Р. Л. Стайн
Мумията се завръща (12)

12

Нададох изплашен вик.

„ОСТАВЕТЕ МЕ ДА ПОЧИВАМ В МИР!“ — повтори бумтящият гаас.

Видях, че чичо Бен свали длетото. Обърна се с широко отворени от изненада очи.

Осъзнах, че гласът идва някъде зад нас. Обърнах се и видях мъж, когото не бях виждал досега. Беше наполовина скрит в тъмния тунел. Вървеше към нас с големи, уверени крачки.

Беше висок и мършав. Толкова висок, че ходеше приведен в ниския тунел. Беше плешив, само с бакенбарди. Имаше слабо лице и недружелюбна гримаса на тънките си устни.

Облечен беше с идеално изгладено сако, риза и вратовръзка. Черните му очи, сякаш стафиди, бяха впити в очите на чичо ми. Зачудих се дали този човек изобщо се храни. Беше кльощав като истинска мумия.

— Омар…! — обърна се към него чичо Бен. — Не очаквах да дойдеш от Кайро.

— Остави ме да почивам в мир — повтори, този път по-тихо, доктор Фийлдинг. — Това са думите на Хор-Ру, издълбани върху камъка, който открихме миналия месец. Такава е волята му.

— Омар, вече обсъдихме това — отвърна с въздишка чичо Бен и свали чука и длетото.

Доктор Фийлдинг се провря между мен и Сари, сякаш нас ни нямаше. Спря пред чичо ми и размаха ръка над плешивата си глава.

— Тогава защо се осмелявате да чупите печата? — запита той.

— Аз съм учен — отвърна чичо Бен, като ясно и отчетливо изричаше всяка дума. — Не мога да позволя едно суеверие да попречи на откритието, Омар.

— И аз съм учен — отговори доктор Фийлдинг, затягайки с две ръце вратовръзката си. — Но не искам да оскверня древната гробница. Не искам да вървя срещу волята на Хор-Ру. И не съм склонен да смятам, че думите от йероглифа са просто суеверие.

— Ето в това мненията ни се разминават — каза тихо чичо Бен. Той посочи четиримата работници. — Не сме се трудили месеци, години, за да спрем пред една врата. Стигнахме твърде далече, Омар. Трябва да извървим и остатъка от пътя.

Доктор Фийлдинг прехапа долната си устна и посочи вратата:

— Виж, Бен. Това са същите йероглифи като на камъка. Същото предупреждение. ОСТАВЕТЕ МЕ ДА ПОЧИВАМ В МИР!

— Знам, знам — каза чичо ми намръщено.

— Предупреждението е много ясно — разпалено продължи доктор Фийлдинг, присвил малките си като стафиди очи. — Ако някой наруши спокойствието на Хор-Ру, ако някой повтори древните слова, изписани върху гробницата пет пъти — мумифицираното тяло ще се съживи. И ще потърси сметка от онези, които са го обезпокоили.

Потръпнах от тези думи. Загледах се в чичо Бен. Защо не ни беше казал за заплахата? Защо не бе споменал, че върху камъка са открили предупреждение?

Дали се е притеснявал, че може да се уплашим?

Беше ли той самият уплашен?

Не. В никакъв случай.

Изобщо не изглеждаше изплашен, докато спореше с доктор Фийлдинг. Ясно беше, че този спор не е отсега. Виждах също, че доктор Фийлдинг няма да спре чичо ми да счупи печата и да влезе в гробницата.

— Това е последното ми предупреждение, Бен… — каза доктор Фийлдинг. — Заради другите тук… — той посочи с ръка четиримата работници.

— Суеверие — отвърна чичо Бен. — Няма да ме спре някакво суеверие. Аз съм учен — той вдигна длетото и чука. — Печатът ще бъде счупен.

Доктор Фийлдинг тръсна двете си ръце с отвращение.

— Няма да участвам в това — обяви той. Завъртя се и почти си удари главата в ниския таван. После, мърморейки на себе си, изчезна бързо в тъмнината на тунела.

Чичо Бен направи няколко крачки след него:

— Омар…? Омар…?

Но всички чухме как стъпките на доктор Фийлдинг постепенно заглъхнаха.

Чичо Бен въздъхна и се наведе към мен.

— Нямам вяра на този човек — промърмори той. — Въобще не се вълнува от древни суеверия, ами иска да открадне откритието. Затова се опита да ме спре точно пред вратата.

Не знаех какво да кажа. Думите на чичо Бен ме изненадаха. Мислех си, че учените имат правила кой обира лаврите в такива случаи.

Чичо Бен прошепна нещо на Нила. После се върна при четиримата работници.

— Ако някой от вас е съгласен с доктор Фийлдинг — каза им той, — е свободен да си тръгне още сега.

Работниците се спогледаха.

— Всички чухте за предупреждението, написано на вратата на гробницата. Не искам да насилвам никого да влиза вътре — каза им чичо Бен.

— Но ние хвърлихме толкова много труд — каза един от мъжете. — Не можем да спрем дотук. Нямаме избор. Трябва да отворим вратата.

По лицето на чичо ми пробяга усмивка.

— Съгласен съм — каза той и се обърна към лъвския печат.

Погледнах Сари и видях, че и тя ме гледа.

— Гейб, ако се страхуваш, татко ще те пусне — прошепна тя. — Няма за какво да се притесняваш.

Това момиче никога не се отказва!

— Оставам — прошепнах й аз. — Но ако искаш да те придружа до палатката, ще го направя.

Силно издрънчаване ни накара да погледнем към вратата. Чичо Бен се опитваше да изкърти златната лъвска глава. Нила беше насочила фотоапарата. Работниците стояха напрегнато и гледаха всяко движение на чичо Бен.

Той действаше бавно и внимателно. Плъзна длетото зад древния печат, внимателно го разклати и го натисна.

След няколко минути печатът падна в ръцете му. Нила щракаше непрестанно снимка след снимка. Чичо Бен подаде печата на един от работниците.

— Това не е коледен подарък — пошегува се той. — Ще си го сложа над камината!

Всички се засмяха.

Чичо Бен хвана ръба на вратата с две ръце.

— Влизам пръв — обяви той. — Ако не се върна след двайсет минути, идете и кажете на доктор Фийлдинг, че е бил прав.

Още смях.

Двама от работниците пристъпиха напред, за да помогнат на чичо Бен да отвори вратата. Натиснаха вратата с рамене и напънаха.

Вратата не помръдна.

— Може би има нужда от смазване — пошегува се чичо Бен. — Все пак е била затворена четири хиляди години.

Поработиха няколко минути с кирките и длетата, като внимателно освободиха вратата. После опитаха отново, като натиснаха с рамене махагоновата врата.

— Да! — извика чичо Бен, когато вратата се отмести два-три сантиметра.

После още толкова. И още толкова.

Всички натискаха, любопитни да погледнат в древната гробница.

Двама от работниците насочиха прожекторите към вратата.

Докато чичо Бен и помощниците му натискаха вратата, със Сари застанахме до Нила.

— Не е ли невероятно! — извика развълнувана тя. — Не мога да повярвам, че съм единственият репортер тук! Извадих голям късмет!

И аз извадих късмет, помислих си аз. Колко деца биха дали всичко, за да са на моето място? Колко деца жадуват да са сред първите в света, влезли в гробница на четири хиляди години в египетска пирамида.

Изведнъж в съзнанието ми изникнаха лицата на приятелите ми от Щатите. Осъзнах, че нямам търпение да им разкажа за преживяването си тук!

Вратата шумно остърга прашния под. Още малко. И още малко.

Отворът вече беше достатъчен, за да се промъкне човек.

— Преместете малко прожектора — нареди чичо Бен. — Още няколко сантиметра и можем да влезем и да си стиснем ръцете с Хор-Ру.

Вратата се отмести още два-три сантиметра. С голям напън чичо Бен и помощниците му я избутаха още малко.

— Да! — извика той радостно.

Нила направи снимка.

Всички нетърпеливо тръгнахме напред.

През отвора се мушна пръв чичо Бен.

Сари ме избута от пътя си и застана пред мен.

Сърцето ми биеше лудо. Ръцете ми изведнъж изстинаха.

Не ми пукаше кой ще влезе пръв. Исках просто да вляза там.

Един по един се промушихме в древната зала.

Най-накрая дойде и моят ред. Поех си дълбоко въздух, промуших се през отвора и видях… нищо.

Залата беше празна, ако не се броят паяжините.

Абсолютно празна.