Р. Л. Стайн
Мумията се завръща (17)

17

Краката ми се разтрепериха. Залитнах назад към Сари.

Тя се беше ококорила от изненада… и страх.

Сянката бързо стигна до входа на палатката.

Нямаше време да извикаме за помощ.

Зяпах тъмнината, когато платнената врата се отмести и вътре надникна една плешива глава.

— Ооооо! — извиках ужасено. Тъмната фигура пристъпи към мен.

Мумията е оживяла! Ужасната мисъл се стрелна в съзнанието ми, докато отстъпвах назад. Мумията е оживяла!

— Доктор Фийлдинг! — извика Сари.

— Какво? — присвих очи, за да видя по-добре.

Да. Беше доктор Фийлдинг.

Опитах се да кажа „Здравей“, но сърцето ми биеше толкова силно, че не можех да изрека нито дума. Поех си дълбоко дъх и го задържах.

— Търся баща ти — каза доктор Фийлдинг на Сари. — Веднага трябва да го видя. Спещно е. Много спешно.

— Той… той е при телефона — отвърна Сари с треперещ глас.

Доктор Фийлдинг се обърна и излезе от палатката. Платнището на вратата изплющя след него.

Завъртях се към Сари. Сърцето ми още биеше лудо.

— Изплаши ме до смърт! — признах си аз. — Мислех, че е в Кайро. Когато надникна с голата си плешива глава в палатката…

Сари се разсмя.

— Той наистина прилича на мумия, нали? — усмивката й изчезна. — Чудя се защо ли толкова спешно иска да види татко.

— Хайде да го проследим! — предложих аз. Това ми хрумна изведнъж.

— Да! Хайде! — не очаквах Сари да се съгласи толкова бързо. Но тя вече беше на входа на палатката.

Излязох след нея. Навън беше станало още по-хладно.

Под напора на вятъра всички палатки сякаш трептяха.

— Накъде ли е тръгнал? — прошепнах аз.

Сари посочи.

— Мисля, че палатката с телефона е онази в края — тя се затича по пясъка.

Докато тичахме, вятърът навяваше пясък в краката ни. Дочух музика и гласове от една от палатките. Работниците празнуваха днешното откритие.

Луната осветяваше пътя ни като килим. Някъде отпред мернах мършавото тяло на доктор Фийлдинг, който, леко приведен, приближаваше последната палатка.

Той зави покрай нея и изчезна. Със Сари спряхме и се мушнахме в сянката на палатките, за да се прикрием.

Чухме гръмкия глас на доктор Фийлдинг откъм последната палатка. Говореше бързо и напористо.

— Какво казва? — запита шепнешком Сари.

Но аз не можех да разбера думите му.

След малко от палатката излязоха два силуета. Носеха силни фенери. Прекосиха ивицата лунна светлина и бързо се скриха в сенките.

Изглежда доктор Фийлдинг теглеше чичо Бен. Теглеше го към пирамидата.

— Какво става? — прошепна Сари, като ме стисна за ръкава. — Насила ли кара татко да върви с него?

Вятърът завъртя пясъка около нас. Потръпнах.

Двамата мъже нещо говореха. Викаха и жестикулираха с фенерите си. Явно спорят за нещо, помислих си аз.

Ръката на доктор Фийлдинг беше на рамото на чичо Бен. Дали буташе чичо Бен към пирамидата? Или всъщност чичо Бен водеше?

Не можеше да се определи.

— Да вървим! — прошепнах на Сари.

Излязохме от сянката на палатките и тръгнахме след тях. Вървяхме бавно, като гледахме хем да не ги изпуснем от поглед, хем да не се приближаваме твърде много.

— Ако се обърнат, ще ни видят — прошепна Сари, като се сгуши по-близо до мен, докато се промъквахме.

Беше права. Нямаше дървета или храсти, зад които да се скрием. Само пустиня.

— Може и да не се обърнат — отвърнах аз, изпълнен с надежда.

Промъкнахме се по-близо. Пирамидата се извисяваше мрачно пред нас.

Видяхме, че доктор Фийлдинг и чичо Бен спряха пред отвора на пирамидата. Чувах развълнуваните им гласове, но вятърът отнасяше думите им. Изглежда продължаваха да спорят.

Чичо Бен влезе пръв в пирамидата. Доктор Фийлдинг го последва.

— Дали бутна татко вътре? — запита Сари с писклив, изплашен глас. — Стори ми се, че сякаш го бутна!

— Не… не знам! — запелтечих аз. Приближихме се до входа. След това спряхме и се загледахме в мрака.

Знаех, че и двамата мислим едно и също нещо. Знаех, че на върха на езика ни е един и същ въпрос.

Дали да ги последваме?