Ан Маккафри
Белият дракон (5)

Глава 4
Холд Руат — фермата на Фидело, 15.5.10 — 15.5.16

През следващите няколко дни на Джаксъм му стана ясно: едно беше да вземе твърдо решение да научи Рут да дъвче огнен камък, друго — да намери за това време. Буквално нямаше и минутка. Дори през ума му мина нечестивата мисъл, че Н’тон може да е намекнал за плановете му пред Литол и той измисля все нови занимания, че да е зает от сутрин до вечер. Но бързо отхвърли тази мисъл. Н’тон не беше способен на лицемерие. А дните му с нищо не се различаваха от предишните: сутринта — грижи за Рут, после учене, после задължения в холда. Предишните Обороти Литол го вземаше със себе си на събиранията в другите холдове. Там Джаксъм мълчаливо слушаше, какво се говореше и вникваше в тънкостта на управлението на холд. До сега не се беше замислял за това. А ето, че вече отчаяно му трябваше свободно време. Време през което той да прави каквото си поиска, без после да дава обяснения.

Другият проблем беше, че където и да отидеха двамата с Рут, рано или късно се появяваха и огнените гущери. Менолли беше права, като ги наричаше най-големите клюкари. Това означаваше, че е изключено да учи Рут на забранени неща в тяхно присъствие.

Джаксъм се опита да се избави от тях, и като за начало накара Рут да ги пренесе на платото във Високите Хълмове, където се учеха да летят в Помежду. Това беше пустинно, безжизнено място — рядката планинска трева едва се подаваше изпод слегналия се късен сняг. Той даде на Рут ориентирите, когато се намираха във въздуха и без около тях да има обичайната свита гущери. Но едва успя да стигне до двадесет и второто вдишване, когато над главата на дракона изникна зелената самка на Дилана, а веднага след нея, синият на иконома. Гущерите писнаха от учудване и започнаха да се оплакват от студа.

Джаксъм направи още два опита. Единият път в безлюдните равнини на Керун, вторият — на необитаемият остров близо до бреговете на Тилек. Гущерите обаче ги следваха неотлъчно.

Първоначално, това преследване го ядоса, даже си мислеше да говори с Литол. Но здравият разум му подсказа, че надали той е наредил на Дилана или на иконома да му „зачислят“ гущерите си. По-вероятно, те бяха решили да го направят сами, водени вероятно от лъжливо разбиране за дълг. Какво ли можеше да направи в такъв случай? Да говори с Дилана? Джаксъм знаеше: тя първо щеше да се разплаче, да кърши ръце, а после ще побегне право при Литол. Може би с Бранд, иконома, разговорът щеше да потръгне по-леко?

Той беше дошъл от холд Телгар само преди два Оборота, когато стана ясно, че предишният иконом няма да се справя със задачите си. Вероятно Бранд щеше да разбере, че му трябва свободно време.

Джаксъм се отправи към работната стая на Бранд, веднага щом се върна в Руат. Икономът тъкмо мъмреше слугите, че заради немарливостта и недоглеждането им, в складовите помещения пещерните змии бяха повредили немалко припаси. За изненада на Джаксъм, при неговото появяване мъмренето веднага беше прекратено, а слугите бяха пуснати само с наказанието да се явят пред Бранд с по две убити змии — нещо което щеше да ги накара да се поизпотят няколко дни.

Джаксъм пое дълбоко въздух преди да започне да говори. Бранд почтително изчакваше. Той се държеше сякаш пред него е Литол или някой знатен гост. Момчето неволно си спомни своето неотдавнашно избухване и се зачуди да не би причината да е в това. По скоро не, Бранд не беше свикнал да раболепничи. Той имаше бистър поглед, здрави ръце и осанка на човек, който според Литол заслужава пълно доверие.

— Бранд, — каза най-накрая Джаксъм — В последно време забелязвам, че Руатските огнени гущери ме следват неотлъчно. Имам предвид зелената на Дилана и твоят син. Наистина ли смяташ, че това е необходимо? — Съдейки по израза на лицето му, Бранд беше искрено учуден, но Джаксъм продължи: — Виждаш ли, понякога ми се иска да бъда сам…съвсем сам. А сам знаеш, че на света няма по големи сплетници от гущерите. Току виж разбрали нещо погрешно…сам разбираш за какво говоря.

Бранд кимна разбиращо.

— Приеми извиненията ми, владетелю Джаксъм. Уверявам те, че ние просто се тревожехме. Дилана много се разтревожи, когато ти и Рут започнахте да летите Помежду. Тогава започнахме да изпращаме след вас и огнените гущери. Само за да знаем дали всичко е наред. Разбира се, отдавна трябваше да отменя това нареждане.

— От кога за теб станах „владетелю Джаксъм“, Бранд?

Устните на иконома потрепнаха

— От същата тази сутрин… владетелю Джаксъм.

— Не исках точно това.

Бранд леко кимна с глава.

— Както ни каза управляващият Литол, ти вече си достатъчно възрастен и напълно достоен за да преминеш Утвърждаване, владетелю Джаксъм, и ние… — икономът се усмихна дружелюбно и непринудено — ние трябва да се държим както подобава.

— Е, …благодаря.

Джаксъм, стараейки се да запази остатъците от душевното си равновесие, напусна стаята на иконома. Но зад първия завой се спря и се замисли над думите на Бранд. „Достатъчно възрастен и напълно достоен за Утвърждение…“ … И, като за капак на всичко лорд Грока напираше да го ожени за своята дъщеря. Да-а, на хитрия владетел на холд Форт нямаше и да му хрумне подобна мисъл, ако имаше някакви съмнения за Утвърждаването му.

Вчера, перспективата за бързото Утвърждаване щеше да го зарадва безкрайно, но днес го водеше до отчаяние. Стане ли веднъж владетел на Руат, вече няма да има никакъв шанс, дори веднъж да излети на бой срещу Нишките. А ако това е така, то той … не иска да е владетел на Руат. Тоест, все още не иска. И не му трябва жена, наложена му против волята му…

Трябваше да каже на Менолли, че няма никакви проблеми с хубавичките дъщери на фермерите — трябваше само да намигне и всяка от тях беше готова да му скочи на врата. Макар, че не гореше от желание да следва примера на своите връстници, които се завираха под всяка пола. Само това оставаше, да получи и репутацията на женкар, като Мерон или онзи глупак, синът на лорд Лоуди, когото Литол успя да си изпрати обратно под някакъв благовиден предлог. За лордовете не беше проблем да имат деца от която си жена поискат, но всичко си имаше граници!

Но все пак щеше да се наложи да потърси някоя хубава девойка. Срещите с нея, щяха да му дадат необходимото алиби, а той щеше да се заеме с по-важни работи.

Джаксъм разкърши рамене. Подчертаната вежливост на Бранд действаше вдъхновяващо. Сега, като си спомнеше, имаше и други признаци за промененото отношение на обитателите на холда към него — зает с мислите си за огнения камък, досега просто не беше ги забелязвал. Сети се, че Дилана в последните няколко дни престана да го тъпче с храна, а Дорс избягваше да му се мярка пред очите. Дори и Литол изостави сутрешната си заинтересованост за здравето на Рут и предпочиташе да говорят за работата, която трябваше да вършат през деня…

В деня, когато се върна от Главната Работилница на Ковачите, Литол и Финдер бяха толкова нетърпеливи да узнаят какво е говорил Уонзър, че цяла вечер Джаксъм им преразказваше целия доклад на Звездоброеца. И въобще не обърна внимание на странно притихналите подопечни на Настойника си. Още повече че Литол, Финдер и Бранд се държаха както обикновено…

А на другата сутрин, набързо закусиха и поеха на път — над току що засетите ниви се очакваше Нишковалеж.

„Трябваше да им го кажа много отдавна“, — помисли си Джаксъм, влизайки в стаята си.

Когато се грижеше за Рут, никой не трябваше да го безпокои — благодатно усамотение, което момчето едва сега започваше да осъзнава. Обикновено той чистеше дракона и го мажеше с масло рано сутрин или късно вечерта. Освен това ходеха на лов през три дни. Белият дракон беше по-малък от събратята си и се нуждаеше по-често от храна. Огнените гущери от холда съпровождаха Рут и пируваха заедно с него. Хората ежедневно хранеха своите питомци, но да изкоренят от тях инстинкта на ловци, беше невъзможно. Впрочем, никой не се беше и опитвал. Те се привързваха към хората в момента в който излизаха от яйцето, но внезапната уплаха или просто каприз веднага можеше да ги запрати Помежду, понякога задълго. А когато се завърнеха, те се държаха сякаш нищо не е станало.

Джаксъм знаеше, че днес Рут е в настроение за лов. Той усещаше нетърпението на приятеля си. Усмихвайки се облече тежките летателни дрехи и го попита дали има някакви предпочитания.

„Искам уерр, — отвърна драконът. — Сочен тлъст уерр от равнината. А не някакъв жилав от планините!“

И той изръмжа, красноречиво изразявайки отвращението си.

— Струва ми се, че наистина си гладен, — каза Джаксъм, влизайки при него в Уейра. Рут вдигна глава и леко го побутна с носа си в гърдите — прохладният дъх на дракона, преминаваше даже и през дебелите дрехи. Очите му преливаха в червени бликове. Той се доближи към металните врати и ги разтвори с предните си лапи.

Руатските огнени гущери се виеха из въздуха, възбудени от глада на Рут и самите те изпълнени с нетърпение. Старият кафяв дракон, обикновено седящ на стражевите скали, гръмогласно им пожела добър лов, а ездачът му им помаха с ръка.

Десятъците, изплащани им от холдовете, позволяваха на Уейровете да отглеждат собствени стада за изхранване на драконите. Но нито един Лорд или владетел не се сърдеше, ако на някой ездач му се наложеше да нахрани дракона си в неговите земи. Джаксъм сам беше владетел, следователно имаше право на всичко в границите на Руат. Трябваше само да спазва правилата на приличие. Е, Литол не трябваше да му обяснява специално, че Рут трябва да се храни поред в различни ферми за да не нанесе прекалено големи загуби. Тази сутрин Джаксъм даде на Рут ориентири за богата езерна ферма, където по думите на Настойника му, отглеждаха самци-уерове. Когато се появиха там, стопанинът тъкмо обикаляше нивите. Той ги приветства доста приветливо. Джаксъм вежливо се осведоми за здравето му, за стадата, и добри ли са люпилата на уеровете.

— Няма да е лошо да кажеш една две думи за мен пред Литол, — каза фермерът, и Джаксъм долови в тона му нотка на обида. — Колко пъти съм го молил за яйце от огнен гущер! Полага ми се поне едно като на фермер, а и ми е много необходимо. Как да развъждам уеррове, когато пясъчните змии подкопават гнездата им и прояждат черупките на яйцата им. По четири — пет яйца във всяко люпило се оказват празни! А доколкото съм чувал огнените гущери пазят гнездата от всякакви такива гадости. Говорих с едно момче от Голото езеро, а и не само с него и всички са на мнение че гущерите са много полезни. Не, наистина Лорд Джаксъм, аз съм фермер вече дванадесет оборота, даже повече отколкото ми се полага. Полон от Голото езеро — само десет и вече са му дали!

— Не мога да си представя Тегер, как са те подминали — каза Джаксъм. — Добре, ще видя какво може да се направи. Сега не разполагаме с нито едно люпило, но щом се появи, ще видим.

Тегер му благодари и препоръча да изпрати Рут при стадото самци, които пасяха на езерото.

— Благодаря — каза Джаксъм, а Рут добави такъв рев на благодарност, че ездитното животно на фермера заподскача уплашено. Тегер сърдито дръпна поводите, не позволявайки на животното да се впусне в галоп. Джаксъм скочи от рамото на Руд и си помисли, че надали Тегер ще може да направи Впечатване на огнен гущер…

„Прав си — каза Рут — На този човек вече са му давали яйце. Мъничето веднага избягало Помежду и не се върнало…“

— Откъде знаеш това?

„Огнените гущери ми разказаха“.

— Кога?…

„Когато се е случило. Току що си спомних за това. — Изглежда Рут беше много доволен от себе си. — Когато те няма, те ми разказват много интересни неща“.

Внезапно Джаксъм забеляза, че около тях го нямаше обичайният ескорт от гущери, независимо от това, че сега щяха да ловуват. А той не имаше предвид пълна забрана за всички гущери да ги следват…

„Искам да ям, — жално напомни Рут. — Къде ми е уерра?“

Те се приближиха към езерото и драконът го остави на тревисто възвишение за да може да наблюдава лова. Рут излетя и в този момент във въздуха изникна цял рояк огнени гущери. Един след друг те кацнаха на тревата, очаквайки почтително Рут да ги покани да се хранят с него.

Някои дракони имаха навика дълго да гонят стадото за да намерят най-тлъстото животно. Но Рут бързо направи своя избор, сякаш уловил мисълта на Джаксъм, че Тегер никак няма да се зарадва, ако разгонят уерровете. Той скочи върху един самец и мигновено му счупи врата.

Рут се хранеше с вродено изящество. Остави на поласканите гущери да огризват костите и разкъса втори самец. Уеровете се бяха събрали на другия край на пасището, и като че бяха започнали да се успокояват, но драконът неочаквано се издигна във въздуха и скочи върху трети.

„Казах ти че искам да ям“, — каза виновно.

Джаксъм се разсмя:

— Давай, Рут! Напълни си стомаха както трябва.

„Аз не си пълня стомаха, — отвърна Рут с укор. — Просто съм много гладен…“

Джаксъм замислено разглеждаше пируващите гущери. Интересно, колко ли от тях са от Руат.

„Всички са местни“, — веднага отвърна Рут.

Джаксъм се усмихна криво. От руатските гущери се отърва, но каква беше ползата? Стига само един огнен гущер нещо да разбере и всички го научават. Значи все пак ще се наложи да се крие…

Момчето знаеше, че да се сдъвче и преработи огненият камък в стомаха на дракона, трябваше да мине известно време, за да се получи най-добър ефект. Опитните ездачи даваха на драконите си огнен камък няколко часа преди Нишковалеж. Колко ли бързо ще успее Рут да погълне достатъчно количество за да се получи пламък? Това никой от двамата не знаеше. И трябваше да се действа внимателно. Драконите се различаваха по бързината на преработването на камъка и вместимостта на втория им стомах, така че всеки ездач, трябваше сам да определи особеностите на „звяра“ си. Ако само можеше да тренира Рут във Уейра под ръководството на опитен наставник…

Добре, че снабдяването с огнен камък не беше проблем. В холда винаги имаше запас за Уилт, стария кафяв дракон — на стражевите възвишения винаги имаше голяма купчина. Можеше да измъкне малко, пък и на Рут не му трябваше толкова, колкото на голям дракон…

Все пак работата опираше до липсата на време. Сутринта Джаксъм беше свободен само защото Рут трябваше да ловува. Освен това трябваше да се прибира в Руат по обикновения начин — нахранените дракони избягваха да влизат Помежду, така можеха да се разболеят сериозно…А следобед Литол щеше да оглежда пролетните посеви. И ако Джаксъм искаше да мине Утвърждаване и да стане Владетел, не трябваше да отсъства. Интересно, дали пък Лордовете не се страхуваха, че ще заприлича на баща си? Те бяха готови безкрайно да разсъждават за произхода, за кръвта и за това какво влияние оказва произхода на човека върху неговия характер. Дали ще заговори кръвта на Факс или ще е наследил чертите на майка си. Да, всички много обичаха да говорят за нея. Но трябваше само да спомене нещо за баща си и веднага прехвърляха разговора на друга тема. Дали се страхуваха да не тръгне по стъпките му? Или просто от вежливост не искаха да говорят лошо за мъртвите?

Джаксъм се беше пробвал да се постави в ролята на завоевател, като баща си. Как щеше да се разправи с Набол, с холд Форт…, впрочем не, холд Форт беше прекалено голям залък. Може би с Тилек? Или с Кром? Май също нямаше да стане — Керн, големият син на Нессел, владетелят на Кром, беше славен момък, как можеше да му отнеме нещо, което по право му принадлежеше?

Черупки! За какви завоевания може да става въпрос, когато не може да се оправи със собствената си съдба и съдбата на дракона си!

Рут се приближи сит и доволен, отдалеч се виждаше издутият му корем. Легна на дъхавата, затоплена от слънцето трева и започна да си облизва ноктите — беше много чистоплътен. Джаксъм го изчака, докато свърши и попита:

— Ще можеш ли да летиш след такъв обяд?

Рут обърна глава и го изгледа с укор.

„Аз винаги мога да летя. — Дъхът му беше с сладникав мирис на свежо месо. — Да не би пак да се безпокоиш?“

— Искам с теб да сме като истински ездач и дракон. Искам да се бия с Нишките — да седя на гърба ти, а ти да бълваш огън!

„Тогава давай да го направим, — каза Рут. — Аз съм дракон, а ти си моят ездач. Къде е проблема?“

— Навсякъде ни следват огнени гущери…

„Нали се разбра с дебелака, — така Рут наричаше Бранд, — да не ни преследват. Ето че, вече не се появяват. Тук ги няма!“

— Затова пък се появиха други, а ти сам знаеш, колко са приказливи. — Джаксъм си припомни казаното от Менолли и попита: — Тези, които са тук, за какво си мислят?

„За стомасите си. За това, че уеровете бяха тлъсти и угоени. За това, как добре са се наяли. За пръв път от толкова Обороти…“

— Ако им заповядаш да се махнат, ще те послушат ли?

Рут издаде звук, сякаш подсвиркна, фасетъчните му очи заблестяха — на дракона му стана смешно.

„Те ще се опитат да разберат защо. Но мога да им кажа, ако искаш. Може наистина ще се махнат за известно време…“

— Гущерите са си гущери, любопитството им е повече от здравия разум, — каза Джаксъм. — Добре де, както обича да казва Робинтън, неразрешими проблеми няма, трябва само да се помисли. Ами давай да помислим!

По целия път до Руат стомахът на Рут силно гъргореше. Повече от всичко му се искаше да се легне на топлите камъни и да заспи. Кафявият стражеви дракон го нямаше на обичайното му място и Рут се разположи на скалата. Джаксъм наблюдаваше приятеля си от главният двор, докато той не заспа, а после тръгна да търси Литол.

Дори и Бранд да беше говорил с Настойника, относно молбата му — това никак не си личеше по поведението на Литол. Той поздрави Джаксъм по обичайния си сдържан начин, и веднага го предупреди да не прекалява с храната, сякаш им предстоеше дълго пътуване. С тях щеше да дойде и Тордрил, един от старшите възпитаници на Литол, наследник на Владетеля на Иста.

Андемон, Водачът на гилдията на земеделците, беше изпратил нови семена за посев — бързорастяща пшеница. С това зърно вече бяха засявали пълните с личинки поля на юг. Тамошните растения израснаха учудващо здрави, способни да се противопоставят на болестите и да издържат на дълги засушавания. Сега Андемон искаше да разбере, как ще се „чувства“ пшеницата му в дъждовния северен климат.

Усложненията идваха единствено от старите фермери, които упорито отказваха да приемат каквото и да било нововъведение…

— Дебелокожи са, като Древните — ругаеше ги Литол, но така или иначе за всеки намираше подходящ начин да го убеди. Така стана и с Фидело, стопанинът на фермата, която възнамеряваха да посетят. Наистина той беше от новите, предшественикът му загина, настигнат от Нишките, когато ловувал диви уерове.

Закусиха набързо и поеха на път. От гледна точка на Джаксъм, беше малко скучно да „пълзи“ яздейки по полето, когато можеше за един миг да ги прекоси на гърба на Рут. Но понякога му харесваше да язди, особено днес, когато във въздуха се чувстваше пролетта.

Фермата на Фидело се намираше на североизток от Руат, на планинското плато, близо до покритите със сняг върхове на Кром. Когато се доближиха до платото, синият огнен гущер, който се беше свил на рамото на Тордрил, издаде пронизителен приветстващ писък и се изстреля във въздуха, поздравявайки приближилия се кафяв, който явно принадлежеше на Фидело. Двата гущера изчезнаха Помежду. Тордрил и Джаксъм се спогледаха, това означаваше, че във фермата щяха да ги посрещнат с горещ клах и много ядене.

Фидело, сам беше излязъл на пътя да ги посрещне. Яздеше здраво ездитно животно, което още не беше си сменило зимната козина. Холдът беше уютен и спретнат, макар и неголям. Обитателите му, включително и семейството на предишният фермер, излезе да посрещне гостите.

— Готвачът му е много добър, — тихичко прошепна Тордрил, когато тримата младежи влязоха в залата и се заеха с яденето. — И сестра му изглежда чудесно, — добави той, когато към тях се приближи момиче с купа димящ клах.

Джаксъм за пръв път се вгледа внимателно в нея и се съгласи, че девойката определено беше красива. Ако не друго, то Тордрил имаше вкус. Изглежда не случайно Бранд не сваляше очи от него, когато минаваха отвъд моста в селцето на работниците…

Колкото и странно да изглеждаше, сестрата на Фидело хвърляше закачливи погледи на Джаксъм, а на Тордрил изобщо не обръщаше внимание. Бъдещият владетел на Иста се опита да завърже разговор, но тя му отговаряше кратко и гледаше само Джаксъм. Тя се отдалечи, едва когато се появи брат и и предложи всички да отидат да огледат полето, иначе щеше да се наложи да яздят обратно през нощта

— Интересно! — каза Тордрил, пристягайки сбруята преди да се качи на седлото, — Дали щеше да я свалиш толкова лесно, ако аз, а не ти бях владетел на Руат?…

— Да я сваля? — възмути се Джаксъм. — Ние просто си говорехме…

— Е, значи ще я свалиш следващия път, когато ви се предостави възможност да… си поговорите. Предполагам, че Литол няма да възразява против няколко хлапета. Баща ми казва, че това даже е полезно — кара законните наследници да са по-усърдни. Ама и ти върви на теб! Настойникът ти е израснал в Уейр, а това значи, че не гледа строго на тези …неща…

Тук към тях се присъединиха Литол и Фидело, и се наложи да прекратят разговора. Още повече, че забележката на Тордрил даде на Джаксъм храна за размисъл. Как я наричаха — Корана? Е, какво пък, тя може а му е от полза. Пък и тук във фермата имаше сам един огнен гущер и нямаше да е проблем да бъде държан настрана…

Когато се прибраха в Руат, късно вечерта, Джаксъм тихичко се измъкна и се качи на стражевите скали. Старият дракон и неговият ездач бяха излетели на патрулен полет, и момчето безпрепятствено събра цял чувал с огнен камък от голямата купчина на кафявия

На сутринта, сякаш случайно попита Литол, дали според него, са закарали достатъчно зърно във фермата на Фидело — все пак нивите му бяха големи, ами ако не му стигне? Литол, изгледа възпитаника си и се съгласи, че още половин чувал няма да е излишен. Тордрил беше наблизо; учудването му се смени със завист и с възхищение към хитростта на Джаксъм — толкова бързо беше успял да измисли благовиден предлог за посещение във фермата. Литол заповяда на Бранд да донесе още половин чувал зърно от складовите помещения. Джаксъм го взе и се отправи към стария склада за да облече летателния си костюм.

Ситият Рут беше в отлично настроение. Единственото което го интересуваше е дали близо до фермата има езеро. Джаксъм смяташе, че реката е достатъчно широка за да се изкъпе драконът, но не забрави да му напомни, че целта им днес беше друга.

И ето че излетяха. Никой не забеляза допълнителният чувал, нито бойните ремъци. Огнените гущери както обикновено се виеха около Рут на плътен облак, но когато белият дракон изскочи от Помежду над фермата на Фидело, не ги последва нито един.

Фермерът сам прие допълнителното зърно и така сърдечно поблагодари, че Джаксъм се сконфузи, прекрасно съзнавайки двуличието си.

— Не успях да кажа на Настойника ви, владетелю Джаксъм, — каза Фидело, — но съм приготвил за тези семена, чудесна нива. Много бих искал да получа добра реколта и да оправдая доверието му…не желаете ли нещо за хапване? Жена ми…

„Само жена му“, — помисли си Джаксъм разочаровано, но на глас каза:

— Разбира се, благодаря! Утрото е чудесно, така че няма да откажа.

Той нежно потупа Рут по хълбока, и влезе в холда след Фидело. И с одобрение забеляза, че и вътре беше чисто и спретнато, както и предишния ден, въпреки че днес не очакваха гости. Корана не се виждаше никъде, но бременната съпруга на Фидело, веднага усети истинската причина за посещението му.

— Всички отидоха на реката, лорд Джаксъм, на островчето за да събират върбови пръчки, — съобщи тя кокетно, докато му наливаше клах. — Твоят великолепен дракон ще те отведе до там за миг.

— Нима на лорд Джаксъм ще е интересно да гледа как се събират върбовите клонки с които връзваме снопите? — учуди се Фидело, но така и не получи пряк отговор.

След като си размениха обичайните вежливости, Джаксъм нареди на Рут да се издигне, помаха с ръка на фермера и премина през Помежду в далечните планини, където, никой не можеше да ги види. Отнякъде се появи кафяв огнен гущер и започна да кръжи около тях.

— Черупки!. — изруга Джаксъм. — Рут, кажи му да се разкара!

Гущерът моментално изчезна.

— Отлично. Сега ще те уча да дъвчеш огнен камък.

„Знам как се прави“.

— Само ти се струва, че знаеш. Имал съм си достатъчно работа с ездачи и знам че никак не е просто!

Той извади от чувала парче огнен камък с размерите на юмрук — а честно казано, юмруците на Джаксъм не бяха малки. Рут презрително изсумтя, но момчето строго му нареди:

— А сега трябва да мислиш за втория си стомах.

Рут взе камъка и прикри очите си с клепачи. Но внезапно г и отвори, озадачен от хрущенето на камъка между зъбите си.

— Нарочно ли толкова силно хрупаш? — попита Джаксъм.

„Това е камък! — И вътрешният клепач се плъзна по окото му: Рут преглътна. — Мисля си за другия си стомах“, съобщи той изпреварвайки с малко въпроса на Джаксъм. Той после се кълнеше, че е чул как разтрошеният камък се търкаля по хранопровода на дракона.

— Сега, — каза той, — предполага се че трябва да избълваш огън.

„Знам. Мога. Но нещо не се получава…“

Джаксъм му подаде още едно парче, по голямо от първото. Този път хрупането на дракона не му се стори толкова ужасно силно. Рут отново преглътна и седна на задни лапи в очакване.

„ОПС!“ — И веднага след мисленото възклицание от вътрешността на Рут се разнесе гъргорене, което накара дракона подозрително да огледа корема си. Устата му се отвори и… Джаксъм изплашено извика и отскочи настрани — от устата на Рут се измъкна тънко езиче пламък. Рут също се отдръпна назад и не падна единствено заради това, че успя навреме да се подпре на опашката си.

„Струва ми се че ми трябва още камък, за да мога да направя по голям пламък…“

Джаксъм му даде още няколко парчета. Рут го погълна много по-бързо и веднага блъвна огън.

„Така е вече по-добре!“ — удовлетворено каза той.

— Но няма да свърши работа против Нишките. — Рут без излишни приказки отвори уста за нова порция камък. Всичко донесено от Джаксъм изчезна много бързо. И най-накрая белият дракон успя да избълва достатъчно силна струя огън, която изгори доста голяма ивица трева.

— Не е зле за начало, — каза Джаксъм, — но, според мен още не го правим както трябва.

„И освен това — добави Рут, — още не сме горили нишки във въздуха.“

— За това още не сме готови. Но поне доказахме, че можеш да дъвчеш огнен камък!

„Никога не съм се съмнявал в това.“ — Аз също. Но, виждаш ли Рут, — и Джаксъм тежко въздъхна, — ще ни се наложи да изхабим много огнен камък, докато се научиш да поддържаш постоянен пламък…

Това натъжи Рут. Джаксъм започна да го утешава, галейки го по главата и чешейки го по ямките над очите:

— Трябваше да ни разрешат да се учим заедно с другите млади ездачи. Не е справедливо така, и винаги съм го казвал. Знам че ти е трудно. И на мен също ми е трудно. Но се кълна в Първото Яйце, че ще постигнем всичко, което поискаме!

Отначало Рут просто позволяваше да го утешава, но после наистина се ободри:

„Просто ще трябва да тренираме по-усърдно. Трябва следващият път да вземем повече огнен камък. Кафявият Уилт, не дъвче много. Прекалено е стар вече“.

— Точно заради това го направиха и страж.

Джаксъм изтърси на земята това, което беше останало в чувала, завърза го и го омота около кръста си. Така и не му потрябваха днес бойните ремъци. Тъкмо щеше да изпрати Рут обратно в къщи, в Руат, но се сети, че няма да е зле да си направи алиби.

Той лесно намери речният остров, където събираха върбовите пръчки. Корана веднага изтича да го посрещне, и той изведнъж осъзна, че тя наистина не изглеждаше зле. Тъмните и коси бяха чаровно разрошени…

— Да не би днес да са падали Нишки?… — Попита тя веднага щом се приближи. Зелените и очи се завъртяха тревожно.

— Не, защо?

— Целият миришеш на огнен камък…

— А, това е от летателният ми костюм. Винаги го обличам по време на Нишковалеж и миризмата се е задържала. Сам вече не я забелязвам… — Ето какво значи не беше предвидил. Трябваше да се измисли нещо и при това много бързо.

— Донесох на брат ти още зърно за посев…

Корана започна да му благодари за неговите грижи за малката им ферма. После се смути и млъкна. Джаксъм реши да я разговори както трябва и и предложи помощта си при събирането на клонки.

— Владетелят, тоест аз, трябва да изпробва сам всичко, което изисква да правят подчинените му. — заяви той в отговор на възраженията й.

Работата му хареса. Когато се събра голям сноп, той предложи да го отнесе в холда — при условие, че Корана ще полети заедно с него. Тя се уплаши, но Джаксъм я увери, че няма да минават Помежду. Докато Рут кръжеше над фермата, успяха да се целунат няколко пъти и Джаксъм реши, че от сега момичето няма да бъде само оправдание за отлъчките му.

След като я остави в холда заедно с товара й, Джаксъм даде отправна точка на Рут, тяхното планинско езеро. Къпането в студената вода не го привличаше, но да се върне в Руат, без да се е избавил от миризмата на огнен камък, беше най-малкото неразумно. Джаксъм дълго ми и търка с пясък бялата кожа на приятеля си. После изпра панталоните и ризата си и ги просна по храстите да се сушат. Слънцето през това време премина полудневната черта — отлъчката им ставаше заплашително голяма. Флиртът с Корана не можеше да бъде оправдание за цялото време. Трябваше да рискуват и да се върнат сутринта.

Но все пак не беше отчел една тънкост, заради която тяхното малко приключение с Рут, едва не беше разкрито.

Джаксъм тъкмо обядваше, когато в съзнанието му се вмъкна отчаяният призив на дракона.

— Рут ме вика, — обясни той, скачайки от масата.

„Стомахът ми гори…“ — оплака се драконът.

„Черупки! Това е от огнения камък, — тичайки по безлюдните коридори отвърна Джаксъм. — По-бързо навън! Лети на стражевите скали, там където Уилт изхвърля пепелта…“

Рут изобщо не беше уверен че ще може да излети.

„Глупости. Ти сам каза че винаги можеш да летиш!“ — Само това трябваше — Рут да изпразни втория си стомах посред уейра. Оставаше и Литол да реши да провери, какво се е случило с белия дракон и защо Джаксъм излетя така стремително от обяда.

„Не мога да се мръдна от мястото си — простена Рут. — Лошо ми е…“

— Всичко е наред, просто трябва да повърнеш огнения камък, — каза Джаксъм, влитайки в Уейра. — Драконите винаги я повръщат! Но само не в Уейра, Рут! Моля те!…

Но всичко беше напразно — в следващия миг на пода вече димеше купчина мокър кафяв пясък.

„Сега ми е много по-добре…“ — тихо каза драконът, гледайки виновно Джаксъм.

— Ослушай се, да не идва Литол? — разтревожено попита момчето. И грабна метлата и ведрото. Само дано успееше да изчисти преди целият Уейр не се е омирисал. За щастие Рут беше погълнал много малко огнен камък, много по-малко отколкото трябваше за четири часов бой с Нишките и всичката пепел се събра в ведрото. Джаксъм я изнесе и посипа пода с пясък.

Сега вече можеше да си поеме дъх и ободряващо потупа Рут по врата. Следващият път едва ли щяха да забравят да изхвърлят пепелта на някое по-безопасно място…

Джаксъм се върна на масата без да дава никакви обяснения, а и никой не му ги поиска — още едно свидетелство за придобитото уважение на околните.

Следващата вечер те отмъкнаха толкова огнен камък, колкото можеше да носи Рут. По време на този им набег, към тях се опитаха да се присъединят половин дузина огнени гущери, но Рут веднага ги отпращаше.

— Не позволявай да ни следят, — казал Джаксъм.

„Те са просто любопитни. Освен това ме обичат.“

— Общата любов има обратна страна.

Рут въздъхна.

— Да не ти е тежко? — Джаксъм се уплаши да не би да е претоварил приятеля си.

„Разбира се че не. Аз съм много силен!“

Джаксъм си беше избрал място в пустошта на Керун и насочи Рут. Там имаше цяло море за къпане и много миризлив пясъчен сапун, който да изчисти миризмата на фосфин. И горещо слънце — да изсуши дрехите.