Ан Маккафри
Белият дракон (3)

Глава 2
Уейр Бенден.
Тринадесети Оборот от сегашното Преминаване

Вечерният сумрак се сгъстяваше над Уейр Бенден. Робинтън се изкачваше по стъпалата към уейра на кралицата. За миналите тринадесет Оборота му се беше налагало да ги преминава безброй много пъти…

Задъхан, менестрелът, спря да си поеме дъх и се обърна към следващия го човек:

— Май улучихме подходящото време, Торик! Струва ми се, че не са забелязали нашето пристигане. А и надали някой ще започне да разпитва Н’тон! — той кимна към едва виждащия се в полутъмата силует на Предводителя на Форт Уейр, който пресичаше дъното на бенденската Чаша, в посока към ярко осветените Долни пещери. Но Торик не гледаше него, а високия корниз, където на задните си лапи седеше бронзовият Мнемент. Фасетъчните му очи проблясваха в тъмнината и ги следяха. Зейр здраво хвана с нокти ухото на менестрела и плътно обви опашката си около врата му.

— Не се бой, няма да ти направи нищо, — каза Робинтън, отчасти за да успокои и владетеля на Южния холд, който напрегнато разглеждаше надвисналото над тях чудовище.

— Той е поне два пъти по-голям от най-големите дракони на Древните, — отвърна Торик шепнешком. — А аз си мислех, че Н’тоновия Лиот за грамаден!

— Предполагам, че Мнемент е най-големият от бронзовите на Перн, — Робинтън премина последните стъпала. Той си мислеше за противната пронизваща болка, появила се неведомо откъде в гърдите му. Беше се надявал, че неочакваната почивка през последните дни ще я облекчи, но това не стана. Може би ще трябва да се посъветва с Майстор Олдайв от Гилдията на лекарите…

— Добър вечер, Мнемент! — каза той, стъпвайки на корниза и се поклони на бронзовия гигант. — Винаги ми се е струвало, че не вежливо да мина покрай него без го поздравя, — подхвърли към Торик и отново се обърна към дракона: — Това е моят приятел Торик. Леса и Ф’лар го очакват.

„Зная, вече им казах, че сте тук“.

Робинтън се закашля. Мнемент много рядко благоволяваше да отговори и всеки път Робинтън се чувстваше много поласкан. Но не предаде казаното от дракона на Торик. Южнякът и без това не беше на себе си.

Торик бързо се придвижи към коридора, като се стараеше Робинтън да бъде между него и Мнемент

— Трябва да те предупредя, че Рамот е по-голяма! — стараейки се да скрие усмивката си, каза менестрелът.

Торик измърмори нещо, и в следващият момент приглушено ахна — коридорът ги изведе право в спалните покои на бенденската кралица. Уейрът, изкопан в дебелата скала беше огромен. Рамот спеше разпростряла се върху каменното си ложе, обърнала клиновидната си глава към входа. Кожата на Кралицата искреше като живо злато в сиянието на няколко светилника…

— Радвам се, че те виждам, Робинтън! Най-после се върна! — възкликна Леса и се хвърли насреща му. — А както виждам и тен си хванал!…

И за голямо изумление и възторг на менестрела ръцете й се обвиха около врата му в кратка неочаквана прегръдка.

— Значи, ще е добре, ако по-често ме отнасят бурите в морето…

— Само да си посмял!… — В погледа на Леса се смесваха облекчение и яд.

После тя се обърна към втория гост и на лицето й се появи усмивка, съвсем характерна за Стопанката на Уейра.

— Радваме се да те приветстваме Торик, спасителю на нашият добър Майстор Менестрел!

— Аз не съм направил нищо особено — отвърна Торик учудено. — Бих казал, че невероятно му е провървяло. Истинско чудо е, че не са потънали в тази буря…

— Все пак Менолли е отраснала в Морския холд. — възрази Робинтън. Спомените за преживяното изпитание го накараха да потръпне. — Не потънахме единствено заради нея. Макар, че имаше моменти, в които се бях простил с живота…

— Май не си добър моряк, Майсторе? — подсмихна се Ф’лар. Той здраво стисна ръката на менестрела. И Робинтън неочаквано осъзна, колко са се тревожили за него жителите на Бенден. Обхвана го благодарност пропита с чувство на вина. Честно казано, по време на щурма, той си мислеше само, как да преживее поредната вълна, заливаща малката лодка и как да попречи на стомаха си да изскочи през гърлото. Това, как Менолли се справяше разбунтувалото се море му попречи да осъзнае напълно опасността и чак много по-късно той се запита, дали пък момичето не беше крило своя страх, за да не се изложи в неговите очи… Та тя трябваше да стои на руля, да придържа изпокъсаното от ветровете платно и да прави още хиляди неща, докато той беше безсилен да и помогне в каквото и да е. Менолли даже го беше привързала към главната мачта, за да не падне от борда в поредния пристъп на морска болест…

— Което си е истина, си е истина — каза Робинтън. — В океана трябва плуват моряци, а не сухопътни бездарници, като мен.

— Точно така! — подхвърли Торик и се обърна към Предводителите. — На всичко отгоре, у този човек няма никакво усещане за времето. А Менолли, разбира се нямаше откъде да знае колко е силно по това време Западното Течение…

И Торик разпери ръце, показвайки безпомощността си при такава липса на разум.

— Значи, затова бяхте отнесени толкова далеч от Южния холд? — Ф’лар, покани гостите към кръглата маса в ъгъла на голямата стая.

— Така ми беше обяснено по-късно — въздъхна Робинтън, припомняйки си безкрайните лекции за теченията, приливите, дрейфа и ветровете, които трябваше безропотно да изслуша. И вече нямаш никакво желание още веднъж да изпитва съдбата и да пробва на практика познанията си.

Лесса се засмя на самоироничният му тон и наля вино на всички.

— Само си представете — Робинтън, завъртя чашата между пръстите си. — На борда на лодката нямаше вино! Нито капка!

— Това е ужасно!… — извика Леса, а Ф’лар добави, смеейки се:

— Какви лишения…

— Между другото, този тъжен случай се оказа много благотворен, — каза Робинтън, преминавайки към непосредствената цел на своето посещение. — Южният Континент, скъпи мои Предводители, се оказа съществено по-голям отколкото си представяхме.

Торик без покана измъкна карта, набързо прекопирана от другата, голямата, която беше останала в холда му. Гъвкавият пергамент упорито се свиваше и Леса и Ф’лар притиснаха ъглите му.

Северният континент беше изобразен с подробности, както и изучената част на Южния. Робинтън посочи издадения полуостров, където беше разположен Южния уейр и холдът на Торик. После премина с пръст по топографски означената област от двете страни на полуострова — брегът и голяма част от материка прорязан от две реки.

— Както виждате, Торик не е стоял без работа. Според мен, доста добре е продължил работата започната още от Ф’нор, когато той живееше на Южния.

— Отидох при Т’тон за разрешение за изследване. — лицето на Торик показваше неприязън примесена с презрение. — Даже не ме изчака да довърша и заяви, че мога да правя каквото си поискам, стига Уейрът да бъде снабдяван с месо и плодове.

— Да бъде снабдяван?… — Ф’лар не можа да повярва на ушите си. — Трябва само да изминеш няколко драконови дължини и може да намериш всичко, което ти трябва!

— Понякога го правят, — отвърна Торик. — Но стигнах до извода, че е по-добре ние да им носим. Така поне не ни закачат…

— Какво значи — не ни закачат?… — Леса направо кипеше от възмущение.

— Казах, каквото казах, Стопанке. — И Торик отново се обърна към картата. — Моите хора, които обикаляха навътре в континента, достигнаха до тук. Пътят е много труден. Пробивали са си път през джунгли, толкова гъсти, че и най-острия нож е трябвало да се точи отново след час. Никога не съм виждал подобна растителност. Знаем, че тук има хълм, а по-нататък, планински хребет. — Той показа на картата. — Беше много трудно да се доберем до там, затова първо разузнахме крайбрежието, открихме тези две реки, а после тръгнахме срещу течението им докъдето можахме. Западната започва от голямо кръгло езеро, а на източната ни спря водопад висок поне шест седем драконови дължини… — Торик се изправи намръщено и огледа нищожно малкия изследван участък. — По мои изчисления, дори ако сушата се простира само до тези хребети, то ние сме разузнали територия, два пъти по-голяма от Южен Бол и Тилек!

— Нима Древните изобщо не се интересуват от земите си? — попита Ф’лар и Робинтън разбра, че Бенденският Предводител е в недоумение.

— Изобщо! И бих казал, — Торик удари с пръст по картата, — че ако скоро не се намери по-подходящ способ за предвижване, то няма да ми останат нито свободни хора, които да се занимават с това, нито желание. А и за какво? Досега имам толкова земя, колкото мога да поддържам, без да се страхувам за хората си. Все пак Нишките падат…

Той направи пауза и макар Робинтън прекрасно да разбираше причината за нерешителността му, менестрелът не се намеси — нека Предводителите чуят мнението на южняка от собствената му уста.

Торик продължи:

— Голяма част от нашите ездачи предпочитат да не закачат Нишките.

— Какво?! — избухна Леса, но Ф’лар сложи ръка на рамото й:

— Точно за това си мислех, Торик…

— Как смеят!? — Гласът на Лесса звучеше толкова ядосано, че Рамот се размърда на своето ложе.

— Ами смеят, — Торик нервно погледна към кралицата. Робинтън забеляза, че възмущението на Леса предизвикано от отстъпничеството на Древните доста го обнадежди.

— Но… Но… — Лесса буквално не намираше думи.

— Как успяваш да се справиш? — попита Ф’лар, успокоявайки приятелката си.

— Вече свикнахме, — отвърна Торик. — Имаме достатъчно огнехвъргачки, благодарение на Ф’нор. Изгорихме всичката трева в холда и вкарваме добитъка в каменните обори, когато се очаква Валеж. — Той скромно повдигна рамене и изненадващо се усмихна на Леса. — Те малко ни помагат Стопанке, но поне не ни пречат. Не се безпокойте Научихме се да се оправяме и без тях…

— Работата е в това, — каза Леса сърдито. — Че те са ездачи и са се заклели да ви защитават…

— Точно заради това, струва ми се вие ги изпратихте на юг, — напомни й Торик. — За да не пречат и да не тормозят хората.

— Но това не им дава право…

— Казах ти Леса — те не ни пречат. И без тях се справяме добре.

— Може ли Северът да ви помогне с нещо? — попита Ф’лар стараейки се да изчисти по някакъв начин позора от безочието на Древните, навлечен върху цялото племе на Драконите.

— Надявах се, че ще попиташ за това, — усмихна се южнякът. — Разбира се, знам че сте дали дума и няма да се намесвате техните работи…не разбира се, не за това говоря, — добави бързо той, тъй като Леса отново щеше да избухне. — Просто ни свършват запасите. Нашият ковач се оплаква от недостига на желязо. Добре ще ни дойдат и някои части за огнехвъргачките, който според неговите думи, само Фандарел…

— Лично ще се погрижа да получиш всичко необходимо!

— И още, бих искал да дам най-малката си сестра Шара за ученичка на Майстор Олдайв, Водача на Гилдията на лекарите. При нас има някои болести, като огнена треска…

— Това не е проблем, — веднага отвърна Леса — Ако желае, може да прекара известно време в Бенден, нашата Манора е най-добрата билкарка…

— И още нещо… — Торик отново се смути и погледна за подкрепа към Робинтън — менестрелът побърза да го окуражи с усмивка — бих искал да ни помогнете, да намерите смели мъже и жени, които биха искали да си опитат щастието в моя холд. Смятам, че бих могъл да ги приема и без одобрението на Древните. Нека само, ако се намерят такива, да пристигат на малки групи — вярно е че има много земя, но повечето хора направо се побъркват, когато от небето падат Нишки, а над главите им няма нито един дракон…

— Разбира се! — каза Ф’лар с такова престорено безразличие, че Робинтън го напуши смях. — Мисля, че ще можем да намерим няколко безразсъдни младежи и девойки, които да се присъединят към теб.

— Чудесно. — Торик изпита облекчение. — Ако се намерят достатъчно хора, следващият прохладен сезон ще можем да разгледаме земята зад реките.

— Но ти сам току що каза, — започна Ф’лар, — че е невъзможно…

— Нищо не е невъзможно. Само е много трудно, — отвърна Торик и добави с усмивка — Имам хора, които са готови да продължат, независимо от трудностите. А и на мен самият ми е интересно, какво има по-нататък.

— И на нас, — каза Леса. — Все пак Древните не са безсмъртни.

— Този факт, — отвърна Торик, — често ме утешава. Само че… — Той замислено изгледа двамата Предводители.

Робинтън тихичко се възхищаваше от дързостта на Торик. И, разбира се, беше безкрайно доволен от себе си, за това, че успя да накара южняка да се обърне към Бенден, точно с тази молба, на която със сигурност щяха отвърнат — да изпратят на Южния континент независими и работливи хора, които нямаха никакъв шанс да си създадат холд тук. А и маниерите на Торик се харесаха на Предводителите. От една страна, той не се унижаваше и не се подмазваше, а от друга — не заплашваше и не беше нагъл. На Южния не беше имал възможността да разчита на ездачите и беше придобил независимост и увереност в собствените си сили. Знаеше какво иска и как да го постигне. И заради това говореше с Лесса и Ф’лар като с равни.

— Исках само, — каза той, — да изясня едно нещо.

— Да? — наклони глава Ф’лар.

— Какво ще стане с Южния, с моите хора, с мен когато Уейрът на Древните опустее напълно?

— Бих казал, че ти повече от всички заслужаваш правото да владееш, — Ф’лар натърти на последната дума, — този холд, който си отвоювал от джунглата със собствения си труд.

— Чудесно! — Торик решително кимна, гледайки Ф’лар в очите. Загорялото му лице се разчупи в усмивка. — Бях забравил колко здраво може да действате вие Северняците. Значи, ще чакам подкрепления.

— А новопристигналите ще получат ли земя, която да обработват? — попита Робинтън.

— Толкова, с колкото могат да се справят. — обеща Торик напълно сериозно. — Само не изпращайте много! Ще приемам хората постепенно, така че Древните да не разберат…

— Колко може да приемеш наведнъж? — попита Ф’лар.

— За начало седем — осем човека. А когато те се настанят, още толкова. — той се усмихна. — Само ако знаете колко свободна земя има…

— И това не е зле, доколкото самия аз имам някакви представи за Южния. Между другото, Робинтън, колко далеч на изток стигнахте с Менолли?

— И аз бих искал да знам! Но мога да покажа само мястото, където ни захвърли бурята. Никога в живота си не съм виждал по-красиво място. Представи си — лазурно чисти вълни, идеален полумесец белоснежен пясъчен плаж, а в далечината, направо от центъра на заливчето — огромен, учудващо правилен конус на планина…

— Но нали сте се връщали назад по брега, — нетърпеливо го прекъсна Ф’лар. Можеш поне да опишеш крайбрежието?

— Мога само да кажа, че имаше такова, — каза Робинтън и ядно метна поглед към Торик, който се присмиваше над объркването му. — Работата е там, че бяхме принудени да се движим или по самия бряг или далече навътре в морето, за да избегнем Западното течение, което щеше да ни върне отново в заливчето. Мястото наистина беше очарователно, но в този момент с радост бих го напуснал… за известно време. Така че, не можах да разгледам нищо подробно.

— Жалко. — Ф’лар беше разочарован.

— Не е голяма загуба, — утеши го Робинтън. — Пътувахме покрай този бряг цели девет дни. Това е толкова земя, която само чака Торик да я изследва!

— Няма да е никакъв проблем, само да получа всичко необходимо и достатъчно хора. — повдигна рамене южнякът

— Как да ти ги изпратим? — попита Ф’лар. — Най-лесно и бързо е с дракони, но сам разбираш…

Робинтън тихо се засмя и заговорнически намигна на останалите:

— А защо още един кораб да не сбърка курса във водите на юг от от Иста?… Говорих с Идаролан, Водача на Моряците, и той все се оплакваше, колко силни били тамошните бури…

— Ето значи как си попаднал на на Южния! — каза Леса.

— А как иначе? — най-невинно отвърна Робинтън. — Менолли тихо и мирно се опитваше да ме научи как да управлявам лодка с платна, когато съвсем неочаквано ни налетя ужасен щурм и ни запрати право при Торик. Нали така?

— Разбира се Майсторе. Всичко е било точно както казваш!