Любомир Чолаков
Божествен вятър над Елсинор

На колектива на Театъра на Народната армия с благодарност и уважение посвещавам този разказ.

Авторът

— А той не я обича! — съобщи тържествуващо Розамунда.

Отпускарското настроение беше обхванало и нея. Също и уискито я беше хванало, защото, когато протегна ръка към цигарите, бутна чашата с леда. Той събра бучките и усети бодливата им студенина. Сякаш държеше таралеж в шепата си.

Тя го погледна почти с омраза, изпи на един дъх уискито си, отля си малко от неговата чаша. После пак го погледна.

— Знам — каза той. — Всички го знаят. Имало е общо заседание на Превантивната комисия и Отдела за контрол на функциите. Уволнили са Конрад и са предали делото ви в НЕЖЕМ.

Очите й се разшириха:

— Конрад? Защо?

— Като председател на Превантивната е трябвало да ви спре навреме.

Тя обори глава между дланите си и изведнъж се разплака. Той сложи ръка на рамото й:

— Недей, ще те види някой от нежните…

Агентите на НЕЖЕМ бяха наричани така заради наименованието на отдела им и сега той помисли, че това е голяма нелепост. Макар че и НЕЖЕМ съществуваше заради общото благо.

Тя изтри бузите си:

— Какво от това? Аз вече не играя. Никога няма да разбереш какво значи това. Завиждам ти…

— Всички ни завиждат — каза той. — А някои и се страхуват от нас. Защо?

— Аз не се страхувам — рече тя. — Но за завистта е вярно. И аз бих искала да остана там и нищо да няма за мене след завесата… Но не може.

— Къде ще отидеш после?

Тя вдигна рамене:

— Страх ме е да мисля. Къде… Ще видя какво ще ми предложат от адаптацията…

Макар камикадзе да нямаха вземане-даване с Центъра за адаптация, той им беше омразен така, както и на безсловесните. Може би дори НЕЖЕМ не мразеха толкова. От Центъра лъхаше на благотворителност, съчувствие, гладене по козината и понякога срещу козината, упойки… Лъхаше и на усмирителни ризи.

— Къде е той? — попита я.

Тя направи жалък опит за усмивка:

— Не иска вече да се среща с мене.

— От НЕЖЕМ ли му забраниха?

— Не, той не иска.

— Трябва да го разбереш. Ако не се откъсне от тебе, това може наистина да го провали…

— Знам, знам… — Тя раздразнено почука с нокът по чашата. — За камикадзе няма реванш. Камикадзе се проваля само веднъж и завинаги. А защо е всичко това? — изкрещя. Той я погледна строго и тя продължи по-тихо, от това кипящата злоба в гласа й заприлича на гейзер, който се готви да изригне в лицето му. — За какво, а? Нищо няма да спасите! Колко още ще издържи системата? Двадесет години? Петдесет, сто? А после? После вече и истината няма да изкара хората от домовете им! Те си имат достатъчно свои истини! Може би някога са идвали именно защото до гуша им е било от истина и са искали да видят нещо неистинско? Може би то им се е струвало по-красиво? А ние искаме да ги убедим, че някога някой велик е измислил истина. Може ли истината да се измисли? И великите са знаели, че не може!

— Те не са знаели и че ще се появи телевизията — каза той.

— Оправдания! — прекъсна го тя. — И да са знаели, пак нямаше да си въобразяват, че са измислили истина! Просто… просто това никога не е било! Стогодишната война е съществувала. Калигула е съществувал. Мария Медичи е съществувала. Но ти никога не си съществувал! Това е. Да не говорим пък за мене… Аз нямам свои думи! Защото, който ме е измислил, е знаел, че винаги ще си остана там, отзад, измислицата няма нужда от мене! Толкова ли жесток е бил, та ако е знаел, че ще ме има наяве, да не ми измисли думи? А? И ти не си съществувал, но имаш Думи! Ще говориш! А аз… в адаптацията… — Той се опасяваше, че тя пак ще се разплаче, но очите й останаха сухи.

— Каква по-благородна цел от тази, с която е създадена системата: лъжата да се превръща в истина? — отговори с въпрос той.

— Всичко става като истинско — поправи го тя. — Заприличва на истина!

— Системата на тебе ти дава шанс — опита се да я убеди той. — Ако не е системата, тебе изобщо няма да те има. Без нея ти си извън Текста, няма те. Тя ти е дала живот.

— За да ме изхвърли — възрази тя. — С какво онази е по-добра от мене? Три години бях с него, той обича мен, не нея!

В бара нахлу шумна група, някои си носеха бутилки, повечето полупразни. Той разбра защо Розамунда веднага извърна поглед от тях. Всички бяха камикадзе, на левия им ръкав червенееше маската, прободена с шпага.

— Хамлет! — провикна се Меркуцио и всички се насочиха към тяхната маса. Той стори люшкащ се поклон на Розамунда. — Роз, а къде е Ро…? Впрочем няма значение! Важното е, че вие сте тук! А по-важното е, че и ние сме тук! — Той размаха ръце към другите: — Ама сядайте, де! Офелия, не там, седни до Хамлет! Корделия, не бягай от мене! Роз, съжалявам, че съм ти отдясно, но знам, че лявата ти половина е заета! Я наливайте, няма да чакам келнер! Роз, къде, по дяволите?

Розамунда хвърли една банкнота на масата и се отправи към изхода. Меркуцио я проследи с поглед.

— Къде е Ромео? — попита строго той.

Хамлет вдигна рамене:

— До представлението ви има само два дни.

— Горката… — Меркуцио изхлипа, докато развиваше капачката на бутилката. — Ама и тя какво иска? Конрад им даде цели три години. Аз не бих го направил, в Текста няма основание! Правилно го уволниха! Ако бях на мястото на Ромео, не знам как щях да играя… Офелия, лед искаш ли? Правилно, и аз го пия чисто! Хамлет, защо така са сгъстили Представленията? Вие сте на другата вечер след нас.

— Не знам — каза Хамлет. — По телевизията започва „Красавиците от Касиопея“. Седемстотин и петдесет серии. Изглежда, Върховният иска да противодействува.

Меркуцио кимна.

— А Розамунда аз я уважавам! — рече той. — По принцип не обичам безсловесните, много комплекси имат. Но нея уважавам. Обаче и Ромео разбирам! Сега му е необходимо да се отдели от нея, след два дни е Представлението… Тя защо не го разбира?

— Не иска да разбере — каза Хамлет. Той пусна бучка лед в чашата си, Корделия му се усмихна и поднесе и своята. Меркуцио я разбра погрешно и й сипа уиски до половината. Хамлет сложи повече лед. — Разбираш ли, някои просто не искат да разберат…

Меркуцио усърдно кимаше в подкрепа.

— Разбирам — каза той. — Но всички не могат да бъдат камикадзе. Понякога изпитвам угризения, че съм камикадзе, а толкова други искат, но не са. Случвало ли ти се е?

— Случвало ми се е — отвърна Хамлет. Преди малко му се беше случило.

— А системата трябва да се разбере! — заяви Меркуцио. Той вдигна ръката на Офелия, целуна я малко над лакътя и я сложи обратно върху масата. Корделия го следеше ревниво. — Велика Система. Винаги съм бил във възторг от Леополдовски. Какъв ум, а? Умище, а не ум… ъ-ъ, кой го беше казал? А е по-просто от яйцето на Колумб! Просто без лъжа! Без измама! Всичко на сцената трябва да бъде истина! Любов — истинска! Смърт — истинска! Загиваш от удар на шпага? Тогава загини! А не след завесата да се вдигнеш и да се измиеш от червената боя! Знаеш ли кое най-много уважавам у Леополдовски? Това, че е премахнал червената боя. Само за това трябва всеки ден да се носят цветя на паметника му! Прав ли съм?

Прав си, помисли Хамлет. Всичко е така. Точно така. Какво е бил театърът преди Леополдовски? Измама. Да, Роз, тук не си права. Лъжа е било. Актьорът е назубрял ролята си, изживявал я е още по време на репетициите и след това по сто, по двеста пъти е повтарял до умопомрачаване едно и също, не само думи, но и едни и същи емоции, мимики, жестове… И след представлението е отивал да пийне чашка-две, а през това време от сцената са измивали червената боя. И какво им е било интересно на хората тогава? Те са знаели, че това е боя. Всеобхватен фалш. И най-интересното е, че всички са го знаели, но никой не се е сетил за това, за което се е сетил Леополдовски. Тук сигурно телевизията е помогнала, без да иска. Опасността никой да не излезе, за да иде на театър, а да си стои вкъщи пред телевизора, е размърдала мозъците. Новите идеи са витаели зад кулисите, но само Леополдовски се е осмелил да ги изкаже на глас.

И какво толкова е казал? Най-простото нещо — че всичко трябва да бъде истинско. Щом актьорът играе Меркуцио, значи той трябва да бъде само Меркуцио и никой друг. Не само на сцената. Не само в театъра. Но и през целия си живот. Докато шпагата на Тибалт го прободе. Ала ще го прободе истински. И ще тече не боя, а кръв. И след представлението той няма да отиде в гримьорната си, а ще го отнесат към крематориума.

Не му е било лесно на Леополдовски. Седем години затвор, четири години лудница. Някой беше казал, че който изпревари времето си, често е принуден да го чака в не много удобно помещение. Леополдовски го е дочакал. И всичко е станало така, както е предлагал той. Вярно, че една година след лудницата е умрял. Но все пак е победил.

Не е можел да не победи. В противен случай цяло едно изкуство е щяло да си отиде безвъзвратно. Сто години след смъртта му театърът все още се съпротивлява успешно на телевизията. Вярно, че много неща са променени и усъвършенствувани, използуват се биопроцесори, генно инженерство, компютри, хипноза… Но в основата си всичко е така, както е посочил той.

В началото е било адски трудно. Дванадесет години са се борили за приемане на закона. По липса на завършили целия жизнен цикъл камикадзе първите са ги обучавали набързо, по две-три години; на някои зрители им е прилошавало, хвърляли са бомби в театрите, взривявали са центровете за обучение, съществували са части за борба с театралния тероризъм и специална Театрална полиция, от която после са образували НЕЖЕМ. Телевизионните компании са наемали снайперисти, които да убиват камикадзе.

Но всичко е било напразно. След първата вълна на стъписване зрителите буквално са обсаждали театрите. Билетите все още се продават за години напред. В културните рубрики на пресата се публикуват специалните списъци на Генния институт за това, колко епруветки със зародиши примерно на крал Лир са заложени и в каква степен на развитие са другите.

Защото е лесно да убиеш някого на сцената. Но нали трябва да има и други Представления? Дори днес с цялото мощно производство на Генния институт още не могат да си позволят разкоша да дадат една пиеса в повече от четири Представления на година. Камикадзе са скъпи, Хамлет например е на възраст някъде на двадесет години. Двадесет години обучение, които трябва да се плащат. И той все пак е евтин. Ами Полоний? Поне петдесет години обучение. Ами Лир? Поне шестдесет. Всичко това струва пари.

Актьорът има само една коронна роля. Това древно положение беше абсолютизирано. Само една роля, само в едно представление, за която роля трябва през целия си живот да живееш така, как то би живял героят ти. Какво по-истинско можеше да има? И хората, които пълнеха салоните, знаеха, че не ги лъжат. Всичко ставаше пред очите им и всичко беше истина. Затова и зрителите се запазваха. Вярно, гледаха и телевизия, но там категорично бяха отделени от истината. Имаше екран, имаше апаратури, антени, ретранслатори, спътници. Беше строго забранено театралните представления да се предават по телевизията. Тогава всичко щеше да изгуби смисъла си. Всичко трябваше да става пред очите на зрителя и при желание той да може да пипне, да почувствува, да повярва.

Разбира се, имаше още какво да се желае. Сегашният Върховен искаше да увеличи Представленията до шест на година. Но засега разполагаха само с три Витенберга със съответно толкова тренировъчни Елсинори и един действуващ, четири учебни Верони и една действуваща, две Венеции и една действуваща… На всеки три месеца от действуващия Елсинор излизаше по един Хамлет, чийто зародиш е бил заченат в епруветка преди двадесет години и за това време той беше живял в един тренировъчен Елсинор, бе отишъл във Витенберг да учи и беше учил всичко, което би трябвало да учи Хамлет, после пак беше дошъл в Елсинор… Следваше Представлението. В това време друг камикадзе в ролята на баща му беше дарувал, бяха му налели отрова в ухото и после го откарали в крематориума; на сцената се появяваше негово холографно изображение, записано приживе, това беше една от малкото лъжливи хватки в „Хамлет“, която беше трудно да се направи истинска. Колкото и да беше тъжно, призраци нямаше… Бащата на Хамлет беше едновременно и безсловесен, и словесен актьор, защото все пак трябваше да произнесе думи на сцената, макар и само като дух, беше и камикадзе — актьор, който умира по време на Представлението. При това трябваше да умре преди Представлението.

Всъщност самото понятие „роля“ беше изгубило смисъла си. Ролята беше животът им. Някой се беше сетил, че не е зле да използуват дългата подготовка на един екип, и бяха създали Институт за аванпредставления — предварителни представления, на които се разиграваше предисторията на пиесата. Авторите на аванпиеси бяха и най-скъпо платените хора в системата, не беше лесно да напишеш четири-пет аванпиеси към „Отело“ или „Ромео и Жулиета“.

След поредното Представление никой от подготвяните камикадзе нямаше право да носи името на героя си, освен този, който щеше да го играе на следващото. Няколко дни преди Представлението даваха отпуска и актьорът се гмурваше в обикновения живот, за да разбере по-добре хората, за които ще играе. Иначе отпуските бяха редки, веднъж на две три години. След последната, в нощта преди Представлението актьорът биваше потапян в хипноза и когато се събудеше, не помнеше нищо от Текста. Всички Думи бяха отишли дълбоко в подсъзнанието, не се мислеше за тях, те идваха сами там, на сцената. Така още един път всичко ставаше истинско. Или… или как казваше Розамунда… като истинско…

А Розамунда все пак нямаше защо да негодува. Беше изиграла цели шест аванпредставления. Не се знаеше с какво подкупва авторите, които се надпреварваха да пишат аванпиеси към „Ромео и Жулиета“. Някои подхвърляха по нещо за моралния й облик, зер авторите нямаше да го правят така безкористно, но Хамлет не вярваше тя да успява на тази цена. Макар че кой знае… Тя прекалено много обичаше Ромео и сигурно беше способна и на по-лоши неща заради него. За тяхната любов се носеха легенди, Конрад явно беше изтълкувал доста произволно Текста, като ги беше запознал три години преди Представлението. Най-после и ония от НЕЖЕМ, разговорното наименование на Отдела за борба с нежелателните емоции, бяха надушили нещо. Но по всичко личеше, че късно…

Според Хамлет нямаше смисъл Розамунда да се впряга чак толкова от това, че Ромео щеше да е на сцената два часа с Жулиета и да умре с нея. Розамунда си беше взела своето, даже много повече. Но жените са загадъчни както винаги… Личеше, че Розамунда е готова да се смени с Жулиета, като й даде своите три години за нейните два часа. Неразумно. Но все пак я разбираше…

Тежка лапа се стовари върху рамото му и той навъсено погледна. Ядът му се стопи, като видя отец Лоренцо. Отецът също беше порядъчно пиян.

— Хамлет! — изрева в ухото му той и се стовари на подадения от Меркуцио стол, като едва не падна заедно с него. Късите му дебели пръсти с червеникави косъмчета несигурно уловиха една от чашите на масата и без колебание я изляха в гърлото му.

— Седма — обади се някой от другата му страна. Беше Фортинбрас. — О, тук всички са камикадзе! — Той вдигна ръка за поздрав и се упъти към друга маса.

— Не! — тъжно изрева отец Лоренцо. — Аз не съм камикадзе! А защо, а? — Той заплашително повъртя пръст пред носа си. — Къде ще отида после, а? Не искам адаптация! Искам да си остана аз, тоест Лоренцо! Ло-рен-цо! Петдесет години съм бил Лоренцо! Цял живот! Какъв ще бъде след Представлението, а? Трагедия, мой Хамлет, трагедия! Проклети камикадзе… — Той ги обходи с кръвясал поглед, Офелия направи тъжна физиономия. — Може и да не сте проклети, ама и аз заслужавам! Какво заслужавам? Да остана там, да! С какво съм по-лош? Къде ще отида после? Манастири няма, църкви няма… Има Център, има адаптация! Не ща! Искам пак да играя Лоренцо! Защо да играя само един път, а? Аз не съм камикадзе, ще остана жив после! Защо да не изиграя още веднъж Лоренцо, а? Само веднъж?

— Това ще е лъжа — каза Корделия и се усмихна пак на Хамлет; усмивката й беше искрена и безпомощна. — Не може човек два пъти да играе себе си. Нали? — попита тя, всички мълчаха. — В една и съща река не може да се влезе два пъти, водата вече е друга. Ама кажете му и вие нещо, защо само аз? — ядоса се тя.

— Ти пак си добре, отче! — подхвърли небрежно Меркуцио. — Ти поне си словесен. Ами ако беше безсловесен, като Розамунда например? Тогава и на сцената даже нямаше да излезеш, и нищо нямаше да кажеш! Най-много да ти се отпуснеха малко повече аванпредставления. Укротявай си амбициите!

— Лесно ти е! — възрази грубо Лоренцо. — За тебе няма „после“! А аз, аз какво ще правя? Ще събирам билки? Къде, по асфалта? Ще пея литургии? Никой няма да ми позволи. И да позволи, къде ще ги пея? По телевизията? Хамлет, направи нещо за мене, ти си принц!

— Най-много да ти поръча едно уиски! — помогна Меркуцио и щракна с пръсти към келнера.

— „Божествен вятър“! — провикна се Лоренцо. — Нали това означава „камикадзе“? Да, някога вятърът е спасил Япония… или кого беше спасил там? Но мене, мене кой ще спаси? — Той елегантно подсмръкна и оброни глава на ръцете си. — Бедният Лоренцо! — рече по едно време и се умълча.

— Горкият дядка — каза Меркуцио.

И това все пак не беше малко за отец Лоренцо.

 

 

Хамлет вървеше, като подритваше камъчета по алеята. Офелия едва успяваше да го догонва. В парка беше тъмно, от време на време някоя лампа удължаваше сенките им.

— Закъде бързаш? — Офелия го настигна и го хвана за лакътя. — До самолета има три часа…

— Обичам да гледам самолети — измърмори той.

— Аз не обичам — каза тя. — С тях всеки заминава някъде. А ако ние поискаме да заминем освен за Елсинор, ще ни спрат и ще позвънят в НЕЖЕМ.

— Нежните и сега са подире ни — рече той.

Двамата агенти не се и стараеха да се прикриват твърде, вървяха на петдесетина метра зад тях и имитираха непринуден разговор.

— Розамунда и Ромео са ги наплашили — каза Офелия. — Страх ги е и между нас да не стане нещо такова…

— Няма опасност — успокои я той.

— Жалко — въздъхна тя.

— По-добре е! — възрази той. — Така няма риск от провал! Ако сега Ромео се провали, тогава за какво е живял?

— Чете ли статията на Цандер? — попита тя. — Сигурно много ни мрази, за да ни нарича така: роботи в човешки вид, пушечно месо на изкуството, нещастници без свой живот. И без своя смърт.

— Той мрази системата — отвърна Хамлет. — Не нас. Струва му се, че ние не сме за мразене, а за съжаляване.

— Не е ли прав?

Вече пред тях блестяха светлините на летището, когато той отговори:

— Не бих сменил живота и смъртта на Хамлет за живота и смъртта на Цандер…

Касиерката вдигна глава от бюрото си едва кога то чу, че й искат билети за Елсинор. При вида на червените емблеми щастлива усмивка я озари:

— Много ви моля… — Тя измъкна отнякъде дебелия годишник на Генния институт. — Аз веднага ви познах. Такъв късмет… Бихте ли ми дали автографи? Аз, резервацията за самолета, ей сега… Знаете ли, с мъжа ми сме си купили билети преди две години за вашето представление, и за „Ромео и Жулиета“ също. Непрекъснато говорим за това, когато гледаме телевизия! Телевизията никога не може да ти даде това, да почувствуваш, да видиш как истински… Преди пет години гледахме „Макбет“, тогава аз нали не бях свикнала, прилоша ми, повръщах… Но сега само ще ръкопляскам! Много ви моля, заповядайте химикалка… Толкова съм щастлива!

Те се подписаха върху снимките си. После Хамлет поведе Офелия да гледат самолетите от терасата…

 

 

Въпреки всички очаквания Представлението вървеше великолепно. Меркуцио отдавна беше мъртъв, отец Лоренцо току-що беше излязъл от гробницата в ужас пред игрите на съдбата. Публиката избухна във френетични овации, когато Жулиета заби кинжала в гърдите си и падна върху тялото на Ромео.

— Чудесно! — каза Офелия зад рамото на Хамлет. — А аз ще се давя… Това тук е по-красиво, жалко, че нямам избор! Но все пак Жулиета игра по-добре от Ромео, личеше си, че той обича друга!

— Така ти се струва, защото го знаеш! — не се съгласи Хамлет.

— Една жена не може да бъде излъгана в това — рече тя.

В този миг публиката изведнъж неестествено затихна, зад тях се чу недоумяващо възклицание.

— Какво е това? — смая се Офелия. — Защо Розамунда излиза на сцената?

Хамлет сам нищо не разбираше.

Вместо княза на сцената се беше появила Розамунда в дрехи, които бяха точно копие на дрехите на Жулиета. Режисьорът, директорът на театъра и неколцина други се втурнаха зад кулисите, директорът беззвучно се биеше с юмруци по главата. Но беше късно за намеса.

— Но Текст, Текст! — неистовствуваше режисьорът и кършеше ръце. — Нечувано! Та тя няма Текст.

Но Розамунда нямаше и нужда от думи. Тя се наведе над трупа на Жулиета, измъкна кинжала от тялото й и със замах го заби в гърдите си. От ъгълчето на устните й внезапно бликна червена струя и тя се строполи върху нея.

Някой от осветителите също се беше объркал и един пронизителен лъч на прожектор бясно играеше по сцената, завесата и стените, падаше сред публиката и изваждаше оттам удивени, застинали, вкаменени маски…

Сякаш ураган се стовари в залата. Ръкопляскаха до полудяване, викаха и крещяха, свиреха, тропаха с крака. Хамлет видя на първия ред касиерката от летището. Извърната настрана, тя повърна в найлоново пликче с емблемата на някаква авиокомпания, после стана на крака и за ръкопляска със зачервено лице…

— Не беше красиво да взима нейния кинжал — забеляза до него Офелия. — Можеше да поиска друг от реквизита…

 

 

— „… О, тежко бреме!“ — каза кралят.

— „Той иде“ — озърна се Полоний. — „Да се махнем ний, кралю!“

Хамлет тръгна.

Той не знаеше какво ще говори сега. Знаеше, че Текстът е закодиран в него още от епруветката, че хипнозата от предната вечер ще окаже въздействието си, за да го забрави, когато трябва, и да си го спомни в необходимия момент. Знаеше, че няма да се отклони нито на запетайка от този гениален Текст, създаден преди хиляди години. Щеше да играе точно както трябва и да умре както трябва. Беше живял също така. Представлението не го тревожеше.

Тревожеха го Думите.

Какви думи щеше да говори след малко на тези хора, които бяха дошли да видят последните мигове от живота му и смъртта му? Какво искаше и какво щеше да им каже? Та не само заради кръвта бяха дошли те тук, не само за да гледат как умират други хора? Нали трябваше да разберат защо тези хора умират, нали чуждата смърт трябваше да ги научи тях как да живеят? Някога камикадзе са спасявали държавата си, връхлитайки със своите самолети върху вражеските кораби. Но сега трябваше да бъдат спасявани хора и той, камикадзе, трябваше с тялото и душата си да връхлети върху тези мозъци, върху тези съзнания в залата, да ги разбие и разруши с Думите, които като взрив носеше още от раждането си. И той трескаво, мъчително търсеше тези Думи, стремеше се да ги изрови от потулените кътчета на паметта си; и не само на тях, на себе си щеше да ги каже, за да премисли, да почувствува, да разбере… Трябваше да разбере, трябваше да проникне в огромния хаос наоколо си, трябваше да вкара полудялото време в бреговете му, от които то се беше разляло като унищожаваща всичко, побесняла стихия. Но как щеше да направи това, не можеше само с произнасянето на Думите, трябваше с всичко зад тях, с всичко, което те носеха и което той трябваше тази вечер да открие, защото нямаше да го открие само за себе си; и той ги търсеше с разливащо се по тялото му почти физическо страдание, изравяше ги, отхвърляше, подреждаше, зареждаше ги у себе си, за да избухнат там, в притихналата зала…

Той излезе на сцената. Прожекторите биеха огнените си потоци в очите му, хиляди погледи бяха вперени в него, но той мислеше само за Думите, които напираха, и той усещаше изригващата им сила. Какви щяха да бъдат те? А той, когато ги произнесе? Какви щяха да бъдат тези, които ги чуят? Въпросите, които не преставаха, изведнъж сякаш го затрудниха. Но трябваше да говори, трябваше да започне да говори с тях, със себе си, със света и времето, излязло от бреговете… Какво да говори? Не знаеше. Но беше време.

— Да бъдеш или да не бъдеш… — започна той.