Айзък Азимов
Професия

— Утре е Първи май. Началото на Олимпиадата! — каза с едва прикрита тъга в гласа си Джордж Плейтън.

Съседът му по стая се откъсна за миг от книгата. Беше нигериец и се казваше Хали Омани. Тъмнокафявата кожа и едрите черти на лицето му сякаш бяха създадени, за да изразяват само спокойствие, и споменаването за Олимпиадата ни най-малко не го развълнува.

— Зная, Джордж — рече той.

Джордж много дължеше на добротата и търпението на Хали; имаше мигове, когато той много се нуждаеше от тях, но дори добрината и търпението могат да дойдат на човек до гуша. Как можеше Хали да седи сега с невъзмутимия вид на дървен идол?

— Сега на Земята всеки час се приземяват десетки космически кораби — каза Джордж. — Към юни хиляди и хиляди такива кораби с милиони мъже и жени на бордовете си ще се отправят към други светове и всичко това според теб няма значение?

— Абсолютно никакво. И изобщо какво ми влиза на мен в работата, че утре е Първи май?

— Аз се готвех да стана програмист на изчислителни машини и действително мога да бъда такъв, каквото и да говорят онези там и да ми размахват резултатите от анализа! — Джордж удари с юмрук по дюшека… — Те не са прави! И не могат да бъдат прави!

— Грешките в анализа са изключени.

— Значи не са изключени. Та нали ти не се съмняваш в моите способности?

— Способностите нямат никакво отношение към това. Струва ми се, че доста често ти обясняваха това. Защо не можеш да разбереш?

Омани стана и старателно започна да си приготвя леглото.

— Джордж, ти си непоправим — рече той. — Отказваш да признаеш очевидни факти и сам се измъчваш. Намираш се в заведение, което наричаш приют, но аз нито веднъж не чух да изречеш пълното му название. Направи го сега, Джордж, направи го!

Джордж скръцна със зъби и настръхна.

— Не — каза той посърнал.

— Тогава ще го направя аз — каза Омани и натъртвайки на всяка сричка, изрече съдбоносните думи.

Джордж слушаше и изпитваше голям срам и мъка. Не издържа и се обърна.

На осемнадесет години Джордж Плейтън твърдо знаеше, че ще стане програмист — той се стремеше към това, откак се помнеше. От приятелите му едни защищаваха космонавтиката, други — хладилната техника, трети — организацията на транспорта и даже административната дейност. Джордж обаче беше твърд — търсенето на програмисти от година на година, от столетие на столетие оставаше постоянно. То никога не нарастваше стремително до небесата, а просто бавно, но неотклонно се увеличаваше във връзка с усвояването на нови светове и усложняването на старите.

Тази тема беше постоянен предмет за спорове между Джордж и Мъничето Тревелян. Като всички неразделни приятели те непрекъснато спореха, без да скъпят ироничните и хапливи насмешки, и в края на краищата всеки оставаше на своето мнение.

— Щом само един човек от милион е годен за програмист, защо мислиш, че от теб ще излезе? — мръщеше се Тревелян.

— Ще излезе, можеш да бъдеш спокоен! — сдържано отговаряше Джордж. Той беше така непоколебимо уверен в себе си, както всяко осемгодишно дете в навечерието на Деня на четенето.

Този ден практически с нищо не изменяше живота на децата и те още десет години оставаха под родителския покрив. Просто след този ден те умееха да четат.

Джордж не беше забравил — денят беше мрачен и ръмеше. Родителите му се вълнуваха много повече от него. Баща му беше специалист-водопроводчик и работеше на Земята, от което тайно се срамуваше, въпреки че всички разбираха, че по-голямата част от всяко поколение неизбежно трябваше да остане на Земята.

Земята също се нуждаеше от фермери, миньори и инженери. За работа на другите планети се търсеха само най-модерните висококвалифицирани специалисти и всяка година към тях се отправяха по няколко милиона души. Но не всеки жител на Земята можеше да попадне в тяхното число.

Но всеки можеше да се надява, че поне на някое от децата му ще се падне щастието да работи на друга планета.

Събраха децата в просторната зала на градския Дом на образованието. През този месец по всички краища на Земята в милиони такива домове се събираха деца.

Джордж инстинктивно постъпи като другите: откри група деца, които живееха на един етаж с него, и се присъедини към тях.

Тревелян, момчето от съседната квартира, все още ходеше с дълги букли, а от късите бакенбарди и редките червеникави мустачки, които му предстоеше да пусне веднага щом станеше физиологически годен да го стори, го деляха още много години.

Тревелян, за когото Джордж тогава беше още Джорджи, възкликна:

— Аха! Страхуваш ли се? Страхуваш ли се?

— Съвсем не! — възрази Джордж и след това поверително му съобщи: — А татко и мама сложиха на моята масичка напечатан лист и когато се върна в къщи, ще им прочета всичко до последната думичка. Ясно ли ти е?

Изведнъж из залата се разнесе усилен от високоговорителя женски глас:

— Деца, ние сега ще извикваме вашите фамилии. Този, който чуе фамилията си, трябва веднага да се приближи към един от служителите, които стоят покрай стената. Виждате ли ги? Те са облечени в червени униформи и лесно ще ги забележите. Момченцата ще отидат надясно, а момиченцата наляво. А сега вижте кой човек в червено се намира най-близо до вас.

Минаха много дни, докато Джордж свикне с новата си чудесна способност. Той така бързо чете на баща си на глас, че Плейтън старши се просълзи от умиление. После бродеше из града, четеше всички надписи и се учудваше, че е било време, когато не е можел да го прави.

Към осемнадесетата си година Джордж се превърна в мургав юноша среден на ръст, но беше слаб и затова изглеждаше по-висок. А набитият и широкоплещест Тревелян, който беше може би само с дюйм по-нисък от него, изглеждаше както и преди — истинско мъниче. Но през последната година той стана много самолюбив и на никого не позволяваше да употребява безнаказано този прякор.

Сега той се беше изпотил от вълнение и Джордж го наблюдаваше с насмешка. Те се намираха в същата огромна зала, в която вече ги бяха събирали преди десет години. Струваше им се, че неясен сън от далечното минало внезапно се е превърнал в действителност. В първите минути Джордж се учуди, като откри, че някак си всичко тук бе станало по-тясно, но след това съобрази, че сам беше пораснал.

Сега бяха се събрали по-малко от онзи, първия път, и то само младежи. За девойките беше определен друг ден.

Юношите един след друг излизаха от контролните стаи. Намръщени и явно чувствувайки се неловко, те вземаха дрехите и вещите си и отиваха да узнаят резултатите.

Най-после извикаха Джордж, но не по радиото както оня път — фамилията му се появи на специално светлинно табло.

Джордж махна с ръка на Тревелян.

— Дръж се, Трев! Не се вълнувай!

Когато влизаше в контролната стая, той беше щастлив. Именно щастлив!

— Джордж Плейтън? — попита човекът, който седеше зад масата.

— Да, аз съм Джордж Плейтън, сър.

— Така и кажете. Аз съм доктор Зекери Антонели. Сега ние с вас ще се запознаем по-отблизо.

Той внимателно, присвил очи, разглеждаше срещу светлината малки късчета лента.

Джордж вече не се чувствуваше щастлив.

Доктор Антонели разтвори една доста обемиста папка и внимателно постави лентата до нея.

— Тук е казано, че искате да станете програмист.

— Да, докторе.

— Това е много отговорна и сложна професия. Уверен ли сте, че тя е по силите ви?

— Да, сър.

— Болшинството от хората, които още не са получили образование, не се спират на никаква конкретна професия. Изглежда, боят се да не си навредят.

— Вероятно това е така, сър.

— А вас не ви ли плаши това?

— Мисля, че по-добре ще е да бъда откровен, сър.

Доктор Антонели кимна, но изражението на лицето му си остана същото.

— Защо искате да станете програмист?

— Аз съм чел за програмирането, сър — каза той.

— Какво?

Върху лицето на доктора се изписа неподправено изумление.

— Аз съм чел за програмирането, сър — повтори той. — Купих книга на тази тема и я изучавах.

— Книга, предназначена за специалисти?

— Да, сър.

— Но нали знаете, че това няма абсолютно никакво значение! Колкото и да ви привлича една професия, вие няма да я получите, ако устройството на вашия мозък ви прави годен за друга професия. Известно ви е това, нали?

— Говориха ми за това — предпазливо отвърна Джордж.

— Тогава повярвайте ми, то е истина.

Джордж замълча.

— А кой знаеше за тези ваши занятия?

— Никой. Докторе, аз не исках да сторя нищо лошо!

— Кой казва, че е лошо? Просто е безполезно.

Като се замисли дълбоко, доктор Антонели несъзнателно преместваше от място на място късчетата лента, които беше разглеждал в началото на техния разговор. Най-после той произнесе:

— Така ние нищо няма да решим. Дайте да се заемем с вашия анализ!

Към слепите очи на Джордж допряха проводници. Раздаде се бръмчене и в мозъка му възникна ясен спомен за това, което се бе случило с него тук преди десет години.

Ръцете на Джордж лепнеха от пот, сърцето му отчаяно биеше. Защо, защо каза на доктора, че тайно чете книги?

Виновно за всичко беше неговото самолюбие. Поиска му се да блесне със своята предприемчивост и самостоятелност, а вместо това демонстрира невежеството си и опълчи доктора срещу себе си. (Той чувствуваше, че Антонели го намрази за самодоволната му разпуснатост.)

А сега беше толкова възбуден, че анализаторът, разбира се, щеше да покаже пълна безсмислица.

Той не забеляза кога бяха снели проводниците от слепоочията му. Само осъзна, че докторът стои пред него и замислено го гледа. С отчаяно усилие на волята си Джордж успя да се овладее. Той напълно се прости с мечтата си да стане програмист. За някакви десет минути тя окончателно се разсея.

— Навярно няма? — унило попита той.

— Какво няма?

— От мене няма да излезе програмист.

Докторът потърка нос и каза:

— Облечете се, вземете си нещата и идете в стая 15-С. Там ще бъдат вашите документи и моето заключение.

Служител в червена униформа го поведе по коридорите, покрай стаи, във всяка от които се помещаваше една или друга група специалисти — някъде по два, а някъде и по пет човека: механици, строителни инженери, агрономи… Съществуваха стотици различни професии и значителна част от тях щеше да бъде представена през тази година поне с един или двама жители от родния му край.

В тази минута Джордж ненавиждаше всички: статистици, счетоводители — и тези, които бяха по-важни, и тези, които бяха по-незначителни. Ненавиждаше ги за това, че те вече са получили своите знания и им беше ясна по-нататъшната им съдба, а него самия, все още необучения, го чакаше ново протакане.

Най-после той се добра до врата с номер 15-С. Въведоха го в празна стая и го оставиха сам. За миг самочувствието му се повдигна.

Вратата зад ниската — около половин човешки ръст — преградка се плъзна и в стаята влезе възрастен мъж. Той се усмихна, като показа равните си, явно фалшиви зъби, обаче на руменото му лице нямаше бръчки, а гласът му беше запазил звучността си.

— Добър вечер, Джордж — каза той. — Виждам, че този път в нашия сектор е попаднал само един от вас.

Джордж почувствува раздразнение.

— Нищо не разбирам, сър — каза той. — Каква е моята квалификация? Какво става?

— Спокойно, мили мой! Нищо страшно. Това би могло да се случи с всеки. — Той му протегна ръка и Джордж машинално я взе, като почувствува енергичното му ръкуване. — Седнете. Казвам се Сем Еленфорд.

Джордж нетърпеливо кимна.

— Искам да знам в какво се състои работата, сър.

— Естествено. Първо, Джордж, вие не можете да бъдете програмист. Мисля, че вече сам сте се досетили за това.

— Да — с мъка се съгласи Джордж. — Но какъв ще бъда тогава?

— Много е трудно да се обясни, Джордж. — Той замълча и след това отчетливо произнесе: — Никакъв.

— Какво?

— Никакъв!

— Какво значи това? Защо вие не можете да ми дадете професия?

— Ние тук сме безсилни, Джордж, нямаме избор. За нас решава устройството на вашия мозък.

Лицето на Джордж потъмня, очите му се облещиха.

— Моят мозък не го бива за нищо?

— Трудно е да се каже. Но по отношение на професионалната квалификация — можете да смятате, че той действително не е годен за нищо.

— С други думи, аз не съм способен да получа образование?

— Да, именно.

— Но това е безумие! Та аз съм умен! Мога да разбера… — Той безпомощно се огледа, сякаш търсеше някаква възможност да докаже, че мозъкът му работи нормално.

— Неправилно ме разбрахте — много сериозно произнесе Еленфорд. — Вие сте умен. За това не става въпрос. Нещо повече, вашият интелект е даже по-висок от средния. За съжаление това няма никакво отношение към обстоятелството, подхожда ли той за усвояване на знания. Въобще тук почти винаги попадат умни хора.

— Но аз никога не съм чувал за човек без професия — възрази той.

— Такива хора са малко — отговори Еленфорд. — И ние ги пазим.

— Пазите? — Джордж почувствува как в душата му растат смущението и страхът.

— Вие се намирате под опекунството на планетата, Джордж. От момента, когато влязохте в тази стая, ние пристъпихме към нашите задължения. — И той се усмихна.

Усмивката беше добродушна, но на Джордж се стори като усмивка на собственик, усмивка на възрастен, отправена към безпомощно дете.

— Значи попаднах в затвор? — попита той.

— Нищо подобно. Вие просто ще живеете със себеподобните си.

„Със себеподобните си!“ Тези думи отекнаха като гръм в ушите на Джордж.

— Нужни са ви особени условия. Ние ще се погрижим за вас — каза Еленфорд.

За свой ужас Джордж изведнъж заплака. Еленфорд се отдръпна в другия край на стаята и даде вид, че се замисля над нещо.

Джордж напрегна всичките си сили и риданията му се смениха с хълцания, а след това успя да сподави и тях. Мислеше за баща си, за майка си, за другарите си, за Тревелян, за своя позор…

— Та нали се научих да чета! — възмути се той.

— Всеки нормален човек може да се научи. Никога не сме попадали на изключения. Но точно на този етап ние откриваме… мм… изключения. Когато се научихте да четете, Джордж, ние узнахме за особеностите на вашето мислене. Дежурният лекар още тогава съобщи за известно негово своеобразие.

— Нима не можете да пробвате да ми дадете образование? Та вие даже и не се опитахте да направите това. Целия риск ще поема върху себе си.

— Законът ни забранява това, Джордж. Но всичко ще бъде наред. На вашите родители ще представим нещата така, че да не ги огорчим. А там, където ще живеете, ще се ползувате с някои привилегии. Ще ви дадем книги и вие ще можете да научите всичко, което пожелаете.

— Да събирам знания зрънце по зрънце! — тъжно произнесе Джордж. — И към края на живота си ще зная точно толкова, колкото е необходимо, за да стана дипломиран младши служещ в отдела за кламери.

— Обаче, ако не се лъжа, вие вече пробвахте да се учите по книги.

Джордж замря. Страшна догадка прониза мозъка му.

— Ах, ето какво било.

— Кое?

— Този ваш Антонели! Той иска да ме погуби!

— Не, Джордж, лъжете се.

— Не ме разубеждавайте! — Безумна ярост завладя Джордж. — Тази гнусна твар е решила да си отмъсти за това, че аз се оказах много умен за него, че четях книги и се опитвах да се подготвя за програмист. Добре, какъв откуп искате? Пари? Няма да ги получите. Аз си отивам и когато разкажа за това…

Говорът му премина в крясък.

Еленфорд поклати глава и натисна някакво копче.

Погрижиха се за Джордж, както му бяха обещали. Обгърнаха го с внимание и бяха неизменно добра — струваше му се, че сам той точно така би се отнасял с болно котенце.

Казаха му, че трябва да се овладее и да си намери някакъв интерес в живота. След това му обясниха, че повечето от тези, които попадат тук, отначало винаги се отчайват, но с времето им минава. Но той дори не ги слушаше.

Сам доктор Еленфорд посети Джордж и му разказа, че са съобщили на родителите му, че той е получил особено назначение.

— А те не знаят ли? — промърмори Джордж.

Еленфорд побърза да го успокои:

— Ние не се впуснахме в подробности.

Отначало Джордж отказваше да яде и храната му я въвеждаха с инжекции във вените. Скриха от него острите предмети и поставиха охрана. В стаята му се засели Хали Омани и флегматичността на нигериеца подействува успокояващо на Джордж.

Веднъж, когато му беше ужасно скучно, Джордж помоли за някаква книга. Омани, който сам постоянно четеше нещо, повдигна глава и широко се усмихна. Понеже не желаеше да им доставя удоволствие, Джордж едва не се отказа от молбата си, но след това помисли: „А не е ли все едно?“

Той не уточни какво би искал да чете и Оман и му донесе книга по химия. Текстът беше напечатан с големи букви, съставен от кратки думи и се поясняваше от много картинки. Това беше книга за юноши и Джордж яростно я удари в стената.

Такъв ще бъде винаги. Цял живот ще остане юноша, човек, който не е получил образование, и за него ще пишат специални книги. Изгаряйки от ненавист, той лежеше на кревата и гледаше тавана. Обаче след час, намръщен, стана, вдигна книгата и започна да чете.

След седмица той я свърши и помоли за друга.

— А първата да отнеса ли обратно? — попита Омани.

Джордж се намръщи. Някои неща той не беше разбрал, но още не бе загубил чувството за собствено достойнство, за да си го признае.

— Впрочем нека да остане — каза Омани, — книгите са за това, да ги четат и препрочитат.

Това стана същия ден, когато Джордж най-после прие поканата на Омани да разгледа заведението, в което се намираше. Той се тътреше след нигериеца, като хвърляше наоколо бегли, изпълнени със злоба погледи.

Е да, мястото не беше затвор! Нямаше нито заключени врати, нито зидове, нито охрана. То напомняше на затвор само по това, че обитателите му не можеха да го напускат.

И все пак приятно беше да видиш десетки като тебе, защото е по-леко като знаеш, че в целия свят не си само ти единствен така унижен.

— Колко човека живеят тук? — промърмори Джордж.

— Двеста и пет и това не е единственото заведение от този род. Те са хиляди.

Омани спря на прага на една стая, където имаше малък компютър. Пред екрана седяха пет-шест души.

— Това е класна стая — обясни Омани.

— Какво значи това? — попита Джордж.

— Тези младежи получават образование — отвърна Омани. — Но не по обикновения начин.

— Тоест те получават знания капка по капка?

— Да. Именно така са се учили в древността.

— И какъв е смисълът от това?

— Все пак трябва да запълват с нещо времето си, Джордж. А освен това на тях им е интересно.

— А каква им е ползата?

— Чувствуват се по-щастливи.

Джордж мислеше над това дори когато легна да спи. На другия ден той промърмори, обръщайки се към Омани:

— Ще ми покажеш ли класа, където мога да науча нещо за програмирането.

— Разбира се — охотно се съгласи Омани.

Работата вървеше бавно и това възмущаваше Джордж. Защо някой много пъти обяснява едно и също нещо? Защо той самият чете и препрочита някакво изречение, а друг път, като погледне някоя математическа формула, не я разбира веднага? А на хората вън от стените на приюта това не им струва особено усилие.

На няколко пъти той зарязваше занятията, но винаги се връщаше обратно. Дежурният възпитател, който ги съветваше какво да четат, изглежда, не забелязваше поведението му.

Джордж знаеше, че скоро навсякъде по Земята ще започне Олимпиадата и младите хора, които се борят за места на другите планети, щяха да се състезават помежду си, показвайки професионалното си майсторство. Цялата Земя щеше да се вълнува и нетърпеливо да очаква последните новини от състезанията. Щяха да пристигнат важни агенти от далечни планети. Победителите щяха да бъдат увенчани със слава, но и претърпелите поражение щяха да намерят с какво да се утешат.

Джордж Плейтън с едва скрита в гласа си тъга каза:

— Утре е Първи май. Началото на Олимпиадата!

Това предизвика първото му скарване с Омани. Разсърден, като натъртваше на всяха сричка, нигериецът изрече пълното название на заведението, в което се намираше Джордж:

— Приют за слабоумни.

Джордж Плейтън почервеня. За слабоумни!

Отчаян, той прогони тази мисъл и глухо каза:

— Аз си отивам.

Омани, който отново се беше зачел, вдигна глава.

— Какво каза?

— Отивам си.

— Глупости! Седни, Джордж, и се успокой!

— Ти току-що ме нарече слабоумен.

— Извинявай. Ще останеш, нали?

— Ти какво, да ме задържиш ли се опитваш?

Омани стисна дебелите си устни.

— Не, не се опитвам, това си е твоя лична работа.

— Надявам се, че няма да имаш нищо против, ако взема някои от моите вещи?

Омани сви рамене. Той се изтегна на леглото и с безразличен вид продължи да чете.

Джордж се задържа на прага, но нигериецът дори не го погледна. Като скръцна със зъби, Джордж се обърна и бързо закрачи по безлюдния коридор.

Очакваше да го задържат в парка, но никой не го спря. Отби се в нощната закусвалня да попита за пътя към летището и мислеше, че стопанинът веднага ще повика полиция, но това не стана. Джордж повика скимер и шофьорът го откара до летището, без да го пита нищо.

Той си купи билет до Сан Франциско за стратоплана, който излиташе в 3 часа през нощта. Другите стратоплани за големите центрове на Олимпиадата излитаха сутринта, а Джордж се боеше да чака. Дори и сега се спотаи в най-забутания ъгъл на чакалнята и започна да следя за полицаи, но те не се появиха.

В Сан Франциско долетя преди обед и градският шум се стовари отгоре му като гръм. Никога не беше виждал такъв голям град, а пък през последната година и половина свикна на тишина и спокойствие.

За удобство на пристигащите пътници на летището бяха поставени олимпийска табла, пред които се трупаха тълпи. За всяка професия бе определено отделно табло. Там се виждаше адресът на олимпийската зала, където се провеждаше състезанието. Изброяваха се участниците, месторождението им и накрая се съобщаваше коя планета е поръчала такива специалисти.

 

 

При входа на залата имаше опашка. Олимпиадата на металурзите обещаваше вълнуваща и напрегната борба. Във всеки случай така поне твърдеше надписът, който гореше високо в небесата.

Джордж така дълбоко се замисли, че трепна, когато до рамото му леко се докосна нечия ръка и вежлив глас произнесе:

— Вие чакате ли ред, млади момко?

Опашката се беше придвижила и Джордж откри, че пред него се е образувала празнина. Той бързо се премести напред и промърмори:

— Извинете, сър.

Два пръста внимателно го хванаха за лакътя. Той уплашено се огледа. Стоящият зад него мъж весело му кимна. Косите му бяха прошарени, а под сакото си носеше старомодна жилетка, която се закопчаваше отпред с копчета.

— Помислих, че може би случайно сте спрели тук поради опашката и че вие може би сте…

— Какъв? — рязко попита Джордж.

— Участник в състезанията, естествено.

Джордж се извърна. Не беше настроен за бъбрене, пък и внезапно му хрумна мисълта, че вече го търсят и че може би този, беловласият, просто търси предлог, за да разгледа по-добре лицето му.

 

 

Залата не беше голяма и имаше овална форма. Зрителите се бяха разположили в двете галерии, които опасваха залата, а участниците в състезанието — долу, в средата върху дълъг и тесен подиум. Уредите бяха вече монтирани, а на таблата над всяко работно място засега светеха само фамилните имена и номерата на състезателите. Самите те бяха на подиума. Едни четяха, други разговаряха. Добрият тон изискваше да проявяват пълно равнодушие към предстоящото изпитание.

Джордж прегледа програмата, която се подаде от облегалката на креслото му, и прочете фамилията на Тревелян. Той беше номер дванайсети и за огорчение на Джордж мястото му беше чак в другия край на залата. Тревелян беше пъхнал ръце в джобовете и стоеше с гръб към своя уред. За съжаление Джордж не виждаше лицето му, но въпреки това позна, че е Тревелян.

Не знаеше беше ли участвувал Трев в Олимпиадата през първата година след получаване на професия. Намираха се и такива смелчаци, но в това се криеше определен риск. Колкото и ефикасен да беше процесът на обучението, годината, прекарана на Земята след получаване на образование, „за да се смажат неразработените знания“, осигуряваше по-високи резултати.

Ако Тревелян участвуваше за втори път в състезанията, значи не е чак толкова преуспял. Джордж забеляла, че тази мисъл донякъде му беше приятна, и почувствува срам.

Лампите над главите на зрителите и светещите стени угаснаха и ярък поток светлина нахлу към подиума.

— Уважаеми новиански гости, уважаеми дами и господа! — разнесе се ясният глас на диктора. — Сега ще започнат олимпийските състезания на металурзите, специалистите по цветни метали. В състезанието ще взимат участие…

Дикторът продължаваше да съобщава други сведения, отнасящи се до метода на хронометриране и пресмятане на точките. Най-после стигна до най-важното и публиката замря, превърнала се цялата в слух.

— Всеки участник в състезанието ще получи парче сплав с неизвестен състав. Трябва да се извърши количествен анализ на тази сплав с точност до четвъртия десетичен знак. Всички състезатели ще си служат с микроспектрографите на Бимен, модел „МД–2“, които са повредени в момента.

Зрителите одобрително зашумяха.

— Всеки участник трябва да открие повредата в своя апарат и да я отстрани. За това са им дадени инструменти и запасни части. Готови ли са всички участници?

Таблата останаха тъмни.

— Има ли някакви въпроси?

Както преди — нищо.

— Можете да започвате!

 

 

Джордж следеше състезанието с интерес, като поглеждаше ту към един, ту към друг участник. Тревелян беше напълно погълнат от своето изследване, но как вървят работите му, Джордж не можеше да разбере.

На седемнайсто табло започнаха да се появяват резултати от анализа: „Алуминий — 41,2649, магнезий — 22,1914, мед — 10,1001.“

И на другите табла се появиха цифри. Зрителите се вълнуваха.

На седемнадесетото табло засвети червена рамка, което означаваше край на работата, и номер седемнайсет стана от мястото си. Четвърти номер изостана само с две секунди. Червените рамки все по-често заблестяваха по таблата.

Тревелян продължаваше да работи и определяше вече последните съставки на своята сплав. Той се надигна, когато почти всички участници бяха вече на крака.

Заключението на журито, естествено, се бавеше. Времето имаше голямо значение, но не по-малко важна беше точността на резултатите и освен това задачите не бяха еднакво трудни. Ето защо трябваше да се отчитат много фактори.

Най-после се разнесе гласът на диктора:

— Победител в състезанието, изпълнил задачата за четири минути и дванадесет секунди, правилно определил повредата и получил верен резултат с точност до седем десетохилядни от процента е участникът с номер седемнайсти, Хенрих-Антон Шмидт от…

Останалото се загуби в невъобразим рев. Второ място зае номер осми, трето — номер четвърти, и т.н. Дванайсети номер дори не бе споменат, ако не се смята фразата „… а останалите участници…“.

Джордж се промъкна до служебния изход и откри, че тук се бяха вече събрали много хора — роднини. Но той не видя нито едно познато лице. Сан Франциско беше така далеч от родния край, че Трев едва ли беше пристигнал тук с близките си.

Косато излезе Тревелян, при входа почти нямаше хора. В сурово стиснатите му уста димеше цигара. Гледайки в земята, той се обърна и си тръгна.

Джордж се спусна към него.

— Трев!

Тревелян изумен се обърна. Той с недоумение погледна към Джордж и веднага му протегна ръка.

— Джордж Плейтън! Гледай ти…

Радостното изражение, което се беше появило на лицето му, веднага угасна и ръката му се отпусна, преди Джордж да успее да я стисне.

— Беше ли там? — Тревелян кимна с глава към залата.

— Бях.

— Този проклет спектрограф на Бимен!

— Ако ти предварително си знаел, че ще ви дадат спектрографа на Бимен, защо не си се запознал с него? — попита Джордж.

— Нямаше го в моите ленти.

— Но ти би могъл да прочетеш… книги.

Тревелян така втренчено го изгледа, че той едва промърмори последната дума.

— Ти какво, подиграваш ли ми се? — каза Тревелян. — Остроумничиш ли? Мислиш ли, че като прочета някаква си книга, ще запомня толкова, че да се сравнявам с тези, които действително знаят?

— Мисля…

— А ти пробвай. Пробвай… Да, впрочем, а ти каква професия получи? — изведнъж злобно попита Тревелян.

— Знаеш ли…

— Разказвай, разказвай. Щом тук пред мен се показваш толкова умен, нека видим какъв си станал. Щом все още си тук, на Земята, явно не си програмист и значи твоята специална професия не е чак толкова важна.

— Слушай, Трев — каза Джордж, — закъснявам за среща…

Той отстъпи, като се опитваше да се усмихне.

— Не, няма да ми избягаш! — Обхванат от гняв, Тревелян като бесен се хвърли към Джордж и го сграбчи за сакото. — Отговаряй! Защо се боиш да ми кажеш? Какъв си ти? Пъхаш ми в носа моето поражение, а?

Побеснял, той тресеше Джордж, който се опитваше да се отскубне. Така, като се бореха отчаяно и едва се крепяха да не паднат на земята, те се движеха през залата. Изведнъж Джордж чу гласа на Съдбата — суровия глас на полицая:

— Стига! Достатъчно! Прекратете това!

Сърцето на Джордж мъчително се сви и се превърна в късче олово. Сега полицаят ще ги попита за имената и ще поиска от тих да удостоверят самоличността си, а Джордж нямаше никакви документи. След първите въпроси щеше да се разбере, че няма и професия. А Тревелян, озлобен от своя неуспех, разбира се, ще побърза да разкаже за това на всички познати в родния край.

Това Джордж не би могъл да понесе. Той се отскубна и се хвърли да бяга, но на рамото му се отпусна тежката ръка на полицая.

— Ей, почакайте! Покажете, моля, вашето удостоверение!

Тревелян шареше по джобовете си и говореше отсечено и зло:

— Аз съм Арманд Тревелян, металург по цветни метали. Участвувах в Олимпиадата. А този тук проверете добре, сержант!

Джордж стоеше безмълвен пред тях. Нямаше сили да промълви нито дума. Устните му пресъхнаха, гърлото му се сви.

Изведнъж се чу още един глас, спокоен и вежлив:

— Извинете, сержант, мога ли да ви помоля за минутка?

Полицаят отстъпи назад.

— Какво желаете, сър?

— Този млад момък е мой гост. Какво се е случило?

Джордж се огледа и остана поразен. Това беше същият белокос мъж, който беше зад него на опашката. Той добродушно кимна на Джордж.

Негов гост? Да не би тоя да се е побъркал?

— Тези двама се сбиха, сър — обясни полицаят.

— Вие предявявате ли към тях някакво обвинение? Има ли щети?

— Не, сър.

— В такъв случай аз поемем отговорността.

Той показа на полицая малка картичка и последният веднага отстъпи.

— Почакайте… — възмути се Тревелян, но полицаят свирепо го прекъсна:

— Какво? Имате ли някакви претенции?

— Аз само…

— Тръгвайте! И вие също… Разпръсквайте се, разпръсквайте се!

Събралата се наоколо тълпа с нежелание започна да се разпръсква.

Джордж покорно тръгна с Белокосия към скимера, но изведнъж решително спря.

— Благодаря ви — каза той, — но аз не съм ваш гост.

Но Белокосия се усмихна и каза:

— Сега вече сте мой гост. Разрешете да ви се представя. Аз съм Ладислал Индженеску, историк.

— Но…

— Уверявам ви, нищо лошо няма да ви се случи. Исках просто да ви избавя от неприятния разговор с полицая.

— Защо?

— Искате ли да знаете вричалата? Е добре, така да се каже, ние с вас сме почетни земляци. Та нали заедно се вълнувахме за един човек? А земляците, даже и само почетни, трябва да се поддържат помежду си. Съгласен ли сте?

И Джордж, като не вярваше нито на Индженеску, нито на себе си, все пак влезе в скимера. Те се издигнаха във въздуха, преди той да успее да откаже.

През време на краткия полет със скимера Индженеску поддържаше разговора, като любезно показваше забележителностите на града и разказваше за други Олимпиади, на които му се е случвало да присъствува. Джордж го слушаше разсеяно и когато Индженеску замълчаваше, само неясно мънкаше и с вълнение следеше направлението на полета.

Ами ако изведнъж се издигнат към отвора на защитния купол и напуснат града?

Но скимерът се сниши и Джордж едва забележимо въздъхна с облекчение. В града той се чувствуваше по-безопасно.

Скимерът се спусна върху покрива на някакъв хотел, право до горната му врата, и когато слязоха, Индженеску го попита:

— Нали няма да ми откажете да обядвате с мен?

— С удоволствие — отговори Джордж и се усмихна съвсем искрено. Времето за втората закуска бе отдавна минало и стомахът му се свиваше от глад.

Те ядяха мълчаливо. Смрачи се и стените автоматически светнаха.

Едва когато вече пиеха кафето, Индженеску заговори:

— Вероятно искате да знаете защо поисках да ви помогна? О, не се плашете, аз не умея да чета мисли. Как да ви кажа, просто моята професия ми позволява по най-незначителната външна реакция да съдя за мислите на човека. Разбирате ли?

Джордж отрицателно поклати глава.

— Когато ви видях — каза Индженеску, — вие стояхте на опашката, за да гледате Олимпиадата, но вашите микрореакции не съответствуваха на това. Нито изражението на лицето, нито движенията на ръцете ви. Затова реших, че може вие сам да не съзнавате какво ви е. Не се сдържах и ви последвах, дори седнах до вас. След състезанието отново тръгнах след вас и подслушах разговора ви с вашия познат. От този момент вие се превърнахте за мен в интересен обект за изследване. Извинете, ако това звучи безсърдечно, че просто не можех да допусна да ви арестуват… Кажете ми, какво ви тревожи?

Джордж се измъчваше и не знаеше какво да реши.

— Разбира се, това, което ще ми съобщите на мен като на социолог, е професионална тайна — каза Индженеску. — Разбирате ли какво значи това?

— Не, сър.

— Това значи, че от моя страна ще бъде нечестно, ако разкажа на някого независимо с каква цел това, което ще науча от вас. Нещо повече, никой няма право да ме застави да сторя това.

— А аз мислех, че сте историк — подозрително каза Джордж.

— Така е.

— Но вие сам току-що казахте, че сте социолог?

Индженеску се заля от смях.

— Не се сърдете, млади момко — извини се той, когато му попремина. — Но не на вас се смеех. Смях се на Земята, на това, какво голямо значение придава тя на точните науки. Бас държа, че сте в състояние да ми изброите всички раздели на строителната технология или приложната механика и същевременно въобще не сте чували за социологията.

— Чувал съм — предпазливо отговори Джордж и добави: — А какъв смисъл има да се мисли за това, какво е ставало в дълбока древност? Искам да кажа, че всичко това отдавна е ликвидирано. Така ли е?

— С миналото никога не може да се скъса, мили мой. То обяснява настоящето. Защо например у нас съществува такава система на образование?

— Защото тя е най-добрата!

— Вярно е. Но защо е най-добрата? Ще се опитам да ви обясня, а сетне вие ще ми кажете има ли смисъл да се изучава историята:

Преди четири-пет хиляди години човечеството е било приковано към Земята. Но и тогава техниката вече била достигнала високо ниво на развитие, а броят на населението толкова се увеличил, че всяко задържане на техническия прогрес заплашвало да доведе до глад и епидемии. За да не се снижи нивото на техниката и за да съответствува то на нарастването на населението, нужно било да се подготвят все повече и повече инженери и учени. С развитието на науката времето за обучението им непрекъснато се удължавало. Когато били открити начините за междупланетните, а след това и за междузвездните полети, този проблем още повече се изострил. Именно поради липсата на достатъчно специалисти човечеството не било в състояние цели хиляда и петстотин години да колонизира планетите, които се намирали вън от границите на Слънчевата система. Едва когато бил открит механизмът за запазване на знанията в човешкия мозък, настъпил прелом. Когато това станало известно на хората, появила се възможност на базата на този механизъм да се създадат образователни ленти, с които в мозъка на човека да се въвеждат определено количество готови знания. Впрочем, това вече ви е известно. Това ускорило темповете на обучение и позволило да се подготвят хиляди и милиони специалисти и хората вече можели да пристъпят към това, което впоследствие нарекли „Запълване на Вселената“. Сега в Галактиката вече съществуват около хиляда и петстотин населени планети и техният брой ще расте до безкрайност.

Разбирате ли какво следва от това? Земята експортира образователни ленти, предназначени за подготовка на специалисти с ниска квалификация, и това осигурява единството на културата за цялата Галактика. Така например благодарение на лентите за четене ние всички говорим на един език… Не се учудвайте. Могат да съществуват и други езици и в миналото хората са говорили на тях. Те са били стотици. Освен това Земята експортира висококвалифицирани специалисти и броят на населението й не надвишава допустимия максимум. Понеже при изнасянето на специалистите се съблюдава равновесието на половете, те образуват самовъзпроизвеждащи се клетки и това способствува за увеличаване на населението на онези планети, където има такава нужда. Нещо повече, за лентите и специалистите те плащат със суровини, от които ние много се нуждаем и от които зависи нашата икономика. Сега разбрахте ли?

— Позволете ми да си помисля — произнесе Джордж, като затисна ушите си с ръце.

След това отпусна ръце и каза:

— Можете ли да ми направите услуга, сър?

— Ако е по силите ми — любезно отговори историкът.

— Всичко, което кажа в тази стая, е професионална тайна, нали? Така поне казахте.

— Така е.

— Тогава уредете ми среща с никакво длъжностно лице от друга планета, например с… новианец.

Това силно удиви Индженеску.

— Наистина…

Е, добре! Тогава свържете ме с някой новианец по видеотелефона и аз сам ще си уговоря с него среща.

— Мислите ли, че ще успеете?

— Уверен съм. Ще видите.

Индженеску замислено погледна Джордж и протегна ръка към видеотелефона.

Джордж чакаше, опиянен от новото осмисляне на целия проблем и онова чувство за сила, което то даваше. Не може да претърпи неуспех. Не е възможно. Той все пак ще стане новианец. Ще напусне Земята като победител въпреки Антонели и цялата онази компания от приюта (той едва не се разсмя на глас) за слабоумни.

Джордж заби поглед в светналия екран, който трябваше да му разтвори прозорец в стаята на новианец, прозорец в пренесеното на Земята кътче от Новия. Когато екранът се проясни, се чу мощен смях, но никой не се появи. После прозвуча някакъв глас.

— Индженеску? Пита за мен?

И ето, на екрана се появи той. Новианецът. Истински новианец.

Той беше мургав и тъмните му къдрави коси бяха вчесани назад. Носеше тънки черни мустачки и остра брадичка, която едва-едва закриваше долната му челюст. Но бузите му бяха така гладки, сякаш завинаги от тях беше отстранена растителността.

Той се усмихваше.

— Ладислас, това е вече много! Ние не протестираме, когато тук, на Земята, ни следят — разбира се, в разумни граници. Но да се четат мислите ни — така не сме се уговаряли!

— Четене на мисли ли, многоуважаеми?

— Признайте си! Знаехте нали, че днес се готвех да ви звъня! Знаехте, че мислех само да допия ето тази чашка. — На екрана се появи ръката му и той се взря през чашката, която беше напълнена с бледолилава течност. — За съжаление не мога да ви почерпя.

— Тук при мен се намира един младеж и аз бих ви помолил да побеседвате с него.

— Какво? — Изглежда, това съвсем не допадна на новианеца. — На каква тема?

— Не зная. Не ми е казал. Честно казано, дори не ми е казал нито името си, нито професията си.

Джордж се опита да си придаде безразличен вид, когато погледна към видеотелефона. Всички, и новианецът, и Белокосия, всеки по своему го изучаваше, сякаш беше бръмбар, забоден на топлийка.

— Днес присъствувах на Олимпиадата на металурзите — започна той. — В състезанието участвуваше мой приятел, но никак не му провървя, защото вие дадохте на участниците апарата на Бимен, а той е получил специализация по Хенслер — очевидно остарял модел. Приятелят ми е знаел предварително, че запознаването с апарата на Бимен е наложително.

— И какво следва от всичко това?

— Приятелят ми цял живот е мечтал да отиде на Новия. Но затова е трябвало да усвои само няколко допълнителни знания. Като се има предвид, че става въпрос за целта на живота му, той би могъл да се справи с това…

— А къде щеше да намери лента с допълнителна информация?

— Именно поради това той не се е постарал да научи някои неща. Смятал, че му е нужна лента и дори не си е представял, че може да мине и без нея.

Новианецът кимна и отпи от чашата.

— А откъде другаде могат да се получат знания? От междузвездното пространство ли?

— От книгите. Като се изучават непосредствено уредите, като се разсъждава.

— От книгите ли? Как можеш да разбираш книгите, без да си получил образование?

— Книгите са съставени от думи, а по-голямата част от думите са известни. Специалните термини могат да бъдат разяснени от специалистите, които вече имате.

— А как стои въпросът с четенето? Допускате ли използуването на ленти за тази цел?

— Навярно ще могат да бъдат използувани, въпреки че не виждам причини, защо да не се учат да четат и по стария начин. Поне частично.

— А сам опитвали ли сте да се учите по книги? Или това са ваши теории?

Джордж хвърли бегъл поглед към Индженеску, но историкът седеше невъзмутим. Лицето му изразяваше само лек интерес.

— Да — каза Джордж.

— И вие смятате, че от това има някаква полза?

— Да, многоуважаеми — увери го Джордж. — Вземете ме със себе си на Новия. Аз бих могъл да съставя програма и да ръководя…

— Почакайте, имам още няколко въпроса. Как мислите, колко време ще ви е нужно, за да станете металург, който умее да борави със спектрографа на Бимен, без да използувате образователни ленти?

— Е… може би, няколко години.

— Две години? Пет? Десет?

— Още не зная, многоуважаеми.

— Значи на основния въпрос вие не можахте да отговорите. Добре, да речем, пет години. Задоволява ли ви този срок?

— Мисля, че да.

— Отлично. Значи в течение на пет години човек изучава металургия по вашия метод. Разбира се, вие ще се съгласите, че през цялото това време той е абсолютно безполезен за нас, но ние сме длъжни да го храним, да му осигурим жилище и да му плащаме.

— Но…

— Позволете ми да завърша. Докато той се обучи и стане способен да борави със спектрографа на Бимен, ще минат пет години. Не ви ли се струва, че дотогава ще се появят усъвършенствувани модели на този уред, с които той не ще може да работи?

— Но нали той вече ще е опитен и усвояването на новите подробности ще бъде за него въпрос на дни?

— Според вас това е така. Добре, да предположим, че този ваш приятел например е успял самостоятелно да изучи уреда на Бимен; би ли могло да се сравнява неговото умение с умението на участника в състезанието, който го е получил с помощта на ленти?

— Може би, и не… — започна Джордж.

— Тогава? — прекъсна го новианецът.

— Почакайте, позволете ми да завърша. Дори ако той знае някои неща по-лошо от онзи, другия, в дадения случай важното е това, че той е в състояние да се развива по-нататък. Той ще може да измисля нови неща, на което не е способен нито един човек, който е получил образование от ленти. Вие ще разполагате със запас от хора, способни самостоятелно да мислят…

— А вие измислихте ли нещо ново в процеса на своето учение? — попита новианецът.

— Не, но аз съм сам и освен това малко съм учил…

Новианецът вече не гледаше към Джордж.

— Индженеску! Според мен, аз изпълних молбата ви. Извинявай, но утре ме очаква много напрегнат ден. Всичко най-хубаво!

Екранът изгасна.

Ръцете на Джордж се протегнаха към екрана в безполезен опит отново да го оживят.

— Той не ми повярва! Не повярва!

— Да, Джордж, не повярва. Нима вие сериозно мислехте, че той ще повярва! — обади се Индженеску.

Но Джордж не го чу:

— Защо? Та всичко това е вярно. Това е така изгодно за него. Никакъв риск. Само аз и още няколко… Обучението на десетина души даже в течение на много години ще струва по-евтино от един готов специалист… Той беше пиян! Той не беше в състояние да разбере.

Като се задъхваше, Джордж се огледа:

— Как да се видя с него? Това е необходимо. Всичко се получи не така, както трябва. Не трябваше да говоря с него по видеотелефона. Нужно ми е време. И лично. Как да…

— Той ще откаже да ви приеме, Джордж — обади се отново Индженеску. — А дори и да се съгласи, то, все едно, няма да ви повярва.

— Не, ще повярва, уверявам ви. Когато бъде трезв, той… — Джордж се обърна към историка и широко разтвори очи. — Защо ме наричате Джордж?

— А нима това не е вашето име? Джордж Плейтън?

— Вие знаете кой съм аз?

— Аз зная всичко за вас.

Джордж замря и само гърдите му тежко се издигаха.

— Искам да ви помогна, Джордж — каза Индженеску. — Аз вече ви говорих за това. Отдавна ви изучавам и искам да ви помогна.

— Не ми трябва помощ! — извика Джордж. — Аз не съм слабоумен! Целият свят е полудял, но не и аз!

Той стремително се обърна и се хвърли към вратата.

Зад нея стояха двама полицаи, които веднага го хванаха.

Колкото и да се дърпаше Джордж, спринцовката се докосна до шията му под брадата. И всичко свърши. Последното, което се запечата в паметта му, беше лицето на Индженеску, който с лека тревога го наблюдаваше.

Когато Джордж отвори очи, видя над себе си белия таван. Помнеше какво се беше случило. Но някак си смътно, сякаш това бе станало с някой друг. Той гледа тавана дотогава, докато сам не се изпълни с неочаквана белота, която освобождаваше мозъка му за нови идеи, за други пътища на мислене.

Той не знаеше колко дълго е лежал така, вслушвайки се в течението на своите мисли.

— Събуди ли се? — каза нечий глас.

И Джордж за пръв път чу собствения си стон. Опита се да извие главата си.

— Боли ли те, Джордж? — попита гласът.

— Смешно — прошепна Джордж. — Така исках да напусна Земята. Нищо не съм разбирал.

— Знаеш ли къде си?

— Отново в… приюта. — Джордж най-после успя да се извие. Гласът принадлежеше на Омани. — Смешно, как досега нищо не съм разбирал — каза Джордж.

Омани ласкаво се усмихна.

— Поспи още…

Джордж заспа.

 

 

И отново се пробуди. Съзнанието му се проясни.

До леглото седеше Омани и четеше, но щом Джордж отвори очи, той остави книгата.

Джордж с мъка се изправи и седна.

— Здравей! — каза той.

— Гладен ли си?

— И още как! — Джордж с любопитство погледна Омани. — Следиха ме, нали, когато излязох оттук?

Омани кимна.

— През цялото време беше под наблюдение. Сметнахме, че трябва най-после да се срещнеш с Антонели, за да се освободиш от агресивните си потребности. Струваше ни се, че няма друг изход. Емоциите спъваха твоето развитие.

— Аз бях много несправедлив към него — с леко смущение произнесе Джордж.

— Това сега няма значение. Когато на летището ти се спря пред таблото на металурзите, един от нашите агенти ни съобщи списъка на участниците. Ние с теб сме говорили за миналото ти достатъчно, за да мога да си представя как ще ти подействува фамилията на Тревелян. Ти попита как можеш да попаднеш на тази Олимпиада. Това можеше да доведе до кризата, на която се надявахме, и затова изпратихме в залата Ладислас Индженеску, който да се заеме с теб.

— Нали той заема важен пост в правителството?

— Да.

— И вие го изпратихте при мен. Излиза, че аз съм важна личност.

— Ти наистина много значиш, Джордж.

Донесоха топло, още изпускащо пара, ароматно печено. Джордж се усмихна и отметна завивката. Омани му помогна да постави подноса на нощното шкафче. Известно време Джордж мълчаливо яде.

— Аз вече един път се събуждах за кратко време — забеляза той.

— Зная — каза Омани. — Аз бях тук.

— Да, помня. Знаеш ли, всичко се беше изменило. Струваше ми се, че съм толкова изморен, че вече не бях в състояние да чувствувам. И вече не изпитвах злоба. Можех само да мисля, сякаш ми бяха дали наркотик, за да унищожат емоциите.

— Съвсем не — каза Омани. — Това беше успокоително. И ти добре си почина.

— Но във всеки случай стана ми ясно, сякаш винаги съм знаел, но не съм искал да се вслушам във вътрешния си глас. „Какво очаквам от Новия?“ — помислих си аз. Исках да замина на Новия, за да събера група юноши, които не са получили образование, и да ги уча по книгите. Аз исках да открия там приют за слабоумни… като този… а на Земята вече има такива приюти… и те не са малко.

Омани се усмихна.

— Институти за висше образование — ето как точно се наричат тези заведения.

— Сега вече това ми е ясно — каза Джордж, — толкова е ясно, че се чудя какъв слепец съм бил. В края на краищата, кой изобретява новите модели машини, за които са нужни специалисти? Кой например е изобретил спектрографа на Бимен? По всяка вероятност човек на име Бимен. Но тогава той не е получил образованието си чрез зареждане, защото в такъв случай не би могъл да се придвижи напред.

— Точно така.

А кой създава образователните ленти? Специалистите по производството на ленти, нали? Ами кой тогава създава лентите за тяхното обучение? Очевидно специалисти с по-висока квалификация. А кой създава ленти… Разбираш ли какво искам да кажа? Някъде трябва да съществуват мъже и жени, способни да мислят самостоятелно.

Джордж се облегна на възглавницата и устреми поглед в пространството. За миг в очите му премина сянка от предишното безпокойство.

— Защо не ми казаха за всичко това още от самото начало?

— За съжаление това е невъзможно — отговори Омани. — Ако можеше, бихме си спестили много грижи. Ние умеем да анализираме интелекта, Джордж, и да определим, че този човек например може да стане нелош архитект, а другият — добър дърводелец. Но все още ние не сме в състояние да определяме способен ли е човек за творческо мислене. Това е много фино нещо. Засега разполагаме само с няколко прости начина, които все пак ни позволяват да разпознаем тези, които може би притежават такъв талант. За тези индивиди на нас ни съобщават веднага след Деня на четенето, както например ни съобщиха и за теб. Такива обикновено се падат един на десет хиляди. В Деня на образованието тези хора отново ги проверяват и се оказва, че в девет случая от десет е станала грешка. Онези, които остават, ги изпращат в такива заведения като това.

— Но защо не може да се каже на хората, че само един от… от сто хиляди попада в такова заведение? — попита Джордж. — Тогава на тези, с които се случва това, би им било по-леко.

— А какво ще стане тогава с останалите? Онези деветдесет и девет хиляди деветстотин деветдесет и девет души, които никога няма да попаднат тук? Не бива всички те да се чувствуват некадърници. Те се стремят да получат професии и ги получават. Всеки може да прибави към името си думите „дипломиран специалист по еди-какво си или по еди-какво си“. Така или иначе всеки индивид намира своето място в обществото. И това е необходимо.

— А ние? — попита Джордж. — Ние сме изключения? Един на сто хиляди?

— На вас нищо не бива да ви се обяснява. В това именно се състои последната проверка. Дори след отсяването в Деня на образованието девет души от десетте, попаднали тук, се оказват малко подходящи за творчество и няма такъв апарат, който да ни помогне да отделим от тази десетка онзи единствения, който ни е нужен. Той трябва сам да докаже това.

— По какъв начин?

— Ние ви заселваме тук, в приют за слабоумни, и този, който не желае да се примири с това, е човекът когото търсим. Може би това е жестоко, но то се оказа ефикасно. Разбираш нали, че не можем да кажем на човека: „Ти можеш да твориш. Затова заповядай, твори.“ Много по-правилно е да се почака, докато той сам каже: „Аз мога да творя и аз ще творя независимо желаете ли вие това или не.“ Хората, подобни на тебе, Джордж, са около десет хиляди души и от тях зависи техническият прогрес на около хиляда и петстотин свята. Затова ние не можем да си позволим лукса да загубим дори и един от тях или пък да полагаме усилия за този, който не отговаря напълно на условията.

Джордж отмести встрани празната чиния и поднесе към устните си чашка с кафе?

— А какво става с онези, които… не отговарят изцяло на условията?

— В края на краищата тях ги зареждат и те стават социолози. Индженеску е един от тях. Самият аз съм дипломиран психолог. Ние, така да се каже, съставляваме втория ешелон.

Джордж допи кафето си.

— На мен все още не ми е ясно едно — каза той.

— Какво?

Джордж отхвърли завивката и стана.

— Защо състезанията се наричат Олимпиади?