Р. Л. Стайн
Мумията се завръща (3)

3

— Гейб! Гейб! Насам!

Чух някой да ме вика. Погледнах покрай ядосания мъж и видях чичо Бен и Сари. Махаха ми от гишето за резервации.

Лицето на непознатия мъж стана яркочервено и той ми изкрещя нещо на арабски. Добре, че не го разбрах. Продължи да мърмори нещо, докато вдигаше наметалото върху главата си.

— Съжалявам! — извиках аз и хукнах към чичо Бен и братовчедка ми.

Чичо Бен ми подаде ръка и каза:

— Добре дошъл в Кайро, Гейб.

Беше облечен в широка бяла спортна риза с къс ръкав и раздърпани панталони.

Сари беше с избелели дънкови бермуди и светлозелен потник. Вече ми се смееше. Лошо начало.

— Това някой твой приятел ли беше? — избъзика ме тя.

— Ами… сбърках — признах си аз. Погледнах назад. Мъжът продължаваше да ме гледа лошо.

— Наистина ли си помисли, че това е татко? — запита ме Сари.

Измърморих нещо в отговор. Със Сари сме на една възраст. Но тя все още продължава да е с два-три сантиметра по-висока от мен. Беше си пуснала дълга коса и я беше сплела на плитка отзад.

Големите й черни очи блестяха въодушевено. Обичаше да се майтапи с мен.

Тръгнахме към лентата за багажа и по пътя им разказах за полета. Разказах им как стюардесата все ми пъхаше по някое и друго пакетче фъстъци.

— Пристигнах миналата седмица — каза Сари. — Стюардесата ме пусна в първа класа. Знаеш ли, че в първа класа дават мелба?

Не, не знаех. Видях, че Сари никак не се е променила.

Откакто чичо Бен работи в Египет, Сари е на пансион в Чикаго.

И от само себе си е ясно, че е първа в учението, тениса и ските.

Понякога ми дожалява за нея. Майка й е умряла, когато Сари е била на пет години. А баща си вижда само през ваканциите и през лятото.

Но докато чакахме да се появи куфарът ми, въобще не ми беше мъчно за нея. Просто тя не престана да се хвали — как сегашната пирамида била два пъти по-голяма от миналогодишната, как тя вече няколко пъти била влизала в нея и как щяла да ме разведе из нея, ако не ме е страх.

Най-сетне издутият ми син куфар се появи, аз го издърпах от лентата и го стоварих в краката си. Тежеше цял тон!

Опитах се да го вдигна, но едвам го по-местих.

Сари ме избута.

— Дай аз! — заяви тя, хвана дръжката, вдигна куфара и се понесе с него.

— Ей…! — извиках след нея. Ама че фукла!

Чичо Бен ми се усмихна.

— Мисля, че Сари доста тренира — каза той. Сложи ръка на рамото ми и ме поведе към стъклените врати. — Хайде в джипа!

Натоварихме куфара в багажника и се отправихме към града.

— Тук е непоносимо горещо през деня — каза ми чичо Бен, докато избърсваше широкото си чело с кърпичка. — А през нощта е хладно.

Колоната коли пред нас едвам пъплеше по тясното шосе. Клаксоните не спираха да бибипкат. Шофьорите натискаха клаксоните и когато се движеха, и когато са спрели. Шумът беше оглушителен.

— Няма да спираме в Кайро — обясни чичо Бен. — Отиваме направо към пирамидата в Ал-Джиза. Живеем там в палатки, за да сме по-близо до обекта.

— Надявам се, че си носиш препарат срещу насекоми — проплака Сари. — Комарите тук са големи като жаби!

— Не преувеличавай! — скара й се чичо Бен. — Гейб няма да се изплаши от няколко комара. Нали Гейб?

— Не, разбира се — тихо отвърнах аз.

— Ами от скорпиони? — запита Сари.

Движението понамаля, щом излязохме от града и поехме към пустинята. Жълтият пясък блестеше под жаркото следобедно слънце. Горещината се надигна като вълна срещу нас, когато джипът сви по тясно двулентово шосе.

Не след дълго се появи пирамида. През маранята на пустинята тя изглеждаше като трептящ мираж. Направо нереална.

Загледах се в нея със свито от вълнение гърло. Миналото лято видях много пирамиди, но все още продължавам да се вълнувам при вида им.

— Не мога да повярвам, че пирамидите са на повече от четири хиляди години! — възкликнах аз.

— Аха. По-стари са и от мен! — пошегува се чичо Бен. Физиономията му стана сериозна. — Всеки път ме изпълват с гордост, като ги видя, Гейб — призна той. — Като си помисля само колко умни и сръчни са били нашите предци, за да построят тези чудеса.

Чичо Бен беше прав. И за мен пирамидите имаха особено значение, защото родът ни е от Египет. Бабите и дядовците ми са от Египет. Преместили са се в Съединените щати някъде към 1930 година. Мама и татко са родени в Мичиган. Аз самият се смятам за типично американско дете. Но все пак е вълнуващо да видиш страната, откъдето са предците ти.

Докато приближавахме, пирамидата сякаш порастваше пред очите ни. Сянката й падаше като син триъгълник върху жълтия пясък.

Малкият паркинг беше задръстен от коли и туристически автобуси. Няколко оседлани камили бяха подредени в редица в края на паркинга. Група туристи се бяха скупчили отстрани и зяпаха пирамидата, снимаха я, шумно бърбореха и я сочеха.

Чичо Бен зави по тесен страничен път и поехме към задната страна на пирамидата, оставяйки назад тълпата туристи. Щом навлязохме в сянката, изведнъж захладня.

— Умирам за фунийка сладолед! — проплака Сари. — Никога не ми е било толкова горещо!

— Хайде да не обсъждаме жегата — отвърна чичо Бен. По челото към рунтавите му вежди се стичаха струйки пот. — По-добре ми кажи колко си щастлива да видиш баща си след толкова много месеци.

Сари изпъшка:

— Щях да съм по-щастлива да те видя с фунийка сладолед в ръка.

Чичо Бен се засмя.

Пазач в бежова униформа застана пред джипа. Чичо Бен показа син пропуск. Пазачът ни махна да продължим.

Край пътя зад пирамидата се появиха брезентови палатки.

— Добре дошли в хотел „Пирамид Хилтън“! — пошегува се чичо Бен. — Ей онова е луксозният ни апартамент — посочи той най-близката палатка.

— Вътре е доста приятно — обясни той, докато паркираше джипа до палатката. — Но рум-сървисът не е на ниво.

— И трябва да внимаваш за скорпиони — предупреди Сари.

Искаше на всяка цена да ме уплаши.

Свалихме куфара ми. После чичо Бен ни заведе до пирамидата.

Снимачен екип събираше техниката си. От ниския вход, вкопан във варовиковите камъни, излезе млад мъж, целият в прах. Махна на чичо ми и се отправи към палатките.

— Един от моите хора — измърмори чичо Бен и посочи пирамидата. — Е, Гейб, ето те и теб тук. Доста път е от Мичиган до тук, нали?

Кимнах.

— Невероятно е — казах му аз, като заслоних с ръка очите си, за да погледна нагоре. — Бях забравил, че на живо пирамидите изглеждат доста по-големи.

— Утре ще ви заведа в гробницата — обеща чичо Бен. — Пристигна точно навреме. Копаем от месеци. Остава да счупим печата и да влезем в самата гробница.

— Божичко! — възкликнах аз. Искаше ми да си придам по-тежък вид пред Сари, но не успях. Бях наистина развълнуван.

— Май ще станеш много известен, когато отвориш гробницата, а, татко? — запита Сари. Плесна муха на ръката си. — Уф!

— Ще бъда толкова известен, че мухите няма да се осмеляват да те хапят — отвърна чичо Бен. — Между другото, знаете ли как са били наричани мухите в Древен Египет?

Със Сари поклатихме глави.

— И аз не знам! — засмя се чичо Бен. Беше една от тъпите му шеги. Знае безброй такива. Изведнъж физиономията му се промени. — Ох! Сетих се! Имам подарък за теб, Гейб!

— Подарък ли?

— Ама, чакай сега — къде го сложих? — той бръкна в джобовете на раздърпаните си панталони.

Докато търсеше, забелязах, че някъде зад рамото му нещо шава. Беше някаква сянка при входа на пирамидата.

Присвих очи.

Сянката се раздвижи. Съвсем бавно се появи някаква фигура.

В първия момент реших, че ми се привижда.

Присвих още малко очи и осъзнах, че не бъркам.

Фигурата излезе от пирамидата — лицето й беше покрито с прогнил пожълтял тензух. А също ръцете. И краката.

Отворих уста да извикам, но се задавих.

И докато се опитвах да предупредя чичо ми, мумията сковано протегна ръце напред и се заклатушка към него в гръб.