Р. Л. Стайн
Добре дошли в лагер „Кошмар“ (16)

16

Когато стигнах в столовата, Чичо Ал привършваше с вечерните съобщения. Промъкнах се до мястото си, като се надявах, че не съм пропуснал нищо важно.

Очаквах да видя Джей и Колин, седнали от другата страна на масата. Но местата им на пейката бяха празни.

Странно, помислих си, все още разтърсен от откритието с пощенския чувал. Трябваше вече да са се върнали.

Искаше ми се да им разкажа за чувала. Искаше ми се да им кажа, че родителите ни не получават писмата, които им пишем.

И че ние не получаваме техните.

Лагерът спираше писмата до нас, осъзнах изведнъж аз.

Колин и Джей, къде сте?

Пърженото пиле беше мазно, а картофите — скашкани и безвкусни. Насилих се да ям, като продължих да се оглеждам с надеждата да видя двамата си приятели.

Но те така и не се появиха.

В корема ми започна да се оформя смътно усещане за заплаха. През прозореца на столовата виждах, че навън започва да се стъмва.

Къде ли може да са те?

Петкилометровият поход с колела не може да отнеме толкова време.

Изправих се и тръгнах към масата на лагерните помощници в ъгъла. Лари спореше на висок глас за някакъв спорт с двама от помощниците. Те крещяха и ръкомахаха.

Мястото на Франк беше празно.

— Лари, Франк върна ли се? — прекъснах разговора им.

Лари се обърна изненадан.

— Франк ли? — той посочи празния стол на масата. — Май не.

— Той заведе Джей и Колин на поход — казах аз. — Не трябваше ли вече да са се върнали?

Лари повдигна рамене.

— Май си прав.

Той продължи спора, а мен ме остави да си стоя, загледан в празния стол на Франк.

След като таблите бяха събрани, бутнахме масите и пейките до стената, за да подготвим залата за щафетни игри. Изглежда всички се забавляваха. Виковете и смеховете се отразяваха в гредите на високия таван.

Бях твърде притеснен за Джей и Колин и въобще не ми беше забавно.

Може да са решили да спят на палатка някъде навън, казах си аз.

Но бях видял как тръгват и знаех, че не носят нито палатки, нито спални чували или някакви други неща за през нощта.

Тогава къде ли са?

Игрите свършиха малко преди часа за гасене на лампите. Докато вървях след другите към вратата, до мен се появи Лари.

— Тръгваме утре рано — каза ми той. — Веднага след закуска.

— Моля? — не разбрах за какво ми говори.

— Пътешествието с кану. Аз съм лагерният помощник за кануто. Аз ще ви водя — обясни той, като видя объркването ми.

— А-а, добре — отвърнах без грам въодушевление. Бях толкова притеснен за Джей и Колин, че почти бях забравил за пътешествието с кану.

— Веднага след закуска — каза Лари. — Сложи си банските. Вземи и дрехи за сменяне. Среща при реката — после бързо се върна да помогне на другите лагерни помощници да подредят обратно масите.

— След закуска — промърморих аз. Зачудих се дали Джей и Колин също ще дойдат на пътешествието с кану. Бях забравил да попитам Лари.

Тръгнах бързо по тъмния хълм. Росата вече беше паднала и високата трева беше мокра и хлъзгава. Към средата на хълма видях Забраненото бунгало, надвесено напред, сякаш се готви за нападение.

Опитах се да не гледам натам и се затичах към Бунгало 4.

За моя изненада още отдалече видях през прозореца вътре някой да се движи.

Колин и Джей са се върнали, помислих си аз.

С нетърпение блъснах вратата и се втурнах вътре.

— Ей, момчета, къде бяхте? — извиках аз.

Замръзнах на мястото си. И зяпнах.

Гледаха ме двама непознати.

Единият седеше на ръба на горното легло — леглото на Колин — и си събуваше маратонките. Другият се беше навел над скрина и вадеше тениска от едно чекмедже.

— Здравей! И ти ли си тук? — момчето при скрина се изправи, очите му ме заразглеждаха. Беше с много къса черна коса и златна обица на ухото.

Преглътнах тежко.

— Да не съм сбъркал бунгалото? Това Бунгало номер 4 ли е?

И двамата ме изгледаха объркано.

Видях, че другото момче — онова на леглото на Колин — също беше с черна коса, но неговата беше по-дълга и рошава и закриваше челото му.

— Аха. Това е Бунгало номер 4 — каза той.

— Ние сме нови — добави момчето с късата коса. — Аз съм Томи, а той е Крис. Днес започваме.

— Здравейте — неуверено казах аз. — Казвам се Били — сърцето удряше в гърдите ми като тимпан. — Къде са Колин и Джей?

— Кой? — запита Крис. — Казаха ни, че това бунгало е почти празно.

— Ами, Колин и Джей… — започнах аз.

— Току-що пристигнахме. Не познаваме никого — прекъсна ме Томи и затвори чекмеджето.

— Но това е чекмеджето на Джей — казах аз озадачен. — Какво правиш с нещата на Джей?

Томи ме изгледа изненадано.

— Чекмеджето беше празно — отвърна той.

— Почти всички чекмеджета бяха празни — добави Крис и метна маратонките си на пода. — Освен долните две.

— Там са моите неща — казах аз. Главата ми се замая. — Но Колин и Джей… техните неща бяха тук — настоях аз.

— Цялото бунгало беше празно — каза Томи. — Може твоите приятели да са се преместили.

— Може — едвам казах аз. Седнах на долното легло. Краката ми трепереха. В главата ми се въртяха хиляди мисли — всичките страшни.

— Това е много странно — казах на глас.

— Не е зле бунгалото — каза Крис, придърпа одеялото и се нагласи. — Уютничко е.

— Колко ще останеш в лагера? — попита Томи, докато си слагаше една възголяма тениска. — През цялото лято ли?

— Не! — възкликнах, потръпвайки. — Няма да остана — промълвих аз. — Искам да кажа… Тръгвам си. В… ъ-ъ… деня за посещения следващата седмица.

Крис погледна Томи изненадано.

— Какво? Кога си тръгваш? — попита той отново.

— В деня за посещение — повторих. — Тогава ще дойдат родителите ми.

— Но не чу ли съобщението на Чичо Ал преди вечеря? — запита Томи, впил поглед в мен. — Денят за посещения се отменя!