Артър Конан Дойл
Изявлението на Дж. Хабакук Джефсън

През декември 1873 година британският кораб „Божия благодат“ влезе в Гибралтар, влачейки на буксир изоставената бригантина „Божествената Мария“, намерена на 38°40’ северна ширина и 17°15’ западна дължина. Някои обстоятелства около състоянието и външния вид на този напуснат кораб разпалиха оживени разисквания по онова време и възбудиха любопитството, което така и остана незадоволено. Подробностите по случая бяха изложени в една статия, която се появи в „Джибралтър Газет“. Любопитният може да я намери, доколкото паметта не ми изневерява, в броя от 4 януари 1874 година. За онези, които не могат да издирят въпросния вестник, ще цитирам няколко откъса, засягащи същността на случая.

Ние лично посетихме изоставената бригантина „Божествената Мария“ — пише анонимният автор на статията — и щателно разпитахме офицерите от „Божия благодат“ по всеки въпрос, който би могъл да хвърли светлина върху случая. Те са на мнение, че бригантината е била напусната няколко дни или може би седмици, преди да я намерят. В корабния дневник, открит на борда, се казва, че бригантината е пътувала от Бостън за Лисабон и е отплавала на 16 октомври. Дневникът е воден много небрежно и дава оскъдни сведения. Не се споменава нищо за лошо време и наистина — състоянието на боята и такелажа на кораба изключват мисълта той да е напуснат поради тази причина. Обшивката не е пропускала вода. Няма следи от борба или насилие и абсолютно нищо, което да обяснява изчезването на екипажа. Съществуват няколко признака, че на борба е имало жена; в кабината бе намерена шевна машина, както и предмети от женския тоалет. Вероятно те са принадлежали на съпругата на капитана, за която в дневника се споменава, че придружава съпруга си. В подкрепа на това, че времето е било тихо, може да се изтъкне, че на шевната машина бе намерена макара с копринени конци, която и най-слабо вълнение би съборило на пода. Спасителните лодки бяха на местата си; а товарът, състоящ се от сланина и часовници от Америка, стоеше непокътнат. На бака, сред купчина дървени стърготини, бе открита изкусно изработена старинна сабя, на чието острие личеше надлъжна ивица, по нечие мнение следа от скорошно избърсване. Тя бе предоставена на полицията и предадена на доктор Монахън, лаборант-химик, за експертиза. Резултатът от експертизата още не е известен. Можем да отбележим в заключение, че капитанът на „Божия Благодат“ Долтън, способен и интелигентен моряк, е на мнение, че „Божествената Мария“ вероятно е била изоставена на значително разстояние от мястото, където е била намерена, тъй като на тази ширина минава мощно течение откъм африканския бряг. Той признава също, че не е в състояние да предложи някаква хипотеза, която да обхваща всички факти по случая. При пълната липса на улики или зрънце доказателство, с основание можем да се страхуваме, че съдбата на екипажа на „Божествената Мария“ ще влезе в числото на онези многобройни загадки на дълбините, които няма да бъдат разгадани до великия ден, когато морето само ще разкрие своята тайна. Ако е било извършено престъпление, което е твърде вероятно, има съвсем малка надежда виновниците да бъдат предадени на правосъдието.

Ще допълня тази извадка от „Джибралтър Газет“, като цитирам една телеграма от Бостън, която прогърмя в английските вестници и потвърждаваше всичко, известно досега за „Божествената Мария“. „Тази бригантина — се казваше в телеграмата — имаше товароподемност 170 тона и принадлежеше на бостънската фирма «Уайт, Ръсел & Уайт» — вносители на вино. Капитан Дж. У. Тибс беше дългогодишен служител на фирмата, човек известен със своите способности и проверена честност. Придружаваха го съпругата му — тридесет и една годишна, и най-малкото им петгодишно дете. Екипажът се състоеше от седем души, включително двама цветнокожи моряка и един юнга. На борда имаше трима пътника, единият от които видният бруклински специалист по туберкулоза д-р Хабакук Джефсън, известен привърженик на аболиционизма в първите дни на движението, чийто памфлет «Къде е твоят брат?» упражни силно влияние върху общественото мнение преди войната. Другите пътници бяха мистър Дж. Хартън, писар при фирмата, и мистър Септимиус Горинг, метис от Нови Орлеан. Всички опити да се хвърли светлина върху съдбата на тези четиринадесет човешки същества останаха без успех. Загубата на д-р Джефсън ще бъде почувствувана както в политическите, така и в научните кръгове.“

За удобство на читателите изложих накратко всичко, известно досега за „Божествената Мария“ и нейния екипаж, тъй като изминалите десет години с нищо не допринесоха за осветляването на тази загадка. Вземам сега писалката си с намерение да разкажа останалото, което знам за това злочесто пътуване. Смятам, че това е мой дълг пред обществото, защото симптоми, които съм срещал у други хора, ме карат да мисля, че не е далеч времето, когато езикът и ръката ми не ще бъдат в състояние да дават сведения. Нека отбележа в началото на разказа си, че аз съм Джоузеф Хабакук Джефсън, доктор по медицина в Харвардския университет, бивш лекар-консултант при самарянската болница в Бруклин.

Несъмнено много хора ще се учудят защо не съм се разкрил досега и как съм изтърпял толкова много догадки и предположения да се ширят, без да се намеся. Ако разкриването на фактите, които са ми известни, би могло по някакъв начин да послужи на правосъдието, аз бих сторил това без колебание. Струваше ми се обаче, че такъв резултат не би могло да бъде постигнат, а когато след всичко случило се реших да разкажа за моя случай на едно английско длъжностно лице, бях посрещнат с такова обидно недоверие, че никога повече няма да се подлагам на подобно унижение. Съдията от Ливърпул обаче бих могъл да оправдая за неговата неучтивост, след като си спомня за отношението, проявено от моите собствени роднини. Макар и да познаваха безупречната ми репутация, те изслушваха разказа ми със снизходителна усмивка, като да беше халюцинации на маниак. Това обидно недоверие към мен доведе до скарването ми с Джон Ванбъргър, брат на жена ми, и затвърди у мен решението да оставя случая да потъне в забвение — решение, което промених само под настоятелните молби на моя син. За да направя разказа си по-ясен, трябва да се спра на две събития от досегашния ми живот, които хвърлят светлина върху случилото се по-сетне.

Баща ми, Уилям К. Джефсън беше проповедник на сектата „Плимутските братя“ и един от най-уважаваните граждани на Лоуъл. Като повечето от пуританите на робството и именно от него съм получил онези уроци, които по-късно ръководеха всяко мое действие. Докато следвах медицина в Харвардския университет, вече се бях проявил като деен аболиционист. А когато след дипломирането си купих една трета дял от практиката на д-р Уилис в Бруклин, аз успях, независимо от служебните си задължения, да отдам много време на каузата, която ми беше по сърце — моя памфлет „Къде е твоят брат?“ (Суорбърг, Листър Со, 1859 г.) привлече всеобщо внимание.

Когато избухна войната, напуснах Бруклин и придружих Сто и тридесети нюйоркски полк по време на сраженията. Участвувах във втората битка при Бул Ран и в битката при Гетисбърг. Накрая бях тежко ранен при Ентитъм и сигурно щях да умра на бойното поле, ако не беше милосърдието на един човек на име Мъри, който ме пренесе до дома си и се погрижи за всичко. Благодарение на него и на грижите, които положиха за мен неговите черни слуги, аз скоро можех да се разхождам из плантацията с помощта на бастун. Именно през този период на възстановяване се случи нещо, тясно свързано с моя разказ.

Между негърките, които бдяха най-усърдно до постелята ми по време на боледуването ми, имаше една старица, видимо със значителна власт над останалите. Тя се държеше изключително внимателно към мен и от няколкото разменени с нея думи разбрах, че е чувала за мен и ми е благодарна за защитата на нейната потискана раса.

Един ден, като седях сам на верандата и се приличах на слънце, обмисляйки дали да се присъединя отново към армията на Грант, с изненада видях това старо същество да куцука към мен. След като се огледа внимателно, за да се убеди, че сме сами, тя затършува в нагръдника на роклята си и извади малка кожена торбичка, окачена на шията й на бяла връвчица.

— Маса — изрече тя дрезгаво, като се наведе до самото ми ухо. — Аз умре скоро. Аз много стара жена. Не остане дълго в плантация на маса Мъри.

— Ти ще живееш още дълго, Марта — отвърнах аз. — Знаеш, че съм лекар и ако не се чувствуваш добре, кажи ми какво ти е, а пък аз ще се опитам да те излекувам.

— Няма желание живее — има желание умре. Мой скоро отиде при ангелите. — На това място тя отново заговори с оная полуезическа напевност, характерна за негрите. — Но, маса, аз има нещо и трябва да остави него, преди да си иде. Аз не може вземе него на оня свят. Много скъпоценно нещо. По-скъпоценно и по-свято от всичко нещо на света. Мой бедна, стара негърка има това нещо, защото мой народ бил много велик народ в старата страна. Но ти не може разбере това, както черни хора може. Мой баща дава това нещо на мен, негов баща дава на него, а сега аз на кого да даде? Бедна Марта няма дете, няма роднини, никой няма. Никой не заслужава камък. И ето аз казва: маса Джефсън пише книги и се бори за черни хора — той добър човек, трябва даде него камък, нищо, че бял човек, и може никога не разбере какво камък значи и откъде дошъл.

На това място старата жена затършува из кожената торбичка и извади плосък черен камък, пробит в средата.

— Ето, вземи — каза тя и насила го сложи в ръката ми. — Вземи го. Щом това добро, от него лошо няма дойде. Винаги пази него добре.

С предупредителен жест старата жена си тръгна накуцвайки, така внимателно, както бе дошла, като се оглеждаше на всички страни дали не ни наблюдават.

Сериозността на старата жена бе по-скоро забавна, отколкото заинтригуваща и единственото, което ме възпря да се разсмея по време на нейната тирада, бе страхът да не засегна чувствата й. След като си отиде, разгледах внимателно камъка, който ми бе дала. Той беше наситено черен, изключително твърд, с овална форма — точно такъв плосък камък, какъвто всеки би избрал на морския бряг, ако иска да го хвърли надалеч. Беше дълъг около три инча и широк в средата около инч и половина, но заоблен по краищата. Най-любопитното нещо в него бяха няколко ясно забележими линии, разположени в полукръг по повърхността му, които му придаваха вид на човешко ухо. Всъщност аз бях доста заинтересован от моето ново притежание и реших при пръв случай да го покаже като геоложки образец на моя приятел професор Шрьодер от Института в Ню Йорк. Пъхнах го в джоба си и като се надигнах от стола, отправих се на малка разходка из градината, забравяйки за случката.

Тъй като раната ми бе вече почти зараснала, наскоро след това се разделих с мистър Мъри. Армиите на Севера жънеха навсякъде победи и приближаваха Ричмънд; моята помощ явно не им беше необходима и аз се завърнах в Бруклин. Там поднових практиката си и се ожених за втората дъщеря на известния дърворезбар Джоузай Ванбъргър. За няколко години си създадох добри връзки и спечелих значителна известност в лечението на белодробните заболявания. Продължавах да нося в джоба си стария черен камък и често разказвах за драматичните обстоятелства, при които е станал мое притежание. Изпълних също и решението си да го покажа на професор Шрьодер, който бе заинтригуван както от разказа ми, така и от образеца. Той го определи като къс от метеоритен камък и ми обърна внимание върху факта, че приликата му с ухо не е случайна, а е бил обработван много старателно, за да получи тази форма. Десетки малки анатомични особености показваха, че ваятелят е бил колкото точен, толкова и изкусен.

— Не бих се учудил — каза професорът, — ако е откъртен от някоя голяма статуя, макар да се удивлявам как толкова твърд материал може да бъде толкова съвършено изработен. Ако такава статуя съществува, то бих искал да я видя.

Така мислех и аз на времето, но сетне промених мнението си. Следващите седем-осем години от живота ми преминаха спокойно, без особени събития. Лятото идваше да смени пролетта, пролетта сменяше зимата, а в ежедневието ми нищо не се изменяше. Ти като клиентелата ми нарасна, взех за съдружник доктор Дж. С. Джексън, с дял една четвърт от печалбата. Постоянното напрежение се отрази на здравето ми и накрая се почувствах така зле, че жена ми настоя да се консултирам с моя колега от самарянската болница Кевън Смит. Той ме прегледа и откри уплътнение във върха на левия ми бял дроб, препоръча ми лечение и да предприема продължително пътешествие по море.

Собственият ми нрав, по начало неспокоен, надделя в полза на втората част на съвета и въпросът бе окончателно решен, след като срещнах младия Ръсел от фирмата „Уайт, Ръсел & Уайт“. Той ми предложи пътуване по море с един от бащините му кораби „Божествената Мария“, който тъкмо тръгваше от Бостън.

— Това е удобен малък кораб — каза — и капитан Тибс е отличен момък. За болен човек няма нищо по-добро от пътешествие по море.

Аз бях на същото мнение и приех предложението веднага.

Първоначалният ми план предвиждаше съпругата ми да ме придружи. Тя обаче не понасяше пътуването по море, освен това поради важни семейни причини не биваше да се излага по това време на какъвто и да е било риск, ето защо решихме тя да си остане у дома. Не съм религиозен, нито пък обичам излиянията, но благодаря на бога, дето не я взех със себе си. Колкото до откъсването ми от практиката, лесно се примирих с това, защото Джексън, моят съдружник, бе трудолюбив човек, на когото можеше да се разчита.

Пристигнах в Бостън на двадесети октомври 1873 година и веднага се отправих към фирмата, за да им поблагодаря за проявената към мен любезност. Докато седях в кантората и чаках да се освободят и ме приемат, думите „Божествената Мария“ изведнъж привлякоха вниманието ми. Огледах се и видях един много висок, мършав мъж, облегнал се на полираната махагонова преграда, който разпитваше чиновника от другата страна. Лицето му бе наполовина обърнато към мен и успях да забележа, че има в себе си чувствителен примес от негърска кръв — вероятно беше или квартерон, или в някакво по-близко родство с черните. Извитият му орлов нос и правата гладка коса говореха за бяла жилка, но тъмните неспокойни очи, чувствената уста и блестящите зъби издаваха африканския му произход. Лицето му имаше нездрав жълт цвят и тъй като беше дълбоко надупчено от едра шарка, общото впечатление бе неприятно, да не кажа отблъскващо. Когато говореше обаче, подбираше добре думите си, гласът му бе тих и мелодичен и личеше, че не му липсва образование.

— Бих искал да задам няколко въпроса относно „Божествената Мария“ — повтори той, като се наведе към чиновника. — Тя ще отплава вдругиден, нали?

— Да, господине — отвърна младият чиновник с необичайна любезност, извикана от блясъка на един голям диамант в нагръдника на ризата на непознатия.

— За къде се отправя корабът?

— За Лисабон.

— От колко души е екипажът?

— От седем, господине.

— Пътници?

— Да. Двама. Един от нашите млади служители и един лекар от Ню Йорк.

— Да пътува някой южняк?

— Не, господине.

— Има ли място за още един пътник?

— Имаме кабини за още трима — отвърна чиновникът.

— Заминавам — каза решително квартеронът. — Заминавам и ще запазя мястото си веднага. Запишете, моля — Септимиус Горинг от Нови Орлеан.

Чиновникът попълни бланка и я подаде на непознатия, като му посочи най-долу мястото за подпис. Когато мистър Горинг се наведе да подпише, аз с ужас видях, че пръстите на дясната му ръка са изтръгнати и той държи писалката между палеца и дланта си. Виждал съм хиляди убити в бой, асистирал съм на всевъзможни хирургически операции, но не си спомням друга гледка да е оставяла у мен такова чувство на отвращение, както тази ужасна, кафява, подобна на сюнгер ръка, чийто единствен израстък стърчеше отблъскващо. Той го използва доста сръчно, за да постави подписа си, после кимна на чиновника и излезе от кантората, тъкмо когато мистър Уайт изпрати да ми съобщят, че е готов да ме приеме.

Същата вечер отидох на „Божествената Мария“ и огледах каютата си, а тя, като се има предвид малкия размер на кораба, бе изключително удобна. Мистър Горинг, когото бях видял сутринта, имаше съседната каюта. Насреща беше капитанската кабина и една малка каюта за мистър Джон Хартън, който пътуваше по работа на фирмата. Тези помещения бяха разположени от двете страни на коридора, който водеше от главната палуба до каюткомпанията. Каюткомпанията представляваше уютно помещение, облицовано с вкус в дъб и махагон, с разкошен брюкселски килим и луксозни канапета. Харесах много каютата си, а така също и капитан Тибс, истински моряк, както и да го погледнеш, с гръмлив глас и сърдечно държание. Той ме поздрави с добре дошъл на кораба и настоя да изпием една бутилка вино в кабинета му. Тогава сподели, че е решил да вземе със себе си своята съпруга и най-малкото си дете и че се надява с повече късмет да стигне до Лисабон за три седмици. Побъбрихме си и се разделихме като най-добри приятели, а той ме предупреди да бъда напълно готов до сутринта, тъй като смятал да използува дневния прилив и да потегли с вече натоварения кораб. В хотела ме очакваше писмо от моята съпруга и след освежителен нощен сън сутринта бях на борда на кораба. Оттам насетне мога да цитирам извадки от дневника, който пишех, за да разнообразя скуката от продължителното пътешествие по море. Ако на места не е достатъчно интересен, мога поне да се осланям на неговата точност, тъй като го водех съвестно всеки ден.

16 октомври. Отблъскваме в два и половина и на буксир излязохме от залива, където влекачът ни остави и с издути платна потеглихме с около девет възела в час. Стоях на кърмата и наблюдавах как ниският бряг на Америка постепенно потъва отвъд хоризонта, докато вечерният здрач го скри от погледа ми. Само една самотна червена светлинка продължи да сияе зад нас и да хвърля дълга следа като кървава диря по водата. Сега, докато пиша тези редове, тя все още се вижда, макар и вече да се е превърнала в мъгляво петънце. Капитанът е в лошо настроение, защото двамина от моряците му го подведоха в последната минута и той се видя принуден да вземе на кораба двама негри, които случайно бяха на кея. Недошлите моряци бяха верни момчета, на които можеше да се разчита — бяха направили с него няколко рейса и неявяването им го обърка и същевременно ядоса. При положение, че екипаж от седем души трябва да управлява един доста голям кораб, загубата на двама опитни моряка е сериозна работа, защото макар и негрите да могат да дават вахти на щурвала или да мият палубите, при лошо време на тях не може да се разчита. Готвачът ни също е негър, мистър Септимиус Горинг има дребен тъмнокож слуга, така че ние сме едно твърде пъстро общество. Писарят Джон Хартън обещава да бъде приятен спътник, защото е весел, забавен младеж. Странно колко малко общо имат богатството и щастието. На него тепърва му предстои да намери своето място в живота, тръгнал е да търси късмета си в далечна страна, а въпреки това като че е най-щастливият човек на света. Ако не се лъжа, Горинг е богат, аз също, но знам, че имам болни дробове, а Горинг, доколкото мога да съдя по лицето му, има по-скрита болка. Колко бедни изглеждаме ние в сравнение с безгрижния чиновник, който няма и петак в джоба си.

17 октомври. Мисис Тибс се появи на палубата за пръв път тази сутрин — весела, енергична жена, със сладко малко дете, току-що научило се да ходи и бърбори. Младият Хартън веднага го грабна и го отнесе в каютата си, където несъмнено ще посее първите семена на лошото храносмилане в стомахчето на детето. Ето как медицината прави от всички ни циници! Времето е все така добро, по-добро не може и да се желае, а от югозапад подухва лек попътен бриз. Корабът се носи плавно, така равномерно, щото човек едва ли би разбрал, че се движим, ако не са скърцането на въжетата, плющенето на издутите платна и дългата бяла бразда в килватера. Цяла сутрин се разхождах по юта с капитана и мисля, че чистият свеж въздух вече оказа благотворното си влияние върху дробовете ми, защото разходката въобще не ме измори. Тибс е забележително културен човек и ние завързахме интересен разговор за наблюденията на Мори върху океанските течения. После слязохме в кабинета му, за да направим справка в оригиналната книга, за която ставаше дума. Там, за най-голяма изненада на капитана, намерихме Горинг, макар да не е прието пътниците да влизат в тая светая светих, ако не са нарочно поканени. Той се извини за нахлуването си, като се оправдаваше, че не познавал корабните порядки. Добродушният капитан само се усмихна и го помоли да остане и да ни удостои с компанията си. Горинг посочи към кутията с хронометрите, чиято стъклена витрина е отворил, и каза, че тъкмо им се любувал. Той очевидно имаше понятие от математически уреди, понеже от пръв поглед определи кой от трите хронометъра е най-надежден, и спомена също цената им с грешка от няколко долара. Поговори си с капитана и за магнитното отклонение на компаса, а когато се върнахме отново на темата за океанските течения, показа всестранно познание и по този въпрос. Общо взето, той става по-симпатичен, като го опознаеш, и е несъмнено културен и изискан човек. Гласът хармонира с начина, по който говори, но е в пълен противовес с лицето и фигурата му.

Направените по пладне наблюдения показват, че сме изминали двеста и двадесет мили. Привечер бризът се усили и първият помощник заповяда да се свият платната на марсела и брамсела в очакване на ветровита нощ. Забелязах, че барометърът е паднал на двадесет и девет дюйма. Надявам се пътешествието ни да бъде спокойно, защото зле понасям люлеенето, а и от едно бурно пътуване здравето ми, вместо да се подобри повече, ще се влоши, въпреки че имам огромно доверие в мореплавателските способности на капитана и в здравината на кораба. След вечеря играх крибидж с мисис Тибс, а Хартън ни посвири на цигулка.

18 октомври. Снощните мрачни прогнози не се сбъднаха, тъй като вятърът утихна отново и сега дрейфуваме в едно неблагоприятно мъртво вълнение; от време на време подухва поривист ветрец, но не толкова силен, че да издуе платната. Въздухът е по-хладен от вчера и си облякох една от дебелите вълнени жилетки, които ми изплете жена ми. Хартън дойде сутринта в каютата ми и изпушихме заедно по една пура. Той ми каза, че си спомнял да е виждал Горинг в Кливланд, Охайо през 1869 година. Той и тогава си бил така загадъчен, странствувал без никаква видима цел и бил изключително потаен по отношение на собствените си работи. Този човек ме интересува от психологическа гледна точка. Тази сутрин на закуска изведнъж изпитах смътното чувство на неловкост, което изпитват хората, когато ги наблюдават отблизо. Бързо вдигнах глава и срещнах напрегнатия, почти свиреп поглед на Горинг, макар изразът на очите му внезапно да се смекчи и той направи някаква обикновена забележка за времето. Много любопитно — Хартън казва, че и на него му се е случило нещо подобно вчера на палубата. Забелязвам как по време на разходките си Горинг често разговаря с цветнокожите моряци — черта, от която се възхищавам, тъй като обикновено метисите пренебрегват черните си родственици и се отнасят към тях с много по-голяма нетърпимост, отколкото белите. Дребният слуга очевидно му е предан, което говори добре за отношението на Горинг към него. Общо взето, този човек е любопитна смесица от несъвместими, противоречиви качества и ако не сам се излъгал в него, ще ми дава материал за наблюдения по време на пътуването.

Капитанът се оплаква, че хронометрите му показват различно време. Той твърди, че това се случва с тях за пръв път. Поради маранята не можахме да проведем обедното наблюдение. Определяйки местоположението на кораба без астрономически наблюдения, смятам, че за денонощието сме изминали сто и седемдесет мили. Негрите, както предрече шкиперът, се оказаха много посредствени моряци, но тъй като и двамата се справят добре с щурвала, оставят ги за рулеви, а по-опитните матроси вършат друга работа по кораба. Тези подробности са твърде незначителни, но дори и най-малкото нещо може да породи клюка на кораба. Появата на кит вчера предизвика голяма възбуда сред нас. По острия му гръб и назъбена опашка бих го определил, че е рокуол^[1] или „финер“, както ги наричат китоловците.

19 октомври. Вятърът бе студен и аз благоразумно останах целия ден в каютата си, като я напуснах само за вечеря. Като лежа в койката си, мога, без да ставам, да стигна книгите, лулите или нещо друго, ако ми потрябва, в което е предимството на малкото жилище. Старата ми рана започна да ме наболява днес, вероятно от студа. Четох „Есета“ от Монтен и се лекувах. Следобед дойде Хартън с Доди — детето на капитана, — след това дойде самият шкипер, така че аз кажи — речи дадох прием.

20 и 21 октомври. Все още е студено. Непрекъснато ръми и не бях в състояние да напусна каютата си. Това заточение ме кара да се чувствувам слаб и потиснат. Горинг намина да ме види, но посещението му не ме развесели много, тъй като той не каза ни дума, а се задоволи да ме гледа вторачено по особен и твърде дразнещ начин. След това стана и мълчаливо ме напусна. Започвам да подозирам, че този човек е душевно болен. Мисля споменах — каютата му е до моята. Двете каюти са просто разделен с тънка дървена преграда, по която на много места има пролуки и някои от тях са толкова големи, че като лежа в койката си, без да искам, наблюдавам движенията му в съседната кабина. Без да имам желание да играя ролята на шпионин, непрекъснато го виждам да стои наведен над нещо подобно на карта и да работи с молив и компаси. Отбелязах интереса му към въпроси, свързани с навигацията, но съм изненадан, че той трябва да се нагърбва с определянето на курса на кораба. Ала това е твърде невинно занимание и той несъмнено сверява резултатите си с данните на капитана. Бих искал този човек да не занимава толкова мислите ми. През нощта на двадесети сънувах кошмар — присъни ми се, че койката ми е ковчег и аз съм положен в него, а Горинг се опитва да закове капака му, който аз неистово отблъсквам. Даже след като се събудих, ми бе трудно да повярвам, че не се намирам в ковчег. Като медицинско лице знам, че кошмарът се дължи на съдови смущения в мозъчните полукълба и въпреки това в болезненото си състояние не мога да се отърва от отвратително угнетяващото впечатление, което остави у мене този сън.

22 октомври. Денят е хубав, небето е почти безоблачно, а свежият югозападен бриз ни носи весело по пътя ни. Очевидно някъде наблизо е имало буря, тъй като има силно вълнение и корабът така се накланя, че най-долната рейка на фокмачтата почти докосва водата. Направих една освежителна разходка по юта, макар че още не съм свикнал с люлеенето на кораба. Няколко птички, мисля сипки, кацнаха на такелажа.

16:40 часа. Докато бях на палубата тази сутрин, чух внезапен изстрел някъде откъм моята каюта. Запътих се бързо надолу и установих, че едва не съм станал жертва на нещастен случай. Оказа се, че Горинг почиствал револвера в каютата си, когато едната цев, която той мислел за незаредена, гръмнала. Куршумът минал през страничната преграда и се забил във фалшборда, точно на мястото, където обикновено е главата ми. Много често съм бивал под обстрел, за да преувеличавам опасностите, но няма съмнение, че ако бях в койката си, куршумът щеше да ме убие. Горкият Горинг не знаеше, че бях излязъл на палубата този ден и затова бе ужасно уплашен. Никога не бях виждал човек с изражение като неговото, когато, втурнал се от кабината си с димящия пистолет в ръка, той се сблъска лице с лице с мен, като слизах от палубата. Разбира се, засипа ме с извинения, макар че аз просто се засмях над случката.

23 часа. Случи се нещастие — толкова неочаквано и ужасно, че моята малка сутрешна преживелица става съвсем незначителна. Мисис Тибс и детето й са изчезнали — изчезнали са безследно. Трудно мога да се съсредоточа, за да опиша тъжните подробности. Около осем и половина Тибс, пребледнял, се втурна в каютата ми и ме попита дали не съм виждал жена му. Отговорих му, че не съм. В изстъпление той се втурна към каюткомпанията, търсейки да се добере до някаква следа от нея. Последвах го, като напразно се мъчех да го убедя, че опасенията му са нелепи. За час и половина претърсихме целия кораб, без да намерим и следа от изчезналата жена или от детето. Горкият Тибс изгуби съвсем гласа си, докато викаше името й. Дори и моряците, които обикновено са безчувствени, бяха дълбоко потресени от вида му, когато той гологлав и раздърпан блуждаеше по палубата, претърсвайки с трескаво безпокойство най-невероятни места, след което отново и отново се връщаше при тях с възбуждащо състрадание и упорство. За последен път е била видяна в около седем часа, когато завела Доди на кърмата да вземе глътка свеж въздух, преди да го сложи в леглото. По това време там не е имало никой, освен моряка-негър на щурвала, който отрича да я е видял. Цялата история е обвита в загадка. Аз лично предполагам, че докато мисис Тибс е държала детето, застанала близо до фалшборда, то е скочило и паднало в морето, а в инстинктивния си опит да го хване й спаси, тя го е последвала. По друг начин не мога да си обясня това двойно изчезване. Съвсем допустимо е разигралата се трагедия да не е била забелязана от рулевия, тъй като по това време е било вече тъмно, а високите светлинни люкове на каюткомпанията закриват по-голямата част от юта. Каквато и да е истината, това е ужасна трагедия и тя хвърли най-мрачна сянка върху нашето пътешествие. Помощник-капитанът върна кораба, но очевидно няма ни най-слаба надежда да ги открием. Капитанът лежи вцепенен в каютата си. Дадох му силна доза приспивателно, което поне за няколко часа ще заглуши страданието му.

23 октомври. Събудих се с неясното усещане за нещо тежко и неприятно и само след миг си припомних за нещастието, постигнало ни предишната нощ. Когато излязох на палубата, видях бедния капитан, втренчил поглед във водното пространство зад нас, което бе погълнало най-скъпите му същества. Опитах се да го заговоря, но той рязко ми обърна гръб и закрачи бавно по палубата, обронил глава на гърди. Дори сега, когато истината е вече толкова ясна, той не може да мине покрай лодка или навито платно, без да надзърне под тях. От вчера сутринта като че ли се е състарил с десет години. Хартън е ужасно поразен, защото той бе привързан към малкия Доди; Горинг също изглежда огорчен. Накрая той се уедини в каютата си за цял ден и когато случайно хвърлих поглед към него, той седеше, подпрял глава с ръце, в някакъв мрачен унес. Страхувам се, че сме най-печалната компания, която някога е пътувала, колко ли потресена ще бъде жена ми, когато узнае за нещастията ни! Морето се поуспокои, подухва бриз и ние, опънали всички платна, се движим с около осем възела в час. Корабът всъщност е под командата на Хайсън, тъй като Тибс, макар че се старае да се владее и да се държи, не е в състояние да се залови сериозно за работата си.

24 октомври. Дали не е прокълнат корабът ни? Имало ли е някога плаване, което да започне така приятно и да вземе такъв катастрофален обрат? През нощта Тибс се застреля в главата. В три часа сутринта дочух изстрел, незабавно скочих от леглото и с предчувствие за нещо лошо се втурнах в каютата на капитана. Но колкото и бърз да бях, Горинг ме бе изпреварил. Заварих го надвесен над трупа на капитана. Гледката бе отвратителна — цялата горна част на лицето му бе раздробена от куршума и малката каюта бе плувнала в кръв. Пистолетът лежеше до него на пода, точно както бе паднал от ръката му. Очевидно го е поставил в устата си, преди да натисне спусъка. Ние с Горинг внимателно го вдигнахме и го поставихме в леглото. Целият екипаж се бе струпал в каютата му. Шестимата бели моряци бяха дълбоко опечалени, защото дълги години тези морски вълци бяха плавали с него. Сега те си разменяха мрачни погледи, шушукаха си, а един открито заяви, че над кораба тегне проклятие. Хартън помогна да приготвят бедния капитан за последното му плаване, а ние зашихме трупа в платнище.

В дванадесет часа фокреята бе дръпната назад и ние спуснахме във водата тялото на капитана. Горинг прочете английското опело.

Вятърът се позасили и през целия ден се движим с десет, а понякога и с дванадесет възела в час. Колкото по-скоро стигнем Лисабон и се махнем от този проклет кораб, толкова по-добре. Имам чувството, че се намираме в плаващ ковчег. Не се учудвам, че бедните моряци са суеверни, щом и аз, образованият човек, изпитвам същото чувство.

25 октомври. Горинг, Хартън и аз разговаряхме на палубата тази сутрин. Хартън се опита да накара Горинг да разправи нещо за работата си и за целта на пътешествието си до Европа, но квартеронът отби всички негови въпроси и нищо не ни каза. Той като че ли се пообиди от настойчивостта на Хартън и слезе в каютата си. Чудя се защо и двамата се интересуваме толкова от този човек! Любопитството ни е възбудено, предполагам, от поразителния му външен вид, както и от несъмненото му богатство. Според теорията на Хартън той е детектив, който е по следите на престъпник, избягал в Португалия, и е избрал този странен начин на пътуване, за да пристигне незабелязан и да се хвърли изневиделица върху жертвата си. Смятам, че това предположение е твърде пресилено, но Хартън го гради въз основа на една книга, забравена от Горинг на палубата, която той намерил и прегледал. Това всъщност било нещо като папка и съдържала многобройни изрезки от вестници. Всички те разказвали за убийства, извършени в различни периоди от време в Щатите през последните двадесетина години. Хартън забелязал нещо любопитно — това били все убийства, чиито извършители никога не попадали в ръцете на правосъдието. Според неговите думи убийствата коренно се различавали едно от друго както по начина на извършването, така и по общественото положение на жертвата, но всички съобщения завършвали с една и съща стереотипна фраза, че убиецът все още бил на свобода, макар и полицията да имала пълното основание да се надява в най-скоро време да го залови. Това подкрепя теорията на Хартън, макар че то може да си е чиста прищявка на Горинг или както намекнах на Хартън, вероятно Горинг събира материали за книга, с която да надмине Ди Куинси^[2]. Както и да е, това не е наша работа.

27 и 28 октомври. Вятърът все още е попътен и напредваме добре. Странно как лесно човек напуска живота и бива забравен! Почти никой вече не споменава за Тибс; Хайсън се настани в каютата му и всичко си върви постарому. Ако не беше шевната машина на мисис Тибс, поставена на една масичка, не бихме си и спомняли, че нещастното семейство някога е съществувало. Днес на кораба се случи още един инцидент, макар и за щастие, без сериозни последици. Един от белите ни моряци слязъл в задния трюм да вземе резервно въже и капакът на един от люковете, който той отместил, паднал с трясък над главата му. Той успял да се спаси, като отскочил встрани, но единият му крак е ужасно смазан, така че морякът едва ли ще бъде годен за работа до края на плаването. Той приписва вината за нещастния случай на нехайството на негъра, който го съпровождал и му помагал да отмести люковете. Негърът пък го отдава на люлеенето на кораба. Каквато и да е причината, този нещастен случай намалява още повече числеността на и без това малобройния ни екипаж. Поредицата от нещастия изглежда потиска Хартън, тъй като той загуби обичайното си добро настроение и весел нрав. Единствен Горинг запазва бодрия, си дух. Виждам го, че продължава да работи над картата в каютата си. Неговите познания по навигация ще бъдат от полза, ако, недай бог, нещо се случи с Хайсън.

29 и 30 октомври. Продължаваме да напредваме с попътен вятър. Всичко е спокойно и няма нищо за отбелязване.

31 октомври. Болните ми дробове, както и вълненията по време на плаването така разклатиха нервната ми система, че дори и най-незначителното произшествие ми се отразява. Трудно ми е да повярвам, че съм същият онзи човек, който при Ентитъм^[3], под ожесточена оръдейна стрелба, заши външна слабинна артерия — операция, която изисква изключителна точност. А сега нервнича като хлапак. Снощи, към средата на нощната вахта, лежах в полудрямка, опитвайки се напразно да заспя. В каютата ми нямаше светлина, но един лунен лъч се промъкваше през илюминатора и образуваше на вратата сребърен, блещукащ кръг. Както си лежах, приковал сънливия си поглед в този кръг и смътно съзнавах, че той постепенно губи ясното си очертание, тъй като вече се унасях, изведнъж появата на малък тъмен предмет в самия център на светлия диск прогони напълно съня ми. Затаих дъх и безшумно продължих да го наблюдавам. Постепенно предметът стана по-голям и ясен, след което осъзнах, че това е човешка ръка, която внимателно се пъха през пролуката на полуотворената врата — ръка, на която с ужас забелязах, че липсват пръсти. Вратата леко се отвори и след ръката се показа главата на Горинг. Лунната светлина падаше точно върху нея и я окръжаваше с призрачен мъгляв ореол, на чийто фон чертите на лицето му изпъкваха по-ясно. Струваше ми се, че никога преди не бях виждал човешко лице с такова сатанинско и свирепо изражение. Широко отворените му очи святкаха, опънатите устни оголваха белите му зъби, а правата му черна коса стърчеше над ниското чело като качулката на кораба. Неочакваното привидение така силно ми подействува, че аз разтреперан скочих в койката си и протегнах ръка към пистолета си. Искрено се засрамих за своята прибързаност, когато той по най-изискан начин се извини и обясни причината за тази си ненадейна поява. Горкият човек бил измъчван от зъбобол! Дошъл да помоли за малко опиева тинктура, защото знаел, че имам аптечка. Що се отнася до зловещото му изражение — той въобще не е красавец, а при това състояние на нервите ми и действието на призрачната лунна светлина не бе трудно да извикам във въображението си какви ли не ужаси. Отмерих му двадесет капки и той си отиде, като отново горещо ми поблагодари. Едва ли бих могъл да кажа колко тежко ми се отрази тази незначителна случка. Целият ден бях много разстроен.

Тук пропускам в записките си цяла седмица от нашето плаване, тъй като през това време не се случи нищо значително и няколкото странички за този период са изпълнени с дреболии.

7 ноември. Цяла сутрин седяхме с Хартън на кърмата — времето силно се затопли, понеже навлязохме в южните ширини. Изчисляваме, че сме изминали две трети от пътя. Колко само ще бъдем щастливи да зърнем зелените брегове на Тайгъс и да напуснем завинаги този кораб, който носи нещастия! Днес, за да развлека Хартън и да убия времето, разказах му някои случки от моя живот. Между другото му разказах как съм се сдобил с черния си камък, а в края на разказа си претършувах страничния джоб на старото си ловджийско сако и измъкнах въпросния талисман. Ние и двамата се наведохме едновременно над него, аз му показвах странните резки по повърхността на камъка, когато забелязахме, че някой заслони слънцето. Огледахме се и видяхме Горинг, застанал зад нас, вперил поглед в камъка. По една или друга причина той изглеждаше силно възбуден, макар и очевидно да се мъчеше да се контролира и да овладее чувствата си. Той посочи един-два пъти към моята реликва с остатъка от палеца си, преди да може да се съвземе достатъчно, за да попита какво е това и откъде го имам — въпрос, зададен по такъв груб начин, че аз непременно бих се обидил, ако не смятах този човек за особняк. Повторих му историята така, както я бях разказал на Хартън. Той слушаше с изключителен интерес и след това ме попита дали имам представа какъв е този камък. Отвърнах му: единственото, което знам, е, че е от метеорит. Горинг ме запита дали някога съм проверявал какво въздействие има камъкът върху някой негър. Казах му, че не съм.

— Тогава — предложи той — нека отидем и видим какво ще каже за този камък черният приятел на щурвала.

Той взе камъка, отправи се към моряка и те двамата се заеха внимателно да го разглеждат. Виждах как морякът жестикулираше и възбудено кимаше с глава, като че ли потвърждаваше нещо, докато лицето му издаваше крайна изненада, примесена, струва ми се, с известно благоговение. Горинг отново прекоси палубата — този път към нас, като все още държеше в ръката си камъка.

— Негърът каза — съобщи ни той, — че този камък нищо не струва и е безполезна вещ, и единствено би трябвало да се хвърли зад борда.

При тези думи Горинг замахна с ръка и сигурно щеше да запрати реликвата ми зад борда, ако черният моряк зад него не се бе втурнал напред и не го бе сграбчил за китката. Притиснат здраво, Горинг пусна камъка и неохотно се извърна, за да избегне сърдитите ми упреци срещу злоупотребата с доверието ми. Негърът вдигна камъка и с нисък поклон и знаци на дълбоко уважение ми го подаде. Едва ли би могло да се намери обяснение за тази случка. Окончателно стигам до извода, че Горинг е луд или нещо подобно. След като сравнявам въздействието на камъка върху моряка, уважението, с което се ползваше Марта в плантацията и изненадата на Горинг при вида на камъка, идвам единствено до извода, че притежавам наистина някакъв могъщ талисман, пред който всички негри се прекланят. Не трябва да го поверявам в ръцете на Горинг.

8 и 9 ноември. Радваме се на прекрасно време. С изключение на една лека буря, през цялото плаване имахме попътен вятър. Последните два дни напредваме както никога досега. Прекрасно е да наблюдаваш фонтаните от пръски, вдигнати от порещия вълните нос. Слънцето блести през тях и ги пречупва в множество миниатюрни дъги — „лъжливи слънца“, както ги наричат моряците. Днес прекарах на бака няколко часа и заобиколен с ореол от призматични цветове, наблюдавах това явление. Кормчията очевидно е разказал на другите негри за моя забележителен камък, защото те се отнасят към мен с най-дълбоко уважение. Като говорим за оптически явления, вчера ни се случи нещо много любопитно от този род, което Хайсън ми показа. Това бе появата на триъгълен, добре очертан предмет, високо в небето на север от нас. Той ми обясни, че това приличало поразително на върха на Тенерифе, наблюдаван от далечно разстояние — самият връх в този момент се намираше най-малко на петстотин мили на юг от нас. Това вероятно бе облак или някое от онези странни отражения, за които сме чели. Времето е много топло. Помощникът казва, че не си спомнял да е било толкова топло в тези ширини. Вечерта играх шах с Хартън.

10 ноември. Времето става все по-топло и по-топло. Днес няколко птици от сушата прелетяха и кацнаха на такелажа, макар да сме все още много далеч от крайната цел на пътешествието си. Горещината е толкова голяма и сме станали толкова лениви, че единственото, на което сме способни, е да се мъкнем и пушим по палубата. Горинг дойде днес при мен и ми зададе още няколко въпроса във връзка с моя камък, но отговорите ми бяха много сдържани, защото все още не мога да му простя за наглия начин, по който искаше да ме лиши от него.

11 и 12 ноември. Продължаваме да напредваме. Никога не съм си представял, че Португалия е толкова гореща, но сигурно на сушата е по-прохладно. Хайсън, както и останалите, са изненадани от това.

13 ноември. Случи се нещо изключително, толкова изключително, колкото и необяснимо. Или Хайсън е направил глупава грешка, или някакво магнитно влияние повреди инструментите ни. Тъкмо на разсъмване вахтеният на бака извика, че е чул шум от прибой отпред, а Хайсън смята, че е видял ивица земя. Корабът промени курса си и макар да не се виждаха светлини, никой от нас не се съмняваше, че сме стигнали португалския бряг малко по-рано, отколкото очаквахме. Каква бе изненадата ни, когато видяхме гледката, която се разкри пред нас при изгрев-слънце. Отвсякъде, докъдето стигаше погледът ни, виждахме дълга линия на прибой, огромни зелени талази се кълбяха и разбиваха в облак от пяна. Но какво пък се намираше отвъд прибоя! Нито зелените брегове, нито високите крайбрежни скали на Португалия, а необятна пясъчна пустиня, която се сливаше с хоризонта. Надясно и наляво, накъдето и да погледнеше човек, се забелязваше само жълт пясък, струпан на места в причудливи хълмове, някои от които бяха високи стотици фута, докато другаде се виждаха дълги ивици, равни като маса за билярд. Хартън и аз, с когото бяхме излезли заедно на палубата, се спогледахме смаяни, а той избухна в смях. Хайсън е извънредно покрусен от случилото се и твърди, че някой е пипал инструментите. Няма съмнение — това е африканският бряг, а преди, няколко дни на северния хоризонт наистина сме видели върха на Тенерифе. А когато забелязахме птиците, долетели от сушата, трябва да сме минавали покрай някой от Канарските острови. Ако сме продължили по същия курс, то сега се намираме на север от Капо Бланко, близо до неизследваната област, която граничи с огромната Сахара. Всичко, което можем да направим, е да поправим, доколкото е възможно, нашите инструменти и да се отправим отново към Португалия.

8:30 вечерта. През целия ден сме на дрейф. Брегът се намира на миля и половина от нас. Хайсън изпробва инструментите, но не можа да намери каквато и да било причина за необичайното им отклонение.

Това е краят на моя личен дневник и трябва да възстановя останалото по памет. Едва ли бих допуснал грешка за събитията, които дълбоко са се запечатали в паметта ми. Същата тази нощ бурята, която дълго се готвеше, връхлетя върху ни и аз разбрах накъде са клонели всички онези незначителни инциденти, които бях записал така безцелно. Бил съм сляп глупак да не ги видя по-рано. Ще разкажа колкото мога по-точно всичко, което се случи. Бях се прибрал в каютата си в единадесет и половина и се приготвях да лягам, когато на вратата ми се почука. Отворих и видях малкия черен слуга на Горинг, който ми каза, че господарят му желаел да поговори с мен на палубата. Учудихме, че иска да ме види в такъв късен час, но се качих горе без колебание. Преди да стъпя на юта, бях сграбчен изотзад, проснат по гръб и около устата ми бе вързана кърпа. Борех се доколкото можех, но въже бързо и здраво ме опаса и се намерих прикован към весилката на една от спасителните лодки, напълно безсилен да сторя или да кажа каквото и да било, докато острие на нож, опряно в гърлото ми, ме предупреди да прекратя съпротивата. Нощта бе непрогледна и не бях в състояние да разпозная нападателите си, но когато очите ми привикнаха в тъмнината и луната се измъкна от облаците, които я закриваха, видях, че съм заобиколен от двамата черни моряци, негърът-готвач и моя спътник Горинг. Друг един пълзеше по палубата в краката ми, но той беше в сянка и не можах да го позная.

Всичко това стана така бързо, че едва ли бе минала една минута, откакто изкачих стълбата, до мига, в който се оказах безсилен, със запушена уста. Всичко бе толкова изненадващо, че едва ли можех да си наложа да го осъзная или да разбера какво означаваше всичко това. Чувах около себе си бандитите да разговарят с накъсан страстен шепот и някакъв инстинкт ми подсказа, че обсъждаха въпроса за моя живот. Горинг говореше властно и ядовито, а другите отговаряха мрачно, като че ли се противопоставяха на заповедите му. След това всички заедно се отдалечиха на отсрещната страна на палубата, откъдето аз продължавах да долавям шепота им, въпреки че светлинните люкове на каюткомпанията ги скриваха от погледа ми. През цялото време гласовете на палубните вахтени, които бъбреха и се смееха на другия край на кораба, се чуваха ясно и аз ги виждах, събрани на групичка, без да имат и най-малка представа за тъмните дела, които ставаха само на тридесетина ярда от тях. О, да бих могъл да ги предупредя дори и с една дума, макар и с риск да загубя живота си! Но това бе невъзможно. Луната просветваше от време на време през разпръснатите облаци, виждах сребристите проблясвания на вълните, а отвъд тях — обширната тайнствена пустиня с нейните фантастични пясъчни хълмове. Взирайки се надолу, забелязах, че човекът, който стоеше свит на палубата, все още лежи там и докато се вглеждах в него, един проблеснал лунен лъч освети обърнатото му нагоре лице. Боже господи! Дори и сега, когато са минали повече от дванадесет години, ръката ми трепери, като пиша тези редове! Въпреки изкривените черти и изпъкнали очи, разпознах лицето на Хартън, веселия млад писар, който ми правеше компания през цялото пътуване. Не бе нужно око на специалист, за да се види, че той е мъртъв, докато усуканата около врата му кърпа и пъхнатият в устата му парцал показваха как тихомълком извергите бяха свършили пъкленото си дело. Обяснението, което осмисляше всяка една случка от нашето плаване, ме осени като светкавица, когато се взрях в трупа на бедния Хартън. Много неща бяха все още загадъчни и необясними, но аз почувствувах, че смътно долавям истината.

Дочух шум на драскане на кибритена клечка от другата страна на светлинните люкове и видях високата мършава фигура на Горинг, който стоеше на фалшборда и държеше в ръцете си, както се разбра, затъмнен фенер. Той го провеси зад борда на кораба и за мое учудване забелязах как сред пясъчните хълмове на брега незабавно блесна в ответ друга светлина. Това стана толкова бързо, че ако не бях проследил взора на Горинг, никога не бих го открил. Той отново наклони надолу фенера и от брега отново му отговориха. Тогава той слезе от фалшборда и в този миг се подхлъзна и вдигна такъв шум, щото за секунда си помислих, че действията му ще привлекат вниманието на вахтените. Напразна надежда. Нощта бе спокойна и корабът стоеше неподвижен — нищо не предразполагаше вахтените към бдителност. Хайсън, който след смъртта на Тибс командуваше и двете вахти, бе слязъл да подремне в каютата си, а боцманът, останал да отговаря за дежурството, стоеше с другите двама вахтени в подножието до фокмачтата. Немощен, безмълвен, с въжета, врязани в тялото ми, и с мъртвеца при краката ми, аз очаквах следващото действие от трагедията.

Четиримата бандити бяха застанали сега на другия край на палубата. Готвачът бе въоръжен с нещо подобно на секира, другите имаха ножове, а Горинг държеше пистолет. Бяха се облегнали на релинга и гледаха във водата като че ли дебнеха нещо. Видях как единият сграбчи за ръката съседа си и като че ли му посочи някакъв предмет. Погледах в тази посока и забелязах една тъмна грамада, която се приближаваше към кораба. Когато тя излезе из мрака, видях огромно, движено най-малко от двадесет весла кану, пълно с хора. Вахтените го забелязаха едва когато се блъсна о кърмата и като нададоха вик, втурнаха се към юта. Но беше вече късно. Тълпата от черни исполини се покатери по шканците и водена от Горинг, се разля по палубата като неудържим поток. Само за миг съпротивата бе преодоляна, невъоръжените вахтени бяха повалени и вързани, както и спящите моряци, които бяха измъкнати от койките им. Хайсън се опита да защити тесния проход към каютата му, дочух шум от боричкане и виковете му за помощ. Нямаше кой да му помогне и той бе изкаран на кърмата с дълбока кървяща рана на челото и с кърпа, напъхана в устата. След малко негрите се събраха на съвет, за да решат съдбата ни. Видях, че нашите черни моряци говорят нещо, като ме сочат, и че думите им се посрещат от туземците със сподавено удивление и недоверие. Един от тях дойде при мен, пъхна ръка в джоба ми, извади моя черен камък и го вдигна високо. След това го подаде на един мъж, изглежда вожда, който го огледа внимателно, доколкото позволяваше оскъдната светлина, и като измърмори няколко думи, подаде талисмана на застаналия до него воин, оня също го разгледа и отново го подаде на друг, докато от ръка на ръка камъкът обиколи цялата група. След това вождът каза няколко думи на Горинг на местния език, след което квартеронът се обърна към мен на английски. Като че ли сега виждам тази сцена! Високите мачти на кораба и потокът лунна светлина, който посребрява рейките и очертава ясно мрежата от корабни въжета; неподвижната група войни, опрели се на копията си; мъртвеца при краката ми; редицата бели пленници, а отпреде ми отвратителният метис, който в елегантните си бели ленени дрехи представляваше странен контраст в сравнение със съучастниците си.

— Вие сте свидетел — каза той с мекия си акцент, — че съм против помилването ви. Ако зависеше от мен, щяхте да умрете, така както спътниците ви ще умрат. Лично аз не изпитвам никаква вражда към вас или тях, но съм посветил живота си на унищожението на бялата раса и вие сте първият, който е бил в ръцете ми и е отървал кожата си. За спасението си трябва да благодарите на вашия талисман. Тези черни нещастници го боготворят и ако наистина се окаже, че той представлява онова, за което го мислят, то те имат право. Но ако на брега се разбере, че те са сбъркали и че формата и материалът на камъка са просто съвпадение, нищо няма да ви спаси. Дотогава искаме да се отнасяме към вас добре, така че ако имате някои вещи, които желаете да вземете със себе си, свободен сте да го сторите.

Той свърши и по негов знак двама негри ме развързаха, макар и да не извадиха кърпата от устата ми. След това ме отведоха в каютата, където взех някои по-ценни вещи, ръчен компас и пътния си дневник. После ме прехвърлиха през борда в малко кану, което стоеше до голямото, пазачите ми ме последваха и като отблъснаха, започнаха да гребат към брега. Бяхме се отдалечили на около стотина ярда от кораба, когато нашият кормчия вдигна ръка, а гребците оставиха веслата и се ослушаха. В тишината на нощта чух глухо стенание, последвано от няколко плясъка във водата. Това е всичко, което ми е известно за съдбата на моите спътници. Почти веднага след това голямото кану ни догони и обезлюденият кораб, мрачен и призрачен, бе оставен да го люшкат вълните. Диваците не взеха от него нищо. Цялата пъклена акция бе извършена така пристойно и въздържано, като да беше религиозен обред.

Първите бледи лъчи на разсъмването вече просветваха на изток, когато минахме през прибоя и стигнахме брега. Шестима останаха при лодките, а останалите негри ме поведоха през пясъчните хълмове и се държаха с мен много внимателно, дори почтително. Беше трудно да се върви, на всяка крачка затъвахме до глезени в рохкавия подвижен пясък и вече полумъртъв от умора пристигнах в туземното село или навярно град — тъй като това се оказа селище с огромни размери. Жилищата представляваха комически постройки, подобни на кошери, направени от пресовани водорасли, скрепени грубо с хоросан, защото по протежение на стотици мили по брега нямаше ни дърво, нито камък. Щом влязохме в селището, огромна тълпа мъже и жени се изсипа да ни посрещне. Те биеха тамтами, виеха и пищяха, като ме видяха, удвоиха крясъците си, в които вече напираше заплаха, но няколкото думи, изречени от пазачите ми, веднага ги усмириха. Шепот на учудване замени войнствените викове и крясъци и огромната гъста тълпа, в чийто център се намирах, заедно с пазачите ми се отправи по широката главна улица на града.

Разказът ми дотук може да изглежда достатъчно странен, за да породи съмнение у хората, които не ме познават, но онова, което сега ще разкажа, стана причина моят шурей да ме огорчи с недоверието си. Може само с най-прости думи да опиша това, което се случи, и да се надявам, че съдбата и времето ще докажат истинността на думите ми. В центъра на главната улица се намираше голяма постройка, вдигната по същия примитивен начин, както и останалите, но много по-висока от тях; отвсякъде я заобикаляше ограда от красиво полирано абаносово дърво; две великолепни слонски бивни, забити в земята от двете страни със събрани върхове, образуваха рамката на вратата, а отверстието бе закрито със завеса от местна тъкан, богато избродирана със злато. Шествието ни се отправи към това внушително здание, но преди да стигнем вратата на оградата, множеството се спря и приклекна, докато аз бях въведен в ограденото място от няколко вожда и старейшини на племето. Горинг ни съпровождаше и ръководеше церемонията. Когато се приближихме към завесата, която закриваше входа на храма /защото това очевидно бе храм/, шапката и обувките ми бяха свалени и аз бях въведен вътре. Начело вървеше почтен стар негър, който носеше в ръка моя камък. Храмът се осветяваше само от няколко продълговати процепа на покрива. През тях проникваше тропическото слънце и изписваше широки златни ленти по глинения под, които се редуваха с тъмни ивици.

Отвътре храмът бе по-широк, отколкото човек би си представил, гледайки го отвън. По стените бяха окачени рогозки, раковини и други украшения, но останалата, по-голяма част от помещението бе съвсем празна, с изключение на един-единствен предмет, поставен в центъра. Това бе гигантска фигура на негър, която първоначално взех за жив крал или върховен жрец с исполински ръст, но когато го приближих, от начина, по който отразяваше светлината, убедих се, че това бе статуя, изсечена със забележително майсторство от блестящ черен камък. Заведоха ме при идола /а това не можеше да бъде нищо друго освен идол/ и като го разгледах отблизо, забелязах, че макар статуята да беше безупречна във всяко едно отношение, едното й ухо бе отломено. Сивокосият негър, който държеше моята реликва, се покатери на едно столче и като протегна ръка, постави черния камък на Марта върху нащърбената повърхност отстрани на главата на статуята. Нямаше никакво съмнение — това бе откъртен от нея къс. Той прилягаше така точно, че когато старецът отдръпна ръката си от ухото, то остана на мястото си още няколко мига, преди да падне върху отворената му длан. При тази гледка присъствуващите се проснаха на земята с възклицания, а тълпата навън, на която бе съобщена новината, нададе диви викове и радостни вопли.

Само за миг се бях превърнал от пленник в полубог. Отново, този път триумфално, ме преведоха през града, хората се блъскаха напред, за да докоснат дрехите ми и да съберат праха, по който стъпваха нозете ми. Предоставиха ми една от най-просторните колиби и ми дадоха угощение от всевъзможни местни деликатеси. Все още не се чувствувах свободен, защото няколко копиеносци бяха оставени да охраняват колибата ми. Целия ден мисълта ми бе заета с планове за бягство, от които нито един не изглеждаше осъществим. От едната страна бе огромната пустиня, която се простираше чак до Тимбукту, а от другата морето, непрекосявано от кораби. Колкото повече размишлявах по този въпрос, толкова по-безнадежден ми изглеждаше. Съвсем и не подозирах колко близо съм до освобождението си.

Нощта се спусна и глъчката отвън постепенно утихна. Лежах в леглото върху прострените нарочно за мен кожи и все още разсъждавах върху бъдещето си, когато в колибата ми безшумно влезе Горинг. В първата минута помислих, че е дошъл да довърши кръвожадното си дело и да се разправи с мен — последния оцелял от кораба. Скочих, решен да се защищавам до последен дъх. Горинг се усмихна при тази реакция и ме покани със знак да заема мястото си, а самият той седна на другия край на леглото.

— Какво Мислите за мен? — с този удивителен въпрос започна нашият разговор.

— За вас ли? — почти изкрещях аз. — Мисля, че сте най-гнусният, най-чудовищният мръсник, който някога е сквернил земята. Ако бяхме далеч от тези ваши черни дяволи, щях да ви удуша със собствените си ръце.

— Не говорете толкова високо — каза той, без ни най-малка проява на раздразнение. — Не искам да прекъснат разговора ни. Бихте ме удушили, така ли? — продължи развеселен. — Очевидно аз отвръщам на злото с добро, тъй като съм дошъл да ви помогна да избягате.

— Вие? — възкликнах с недоверие.

— Да, аз — продължи той. — Не ви правя никаква услуга. Просто действувам последователно. Нямам причина да не бъда съвсем откровен. Искам да стана крал на това племе. Това, разбира се, не е толкова висока чест, но знаете какво е казал Цезар: по-добре пръв в галско село, отколкото последен в Рим. Вашият проклет камък не само спаси живота ви, но и обърка главите на хората, накара ги да мислят, че сте слезли от небето, и аз не мога да имам влияние върху тях, докато сте тук. А понеже не мога да ви убия, ще ви помогна да избягате — той изрече всичко това с най-естествен и сладък глас, като че ли жаждата да убие бе най-нормално желание.

— Сигурно бихте дали всичко, за да ми зададете няколко въпроса — продължи той след кратка пауза, — но сте твърде горд, за да го сторите. Няма значение, аз ще ви разкажа някои неща, които искам да узнаят белите хора, когато се завърнете при тях, ако имате достатъчно късмет за това. Например за вашия проклет камък. Тези негри, ако може да се вярва на легендата, някога са били мохамедани. Още докато Мохамед бил жив, сред последователите му настъпил разкол. Мохамеданите-разколници напуснали Арабия и в края на краищата прекосили Африка. Те отнесли в изгнанието си една ценна реликва от бившата си религия — огромен къс от черния камък на Мека. Камъкът, вероятно сте чули, бил метеорит, който при падането си на земята се разбил на парчета. Едно от тези парчета е все още в Мека. По-големият къс е бил отнесен в Северна Африка, където изкусен майстор му придал формата, в която го видяхме днес. Тези хора са потомците на мюсюлманите, отцепили се от Мохамед. Те благополучно пренесли реликвата си през всичките си странствувания и накрая се заселили в това неизвестно място, където пустинята ги защищава от враговете им.

— А ухото? — попитах почти неволно.

— Това е продължението на същата история. Преди няколкостотин години част от племето отново се отцепило и се придвижило на юг. Един от тях, в желанието си начинанието им да бъде успешно, се промъкнал през нощта в храма и откъртил едното ухо. Оттогава сред негрите съществува поверие, че един ден ухото ща се върне отново при тях. Човекът, който откраднал ухото, е бил несъмнено заловен от някой търговец, на роби и ето как то е попаднало в Америка, а от там у вас — и на вас се падна честта да изпълните предсказанието.

Горинг подпря глава с ръце и помълча няколко минути, очевидно в очакване аз да заговоря. Когато ме погледна отново, изразът на лицето му се бе изменил. Сега то изразяваше твърдост и решимост. До този миг тонът му бе почти лекомислен, но сега в гласа му звучаха жестоки, дори злобни нотки.

— Искам — каза той — да отнесете послание на цялата бяла раса, великата раса — властелин, която аз мразя и презирам. Предайте им, че от двадесет години аз се опивам от тяхната кръв, че ги унищожавах дори и когато се бях вече преситил от убийства, че вършех това незабелязано, без да предизвиквам подозрение, напук на всички предохранителни мерки, които можеше да измисли цивилизацията им. Но отмъщението не носи удовлетворение, когато врагът не знае кой е насочил удара и срещу кого. Ето защо вие ще бъдете мой посланик. Не е необходимо да ви разказвам как тази дълбока омраза се породи у мен. Вижте! — и той протегна към мен уродливата си ръка. — Това е дело на ножа на един бял. Баща ми беше бял, а майка ми робиня. След неговата смърт тя бе отново продадена и аз, още дете тогава, виждах как я пребиват до смърт с камшик, за да я отучат от някои привички и маниери, които бе посадил у нея покойният й господар. Младата ми жена, също… о, моята млада жена! — тръпка мина по цялото му тяло. — Но нищо. Аз дадох клетва и я изпълних. От Мейн до Флорида и от Бостън до Сан Франциско бихте могли да проследите пътя ми по внезапните убийства, които слисваха полицията. Воювах срещу цялата бяла раса, така както от векове белите воюват срещу черните. Накрая, както ви казах, ми омръзна да проливам кръв. Но и сега всяко лице на бял човек ме отвращава и аз реших да намеря храбри свободни чернокожи, да свържа съдбата си с тях, да развия скритите им способности и така да образувам ядрото на една велика черна нация. Тази идея така ме завладя, че за две години обиколих света в търсене на тези хора. По едно време почти се отчаях, че ще ги намеря. Когато се връщах от пътешествието си, случайността ме срещна с това великолепно племе, заселило се в пустинята, и аз свързах съдбата си с него. Но преди да сторя това, старият ми инстинкт за отмъщение ми подсказа да направя едно последно пътуване до Съединените щати, от което се върнах с „Божествената Мария“.

— А що се отнася до самото пътуване, досетил сте се предполагам, че тогава повредих напълно компасите и хронометрите и със собствените си изправни инструменти сам определих курса на кораба. А черните ми приятели управляваха щурвала единствено под моя команда. Аз блъснах жената на Тибс зад борда. Какво? Вие сте изненадан и треперите! Сигурно още тогава сте се досетили за това. Щях и вас да застрелям през преградата, но за съжаление куршумът ми не ви намери. След това се опитах пак, но бяхте буден. Аз застрелях Тибс и номерът с инсценираното самоубийство хвана място. Е, разбира се, когато стигнахме сушата, останалото бе много просто. Бях решил всички на кораба да бъдат убити, но вашият камък обърка плановете ми. По мое настояване корабът не трябваше да бъде ограбен. Никой не може да каже, че сме пирати. Действувахме по убеждение, а не от користолюбиви подбуди.

Слушах с удивление изповедта за престъпленията, която този странен човек ми направи с толкова тих и спокоен глас, като че ли ставаше дума за най-обикновени случки. И в този миг го виждам седнал на края на леглото ми, като привидение от отвратителен кошмар, а примитивната мъждукаща лампа осветява мъртвешки бледото му лице.

— А сега — продължи Горинг — няма да е трудно да избягате. Тези мои наивни осиновени деца ще кажат, че сте се върнали на небето, откъдето и дойдохте. Вятърът духа откъм сушата. Имам приготвена за вас лодка, доволно снабдена с храна и вода. Нищо не съм пропуснал, тъй като ужасно много искам да се отърва от вас. Станете и ме последвайте!

Подчиних се и той ме изведе из колибата. Часовоите или се бяха оттеглили, или се бяха предварително уговорили с Горинг. Безпрепятствено прекосихме града и пясъчната равнина. Отново чух рева на морето и видях дългата линия на прибоя. Двама души стояха на брега и стъкмяваха въжетата, на една малка лодка. Това бяха двамата моряка, които участвуваха в нашето плаване.

— Внимателно го прекарайте през прибоя — нареди Горинг.

Моряците скочиха в лодката, издърпаха и мен и отблъснаха. С вдигнат грот и кливер ние се отдалечихме от брега и благополучно минахме плитчината. След това двамата ми спътника скочиха зад борда и без да се сбогуват, поеха обратния път. Видях главите им — две черни петна върху бялата пяна — докато вятърът ме понесе в нощния мрак. Погледнах назад и за последен път видях Горинг. Той стоеше на върха на един пясъчен хълм, а изгрялата зад него луна очертаваше ясно мършавата му ъглова фигура. Той неистово размахваше ръце, вероятно да ми вдъхне кураж за пътешествието, но тогава ми се струваше, че жестовете му бяха заплашителни и често си мисля, че по-вероятно бе старият му дивашки инстинкт да се е обадил, когато Горинг е разбрал, че съм вече извън неговата власт. Както и да е, това бе последният път, когато видях Септимиус Горинг и се надявам никога повече да не го видя.

Не е необходимо да описвам подробно самотното си плаване. Насочих лодката с пълен ход към Канарските острови, но на петия ден ме прибраха на борда на „Монровия“ — кораб на една англо-африканска параходна компания. Използвам случая да изразя искрената си благодарност на капитан Сторноуей и неговите офицери за изключително любезното им отношение към мен от момента на качването ми на кораба до приставането в Ливърпул, откъдето отплавах на един от корабите на Гийон за Ню Йорк.

Когато се завърнах отново при семейството си, разказах съвсем малко от онова, което бях преживял. Тази тема е все още много болезнена за мен, а и това, което бях вече разказал, бе посрещнато с недоверие. Сега излагам подробно фактите и събитията, така както се случиха, все едно доколко ще ми повярват, защото състоянието на дробовете ми се влошава и чувствувам, че нямам право повече да мълча. В разказа ми няма нищо измислено. Вземете картата на Африка! Над Капо Бланко, там, където от най-западната точка на континента бреговата ивица се издига на север, е мястото, където Септимиус Горинг, ако все още не го е настигнало възмездието, царува над чернокожите си поданици, недалече от брега, на морското дъно почиват Хартън, Хайсън и другите нещастници от бригантината „Божествената Мария“, а над тях с рев и свистене се втурват по горещия жълт пясък дълги зеленикави вълни.

Бележки

[1] Вид голям кит — Б.пр. ↑

[2] Томас ди Куинси (1785–1859) — виден английски есеист и критик. — Б.пр. ↑

[3] Става дума за голямата битка през 1866 г. между федералните и конфедералните войски в САЩ. — Б.пр. ↑