Михаил Пухов
Змия от подпространството

Без скафандър наблюдателят Щуб изглеждаше точно такъв, какъвто си го представяше Гудков: петдесет и пет годишен, не повече, с мрачно лице, сякаш през целия си живот нищо не беше харесал. Стара гъба. Сини очи, но някак обезцветени. Под тях торбички. Дълъг, провесен нос. Хлътнали бузи. Типичен наблюдател на астероиден радиофар — какъвто го рисуват авторите на комикси.

Но сега лицето на Щуб не се виждаше. Той плуваше по коридора, като се оттласкваше с ръце от издатините. След него като неопитен аквалангист се блъскаше в стените Пинчук. Гудков завършваше шествието. Тренираното му тяло плавно се плъзгаше във въздуха.

Щуб бутна вратата и те безпрепятствено влетяха в гостната. През илюминатора се виждаше нощното небе. Значи докато си снемаха скафандрите, Цирцея бе успяла да се извърне под нужния ъгъл.

— Заповядайте на масата — покани ги домакинът им. — Или предпочитате най-напред да си отдъхнете от пътя?

Почивката беше единственото, за което жадуваше тялото на Гудков, но психологът го предвари:

— Благодаря, Михаил Кристофорович, вече си починахме. Отначало летяхме две денонощия, после тук дълго се въртяхме. И отлично се наспахме. Нищо не ни пречи да похапнем малко.

— Наташенка — разпореди се Щуб, — поднеси на другарите нещо за хапване.

Гудков изведнъж забеляза, че а помещението са четирима. Тя сякаш се отдели от стената. Небесно същество, както се изразяват земните поети. Слабичко личице, красиво, помургавяло. Тъмни коси, дълги. Очите — големи и сини. Вероятно такива са били и очите на Щуб преди сто години, през XX век. Беше стройна, дългокрака. Около двадесетгодишна. Значи негова дъщеря. Виж ти, старата гъба каква щерка имал. Сега разбираше защо оня така помръкна, когато видя двама здрави мъжаги. Ревнува, бои се. Бои се, че някой ще му я отведе. Правилно, има защо да се бои…

— Тя има практика на Марс — обясни Щуб. Той долови погледа на Гудков и още по-силно се намръщи. — Сега е в отпуска, почива си. Там, на Марс, откровено казано… Вие знаете обстановката. Само мъже.

— Татко! — възкликна Наташа. — Престани най-сетне!

— Приятно ми е да се запознаем — намеси се психологът, опитвайки се едновременно да заглади неловкото положение и да отнеме инициативата от домакина. — Пинчук, Николай Владимирович. Аз съм главен психолог, керван с малка тяга, камата. Това, знаете, е едно такова нещо, което снове от Земята до Юпитер и обратно — обясни той на Наташа. — Гудков е моят пилот.

Той точно така каза: „мой“, сякаш представяше личния си шофьор. Гудков го досмеша.

— Александър — представи се той. — Командир на конвоен катер. Това, знаете, е едно нещо, което унищожава всички метеорити по пътя от Земята до Юпитер и обратно — обясни той, дразнейки Пинчук.

Лицето на наблюдателя вече съвсем помръкна.

— Психолог ли? — запита той. — Защо пък психолог? — и продължително и съсредоточено замлъкна.

Всички бяха насядали вече около трапезата. Гудков закопча колана, както му беше навик, и забеляза, че Пинчук не стори това, но не се залови да го съветва. Стига съвети, нека си живеем по законите на джунглата и на Нютон. На масата се появиха сандвичи със сирене и кафе в изящни бутилчици. И една изненада — домат, голям колкото диня. Истински сеньор Домат…

— Вкусно — похвали Пинчук. — Откъснати от земната биосфера, растенията по правило приемат най-невъобразими форми…

— Да — кимна Наташа, която постепенно се успокои. — Добре виреят. Дали заради почвата, дали заради светлината или притеглянето…

— Точно така — потвърди Пинчук. — Откъсването от земното биополе неизбежно довежда до такива уродства. — Той отново вкуси домата. — Великолепните хранителни качества не бива да ни подлъгват. Макар и вкусни, това са, общо взето, ненормални плодове.

Гудков си премълча. Не си струваше да се впуска в гастрономически спор…

— А аз, да си призная откровено, разчитах на група физици и биолози — проговори най-сетне Щуб. — Да. На по-представителна комисия. А вие…

— А долетях аз — незабавно отвърна Пинчук. — Долетях преди всички други. Там — той посочи нагоре — знаят кого да изпратят. И, за бога, не се огорчавайте, Михаил Кристофорович. Съвременната психология не е вече оная псевдонаука, каквато беше през миналия век. Сега ние изучаваме и такива феномени като снежния човек, НЛО, Неси…

— Но аз не разбирам — опита се да възрази Щуб. — Вашата наука може много да е напреднала, но защо тук, а? Ето, дъщеря ми Наташа също видя всичко. Тя, Наташа, ще потвърди всяка моя дума.

Но да се отнеме лидерството на Пинчук, не беше толкова лесно. Като видя, че девойката се кани да каже нещо, той предупредително вдигна ръка:

— Драги Михаил Кристофорович! Никой в нищо не ви подозира. Има основания да се предполага, че наблюдаваният на Цирцея феномен се отнася към разреда обективно-субективни явления, каквито са били отбелязвани през всички времена. Имало е например случаи, когато по време на силна буря така наречената кълбовидна мълния е била наблюдавана едновременно във всички стаи на доста голяма къща…

Пинчук, както се казва, попадна в свои води и енергично заплува.

— По този начин за източник на субективно-обективното въздействие служи външна, обективно съществуваща реалност — говореше психологът. — А приемник на това въздействие е психиката на човека или на друго живо същество. Предисторията на храната, която вие използувате за закуска, може да изиграе не по-малка роля, отколкото, да речем, режимът на работа на климатизатора в съседното помещение. Ако не беше така, моето идване тук би изгубило целесъобразността си.

„Как приказва! — с възхищение помисли Гудков. — И най-удивителното е, че думите му не са лишени от смисъл, както изглежда на пръв поглед.“

— Това започна преди около месец — започна да разказва Щуб. — Не зная дали бих могъл да добавя нещо към доклада, който съставих и изпратих по съответния канален ред. Вие сами разбирате, че не бих могъл да си спомня какво съм ял него ден на закуска. А след като закусих, проверих приборите в астероотсека. Куполът там е прозрачен. Както и сега, беше през нощта — той насочи показалеца си към илюминатора. — Също такава великолепна звездна нощ. Поработих малко, после се отдръпнах от апаратурата и погледнах нагоре.

— Защо сторихте това? — с тон на комисаря Мегре запита Пинчук и тупна с длан по големия си бележник. Законът на Нютон незабавно задействува и психологът полетя към тавана. Наташа извика, таванът отблъсна психолога надолу. Гудков го прихвана над масата и го постави на предишното му място.

— Пристегнете колана си, Николай Владимирович. Помагало, казват.

Пинчук затегна колана и плъзна подозрителен поглед върху присъствуващите.

— Защо сторихте това? — вече с по-тих глас повторно запита той.

— Ще ви обясня — рече след кратко мълчание Щуб. Веселите искрици в очите му угаснаха, лицето му стана мрачно и обидено. — Но нека се споразумеем. Сам признахте, че не ме подозирате в нищо. Аз естествено ви вярвам, но не бива да се опитвате да ме хванете на тясно. Вие искате да допринесете нещо за вашата наука и аз с удоволствие ще ви помогна. Но само при това условие, разбрахме ли се?

— Добре, Михаил Кристофорович — каза Пинчук, ядосан от допуснатата грешка. — Разбира се, че нямам намерение да ви поставям на тясно. Но защо все пак сторихте това?

— Право да си кажа, затруднен съм да отговоря — обясни Щуб. — Работех с приборите и внезапно някакъв подсъзнателен импулс ме потикна да погледна нагоре…

— Подсъзнателен импулс — удовлетворено повтори Пинчук и записа нещо в бележника си. — Отлично. А казвахте, че няма какво да добавите към доклада.

— В него съм казал всичко това — възрази Щуб. — Но да продължа. Там, горе, отначало нямаше нищо. Нищо освен това великолепно звездно небе. Да. И не щеш ли, съвсем ниско, точно над мене се появи светеща точка.

— Уверен ли сте, че е било ниско? Откъде знаете това?

— Тя твърде бързо се увеличаваше. Разбрах, че е близо. После приборите отлично фиксираха това явление. До нея имаше около десетина километра и тя растеше. Забелязах, че това вече не е точка, а пулсираща сфера с миниатюрни тъмни ядърца. Нещо като кълбовидна мълния.

— А вие виждали ли сте такава?

— Каква?

— Така наречената кълбовидна мълния.

— Нали се условихме да не се опитвате да ме поставите на тясно — изведнъж се възмути Щуб. Пинчук побърза да направи успокоителен жест. — Откровено казано, не съм виждал. Но съм чел много. Обичам да чета за разните загадки на природата.

— Много сте чели — Пинчук пак си отбеляза нещо. — И тъй, тя нарастваше за сметка на приближаването?

— Не. Когато след един ден погледнах данните на далекомера, разбрах, че размерите й наистина се увеличават. Като достигна до пределния диаметър около дванадесет метра, сферата започна да се разтяга, превърна се в удължен цилиндър. Той се виеше през цялото време. Като маркуч или някаква анаконда.

— Или някаква огромна пиявица — тихичко се намеси Наташа. Досега тя седеше мълчаливо, опряла брадичка на малкото си юмруче и слушаше как ловко отговаря баща й на разпита на психолога. Щуб достойно се отбраняваше и тя почти напълно се бе успокоила, дори от време на време се разсейваше, поглеждайки Гудков. И защо не, „командир на конвоен катер“ звучеше по-добре от „моя пилот“…

— А вие присъствувахте ли на това явление? — подозрително запита Пинчук.

— Не, но аз периодично го наблюдавах по-късно. Татко каза, че и първия път е било същото.

— Тя е права — потвърди Щуб. — Обектът се изтъняваше към края си и започна да прилича на полупрозрачна светеща пиявица, само че огромна. Както се оказа после, дължината й е била половин километър.

— Охо — не се въздържа Гудков. — А диаметърът?

— Както и отначало, не превишаваше дванадесет метра. Започнах да мисля, че е нещо живо…

— Стоп — прекъсна го Пинчук, отбелязвайки поредните данни. — Това ми се струва важно. Какво искате да кажете с „живо“? Общопризнато е, че в открития Космос всякакъв живот е невъзможен. Защо изведнъж решихте, че наблюдаваният обект има…, тъй да се каже, биологична природа?

— Ще ви отговоря — каза Щуб, — но нали се споразумяхме. Ако искате да разберете всичко…

— Естествено, естествено — нетърпеливо махна с ръка Пинчук. — Защо това… тази пиявица ви се стори живо същество?

— Честно казано, затруднен съм. Впрочем, защото тя се държеше като жива — каквото си искаше, това и правеше.

— Виждали ли сте някога северното сияние? — неочаквано запита Пинчук.

— Откровено казано, не. Вече знаете, че никога не съм бил зад полярния кръг.

— А морски прибой? Вълните никога ли не са ви се стрували като живи? Не се тревожете, Михаил Кристофорович, това е съвсем обикновен въпрос.

— Не, никога.

— А това нещо ви се стори живо? — Пинчук пак си отбеляза нещо. — Отлично. Да продължим. Вие казахте, че сферата имала тъмно ядърце. Когато тя се удължи, какво стана с него?

— То също се удължи. После всичко се повтори в обратен ред. Маркучът пак се превърна а сфера. А на петдесет метра от нея се появи втора, съвсем същата.

— Какво ще рече — съвсем същата?

— Нали се споразумяхме — укоризнено поклати глава наблюдателят. — Външно изглеждаше съвсем същата. И всичките й фази на развитие повтаряха еволюцията на първата сфера. После се появи трета.

— И всички те на една и съща плоскост ли лежаха? — попита Пинчук, очевидно спомняйки си нещо.

— Да — сви рамене Щуб. — Нали през три точки винаги може да се прекара плоскост.

— Помните ли задачката за трите мухи, Николай Владимирович? — попита Гудков. — Три мухи излитат от масата на интервал от една секунда с различна скорост. Пита се: след колко време те отново ще се намират върху една и съща плоскост.

— Драги мой, оставете на мира вашата казуистика! — недоволно възкликна Пинчук. — Просто ми се стори, че в доклада си Михаил Кристофорович специално подчертава това обстоятелство.

— Не е точно така — възрази Щуб. — И примерът с мухите ми се струва напълно уместен. Отделен въпрос е, че в доклада посочих, че всички новопоявили се сфери лежаха в същата плоскост. После естествено те приеха по-сложна конфигурация — това е отбелязано от великолепно работещата апаратура. И макар да бяха множество, те се държаха като едно-единствено същество.

— Извинете?

— Е, нали се разбрахме, че това черво изглеждаше като живо. Когато се превърна във върволица пулсиращи кълба, стори ми се, че тая върволица си остава единно цяло. Дължината на веригата беше наистина по-малка, но се извиваше по същия начин. Явлението продължи около половин час, после кълбата изчезнаха. А след 98 часа всичко се повтори. И продължава да се повтаря всеки 98 часа. Това е цялата история.

— Вие какво ще добавите, Наталия Михайловна? — попита Пинчук след кратко мълчание.

— Нищо. Татко разказа всичко съвсем точно.

* * *

— Е, драги, как ви се струва цялата тая казуистика? — заинтересува се Пинчук. — Да си призная, разочарован съм. Ние с колегите очаквахме повече или по-малко типично наблюдение на НРЛ, а тук… — Той махна с ръка и се полюшна в хамака си. — Когато този Щуб започна да ни разказва за подсъзнателни импулси, аз се зарадвах. Подсъзнателните процеси твърде често предшествуват обективно-субективните явления.

Той замълча. Двамата лежаха в хамаците си, практически в безтегловност. На Гудков не му се спеше. Вероятно от кафето. Бяха пили толкова чашки чудесно бразилско кафе.

— Но разказът му, доколкото схванах, напълно съответствуваше на доклада му — рече Гудков. — На доклада, който е съставил и предал по съответния ред.

— Точно в това е работата, драги мой — въздъхна Пинчук. — Наистина не четох особено внимателно доклада му, уповавах се на субективния фактор. А той е записал всичко на магнитофонна лента!

— Че какво лошо има в това?

— НЛО, който се фиксира от радарите! Какъв ти НЛО! Просто метеоритен поток. Чудо голямо!

— Не прилича на поток — възрази Гудков.

— Че вие откъде знаете? — удиви се Пинчук. — Нали не сте астроном? И най-важното, в разказа на тоя Щуб се проследява някаква система. При нормални обективно-субективни явления не се наблюдава никаква система. Намирам че системата е признак на ненормалност.

— Но точните науки — опита се да възрази Гудков.

— Точните науки! — презрително произнесе Пинчук. — Драги мой, безкрайна казуистика са тия наши науки. Я по-добре да поспим.

* * *

— Ето го — облекчено въздъхна Щуб.

Пинчук скочи на крака, придържайки се за облегалката на креслото, и заби очи в небето. Гудков също погледна нагоре, но не стана — и така се виждаше достатъчно добре.

Те повече от час седяха в астрономическия отсек. Наташа не беше с тях. „Трябва да ида другаде.“ Вълнуваше се, чупеше пръсти и гризеше ноктите си. Вълнуваше се и Щуб-старши. Пинчук, както и вчера, бе преизпълнен със съзнание за собствената си значимост. А на Гудков му беше адски забавно. Нямаха намерение да го вземат със себе си, но той се самопокани. И…

— Ето го и него — тържествено повтори наблюдателят.

Светлата точка, която той сочеше, възникна съвсем близо, сякаш непосредствено над прозрачния купол. Тя бързо нарастваше.

Гудков погледна дисплея на далекомера. В катера си той беше привикнал на светли растящи точки. Там имаше метеорити, които трябваше да унищожава. А за това трябваше да знае координатите им в двата свята — в обикновения и в скоростното пространство.

Далекомерите на Цирцея бяха друг тип. Тук на дисплея се отбелязваха само координатите. Естествено, че после по записите можеше да се възстанови и скоростта. Само че тогава не ставаше толкова прецизно — производните винаги зле се изчисляват. А и дълго се чакаше, поне половин час.

Гудков леко се оттласна с нозе и плавно, опирайки се с гръб, излетя в коридора. Никой от другите двама не му обърна внимание. Щуб и Пинчук гледаха нагоре с вперени погледи. Сякаш можеха да видят още нещо ей така, с просто око…

Гудков дръпна вратата на преддверието. Там вътре стоеше някой в скафандър. Така. „Аз трябва да ида другаде.“ Знаеше, че той ще побърза да дойде тук. Беше изчислила реакцията му. Прекрасна девойка е тази Наташа. Най-добрите психолози са жените, независимо каква професия имат.

Тя му подаде скафандър. Гудков го облече, пристегна лампата на гърдите си. Наташа вече отваряше външния люк. Въздухът със свистене излетя в пустоша. Като се придържаше, Гудков прекрачи. Нощта е звездна, но ето го катера, изцяло осветен от прожекторите. Всичко е предвидила…

Той се оттласна с крака и полетя към катера. Попадна в невидимия лъч на прожектора и цял засия. Веднага го закри сянката на девойката.

Тя го догони, прелетя край него и избърза напред. Всички хора не изглеждат еднакво в скафандър, помисли той внезапно. Тя летеше пред него тъничка, дългокрака. Лъчът проблясваше върху дрехите й. Собствената му сянка не я закриваше, падаше встрани. Впрочем той нямаше сянка. Измъкна газовия пистолет, даде изстрел назад, без да гледа, и отново заплува в лъча. Скафандърът засия. Тя го чакаше. Литна право към нея и й протегна ръка. Тя също протегна своята. Дланите им се срещнаха. Ръката на девойката беше силна, лесно уби инерцията на движението му.

Гудков отдръпна ръката си и хвана дръжката на люка. Вратата леко се отвори, и вътре, и наоколо — вакуум. Той пусна Наташа да влезе първа, вмъкна се в тъмната кабина и затвори вратата след себе си. Сега бяха тук, в неговия дом. Тя седеше в креслото на стрелеца, в което вчера седеше психологът и което два месеца дотогава бе стояло празно. Да си загубиш ума. Той зае мястото си и погледна часовника. Две минути. Добър резултат, макар и не рекорд…

Целта забележимо се разду, стана кълбо с тъмно ядро, танцуваше на място, пулсираше. Гудков гледаше цифровия индикатор. Скоростта наистина беше луда. Никога не можеш да получиш такава само по координатите. При диференцирането всичко изцяло се усреднява.

— Ще полетим, нали? — наруши мълчанието девойката.

Гудков я погледна. Само веднъж. Седеше до него със свален шлем. Тъмните й коси се виеха по раменете. Просто един силует в здрача. Но ако протегне ръка, може да я докосне. Жена в тази кабина. Наистина да си изгубиш ума!

— Да, Наташа — меко отвърна Гудков. — Сега ще полетим.

Ръцете му сами работеха, сякаш бяха манипулатор с автономно управление. Катерът увисна на един метър над астероида. От тази височина той ще пада десет секунди и ще се вреже в скалите със скорост един километър в час — на необикновен за него език съобщи таблото. Но катерът няма никога да успее да падне, защото никой няма да му позволи…

Струя плазма обгори скалите и отблъсквайки се, тласна катера напред. Той литна, насочвайки се към целта. Но тя вече стана друга.

Всичко беше така, както го разказваше Щуб.

Те бързо се приближаваха към бледия огън в небето, а той пред очите им се деформираше. Удължи се, заприлича на дирижабъл, но продължи да расте, да се превръща в дебел дълъг салам. Той светеше с трептяща светлина — Гудков видя това. Беше безплътен — той почувствува това. Беше жив — той знаеше това.

Подчинявайки се на командата на Гудков, катерът спря близо до чудовището. Стори им се, че то ги забеляза — изви се като дъга, сгъна се почти на две и замря, сякаш се прицелваше. И на Гудков внезапно му се стори, че нещо огромно и безтелесно се вглежда право в него, че чете мислите му. Включително и онези, които още не се бяха оформили, но диктуваха на пръстите, опипващи клавишите за предстоящата битка…

По безплътното тяло на чудовището премина спазматична вълна от безжизнена светлина. Тя се сгъсти на няколко места и миг след това се разпадна на десетки отделни бледи светлинни — на такива светещи кълба, каквато беше и онази, която се появи първа. В следващия миг те се придвижиха надалеч, стремително набирайки скорост.

С гърба си усети креслото — претоварване от половин единица. Катерът застана върху опашката на бягащата верига от бледи светлинни. Не, той стоеше на едно място, полюшвайки се, а по дължината й от главата до опашката бягаха невидими вълни. Предните сфери растяха, а задните намаляваха. Сякаш пулсиращото сияние се прехвърляше от задните светлини към предните, после последното кълбо изчезна, в главата на колоната се появи нова сфера и веднага цикълът се повтори. Струваше му се, че бледите сфери една след друга се пренасят от опашката на колоната в началото й…

— То си отива — каза Наташа.

Гудков погледна видеолокаторите. Последните кълба непрекъснато изчезваха, но нови вече не се появяваха в полюляващата се колона. След секунда тя стана два пъти по-къса.

— Отива си — повтори девойката.

Гудков отрицателно поклати глава. Половината светлини бяха изчезнали, но с другите вече нищо не се случваше. Спазвайки разстоянието, те продължаваха невероятната гонитба. И той отново изпита дразнещото усещане, че някой се вглежда в него, че го вижда цял-целеничък, вижда в глъбините на душата му всичко явно и всичко потайно…

Лъч безжизнена светлина прониза кабината. Раздаде се плясък. Девойката извика.

Между нея и страничната стена се появи малък, колкото юмрук, светещ предмет. Точно такава сфера, както тогава, в Космоса. Но сега тя възникна вътре в кабината.

Светещата сфера — в Космоса на разстояние стотици метри тя им изглеждаше бледна — тук беше ослепителна. Тя пулсираше и се раздуваше като жива. Втурна се към приборите, плъзна се над пулта, задържа се върху клавишите за управление на торпедните апарати. Вече беше половин метър в диаметър. От пулта тя рязко зави към Гудков. Той седеше като парализиран. Тя се рееше на метър от лицето му, сякаш го разглеждаше. Стори му се, че времето спря. После внезапно тя отскочи още един метър и чувството, че някой се вглежда в душата му, стана по-остро и по-мъчително, стана непоносимо. И неочаквано тя се насочи към второто кресло, креслото на стрелеца.

Усещането, че в него се е устремил парализиращият поглед на анаконда, изчезна. Наташа пронизително извика. В ръката на Гудков се появи газов пистолет. Плазмената струя уцели точно центъра на кълбото през светещата прозрачна обвивка и тъмната сърцевина и се удари в стената, без да причини видима вреда на сферата. Но тя веднага поривисто се сви, стана два пъти по-малка. Продължи да се свива, да намалява… Превърна се в кълбенце колкото юмрук и изчезна със сух трясък.

В кабината замириса на нещо дразнещо и необичайно. На видеоекраните една след друга изчезваха бледните сфери, но Гудков вече не ги гледаше. Той се наведе над девойката. Тя беше в безсъзнание. Не можеше да разбере диша ли, или не.

Той внимателно я потупа по бузата. Очите й се отвориха, тя се приповдигна и в здрача на кабината се вгледа напред. През предния илюминатор светеха едри звезди.

* * *

— Съвременната наука вече може да разгадае всяка тайна — произнесе Пинчук. — Но е жалко, разбира се, че се намират хора — той изразително погледна Гудков, — на които нищо не им струва да провалят един грижливо планиран експеримент. И не би било зле да сложим някого в изолатора…

— Защо приказвате така, Николай Владимирович — рече Наташа (Щуб-старши й метна мрачен поглед). — Защо го нападате? Че нали приборите му са много по-добри…

— По-добри от прекрасното оборудване в астрономическия отсек на астероидната станция ли? — усъмни се Пинчук. — На това микроскопично катерче? А вие, драги, как смятате?

— Конвойният катер — сви рамене Гудков — е специализиран кораб за улавяне на метеорити, заплашващи керваните с малка тяга… Които пътуват от Земята до Юпитер и обратно — не се стърпя той. — Естествено е тогава всеки катер да е снабден с най-новите средства за наблюдение.

— По-добри от тези в една станция? — попита Пинчук.

— В една стандартна станция? Разбира се, че по-добри. По-добри дори и от тези в най-добрата. Че това е боен кораб, от него зависи животът на хората.

— Значи вие, драги, смятате, че сте успял да получите нова информация за открития от нас феномен?

— Разбира се — отвърна Гудков. Лицето му беше непроницаемо. — Само нека се споразумеем. С удоволствие ще ви помогна, но при условие, че няма да се опитвате да ме хванете на тясно. Разбрахме ли се?

Пинчук не намери какво да отговори. Наташа се усмихна. В очите на Щуб, както вчера, се появиха и веднага изчезнаха весели искрици. Гудков извади от горния си джоб касетка.

— Ето резултатите от моята лекомислена постъпка. Тук хронологично са записани данните за размерите, движението, скоростите и други характеристики на множествения светещ обект, наблюдаван сутринта в района на астероида Цирцея. Тук е записано и всичко относно кълбото, което се появи в кабината на катера.

— Значи смятате, че тук се съдържа абсолютно всичко?

— Не. Тук ги няма нашите субективни усещания. Нашата стопроцентова увереност, че това е живо същество. И вледеняващото чувство, когато ни се стори че то се вглежда в душите ни.

— Да — неочаквано се намеси Щуб. — И откровено казано… Впрочем вие сам разбирате.

— Добре — каза психологът. — Но какво ни дават субективните усещания? Нали тях не можем да ги използуваме в работата си.

— Вие сте професионалист и за вас е по-ясно — рече Гудков. — Мога да добавя само едно. Виждали ли сте някога езеро при безветрие?

— Естествено — недоумяващо кимна Пинчук. — Но…

— А игрива рибка по неговата огледална повърхност? Или водна змия, плуваща край брега му?

— Да… Тоест не — съвсем се разстрои психологът. — Тоест, разбира се, че да. Риби съм виждал колкото искате. Но змия май че не. Но защо…

— А още по-добре — изображението на Великата морска змия?

— Естествено — оживи се Пинчук. — Знаете, днес е общопризнато, че тя е също такъв обективно-субективен феномен, както и кълбовидната мълния. Да, казват че и в квантовата механика приборът влияе върху резултатите от измерванията. Запознат ли сте с квантовата механика?

— Учил съм я — кимна Гудков. — Спомняте ли си как рисуват плуваща морска змия?

— Да, разбира се… Във вид на една такава нагъната линия…

— Правилно. Плаващата морска змия има формата на вертикална синусоида. Тя се извива и затова плува бързо, а тялото й пресича повърхността на водата на няколко места. Според вас каква форма имат тези пресичания?

— Пресичането на тялото на змията с повърхностите ли? — повтори въпроса му Пинчук. — Според мене те са кръгли.

— Точно така. Приблизително това е окръжност, доколкото тялото на змията е цилиндър. Сега си представете, че в плоскостта, която представлява повърхността на водата, живеят двумерни същества.

— Двумерни ли? — възкликна психологът. — Какви са тия двумерни?

— Двумерни, ще рече, плоски. Плоски като безкрайно тънък лист цигарена хартия. Те имат двумерни тела и органите им за усещане са двумерни. Те не възприемат нищо извън границите на безкрайно тънкия слой вода. Като какво ще видят те Великата змия?

— Ами не зная — призна си Пинчук. — А вие, драги, как мислите?

— Аз ли? — каза Гудков. Той говореше все по-убедено: мисълта, която бе възникнала по време на преследването, досега беше просто едно хрумване; сега се осъществяваше, превръщаше се в изказани думи. — Те ще я възприемат само като окръжности, които се получават в местата, където змията пресича техния плосък двумерен свят.

— Да допуснем — съгласи се Пинчук. — Само че защо разправяте всичко това? Някакви си двумерни същества, тоест същества…

— Но сега си представете, че нашият свят представлява част от по-сложен четиримерен свят, както всяка плоскост е нищожна част от нашето тримерно пространство. Въобразете си, че в този висш свят цялата ни Вселена е точно същото, което за нас е плоската повърхност на езерото. И този свят, неосезаем за нашите органи на усещанията, е населен от същества също четиримерни. Те — ако това аналогично са птици — се носят над нашия свят, любуват се на отраженията си в него, но за нас остават непознаваеми. Или аналогични риби, които плуват под нашето пространство, без да подозират съществуването ни. Но има и друг момент. Те живеят в бездните дълбоко под нашия свят, но понякога изплуват до него, до повърхността на своето море, за да подишат глътка свеж въздух…

— Четиримерен въздух ли? — заинтересува се психологът.

— Естествено — кимна Гудков. — И представете си, че те, както и нашата змия, имат формата на цилиндър, само че четиримерен. И когато такова едно същество изплува, пресича нашето пространство, ние виждаме сфера. А ако то се извие, за да плува по-бързо, вече виждаме верига от сфери. Това е онази верига от окръжности, която се появява в плоскостта на водата от тялото на Великата морска змия…

— И вие предполагате?…

— Да — продължи Гудков. — Представете си, че едно от тях е завладяно от любопитство. Тримерните предмети като нашия астероид за него са същото, което за нас са седемцветните петна от нефт по повърхността на водата. Нашият Космос е повърхността на необятния океан, границата между две среди — едната, в която плува, и другата, в която диша. И то изплува всеки сто часа — толкова му стига неговият четиримерен въздух, — и то се пляска по повърхността на своя океан и разглежда всевъзможните разноцветни петна. А на нас ни се струва, че се вглежда вътре в нас, защото за него ние сме така разкрити, както за нас — плоските петна от нефт… И за него в нашия свят няма прегради — нито обективни, нито субективни. А на нас то ни изглежда ту като кълбо, ту като извиващ се сфероид, ту като верига от разнокалибрени сфери.

Гудков замлъкна. Няколко минути на масата цареше мълчание.

— Естествено аз не мога да дам изчерпателна оценка на вашата хипотеза — започна най-сетне психологът. — Но фантазията ви работи отлично. Само в нея заемат твърде много място разните му там сфероиди, четиримерни цилиндри и изобщо всякаква казуистика. Едва когато се научите да строите разсъжденията си върху основата на по-прости неща, едва тогава…

— С удоволствие — съгласи се Гудков. — Тогава как ви се нрави следната наистина по-проста хипотеза. Всички астероиди са просто сечения на някакво четиримерно водорасло. И примерно всички планети. И естествено всички животни…

— А хората? — тихо запита Наташа.

— И хората също. Да, това е една отлична мисъл. Всички ние сме тримерните сечения на един и същ четиримерен човек, тогава защо да спорим и да се караме? Или още едно обяснение: да кажем, някакъв мъж и някаква жена са две сечения на една и съща четиримерна личност. И когато този мъж срещне тази жена…

Гудков замълча. Наташа поруменя. Пинчук размишляваше каква професионална оценка да даде на последната хипотеза.

— Ама ако говорим откровено, и ти си една змия… — неочаквано наруши мълчанието Щуб, вперил напрегнат мрачен поглед в Гудков.