхаус, който той наричаше свое ранчо. Зад него имаше няколко обора, всъщност само навеси, където при лошо време се подслоняваха конете, катърите и говедата, пасящи по това време на открито. Олд Уобъл се беше превърнал от обикновен каубой в самостоятелен скотовъдец. Групата на неговите хора се състоеше от Уил Литън, белия надзирател, и неколцина червенокожи от племето на индианците-змии, наричани от него вакероси[7], които му бяха много верни и силно привързани към него. Заварихме тези хора заети да товарят на лека конска кола една брезентова палатка, както и различни други предмети.
— Това е нещо за вас двамата — обади се Стария. — Нали искате да стреляте по лосове, ето тук тъкмо се правят приготовления за такъв лов. Ще видим на какво сте способни. Ще дойдете с нас. Окажете ли се годни за тази работа, ще можете да останете при мен. Но преди това елате в къщата, защото гладният ловец стреля във въздуха, It’s clear.
Well, ние нямахме нищо против. Ядохме и пихме, а после веднага тръгнахме на път, понеже Олд Уобъл хич и не смяташе да се бави заради нас. Дадоха ни коне и ездата започна най-напред в посока към реката. Там имаше брод, през който я прекосихме. Начело на колоната се намираше Стария, а по негово желание аз не се отделях от него. Той водеше за юздите едно муле без товар. Когато достигнахме отсрещния бряг и се огледахме, видяхме, че другите ни следват, а това бяха Бен Нидлър на жребец с кафяв косъм и Уил Литън, яхнал бял кон. След тях идваше запрегнатата с четири коня кола, управлявана от един индианец. Той се казваше Пак-му, Кървавата ръка, но облечен в дрехите на всички цивилизовани хора, имаше такъв вид, който ни най-малко не оправдаваше кръвожадното му име. Тъй като Стария можеше да се осланя на неговите съплеменници, те бяха останали в ранчото.
Отвъд брода продължихме още малко през рядка гора, после навлязохме в долина, обрасла само с ниски храсталаци, която излизаше на покрита с буйна трева савана. Когато след няколко часа се добрахме до отсрещния й край, където теренът започна да се изкачва, ние спряхме, за да бивакуваме. Разтоварихме колата и опънахме палатката. Докато едни връзваха животните зад нея, други напалиха отпред огън. Искахме да останем там един ден, за да ловуваме американски антилопи или може би дори да срещнем и бизони. А че понякога от там минаваха бизони, разбрахме по няколкото търкалящи се наоколо скелета. И един избелял от слънцето череп намерихме недалеч от нашата палатка, която щеше да остане тук под охраната на Кървавата ръка, докато ние, белите, искахме да се изкачим малко по-нагоре до едно планинско мочурище, където според Олд Уобъл имало много лосове.
За съжаление нито през този ден, нито на следващия ни се мерна някакво животно, което да бъде достоен за лов обект. Това вбеси Стария, ала за мен бе добре дошло, защото се страхувах от язвителната му преценка за сръчността ми в стрелбата. На времето си бях доста уверен, че от трийсетина крачки ще мога да улуча църковна камбанария, но ако поискаха от мен да убия една от бързоногите антилопи от шейсет крачки разстояние, бе съвсем сигурно, че щях да направя голяма дупка нейде в красивата природа.
И ето че на Олд Уобъл му хрумна злощастната идея да провери умението ни в стрелба, като ни подкани да се прицелим в някой от лешоядите. Тези птици бяха накацали върху бизонски скелет на около седемдесет крачки от нас и аз пръв трябваше да покажа изкуството си. Е, какво да ви кажа, лешоядите можеха да бъдат доволни от мен, защото се случи точно това, което си мислех — стрелях четири пъти, без да улуча, и на никой от лешоядите не му мина и през ум да избяга — тези животни много добре знаят, че на нито един разумен човек няма да му хрумне да стреля по тях. Тъкмо обратното — изстрелът ги привлича вместо да ги плаши, защото от всеки убит дивеч на тях им се предоставят поне вътрешностите. На два пъти Бен не улучи. Едва третият му куршум уби един лешояд и прогони останалите.
— Eximious incomparable![8] — рече Олд Уобъл и се разсмя, като цялото му кльощаво и отпуснато тяло се разтресе. — Мешърс, всичко е ясно, вие просто сте създадени за Дивия запад. Не се страхувайте за себе си! Направо сте мъже и половина, защото вече сте постигнали всичко, което може да се желае, и по-надалеч никога няма да я докарате!
Бен посрещна думите му със спокойствие, но аз гневно възразих, което имаше като единствен резултат следния отговор от страна на Стария:
— Мълчи, сър! Твоят приятел поне на третия път улучи. Следователно за него все има някаква надежда, а ти си напълно негоден за Запада. Нямам нужда от вас и ще ви дам добрия съвет в най-скоро време да си оберете крушите.
Тези думи страшно ме измъчваха, защото никой не се е родил готов майстор, а и барутът, който похабих тогава, сигурно не беше повече от една шепа. Наумих си на всяка цена да накарам Стария да ме уважава.
На следващото утро потеглихме на път към планините край Салмън Ривър. Натоварихме на мулето хранителни припаси, готварски съдове, одеяла и други неща. Колата остана при палатката, защото не можехме да я използваме в непроходимите планини. Е, познавате онези местности и няма да ви описвам пътуването ни. Често животът ни бе в опасност, и то особено на онова място, където Змийският каньон прави остър завой и човек трябва да се спусне по една страшна стръмнина към бездната, за да излезе отсреща на открития път за Уихинащ. Отдясно — издигащи се до небето скали, отляво — мрачната пропаст, а по средата бе пътят, по който трябваше да яздим, широк не повече от два лакътя. Бе цяло щастие, че нашите коне бяха свикнали с подобни пътища, а на мен никога не ми се вие свят. Преминахме успешно. Но скоро се появи друга опасност, която само аз не успях да осъзная.
Докато яздехме нагоре по пътя за Уихинащ, срещнахме конен отряд от осем индианци, четирима от които носеха пера, отличителния знак на вождовете. Изглежда, внезапното ни появяване не ги изплаши ни най-малко и докато безмълвно се разминавахме, те само ни огледаха с присъщия за червенокожите меланхолично-безразличен израз. Един от първите, който яздеше пепелявосив жребец, носеше в лявата си ръка някакъв странен продълговат предмет, украсен с пера и ресни. Почувствах се някак особено развълнуван от мълчаливата и невесела среща с някогашните господари на тези земи. Не ми се сториха никак опасни, още повече че по лицата им не бяха изписани цветовете на войната и самите те, изглежда, не бяха въоръжени. Но едва-що свърнахме зад най-близкото възвишение и ги изгубихме от очи, когато Олд Уобъл спря коня си и като хвърли назад гневен поглед, каза:
— Damn them![9] Какво ли търсят тук тези мерзавци? От племето панащи са, а те често воюват с индианците-змии, към които се числят и моите вакероси. Накъде ли са тръгнали? Сигурно ще минат край моето ранчо. Каква ли опасност ще надвисне над него, щом не съм си у дома!
— Ама те не бяха въоръжени! — подхвърлих аз. Изпод полуспуснатите си клепачи Олд Уобъл ми отправи мълниеносен поглед, изпълнен с презрение, и без да ме удостои с отговор, продължи:
— Край на нашия лов на лосове! Поне за днес и утре. Ще трябва да се върнем при палатката, а може би и чак до ранчото, за да ги изпреварим. За щастие знам една пътека, която недалеч оттук води надолу, но, разбира се, не е за ездачи, а само за добри планинари. Напред, момчета! Решението ми е взето. Ще ги накараме да се запознаят с пушките ни, това е ясно!
Продължихме в галоп още пет минути наляво между скалите. След това се добрахме до малка планинска долина, която отчасти представляваше мочурища, отчасти поляни. По горния край на каменистите й склонове растяха борове, а в средата й процеждаше водите си малко поточе. Олд Уобъл скочи от коня си и каза:
— Ей там в края на тази долина пътят води надолу. Ако побързаме, ще успеем да стигнем при палатката преди червенокожите. Един от нас трябва да остане тук при животните, и то онзи, от когото най-лесно можем да се лишим. Това е знаменитият Сам, дето четири пъти пропуска целта. Той по-скоро ще улучи някой от нас, отколкото кой да е от червенокожите.
Е, „знаменитият Сам“, бях, разбира се, аз, Самуел Паркър, някогашният счетоводител по строежите в Принстън! Възразих ядосано, но бях принуден да се подчиня. След като Стария ми заповяда да се грижа добре за животните и да не напускам долината, докато той не се завърне, останалите трима грабнаха оръжията си и хукнаха подир него.
Бях побеснял от гняв. Нима трябваше да търпя подобно нещо? Тези клети индианци щяха да бъдат застреляни, а имаха толкова безобиден вид! Биваше ли да го допусна? Не! И те бяха хора като нас. А исках и да си отмъстя за нанесената ми обида! Не познавах Дивия запад и последвах гласа на моето безразсъдство. Завързах юздите на мулето и на трите коня за околните дървета и препуснах в галоп обратно по пътя, по който бяхме дошли. Щях да изпълня възложената ми задача, но преди това исках да предупредя индианците. Колкото можех по-бързо се спуснах по пътеката за Уихинащ и навлязох в Змийския каньон. Ето че зърнах пред мен червенокожите. Те чуха приближаването ми, огледаха се назад и спряха. На това място каньонът бе все още достатъчно широк, за да обърнат животните си. Дръпнах поводите на коня си и ги попитах дали някой от тях разбира английски. Индианецът върху пепелявосивия жребец, който носеше продълговатия предмет, отговори:
— Аз съм То-ок-у, Бързата стрела, вожд на шошоните-панащи. Моят бял брат се върна, за да ми донесе някакво послание от възрастния мъж, чиито стада пасат долу в низината, охранявани от индианците-змии, нали?
— Значи ти го познаваш? — попитах аз. — Той ви мисли за неприятели и избърза напред пешком, за да ви избие. Но аз съм християнин и сметнах за свой дълг да ви предупредя.
Погледът на тъмните му очи буквално ме прониза, докато ми задаваше въпроса:
— Къде са конете ви?
— Оставихме ги отвъд пътеката за Уихинащ в една зелена долина.
Кратко време той тихо разговаря с останалите, а после, след като по лицето му се изписа дружелюбно изражение, ме попита:
— Моят бял брат е едва отскоро в тези земи, нали?
— От вчера.
— А какво търсеха бледоликите горе в планините?
— Искаха да ловуват лосове.
— Моят брат прочут ловец ли е?
— Не, засега все още стрелям покрай целта.
Той продължи усмихнато да ме разпитва, докато накрая научи всичко. Трябваше да му кажа даже и името си, след което ми отговори:
— За червенокожите мъже името Самуел Паркър е трудно за запомняне. Ще те наречем Ат-пуй, Доброто сърце. Останеш ли по-дълго из тези земи, ще се научиш да бъдеш по-предпазлив. Твоята добрина можеше да се окаже гибелна за вас. Радвай се, че не сме тръгнали по бойната пътека! Виж този вампум — рече индианецът и ми показа украсения с ресни продълговат предмет в лявата си ръка, — той съдържа мирно послание до вождовете на шошоните. Ние идваме без оръжия, за да го отнесем до ранчото на възрастния мъж, чиито индианци ще трябва после да го предадат по-нататък. Следователно няма защо да се страхуваме. Но нашата благодарност си остава също тъй голяма, както ако наистина ни беше избавил от смъртта. Когато се нуждаеш от приятели, ела при нас. Ат-пуй, Доброто сърце, винаги ще е наш желан гост. Хау, аз казах!
Той ми подаде десницата си и после продължи да язди със своите гора. Извиках подир него да не ме издава на Стария и доволен от успеха си, но не и поумнял, нещо, от което много се нуждаех тогава, поех обратно. Бях постъпил не само глупаво, но и изключително непредпазливо.
Щом достигнах долината, разтоварих мулето и отвързах конете, за да могат да пасат. Използвах оставащото ми доста свободно време в упражнения по стрелба. Имах пълен с барут рог, а и в багажа ни се намираше цяла тенекиена кутия с барут. След като моят рог се изпразни, вече със задоволство можех да кажа, че бях в състояние от двеста крачки да улуча църковна камбанария.
Олд Уобъл, Бен и Уил се върнаха привечер. Бяха се срещнали с червенокожите долу при палатката и ми разказаха като нещо съвсем ново, че индианците имали най-миролюбиви намерения да отнесат за по-нататъшно препредаване вампума на Кървавата ръка, а после веднага щели да поемат по обратния път. Разбира се, аз премълчах своята постъпка.
През нощта останахме в долината, а на сутринта яхнахме конете и се отправихме към планинското мочурище, което вече не беше далеч. То се намираше в една къде-къде по-голяма долина от предишната. В средата имаше малко езеро с блатясали брегове, където в коварната земя растяха храсталаци и рядка гора, а по-нататък следваха високите голи, насечени и прорязани скални масиви, обграждащи долината. Дължината й сигурно възлизаше на два часа път, а и на ширина не беше по-малка.
След като разтоварихме мулето, запалихме огън и устроихме за лагеруване мястото, където трябваше да остана да пазя конете. После другите тръгнаха да търсят дивеч. Дълго цареше тишина, но по обед чух няколко изстрела. След малко Бен Нидлър се завърна сам. Видели следи от лосове, но той прибързано стрелял по една женска и разгневеният Уобъл го изгонил. А самият Уобъл заедно с Литън се появи едва по мръкнало и то разлютен от неуспеха си.
— Имаше достатъчно следи — замърмори той, — но не само от лосове, а и от червенокожи, които са били тук преди нас и са прогонили дивеча. Това е ясно! Натъкнахме се на една-единствена женска, но Нидлър твърде рано гръмна и с двете си цеви и тя изчезна. Ето това е резултатът, когато човек се захване да върши нещо с грийнхорни. Но не ми се ще да излезе, че съм бил целия път напразно и ще остана тук още ден-два или дотогава, докато убия някой едър екземпляр.
С нас двамата не размени нито дума, а това му настроение се запази и на сутринта, когато заяви, че ще ходи на лов само с Литън. Двамата грийнхорни щели да останат в лагера, за да не направят някоя нова беля. Е, той имаше право да върши каквото си иска, но и ние решихме тихомълком да се възползваме от същото право. След като двамата тръгнаха, се заловихме да изпълним уговореното през нощта. Щом лосовете са били прогонени, значи не се намираха вече в долината, а извън нея. Там трябваше да ги търсим. Тъй като нашият лов можеше да трае до вечерта, взехме с нас мулето, за да носи предметите, които смятахме, че ще са ни необходими, а може би и някакъв по-дребен дивеч, който евентуално щяхме да ударим.
Измъкнахме се от долината и навлязохме в друга. Там нямаше нито езеро, нито мочурище, но със сигурност нямаше и лосове, защото наоколо вече се намираха хора, хора, които водеха със себе си едно муле. Вярно, че самите хора не ни се мярнаха, но затова пък толкоз по-ясно видяхме мулето, което на доста голямо разстояние вдясно от нас, без оглавник и седло, пощипваше сочната трева. Къде ли бяха хората? Трябваше да ги намеря. Докато Бен, без да бърза, се потътри към чуждото муле, аз продължих да крача заедно с нашето право напред. Животното не престана да пасе, докато Бен се приближи на стотина крачки от него. Тогава то го надуши, вдигна глава, светкавично се обърна и с дълги скокове побягна право към мен, може би от симпатия към своя роднина, който крачеше редом с мен. Но какво да видя? Това съвсем не беше муле, а някакъв дивеч. Туй поне успях да разбера, макар че бях грийнхорн. Бързо коленичих зад моето муле, взех пушката в положение за стрелба, прицелих се и натиснах спусъка. Непознатото създание направи още два-три скока и после рухна на земята. Изтичах до него. И Бен дойде. Куршумът бе пронизал плешката. И двамата бяхме единодушни, че съм ударил кошута. Вързахме я върху товарното седло на мулето и продължихме пътя си, но скоро достигнахме края на долината. Отляво и отдясно се издигаха недостъпни стени, пред нас се виждаше доста стръмна височина, която, изглежда, представляваше нещо като седловина, а зад нея се намираше друга долина. Нашето муле беше добър катерач, тъй че решихме да започнем да се изкачваме право насреща.
След доста усилия стигнахме горе и видяхме, че не се бяхме излъгали, защото пред нас теренът отново се спускаше стръмно надолу. Нейде от далечината долиташе странен шум, който, изглежда, произлизаше от човешки гърла. Непременно трябваше да узнаем с кого си имахме работа и започнахме да търсим подходящо място, откъдето да наблюдаваме. От двете страни на тясната седловина имаше високи, но полегати стени, които лесно можеха да бъдат изкачени. И тъй започнахме да се промъкваме нагоре от лявата страна, за да хвърлим оттам поглед в отвъдната долина. На първо време оставихме мулето там, където си беше. Щом стигнахме горе, Нидлър понечи да се наведе напред, за да вижда по-добре. Но тъй като заради по-светлите си дрехи лесно можеше да бъде забелязан, аз го избутах и погледнах надолу.
Не можах да видя какво ставаше в предната част на втората долина, защото местоположението ми не бе достатъчно високо. Но по-нататък забелязах седмина индианци на коне, които, образували широк фронт, крещяха с все сила и бавно се придвижваха напред. Виковете им се приближаваха все повече и повече и накрая станаха толкова силни, че мулето ни, което беше останало долу, обзето от опасения, започна усилено да размахва уши и да върти опашка. Ето защо изпратих Бен да го успокои.
Тогава погледът ми падна върху отсрещния стръмен склон отвъд седловината, издигащ се на около четирийсет крачки от мен. За мое удивление точно там видях да седи един индианец. Беше То-ок-у, Бързата стрела, който многозначително ми кимна, а после сложи дясната си длан върху устата — знак, означаващ за индианците мълчание. Откъде се беше взел? Защо трябваше да мълча? Завчера той беше невъоръжен, а сега напреки върху коленете му лежеше карабина. Докато размислях над тези неща, шумът се приближи още повече. Чух как нейде под мен се търкалят камъни и погледнах надолу. Господи, що за чудовище видяха очите ми! Със силно гневно сумтене то се изкачваше откъм другата долина по височината. При холката си бе високо повече от два метра, имаше късо, тромаво, някак недодялано тяло и дълги крака, широка провиснала горна устна, сплъстена брада и яростно святкащи очи — ето в какъв вид то се появи горе на седловината. А щом видя там близо пред себе си Бен Нидлър и мулето, чудовището отхвърли назад грозната си глава с широките мощни лопатоподобни рога и се втурна към мен. Когато от своя страна Нидлър зърна само на пет-шест крачки от себе си този великан да изниква сякаш изпод земята, нададе вик на ужас, захвърли пушката си, обърна гръб и побягна, не, започна да се търкаля презглава по стръмнината надолу към отсамната долина. Мулето не прояви по-голям кураж от своя господар. То също тъй бързо отскочи назад и като стрела се спусна по склона на седловината, но за щастие, пързаляйки се на четирите си крака като на шейна.
Нямах време да видя дали и двамата достигнаха щастливо долината, защото великанът се беше обърнал към мен и не забеляза, че пътят му в онази посока се бе освободил. С дълги мощни скокове той се изкачваше право към мен. Аз не бях по-малко ужасен от Бен. Ръката ми изтърва пушката. Бягство, само бягство! Заскачах от камък на камък по скалистия склон, а чудовището хукна подир мен. Ето че пред очите ми в скалистата стена зейна голяма дупка и аз пропълзях в нея тъй бързо, както никога през живота си не бях изчезвал в дупка. Отворът й се затъмни, понеже звярът напъха вътре главата си, доколкото му позволяваха широките рога. Сумтеше като дявол и аз почувствах горещия му дъх в лицето си. Но страхът на подгоненото същество се оказа по-силен от гнева му. То издърпа главата си и отново се втурна да бяга. При това обърна гърдите си към седящия отсреща вожд, който хладнокръвно бе изчаквал този момент. Той се прицели за секунда, натисна спусъка и… лосът рухна на земята.
Мигновено То-ок-у слезе от отсрещната стена и дотича с бързи скокове. Когато много предпазливо подадох глава от дупката, той оглеждаше огромното животно и с усмивка ме подкани:
— Нека моят бял брат излезе! Този „пеере“ („елен, лос“, на езика на шошоните) падна убит от твоя куршум и следователно е твой.
— От моя куршум ли? — попитах с удивление, докато, пълзейки, се измъквах от дупката.
— Да! — кимна ми той с лукаво изражение. — Ти си Ат-пуй. Доброто сърце, и искаше да ни спасиш живота. Тогава нека в замяна на това пожънеш слава в очите на твоите хора. Воините панащи предадоха своя вампум и дойдоха преди вас в долината на лосовете, където бяха скрили оръжията си. Сигурно не сте намерили там никакъв друг дивеч освен малкото дете на лоса, което видях върху гърба на мулето ви. Ти беше тъй искрен да ми кажеш, че все още пропускаш целта, но ще трябва вече да го премълчаваш, защото желая твоите спътници да започнат да те уважават така, както аз те обичам. Настаних се на онази скала, за да изчакам воините ми да подгонят животното към мен. Тогава те видях и веднага реших да ти го подаря. Нека се знае, че то е убито от твоя куршум, за да се покриеш със слава, докато куршумът ти наистина започне да улучва. Твоят брат не ме видя и аз си тръгвам, за да не ме забележи. Моите очи искат пак да те видят. Аз казах. Хау!
Той ми стисна ръката, бързо се отдалечи и изчезна в отвъдната долина.
Такава бе благодарността на един тъй наречен дивак. Той ми преотстъпваше славата, която по право му се полагаше. Трябваше ли да откажа този дар? Не, бях твърде слаб по характер, ай… твърде млад за подобно нещо. Освен това Олд Уобъл ми се беше присмял. Вярно, сбърках тогава, приех една лъжа, реших да се надувам с чужди заслуги, но нека пък старият уестман ми завидеше, на мен, грийнхорна!
Спуснах се в другата долина. Далеч-далеч от скалистата седловина стоеше Бен с мулето, което бе здраво и читаво. Направих му знак да се приближи и го поведох нагоре към мястото, където лежеше лосът. Разбира се, отново бях взел пушката си в ръка. Той не беше видял индианеца и изобщо никой не знаеше, че го познавах. Следователно Бен в никакъв случай нямаше да се усъмни в това, че аз бях убил животното. Лесно можете да си представите неговото учудване, удивление и… неговата завист!
Стана ми жал за него. Ето защо, и както откровено си признавам, за да облекча нечистата си съвест, му направих предложение да каже на Олд Уобъл, че той е убил дребното животно, „малкото дете на лоса“. Той толкова се зарадва, че ме прегърна. Трябваше да остана при плячката си да я пазя от хищници. Нидлър тръгна с мулето към мочурището, за да доведе Олд Уобъл и Литън. Пристигнаха едва в ранния следобед. През този ден на двамата не им се беше мернал никакъв лос. Стария стоеше като онемял пред моя улов. Най-сетне призна, че много рядко е виждал такъв едър екземпляр. Завистта лъхаше просто от цялата му люлееща се фигура със странно разтърсващи се крайници. После изпод полуспуснатите си клепачи той ме измери с, кажи-речи, заплашителен поглед и ми каза:
— Well, вече знам какво е положението, сър. Когато продупчи четири пъти въздуха, си си направил с мен шега. Това е ясно. Но се надявам да не се повтаря подобно нещо, ако искаш да станем добри приятели!
Е, ние станахме приятели и все още сме такива. Неведнъж имахме успешен лов. Сякаш подаръкът на вожда изведнъж беше направил погледа ми остър, а ръката — сигурна. От онзи ден куршумите ми улучваха целта толкова точно, че на Стария никога не му мина мисълта за някаква измама. По-късно често се срещах с Бързата стрела, а неговите хора и до ден-днешен ме наричат Ат-пуй, Доброто сърце. Вождът ревниво пазеше тайната ни и днес за пръв път я издавам някому. Да, мешърс, с цялото разкаяние, на което е способен един ловец, признавам, че първият ми лос съвсем не беше мой, но затова пък след него под куршумите ми паднаха толкоз повече лосове. Аз казах. Хау!
Той замълча, а останалите, развеселени, започнаха да подхвърлят най-различни забележки за чутата история. Аз седях безмълвен. Всеки уестман е имал своето време на учение. Никой не се е родил майстор. И аз бях имал своите учители, отначало Сам Хокинс, дребното забавно човече, а после Винету, несравнимия майстор във всичко, което е необходимо да се знае и може в Дивия запад.
Що се отнася до Олд Уобъл, често бях слушал да се говори за него, но досега не го бях виждал. Знаеше се, че той действително съществува, и все пак в разказите на хората се превръщаше в митична фигура, която нямаше нищо общо с реалността. Споменаваха се стотици и стотици негови странни приумици и подвизи, доказващи, че той е някаква рядка птица, каквато едва ли може да се срещне другаде. Не беше известно къде се намира в момента, нито пък с какво се занимава и ако внезапно се появеше тук или там, това ставаше за кратко време, а после хората пак разказваха за някоя негова решителна и дръзка постъпка или пък за необикновените му чудачества.
По време на младостта му го наричали Краля на каубоите. Сега беше достигнал възраст, която хората изчисляваха на повече от деветдесет години и въпреки това разказваха, че бил все тъй държелив както на младини и само дългата му снежнобяла коса, която по време на бърза езда се развявала като грива, издавала продължителността на неговия изключително бурен живот. От години изпитвах желание да го видя. Ето че сега той е бил тук преди мен и вероятно пак бе изчезнал за известно време.
Докато Паркър разказваше, се беше свечерило. Заради команчите не биваше да палим огън, а по тази причина липсваха и обичайните вечерни разговори и ние легнахме да спим. Когато на следващото утро се наканихме да тръгнем на път, се оказа, че подозренията на Паркър са били основателни. Командирът на всяка цена искаше да задържи някой от ловците като скаут, но се натъкна на упорития им отказ и в крайна сметка разбра, че ще е по-добре да се откаже от намерението си. Вероятно един съгледвач, принуден насила да им служи, щеше да донесе повече вреда, отколкото полза. И тогава си направих шегата да му предложа услугите си. С презрително движение на ръката той отблъсна предложението ми и каза:
— Яздете си спокойно по пътя, мистър Чарли! Не е възможно човек, чиято професия е да търси изгнили кости и човешки останки, да върши онова, което ще искам от един скаут. И тъй, продължавайте да се ровите из стари гробове. Не искам с вас да си взема беля на главата!
Значи беше научил какво уж ме е довело в Дивия запад. Е, подобно сбогуване ми беше добре дошло. За да не би на тръгване да се издам с ездата си, аз заех колкото можех по-неумела стойка на гърба на коня и не я промених през целия ден, за да заблудя и моите спътници.
Тези десетима мъже се бяха събрали по пътя от Рио Хила насам и се канеха да се спуснат към Тексас, водени от най-различни подбуди. Ето защо не представляваха задружна група, обединена от обща и ясно определена цел.
От бивака на войниците до Мистейк каньон имахме четири часа езда, които изминаха, без да се случи каквото и да било. Пътем напомниха на Джошуа Холи за вчерашното му обещание и той даде дума да го изпълни. Оскъдните думи, които чух от него, ми бяха достатъчни. Вече знаех, че той е онзи бял, който бе застрелял червенокожия си приятел в резултат на някакво недоразумение. И до ден-днешен това му тежеше на сърцето и беше причина за меланхоличното му настроение, направило ми впечатление още от пръв поглед.
Отначало яздехме по каменисто плато, което после започна да се спуска надолу. По едно време се спряхме пред дълбока пропаст, към която водеше стръмна пътека. Тя се виеше между скалите на изток през привидно безкраен пролом със стръмни стени, високи неколкостотин стъпки, пресечен сякаш от юмруците на великан. Долу се плискаше река, която отгоре изглеждаше като от черно мастило. Там където се бяхме спрели, тук-там по края на скалата растяха отделни гигантски кактуси. Открилата се пред нас бездна, в която трябваше да се спуснем, беше Мистейк каньон. Отправеше ли човек поглед към застрашително зейналата пропаст, можеше да усети тръпки на ужас, да бъде обзет от такова чувство; сякаш там долу го очаква неизбежна гибел. Виждал съм много каньони, през много от тях съм яздил, но никой не ми е действал тъй отблъскващо както този.
Започнахме да се спускаме с конете по стръмната пътека, докато най-сетне достигнахме дъното на каньона. Там продължихме покрай реката, която тук, разбира се, изглеждаше съвсем иначе. Добрахме се до един голям крайбрежен камък, в който се разбиваха вълните. Тогава Джош спря коня си, скочи от него, седна върху камъка и каза:
— Това е мястото, където искам да изпълня обещанието си. Слизайте от конете, мешърс! Ще чуете как е възникнала легендата за призрака на Мистейк каньон.
— Призрак ли? Pshaw![10] — засмя се Сам Паркър. — Който вярва в призраци и духове, е глупак. По погрешка един бял ловец застрелял своя приятел апач вместо врага си — някакъв команч. И никой не може да каже кой е бил той и как е възможно подобно нещо.
— Аз, аз мога да ви кажа, само аз — обади се Джош, като прекара длан по лицето си.
— А-а, ти ли? Нима знаеш как се е случила тази злощастна история?
— Дали знам! На времето си тук от камъка, да който седя, дадох онзи съдбоносен изстрел. Очите ми бяха трийсет години по-млади, но все пак не бяха достатъчно силни и опитни, за да различат истинския враг от мнимия. Знаете ли, имах един приятел, истински верен приятел. Беше апач и се казваше Тклиш-липа, Гърмящата змия. Бях му спасил живота и както вече споменах, ми беше обещал да ми покаже едно място, където в изобилие се намирали нъгитс[11]. И тъй избрах четири свестни и храбри момчета с подходящи качества за моето начинание. Трябваше да бъдем много предпазливи, понеже мястото се намираше в територията на команчите. Ето защо ние, белите, не взехме със себе си коне, само апачът не пожела да се раздели със своя мустанг. Но ще бъда кратък — стигнахме горе до каньона. Виждате по края на скалата гигантските кактуси. По онова време далеч назад се проектираше цяла гора от тях. Досами нея си построихме колиба, където се канехме да водим нашето домакинство, докато работното ни място се намираше тук долу край реката.
Тклиш-липа не ме излъга. Нашият добив надмина очакванията ни, макар че само четирима можеха да работят, понеже се налагаше един от нас да пази колибата, а друг да ходи на лов, за да осигурява месо. Ловуването трябваше да става изключително предпазливо, тъй като Ават-кутс, Големият бизон, вождът на местните команчи, беше не само кръвожаден човек, но и виртуоз в разчитането на следи. От само себе си се разбира, че заедно с кирката и лопатата всеки от нас винаги държеше подръка и своите оръжия.
Може би бяхме прекарали на това място около три седмици, когато един ден дежурството в колибата беше поето от апача, а друг от нашите хора, дългият Уинтърс, тръгна да търси дивеч. Докато ние, останалите, здравата работехме долу, горе под жарките лъчи на слънцето червенокожият е седял и скучаел. По едно време той сваля новото си скъпоценно сантилско одеяло и по индиански обичай натърква тялото си с меча лой, за да се защити срещу насекомите. Но ето че в един момент чува зад себе си шум. Оглежда се и пред себе си вижда и веднага познава всяващия страх и ужас вожд на команчите с вече вдигната карабина, за да му нанесе удар с приклада. Преди апачът да успее да се отдръпне, прикладът се стоварва върху главата му, тъй че той изгубва съзнание. Черепът му остава здрав само благодарение на особената му шапка, украсена с лисичи опашки и кожа от гърмяща змия.
Ават-кутс го оставя временно да лежи на земята и влиза в колибата, за да я претърси. Намира нашите кожени торбички, напълнени с нъгитс, и ги окачва на колана си. Връща се обратно, захвърля старата си връхна дреха от калико[12], и я заменя със сантилското одеяло. Шапката на зашеметения индианец също му харесва и я нахлупва на главата си. После подсвирва на едрококалестия си кон, който е оставил зад кактусите, за да не му пречи, като се промъква към колибата. Обаче вижда, че пасящият наблизо мустанг на апача е значително по-добър. Наканва се да скалпира своя враг, и то докато е още жив. И тъй команчът се изправя с разкрачени крака над зашеметения неприятел, хваща го с лявата ръка за косата, за да повдигне главата му, с десницата си стисва дръжката на ножа, прави по един разрез над ушите, челото и тила и се опитва с едно здраво дръпване да изтръгне скалпа, което му се удава само донякъде. От ужасната болка Гърмящата змия идва на себе си и хваща ръцете на команча. Завързва се схватка, от която несъмнено Големия бизон е щял да излезе победител, защото потеклата кръв заслепява другия.
Междувременно дългият Уинтърс направил добър лов и се връщал към колибата с плячката си. Той открил дирите на команча, изплашил се и предпазливо ги проследил. Като заобиколил кактусовата гора, видял двамата счепкали се индианци и, заблуден от сантилското одеяло и кожената шапка, взел команча за апача. Бързо се прицелил с пушката си и стрелял по кървящия приятел, но поради доста голямото разстояние за щастие не го улучил. Когато чул изстрела, команчът светкавично се обърнал, съзрял новия неприятел, отскубнал се и зарязвайки пушката си на земята, се втурнал към мустанга на апача, метнал се на гърба му и препуснал. Кажи-речи обезумял от болка, Гърмящата змия си избърсал кръвта от очите и забелязал бягащия неприятел, както и неговия изоставен кон. В миг възседнал животното и откачайки бързо ласото от пояса си, се втурнал подир команча, докато дългият Уинтърс останал слисан на мястото си да гледа след тях, защото не можел да си обясни случилото се. Тъй като Уинтърс препречвал пътя надясно, а пък гъстите кактуси не давали никаква надежда за спасение, команчът се понесъл към каньона, макар и да знаел, че надолу към бездната по почти отвесната скалиста стена води само една много опасна пътека. Той нямал никаква представа, че долу се намират четирима бледолики.
Отсреща, от другата страна на реката, виждате, че по продължение на скалата се издава нещо като тесен ръб, който се изкачва доста нависоко. Това е споменатата пътека. По нея е трудно да вървят пешеходци, а пък за ездачи е направо опасно и затова ние немалко се учудихме, когато дочухме отгоре тропот на галопиращи коне. Поради височината, на която се намираха, отначало виждахме само главите на ездачите, но колкото по-надолу се спускаха, толкова по-голяма част от фигурите им се разкриваше пред нашите погледи. Начело бягаше мустангът на апача и заради шапката и сантилското одеяло взехме ездача му за Гърмящата змия. На някакъв непознат за нас жребец го преследваше конник, от чиято глава се спускаше окървавената му коса, и който поради пречещата му каменна стена напразно се мъчеше да хвърли ласото си върху препускащия пред него човек. Дочухме гласа на апача непрекъснато да вика: „Хататитла агуан, хата-титла агуан!“ — „Застреляйте го, застреляйте го!“ Виковете се отнасяха, разбира се, за нас и аз грабнах карабината си. В този миг първият ездач достигна дъното на каньона и ей там, отвъд реката, продължи да препуска. После слезе и другият. Долу той свободно можеше да си служи с ласото и го завъртя около главата си, за да го хвърли. Натиснах спусъка — последва вик и той изхвръкна назад от коня си, който продължи да галопира без ездач. След минута-две ние се озовахме при падналия. Можете да си представите ужаса ни, когато разпознахме нашия червенокож приятел! За съжаление куршумът ми го беше улучил много точно. Той посочи с ръка напред и с угасващ глас промълви: „Дарте личане Ават-кутс“ — „Онова куче е Големия бизон“. После издъхна.
Разказвачът замлъкна, а тъжният му замъглен поглед не се откъсваше от посоченото място. Ние, останалите, почетохме това мълчание, като също не обелихме нито дума. Едва след доста време той продължи:
— И така отплатата за подареното ни злато бе един куршум. Нарекохме каньона Мистейк каньон и това име си остана и до ден-днешен. Често са разказвали тази история в мое присъствие, но никога и през ум не ми е минавало да се обадя и да кажа, че онзи злощастен „герой“ съм самият аз. Опитвах се да заглуша болката си, да реша сам за себе си разяждащия ме въпрос. Но днес, когато се намираме на същото място, искам да сваля този камък от сърцето си и затова ми кажете, мога ли да бъда наречен убиец?
— Не, не! — завикаха от всички страни. — Напълно си невинен. Ами какво стана с команча? Избяга ли?
— Не. Намерихме го недалеч оттук в речния чакъл, където конят се беше спънал и го беше хвърлил на земята. Лесно можете да си представите какво се случи с него. Такъв е законът на Дивия запад. Да не говорим повече за това!
— Ами златото? Какво стана с вашите нъгитс? Естествено искаме да чуем какви съкровища сте отнесли тогава от каньона.
— Далеч по-малко, отколкото първоначалния чудесен добив ни бе накарал да очакваме. Сякаш някакъв ангел отмъстител скри златото дълбоко в земните недра. Откакто куршумът ми уби апача, от ден на ден нашият добив започна да намалява, докато най-сетне съвсем секна. Продължихме да копаем и работим още дълги седмици, ала напразно. А каквото добихме, не се задържа дълго. Виното и хазартът скоро го стопиха. Остана ми само едно нещо, с което няма да се разделя до края на живота си, а именно споменът за онзи миг, когато моето олово свали червенокожия от коня му. Тази картина непрекъснато изплува пред очите ми, а едновременно с нея в ушите ми проехтява пронизителният предсмъртен вик на апача. Побиват ме тръпки. Хайде да тръгваме! Не мога и не искам да гледам повече това място!
Той се изправи бавно и тежко, след което се разтърси, сякаш искаше да се освободи от някакъв невидим, притискащ го товар. Но когато посегна с ръка към юздите на коня си, за да се метне на седлото, аз го задържах и му казах:
— Твоите другари вече изказаха мнението си, че си невинен, но сега изслушай и мен, мистър Холи.
— Е? — попита той с такъв тон, като че не очакваше от мен и най-малкото облекчение или утеха.
— Ще ти разкажа една история, една истинска история, случила се отвъд океана, в Германия, в моята родина.
— Каква ли полза ще имам от историята ти?
— Може би все пак ще имаш някаква полза. Само я изслушай! Двама майстори покривачи на сгради трябвало да поставят нов ветропоказател на върха на една много висока църковна камбанария. Необходимата за тази цел стълба била закрепена здраво още предишния ден, преди да свалят стария ветропоказател. Единият от покривачите бил стар и опитен майстор, а другият бил неговият син, който имал жена и четири деца. Изкачвали се все по-нависоко и по-нависоко, от стъпало на стъпало, старият пръв, а синът след него, като и двамата се придържали само с едната си ръка, а с другата носели тежкия ветропоказател. Долу стояла човешка тълпа и гледала тази изключително опасна работа безмълвно и със замрели сърца, кажи-режи, самата тя зашеметена от голямата височина. И ето че изведнъж отгоре се разнесъл страхотен вик. Надал го синът. Бащата отговорил спокойно и предупреждаващо. Синът отново извикал и веднага след това от тълпата се изтръгнал многогласен вик на ужас, слял се в едно, защото след като синът хванал стария за крака, той със силен ритник го накарал да изпусне стъпалото и младият полетял надолу от страшната височина, и останал да лежи на земята в безформена маса.
— Възможно ли е подобно нещо! Да убиеш собствения си син! — възкликна Холи.
— Не прибързвай, сър, слушай по-нататък! Разбира се, долу край кулата се разиграли такива сцени на крайна възбуда и възмущение, които не могат да бъдат описани. А горе старият продължил да се изкачва, носейки сам ветропоказателя. Когато достигнал върха, той се изправил върху топката на кулата и с едно невероятно, наистина исполинско напрежение на всичките си сили забучил ветропоказателя върху острото „вретено“. После като че нищо особено не се е случило, бавно и сигурно започнал да слиза надолу и да откачва от куките стълбата — стъпало подир стъпало, пъхайки ги в прозорците на камбанарията, докато най-сетне изчезнал в неостъкления отвор на звънарницата. Пред вратата на кулата го очаквала побеснялата тълпа, готова да го линчува. Но той не излязъл навън. Хората нахлули в кулата и го намерили горе в звънарницата, където в мига, когато почувствувал под краката си сигурния под, старият се строполил в безсъзнание. Отнесли го до дома му и там се съвзел, но обзет от нервна треска, цял месец бълнувал за онзи страшен миг, в който се видял принуден да блъсне и погуби сина си. Умението на лекарите, както и неговата, въпреки възрастта му здрава натура, го спасили. Веднага щом вече можел да стои на крака, той отишъл в съда, за да се предаде на прокурора. И как мислиш, мистър Холи, е гласяла присъдата?
— Ами че как да гласи! За убийство на собствения син има само едно наказание — смърт! — отвърна ловецът.
— Действително ли е такова мнението ти, сър?
— Естествено. Изобщо не е възможно да има друго мнение.
— О, възможно е!
— Не. Той съвсем преднамерено е блъснал сина си, за да се убие.
— А не е ли станало във възбудено състояние?
— Нима това изключва всяка преднамереност?
— Навярно в този случай не. Но въпросът може да бъде разгледан и от една съвсем друга гледна точка.
— Много ми се иска да я чуя!
— Разбира се, случаят вдигнал невероятен шум, навсякъде се говорело за него, пишели и вестниците. В юридическите среди съществувало мнение, че непременно трябва да се поддържа обвинението в убийство и бащата трябва да бъде осъден, а после случаят да се предостави на милосърдието на монарха. Отначало хората не признавали никакво извинение за извършителя, но после, когато им станали известни причините за неговата постъпка, започнали да мислят по-иначе. Да, той бил извършил деянието преднамерено, но какво го накарало да постъпи така? Изведнъж синът подвикнал, че започнало да му се вие свят, тъй че наоколо сякаш всичко се въртяло. „Затвори очи и се дръж здраво, докато ти мине. Аз ще чакам!“ — посъветвал го старият, който си помислил, че е някакъв мимолетен пристъп. „Никъде не мога да се задържа, ръката ми нищо не чувства!“ — изкрещял му синът, като изпуснал ветропоказателя и се вкопчил в крака на баща си. С тръпки на ужас старият разбрал, че не може и дума да става за изчакване, нито за преминаване на световъртежа, защото това бил един от онези пристъпи, които напълно парализират човека и с нищо не може да му се помогне. А онзи, който се притечел на помощ, също щял да бъде повлечен към гибел. В една-единствена кратка секунда бащата премислил своето ужасно положение. С тежкия ветропоказател в лявата ръка, той трябвало да се държи само с десницата си. На крака му бил увиснал синът. Старият добре чувствал голямата тежест, която го теглела надолу и заплашвала да го запокити в бездната. Знаел, че може да й устои само броени мигове, след което безвъзвратно щял да полети надолу заедно със сина си. Е, да, ако се намирал под него, той щял да го подкрепя и може би щяло да му се удаде да го спаси, но така младежът бил неминуемо обречен. Нима този фатален пристъп на световъртеж трябвало да струва два човешки живота вместо един? Нима нещастното семейство трябвало да загуби и двамата мъже, които го изхранвали? Ако допуснел да бъде повлечен надолу, нима това нямало да е равнозначно на самоубийство, след като макар и сам, той все пак можел да се задържи? В този миг синът извикал: „Господи, вече не чувствам стъпалото! Падам, загивам!“ Той висял само на крака на баща си. Тогава старият разбрал, че няма как да се избегне ужасното, което трябвало да се случи. Със силен ритник се отърсил от сина си и младежът полетял надолу. Чул многогласния вик на ужас от тълпата. Не погледнал надолу. Очите му се замрежили, сърцето му заплашвало да спре. И все пак той трябвало да остане твърд. Съвзел се с нечовешко напрежение на всичките си сили. Като насън, в някакво състояние на апатия той се изкатерил най-горе и довършил своята работа. После започнал да слиза надолу, като прибирал стъпалата едно подир друго. А щом се озовал в звънарницата, силите му го напуснали и той рухнал в безсъзнание на земята. Все още ли си на същото мнение за неговата постъпка, мистър Холи?
— Хм-м! Тъй както го разказваш, наистина звучи съвсем иначе.
— Съвсем скоро същото почувствали и всички онези, които дотогава го осъждали. Бил му определен един много добър адвокат, който отлично изпълнил дълга си. Учени, експерти и университетски преподаватели трябвало да дадат в писмена форма становището си за световъртежа у хората и неговите последствия. Били разпитани голям брой майстори-покривачи, дърводелци, както и други занаятчии, работещи по строежите. Пред следствените органи доброволно се явили коминочистачи, та даже и акробати-въжеиграчи, за да изкажат мнението си в полза на обвиняемия. Всички те без изключение потвърдили, че старият не е могъл да действа по друг начин и че синът му е бил безвъзвратно загубен. С една дума, той бил оправдан и освободен от предварителния арест. Онези хора, които в моментната си възбуда искали да го линчуват, го посрещнали ликуващо пред входа на съда. Той живял още доста години, уважаван от всички свои познати. Казват, че никога повече не се засмял или поне усмихнал.
Невъзможно му било да превъзмогне шока от постъпката, която се видял принуден да извърши, но не се намерил нито един-единствен човек, комуто и през ум да мине да му отправи някакъв укор. Какво ще кажеш сега, сър?
— Че е било съвсем справедливо да го оправдаят — отвърна Джош. — Но какво общо има моят някогашен злощастен изстрел с този майстор-покривач?
— Не се ли досещаш?
— Не.
— А е толкова просто. Този човек е убил сина си, както ти сам каза преди малко, преднамерено, докато ти си застрелял апача по погрешка. Майсторът-покривач е бил оправдан. Е, тогава каква ли ще е присъдата на някой съд в твоя случай?
Холи се загледа замислено в земята. И ето, като че по меланхоличното му лице се прокрадна ведър радостен лъч. После той ми подаде ръка и рече:
— Сега вече знам, какво искаш да кажеш, мистър Чарли. Толкова отдавна тази история ми тежи като камък на сърцето, че не мога да се отърся от нея тъй бързо, както навярно си мислиш. Благодаря ти! Ще размисля над твоя разказ. Може би той ще постигне целта, която си му отредил. Но въпреки всичко тук не ме свърта, не мога повече да гледам това място. Нека побързаме да се махнем от този злощастен каньон.
Да, аз му мислех доброто и по-късно ми бе съдено да разбера, каква полза му е донесла историята на него, а в вследствие на това… и на мен самия. Бях си спечелил един приятел, който знаеше що е благодарност.
Метнахме се на конете и продължихме пътя си. Каньонът беше толкова дълъг, че едва след час достигнахме изхода му. Там пак растяха доста екземпляри от подобните на високи колони гигантски кактуси, по които имаше плодове. Щом ги видя, Сам Паркър спря коня си и като посочи към мен, каза на останалите:
— Ще се съгласите, мешърс, че винаги е добре човек да знае, доколко може да разчита на онези, с които язди заедно. Мистър Чарли се присъедини към нас и вероятно няма да се разделим с него тъй скоро. Възможно е всеки миг да се натъкнем на команчи и да бъдем принудени да грабнем пушките. Не мислите ли, че няма да е зле да поискаме от него да ни покаже няколко пробни изстрела?
— Да, да, нека стреля! Нека ни покаже какво може! — чуха се одобрителни възгласи. Само Джош Холи мълчеше.
— Нали чу, сър? — продължи Паркър, обръщайки се вече към мен. — Надявам се, няма да откажеш да ни дадеш доказателство за умението си да стреляш.
— Не — отвърнах аз. — Но поставям условието да не бъда подлаган на изпит само аз.
— Ами че кой още?
— Разбира се, ти.
— Аз ли? — попита той провлачено.
— Ти, а и останалите джентълмени, както се разбира от само себе си.
— От само себе си ли се разбира? Не ми е съвсем ясно от къде на къде се разбира от само себе си. Вероятно не можеш да стреляш по-добре от мен на времето, когато се срещнах с Олд Уобъл. Още вчера, докато бяхме в лагера, имах голямото желание да видя няколко твои изстрела, но не ми се искаше да те излагам пред войниците. Сега сме сами и няма да има други очевидци, които с удоволствие биха се посмели.
— Well! По каква цел ще стреляме?
— Ей там на около сто и петдесет крачки растат кактуси. По тях има плодове. Иска ми се да разбера, дали оттук ще улучиш някоя от тези кактусови „ябълки“.
— А ти можеш ли, мистър Паркър?
— Мътните го взели! Що за въпрос! Да не би да се съмняваш?
— Безразлично е дали се съмнявам, или не.
— Охо! Не си уестман, иначе би трябвало да знаеш, че подобни съмнения са истинска обида.
Разбира се, цялата работа ми доставяше удоволствие. Олд Шетърхенд трябваше да покаже, че умее да стреля! Отговорих му усмихнато и спокойно.
— Тогава, изглежда, и ти не си уестман.
— Аз ли не съм уестман? All devils![13] Сам Паркър не бил уестман! Откъде пък ти хрумна тази идея?
— Ами защото, изглежда, и ти не знаеш, че подобни съмнения са обидни. Иначе нима ще искаш да ме подлагаш на такава проверка?
— Pshaw! Но това е съвсем друго нещо. Ти се мотаеш тук наоколо с твоята кранта, за да търсиш старини, а ние сме уестмани.
— Все още не знам дали действително сте такива. Изисквате от мен да докажа дали умея да стрелям, понеже не ме познавате. А аз ви познавам също тъй малко, както и вие мен, следователно имам абсолютно същото право да разбера, доколко можете да си служите с вашите пушки. Добре, ще стрелям, но само ако и вие ми покажете, какво сте научили.
Известно време той не свали учудения си поглед от мен, а после избухна в смях, към който гръмогласно се присъединиха и останалите. След това извика.
— Какво сме научили! Знаменито! Нали, мешърс? Сам Паркър трябва да покаже какво е научил! Досега не му се е случвало подобно нещо, никога през целия му живот!
— Ами! — възразих аз. — Та нали вчера сам разказваше, че преди години е трябвало да бъдеш подложен на подобна проверка от Олд Уобъл, когато от трийсетина крачки навярно си могъл да улучиш църковна камбанария, но не и лешояд.
— Е, да, ама на времето. Сега е друго. Вече не е нужно да се подлага Сам Паркър на изпит като някой хлапак в училище. Но може би си чувал, че никой уестман не пропуска възможността да опита някой и друг добър изстрел, тъй че нямам нищо против твоето желание, колкото и да е странно. Съгласни ли сте, мешърс?
Останалите деветима мъже дадоха съгласието си и ние слязохме от конете. Наумих си да стрелям доста зле и да им дам възможност да ми се смеят от сърце. По-късно аз щях да им се смея. Ако в резултат на лъжливото ми поведение те наистина ме смятаха за голям особняк, който търси стари гробници, като уестмани все пак трябваше да имат достатъчно набито око, за да видят, че враният ми жребец съвсем не е кранта.
Започнахме да си хабим барута. Макар че стрелбата на Паркър и Холи не можеше да се нарече майсторска, все пак те стреляха добре, а останалите — сносно. Моите три куршума се разминаха с целта. Те улучиха скалата толкова встрани, че наистина пожънах гръмогласен смях, а Паркър се обърна към мен с укорителен тон:
— Тъй си и мислех! Който изпраща куршумите си на повече от двайсет крачки встрани, не би трябвало да бъде чак такъв самохвалко и да кара Сам Паркър да доказва изкуството си в стрелбата! Не ми се сърди, сър, ама здравата се изложи! Ти няма да улучиш нито дивеч, нито пък индианец и само можеш да се радваш, че ни срещна. Въпреки всичко ми харесваш и ние нямаме нищо против да останеш заедно с нас, докато достигнем местности, където ще можеш да продължиш пътя си сам, без да се излагаш на опасности.
Възседнахме конете и продължихме. И през ум не ми минаваше да му се сърдя заради „самохвалкото“ и предупреждението му. Просто не се беше изразил особено изискано, но и аз не бях желал нещо друго.
Най-напред се наложи да прекосим няколко високи плата, отделени едно от друго чрез каньони, после пътят ни започна да се спуска надолу към земите край Рио Пекос и при условие че запазехме бързината си, щяхме да достигнем реката привечер на следващия ден. Скоро тук-там започнаха да се появяват затревени места, после различни гроздови и ягодовидни растения, а следобед се натъкнахме на някакъв поток, по чиито брегове отначало се срещаха само отделни храсти, а по-нататък и цели гъсталаци, намиращи тук нужната храна и влага, за да виреят. Тъкмо когато слънцето се канеше да залезе, потокът ни отведе в долина, която предлагаше на конете ни сочна паша, а на нас не едно и две места, много подходящи за бивакуване през нощта. Там растяха даже и дървета.
Паркър, който минаваше за наш предводител, избра едно място, почти изцяло обградено от храсти, чиято единствена открита страна се преграждаше от водите на потока. Изборът му съвсем не беше лош, още повече че тук имаше достатъчно пространство и за конете ни, тъй че през нощта те можеха да останат при нас и не беше необходимо да ги охранява специален пост. След като слязохме от седлата и се разположихме удобно, Паркър и Холи се отдалечиха, за да се опитат да набавят прясно месо. Когато малко след залез слънце се върнаха, видяхме, че са имали късмет и са застреляли няколко диви пуйки, които започнахме да печем. Намираха се предостатъчно сухи клони за огъня. Получих си моята част и щом я изядох, се оттеглих настрани чак до първите храсти, където завързах коня си и легнах близо до него.
Другите подеха обичайния за уестманите разговор, но тъй като той не ми предлагаше нищо ново, предпочетох да остана сам. Повечето време след изпитанието по стрелба се бях държал настрана от останалите. Само Джош на няколко пъти бе приближавал коня си до моя, за да ми каже някоя и друга по-топла и по-дружелюбна дума, отколкото можеше да се очаква от неговия затворен характер. Сега той седеше мълчаливо при другарите си и само от време на време се намесваше в разговора им с някоя кратка забележка. Личеше си, че мислите му бяха заети с нещо друго, което можех твърде лесно да отгатна. После той стана на крака, бавно се приближи, седна до мен и каза:
— Мога ли да остана при теб, сър, или предпочиташ да бъдеш сам?
— Остани, мистър Холи! Нямам нищо против.
— Това ме радва. Изглежда, си мълчалив човек и няма да ти досаждам с много приказки. Аз също предпочитам да мълча, но все пак трябва да ти благодаря.
— За какво?
— За историята, която разказа днес. През целия път размислях над нея. И досега нито за миг тя не ми излиза от ума и чувствам, че ще донесе облекчение на моите страдания. Човек изпитва дяволски отвратително усещане, когато знае, че е убиец на свой приятел.
— Нали и преди ти казах, че не си убиец, а същото трябваше да ти потвърди и докаже моята история.
— Well! Дължа ти благодарност, а и ми харесваш. Вярно, че не си някое велико светило на Запада, но у теб има нещо, което ме привлича, нещо такова, такова… ами сякаш съм много жаден и виждам пред себе си бистрите и чисти води на някой поток. И лицето ти е също тъй чисто и ведро. Човек с удоволствие се взира в него. Затова се и ядосах на онази проверочна стрелба. Разбира се, само заради теб. Щях да се радвам, ако резултатите ти бяха по-добри и изобщо не се беше изложил така. Това не те ли измъчва?
— Не.
— Не ли? Хм-м, странно! Та нали не е кой знае каква чест да стреляш толкова далеч от целта.
— Но не е и позор.
— Позор е, и то немалък.
— Човешките дарби не са разпределени равномерно. Който не е добър стрелец, вероятно умее да върши по-добре нещо друго.
— Възможно е. Само се питам дали от това друго нещо има някаква полза тук в Дивия запад. Но не искам да те огорчавам, като продължавам да говоря за работи, които не умееш да вършиш. Напротив, желая ти всичко най-добро и ми се иска някак си да ти помогна. Но да не говорим повече, не обичам засуканите приказки.
Той легна на земята и се изпъна удобно.
Хората край огъня разговаряха толкова високо, както иначе не бих позволил. Но тъй като не им бе известно кой съм, нямаше да приемат от мен никакви съвети, а камо ли разпореждания. Те знаеха много добре, че не бе изключено наблизо да се намират команчи. А аз, който бях чел бележката на Винету, го знаех още по-добре. Но далеч по-голяма непредпазливост от шумния им разговор бе запаленият от тях огън. Светлината му можеше да проникне между храсталака и да ни издаде. А ако това не станеше, всеки опитен индианец с добро обоняние неминуемо щеше да надуши дима от неколкостотин крачки. Ето защо реших да си държа очите и ушите отворени, докато огънят догори.
Тъй останах да лежа дълго време, притиснал едното си ухо в земята, за да мога да чувам надалеч, като погледът ми непрекъснато шареше по храстите. И ето че изведнъж забелязах как конят ми престана да пасе, вдигна глава и я задържа извита настрани по един определен начин, който ми бе твърде добре познат. После пое въздух, тихо изпръхтя и се обърна към мен. Някой се приближаваше от онази посока и този някой беше бял. Ако беше индианец, враният ми жребец нямаше да пръхти. Това бе част от индианската дресировка, която имаше.
— Иш хош! — подхвърлих му полугласно. Конят разбра заповедта ми и легна на земята. Беше ме предупредил и сигурно повече нямаше да прояви никакъв признак на безпокойство. Онзи, който се приближаваше, не биваше да разбере по поведението на жребеца, че идването му е разкрито.
Най-вероятно той бе сам. Без съмнение беше надушил нашия огън и във всички случаи бе оставил коня си нейде по-надалеч, за да се промъкне тайно до нас. Нямаше защо да се страхуваме от него, напротив, при сегашните обстоятелства всеки бледолик трябваше да е доволен, ако се натъкнеше на бели. Следователно можеше да се очаква, че след като ни подслушаше, за да разбере какви сме, щеше да се върне да доведе коня си и да се присъедини към нас.
И тъй, известна ми беше посоката, от която се приближаваше. Обърнах се с лице натам и полупритворих очи, за да мога изпод спуснатите си клепачи да наблюдавам въпросното място в храсталака. Човекът не биваше да забележи, че погледът ми е насочен към него.
Светлината на огъня проникваше между листата, като рязко очертаваше контурите им. Забелязах леко раздвижване на клоните. Човекът се приближаваше, пълзейки бавно и извънредно предпазливо през храсталаците. Не се долавяше никакъв шум, абсолютно нищо, още повече че моите спътници продължаваха разговора си на висок глас. Ето че в този момент той достигна последните храсти. Трудно му беше да погледне през тях, защото тъкмо на това място шумата бе твърде гъста. Налагаше му се да отстрани малко от нея, да махне поне един клон или някоя вейка. Не биваше да го чупи, тъй като можеше да чуем шума. Ето защо предположих, че ще го отреже. И наистина след не повече от половин минута видях как една наистина доста незначителна част от шумата изчезна.
Когато с удвоено внимание насочих погледа си към онова място, забелязах две сякаш фосфоресциращи точки. Това бяха очите му, които можеха да бъдат открити само от опитен уестман със силно изострени сетива. В Дивия запад има стотици ловци, които никога не успяват да открият през нощта очите на някой съгледвач. Това не зависи само от упражняването. Вярно и то е необходимо, обаче човек трябва да притежава и дарба, с други думи, това качество да му е вродено. Нейде над очите на непознатия се открояваше нещо като светла лента, наподобяваща бял воал. Изглежда, човекът беше стар и имаше снежнобяла коса. И ето че изведнъж той нададе силен вик, бързо скочи на крака и излезе от храсталака.
— Паркър, Сам Паркър е тук! — възкликна той. — Стар мой познат, от когото няма защо да се крия.
Изплашените мъже край огъня светкавично се изправиха. И намиращия се до мен Джош също скочи на крака. Аз останах легнал.
— Олд Уобъл, Олд Уобъл! — силно извика Паркър. А после, тъй като бе употребил прякора на този човек, поправяйки се, добави: — Фред Кътър! Извинявай, мистър Кътър, че ми се изплъзна туй име! Но виновна е изненадата ми.
Значи това беше Олд Уобъл, когото толкова много исках да видя и за когото вчера бяхме говорили. Да, ей го къде стоеше на светлината от огъня, точно такъв, какъвто ми го бяха описвали. Имаше висока, много стройна и слаба фигура. Носеше шпори, чиито колелца бяха извънредно големи. Мършавите му крака бяха обути в легинси, които, изглежда, бяха стари поне едно столетие. Силно замърсената му риза оставяше врата и гърдите открити, а върху нея бе навлякъл провиснала връхна дреха, образуваща широки гънки, чийто цвят едва ли можеше вече да се определи. Старата му шапка имаше страшно широка периферия и бе силно килната назад. Под нея на главата си беше завързал кърпа, чиито краища се спускаха по раменете му. На ушите му се виждаха големи тежки сребърни обици. В пояса му бе затъкнат стар дълъг леко закривен ловджийски нож, а кокалестата му десница държеше някаква пушка, чиято конструкция засега не ми бе възможно да различа. Лицето му бе същото, каквото Паркър ни го беше описал предишния ден. Но в този някогашен Крал на каубоите най-много биеше на очи бялата коса, която буйно напираше изпод шапката и кърпата му и се спускаше почти до пояса.
Той хвърли наоколо бърз и изпитателен поглед, разтресе и разлюля тялото и крайниците си по особен начин, изразяващ чувство на превъзходство, и на извинителните думи на Паркър отговори следното:
— Pshaw! Знам, че ме наричат така и нямам нищо против и вие да използвате същото име. Но сте дяволски непредпазливи типове. Напалили сте такъв огън, който може да се надуши от двайсет мили и крещите така, че се чува на още десет мили по-нататък. Ако вместо мен се бяха появили половин дузина червенокожи, за по-малко от минута можеха да ви избият. Това е ясно! Има хора, които и през целия си живот не поумняват. А всъщност откъде идвате, момчета?
— Откъм Хила — отвърна Паркър.
— А накъде сте тръгнали?
— Надолу към Пекос.
— Нещата се нареждат добре. Възможно е там да ми потрябвате. А минахте ли край военния лагер, разположен горе на няколко часа езда отвъд Мистейк каньон?
— Останахме да бивакуваме в него една нощ.
— Куртките още ли са там?
— Да.
— Добре, много добре! Защото пак ще трябва да се изкачвам до тях. Вече бях в лагера им.
— Да, казаха ни.
— Well, имам настойчива молба към вас. Нуждая се от помощта ви. Ще ви кажа за какво става въпрос, но първо искам да доведа коня си, който, щом надуших огъня, вързах по-надалеч, за да се промъкна незабелязано до тук. Ей сега се връщам.
Той прескочи потока и се изгуби. Десетината мъже останаха по местата си, кажи-речи, все още втрещени от изненада. Едва след като Олд Уобъл изчезна, започнаха в надпревара да изразяват удивлението си. Аз мълчах както и досега. Конят ми все още лежеше на земята. Понеже така не можеше да пасе, му подвикнах: „Шиши!“ Той веднага скочи на крака и започна да пощипва трева.
След известно време Олд Уобъл се завърна, водейки коня си за юздите. Когато и двамата прескочиха потока, той го остави да пасе, седна край огънат и каза:
— Всъщност тези пламъци са прекалено големи. Това е ясно. Но тъй като дойдох при вас току-що и следователно знам, че местността е безопасна, огънят може да гори. Докога смятате да останете на това място?
— Само тази нощ.
— И утре и следващата нощ пак ще бъдете тук.
— Едва ли.
— Сигурно е. Веднага ще чуете защо. Само че най-напред ми се иска да разбера що за хора са се събрали тук. Познавам Сам Паркър, който на времето застреля първия си лос, докато беше заедно с мен на лов. А кои са другите?
Паркър назова имената им, после посочи към мен и с пренебрежителен тон продължи:
— А онзи човек е мистър Чарли, немски учен, който търси стари индиански гробници.
Тъй като продължавах спокойно да си лежа, Олд Уобъл се поизвърна към мен и рече:
— Индиански гробници ли? Странно занимание! Но все пак е уестман, нали?
— Не — продължи Паркър. — Днес го накарахме да ни покаже умението си с три изстрела, но куршумите му минаха на цели двайсет крачки от целта.
— Хм-м, подобно нещо ми е познато, виждал съм такива изследователи, които идват в саваната, за да пишат книги, книги за езика и произхода на отделните червенокожи племена. Бил съм им водач и съм се побелявал от ядове. Никой от тях не умее да борави с нож или карабината като хората. Учеността погубва човека. Това е ясно. А сега да ви задам един важен въпрос. Искате ли да се сдобиете с няколко десетки индиански скалпа?
— Защо не? От кое племе?
— Команчи.
— Нямам нищо против, мистър Кътър. Лесно ли ще бъде?
— Не съвсем. Все пак всеки ще рискува собствената си кожа. Страх ли те е?
— Не е там работата. Но съм свикнал да влизам в играта едва след като съм си погледнал картите. Затова смятам, че ще е правилно, ако преди това ни кажеш за какво става въпрос.
— Чували ли сте името Олд Шуърхенд?
При споменаването на това име всички останаха изненадани, а Паркър бързо попита:
— Сигурната ръка? Него ли имаш предвид?
— Йес. Значи знаете това име?
— Разбира се, на всички е известно, макар че още не сме го виждали лично. Той е най-добрият стрелец в целия Див запад.
— Може би малко се поизсили. Вярно, че куршумът му никога не пропуска целта, откъдето идва и името му, но Винету и Поразяващата ръка стрелят поне също толкова безпогрешно. Преди известно време се запознах със Сигурната ръка и той спечели уважението ми. Неотдавна се разделихме, понеже ми се наложи да се изкача нагоре към местността на форт Стантън, а той пък се канеше да отиде към Рио Пекос при апачите мескалероси, за да ги попита къде може да намери Винету. Иска да се запознае с него и с Поразяващата ръка. Съвсем скоро след като се разделихме, научих, че команчите са изровили бойната секира. Той не го знаеше и понеже пътят му пресичаше техния маршрут, щеше да се озове в голяма опасност. И тъй незабавно тръгнах обратно, за да го предупредя, което не беше трудно, защото знаех откъде щеше да мине. Успях да го догоня, ама нали дяволът си няма друга работа, не бяхме и четвърт час заедно, когато един отряд команчи изненадващо ни нападна.
— Мътните го взели! Много ли бяха.
— Над сто.
— А вие само двама?
— Йес.
— И въпреки това се измъкнахте!
— Аз да, ама той не — отговори Олд Уобъл, като лицето му придоби лукаво изражение.
— Остави го сам?
— Йес.
— По дяволите! Нима си постъпил правилно?
При тези думи Стария изпъна снага, по лицето му се плъзна израз на безкрайно превъзходство и той попита:
— Да не би да искаш да ме укориш, мен, Фред Кътър, когото наричат Олд Уобъл? Не си ти човекът, който ще ми прави упреци. Запомни това! Често един грам хитрост върши повече работа от десет килограма барут. Знам го много добре. Да, плюх си на петите и защо не? Безполезна беше всяка съпротива. Затова и Олд Шуърхенд се предаде доброволно. Видях, че не е ранен. Нима трябваше и аз да се предам? Тогава и двамата щяхме да сме пленници, навярно нямаше да имаме абсолютно никаква полза един от друг и никой нямаше да разбере за нашата участ. Команчите щяха да ни умъртвят на кола на мъчението и едва след нашата блажена смърт щеше да се разчуе, че сме им били паднали в ръцете и те са ни подарили по един билет за Вечните ловни полета. Не, Олд Уобъл не прави такива левашки грешки! Предпочетох да офейкам. Вярно, че куршумите им ме сподириха, но не ме улучиха. Това е ясно, иначе дупките им щяха да се виждат. Ето, сега съм свободен и мога да помогна на Сигурната ръка да се избави от плен. Така не е ли по-добре, отколкото, ако се бях оставил да ме заловят заедно с него?
— Може и да си прав, мистър Кътър, но после хората ще разправят, че щом видял команчите, Олд Уобъл избягал. Ще ти бъде ли приятно, сър?
— В този случай само някой глупак може да ме упрекне. Разсъдливият и опитен уестман знае какво да мисли и какво не. А кое е по-лесно — да се предадеш без съпротива, или да си пробиеш път сред стотина червенокожи и да избягаш?
— Разбира се, първото.
— Виждаш ли! Защо тогава преди малко надрънка такива глупости? Аз ще измъкна Сигурната ръка от плен.
— Вярвам, че си способен на такова нещо. Но как ще я подхванеш тази работа? Тя е твърде трудна и опасна.
— Знам. Но нима трябва да оставя в беда този храбър и прочут ловец? Веднага се сетих за драгуните, които са се разположили на лагер горе отвъд Мистейк каньон и препуснах право натам, за да доведа помощ.
— Ще тръгнат ли с теб?
— Наистина предполагам, че ще се опънат, защото са си поставили за цел да накажат едно друго племе на команчите, обаче аз ще моля и заплашвам дотогава, докато изпълнят желанието ми.
— Само дано не стане твърде късно!
— Well, вярно, че няма никакво време за губене. Нападнаха ни днес призори. Ще трябва да дам възможност на изтощения си кон да си отпочине тук до развиделяване и следователно ще достигна лагера на военните едва утре вечер. Даже в случай че те тръгнат веднага, пак ще изминат два дена, докато се доберем до онова място, където, разбира се, няма да заварим команчите. Ще се наложи да ги преследваме и ще изминат още два дена или пък и повече, докато успеем да ги догоним. Междувременно те могат да пречукат Олд Шуърхенд. За съжаление не виждам никакъв друг начин за спасяването му. Но ще разчитам и на теб, мистър Паркър.
— В какъв смисъл?
— Командирът на военната част ще ми даде вероятно само част от хората си. Затова ви моля всички да останете тук, докато вдругиден пристигна с войниците и се присъединя към вас. Десет уестмани с десет добри и точни пушки са голяма помощ за мен.
— Аз няма да кажа не, а доколкото познавам моите спътници, те също ще проявят готовност да те последват. Само се опасявам, че ще закъснеем. Не е ли възможно да се опитаме да извършим този удар без войниците? По такъв начин ще спечелим цели два дена. Помисли си само, сър!
Олд Уобъл огледа изпитателно хората наоколо. Резултатът, изглежда, не беше кой знае колко окуражителен, защото замисленото му лице се покри с бръчки, изразяващи съмнение, и той каза:
— Моите почитания за предложението ти, сър, но става въпрос за изключително опасно начинание. Тези мъже готови ли са да рискуват живота си заради един чужд за тях човек, макар той да е и Сигурната ръка?
— Хм-м! Попитай ги сам, мистър Кътър!
След като Олд Уобъл попита поотделно всеки един от хората, само Паркър и Холи му отговориха определено и с готовност. Макар че и останалите казаха „да“, по тона им си личеше, че имаха желание това приключение да не е чак толкова опасно.
— Well — рече Стария с много сериозно изражение, — разбрах, какво е положението. — И посочвайки към мен, добави: — А пък онзи любител на старините, дето стреля на двайсет крачки покрай целта, съвсем не може да ни бъде от полза. Де да имах само една шепа решителни и опитни мъже, тогава начинанието ни далеч нямаше да е чак толкоз рисковано. Човек трябва само да може твърдо да разчита на хората си. Спомнете си колко често Олд Шетърхенд и Винету са се справяли с далеч по-трудни и опасни положения без каквато и да било чужда помощ! Най-напред ми мина мисълта да потърся Винету, но не знам точно на кое място край Рио Пекос се намират неговите мескалеро-апачи и…
Той замлъкна. Жребецът ми имаше навик да стои сам и не търпеше в непосредствена близост непознати коне: Ето че конят на Олд Уобъл се бе приближил твърде много до него и той посегна да го ухапе, другият му отвърна със същото и така двете животни се нахвърлиха едно срещу друго.
— Ама каква е тази нахална кранта, дето малтретира коня ми! — възкликна Стария, като скочи на крака.
Той се завтече към тях и улови юздите на врания ми кон, за да го дръпне настрани от своето животно, но жребецът ми се изправи на задните си крака почти вертикално, вдигна го във въздуха и го запокити встрани, тъй че той се приземи до мен. С една ругатня Олд Уобъл бързо скочи на крака и отново се накани да посегне към юздите му. Тогава го предупредих:
— Улови своя, а не моя кон. Той се подчинява само на мен и ще ти натроши кокалите с копитата си!
Жребецът ми наистина бе заел съответната поза и беше готов в случай на повторно посегателство да го ритне със задните си копита в главата или гърдите. Същевременно той изви към Стария изключително красивата си глава, и така, осветяван от огъня, представляваше гледка, която не можеше да не предизвика възхищението на който и да е познавач на коне. Преди това Олд Уобъл изобщо не беше огледал добре великолепното животно, но в този миг стреснато отстъпи няколко крачки назад и учудено извика:
— Thunderstorm[14], що за животно е това! Човек трябва да го разгледа по-подробно!
Той започна да обикаля около жребеца на почетно разстояние. Като някогашен Крал на каубоите несъмнено беше и добър познавач на коне. По старческото му лице започна все по-ясно и по-ясно да се изписва израз на възхищение.
— Никога досега не съм виждал такъв жребец! — призна той. — Има съвсем ограничен брой коне от тази раса, които се отглеждат единствено от мескалеросите. От същата кръв са и два врани жребеца, чиито господари…
Той не се доизказа, приближи се до мен, а аз все още лежах в тревата, огледа ме подробно, наведе се, взе в ръка мечкоубиеца и карабината „Хенри“, която все още бе в калъфа си, разгледа пушките, после пак ги остави на мястото им и ме попита:
— Твой ли е този жребец, сър?
— Да — казах аз.
— Купи ли го?
— Не.
— Подариха ли ти го?
— Да.
Тогава по старческото му лице пробягна една неописуемо лукава и хитровата усмивка. Той кимна, а в очите му се появиха весели искрици, докато продължаваше да ме разпитва:
— Ами ловната ти дреха и легинсите, които носиш, и те ли са ти подарени, сър?
— Да.
— И наистина ли търсиш стари гробове?
— Да, понякога.
— И се казваш Чарли?
— Разбира се.
— Well, познавам един бял, или по-точно съм чувал за него, когото неговият кръвен брат нарича Шарли, и ти желая голям успех в издирването на старини. Извини ме, че за малко не се отнесох грубо с коня ти. Подобно нещо няма да се повтори. Това е ясно!
Той се завърна при огъня и седна на земята. Беше разкрил моето инкогнито, но не желаеше да ме издава. Другите не проумяваха нищо нито от поведението, нито от думите му. Само го гледаха учудено и въпросително. Но след като лицето му остана безразлично и той не им даде никакви обяснения, без да се замислят ни най-малко над личността ми, отново подеха прекъснатия си разговор. Станах от земята и минах покрай тях, за да напусна лагера, и то така, сякаш нямах никаква определена причина. Не исках да привличам вниманието им върху себе си.
А причина да се отдалеча от лагера имах и то твърде основателна. Олд Шуърхенд и Олд Уобъл са били нападнати. Старият каубой беше успял да избяга. Той бе един от най-способните, опитни и хитри уестмани. Ето защо се учудвах, че се чувства в пълна безопасност. Бях твърдо убеден, че команчите са тръгнали да го преследват. Те щяха да се досетят, че той ще доведе помощ за Сигурната ръка, и затова на всяка цена трябваше да го настигнат и убият. Олд Уобъл сигурно бе яздил много бързо, но предполагах, че за преследването му са били избрани воините с най-добрите коне и преднината му не можеше да бъде кой знае колко голяма. Вероятно бе на свечеряване индианците да са спрели, за да лагеруват. Но тъй като можеха да предположат, че през лесно проходимата долина той ще продължи да язди и след настъпването на нощта, бе твърде възможно да са постъпили по същия начин. В такъв случай сигурно не бяха много далеч оттук. Независимо от това, дали предположението ми бе вярно, или не, аз исках малко да се огледам наоколо.
След като прескочих потока, тръгнах надолу по течението му. Привикналите ми на тъмнината очи ме улесняваха в ориентирането. Докато вървях, избирах такива места, които един ездач сигурно би избегнал, тъй че се чувствах доста сигурен в безопасността си. Въпреки това ръката ми държеше ножа и бях готов да се отбранявам — не бе изключено индианците да надушат огъня и да се промъкнат насам пеша.
Продължих безшумно да вървя все по-нататък, като не рискувах да направя крачка дори, без предварително да съм се уверил, че непосредствено пред мен не се намира никакъв неприятел. Спрях се, когато миризмата на пушек вече едва-едва се усещаше. Тук беше критичната точка, решаващото място, и аз седнах на земята, за да чакам. Ако преследвачите бяха спрели да лагеруват, нямаше да се появят и сигурно щяхме да се натъкнем на тях едва рано сутринта. Но ако въпреки тъмнината бяха продължили ездата си, тук обонянието им щеше да долови дима и вероятно щяха да спрат, за да се съветват как да постъпят. В такъв случай щях да се опитам да подслушам разговора им.
След като чаках може би повече от час, аз си казах, че напразно съм бил пътя до тук и че срещата ни с преследвачите щеше да стане едва на следващия ден. Изправих се на крака, за да се върна обратно. Но в същия миг ми се стори, сякаш нейде отзад долових слаб шум. Спрях се и напрегнах слух. Да, някой идваше насам. Веднага се сгуших зад един храст.
Шумът се приближаваше. Дочух конски тропот, заглушавай от меката, покрита с трева земя. Не можеше да са повече от трима. Ето че след малко видях и ездачите. Бяха само двама и то индианци. Тъй като яздеха, на фона на небето можех ясно да различа фигурите им. Преминаха край мен, без да спират. Бързо и безшумно ги последвах покрай храсталаците, промъквайки се редом с тях. И да причинях някакъв слаб шум, той щеше да бъде заглушен от стъпките на конете. Впрочем не стана нужда да ги следвам дълго, защото единият от тях внезапно спря коня си, шумно пое въздух и на езика на команчите, който разбирах и който е сроден с диалекта на шошоните, каза:
— Уф! Не мирише ли на дим?
Другият също задуши въздуха и отговори:
— Да, това е дим.
— Бялото куче е било тъй непредпазливо да запали огън.
— Щом го е направил, не е възможно да е прочут воин, защото, ако беше такъв, никога нямаше да бъде толкова непредпазлив.
— Да, той е обикновен и неопитен воин и за мен и моя брат няма да е трудно да му вземем скалпа.
— Значи бе достатъчно, че само ние двамата тръгнахме да го преследваме. Когато се стъмни, моят брат искаше да спрем да лагеруваме. Колко добре стана, че ме последва и продължихме ездата си! Щом вземем скалпа му, веднага ще се върнем обратно при Саскуан-куи, Синята вода, накъдето се отправиха и нашите воини. Но тук ще трябва да слезем от конете.
— Не е необходимо моят брат да ми го казва, знам, че на кон не можеш да се промъкнеш тайно до неприятел, когото искаш да изненадаш.
Те скочиха от конете и ги вързаха, за да не се отдалечат. После предпазливо продължиха пътя си, а аз ги последвах. Бяха насочили цялото си внимание напред. Намирах се най-много на осем крачки зад втория. Трябваше ли да изчакам, докато се промъкнеха между храсталаците край нашия огън? Не. Щеше да бъде голяма грешка. На всяка цена трябваше да ги нападна още тук и не се поколебах да го сторя. Затъкнах ножа в пояса си и извадих револвера. С три-четири бързи големи скока настигнах втория индианец и така го ударих с дръжката на оръжието по главата, че той рухна на земята. Първият чу шума, спря се, огледа се и попита:
— Какво беше това? Моят брат…
Не можа да продължи. Нахвърлих се върху него, с лявата си ръка го сграбчих за гърлото, а с десницата му нанесох такъв удар, че и той се строполи на земята. И двамата имаха ласа. Положих изпадналите в безсъзнание червенокожи с гръб един към друг и тъй здраво ги свързах от глава до пети с неразкъсваемия ремък, че когато дойдеха на себе си, сигурно нямаше да могат да се помръднат. Но понеже не беше изключено да се отърколят нейде настрани, аз ги завлякох до най-близкото дърво и здраво ги завързах за него. Вече в никакъв случай нямаше да успеят да се освободят и аз се завърнах в нашия лагер, прескочих потока, без да кажа нищо, и пак легнах на предишното си място. Олд Уобъл ме погледна изпитателно. Другите изобщо не бяха обърнали внимание на продължителното ми отсъствие.
— Не беше тук, сър, и следователно не знаеш, какво обсъждахме междувременно. Аз няма да яздя до лагера на военните — каза той.
— Дошла ти е някоя друга идея, така ли? — попитах аз. — Може би имаш нов план?
— Да, забравих нещо, за което всъщност трябваше веднага да се сетя. Чувал си за Поразяващата ръка, нали?
— Разбира се.
— Е добре, този ловец се намира наблизо край Рио Пекос и реших да го потърся, за да го помоля за помощ. Мислиш ли, че ще се съгласи?
— Убеден съм в това.
— Pshaw! — намеси се Паркър с пренебрежителен тон. — От къде на къде мистър Чарли може да знае как ще постъпи един мъж като Поразяващата ръка! Той даже си няма и представа, че ако Поразяващата ръка реши, може да освободи пленника съвсем сам.
— Е, все пак не съм чак толкова голям невежа, колкото си мислите — защитих се аз. — Макар и да не се числя към именитите уестмани, може би все пак не бих извършил такива грешки, каквито направихте вие.
— Ние ли? Грешки?
— Ами да.
— А какви?
— Оставихте се мистър Кътър да ви изненада и не забелязахте приближаването му.
— Да не би ти да го забеляза?
— Да.
— Мистър Чарли, я не ме баламосвай!
— Pshaw! Мога да го докажа.
— Докажи го!
— С удоволствие. Мистър Кътър, я ни кажи следното: за да виждаш по-добре, не отряза ли едно клонче, когато лежеше скрит ей зад онзи храст?
— Да, вярно е. Значи си го забелязал, сър. Думите ти са доказателство, иначе няма откъде да го знаеш.
— Щом си го видял, защо не ни каза? — попита Паркър.
— Защото сметнах, че е излишно…
— Охо! Ами ако беше някой индианец?
— Знаех, че е бял.
— Невъзможно!
— Пишеш се за уестман, а не знаеш как в тъмна нощ да различиш бял от червенокож, без да го виждаш!
— Да не би, да искаш да ме поучаваш?
— Май че е необходимо, защото направи и друга, далеч по-голяма грешка. А подобна грешка може да ти струва живота.
— Мътните го взели! Бъди тъй добър да ме запознаеш с тази грешка, застрашила живота ми!
— Ще ти изпълня и това желание. Може би си в състояние да ми кажеш как постъпват обикновено червенокожите, когато им избяга някой бял?
— Разбира се. Възсядат конете си и препускат подир него, за да го заловят. Всеки го знае!
— Но, изглежда, ти не го знаеш.
— От къде на къде? Започваш да, ме обиждаш, сър.
— Никого не искам да обидя, а само да те предупредя. Мистър Кътър се е изплъзнал от команчите. Да не би да мислиш, че те не са започнали да го преследват?
— Zounds![15] Не бях помислил за това.
— А човек трябва да мисли за такива работи! Индианците ще тръгнат по дирите на Олд Уобъл дори и само заради Сигурната ръка, защото в противен случай избягалият може да доведе помощ за освобождаването на пленника им.
— Thunderstorm! — извика в този момент Олд Уобъл, като се плесна с длан по челото. — Вярно, съвсем вярно, сър. Как можах изобщо да не се сетя за тази опасност! Те сигурно са по петите ми и ще направят всичко възможно да ме заловят.
— А не разставихте даже и постове!
— Ще стане, веднага ще стане.
— Не е достатъчно само това.
— А какво още, сър? Бързо кажи! Веднага ще направя всичка каквото смяташ за необходимо.
За мен беше цяло удоволствие да гледам лицата на другите. Смаяните им погледи шареха между мен и него, а слисаният Паркър го попита:
— Каквото този човек сметне за необходимо ли? Да не би да мислиш, че мистър Чарли знае какво трябва да се направи в положение като нашето?
— Да, тъй мисля — отвърна Олд Уобъл. — Нали чухте, че е бил загрижен за безопасността ни повече, отколкото самите ние. И тъй, мистър Чарли, какво ще ни посъветваш?
— Щом преследвачите наближат, ще надушат огъня ни. А може би са вече наблизо и се канят да се промъкнат до тук и да ни шпионират. На ваше място бих изпратил съгледвачи, които да претърсят пътя докъдето може да се усети миризмата от дима на огъня.
— Well, sir, veri well! Няма да се бавим нито миг да го сторим. Мистър Паркър, накарай трима-четирима от твоите хора да отидат да видят как стоят нещата. Скоро ще разбереш, че наистина е необходимо.
— Йес — обади се ловецът. — Действително е странно, че самите ние още от самото начало не помислихме за това. Странно е и че трябваше да ни го каже тъкмо този любител на старини. Самият аз ще взема четирима мъже и ще отида на разузнаване.
— Но и четиримата да си отварят очите и ушите, иначе няма ни да чуят, ни да видят каквото и да било. Това е ясно.
Паркър избра четирима от своите хора и се отдалечи заедно с тях. Предполагах, че ще намерят двамата вързани команчи, както и техните коне, и предварително се радвах на слисаните им физиономии, които живо можех да си представя. Останалите край огъня поддържаха само едносричен разговор. Аз лежах притихнал в сянката на храсталака и очаквах завръщането на съгледвачите.
Измина доста повече от час, преди да се появят. Начело вървеше Паркър. Следваха го двамина с индианските коне, а после идваха и другите двама, като всеки носеше на гръб по един от команчите. Още преди да достигнат огъня, Паркър извика:
— Мистър Кътър, я виж какво и кого доведохме!
Олд Уобъл скочи на крака, втренчи поглед в двамата червенокожи, които, разбира се, вече бяха в съзнание, и извика:
— Двама команчи, както си личи по бойните им цветове! Как и къде ви паднаха в ръцете?
— Намерихме ги.
— Намерихте ли ги?
— Да.
— Вражески настроени индианци не се намират ей тъй, ами трябва да се пленят!
— Досега и аз мислех така, но се оказа, че не е вярно. Наистина ги намерихме, намерихме ги в буквалния смисъл на думата, вързани един за друг и за едно дърво. Малко по-нататък открихме и конете им.
— Кой би могъл да си помисли, че е възможно подобно нещо!
— Да, просто невероятно. Но не можеш да се съмняваш в онова, което видиш със собствените си очи. Кой ли ги е изненадал, победил и вързал? Сигурно наблизо се намират бели, които са свършили тази работа, без да знаят, че лагеруваме тук.
При тези думи старият каубой ми хвърли кратък поглед, кимна и каза:
— Да, бели. Само че не са били неколцина, а е бил само един.
— Един ли?
— Йес.
— Един? Как стигна до този извод?
— Индианците ранени ли са?
— Не. По тях не се виждат никакви рани.
— Следователно не е имало борба. Били са изненадани и не са могли да се защитават. Съществува един-единствен човек, който е в състояние да извърши подобно нещо. Сигурно ще се досетиш за името му.
— Мътните го взели! Да нямаш предвид Поразяващата ръка?
— Йес.
— Той ги е повалил на земята и вързал? — — Точно така.
— Значи се намира наблизо!
— Убеден съм.
— Ами защо не дойде при нас?
— Несъмнено си има основание. Казват, че никога не вършел нещо без основание.
— Тогава ти имаше право, когато каза, че се намира нейде по тези места. Трябва да го потърсим.
— Да го търсим ли? Защо?
— Защото ще ни е необходим още утре рано сутринта. Нали не бива да се бавим повече, а трябва да тръгваме на път.
— Навярно няма да ни се наложи да го търсим. Той положително знае, че сме тук и очакваме да ни помогне. Можете да разчитате на неговото навременно появяване!
— Но, мистър Кътър, говориш тъй, сякаш той е всезнаещ! Вярно, за него се разказват невероятни неща, но все пак и той е само човек и знае само онова, което вижда и чува.
— О, що се отнася до това, аз мога да се обзаложа, че той знае всичко каквото си направил вчера и днес и каквото се е случило тук.
— Pshaw!
— Само изчакай!
— Да не спорим, сър. По-добре ни кажи какво ще правим с двамата пленници!
— Засега нищо.
— Ами кога?
— Щом дойде Поразяващата ръка.
— Но това е твърде неопределено, изобщо не е речено, че ще се присъедини към нас. Не съм чак толкова убеден като теб, че той ще се появи, а ние непременно трябва да знаем, какво ще стане с тези типове. Да не би да смятащ да ги мъкнем с нас? Ще ни бъдат само в тежест, а освен това няма да е и безопасно.
— Хм-м! Не мога да го оспоря.
— А не можем и да ги освободим.
— Би било чиста глупост. Това е ясно.
— Значи куршум в главата, туй е най-доброто. Тогава ще се отървем от тях, а и те са си го заслужили.
— Само без прибързани действия, сър! Сигурно си чувал, че Олд Шетърхенд никога не убива някой червенокож, без да е бил принуден да го стори.
— Това не ме засяга. Първо, все още съвсем не е сигурно, че той се намира наблизо, второ, тези негодници не са негови пленници, а наши, и трето… е, трето, сега ще се посъветваме как да постъпим и ще дадем думата на закона на прерията.
— Правете каквото искате!
— Ти няма ли да участваш?
— Не. Тези индианци не ме засягат.
— Но нали теб преследваха!
— И така да е! Досега не са ми направили нищо лошо.
— Слушай, сър, спукана му е работата на онзи, който чака, докато тези подлеци му сторят някакво зло. И тъй, няма ли да вземеш участие в съдебното жури, което ще образуваме?
— Не, но ще слушам, при условие, че ми позволите.
— Нямам нищо против. Да започваме!
Двамата команчи лежаха вързани на земята край огъня, около който се настаниха белите, за да започнат съвещанието. По лицата на червенокожите не си личеше дали разбират английски и дали знаеха за какво става въпрос. Накратко казано, съвещанието продължи само няколко минути и резултатът беше, че пленниците щяха да бъдат разстреляни, и то незабавно. Само Джош Холи гласува против тази присъда. Паркър действително не си поплюваше много-много. Той възложи на трима от своите хора да извършат екзекуцията наблизо и им заповяда да отведат пленниците. Тогава сметнах, че е наложително най-сетне и аз да се намеся.
— Стой, мистър Паркър! Почакай малко!
— Какво искаш, сър? — попита той.
— По време на вашия съд на саваната допуснахте грешка, която прави присъдата невалидна.
— Какво ли разбираш пък ти от съда на саваната!
— Както изглежда, повече от вас, иначе нямаше да извършите такава грешка.
— И каква, грешка имаш предвид?
— Всъщност те са няколко. Първо, в съвещанието не взе участие едно лице, което има право на глас.
— Мистър Кътър не желаеше да участва.
— Нямам него предвид.
— Тъй ли? Ами тогава кого?
— Себе си.
— А-а, ти ли? Навярно се шегуваш. Та ти изобщо не познаваш саваната.
— Дали я познавам, или не, в случая е безразлично. Аз също съм член на тази група и нямате право да ме изключвате от толкова важно съдебно заседание.
— Хайде бе! — засмя се той. — Ти съвсем не си член на нашата група, а си само под нейна закрила. Такова е положението, сър. Оставим ли те на произвола на съдбата, нито за миг животът ти няма да е вън от опасност.
— Нямам никакво намерение да споря с теб, мистър Паркър, що се отнася до това твое схващане. И тъй, да оставим моята личност извън играта! Втората ви грешка беше, че не разменихте с индианците дори една-единствена дума. Не се осъжда човек на смърт току-така, без предварително да бъде разпитан.
— Да ги разпитваме ли? Тези негодници? Само туй липсваше!
— А какво престъпление са извършили?
— Ненужен въпрос! Искали са да убият Олд Уобъл.
— Признаха ли го? Убеден ли си, че те действително са онези команчи, които са тръгнали да го преследват?
— А не виждаш ли бойните цветове, с които са покрили лицата си?
— Това не е никакво доказателство. Поне дотолкова и аз разбирам от Дивия запад.
— Нищо не разбираш, сър, ама хич нищо!
— Напротив! Например знам, че с пленника и живота му разполага единствено победителят и никой друг. Кой от вас може да твърди, че е победил и пленил тези команчи?
— Не говори такива глупости! Тези типове са наши пленници, освен ако си в състояние да ни кажеш, кой е онзи тайнствен човек, който ги е победил, а не иска да ни се покаже.
— Мога да ти кажа кой е бил и той не се крие, а е пред очите ти, мистър Паркър.
— Но къде е?
— Тук.
— Та покажи ми го най-сетне! — подкани ме той, като се засмя и се огледа наоколо.
— Той лежи пред теб. Това съм аз.
— Ти ли? Бре да се не види! Искаш да кажеш, че ти си победил и вързал двамата червенокожи!?
— Да.
— Номерът ти е направо смешен. С него няма да спасиш тези негодници от смърт. Ако успееш да победиш в схватка и да плениш един-единствен индианец като тези тук, ще кажа пред всички, че никога не съм бил уестман.
— Well, значи никога не си бил уестман.
— Охо! За да се извърши подобно нещо, е необходима силата на един Олд Шетърхенд. Да не би да твърдиш, че я имаш?
— Няма да го твърдя, а ще го докажа. Внимавай!
Докато траеше спорът ни, аз продължавах да лежа на земята. В този момент се изправих, хванах го с десницата си за колана, завъртях го няколко пъти около главата си така, че той силно закрещя, после пак го оставих да стъпи на крака и го попитах:
— Това достатъчно ли е, или трябва да ти покажа и какво чувство ще изпиташ, когато юмрукът ми се стовари върху черепа ти?
Преди да успее да отговори, един от пленниците извика:
— Поразяващата ръка! Това е Поразяващата ръка! Тъй си и мислех!
Дотогава той не ме беше забелязал, защото лежах в сянка, но сега на светлината на огъня ме бе огледал в цял ръст. Пристъпих до него и попитах:
— Познава ли ме плененият воин на команчите?
— Да — отвърна той.
— Къде си ме виждал?
— В лагера на команчите ракуроси, когато ти изстреля душите на вождовете с твоя мечкоубиец право към небето. Техен върховен вожд беше То-кай-хун. Животът на сина му бе в твоите ръце, но ти му го подари.
— Това е вярно. Ти говориш езика на бледоликите твърде добре и следователно си разбрал за какво ставаше дума, нали?
— Да.
— Двамата чухте, че смъртта бе близо до вас?
— Чухме го. Чухме също, че Поразяващата ръка се застъпи за живота ни.
— Той винаги постъпва така. Приятел съм на червенокожите воини и съжалявам, когато те вдигнат бойните си томахоки срещу бледоликите, защото знам, че макар и да успеят да спечелят отделни битки, после толкова по-сигурно ги очаква гибел. И вие двамата ще разберете, че не желая смъртта на червенокожите мъже.
— Ние сме храбра воини и не се боим от смъртта.
— Известно ми е, но животът е по-хубав от смъртта, а и вие няма да пожънете кой знае каква слава, когато племето ви разбере, че сте били победени без никаква съпротива и после са ви разстреляли. От отговорите ти ще завеси дали ще ви подаря живота. Как се казва вождът, комуто се подчинява твоето племе?
— Вупа Умуги, Големия гръм, който никога не е бил побеждавай.
— Къде се намират вигвамите на вашите села?
— Няма да кажа.
— Вашите воини са тръгнали на боен поход, нали?
— Да.
— Колко са на брой?
— Ще мълча.
— Къде са сега?
— Не знам.
— Срещу кого са тръгнали?
— Знам, но няма да го издам.
— Ти си мълчалив и храбър воин, който предпочита да рискува живота си, но да не предаде своите. Това не може да не ми допадне, както не може да не допадне и на всеки смелчак. Върнете се при племето си и кажете на вождовете си и на всички ваши мъже, че Олд Шетърхенд умее да цени храбростта и мълчаливостта.
Наведох се да развържа ремъците им. След това те скочиха на крака и индианецът, който бе говорил досега, попита:
— Поразяващата ръка ни развърза и каза да си вървим. Значи сме свободни?
— Да.
— Можем ли да отидем накъдето пожелаем?
— Да.
— А какво ще стане с оръжията и конете ни?
— Сега ще си ги получите. Поразяващата ръка не е крадец или разбойник, който си присвоява чужда собственост.
— Уф, уф! А ще вървите ли по дирите ни, за да разберете накъде ще яздим?
— Не, давам ти думата си.
— Уф, уф! Поразяващата ръка никога не е нарушавал думата си. Той е най-благородният сред бледоликите. Щом се завърнем във вигвамите си, веднага ще разкажем как е постъпил.
— Има много други бледолики, които мислят също като мен. Ето къде са оръжията ви, а ей там стоят вашите коне. Препускайте накъдето искате! Но ние строго ще охраняваме това място. Останете ли наблизо, или завърнете ли се, за да се промъкнете тайно до нас, куршумите ни ще ви посрещнат.
— Ще препуснем обратно, без дори да се огледаме назад. Хау!
До този момент никой от белите не ми се противопостави, макар и с една дума. Но ето че Паркър се приближи до мен и ме попита:
— Сериозно ли говориш, сър?
— Разбира се.
— И наистина ли искаш да им върнеш свободата?
— Да.
— Не ми се сърди, сър, но съм длъжен да ти кажа, че ще направиш грешка, която…
Тогава го прекъснах строго с краткия въпрос:
— Вече знаеш кой съм, нали?
— Йес.
— Не съм онзи мистър Чарли, когото смятахте за полуидиот и кръгъл глупак, нали?
— Не, ти си Поразяващата ръка, сър.
— Тогава мълчи и не се опитвай да ме наставляваш или да критикуваш постъпките ми! Може да си добър човек и доста сносен уестман, но критиката ти съм я бил надраснал още преди кракът ми да стъпи в Дивия запад. Онзи, който взема Хататитла, Светкавицата, прочутия жребец на Олд Шетърхенд за гальотаджийска кранта, няма право да дръзва да ме поучава. Баста!
След това смъмряне аз му обърнах гръб и го зарязах. Имах основание да му говоря с такъв тон. Вчера наистина се бе държал дружелюбно с мен, обаче после бе показал, че има твърде високо мнение за себе си, макар че далеч не можеше да се мери с най-добрите уестмани. Ако останехме заедно и той запазеше прекаленото си самочувствие, никак нямаше да е чудно, ако ни поставеше в някое доста затруднено положение. Затова го скастрих по начин, който иначе съвсем не ми е свойствен и намирисва на самохвалство.
Команчите възседнаха конете си, кимнаха ми в знак на благодарност и потеглиха, без да удостоят някой от останалите с прощален поглед. Това бе прекалено дори и за Олд Уобъл, който не беше обелил нито дума, макар че не бе съвсем съгласен с мен.
— Инат момчета! — промърмори той. — Сякаш нас изобщо ни няма тук! Мистър Шетърхенд, не мислиш ли, че беше прекалено добър с тях?
— Не.
— Не искам да осъждам действията ти. Ти винаги знаеш какво вършиш, дори и когато другите не те разбират. Но все пак не биваше да им обещаваш, че няма да ги проследим. Щом имаме намерение да освободим Сигурната ръка, непременно трябва да научим къде са го отвлекли.
— Аз знам. Преди да ги поваля на земята, ги подслушах. Отвели са го към Саскуан-куи, Синята вода.
— Добре, но на мен туй място не ми е известно. А ти, сър, знаеш ли къде се намира?
— Да, два пъти съм бил там.
— Опасявам се, че ще съобщят на своите какво се е случило и че ние ще се появим там.
— Напротив! Ако е така, нима щях да освободя пленниците? Точно това е такъв ход, който само ще ни е от полза. Впрочем не споменах с нито една дума Олд Шуърхенд. Те или ще си помислят, че нищо не знам, или че нямам причина да се интересувам какво става с него. Повярвай ми, мистър Кътър, не извърших грешка. Освен това, като се отървахме от двамата команчи, само спечелихме. Иначе щяха извънредно много да ни пречат, а аз никога нямаше да дам съгласието си за тяхната смърт.
— Имаш право, сър. Това е ясно. А наистина ли мислиш, че тук сме в безопасност и че онези негодници няма пак да дойдат с коварни помисли?.
— Няма да се върнат. Но за да не пропуснем нито една предпазна мярка, ще угасим огъня и ще си потърсим друго място за лагеруване. Нека това стане веднага.
След като стъпкахме огъня, яхнахме конете и изминахме известно разстояние в обратна посока, докато намерихме подходящо място. Първо поставихме двама часови, а после легнахме да спим. Дълго останах буден и също тъй дълго слушах как спътниците ми си шушукаха. Лесно можех да се досетя за темата на тихия им разговор. Бъбреха за това, как мистър Чарли си бе направил с тях шега, а всъщност се беше оказал Поразяващата ръка. Несъмнено Олд Уобъл бе твърде доволен, че пръв ме беше разпознал.
На сутринта най-важното бе да се разбере кой от тях има желание да ни придружи до Саскуан-куи и кой не. Когато ги попитах, всички настоятелно помолиха да ги вземем с нас. След като вече знаеха кой съм, предишните им опасения и съмнения се бяха изпарили и всеки от тях бе убеден, че пътуването ни ще бъде извънредно интересно и ще има добър край. Въпреки вчерашното смъмряне дори и Сам Паркър прояви най-искрено въодушевление, а Джош Холи използва един удобен момент, за да ми каже на четири очи:
— Нима някой можеше да си представи, сър, че си Поразяващата ръка! Но щом е така, дваж повече се радвам, че ме успокои с твоя разказ. Уверявам те. Аз съм един съвсем обикновен стар скитник из Запада, но постави ме там, където мога да бъда полезен и ще видиш, че няма да те посрамя!
След като потеглихме на път, отначало, може би около час, се движехме по течението на потока, край който бяхме лагерували. После долината, през която той минаваше, промени досегашната си източна посока, като изви на юг. На това място тревата беше доста изпотъпкана. Олд Уобъл слезе от коня, за да проучи следите.
— Не е ли по-добре да се откажеш от тази работа, мистър Кътър? — помолих го аз. — Първо, смятам го за излишно и второ, нямаме това право.
— Нямаме право ли? — попита той. — Та кой ли може да ни забрани да огледаме тези дири, за да разберем какво означават?
— Дадох дума на команчите, че няма да вървим подир тях.
— Значи си на мнение, че тези следи са техни?
— Да.
— Хм-м, съмнявам се.
— Защо?
— Ако са яздили оттук, нейде по пътя все трябваше да забележим отпечатъци от копитата на конете им.
— Не е така. Между тяхното и нашето тръгване измина толкова много време, че тревата отново се е изправила. Но затова пък тук, където са бивакували и много вероятно едва преди малко отново са възседнали конете си, тя все още е смачкана.
— Този аргумент изглежда убедителен, сър, но аз не мога да не си кажа, че ако индианците се прекарали нощта само на един час път от нашия лагер, не са проявили кой знае каква предпазливост. Ето защо по-скоро допускам, че са продължили ездата си без прекъсване.
Сам Паркър се съгласи с него, а и останалите му дадоха право. Затова им обясних:
— Човек трябва да се постави в положението на двамата червенокожи. Вчера през целия ден са яздили, а им е необходим още един цял ден до Саскуан-куи. За да успеят навреме да стигнат там, и хората, и конете трябва да си отпочинат поне веднъж по-продължително време. Това се разбира от само себе си.
— Да, но не толкова близо до мястото, където се намирахме ние — подхвърли Олд Уобъл.
— Защо не? Аз им върнах свободата и им обещах да не ги преследваме. Те знаят, че Поразяващата ръка не е лъжец и следователно тук са се чувствали в пълна безопасност. Към това се прибавя и едно друго обстоятелство, което не бива да забравяте — през деня се язди по-добре и по-бързо, отколкото през нощта. И така, един умен човек ще почива не през деня, а през нощта, а аз нямам никаква причина да допусна, че на команчите им липсва подобна съобразителност. След като са се отдалечили от нас на повече от две мили, те са могли да спрат без колебание, за да изчакат настъпването на деня. После са продължили да яздят, както личи от следите, които водят надясно и се спускат по течението на потока и които са толкова ясни, че не е възможно да са оставени през нощта, а още по-малко снощи.
— Ще ги огледате ли? — обади се Паркър.
— Не, защото не искам да нарушавам даденото обещание, а и отдалече виждам, че не съм се излъгал. Тази следа е оставена от два коня — ни повече, ни по-малко, следователно са били команчите.
Тогава по лицето на Олд Уобъл се изписа израз на превъзходство и като се усмихна, той каза:
— Все говориш, че искаш да удържиш дадената от теб дума, но ми се струва, че това не е възможно.
— Защо?
— Защото ще яздим по същия път и ще бъдем принудени да оглеждаме дирите. Или мислиш, че ще трябва да се движим със затворени очи?
— Не, защото няма да следваме дирите.
— Да не би само заради твоето обещание?
— Би било глупаво. Но има и друга, много по-основателна причина. Вероятно за да могат да напоят конете си, червенокожите са тръгнали покрай потока, който също води към Рио Пекос, макар и да описва широка дъга. Следователно са поели по заобиколен път: А на това място ние ще изоставим потока и ще яздим към Пекос право на изток. И тъй, ще кажем на следите им „сбогом!“ и ще достигнем нашата цел, Саскуан-куи, преди тях. Навярно не е необходимо да ти обяснявам какви предимства ще ни донесе това.
Изразът на превъзходство изчезна от лицето на Олд Уобъл.
— Да, щом е така, мистър Шетърхенд, тогава, разбира се, аз си затварям устата — каза той. — Мислех се за кой знае колко умен, ала виждам, че има какво да науча от теб, това е ясно. Но я ми кажи, ще срещнем ли големи трудности по пътя, който си избрал?
— Дори никакви. Той непрекъснато се спуска надолу. Местностите най-често са равнинни, понякога има скали, понякога пясъци. Вярно, че вода няма. В това отношение трябва да проявим търпение чак до Рио Пекос.
— На чиито брегове са се разположили команчите. Няма ли да ни попречат да се доберем до водата, която, ни е толкова нужна след подобна езда?
— Не. Познавам твърде точно разположението на Саскуан-куи, където трябва да ги търсим. Ще излезем на реката на друго място и ще можем да напоим конете си, без каквато и да било опасност.
— Well, тогава съм спокоен. Изобщо беше излишно да изказвам подобни опасения, понеже, щом ти си наш водач, можем да сме сигурни, че за безопасността ни ще бъде направено всичко необходимо. Човек може да разчита на Олд Шетърхенд и затова ще ти кажа нещо, което много ще те зарадва.
— И какво е то, мистър Кътър?
— Аз съм много, много по-възрастен от теб и ето защо всъщност би трябвало да се разбира от само себе си, че вие останалите ще изберете мен за предводител. Въпреки това аз ще… аз ще… хм-м, да, аз ще…
Изглежда, никак не му беше лесно да изговори решението, взето от него. Той почна да преглъща и дълго се мъчи да изплюе думите. Раздвижи ръце и крака, завъртя и заобръща мършавото си тяло насам-натам, сякаш костите му се бяха откачили една от друга. Всичко по него се залюля и затресе, докато най-сетне с мъка издума:
— Да, аз ще се откажа от предводителството и ще ти се подчинявам. Ти ще бъдеш наш командир, чиито заповеди трябва да се изпълняват от всички. Никога досега Олд Уобъл не е вършил подобно нещо. Какво ще кажеш, а? Ще го приемеш с признание и благодарност, мистър Шетърхенд, това е ясно!
Да, той наистина беше човек, който никога никому не се подчиняваше, знаех го. Ясно си личеше какви усилия му струваше да прекърши гордостта си и сега се надяваше на похвала. С широко отворени очи и уста, той очаквателно ме гледаше. Но очакването му не се сбъдна, защото отговорих:
— Не, не е толкова ясно, колкото ей мислиш. Ние сме свободни уестмани, а не военни, при които винаги има различни чинове и звания. При нас и дума не може да става за някакъв командир във военния смисъл на тази дума, а всеки от нас има съвсем същите права и задължения както всички останали.
— Сър, не може да изискваш от нас винаги да сме на едно и също мнение.
— Разбира се, че не мога.
— Е, ами тогава какво ще стане, ако между нас възникнат спорове?
— Спорове ли? Това не става сред разумни и разбрани мъже. Породят ли се разногласия, ще се съвещаваме, мистър Кътър.
— Well, ще се съвещаваме. А после?
— После ще постъпваме според по-правилното мнение.
— Ами ако останалите не сметнат, че тъкмо това мнение е по-правилното?
— Тогава те са глупави, а аз нямам навика да общувам с глупци.
— Ка… как… какво? — попита той.
Физиономията, която направи, бе направо знаменита. Донейде напомняше на хитра лисица, а донейде на овца, която се кани да заблее. Известно време той не помръдна, после крайниците му се затресоха и разлюляха и най-сетне продължи:
— Глупави, значи глупави, а с глупци не общуваш! Значи мислиш, че единствено е възможно само ние да сме глупави, а?
— Мисля само едно: че винаги ще внимавам да не се противопоставям на правилното и полезно мнение.
— Аха! Ами ако мнението ти е правилно, но ние не го проумеем и не направим онова, което искаш?
— Тогава ще ви изоставя и ще си вървя по пътя.
— Сам ли?
— Да, сам!
— Но тогава няма да можем да извършим онова, за което сме тръгнали.
— Ще можем, защото сам ще го извърша. Един разумен човек се справя без чужда помощ с повече неща, отколкото, ако има около себе си десетина други хора, които само провалят добрите му планове.
— С други думи, това означава следното: Олд Шетърхенд никога не постъпва глупаво. Винаги трябва да се върви по волята му, а ако това не стане, той си отива, тъй ли?
— Горе-долу е така, макар и да не се изразих толкова грубо.
— Но е все същото, както в случай че те изберем за наш командир!
— Не, защото няма да сте длъжни винаги и безпрекословно да ми се подчинявате, а всеки ще има право да изказва мнението си. Що се отнася лично до теб, мистър Кътър, аз съм напълно убеден, че винаги ще постъпваш правилно и никога няма да предприемаш погрешни стъпки.
При тези думи по покритото му с бръчки лице като светъл слънчев лъч се плъзна изразът на задоволство и с изпълнен от радост глас той одобрително извика:
— Туй се казва мъжка дума, сър, дума, която винаги има стойност, това е ясно! Няма да имаме командир, но ако другите не са в състояние да разберат, че имаш право, ще ги зарежем. Ела да застанем начело и да продължим!
Заизкачвахме се по склона на долината, а после, когато се озовахме горе, свихме под прав ъгъл. Тук теренът беше равен и можехме да пришпорим в галоп конете, които бяхме оставили здравата да се напият с вода от потока. Олд Уобъл яздеше до мен и от време на време хвърляше възхитени погледи към врания ми жребец, на който сегашният ни бърз ход очевидно доставяше удоволствие.
Стария беше отличен ездач и въпреки преклонната си възраст седеше на гърба на коня като младеж. Подобно на великолепната черна коса на Винету и неговите дълги бели коси се развяваха като сребърна грива зад гърба му. Всъщност долу край потока донякъде се разочаровах от Олд Уобъл, защото повдигнатите от него възражения съвсем не бяха доказателство за проницателния и безпогрешен поглед, свойствен за най-добрите ловци. Но си казах, че неговата „специалност“, ако мога така да се изразя, е навярно малко по-друга. Някогашният Крал на каубоите се е подвизавал само в откритите равнини в свободната савана и следователно не е могъл да придобие онези качества, които се развиват у човека единствено в гъстите гори и прорязаните от урви и пропасти планини. Но затова пък сигурно можех да разчитам на Стария във всичко, което спадаше към неговата „област“. Часове наред яздихме един до друг, без той да пророни и дума. Когато подхвърлих една забележка относно мълчанието му, Олд Уобъл каза:
— Обичам да говоря и да разказвам, сър, но знам, че не бива да го правя пред теб.
— Защо?
— Защото държиш повече на делата, отколкото на думите. Всеки е чувал, че с Винету сте прекарвали по цели дни, без да размените и една излишна дума. Даже когато се намирате в опасност и обикновено други уестмани правят продължителни съвещания, вие двамата се разбирате само с някой пестелив жест или с един-единствен поглед. И тъй аз мълча, за да не ме вземеш за някое плямпало. Това е ясно.
— Наистина Винету има тази особеност да говори повече с дела, отколкото с думи, а и аз съм също като него. Ще се радвам, мистър Кътър, ако установя, че с теб мога да се разбирам тъй добре, както и с него.
— Бъди спокоен, сър! Не съм съвсем неопитен и ще се постарая да докажа, че мога да ви бъда от полза.
Местността, през която яздехме, беше такава, каквато вече я описах — отчасти камениста равнина, отчасти пясъчна пустош, докато следобед най-сетне достигнахме малко по-плодородна земя, покрита с трева. Приближихме се до един приток на Пекос, чиито брегове бяха обрасли с храсталаци. Знаех тази рекичка от по-рано и ние тръгнахме по течението й, докато достигнахме нейното устие. Това стана около два часа преди свечеряване. От тук до Саскуан-куи ни оставаше един час езда.
Синята вода представлява малък воден басейн, който може да се нарече и езеро. Подхранва се от извори, намиращи се на дъното му, а излишната вода се оттича към Рио Пекос. По бреговете му растат гъсталаци от памукови дръвчета и брястове, над които се извисяват могъщи сенчести пекани и дъбове. Водата има тъмносин цвят и затова езерото е наречено от индианците Саскуан-куи. Малко по-надолу от мястото, където бяхме спрели, оттичащата се от водния басейн вода се вливаше в Рио Пекос, през която трябваше да се прехвърлим. По-нататък по течението на голямата река имаше брод, но естествено не биваше да го използваме, защото двамата команчи щяха да минат оттам и да открият следите ни. Следователно налагаше се да преплуваме доста широката река, нещо, което в този топъл ден ни беше по-скоро добре дошло, отколкото неприятно.
След като достигнахме отвъдния бряг, най-напред се заловихме да го претърсим за следи и доста се успокоихме, когато не открихме нищо. Продължихме предпазливо да яздим надолу под широките корони на растящите наоколо трепетлики, докато достигнахме мястото, където водата от езерото се вливаше в реката. Намирахме се на северния бряг на този приток, но и тук не забелязахме каквито и да било следи. Аз слязох от коня си, завързах го за един храст, от чиято шума можеше да пощипва, и се излегнах в тревата. Без да каже нито дума, Олд Уобъл последва примера ми. Искаше да подражава на моя мълчалив Винету и както сам се изрази, не желаеше да го смятам за плямпало. Но за другите лягането ми на земята не бе толкова естествено и разбираемо. Те останаха на конете си и Паркър попита:
— Слизаш от коня, сър? Но още е ден!
— Слязох от коня именно защото е още ден — отвърнах му.
— Няма ли да продължим до самата Синя вода?
— Не.
— Значи след като се стъмни, а?
— Да.
— А защо не по видело, когато ще можем да забележим евентуални следи?
— Защото тогава наистина ще видим следите, но ще ни видят и нас.
— Струва ми се, че ако сме предпазливи…
Тук той бе прекъснат от строгия глас на Олд Уобъл:
— Мълчи и стига си ревал като четиригърба камила! Нима аз си отворих устата? Мистър Шетърхенд сигурно знае какво прави. Щом искаш да си рискуваш скалпа, продължавай да яздиш. Аз оставам тук.
Тогава и другите слязоха от конете си. Паркър замърмори:
— Я не толкова грубо, Олд Уобъл! Джентълмен като мене не е свикнал на подобни камилски обиди.
— Един истински джентълмен преди всичко си държи устата затворена, ясно ли е? Вярно, че навремето ти много точно улучи първия си лос, но след това си правил толкова много гафове, че никак не ти подхожда да противоречиш на мистър Шетърхенд, когато е решил да върши нещо. И тъй, мълчи, иначе ще си тръгнем и ще ви зарежем тук.
Аха, ето значи какво било! Да зарежеш другите — беше го запомнил. Със строгото си отношение към добрия Паркър той искаше да покаже, че се чувства с мен едно цяло. Но аз бях убеден, че мълчаливостта му нямаше да продължи дълго и в най-скоро време щеше да започне да ме разпитва точно както Паркър.
Когато взе да се смрачава и времето за действие настъпи, аз станах и казах:
— Сега отивам да потърся команчите. Оставям ви тук пушките си и ви моля никой от вас да не се отдалечава. Възможно е наблизо да се намират червенокожи и да го забележат.
— Правилно! — съгласи се с мен Олд Уобъл. — Предполагам, че скоро ще се появят двамата команчи, които освободихме.
— Не ми се вярва, мистър Кътър — възразих аз. — Те ще използват намиращия се по-надолу брод и ще минат с конете си нагоре по отсрещния бряг.
— Тъй ли мислиш?
— Да. Затова преди малко избрах отсамния бряг за почивка. Така те няма да ни забележат.
— Well, значи тръгваш. А мога ли и аз да дойда?
— Откровено ще ти кажа, че предпочитам да съм сам.
— Нима ме смяташ за толкова неопитен или несръчен, че да проваля цялата работа?
— Не, поне не тъй буквално, както ти се изрази.
— Значи все пак донякъде е така. А аз ти казвам, сър, че съм усвоил тайното промъквало до врага като всички други. Снощи го доказах.
— Хм-м! Но аз те видях.
— Не мен, а само клончето, понеже то се раздвижи.
— Pshaw! Доста преди да отрежеш клончето, забелязах очите ти.
— Очите ми? Good luck! Нима е възможно?
— Разбира се!
— Но нали около мен бе пълен мрак? Нима може в такъв случай да се забележат нечии очи, мистър Шетърхенд?
— Вярно, че е възможно само за много острия и опитен поглед. Ще признаеш, че окото има известен блясък. А на всичко отгоре твоите очи бяха широко отворени.
— Ами как иначе! Който иска да види нещо, трябва да си държи очите отворени.
— Тъй ли мислиш? Предпазливият съгледвач ги притваря, за да не бъдат забелязани. Аз например, след като съм видял достатъчно, и искам само да слушам, даже си затварям очите напълно, защото в такъв случай първо никой няма да ги забележи и второ, със затворени очи се чува по-добре, отколкото с отворени.
— Вярно е, сър, от теб човек може да научи още много!
— Щом го разбираш, ще ти обърна внимание и на нещо друго. Видях не само очите ти, но и твоята коса.
— И нея ли?
— Да не би да те учудва? Косата ти е снежнобяла и следователно се забелязва далеч по-лесно от тъмните очи.
— Мътните го взели, човек трябва да внимава с теб.
— Не само с мен, мистър Кътър. Ако пак ти се наложи тайно да се промъкваш към някого, съветвам те да покриваш косата си с нещо. Иначе лесно може да изгубиш тази красива коса заедно с главата си.
— Тъй ще правя, тъй ще правя! Надявам се, че сега незабавно ще ми се наложи. Нали?
— Защото ще те взема със себе си ли?
— Йес.
— Повтарям, че предпочитам да тръгна сам.
— И тъй да е. Но и ти си само човек и не е изключено да те сполети нещастие. В такъв случай ние ще си седим тук и няма да знаем къде си и как да ти помогнем.
— Имаш право и навярно щях да те взема, ако цялата работа не беше толкова важна и същевременно опасна. И най-малката грешка може да ни издаде и да ни струва живота.
— Давам ти дума, че няма да извърша грешка!
— Твоята дума? Хм-м! Е, добре, съгласен съм и се надявам, че ще я удържиш.
— Благодаря! Първо ще последвам съвета ти. После можем да тръгваме.
Той нави косата си на руло, притисна я върху главата си и започна да я стяга с кърпата. Докато вършеше това, продължи:
— Познаваш ли Синята вода и нейната околност толкова добре, че въпреки тъмната нощ с такава увереност се наемаш да откриеш червенокожите?
— Да. Не е трудно да се досетиш защото, ако не беше така, щях да използвам последния час от деня, за да се промъкна до там, а нямаше да лежа тук и да бездействам.
— Браво, браво! — извика Паркър. Тогава Олд Уобъл се извърна към него и с гневен глас попита:
— Ти какво си се разкрещял, бе?
— Извиках „браво“ — отвърна ловецът.
— Чух го. Да не ме мислиш за глух? Искам да знам защо извика.
— От удоволствие, че мистър Шетърхенд ти даде такъв незаменим урок.
— Урок ли? От къде на къде?
— Ами първо ти беше груб към мен, заповяда ми да мълча, и ме нарече не знам си колко гърба камила само защото си позволих да задам един съвсем скромен въпрос, а после самият ти взе да плямпаш такива врели-некипели, че се наложи Олд Шетърхенд да те вразумява! Той ти каза, че „не е трудно да се досетиш“ и аз още веднъж ще му извикам „браво“!
— Дръж си устата затворена, уважаеми сър! Въпросът ми беше съвсем на място.
— Моят също.
— Само тъй си мислиш. Впрочем в Дивия запад и в близост с враждебно настроени индианци не бива да се крещи „браво“ до пръсване на белите дробове. Ела, мистър Шетърхенд, нека зарежем този тип!
— Завинаги ли? — попитах усмихнато.
— Не, само докато се върнем.
Оставих на Паркър пушките си и потеглихме. Храсталаците по бреговете на ръкава, през който водата на езерото се оттичаше, образуваха тясна ивица, която граничеше с откритата тревиста равнина. Придържахме се към самия край на гъсталака и зад отделните, врязали се малко по-напред храсти намирахме толкова добро прикритие, че в случай на неочаквана среща нямаше защо да се страхуваме — много бързо можехме да се скрием. А след като здрачът се сгъсти и премина в пълна тъмнина, всякакви опасения станаха излишни, ако изобщо и преди това са били основателни.
Урокът, даден от Паркър на Олд Уобъл, бе скоро забравен, защото не бяхме стигнали още кой знае колко далеч, когато Стария, разбира се, тихо, започна да разпитва:
— Сър, каква форма има Синята вода?
— Тя е почти кръгло езеро, което по-скоро заслужава да се нарече езерце или рибник, защото под езеро всъщност се разбира по-голяма водна площ.
— Колко е голямо?
— За да го преплувам, ми бяха необходими двайсетина минути.
— Тогава съвсем не е толкоз малко, понеже съм чувал, че си отличен плувец. Хората разказват, че когато си бил в плен на сиусите, е трябвало с плуване да си спасяваш живота.
— Даже няколко пъти.
— И най-добрите плувци на тази червенокожа шайка били изостанали зад теб.
— Иначе сега нямаше да съм жив. А ти как плуваш?
— Като риба.
— Наистина ли?
— Да. Да не би да не ми вярваш?
— Щом го казваш, сигурно е вярно. В такъв случай ме превъзхождаш, защото аз нямам смелостта да кажа, че плувам като риба. Впрочем по тялото си нямаш кой знае каква мускулна маса.
— Да, нямам нищо друго освен страшно много кокали с набръчкана кожа. Но да не си мислиш, че това е пречка, за да станеш добър плувец?
— Поне така твърдят.
— Охо! Който твърди подобно нещо, съвсем не разбира. Дебелият човек е обемист и широк и сигурно му струва адски труд да се придвижва във водата. А пък аз съм източен и мършав и поря водата буквално като щука. Същото е и със стрелата. Острието й е дълго и тънко и затова толкоз по-бързо и по-надълбоко навлиза в месото, отколкото ако е късо и дебело. Това е ясно.
За мен тази работа съвсем не беше тъй „ясна“ както за него, но все пак можех да предположа, че плува добре, макар и не чак като риба. Впрочем скоро щях да имам възможност да видя пъргавината му. В момента му повярвах, макар че каубоите се движат къде-къде повече по суша и на кон, отколкото по вода.
— Има ли острови в Синята вода? — продължи той след кратко мълчание.
— Само един, който е разположен недалеч от северния бряг.
— Ако е все така тъмно, както в момента, и червенокожите не запалят огньове, ще е трудно да ги открием.
— Скоро звездите ще започнат да светят по-ярко, а освен това съм убеден, че команчите са запалили огън. Те едва ли допускат, че в околността се намират неприятели. Мислят, че са в безопасност и следователно няма да седят на тъмно.
— Как ще се промъкнем до тях?
— Край езерото и то точно срещу споменатия остров, има едно място, което е изключително удобно за лагеруване. Самият аз на два пъти съм прекарвал там няколко нощи и предполагам, че индианците също са там. Храсталаците са гъсти, а над тях се извисяват високи дървета.
— Това е лошо, защото преминаването ни ще бъде трудно. Не си ли на същото мнение, мистър Шетърхенд?
— За съжаление е така. Но въпреки всичко трябва да се промъкнем. Към това навярно ще се прибави и едно друго обстоятелство, което, изглежда, ще направи осъществяването на плана ни дваж по-трудно.
— Кое е то?
— Между водата и храсталаците няма достатъчно паша за конете и е близко до ума, че животните ще се намират не край езерото, а отсам горския пояс, където тревата расте в изобилие.
— Heigh-ho![16] Тогава там ще има пазачи!
— Естествено! Следователно с бивака пред нас и конете с пазачите зад нас ще се озовем в положение, което ще изисква изключителна предпазливост, още повече че индианските мустанги са, кажи-речи, не по-малко бдителни от господарите си. Но нека прекратим приказките и бъдем нащрек.
Бяхме изминали около половината от пътя и трябваше много да внимаваме, защото колкото повече се приближавахме към езерото, толкова по-голяма ставаше възможността да се натъкнем на все още скитащи се из околността индианци. За щастие това не се случи и без подобни нежелани срещи достигнахме мястото, където се оттичаше водата на езерото.
Оттук нататък горският пояс навлизаше в тревистата равнина, описвайки широка дъга, която продължихме да следваме, докато изведнъж спряхме, защото пред нас дочухме силни гласове.
— Па-гу! — извика някой. — Хетет-ша енука? — Което ще рече: „Па-гу, къде си?“
— Айве — тук — отвърна друг глас.
— Байте оми — ела тук!
— Шай ка-ту лел — нямам време.
След това отново настъпи тишина. Тихо казах на Олд Уобъл:
— Това е диалектът на команчите ракуроси, който е близък до говора на тонкавите. Значи пред нас се намират хората, които търсим. Знаеш ли езика им?
— Да.
— Тогава си разбрал думите им, така ли?
— Да. Някой от тях повика друг, който нямал време.
— Добре. Радвам се, че владееш този език, защото ще можеш заедно с мен да подслушваш червенокожите. Моето предположение се сбъдна — пред нас са конете и някой повика един от пазачите, А сега върви след мен, но колкото е възможно по-безшумно и предпазливо!
Тихомълком се запромъквахме покрай самия гъсталак, докато заобиколихме вдадената навътре в равнината гора. Тогава забелязахме светлината на един огън, който гореше в прерията на около шестстотин крачки от нас. Неколцина индианци бяха насядали край него, за да надзирават пасящите наоколо коне.
— Също както предположи, сър — обади се Олд Уобъл. — Ето ги животните, а сигурно зад храстите и дърветата на брега на Синята вода бивакуват техните собственици.
— Тук е мястото, за което говорих. Настанили са се точно там, където съм лагерувал вече два пъти. А сега трябва да легнем на земята, иначе ще ни забележат.
Запълзяхме покрай храсталаците, докъдето бе възможно да останем скрити. Пред нас сред гъсталака се отвори тесен проход, който свързваше бивака с пасището. Той щеше да е много удобен за нас, ако можехме да го използваме. Но не биваше. По този път червенокожите сновяха насам-натам, затова и през ум не ни мина да се изложим на такава опасност. И тъй, свърнахме надясно, за да се промъкнем през храсталака успоредно на пътеката. Но понеже, както вече споменах, той бе много гъст, а ние трябваше да избягваме какъвто и да било шум, това ни струва твърде големи усилия и измина доста време, преди да се доберем до другия-край на гората и да видим пред нас бивака.
Това беше военен лагер. Вярно, че по лицата на индианците бойните цветове липсваха и следователно те възнамеряваха да останат тук по-продължително, но нямаше нито една-единствена шатра, което бе съвсем неестествено, ако ставаше въпрос само за най-обикновен ловен поход. Несъмнено команчите се чувстваха тук в пълна безопасност, защото имаше не по-малко от осем огъня, на чиято светлина преброихме над сто и петдесет червенокожи. Те бяха „направили месо“, което, нарязано на тънки парчета, висеше да съхне върху опънати кожени ремъци. Следователно индианците планираха далечен боен поход, по време на който или нямаше да имат време за лов, или щяха да минат през местности, където нямаше да намерят нито бизони, нито какъвто и да било друг дивеч. Този район ми беше познат. Ставаше дума за пустинята Ляно Естакадо, която толкова прилича на мъртвата, гореща пясъчна Сахара!
Наблизо лежаха още няколко убити бизона и повечето от индианците бяха заети да ги разсекат, да отделят месото от костите, а после и да го режат на тънки ивици. Други клечаха край огньовете и печаха месо. До тях имаше цели купчини от изпечени късове, несъмнено предназначени за общата вечеря. Край два от по-малките огньове, за съжаление твърде отдалечени един от друг, седяха неколцина червенокожи, които бездействаха и докато разговаряха, си подаваха лула, като всеки от тях дръпваше от нея само по два-три пъти. Навярно това беше „управителният съвет“, ако мога така да се изразя. Казах „за съжаление твърде отдалечени един от друг“, защото, ако тези две групи седяха заедно, можех едновременно да подслушам всичките им разговори, но така двамата с Олд Уобъл трябваше да се разделим, понеже бяхме твърдо решили да не се връщаме, без да чуем за какво разговарят индианците.
Островът, споменат от мен пред Олд Уобъл, се открояваше отсреща във водата като някаква тъмна маса, над която трепкаха съвсем слаби отблясъци светлина. Без тях сигурно нямаше да можем да го забележим. Вероятно светлината идваше от някой огън, запален сред храсталаците, които растяха, и на острова. Това обстоятелство нямаше как да не ми направи впечатление и аз се попитах: „Защо е този огън на острова?“ Погледът ми внимателно обходи целия бивак, като се спираше на всяка група хора, след което си отговорих на въпроса. Там се намираха само индианци, не се виждаше никакъв бял.
Лежахме съвсем близо един до друг под див памуков храст, който ни прикриваше. Никой не гледаше към нас.
— Damn![17] — прошепна ми Стария, — Преброих негодниците. Сто петдесет и четирима са. Но сред тях няма бял. Да не би вече да са убили Сигурната ръка!
— Не са.
— Така ли? Откъде пък знаеш?
— Той все още е тук.
— Къде?
— Отсреща на острова.
— На острова ли? А-а! Това да не е онази тъмна маса във водата, над която се вижда сияние като от отблясъците на огън?
— Да.
— И ти мислиш, че Сигурната ръка е там?
— Положително е там.
— Това ме успокоява, макар и да ми се вижда странно, че не са го оставили в лагера.
— За мен не е странно. Там той им е по-сигурно в ръцете.
— Защо? Тук могат да го надзирават повече от триста очи, а там не.
— Мистър Кътър, нима не разбираш, че един пленник може да избяга много по-трудно от остров, заобиколен отвсякъде с вода, отколкото от лагера, въпреки че на острова го пазят по-малко хора?
— Хм-м, струва ми се, че тук щеше да може поне също толкова трудно да им избяга, защото несъмнено е вързан.
— Положително е вързан, но те трябва да се съобразяват с всяка евентуална възможност, а следователно и с това, че случаят може да доведе тук хора, които да открият бивака и пленника. Именно тази опасност индианците са искали да избегнат.
— Ако е така, нямаме причина да се радваме, мистър Шетърхенд.
— Защо?
— Ами нали искаме да освободим пленника?
— Разбира се.
— Е, ако беше в лагера, може би щяхме да успеем да се промъкнем до него, но при сегашните обстоятелства е невъзможно.
— Pshaw! За мен е далеч по-добре, че не е тук в лагера. Скоро ще признаеш, че съм прав. Но най-напред ми се иска да подслушам индианците.
— Позволи ми да ти кажа, че така ще се изложим на опасност може би, без да имаме каквато и да било полза! Не съм страхлив и ще поема всеки риск, който поемеш и ти, но дори да успеем да ги подслушаме, какво ли толкоз важно ще чуем?
— Важно или не, ще опитам. Многократно съм се промъквал до неприятелите си и почти винаги съм научавал нещо, което ми е било от полза. Дори мога да твърдя, че подслушването е допринесло немалко за успехите ми, както и за успехите на Винету. От него съм го усвоил. Питаш ме какво ще чуем? Разбира се, онова, за което разговарят. А за какво ще приказват? За случилото се тук и за техните планове, следователно много вероятно за пленника и за бойния и грабителски поход, които възнамеряват да предприемат. Вярно, поемаме голям риск и макар да ти вярвам, че не се страхуваш, откровено казано, ако нямаш нищо против, предпочитам сам да се изложа на опасността, за която говориш.
— А защо предпочиташ така?
— Защото не знам дали тази работа е по силите ти.
— Охо! Да не би досега да съм извършил някаква грешка? Нима не доказах, че умея незабелязано да се промъквам?
— Досега да, обаче дотук бе сравнително лесно. А ни предстоят значително по-големи трудности.
— Pshaw! Пак ще се справя!
— Наистина ли? Е, тогава ще разчитам на теб. Нали виждаш двата по-малки огъня, където воините спокойно седят и разговарят. Трябва да се промъкнем до тях. Ти ще се заемеш с по-близкия огън. Храсталаците стигат почти до него и прикритието, което ще ти осигурят, улеснява приближаването ти до там, докато другият огън, който е досами брега на езерото, ще ми създаде значително по-големи трудности. Съгласен ли си?
— Да, макар че не ми оказваш кой знае каква чест, като избираш по-голямата опасност за себе си.
— Това не е позорно за теб. Слушай какво ще ти кажа! Ще се върнем тук на същото място. Който пристигне пръв, ще даде на другия сигнал, че е готов. Сигналът не бива да буди подозрения у червенокожите. Чуваш, че квакат жаби. Този звук няма да направи впечатление. Ще можеш ли да го имитираш?
— Мисля, че да.
— Тогава, щом се върнеш тук, ще имитираш квакането на жаба четири пъти — втория и третия път ще издадеш звуците с по-малка пауза помежду им от останалите. Разбра ли ме?
— Да.
— В случай че се завърна преди теб, ще постъпя по същия начин. Ако те открият, тогава…
— Да ме открият ли? — прекъсна ме той. — Нямам никакво намерение да им се показвам.
— Не говори така. Дори най-хитрият и предпазлив уестман може да бъде сполетян от беда в подобен случай. И тъй, ако те открият, втурваш се през храсталаците възможно най-бързо, без да се съобразяваш с мен, и се връщаш обратно в нашия лагер. Аз ще те последвам.
— Ами ако забележат теб?
— Тогава и аз ще побягна, а ти ще ме последваш колкото можеш по-внимателно и по-бързо. Имаш ли някой друг въпрос?
— Не. Задачата ми е поставена и аз ще я изпълня. Това е ясно.
— Дано успееш. И тъй, напред!
— Да, напред, сър! Ще останеш доволен от мен. Веднага ще изчезна от погледа ти.
Той начаса премина към действие, като запълзя наляво между храстите, които го скриха от очите ми. Дали нямаше да допусне някоя грешка? Не бях съвсем спокоен за него.
Както вече споменах, моята задача бе далеч по-трудна от неговата. Огънят, до който исках да се приближа, се намираше близо до водата, а между него и мене нямаше нищо, което да ми послужи за прикритие. И тъй, как да стигна до там и как да остана по-продължително време, без да бъда открит? Това беше въпросът. А аз не само исках, а и трябваше да се промъкнало там, защото един от седящите край огъня индианци носеше в косата си бялото орлово перо на войната и макар че нямаше как да видя лицето му, предположих, че е Вупа-Умуги, вождът на команчите.
До там имаше само един път, а именно по вода и макар начинанието ми да не бе съвсем невъзможно, все пак бе достатъчно трудно, за да си кажа, че никога досега при тайното си промъкване до неприятеля не съм се излагал на толкова голям риск. Брегът бе обрасъл с тръстика. Исках да използвам това обстоятелство. Бях принуден да се съблека и заради светлия цвят на кожата си трябваше да избера някое тъмно и закътано място. Вдясно, сравнително близо до най-отдалечения огън, храсталакът слизаше до самата вода. Запълзях натам, съблякох дрехите си, взех със себе си няколко ремъка, които носех в джоба си, както и ловджийския нож и след това скрих дрехите в гъсталака. После отрязах толкова тръстикови стебла, колкото ми бяха необходими, свързах ги заедно в един по възможност по-естествено изглеждащ сноп и проврях в него глава тъй, че той се опря върху раменете ми. След като направих отвор, през който да мога да гледам, аз се спуснах във водата, за да поема по опасния си път.
Като газех във водата или плувах, трябваше да внимавам снопът винаги да бъде на една и съща височина с крайбрежната тръстика. Ако бавно, съвсем бавно, за да не привлека ничие внимание, се придвижвах към огъня близо покрай сушата, странната ми „прическа“ сигурно щеше да бъде взета за растяща на даденото място тръстика и аз можех да се надявам не само щастливо да се добера до целта си, но и да се върна обратно. В случай че ме откриеха, което никак не беше изключено, а дори бе твърде възможно, аз имах намерение да се впусна да бягам напряко през езерото, а после тайно да се върна, за да си взема дрехите.
Отначало водата беше плитка. Трябваше да легна по корем и да пълзя напред в тинята. Пътят ми минаваше през остра, режеща тръстика и се налагаше много да внимавам, за да не се нараня. Когато се озовах в по-дълбока вода, можех вече да вървя. Малко по-късно дъното под краката ми изчезна и бях принуден да плувам. Целият път, който трябваше да измина, не беше по-дълъг от шестдесет метра, обаче дори след като изтекоха повече от трийсет минути, аз не бях преодолял и половината от него. Просто червенокожите не биваше да забележат, че моето тръстиково прикритие се движи. Но така можеха да минат часове, преди отново да се срещна с Олд Уобъл.
За щастие в този момент възникна едно обстоятелство, което много ми помогна. Чух силни викове и когато се огледах, за да разбера причината, забелязах двама индианци, появили се току-що в лагера, да изскачат от гъсталака. Бяха същите команчи, които миналата вечер повалих на земята и плених. Вождът ги беше изпратил по следите на избягалия Олд Уобъл. Ето че сега се връщаха и естествено всеки искаше да разбере дали са имали успех. Индианците до един насочиха вниманието си към тях, а също и вождът. Макар и да не се втурна насреща им като повечето от останалите, той все пак се изправи и се обърна в посоката, откъдето се приближаваха. В този миг всички бяха с гръб към езерото. Използувах това обстоятелство и след не повече от минута се озовах на мястото, което исках да достигна. Отъркалях светлото си тяло в тинестото дъно на плитката крайбрежна вода, подпрях се на лакти и с лице над водната повърхност вече можех спокойно и удобно да наблюдавам всичко, кепето ставаше пред мен. Тъй като снопът от тръстика бе опрян върху раменете ми, изглеждаше сякаш расте във водата, а понеже и от двете ми страни също се издигаше тръстика, поне в момента можех да се чувствам в безопасност.
И вече беше крайно време, защото тъкмо когато заех описаното положение, двамата команчи достигнаха огъня на вожда, който ги посрещна с думите:
— На нито един от поясите ви не виждам скалпа на онзи, когото трябваше да убиете. Да не сте ослепели, та изгубихте дирите му? Или конете ви си счупиха краката, та не можахте да го догоните?
Единият от команчите не каза нищо и втренчи смутения си поглед в земята. Другият бе по-дързък. Той открито погледна вожда в очите и отговори:
— Запазихме зрението си, а и краката на конете ни останаха здрави.
— Тогава къде е скалпът?
— На главата на онзи, от когото трябваше да го вземем.
— Значи бледоликият не е мъртъв?
— Жив е.
— Оставихте го да избяга? — Докато с неестествено висок и гневен тон задаваше този въпрос, в очите на вожда проблеснаха заплашителни светкавици.
— Изплъзна ни се — отвърна му воинът, като спокойно издържа погледа му.
— Тогава сте окуцели песове, които човек не бива да изпраща да гонят дори и костенурка, която е твърде бърза за тях! Ще ви върна в шатрите на старите жени, където ви е мястото!
— Ти си Вупа-Умуги, нашият военновременен вожд, на чиито заповеди трябва да се подчиняваме, но ако издаваш неизпълними заповеди, не бива да ругаеш онези, които са положили напразни усилия. Ние не сме окуцели песове, а храбри и опитни воини, иначе ти нямаше да ни избереш да преследваме бледоликия. Няма да се върнем при старите жени. Нима устата има предимство пред ушите? Защо говориш така и ни съдиш, преди да си чул защо не носим скалпа на бледоликия?
Това бяха смели думи. Явно човекът не беше страхливец. Много истории се разказваха за жестокостта на Вупа-Умуги. Тази негова характерна черта се беше проявила не само спрямо белите, често поведените му и към собствените му съплеменници бе безогледно. Уважаваха го като воин, обаче не го обичаха. В сърцата на индианците се бе насъбрало срещу него озлобление, което се проявяваше в подобни случаи. Поведението на този доблестен подчинен бе смело, но в никакъв случай не беше безумно дръзко. Един индиански вожд е всичко друго, но не и абсолютен владетел. Той се избира от племето. Запазва поста си дотогава, докато съумее да се задържи на власт чрез своя опит, ум, разсъдливост и храброст, но във всеки момент съветът на старейшините може да го свали и тогава той има по-малък авторитет дори и от времето, когато още не е бил вожд. Вупа-Умуги добре знаеше всичко това. По израза на лицето му личеше, че упрекът на воина го бе накарал да побеснее от гняв. Ръката му направи неволно движение към пояса, където бе затъкнат ножът му, ала после се овладя и с не съвсем спокоен тон той каза:
— Добре, ти ще ми разправиш случилото се, а аз ще слушам и после ще ти кажа дали вие двамата ще останете сред воините на команчите.
Той отново седна на земята. Хората, които и преди бяха около него, също заеха местата си, а след това команчът започна да разказва как бе протекло преследването. Изслушаха го спокойно до думите:
— И тогава ненадейно бяхме ударени по главите така, че паднахме на земята като мъртви. Когато се съвзехме, ръцете и краката ни бяха стегнати с ремъци и освен това бяхме вързани за едно дърво.
— Завързани? — кипна вождът. — Без никаква съпротива?
— Нима вождът на ракуросите може да се отбранява срещу неприятел, когото не вижда?
— Не, но аз ще забележа всеки враг, който се осмели да ме нападне!
— Но не и този!
— Този ли? Значи знаеш кой е бил?
— Да.
— Кажи ни името му!
— Поразяващата ръка.
— Уф! — възкликна вождът, като бързо се полуизправи, но после пак се отпусна на мястото си.
— Уф, уф, уф! — завикаха и останалите.
— Поразяващата ръка! — процеди той през зъби. — Това бледолико куче, което толкова често е било в ръцете на команчите и все пак винаги им се е изплъзвало! О, защо аз не бях на вашето място!
— И с теб щеше да се случи същото!
— Мълчи! Аз съм Вупа-Умуги и нямаше да му позволя да се промъкне незабелязано до мен.
— Но никой не се е промъквал до нас, за да ни нападне, обратното, ние искахме тайно да се приближим до избягалия бледолик. Нима можехме да знаем, че той се е срещнал с други бледолики? И можехме ли да предположим, че при белите се намира непобедимият Олд Шетърхенд?
— Не, но трябваше да бъдете по-предпазливи!
— Бяхме предпазливи. Щом надушихме огъня, незабавно оставихме конете си и безшумно започнахме да се промъкваме напред, за да видим какви хора седят край него. Никой нямаше да ни открие и залови, а ние щяхме да вземем всички скалпове, ако не ни беше пресрещнал Олд Шетърхенд, който знае всичко и се беше досетил, че ще дойдем. Напрегнал слух, той е седял скрит в гъсталака. Беше тъмна нощ и не можехме да го забележим, също както и твоите очи не биха го видели. Когато се приближихме до него, той изскочи и с юмрука си ни повали на земята. Нали моите червенокожи братя са чували за силната му ръка?
Въпросът му бе отправен към всички, които го бяха наобиколили.
— Хехе, хехе! — Да, да! — отговориха му.
— И че всеки, ударен от него, пада на земята като подкосен?
— Хехе, хехе!
— Мислите ли, че вие можете да имате по-друга участ от нас? Че бихте го видели и избягали от него?
— Ага, ага! — Не, не!
Индианецът се защитаваше умно, като питаше равностоящите нему хора за тяхната преценка. Съгласието им с неговото мнение се издигаше подобно на защитен вал срещу гнева на вожда. Той продължи разказа си и Вупа-Умуги не го прекъсна повече. Съгледвачът завърши с въпроса:
— Така постъпи Поразяващата ръка, когото воините на команчите смятат за свой враг. А някой от тях подозира ли, кой бе другият, преследваният от нас бледолик?
Отговориха му отрицателно.
— И все пак всички ние често сме слушали да се говори за този бледолик.
— Видях го да минава през нашия бивак, сякаш куршум го не лови и никакво оръжие не може да го рани, но не го познавам — подхвърли вождът.
— Косата му е дълга и бяла като снега на планините. Не забеляза ли?
— Забелязах.
— Над деветдесет зими са вдълбали бръчките си по лицето му. Има само един-единствен бледолик с толкова години на гърба и такава бяла коса, който да е толкова храбър ездач, че невредим да премине с жребеца си между десет пъти по петдесет вражи конници.
— Уф, уф! — възкликна вождът. — Изглежда, моят червенокож брат има предвид Олд Уобъл?
— Да, него имам предвид.
— Значи той е бил, той е бил! Добрият дух ни беше изоставил, когато този човек ни избяга. Няма друг все още жив бледолик, който толкова често да е проливал кръвта на червенокожите мъже, както това дългокосо и беловласо куче. Ако ни беше паднал в ръцете, щяха да се разнесат ликуващи викове навсякъде, където се издигат шатрите на команчите. Но той ни се изплъзна само временно. Пак ще го срещнем и сигурно ще го заловим. Може би това ще стане още утре или на по-следващия ден!
— Ще изпратиш ли подир него други по-многобройни воини?
— Не.
— Ами какво тогава?
На този безспорно малко неуместен въпрос вождът отговори, кажи-речи, развеселено, като направи пренебрежително движение с ръка:
— Моят червенокож брат е обикновен воин, но въпреки това се осмелява да разпитва върховния военен вожд на ракуросите какво възнамерява да прави. Не е твоя работа да задаваш подобни въпроси, но все пак ще ти отговоря, за да разбереш, че имам намерение да ви простя неуспеха. Не е необходимо да преследваме Олд Уобъл, защото той сам ще дойде.
— Няма да дойде — възрази воинът, въпреки че бе смъмрен от вожда.
— Ще дойде! — извика Вупа-Умуги с тон на най-дълбоко убеждение.
— Но ние знаем, че няма да дойде.
— Искал е да доведе помощ, за да освободи пленника, който лежи вързан с ремъци отсреща на острова. Натъкнал се е на десетина бледолики, чийто предводител е Поразяващата ръка. Те сигурно ще дойдат.
— Ще трябва главите им да не са в ред, за да повярват, че единайсет бели ще могат да ни победят!
— Поразяващата ръка е с тях. Бледолики, предвождали от него, поемат всякакъв риск.
— Те не знаят къде сме.
— Ще го научат.
— Кой ли ще им каже?
— Вашата диря, която ще проследят.
— Поразяващата ръка обеща да не търси следите ни.
— Въпреки това ще го направи.
— Не, той не лъже. Никой никога досега не е чувал белият ловец да е нарушавал дадената дума.
— На моя млад червенокож брат би приличало повече да мълчи, отколкото да противоречи на вожда си в присъствието на по-възрастни воини.
Това бе ново строго смъмряне, но Вупа-Умуги не беше обичан от хората си и те се радваха на раздразнението му. Команчът забеляза окуражаващите погледи на своите другари и продължи:
— Знам, че по години не мога да се меря със старите и мъдри мъже, но тъй като никой от тях не е бил на онова място и не е разговарял с Олд Шетърхенд, а аз бях онзи, на когото той даде честната си дума, вярвам, ще ми разрешите да кажа какво чух там от него и от другите бели.
Ето че тогава се обади един сивокос индианец, който седеше до вожда и несъмнено бе най-възрастен от всички:
— Нека моят брат спокойно говори. Когато бойната секира е изровена, може да се окаже важно всичко, което иначе ни се струва излишно, а най-важното за нас е да срещнем Поразяващата ръка. Там, където го види човек, винаги наблизо е и Винету, вождът на апачите. Заедно ли бяха двамата?
— Не, той не беше там — отвърна воинът, който видимо се почувства горд, че старият го взе под закрилата си.
— А не се ли намираше нейде наблизо?
— Не забелязахме никаква следа от него.
— Какви думи използва Поразяващата ръка, когато ви даваше обещанието си?
Воинът се позамисли и после отвърна:
— Казах му следното: „А ще вървите ли по дирите ни, за да разберете, накъде ще яздим?“ Той ми рече: „Не, давам ти думата си.“ Това е съвсем точно отговорът му, който моят стар брат пожела да научи.
— Когато Поразяващата ръка говори така, е все едно, че е пушил лулата на клетвата. Той ще спази обещанието си и няма да ви преследва. Хау! Моите млади братя могат да се отдалечат. Вече знаем, каквото искахме да научим.
Двамата команчи се оттеглиха, а заедно с тях и всички други, които, макар и почтително, се бяха приближили до огъня, подтиквани от любопитство. Тъй като тук бяха дошли и хората, седящи допреди малко край огъня, до който трябваше да се промъкне Олд Уобъл и следователно там нямаше нищо за подслушване, предположих, че Стария ще се върне на сборното място. Веднага се оказа, че предположението ми е правилно, понеже в този миг се разнесе четирикратното жабешко квакане по начина, по който се бяхме уговорили.
Трябваше ли аз да напусна мястото си? Моментът беше удобен, защото, докато червенокожите се завръщаха към огньовете, настана бъркотия, при която не можеше да се очаква, че някой ще обърне внимание на моя движещ се тръстиков сноп. Но аз си казах, че край този огън разговорите на същата тема щяха да продължат, а на мен много ми се искаше да ги чуя. Надявах се, че скоро отново щеше да ми се предложи друг също така удобен случай да се оттегля. Индианците все още не бяха вечеряли. Вероятно изчакваха да се изпече достатъчно месо за всички. След това пак можеше да се очаква същата суетня, която щеше да ми даде още по-добра възможност да се измъкна незабелязано. И тъй, продължих да лежа във водата или по-скоро в тинята.
Изглежда, вождът бе разгневен от намесата на стария индианец, защото, когато младите воини се оттеглиха, той се обърна към него с думите:
— Моят брат не помисли ли, че като взема под закрилата си един млад воин, накърнява достойнството на предводителя?
Старият отговори:
— Достойнството на вожда най-често се накърнява тогава, когато самият той започне да се държи недостойно. Всички ние вярваме, че Поразяващата ръка ще удържи на думата си. Само ти си убеден в противното.
— Защото познавам това бяло куче.
— И ние го познаваме. Никога езикът му не е изричал лъжа.
— Да, обаче този език умее да говори тъй умно като никой друг. Олд Шетърхенд е най-честният от всички бледолики. Но когато види, че искат да го надхитрят, самият той се превръща в най-хитрата лисица, а езикът му заприличва на утринния здрач, след който може да последва както слънчев ден, тъй и лошо време. Вярно че не лъже. Изпълнява каквото обещае и то така, както той го разбира, а не както ти се иска на теб. Думите му, отправени към неприятеля, са като барутните зрънца, които трябва да бъдат точно премерени, преди да се насипят в цевта на пушката.
— Значи Вупа-Умуги мисли, че неговото обещание да не следи двамата ни воини, за да види накъде ще яздят, може да се тълкува и другояче, така ли?
— Не. Той не е искал да ги следи и следователно няма да го направи. Но сигурно нямаше да даде това обещание, ако не е знаел и някакъв друг начин, по който да разбере къде отиват.
— Няма такъв!
— Така си мисли моят брат. Аз пък мисля иначе, макар че и на мен самия не ми е известно какъв може да е той. Колко често са разказвали за Поразяващата ръка, че научава всичко, каквото иска да знае. Дали не е в съюз с добрия или злия Маниту, който му казва всичко? Аз твърдя, че той съвсем точно знае, че бивакуваме тук край Саскуан-куи.
— Не е възможно — никой не му го е казвал. Но дори и да го знае, това все още не ни дава повод да предполагаме, че ще дойде тук.
— Той иска да освободи пленника.
— Познава ли го?
— Не знам.
— Но даже и да го познава, нима той му е толкова добър приятел, че да се излага на опасността да бъде убит заради него?
— Той се заема да помага на всеки бледолик.
— Дори и когато може да противопостави само единайсет мъже на сто и петдесет воини ли?
— Той не брои неприятелите си, а и не му е необходимо да брои, понеже има вълшебна карабина, с която непрекъснато може да стреля. Нима моят по-стар брат не знае, че въпреки това Поразяващата ръка с радост избягва всяка битка, но не от страх, а защото не обича да пролива човешка кръв? Тогава той прибягва до хитрост, а лукавството му е, кажи-речи, по-опасно и от неговата вълшебна карабина. Поразяващата ръка ще дойде не за да се бие с нас, а за да ни отмъкне пленника с хитрост.
Старият се замисли. Сериозно и бавно заклати посивялата си глава и след малко проговори:
— Думите на Вупа-Умуги не могат да ме накарат да мисля иначе, но щом секирата на войната веднъж е изровена, трябва десет пъти да премисляме всичко, което обикновено се премисля само веднъж, и не бива да очакваме добро, а само лошо. Аз казвам, че Олд Шетърхенд няма да дойде, ти казваш, че ще дойде. Тогава нека допуснем, че трябва да го очакваме. А не се ли появи, толкоз по-добре.
— По-добре ли? Може би моят по-стар брат да се бои от него? На мен много ми се иска да дойде. Ще го заловим и ще го вържем на кола на мъченията, където всъщност трябваше да умре Олд Уобъл.
— Да не би да искаш да уловиш вятъра, който се изплъзва между пръстите ти?
— Нима Поразяващата ръка е въздух? Нима не е бил вече неколкократно пленник на команчите?
— Това ми е добре известно. Но не ни ли се е изплъзвал винаги между ръцете като вятъра?
— Заловя ли го веднъж, аз ще го задържа!
— Тогава дойде ли, разтвори ръце и гледай да се напъха в тях.
— Ще се напъха! Дори знам кога.
— Кога?
— Утре. Двамата наши воини са тръгнали от неговия лагер през нощта, а той сигурно е потеглил на път оттам едва призори. Следователно те имат известна преднина. Тъй като двамата пристигнаха тук тази вечер, той ще дойде утре.
— Тук ли?
— Не, защото изобщо няма да му позволя да стигне толкова далече, а ще го пленя край Рио Пекос.
— Знаеш ли на кое място ще прекоси реката?
— Да, при брода, който вероятно му е известен. Ако не го знае, ще търси място за преминаване и ще го намери.
— Поразяващата ръка няма нужда от брод. Той е ненадминат плувец.
— И това не съм забравил. Ще наредя на хората си да заемат голяма част от брега. Тогава няма да ни се изплъзне. Ако Нале-Масиув, Четирите пръста, беше тук със своите сто воини, можехме да ги разпределим на още по-голямо разстояние по брега, ала той ще пристигне едва след три дни.
В този миг прозвуча викът: „Якха! — На храна!“ — и всичко живо се втурна към огньовете, където бяха изпекли вече месото. Вождът също се изправи, но бавно, както подобаваше на достойнството му, и се отправи натам, за да избере сам парчето месо за вечеря. За мен това бе най-удобната възможност да се отдалеча. Хвърлих още един изпитателен поглед над целия бивак. Никой не гледаше към брега и към мястото, където лежах. Вниманието на всички бе погълнато от печеното месо. Пропълзях в по-дълбоката вода и после, плувайки, бързо се отдалечих, без да си правя труда да се прикривам. След като успях да се добера до мястото, където се бях съблякъл, аз се изкачих на брега, облякох дрехите си и запълзях към очакващия ме Олд Уобъл. Снопа от тръстика взех със себе си.
Приближих се до стария каубой толкова тихо, че той не ме чу, а когато го докоснах, се стресна от уплаха.
— Мътните го взели! Ти ли си, сър, или някой червенокож? — попита той.
— Аз съм — отвърнах му.
— Well! Ако беше някой друг, щях да забия ножа си в тялото на негодника!
— Нямаше да го направиш, мистър Кътър.
— Тъй ли? А защо не?
— Нямаше да можеш, защото неговият нож отдавна щеше да е забит в твоето тяло.
— Охо!
— Разбира се! Що за уши имаш?
— Уши — чудо! Това е ясно.
— Тогава жалко за чудото, защото пет пари не струва! Лежеше тъй тихо, наоколо нищо не помръдваше и въпреки всичко не чу приближаването ми. Ами ако беше някой команч?
— Щях да го чуя, понеже не е възможно друг да се промъква тъй безшумно като теб. Добра работа ли свърши, сър?
— Доволен съм.
— Аз също.
— Какво научи?
— Привидно малко, но всъщност твърде много. Сигурната ръка се охранява само от двама червенокожи.
— Къде?
— Аха, твърде ти се иска да знаеш, нали?
— Естествено!
— Да, вярвам ти. Но ако не бях аз, нямаше да го научиш.
— Не си въобразявай подобно нещо, мистър Кътър! За тази работа нямам нужда от теб. Знам мястото не по-зле.
— Е, къде е пленникът?
— Отсреща на острова.
— Ти и преди допускаше подобно нещо, но то си остава само предположение.
— Сигурен съм. Чух го от вожда Вупа-Умуги.
— Той ли го спомена?
— Да.
— Ама че глупак! Мислех си да те зарадвам, като ти кажа, че предположението ти е вярно.
— Не се измъчвай с такива мисли, сър! Какво друго научи?
— Нищо. Въобразявах си, че ще мога да ти кажа кой знае колко важно нещо. Но тъй като сам си го чул, е все едно, че аз самият не съм успял нищо да подслушам. Как да не се ядосваш! Вероятно щях да науча й други сведения, обаче по едно време се появиха онези двама команчи от вчера и всичко живо презглава напусна огъня, край който се бях скрил. Ти чу ли нещо повече от мен?
— Да.
— Какво?
— По-късно ще ти кажа. Тук не е място за разговори. Да тръгваме.
— Накъде?
— Първо ще излезем на открито, и то по същия път, по който се промъкнахме дотук.
— Значи напосоки през гъсталака. И според Олд Шетърхенд това ми било „път“!
При оттеглянето си трябваше да бъдем също тъй предпазливи, както и когато идвахме насам, но все пак щастливо успяхме да се измъкнем от опасната близост на индианците. Звездите светеха вече горе-долу задоволително и щом оставихме зад гърба си споменатата преди това гора, която се врязваше малко по-навътре в равнината, можехме да се изправим на крака и да продължим пътя си тъй безгрижно, сякаш наблизо не се намираше нито един-единствен команч.
— Струва ми се, че искаш да се върнем в лагера ни — обади се Олд Уобъл.
— Че къде другаде?
— Хм-м! Вероятно ще ми се присмееш, но тайно в себе си си въобразявах, че незабавно ще освободим Сигурната ръка.
— Наистина дръзко въображение.
— Защото обстоятелствата са по-други, отколкото си мислех. Ако пленникът не беше на острова, а на този бряг, освобождаването му щеше да е въпрос на броени минути.
— Не те разбирам.
— Тогава ще се изразя другояче: промъкваме се… разрязваме ремъците… скачаме на крака… побягваме… индианците подир нас… тичаме до нашия лагер… мятаме се на конете… препускаме в галоп… и готово!
— Звучи тъй, сякаш подобни неща се извършват безкрайно лесно. Нима си освобождавал вече някой пленник по подобен начин?
— Аз не, но ти! Такива номера си вършил даже неколкократно.
— Това не е причина да си мислим, че все така ще става и че винаги ще имам успех. Трябва да се съобразяваме с обстоятелствата, които рядко си приличат.
— Съжалявам! Открито и честно ще си призная, че много ми се искаше да се появя пред нашите спътници с вече свършена работа, още повече че всички те не са истински уестмани.
— С други думи, доста ти се искаше да се изфукаш?
— Наречи го, както искаш! Вярвам, че не е никакъв позор заедно да измъкнем измежду сто и петдесет индианци един пленник, обречен да умре на кола на мъченията.
— Не, не е позор!
— Ето, виждаш ли! А сега тази моя радост отива по дяволите!
— Защо?
— Защото вероятно Сам Паркър, Джош Холи и другите ще ни помагат.
— Няма да ни помагат в истинския смисъл на думата. Ще подсигуряват тила ни при отстъпление. Това е всичко.
— Наистина ли?
— Да. Олд Шуърхенд ще бъде освободен само от нас двамата, от теб и от мен.
— Така ми харесва, страшно ми харесва.
— Но при условие, че действително си толкова добър плувец, колкото твърдиш!
— Като риба съм, като риба съм ти казвам. Това е ясно. Значи при изпълнението на този план ще трябва да плуваме?
— Да, тъй като се налага да отидем на острова.
— Вярно! А няма никакви лодки!
— Не можем да използваме каквато и да било лодка, защото ще ни забележат. И тъй, решаваш ли се да преплуваш от отсрещния бряг на езерото до острова и обратно?
— Що за въпрос! Казвам ти, че с плуване ще стигна до луната, стига дотам да има достатъчно вода.
— Добре! Тогава работата е много проста. Стигаме до острова, обезвреждаме двамата пазачи, освобождаваме Сигурната ръка от ремъците и заедно с него плуваме обратно.
— Какво… как… какво?
Той се спря, хвана ме за лакътя и продължи:
— Тая работа за теб е толкова лесна и бърза, като да попариш чай!
— Ами преди малко и според теб всичко щеше да стане „за броени минути“ и готово!
— Да, но това беше съвсем друго! Мислех да го освобождавам по суша, а не по вода. В този случай преди всичко трябва да знаем дали Сигурната ръка също умее да плува.
— Несъмнено ти ще знаеш най-добре. Нали го познаваш!
— Все още не съм го виждал как плува.
— Тъй ли? Не е и необходимо, защото уестман като Сигурната ръка несъмнено е добър плувец.
— Но той е вързан, а това нарушава кръвообращението. Дали ще е в състояние да си служи с ръцете и краката така, че веднага да може да преплува езерото заедно с нас?
— Мисля, че ще може, защото за него казват, че бил изключително як мъж.
— Така е. И тъй, разбрахме се — той незабавно ще се хвърли във водата и ще ни последва. Но звездите, звездите!
— Какво им е на звездите?
— Не забелязваш ли, че стават все по-ярки?
— Наистина.
— Е, ами те се отразяват във водата, това е лошото.
— Нали току-що искаше да плуваш до луната. Изглежда, тя не те смущава толкова, колкото звездите.
— Струва ми се, че си решил да се покажеш духовит. Във всеки случай много добре разбираш, какво искам да кажа. Отраженията на звездите във водата ще ни издадат.
— На кого?
— На пазачите на острова.
— Не ми се вярва.
— Но е така! Помисли само, езерото с отразените в него звезди се е ширнало съвсем гладко пред очите им. При най-малкото движение във водата ще се образуват вълни и отраженията ще започнат да се люшкат насам-натам. Приближим ли се, плувайки, целият отразен в езерото звезден небосклон така ще се разлюлее, че вниманието на пазачите неминуемо ще бъде привлечено.
— Това какво вреди?
Продължавахме да вървим. След въпроса ми Олд Уобъл се спря, задържа ме и попита:
— Какво вреди ли? И това ме пита един Олд Шетърхенд! Не бих се учудил на подобен въпрос само ако го беше задал някой грийнхорн. Какво вредяло! Разбира се, че онези типове незабавно ще се разкрещят за помощ. Тогава всички команчи ще наскачат във водата и ще падне такава гонитба, при която ще сме загубени. Колкото и добре да плуваме, заекът не може да избяга от цяла глутница вълци.
— Навярно няма да викат за помощ — отвърнах му аз, като го накарах да продължи.
— Разбира се, че ще викат! Ще видят, че се приближават двама мъже, двама бели. А дори и да не се развикат, ще ни продупчат главите с няколко куршума.
— И това няма да направят.
— Сър, не те разбирам.
— Изобщо няма да ни видят.
— Няма ли… как така? Няма да ни видят, след като целият небосклон затрепка и затанцува във водата?
— Няма, защото ще се маскираме.
— Ще се маскираме ли? Става все по-фантастично! Ама как ще се маскираме? Да не би ти с някое домино, а аз като палячо? Покорно благодаря за подобен карнавал.
— Разбери ме правилно, мистър Кътър! С „маскирам“ искам да кажа да се прикрием.
— И туй си го бива. Ами къде смяташ да се скриеш във водата?
— Зад тръстикови стебла.
— В езерото тръстика расте само покрай брега.
— Ще вземем по някой сноп.
— Глупости! Никой червенокож няма да се остави да го измамят по такъв начин.
— Мога да ти докажа противното.
— Как?
— Преди малко направих подобен маскарад, защото нямаше как иначе да постигна целта си.
— Наистина ли?
— Да.
Разказах му всичко. Когато свърших, той се обади:
— Хм-м, не е чак толкоз глупаво, колкото си мислех! Един-единствен сноп тръстика може и да мине, ама два? Едва ли ще ни се удаде да плуваме съвсем равномерно и едновременно. Следователно двата снопа ту ще се приближават един към друг, ту ще се раздалечават. Това ще направи впечатление на пазачите и ще събуди подозренията им.
— Разбира се, само че няма да вземем два снопа, а ще направим едно тръстиково островче, под което ще се скрием и двамата.
— Не е лошо.
— Отначало ще плуваме бързо, а щом навлезем в зрителното поле на индианците, нашето островче ще започне да се носи по водата бавно, съвсем бавно.
— Ами светлите ни тела! За да можем да плуваме редом един до друг, ще ни е необходимо пространство поне от седем лакътя. А нима бива да правим тръстиковия сал толкова голям? Пазачите ще ни забележат, защото кожата ни е светла.
— Няма да събличаме дрехите си.
— Хм-м! — изръмжа той.
— Мислиш ли, мистър Кътър, че това ще затрудни плуването ти?
— Никак, съвсем не! Дори да предположим, че всичко друго ни се удаде, все пак, питам дали индианците ще допуснат тръстиковия сал да спре на острова.
— Не е необходимо да спира на брега му.
— Не е ли? Значи и ние няма да слизаме на брега? И все пак трябва да отидем на острова. Направо нищо не разбирам!
— А е толкова лесно обяснимо! Можеш ли да се гмуркаш?
— Като жаба, ти казвам, като жаба. Това е ясно. На каквато дълбочина искаш.
— Това е добре, защото гмуркането е част от плана ми. Щом се приближим до острова и пазачите забележат тръстиковия сал, те ще се отправят към онази страна на острова, покрай която ще го очакват да мине.
— Това може да се предположи. Но навярно няма да му позволят да спре на брега.
— Няма. А сега най-важното — в мига, когато се намираме най-близо до острова, ние ще изоставим сала, ще се гмурнем, ще заплуваме под вода покрай брега и ще се появим на повърхността чак откъм другата страна на острова. Докато пазачите внимателно се взират в тръстиковия сал, ще стъпим на брега в гръб на индианците и аз ще се нахвърля върху тях, за да ги обезвредя с два точни силни юмручни удара.
— Отлично, мистър Шетърхенд! Ами аз?
— Първата ти работа ще бъде да прережеш ремъците на пленника и начаса да го освободиш, защото, макар и да не го смятам за много вероятно, може да се наложи незабавно да изчезнем. Не е изключено да не успея да ударя някой от двамата както трябва и той да намери време да извика за помощ.
— Би било лошо, много лошо!
— Да. Навярно разбираш, че ни чака много работа и всичко трябва да се извърши съвсем точно, ако искаме планът ни да успее. Тъй че, струва ми се, няма да се разсърдиш, ако те помоля отново да размислиш дали действително можеш да изпълниш онова, което искам от теб.
— С лекота, сър, с най-голяма лекота!
— Моля те, не отговаряй така бързо! Нямаме право да бъдем лекомислени. Искрено ти казвам, че работата не е толкова проста. Познавам се твърде добре и знам, че ако не стане нещо непредвидено и всичко протече тъй безпрепятствено, както предполагам, ще свърша каквото съм замислил. И въпреки това смятам задачата ни за тежка, в случая дори за много тежка.
— Не говори за лекомислие, сър! Виждал ли си някога как плува Олд Уобъл?
— Не.
— Ами как се гмурка?
— Още по-малко.
— Тогава кротувай и спокойно изчакай събитията! Когато всичко мине, ще кажеш, че не би могъл да намериш по-добър и сръчен помощник от мен. Това е ясно!
— Ще се радвам, ако е така, защото в този случай рискуваме живота си много повече от когато и да било.
Аз наистина никак не бях наясно дали можех да му имам доверие, или не. Кокалестата му фигура не ми вдъхваше вяра в качествата му на добър плувец, а уверенията му приличаха малко на самохвалство. Но той беше известен като храбър и опитен човек и говореше с такова дълбоко убеждение, че бе трудно да не му се повярва. Впрочем вече нямаше време за повече приказки, защото в момента достигнахме нашия лагер.
Спътниците ни се бяха разтревожили от дългото ни отсъствие. Разказахме им какво бяхме видели и чули и им обяснихме плана за спасяване на пленника, който се канехме да приведем в изпълнение. Паркър и Холи съжаляваха, че няма да вземат директно участие в него. Останалите не казаха нищо. Навярно бяха доволни, че не изисквах от тях и те да заложат живота си на карта. Възседнахме конете и потеглихме, за да обиколим езерото и да се озовем на отвъдната му страна.
Щом стигнахме там, в тъмнината трябваше да преминем през гъсталаците, за да се доберем до водата откъм откритата прерия. На брега скочихме на земята и вързахме конете. Отсреща горяха лагерните огньове.
И тук растеше тръстика. Отрязахме колкото ни беше необходимо. Няколко дебели клона образуваха основата, рамката на сала. След като приключихме работата си, видяхме, че за целта ни той бе направо майсторска изработка. В долната си част имаше отвори за главите ни и четири кожени ремъка за ръцете. Разбира се, бяхме се погрижили, когато се намираме отдолу, да имаме възможност да гледаме на всички страни.
Ето че рискованото начинание вече трябваше да започне. Изпразнихме джобовете си и оставихме на земята всичко, което можеше да се повреди от водата или пък не ни бе необходимо. От оръжията си задържахме само ножовете. След като се приготвихме за тръгване, Паркър попита:
— Мистър Шетърхенд, ние наистина ли няма да вземем никакво участие?
— Не, но въпреки това няма защо да се смятате за излишни. В един определен случай ще ни бъдете много необходими.
— И кой е той?
— Ако ни открият и започнат да ни преследват, което може да стане само по вода. На връщане ще плуваме право насам. Ако по петите ни има преследвачи, задачата ви ще е да ги задържите на разстояние.
— С изстрели?
— Да.
— В тази тъмнина! От плувеца не се вижда почти нищо друго освен главата, кой ще ти различи тогава бял от индианец? Колко лесно може да се случи да стреляме по вас!
— Ами просто не бива да стреляте, преди да се уверите в кого сте се прицелили. Впрочем със силни викове ще ви дадем възможност да ни разпознаете. Ако някой от нас се счепка в ръкопашна схватка с червенокож във водата, не стреляйте в никакъв случай. Дори и двамата да се намират тъй близо до вас, че да можете да различавате лицата им. Ние сме достатъчно яки, за да се справим със сам индианец.
— Да, такива сме, това е ясно! — енергично изрази съгласието си Олд Уобъл.
— За себе си го знам, а за теб предполагам — отвърнах аз. — И въпреки това те питам още веднъж: тази работа не е ли пряко силите ти? Ако е така, предпочитам всичко да свърша сам.
— Сър, ти за какъв ме мислиш?! Ще ме накараш да повярвам, че ме вземаш за вятърничав човек!
— Не е така. Тогава напред! И успех!
— Йес, go on[18]! След половин час ще се върнем по живо по здраво като победители.
След това дръзко уверение Стария разтресе и разлюля крайниците си и нагази във водата, а аз го последвах с недотам голямо упование.
Не беше необходимо да се вмъкваме под сала, преди да сме се приближили до острова дотолкова, че пазачите да могат да го видят. На първо време плувахме извън него, като го тикахме пред нас. От самото начало започнах да наблюдавам Олд Уобъл, за да разбера дали действително плува тъй добре, както ме уверяваше. Горе-долу го биваше. Но след броени минути забелязах, че откъм неговата страна салът взе да се потапя по-дълбоко във водата, отколкото от моята.
— Твърде много се отпускаш върху сала, мистър Кътър — казах аз. — Да не би вече да си се изморил?
— Да съм се изморил ли? Откъде ти дойде пък тази мисъл! — отвърна той. — Виновни са само проклетите тиранти, които ме стягат.
— Та кой носи освен колан и тиранти!
— Не ги разбираш тия работи. Човек не може да се лиши от колан в Дивия запад, а тирантите са ми необходими, защото нямам никакъв ханш. Те трябва да придържат и колана. Къде ти ханш при моята фигура!
Не можех напълно да си обясня защо тирантите му ще имат безсрамното намерение да му пречат при плуването и замълчах, ала не задълго, понеже той все повече и повече се подпираше върху сала, тъй че най-сетне откъм моята страна краят му изскочи от водата. Тогава го помолих:
— По-добре се върни, мистър Кътър. Все още не е късно! Изглежда имаш затруднения.
— Глупости! Не виждаш ли, че поря водата като риба?
— Защото аз тикам сала, на който си увиснал.
— Само тъй изглежда. Ах тези тиранти! Ще ги сваля, тогава ще върви по-добре.
Като се държеше с едната ръка за сала, с другата той откопча тирантите и ги напъха в джоба си. Все пак, изглежда, те наистина го бяха стягали и му бяха пречили, понеже плуването потръгна по-добре. Вярно, че се чуваше пъхтенето му, сигурно полагаше големи усилия. Когато му направих забележка заради тежкото му дишане, той ме увери:
— Това е само едната половина на белите ми дробове, понякога издава такъв шум, но другата си я бива.
Продължихме да плуваме около пет минути, без да разменим нито дума. Тогава забелязах, че салът е потънал във водата още повече от преди.
— Изглежда, натежаваш, сър? — попитах го.
— Нима е чудно? Дрехите поемат вода, а зад мен… all devils, какво е това?
Той спря сала и с едната ръка посегна зад себе си.
— Какво търсиш там, сър?
— Какво търся ли… ха! Слушай, мистър Шетърхенд, трябва на всяка цена пак да си сложа тирантите.
— Защо?
— Защото ще си загубя легинсите. Вече наполовина плуват подир мен. Ще ми помогнеш ли?
Помогнах му да вразуми вече наполовина изхлузилите се панталони. После продължихме. Но за голяма моя тревога от минута на минута все повече се убеждавах, че той не беше такъв плувец, за какъвто се мислеше. Трябваше да тикам напред не само сала, а и него.
— Мистър Кътър, мисля да се връщаме — обадих се аз. — Ти наистина се измори, а нашият план изисква да разполагаме с всичките си сили. Не забравяй опасностите, които ни очакват!
— Не ги забравям и именно заради това не се напрягам, та по-късно да мога да бъда в добра форма. Да се връщаме ли? Що за идея! Нали ще се изложа!
Е да, разбира се, нямах желание да го излагам, но можех ли да продължавам с него това рисковано плуване? Възможно беше и да си щади силите, та по-късно да бъде на висота. На по-нататъшните ми настоятелни въпроси той ме увери, че намеренията му действително били такива. Впрочем вече бяхме изминали половината път. И така напред, пък да става каквото ще! Въпреки това решение тревогите ми в никакъв случай не намаляха и след още пет минути се осведомих:
— Не искаш ли да легнеш върху рамката на сала? Така ще си отпочинеш и после ще си със свежи сили.
— Вярно. Но на теб няма ли да ти е трудно?
— Не, спокойно последвай съвета ми.
Той направи каквото му казах, а когато продължих да тикам нашия нескопосан плавателен съд, се обади:
— Сър, хрумна ми нещо. Дори и да не ни забележат, у пазачите ще се породи подозрение.
— Защо?
— Защото ще се питат от къде на къде нашата тръстика се движи. Нали езерото е спокойно.
— Тук се лъжеш. В долната му част водата се изтича към Рио Пекос, така че в тази посока се създава макар и незабележимо течение. Следователно едно откъснало се тръстиково островче може да плава бавно надолу. Навярно същото ще си помислят и червенокожите. В това отношение съм спокоен.
— Туй означава ли, че имаш други грижи?
— Да.
— Какви?
— Относно теб.
— Pshaw! Сега няма да се напрягам. Настъпи ли мигът за действие, ще видиш с какъв жар и плам ще се заловя на работа.
— Хм-м! За плуване в момента изобщо вече не ми се говори. На този въпрос ще се върнем, преди да поемем по обратния път. Засега преди всичко ще стане дума за гмуркането. Ако не ти се удаде, загубени сме.
— Не говори така, сър! Та аз нямам друга работа освен в подходящия миг да пусна сала, да се гмурна и да се появя на повърхността чак от другата страна на острова. Това е просто като фасул, още повече за човек с моето телосложение. Който има толкоз малко плът и толкоз много кокали, лесно може да се покаже като майстор в гмуркането.
В случая той наистина беше прав, а и проявената от него самоувереност донейде ме успокои, макар вече да разбирах, че щеше да е по-добре, ако го бях оставил при другите и сам се бях заел с осъществяването на плана си.
Все повече и повече се приближавахме до острова и вече започнах да отклонявам сала от досегашната посока, защото след малко трябваше да се оставим на водата да ни носи надолу. Лагерните огньове на команчите горяха ярко, но светлината им не достигаше до нас. Огънят на острова бе малък и беше запален зад храсталаците. Ето защо не виждахме пламъците му. Малобройните звезди по небосвода, примигваха и се оглеждаха във водата. Плувах колкото ми бе възможно по-равномерно и спокойно, за да не се образуват вълни, които щяха да разлюлеят отраженията на звездите — нали това може да се забележи доста отдалеч. И така, без да бързам, се приближих до острова толкова, че вече можехме да оставим сала да бъде носен от водата. Предупредих Олд Уобъл:
— Мистър Кътър, настъпи моментът за действие. Трябва да се проврем под тръстиката.
— Well, веднага — отвърна ми той.
— Една минутка още! Когато главите ни са вече отдолу в дупките на сала и се наложи да си кажем нещо, това ще става само шепнешком.
— То се знае!
— Макар че ще оставим сала да се носи по водата, естествено налага се да бъде направляван. Нека това бъде моя работа!
— Нямам нищо против. Само ми кажи кога ще започне гмуркането! Веднага се втурвам.
— Наистина ли ще се справиш?
— Напълно сериозно ти казвам да не се тревожиш заради мен. Давам ти дума, че няма да ти създам абсолютно никакви затруднения.
Това звучеше вече съвсем различно отпреди. Дали не се беше преструвал? Действително ли бе добър в гмуркането?
Промъкнахме се под сала и пъхнахме глави в определените за тази цел дупки. После нахлузихме на ръцете си кожените халки и така увиснахме под сала в изправено положение. Тръстиката ни държеше над водата. Не беше необходимо да плуваме — едно съвсем леко движение с ръка или крак бе достатъчно за управляване на плаващото островче. То се движеше много бавно и понеже бяхме обзети от нетърпеливо очакване, времето ни се струваше дваж по-дълго.
— Проклето влачене! — прошепна ми Стария. — Можеш ли да виждаш добре, сър?
— Да.
— И аз. Сега би трябвало да се появи някоя акула и да ни захапе за краката! Thunder[19], ама как ще се раздвижи тогава нашият параход! Колко хубаво, че тук не се срещат такива зверове или, да речем, крокодили! Я виж там!
— Забелязах го.
— И той ни забеляза. Какво ли ще направи?
В момента бяхме на около шестдесет крачки от острова. В крайбрежния храсталак имаше широка просека, през която се виждаше огънят. На светлината му съзряхме един индианец, дошъл на брега да гребне вода, който забеляза нашия „параход“. Няколко мига гледа към нас, а после се върна при огъня.
— Великолепно момче! — прошепна Олд Уобъл. — Хич не се интересува от нас.
— Това може само страшно да ни радва. Но нека все пак изчакаме да видим, дали корабът ни няма да привлече вниманието му.
Минутите се нижеха една подир друга, ние все повече се приближавахме до острова, но пазачът не се върна. Оставаха още четиридесет, тридесет… двадесет… а накрая и само десетина крачки! Плъзнахме се покрай брега.
— Мистър Кътър, сега! — прошепнах на Стария. — За да не се сблъскаме и да не си попречим, аз ще се гмурна вляво около острова, а ти вдясно. Откъм отвъдната страна ще се изкачим на брега в гръб на пазачите. Но моля те, не щади усилията си! Ръцете ти все още ли са в халките?
— Не.
— Готов ли си?
— Йес, можем да започваме, това е ясно!
— Пускай сала!
Освободих се от ремъците, гмурнах се надълбоко, заобиколих острова и от отвъдната страна предпазливо се появих на повърхността. С два замаха достигнах брега. Олд Уобъл не се виждаше наоколо. Сигурно щеше да стъпи на острова недалеч оттук. В момента не можех да се занимавам с него, защото преди всичко трябваше да се приближа до двамата пазачи. Легнах на земята и запълзях между храсталаците. Червенокожите седяха край малкия огън, подхранван само от пет-шест тънки клона. Единият от индианците беше в гръб, а другият бе обърнат с лявата си страна към мен. Малко настрани от тях в сянката на надвесен над него храст лежеше пленникът. Нямах възможност да видя лицето му, но огънят осветяваше краката му. Те бяха вързани. А сега бързо на работа!
Изправих се и с два големи скока се озовах при огъня. Един удар в тази, втори в другата посока по слепоочията на червенокожите и… двамата рухнаха на земята. Надвесих се над тях — бяха в безсъзнание.
— Heavens[20], бял! — прозвуча гласът на пленника. — Да не би да идвате да ме…?
— Да — прекъснах го аз — Ще говорим по-късно. Сега трябва да действаме. Да махнем ремъците!
Клекнах до него и извадих ножа си. Зад гърба ми се разнесе шум.
— Тук ли си, мистър Кътър? — попитах аз, защото кой друг може да бъде освен Олд Уобъл.
— Уф, уф, уф, уф! — отговориха ми вместо него два непознати гласа.
Светкавично се изправих и се обърнах. Пред мен стояха двама индианци, от които се стичаше вода, и ме зяпаха, сякаш бях призрак. По-късно Сигурната ръка ми разказа, че пазачите се сменяли на всеки три часа. Новите стражи идвали, плувайки през езерото. Та ето как двете човешки фигури, от които се стичаше вода, се появиха тъкмо в този толкова неблагоприятен за мен момент, за да заемат мястото на двамата команчи, лежащи зашеметени на земята. Смайването ми не продължи повече от миг. В следващата секунда с лявата си ръка стиснах за гърлото по-близко стоящия до мен червенокож и с един удар на десния си юмрук го прострях на земята. След това се наканих да сграбча другия, но не успях, тъй като с пронизителен вик за помощ той скочи във водата и заплува към индианския лагер, без да престава да крещи.
Вече нямаше време за губене. Втурнах се към Олд Шуърхенд и прерязах ремъците, които стягаха ръцете и краката му. Освен това той бе завързан с други два ремъка за две здраво забити в земята колчета. Прерязах и тях.
— Можете ли да се движите, сър? — попитах аз, докато той се изправяше. — Кажете… бързо, бързо!
За пръв път виждах този човек, но нямах време да го огледам. Той изпъна яките си ръце, наведе се, за да вземе ножа на един от зашеметените индианци и ми отговори тъй спокойно, сякаш нямаше от какво повече да се бои:
— Мога всичко, каквото пожелаете, сър.
— И да плувате ли?
— Да. В каква посока?
— Ей там право насреща ни очакват други бели.
— Тогава да тръгваме! Крайно време е. След минута-две команчите ще бъдат тук.
Имаше право. Страхотен шум долиташе от лагера на вдигнатите на крак индианци. Това бяха такива крясъци, викове, вой и рев, които направо щяха да ни спукат тъпанчетата! Не можехме да ги видим, ала по шумното плискане на водата разбрахме, че се хвърлят в езерото, за да доплуват до острова. Трябваше да бягаме. Но къде беше Олд Уобъл?
— Мистър Кътър, мистър Кътър! — кажи-речи, надвиках сатанинския шум. — Мистър Кътър, къде си?
Сигурната ръка бе изтичал до брега, за да хвърли поглед към лагера. Той се обърна към мен и вече не със спокоен, а с припрян глас попита:
— Мистър Кътър? Да нямате предвид Олд Уобъл?
— Да, той дойде с мен на острова, за да ви спаси, но никъде не го виждам.
— А с вас тръгнаха ли и други бели?
— Не.
— Тогава не мислете за него! Познавам Стария, той си е своенравен чудак.
— Загубен е!
— Не се тревожете, сър! И дяволът не може да го погуби. Сигурно е на по-безопасно място от нас. Оставете го и елате! Всички червенокожи са вече във водата, а първите, кажи-речи, достигат острова. Напред, бързо, бързо!
Той ме хвана за ръката и ме задърпа след себе си. От брега на острова можех да си обясня неговата припряност. Водите на езерото между нас и лагера на червенокожите буквално гъмжаха от индиански глави. Един от плувците, който беше излязъл пред всички, само след десетина замаха на ръцете си щеше да достигне острова. Не биваше повече да мисля за Олд Уобъл, а трябваше да се погрижа за себе си и за Олд Шуърхенд. Ето защо отговорих:
— Добре, хайде във водата! Следвайте ме колкото е възможно по-бързо!
Скочихме в езерото и загребахме с ръце бавно, но мощно, тъй както прави добрият плувец, който не иска бързо да остане без сили. Крясъците на индианците се удвоиха. Беше ужасно. Бяха ни забелязали и полагаха усилия да ни догонят.
Не се безпокоях за себе си, мен сигурно никой нямаше да ме спипа, обаче Сигурната ръка! Уестман като него без съмнение плуваше превъзходно, но времето, прекарано в плен, го беше изтощило, а и аз най-добре знаех, че индианските ремъци правят човешките крайници неспособни за по-голямо физическо напрежение. Докато плувах редом със Сигурната ръка, аз го наблюдавах. Той плуваше хладнокръвно, с онзи двоен тласък, който равномерно разпределя работата между ръцете и краката. Първоначално това ме успокои. Но скоро забелязах, че движенията му започнаха да губят своята равномерност и сигурност.
— Изтощихте ли се вече, сър? — попитах го.
— Не — отвърна той, — но не си чувствам ръцете и краката, като изтръпнали са.
— За това са виновни ремъците. Ще издържите ли до отсрещния бряг?
— Надявам се. При обикновени обстоятелства никой индианец не би ме догонил, но след като толкова дълго лежах с вързани ръце и крака, та кръвообращението ми почти е спряло, не съм особено сигурен.
След известно време той започна да чувства как мускулите на ръцете му се схващат. Добре познавах този извънредно опасен симптом за човек, който трябва да спасява живота си с плуване и го подканих:
— Обърнете се по гръб и плувайте само с краката. Така ръцете ви ще си отпочинат!
Той последва съвета ми и досегашната ни бързина значително намаля. Тогава и аз заплувах по гръб, за да наблюдавам преследвачите ни. Все още всички бяха зад нас. Водата така вреше и кипеше от плуващи индианци, че най-вероятно команчите до един бяха наскачали в езерото. И да бяха останали някои на брега, те сигурно се брояха на пръсти. Един от плувците се беше приближил на около стотина крачки от нас. Сигурната ръка го видя и каза:
— Трябва да побързаме. Тъй се придвижваме твърде бавно. Ще опитам пак да се обърна по корем.
Така и направи, но скоро ми призна:
— Сър, изтръпват ми ръцете. Продължавайте сам и ме оставете!
— Да изоставя Сигурната ръка! И през ум не ми минава! Легнете напреки върху мен. Ще ви нося.
— Твърде съм тежък.
— Но не и за мен.
— Ще напредваме много бавно и червенокожите ще ни настигнат.
— Нека изчакаме да видим. И тъй, моля ви!
Едва след неколкократно повтаряне той изпълни желанието ми. Вярно, че не беше лек, но все пак продължихме напред. Въпреки всичко първият индианец все повече ни догонваше. Изглежда, досега само се беше забавлявал, защото в този момент се хвърли напред с такава сила, ловкост и издръжливост, които не оставиха у мен и място за съмнение, че ще ни настигне. Наистина той беше сам, другите изоставаха все по-назад. Ако отсреща не горяха лагерните огньове, в тъмнината щеше да е доста трудно да го видим. Вярно, че светлината им не достигаше нито до него, нито до нас, но в далечината те образуваха зарево, на чийто фон главата му от време на време се открояваше. Индианецът несъмнено имаше отлично зрение, тъй като не ни губеше от очи сред обширната водна площ.
Когато оставихме зад гърба си около три четвърти от разстоянието, той се намираше най-много на трийсетина крачки от нас и нададе пронизителен боен вик.
— Догонва ни! — обади се Сигурната ръка. — Вината е моя. Не съм виждал още плувец като вас, но да росиш във водата тежест от стотина килограма, това няма да издържи и най-силният мъж.
— Pshaw! Водата ми помага да ви нося и не се страхувам от откъсналия се напред индианец.
— Аз също. Приближи ли се, загубен е. Имам нож, а и отново започвам да чувствам ръцете си.
— Оставете го на мен! Аз не съм бил вързан толкова време.
— Искате да го убиете? Самият аз не обичам да проливам кръв, ако не е абсолютно необходимо.
— Съвсем на същото мнение съм. Ще го ударя по главата и ще го взема с нас на сушата.
— Сър, това може да бъде извършено само от един ловец и името му е Поразяващата ръка. Аз, разбира се, също имам мускули и жили, но искам ли да зашеметя някого, трябва да го ударя два-три пъти.
— Не всичко зависи само от силата. Ще можете ли да продължите да плувате?
— Да, отпуснете ме във водата, вероятно пак ще потръгне.
— Вероятно! А на всичко отгоре искате да се счепкате с този индианец. Само един Олд Шуърхенд може да има такава вяра в силите си.
— Изглежда, моето име ви е добре познато. Мога ли да науча вашето?
— Ей сега ще ви „покажа“ как се казвам. Опитайте първо дали ще можете да продължите сам!
Опитът излезе сполучлив. Ръцете не отказаха да му служат. Несъмнено положението ни беше твърде особено. Двама бели плуваха по едно езеро преследвани от банда индианци и разговаряха помежду си, сякаш се намираха в някой от нюйоркските салони и се поклащаха в своите люлеещи се столове! Така можеха да постъпват само уестмани!
Докато Сигурната ръка отново опитваше силите си, ние не бяхме напреднали кой знае колко. Червенокожият бързо се приближаваше и пак нададе победоносен вик.
— И тъй, оставете го на мен и ако желаете, гледайте — помолих аз моя спътник. След това се обърнах и заплувах в обратна посока.
Противникът ми видя, че се каня да го нападна, и спря. Високо вдигна ръката си с ножа и извика:
— Тук е Вупа-Умуги, вождът на команчите. Ножът му ще изяде и двете бели псета!
Аха, значи беше той! Толкоз по-добре. Досега не ми бе възможно да различа чертите на лицето му.
— А тук е Поразяващата ръка, за когото ти каза, че нямало да ти се изплъзне — отвърнах аз. — Опитай да видиш, дали си бил прав!
— Поразяващата ръка! Поразяващата ръка! — възкликнаха в един глас Олд Шуърхенд и индианецът, а вождът добави:
— Ако този крастав койот си ти, тогава незабавно ще умреш!
След тези думи той бързо се гмурна. И тъй борба на живот и смърт през ногата във водата! Вождът имаше намерение да изплува до мен и да ми нанесе удар с ножа си. Естествено и през ум не ми мина да стоя и да го чакам. Също се гмурнах, само че по-надълбоко, отколкото предполагах, че ще стигне той. Достигнах дълбочина от около пет метра и погледнах нагоре. Да, ето къде беше вождът — над мен и малко встрани! Той изпъна ръце за тласък, който щеше да го изхвърли на повърхността. Направих същия замах едновременно с него и изскочих от водата зад гърба му. Нанесох по главата му юмручния си удар, а после го хванах за дългата коса, за да му попреча да потъне.
— Поразяващата ръка! Наистина е Поразяващата ръка! Веднага бе доказано! — извика Олд Шуърхенд.
— Да, сър, представих ви се по не съвсем изискан начин, но ще трябва да ме извините!
— Тази грешка бе допусната и от двама ни — каза той. — Но, сър, нямате представа колко се радвам…
— И тъй нататък, и тъй нататък! — прекъснах го аз. — За това ще поговорим по-късно, може би едва утре рано сутринта! Сега не бива да мислим за комплименти. Ще се радвам, ако схващането на ръцете ви е преминало.
— Изглежда е така.
— Поне опитайте! Аз ще нося червенокожия. Да продължим да плуваме!
И ето ти, че потръгна! Раздвижването на пленника и голямото напрежение при плуването бе станало твърде бързо след освобождаването на схванатите му крайници. Изглежда кризата му бе преминала. Плувахме бавно, за да щади силите си и достигнахме брега, без повторно да го обземе слабост. Там вързахме ръцете и краката на вожда, който тъкмо идваше в съзнание.
Начинанието ни бе протекло колкото успешно, толкова и неуспешно. Бях освободил Сигурната ръка и освен това бях пленил предводителя на команчите, но пък бях изгубил Олд Уобъл. Какво ли беше станало с него? Сигурната ръка не вярваше да е умрял. Той категорично заяви:
— Първо опознайте истински този стар юначага, сър! Той е голям оригинал и нищо не е в състояние да го затрие. Обзалагам се, че се е сврял на някое безопасно място и самодоволно потрива ръце. Човек трябва дълго да наблюдава такъв хитрец като него, ако иска правилно да го оцени. Умее и от най-незавидното положение да извлече максимална полза и затова никак няма да се учудя, ако внезапно се появи отнейде и също домъкне един или няколко пленници.
— Ако замият той не е пленен — подхвърлих аз.
— В такъв случай ще можем да му помогнем. Ще го разменим срещу вожда.
— Значи не желаете смъртта на команча?
— Ни най-малко! Не е по вкуса ми да играя ролята на убиец. С поведението си към мен Вупа-Умуги не е заслужил никакво снизхождение, но ако на стария Уобъл не му се е случило нищо лошо и ако ме питате мен, най-добре е да пуснем червенокожия да се върне при своите хора.
— Съгласен съм, сър. Я погледнете, ей там във водата виждам човешки глави!
И наистина беше така. Повечето команчи се бяха отказали от преследването, но други го продължаваха и вече бяха наблизо. Прогонихме ги със заплашителни викове и няколко изстрела. След това трябваше да разкажа на спътниците си как сме се добрали до острова и как после двамата сме доплували до тук.
Все още не бях свършил разказа си, когато в гъсталака се разнесе някакъв шум. Напрегнахме слух. Клоните шумоляха и пропукваха като под стъпките на едри животни, може би коне, а после прозвуча заповеднически глас:
— Навеждай се хубаво над врата на коня, червена муцуно, иначе ще си разбиеш носа. Това е ясно!
— Олд Уобъл! — обади се Сигурната ръка. — Мешърс, ще видите, че предсказанието ми ще се изпълни в буквалния смисъл на думата.
И действително от храсталаците се появи старият каубой, като дърпаше зад себе си поводите на един кон, върху който бе вързал някакъв индианец. За този кон бяха навързани един подир друг още два коня с товарни седла, които не бяха празни.
— Ето ме пак тук — каза той с усмивка. — Донесох ви някои неща, които могат много добре да се използват. А-а, good evening[21], мистър Шуърхенд! И ти ли си вече тук? Тъй си и мислех, че присъствието ми на острова няма да е необходимо. Мистър Шетърхенд е достатъчно мъж на място, за да може сам да те освободи.
— Къде изчезна, мистър Кътър? — попитах го. — Тревожихме се за теб.
— Тревожихте ли се? Много ми се ще да знам какво ли можеше да ми се случи! Сам се грижа за себе си, а освен това и за някои други хора, както ей сега ще разберете.
— Беше ли на острова?
— И през ум не ми мина!
— Защо?
— Защото излязох голям глупак, това е ясно! Мислех си, че кой знае колко добре умея да плувам и да се гмуркам, но с теб явно не мога да се меря. С плуването се справих успешно, разбира се, само на отиване до острова. Но да се върна обратно и пак да си загубя нейде по пътя легинсите, не, туй хич не ми беше по вкуса. А да не говорим за гмуркането! Много лесно човек може да се удави като плъх. И тъй, продължих да си вися отдолу под сала и оставих нещата да се развиват както си искат. И тогава изведнъж се надигна такъв рев, че параходът ми се залюшка насам-натам, а червенокожите наскачаха във водата. Никой не остана на сушата. Даже и пазачите на конете довтасаха тичешком и се юрнаха да ви преследват. Но един от тях трябваше да остане и аз реших да го пленя. Понесох се с ладията си към брега, после изпълзях изпод моя балдахин, втурнах се към червенокожия и така го халосах по главата, че той седна на земята, без предварително да ме помоли за разрешение. Вързах го с един от ремъците, на който бе окачено месото да съхне. При това ми хрумна мисълта, че ние също ще имаме нужда от провизии, щом искаме да се отправим… ах, няма да спомена накъде. И тъй, затичах се към пасището и взех три коня — един за червенокожия хлапак, а другите два за месото. Седлата се търкаляха наоколо. За да успея да се приготвя навреме, трябваше малко да побързам. Но всичко мина според плана ми и тъкмо когато първите индсмани плувайки, се завръщаха с празни ръце, аз офейках заедно с хлапака и месото. И ето ме при вас! Мога да си представя какво ще стане с месото, но какво ще правим с хлапака, нека други си блъскат главите над това.
— Утре ще го пуснем да си ходи — обади се Олд Шуърхенд.
— Нямам нищо против. Щом дойде до тук на кон, нека на връщане походи! Ами как ви падна в ръцете неговият вожд?
— Плени го мистър Шетърхенд.
— На острова ли?
— Не, докато ни преследваха в езерото.
— Значи морска битка. После трябва да ми разкажете как е станало. И него ли ще пуснете на свобода?
— Да.
— Жалко! По му подхожда да виси, отколкото да върви. Но не го освобождавайте, преди команчите да са ви върнали всичко, което са ви взели. Никога не съм бил приятел на индианците. Всички те са негодници и проявиш ли към тях снизхождение, вземат го за твоя лична слабост. Ако преди малко вождът се беше удавил в езерото заедно с всичките си сто и петдесет воини, човечеството нямаше да загуби нищо. Това е ясно.