Р. Л. Стайн
Мумията се завръща (1)

1

— Гейб, скоро кацаме — каза стюардесата, като се наведе над седалката ми. — Ще те чака ли някой на летището?

— Да. Вероятно древен фараон — отговорих й аз. — Или може би отвратителна разлагаща се мумия.

Тя присви очи:

— Сериозно те питам. Ще те посрещне ли някой в Кайро?

— Чичо Бен — отвърнах аз. — Но той си пада по майтапите. Понякога се дегизира, за да ме изплаши.

— Каза ми, че чичо ти е известен учен — подхвърли стюардесата.

— Така е — отговорих аз. — Но също е и доста чудат.

Тя се разсмя. Харесваше ми. Имаше хубава руса коса. Харесваше ми и начинът, по който накланяше глава на една страна, докато говореше.

Казваше се Нанси и през целия полет до Египет беше много мила с мен. Знаеше, че за пръв път летя сам.

Непрекъснато идваше при мен и питаше как съм. Но се държеше с мен като с възрастен. Не ми донесе някоя от онези тъпи книжки за оцветяване или пластмасови значки, които винаги дават на децата в самолетите. Освен това от време на време ми пъхваше пликче с фъстъци, въпреки че това не й влизаше в задълженията.

— А защо отиваш при чичо си? — запита Нанси. — На гости ли?

Кимнах.

— Миналото лято също бях тук — казах й аз. — Беше наистина страхотно! Но тази година чичо Бен прави разкопки в една от непроучените досега пирамиди. Открил е древна гробница. И ме покани да съм с него, когато я отварят.

Тя се засмя и наклони главата си още малко.

— Имаш страхотно въображение, Гейб — каза тя. После се обърна, за да отговори на въпроса на някакъв пътник.

Вярно е, че имам богато въображение. Но това не си го измислях.

Чичо Бен Хасад е известен археолог. От години копае в пирамидите. И във вестниците пишат за него. Даже веднъж писаха в „Нешънъл Джиографик“.

Миналото лято цялото семейство бяхме в Кайро. С братовчедка ми Сари — тя е дъщеря на чичо Бен — преживяхме невероятни приключения в залите на Голямата пирамида.

И това лято Сари ще е тук, сетих се аз, докато гледах през люка към ясносиньото небе. Зачудих се, дали ще се държи по-добре тази година.

Харесвам Сари, но тя е човек, който обича непрекъснато да се състезава! Иска винаги да е първа, да е най-силната, най-умната, най-добрата във всичко. Тя е единственото тринайсетгодишно момиче, което може да превърне и закуската в надпревара.

— Моля, стюардесите да се подготвят за кацане — обяви пилотът във високоговорителя.

Седнах по-добре, за да гледам през прозореца. Самолетът се сниши и Кайро вече се виждаше под нас. През града се виеше тънка синя ивица. Знаех, че това е река Нил.

Градът се простираше от двете страни на реката. Загледах се във високите стъклени небостъргачи и ниските куполи на джамиите, които се виждаха долу. В края на града започваше пустинята. Жълтият пясък стигаше чак до хоризонта.

Усетих стомаха си някак особено. Пирамидите бяха там някъде в пустинята. И само след ден-два щях да съм вътре в някоя от тях, да вървя след чичо си в гробница, която не е била отваряна от хиляди години.

Какво ли ще намерим там?

Извадих от джоба на ризата си моя талисман и се загледах в него. Беше малка ръка на мумия — не по-голяма от детска ръка. Купих я за два долара от едно дете при гаражна разпродажба. Детето ми каза, че ръката се нарича Призователя. Каза, че с нея може да се викат духове.

Пръстите бяха обвити с нещо като бинт, през който прозираше черен катран.

Когато я купувах, си мислех, че е фалшива — гумена или пластмасова. Не ми и хрумна, че може да е ръка на истинска мумия.

Но миналото лято тази ръка спаси живота ни. Детето, което ми я продаде, се оказа право. Ръката наистина съживи десетки мумии! Беше страхотно.

Разбира се, мама и татко, както и приятелите ми в Щатите, не повярваха на невероятния ми разказ. И не вярваха, че Призователя наистина може да направи нещо. Те смятат, че това е някакво менте, направено във фабрика за сувенири. Най-вероятно — в Тайван.

Но тази ръка е винаги с мен. Тя ми е талисман. Не съм много суеверен — минавам под стълбове и щастливото ми число е тринайсет. Но наистина вярвам, че малката ръка на мумията ме закриля.

Странно защо, но тази ръка винаги е топла. На пипане човек няма усещане за пластмаса. Топла е като човешка ръка.

Когато мама и татко приготвяха куфара ми за пътуването, изведнъж се паникьосах. Не можех да намеря ръката на мумията. В никакъв случай нямаше да тръгна за Египет без нея!

Най-накрая я намерих и се успокоих. Беше пъхната в задния джоб на едни смачкани дънки.

Сега, когато самолетът сниши нос за кацане, посегнах към ръката в джоба на ризата си. Извадих я и… зяпнах.

Ръката беше студена. Студена като лед!