Р. Л. Стайн
Мумията се завръща (8)

8

— Как… какво има? — запелтечих аз.

— Ние сме близнаци! — обяви Нила. Тя бръкна под сакото си и извади медальона, който висеше на врата й.

Кехлибарен медальон, който приличаше на моя.

— Колко невероятно! — възкликна чичо Бен.

Нила хвана медальона ми и се наведе да го разгледа.

— В твоя има скарабей — каза ми тя, докато въртеше медальона между пръстите си.

После го пусна и вдигна своя към лицето ми.

— Виж, Гейб. Моят е празен.

Погледнах нейния медальон. Приличаше на чисто оранжево стъкло. Без нищо вътре.

— Мисля, че твоят е по-хубав — каза Сари на Нила. — Не бих носила умряла буболечка на врата си.

— Но се смята, че носи късмет — отвърна Нила. Тя пъхна медальона си обратно под сакото. — Надявам се, че носенето на празен медальон не е лош късмет.

— И аз се надявам — сухо каза чичо Бен. Той се обърна и ни поведе към входа на пирамидата.

Не знам точно как се загубих.

Със Сари вървяхме зад чичо Бен и Нила. Бяхме точно зад тях. Чувах как той й обяснява, че стените на тунела са от гранит и варовик.

Фенерчетата на каските ни бяха включени. Тънкият лъч жълта светлина шареше насам-натам по пода и стените, докато влизахме все по-навътре в пирамидата.

Таванът беше нисък и трябваше да вървим приведени. Тунелът криволичеше и от него тръгваха други по-малки ръкави.

— Фалшиви входове и задънени тунели — обясни чичо Бен.

Светлината трептеше и пътят не се виждаше много добре. Веднъж се спънах и ожулих лакътя си в грубата стена на тунела. Тук долу беше неочаквано студено и съжалих, че не си бях сложил дебела фланела.

Отпред чичо Бен разказваше на Нила за Тутанкамон и Хор-Ру. Стори ми се, че се опитва да я впечатли. Зачудих се дали не си е паднал по нея.

— Толкова е вълнуващо! — чух да възкликва Нила. — Толкова мило, че Вие и доктор Фийлдинг ми позволихте да вляза тук.

— Кой е доктор Фийлдинг? — прошепнах на Сари.

— Партньорът на баща ми — отвърна ми също шепнешком Сари. — Но татко не го харесва. Сигурно ще се запознаеш с него. И аз не го харесвам много-много.

Спрях, за да разгледам странен знак върху стената на тунела. Приличаше на глава на животно.

— Сари, виж! — прошепнах аз. — Древна рисунка.

Сари извъртя очи.

— Това е Барт Симпсън^[1] — измърмори тя. — Сигурно някой от работниците на татко го е надраскал тук.

— Знаех си — излъгах аз. — Просто те пробвах.

Докога ще се излагам пред братовчедка ми?

Обърнах гръб на тъпата рисунка на стената… и Сари беше изчезнала.

Видях тънкия лъч на каската й някъде напред.

— Ей… почакай! — извиках аз. Но светлината изчезна след един завой на тунела.

И после отново се спънах.

Каската ми удари стената. И фенерчето изгасна.

— Ей… Сари? Чичо Бен? — извиках им аз. Подпрях се на стената, беше ме страх да се движа в пълен мрак.

— Ей…! Чува ли ме някой? — гласът ми проехтя в тесния тунел.

Но никой не ми отговори.

Свалих каската си и се опитах да включа фенерчето. Завъртях го, за да го затегна. После разтърсих цялата каска. Но лампичката не искаше да светне.

Въздъхвайки, нагласих каската обратно на главата.

Ами сега? Май започвах малко да се страхувам. Стомахът ми се разбунтува. Гърлото ми внезапно пресъхна.

— Ей… чува ли ме някой? — провикнах се отново аз. — Аз съм тук в тъмнината. Нищо не виждам!

Никакъв отговор.

Къде ли са? Защо не забелязват, че съм изчезнал?

— Ами, ще седя тук и ще ги чакам — казах си на глас.

Облегнах се с рамо на стената… и пропаднах през нея.

Нямаше шанс да запазя равновесие. Нямаше за какво да се хвана.

Падах надолу. Падах в пълен мрак.