Андрей Костин
Второто посещение

— О-о-о! — буквално стенеше Джокопо, тичайки из стаята. — Но тя е по-красива и от ангел! Мамма миа, олимпийските богини са нищо пред нея! Ако я беше видял!

— Видях я, видях я — спокойно рече Сергей, насапунисвайки лицето си. Той предпочиташе да се бръсне по стария начин.

Джокопо, който бе застанал пред илюминатора, метна поглед към Сергей.

— Щом си я видял и говориш така, тогава си просто някакъв замразен сухар.

— Няма нужда от сравнения. Аз всичко съм видял… Ти за пръв път си тук, нали? Хм… Слушай, приятелю… понякога и най-очарователните създания се оказват…

— Искаш да кажеш коварни или зли демони ли? Че аз за такава жена съм готов гърлото си да прережа.

И Джокопо грабна оставения от Сергей бръснач.

— Успокой се, Джокопо. Нямам нищо против демиургийките. Те са най-добрите и най-умните същества от женски пол в света. Очарователни създания. На тебе дори биха ти разрешили да се ожениш за нея — според предварителните изследвания нашите генотипи са твърде сходни… Сякаш не сме се развивали в различни галактики, а просто сме две раси… Парадокс на природата… Наистина гените на демиургийките не са още достатъчно добре изучени… Тяхното правителство протестира срещу смесените бракове. Затова по-добре не се залавяй с тая работа. Нима в Италия красивите девойки се свършиха? И се дръпни от илюминатора. Не е хубаво така втренчено да заглеждаш дъщерята на посланика на една велика цивилизация… Те и без тебе си имат достатъчно грижи. Все пак това е второто ни посещение тук.

Сергей свърши да се мие, изтри лицето си с кърпата и бавно приближи до прозореца. Мнозина демиургийци от делегацията по срещата вече гледаха към тях.

— Слушай, Ромео — рече Сергей като загрижено се почесваше по брадичката, — ако се отдръпнеш от прозореца, ще те запозная с нея.

По-късно той горчиво се разкайваше и никак не можеше да разбере как се бе изпуснал да даде това обещание.

— Мамма миа, не ме ли лъжеш?

— Че защо? Когато бях тук с първата експедиция, тя ми помагаше като преводачка. Бил съм у тях на гости — Сергей внезапно загуби предишната си увереност и тихо добави: — Е, отдръпни се и ще те запозная.

Джокопо се втурна да го целуне.

Надвечер преговорите между земяните и демиургийците завършиха и всички членове на екипажа бяха поканени на празнична вечеря. През цялото време Джокопо не се отдели дори на крачка от Сергей. Той добре помнеше обещанието му.

Най-сетне се представи щастливият случай — въпросната демиургийка бе застанала почти до тях съвсем сама.

— Хайде де, хайде — замоли се Джокопо.

Сергей, кой знае защо, поруменя и рече:

— Почакай малко. Не те предупредях…

— Няма нужда, остави сега това! Кажа, че просто ме излъга!

— Но ти не…

— Тя ей сега ще си иде и тогава ще бъде късно вече!

Сергей тихо я извика:

— Лейла…

Демиургийката вдигна очи и се усмихна. Тя наистина беше много красива. Бездънносини удължени очи, пухкави устни, високо чело. На главата си носеше нещо като източен тюрбан от тънък, гъст като облак воал. Беше средна на ръст, но безподобно стройна. Лейла стоеше леко наклонена надясно с ръка върху една малка масичка и черният й прилепнал комбинезон не скриваше нито една извивка на тялото… С върховете на обувките си с високи токове тя потрепваше в такт с музиката.

— Мамма миа — прошепна Джокопо.

— О, Сергей — Лейла пристъпя към тих, — защо не ми се обади веднага?

Говореше на демиургийски, но твърде бавно и ясно, леко разтегляйки думите.

— Не знаех, че ти… — започна Сергей, но в този момент Джокопо го ощипа. — Ах, да, позволи ми най-напред да ти представя моя приятел, най-безстрашния щурман в космофлота…

Поласкан от тази характеристика, Джокопо се усмихна я пристъпи напред, избутвайки Сергей.

— Джокопо — представи се той, поемайки нагоре ръката и с явното намерение да я целуне. Но излезе твърде неловко, а Сергей намръщено прошепна:

— Остави тия старомодни похвати, за бога…

Когато Джокопо отново вдигна очи към Лейла, по лицето й се четеше уплаха.

Сергей спаси положението. Започна нашироко да обяснява за съществуващите на Земята традиции при запознанство. Лицето на девойката постепенно се проясни. Накрай се усмихна и Джокопо, а после тя каза:

— Ей сега ще ви донеса нещо за пийване. Трябва да чествуваме срещата и… — тя се запъна леко и вече по-внимателно загледа в искрящите очи на Джокопо — запознанството.

Лейла грациозно се обърна и се отдалечи, а Джокопо плахо прошепна:

— Мамма миа, слушай, какво толкова лошо сторих, та ме гледаше така?

— Глупак! — Сергей скръцна със зъби. — Та у тях докосването на лице към ръката е равносилно на… на нашето тупване по задника…

— Ой-ой-ой! — застена Джокопо. — Защо не ме предупреди по-рано?

— Че откъде да знам, дявол те взел, че… Тихо… тя идва.

— Виж какво, ако пак понеча да сторя нещо нередно, ти ме предупреди ей така — и той отново ощипа Сергей.

Лейла донесе три чаши и бутилка с някаква смес. Отначало те пиха за срещата, после за запознанството и за още какво ли не. На вкус напитката напомняше орехово масло с малиново сладко, беше наситена с витамини, а по цвят не се различаваше от виолетово мастило. На земяните тя не оказа никакво въздействие, но Лейла веднага се развесели и очите й още по-силно искриха.

— Може ли да потанцу… Ой! — извика Джокопо и извръщайки се към Сергей, продължи шепнешком. — Не можа ли другаде да ме предупредиш?

— Със същия успех тя би могла да ти предложи да постоиш върху главата си — само с устни произнесе Сергей.

— Тогава хайде да постоим на глави! — живо подхвана Джокопо, обръщайки се пак към Лейла.

От удивление очите й станаха почти кръгли.

— Но аз се изразих фигуративно — простена Сергей, — към стоенето на глава тя се отнася както и ние.

— Какво ме баламосваш, съветнико! — Джокопо беше войнствено настроен. На Сергей мравки му плъпнаха по кожата.

— Слушай, Лейла — започна той с толкова сладникав тон, че и на самия него му стана противно, — а как е сестричката ти Айла?

— О — Лейла махна с ръка, — тя се омъжи. И представяш ли си, решиха да ме направят леля. „Леля Лейла“ — харесва ли ти това?

— Очарователно е!

— Сериозно ли говориш?

— По-сериозно не може да бъде — Сергей се огледа за изолирания от разговора Джокопо, който стоеше мрачен и обиден. — Знаеш ли, това също трябва да се полее.

След като пийнаха, Лейла започна да се държи по-свободно и ги поведе напред. Вървеше така, че Джокопо трескаво запреглъща и зашеметено поглеждаше от време на време Сергей, иначе не откъсваше поглед от нея.

Лейла бутна с ръка летящата врата.

— Заповядайте!

Тя ги отведе в помещението за отдих на сътрудниците. Сергей познаваше това място — тук често ставаха неофициални делови и лични срещи с демиургийците. През останалото време то беше необитаемо, макар и предназначено за преговори и конференции. Помещението беше кръгло, с пухкави, сякаш покрити с мъх стени. Беше доста тъмно, само подът просветваше със синкава студена светлина. Сергей отдавна бе забелязал, че демиургийците не обичат ярката светлина и се стараят да провеждат срещите си със земяните в полумрак. Макар че в собствените им домове осветлението беше като земното. Каква бе причината за това, той не знаеше, но учените имаха две предположения: или на демиургийците им беше неприятно да гледат лицата на земяните, или по неизвестни причини не желаеха да показват своите. Все пак днес Сергей за първи път видя Лейла при нормално осветление — кой знае защо на вечерята беше необикновено светло. Сергей се учуди и на това, че Лейла влизаше в състава на делегацията — по правило земяните се срещаха само с мъже. Които впрочем бяха удивително грозни, както успя да забележи днес. Според земните вкусове навярно. Беше му провървяло, че по време на първото посещение неговата преводачка бе жена — Лейла. Преводачи на останалите членове на екипажа бяха мъже. Но защо?

— Тук никой няма да ни пречи да си побъбрим до насита — рече Лейла, усмихвайки се вече на Джокопо, а не на Сергей. — А вие не знаете ли случайно нови историйки от тия, които ми разказваше често Сергей при първото си посещение?

Джокопо погледна приятеля си въпросително, а Сергей стана пурпурен.

Джокопо пое дъх и след кратко встъпление започна… В това отношение нямаше равен на себе си. Лейла слушаше, без да откъсва очи от него, а той все повече се разпалваше. Южният му темперамент се развихри и най-сетне за първи път през дългите месеци на полета изпълни предназначението си — да очарова жените, независимо по какъв начин. Лейла преживяваше описваните събития с не по-малък плам и отпивайки от чашката, ту широко отваряше очи, ту примижаваше, ту хапеше устни, а после звънко се разсмиваше — сякаш някой изсипваше кристални топчета. Джокопо още не владееше добре демиургийски, но когато не знаеше някоя дума, си служеше с жестове.

Сергей не издържа и като изчака подходящ момент, стана и си тръгна, оправдавайки се с неотложна работа. Лейла само махна с ръка — моля, не прекъсвай Джокопо.

Сергей се върна на кораба, съблече се, легна и скоро заспа.

Сутринта се събудя от нечий тежък поглед. Отвори очи. Над него се беше надвесил Джокопо с бръснача в ръка.

— Ти ли си? Какво се каниш да правиш?

— Виж какво — Джокопо явно бе смутен, — след като ти си отиде, поседяхме още малко, побъбрихме. Тя се оказа много интересен събеседник, съжалявах, че трябваше да се разделим, а и тя… Когато се сбогувахме, покани ме на гости у сестра си. После някак странно изгледа главата ми и каза, че се надява да бъда достатъчно вежлив, за да не отида на гости с натруфена глава…

— Е, и?

— Ами отначало не можах да разбера какво ще рече натруфена глава. Помислих си, че е някаква своеобразна шега.

— И после?

— После, преди да си иде, тя свали тюрбана си… Нали помниш, че през цялото време тя беше с тюрбан. И на главата й… — Джокопо трескаво преглътна и побледня — нямаше нито едно косъмче!

Като съобрази, че нищо не го заплашва, Сергей се измъкна от леглото. Видът му беше твърде весел.

— И какво се каниш да правиш сега?

— Не виждаш ли какво — Джокопо се обърна, — да си обръсна главата…

— Слушай — Сергей озадачено го загледа, — я остави тая работа…

— И през ум не ми минава дори. Пък и вече е късно.

— Как късно?

— Вече си обръснах половината глава. Слушай, какво е това всъщност? Генетично различие или мода?

— Кое „това“?

— Ами косите.

— Ако…

Той искаше да продължи, но в този момент иззвъня телефонът и диспечерът съобщи, че само след една минута започва дежурството му. Сергей скочи и като нахлузваше пътьом комбинезона си, се втурна презглава по коридора. И успи само да изкрещи:

— Зарежи тая работа! Съветвам те…

Джокопо обръсна главата си, изтри темето си с кърпа, погледна се доволно в огледалото и спокойно рече:

— Ще минем и без съветници. Особено такива. Сега вече от нищо не се страхувам.

После се облече грижливо, взе гребена, посегна с него към главата си и за миг замря. Сетне произнесе няколко непреводими италиански израза и го хвърли на пода. Във всичките му движения се усещаше някаква обреченост. С косите изчезнаха и съмненията му. Поръча закуска в стаята си, после тръгна, без да бърза. Днес Джокопо беше свободен от дежурство.

Преди да напусне стаята, се върна още веднъж пред огледалото, разгледа се в профил и анфас, изучавайки се внимателно. Постоя замислен няколко мига, махна с ръка и каза обречено:

— Преминах Рубикон, както бе рекъл един от предците ми. Сега или ще я заведа под венчило, или целият екипаж ще умре от смях. Мой дълг е да се погрижа за съдбата на експедицията…

Джокопо внимателно огледа коридора и като се убеди, че там няма никого, побягна към люка.

Лейла го чакаше близо до ракетата при стоянката на транспортния модул. Когато го съзря, радостно се усмихна:

— Ти си първият земянин, който се съгласи! Аз, разбира се, знаех, че това не е шапка… знаех, но не го казах. Но нали разбираш, иначе като отидем у сестра ми… тя толкова държи да спазвам правилата… Но сега всичко е наред. Ти си чудесен! Ах, ако не ме гледаше толкова строго, бих те целунала…

— Но аз съвсем… — и Джокопо решително завърши. — Целуни ме!

Той видя, че тя кой знае защо свали тюрбана си и не издържайки, затвори очи.

Да ги отвори го накара един доста осезаем удар по носа. Джокопо разбра, че той беше нанесен с гладката повърхност на Лейлината глава.

— Аз… — гневно сви юмруци той.

— А сега ти ме целуни… — и Лейла, цялата поруменяла, поднесе носа си. В удара Джокопо вложи всичките си чувства…

— О — възкликна Лейла, изтривайки сълзите си, — не знаех, че си толкова нежен… Но какво ще каже сестра ми, като види зачервения ми нос? Нали с тебе още едва се познаваме… Е, нека мисли каквото си ще, а ти ми харесваш много. Може ли още веднъж да те целуна?

Джокопо се опита да се извърне, а тя, изчервявайки се пак, попита:

— Може би не ти се харесвам? Или казах нещо лошо?

Лейла гордо се изправи, очите й светнаха, устните й се полуотвориха. Джокопо не издържа:

— Недей така, скъпа — измънка той и като затвори очи, отново поднесе носа си…

… Когато след миг очите му се наляха със сълзи, както и на Лейла, той за пръв път с уважение си спомни съветите на Сергей. Но откъде ли приятелят му знаеше тези неща?

Вратата им отвори Айла. Тя беше малко по-възрастна, но също тъй хубава. Влязоха в стаята и седнаха на масата. Отначало разговорът не вървеше, а и Джокопо бе твърде погълнат от мислите си, за да го поддържа. Но внезапно се заслуша в думите на Айла:

— Днес изцедих половин чашка от него…

Джокопо удивено погледна Лейла:

— От кого?

Тя се усмихна:

— Виждаш ли, ние смятаме, че жената ще има хубав тен и… добро настроение, ако през деня изпие малко от кръвта на съпруга ви. У вас това не е ли прието?

Джокопо пребледня и нищо не отговори. Отмести погледа си и втренчено заразглежда стените.

На една от тях висеше портрет на мъж. Проследявайки погледа му, Айла поясни:

— Моят съпруг…

Джокопо си бе съставил общо мнение за външността на демиургийците — бяха рядко грозни. Но тоя чупеше всички рекорди. Такива малки очички, удължена брадичка и толкова дълъг нос не беше виждал никога. Чак да му се догади на човек. А такава хубава жена…

— Да идем, ще ви запозная — предложи Айла. — Вие ще го извините, че не може да дойде при нас… но, разбирате ли, ние чакаме потомство.

И двете жени меко, но решително поведоха упорствуващия Джокопо към вратата на другата стая и го тикнаха вътре.

Съпругът на Айла неподвижно върху някакво съоръжение, което приличаше на кресло. Позата му беше странна…

Джокопо приближи, вторачи се и отказвайки да повярва на собствените си очи, изумено попита:

— Какво правите?

— Но… мътя… яйцата — съпругът на Айла се усмихна. — Жена ми наскоро ги снесе…

* * *

Лейла стоеше до прозореца и съпровождаше с поглед светещата точка — кораба на земяните. И не чу как зад нея се приближи баща й.

— За какво си се замислила, дъще? — попита я той.

— Този землянин беше толкова красив… А сега навярно ще се омъжа за Ханк.

— Нищо не може да се направи… Твърде дълго ние, демиургийците, смятахме, че главното у мъжете е умът. И вие, жените, ни вярвахте. А когато долетяха тия земяни, те ви покориха, смешно е да се каже дори, покориха ви със своята външност. Добре, че ги видяха само ограничен брой жени… Че иначе какво ли биха правили повечето наши мъже? При толкова сходни генотипи нашата цивилизация просто би се разтворила в тяхната, а мъжете демиургийци биха били обречени на измиране. Разбираш ли?

— Разбирам — тихо отвърна Лейла.

— Втората ни историческа грешка беше, че ние смятахме, че главното у жените е красотата. Тогава решихме: нека всички бъдат много красиви.

Лейла потръпва и прошепна:

— Хубаво е, че сте сгрешили…

Баща й беше същевременно и посланик, затова притежаваше отлично развит слух.

— Ти просто не разбираш трагедията, която би могла да се разиграе… Смесени бракове, милиарди ергени демиургийци. Сама знаеш колко много се харесаха на нашите жени земяните. Все пак ние сторихме добра услуга и на земянките… Нали тяхната раса не се научи да предвижда събитията, иначе би трябвало да действуваме задружно с тях… Но нищо, ти, Айла, и Ханк се справихте отлично. Надявам се, че не ревнуваш, загдето той игра ролята на съпруг на Айла?

— Не — Лейла се понацупи.

— Отлично, не трябва и да ревнуваш. Той все пак е мой подчинен и това е негово задължение. А той толкова те обича. Само не попрекалихме ли малко с яйцата? Тоя Джокопо можеше и да не повярва…

— Повярва. Той вече беше в такова състояние, че всичко би повярвал. Преди това Айла великолепно го заблуди, че чашите жени пият кръвта на съпрузите си в буквалния смисъл на думата…

— А бе, което си е вярно, вярно е — измърмори посланикът. — Естествено нямам предвид майка ти…

— … И сега няма да му е хич леко. Навярно целият екипаж ще му се присмива. И аз съм причината за всичко това — очите на Лейла странно заблестяха, — впрочем какво говоря за екипажа, цялата им цивилизация… И вече никога няма да се намерят смелчаци, които да се заловят да ни ухажват и да изпаднат в неговото положение. А толкова си подхождаме с Джокопо във всяко отношение…

Бащата не чу последните й думи.

— Всичко завърши отлично — със задоволство рече той. — От тяхна страна женихи вече няма да се появят. А земянките естествено няма да налетят на нашите… красавци.

И неочаквано Лейла се разрида, а старият посланик за пръв път не изтълкува правилно сълзите й.

— Престани — рече й той, — ти изпълни своя дълг и нито една демиургийка няма да те упрекне.

Но Лейла беше безутешна.

Тогава баща й се приближи до нея, прегърна я през раменете и каза:

— Заради главата си ли плачеш? Напразно. Косата ти скоро ще израсне. И носът ще мине — аз ей сегичка ще ти направя компрес. Да извикам ли Ханк? Той ще те развесели.

Великият посланик на демиургийците грешеше. Лейла съвсем не искаше да види тъкмо Ханк. Тя плачеше.