Р. Л. Стайн
Добре дошли в лагер „Кошмар“ (1)

1

Взирах се през прашния прозорец, докато автобусът подскачаше по тясното шосе завой след завой. В далечината се мержелееха полегати червеникави хълмове. Небето над тях бе яркожълто.

Ниски дебели дървета обточваха пътя като колове на ограда. Намирахме се в някаква пустош. Вече близо час не се забелязваше нито къща, нито ферма.

Седалките на автобуса бяха от твърда синя пластмаса. Когато автобусът минеше през бабуна, подскачахме на местата си, смеехме се и викахме. Шофьорът ни изръмжаваше нещо и дори ни изкрещяваше да се усмирим.

В автобуса бяхме двайсет и две деца, тръгнали на лагер. Аз седях на последната седалка до пътеката, така че можех да ги преброя.

Имаше осемнайсет момчета и само четири момичета. Сигурно всички момчета бяха за лагер „Месечина“, където отивах и аз. Момичета отиваха в момичешкия лагер, който може би беше някъде близо до нашия.

Момичета седяха на първите седалки и тихичко си говореха. От време на време хвърляха по някой и друг поглед към момчетата отзад.

Момчетата бяха доста по-шумни от момичетата — шегуваха се, смееха се, издаваха смешни звуци, крещяха разни тъпотии. Пътувахме доста дълго, но се забавлявахме.

Момчето до мен се казваше Майк и седеше до прозореца. Приличаше малко на булдог. Беше леко пълничък, с топчесто лице и дундести ръце и крака. Имаше къса остра черна коса, която все почесваше. Носеше раздърпани кафяви къси панталони и зелена тениска без ръкави.

Седяхме един до друг през целия път, но Майк не беше от приказливите. Реших, че или е много стеснителен, или е много притеснен. Каза ми, че за първи път отива на лагер с преспиване.

И на мен ми беше за първи път. И трябва да призная, че колкото повече автобусът ме отдалечаваше от къщи, толкова повече усещах някаква тъга по мама и татко.

Аз съм на дванайсет, но досега не се бях отделял от нашите. И въпреки че дългото пътуване с автобуса беше забавно, ми стана някак тъжно. Мисля, че Майк се чувстваше по същия начин.

Той залепи пълничкото си лице на прозореца и се втренчи в полегатите червеникави хълмове в далечината.

— Добре ли си, Майк? — попитах го аз.

— Да, добре съм, Били — бързо отвърна той, без да се обръща.

Замислих си за мама и татко. На автогарата изглеждаха толкова сериозни. Предполагам, че и те бяха притеснени за моя първи лагер.

— Ще ти пишем всеки ден — каза татко.

— И да се представиш добре! — каза мама и ме прегърна по-силно от друг път.

Що за странно пожелание. Защо ли не каза „Приятно изкарване“? Защо каза да се представя добре?

Както вече стана ясно, аз съм от хората, дето все си намират за какво да се притесняват.

Другите момчета, с които вече се бях запознал, седяха на седалката пред нас. Единият се казваше Колин. Беше с дълга кафява коса, която стигаше до яката му, и със слънчеви очила с огледални стъкла, така че очите му не се виждаха. Държеше се нахакано и носеше червена лента на челото си. Непрекъснато я връзваше и развързваше.

До него, на мястото до пътеката, седеше едро гръмогласно момче на име Джей. Говореше предимно за спорт и се хвалеше какъв страхотен атлет бил. Явно обичаше да се фука с големите си мускулести ръце, особено когато някое от момичетата се обърнеше да ни погледне.

Джей не спря да дразни Колин и го предизвикваше да се боричкат, като все приклещваше главата му с ръка и му разместваше лентата. Нищо особено, просто се закачаше.

Джей имаше буйна и рошава червена коса, която сякаш никога не е била ресана. Беше с големи сини очи. Не спря да се усмихва и да лудува. През целия път пускаше някакви тъпи шеги и подвикваше на момичетата.

— Ей, как се казваш? — провикна се той на русокосото момиче, което седеше най-отпред до прозореца.

Тя доста дълго се правеше, че не го забелязва. Но на четвъртото подвикване на Джей, се обърна и го изгледа със зелените си очи.

— Доун — каза тя. После посочи червенокосото момиче до себе си. — А това е приятелката ми Дори.

— Я, това е невероятно! И аз се казвам Доун! — пошегува се Джей.

Повечето момчета се засмяха, но Доун не се усмихна.

— Приятно ми е да се запознаем, Доун — извика му тя. После се обърна напред.

Автобусът друсна върху дупка на пътя и ние подскочихме.

— Ей, Били, виж — изведнъж рече Майк и посочи през прозореца.

От доста време Майк не беше обелил и дума. Наведох се към прозореца и се опитах да видя какво ми сочеше.

— Стори ми се, че видях прерийна котка — каза той, взирайки се през стъклото.

— Какво? Сериозно? — видях скупчени ниски бели дървета и доста назъбени червени скали. Но никъде не мернах прерийни котки.

— Скри се зад онези скали — каза Майк, сочейки с пръст. После се обърна към мен — Да си забелязал досега някакъв град или нещо подобно?

Поклатих глава.

— Само пустош.

— Но не трябва ли лагерът да е близо до град? — Майк изглеждаше притеснен.

— Не мисля — отвърнах му аз. — Баща ми каза, че лагер „Месечина“ е край пустинята, навътре в гората.

Майк се замисли и известно време остана смръщен.

— Ами ако искаме да звъннем вкъщи?

— Сигурно в лагера има телефон — казах му аз.

Погледнах точно навреме, за да видя как Джей хвърля нещо към момичетата отпред. Приличаше на зелено топче. То удари Доун отзад по главата и залепна за русата й коса.

— Ей! — ядосано извика Доун и издърпа лепкавото зелено топче от косата си. — Какво е това?

Обърна се и изгледа Джей.

Джей се закиска високо.

— Не знам. Намерих го залепено под седалката! — извика й той.

Доун го изгледа свъсено и метна зеленото топче обратно. То не улучи Джей и се залепи на задното стъкло със звучно „пльок“.

Всички се разсмяха. Доун и приятелката й Дори направиха физиономия на Джей.

Колин отново нагласяше червената си лента. Джей се излегна на седалката и подпря коленете си високо на гърба на предната седалка.

Няколко реда пред мен две усмихнати момчета запяха песен, която всички знаехме, но заместваха истинския текст с много смешни думи.

Няколко деца се включиха в песента.

Внезапно автобусът закова на място. Гумите му изсвистяха.

Всички извикахме от изненада. Подскочих и ударих гърдите си в предната седалка.

— Ох! — заболя ме.

Седнах обратно на мястото си, сърцето ми биеше лудо. Шофьорът на автобуса се изправи и се обърна към нас, като се надвеси над пътеката между седалките.

Главата му беше огромна и розова, увенчана с туфа буйна яркосиня коса, която стърчеше нагоре. Огромните му кървясали очи изглеждаха така, сякаш ще изхвръкнат от тъмните кръгове около тях и ще тупнат пред хоботестия му нос. От широко отворената му уста се показваха остри бели кучешки зъби. Зелена слуз се стичаше през плътните му черни устни.

Докато се кокорехме в тих ужас, шофьорът отметна назад чудовищната си глава и нададе див животински рев.