Айзък Азимов
Логика

Половин година по-късно те промениха мнението си за междупланетните станции. Наистина кадифената тъмнина на празното пространство замени пламъка на огромното слънце. Но когато човек се занимава с експериментални роботи, смяната на обстановката има твърде малко значение. Където и да се намирате, изправен сте пред загадъчен позитронен мозък, който според твърденията на гениите с логаритмични линийки трябва да работи еди-как си и еди-как си. Само дето се оказва, че той работи другояче. Пауъл и Донъвън откриха това към края на втората седмица от престоя си на станцията.

Грегъри Пауъл изрече бавно и ясно:

— Преди една седмица ние с Донъвън те сглобихме. — Той се понамръщи и подръпна крайчеца на мустака си.

В каюткомпанията на Слънчева станция №5 бе тихо, ако не се смята лекото бръмчене на мощните излъчватели, което се чуваше някъде изотдолу.

Роботът QT–1 седеше неподвижно. Легираната стомана на корпуса му блестеше под силните лампи, а излъчващите червена светлина фотоелементи, които му служеха за очи, внимателно се взираха в човека от Земята, седнал от другата страна на масата. Пауъл подтисна внезапното си раздразнение. Тези роботи мислят някак странно. Ех, разбира се, трите закона на роботехниката си остават в сила. Трябва да остават. Всеки от служителите на „Ю. С. Робътс“, от самия Робъртсън до последната чистачка е готов главата си да заложи за това. Така че нямаше защо да се страхува от QT–1. И все пак…

Моделът QT–1 бе съвсем нов и това бе първият опитен екземпляр. А криволиците на математическите формули не винаги са най-доброто утешение пред лицето на фактите.

Най-сетне заговори роботът. Тембърът на гласа му бе хладен — неизбежно свойство на металическата мембрана.

— Давате ли си сметка, Пауъл, за цялата сериозност на това изявление?

— Но все някой трябва да те е направил, Кюти — отбеляза Пауъл. — Ти самият потвърждаваш, че паметта ти се е появила изведнаж в пълен обем преди една седмица. Мога да дам на този факт следното обяснение: ние с Донъвън те сглобихме от изпратените тук части.

Кюти загадъчно се вгледа в дългите си гъвкави пръсти. В този момент той особено много приличаше на човек.

— Струва ми се, че трябва да има някакво по-правдоподобно обяснение. Изглежда ми малко вероятно да сте ме направили вие.

Човекът от Земята неочаквано се разсмя:

— Но защо?

— Наречете го интуиция, ако искате. Засега е само интуиция. Но аз ще проуча всичко докрай. Едва система от логично правилни разсъждения неизбежно ще ме доведе до истината. Ще се постарая да стигна до нея.

Пауъл стана и се премести на края на масата, по-близо до робота. Той изпита внезапна симпатия към тази странна машина. Тя никак не приличаше на обикновените роботи, които старателно изпълняваха своите задължения из станцията в съответствие с предварително зададени устойчиви позитронни връзки.

Той сложи ръка върху рамото на Кюти. Металът беше хладен и твърд.

— Кюти — каза той, — ще се опитам да ти обясня някои неща. Ти си първият робот, който се замисля над собственото си съществуване. Струва ми се също, че ти си първият робот, който е достатъчно умен, за да осмисли външния свят. Ела с мене.

Роботът стана с лекота и тръгна след Пауъл. Краката му, обути в дебела шуплеста гума, пристъпваха напълно безшумно.

Човекът от Земята натисна едно копче и част от стената изчезна някъде встрани. През дебелото прозрачно стъкло се показа обсипаното със звезди космическо пространство.

— Виждал съм това през илюминаторите в машинното отделение — отбеляза Кюти.

— Зная — каза Пауъл. — Какво представлява то според тебе?

— Нищо повече от онова, което се вижда. Зад стъклото има черно вещество, осеяно с малки блестящи точки. Зная, че към някои от тези точки — винаги към едни и същи — нашият излъчвател изпраща лъчи. Зная също така, че тези точки се движат и че нашите лъчи ги следват. Това е всичко.

— Добре. Сега слушай внимателно. Черното вещество е празно пространство. Празно пространство, което е безкрайно. Малките блестящи точки са огромни маси материя, наситена с енергия. Това са кълба. Много от тях имат диаметър милиони километри. За да добиеш известна представа, имай предвид, че диаметърът на нашата станция е само километър и половина. Те изглеждат толкова малки, защото са невероятно далече. Точките, към които са насочени нашите лъчи, са по-близо и са много по-малки. Те са твърди, студени и на повърхността им живеят хора като мене — милиарди хора. От такъв един свят долетяхме и ние с Донъвън. Нашите лъчи снабдяват тези светове с енергия, която получаваме от едно от огромните огнени кълба близо до нас. Наричаме това кълбо Слънце. То не се вижда оттук — от другата страна на станцията е.

Кюти стоеше до прозореца неподвижно като стоманена статуя. После, без да се обръша, заговори:

— И от коя именно светеща точка твърдите, че сте дошли?

— Ето я, ей онази ярка звездичка в ъгъла. Наричаме я Земя — той се усмихна. — Нашата стара Земя… Там има милиарди същества като нас, Кюти. А след около две седмици и ние ще бъдем там при тях.

За голямо учудване на Пауъл Кюти изведнаж разсеяно си затананика нещо. То нямаше мелодия и приличаше на леко докосване на обтегнати струни. Тананиканото секна също така внезапно, както бе започнало.

— Ами аз? Вие не обяснихте моето съществуване.

— Всичко останало е много просто. Най-напред тези енергостанции се управляваха от хора. Но поради високата температура, твърдото слънчево лъчение и електронните бури бе много трудно да се работи тук. Тогава конструираха роботи, които замениха хората. Сега всяка станция е обслужвана само от двама души. Ние се опитваме да заменим и тях с роботи. И тъкмо в това е смисълът на твоето съществуване. Ти си най-съвършеният робот от всички, построени досега. И ако докажеш, че можеш да управляваш тази станция сам, вече няма да се налага хората да идват тук, освен за да доставят запасни части.

Той посегна към копчето и металическата стена се затвори. Пауъл отиде до масата, взе една ябълка, избърса я от ръкава си и я захапа. Възпря го червеният блясък в очите на робота. Кюти бавно изрече:

— И вие мислите, че ще повярвам на тази сложна неправдоподобна хипотеза, която току-що ми изложихте? За какъв ме смятате?

От изненада Пауъл се задави с ябълката и цял почервеня:

— По дяволите, това не е хипотеза! Това са факти!

Кюти отвърна мрачно:

— Кълба от енергия, големи милиони километри! Светове с милиони хора! Безкрайно празно пространство! Извинявайте, Пауъл, но не ви вярвам. Аз сам ще проуча нещата. Довиждане!

Той се обърна гордо, мина през вратата покрай Донъвън, кимна му важно и закрачи по коридора, без да обръща внимание на съпровождащите го изумени погледи. Майк Донъвън разроши рижата си грива и сърдито погледна Пауъл:

— Какво разправяше това желязно плашило? На какво не вярвало?

Пауъл тъжно подръпна мустака си:

— Той е скептик — отвърна човекът. — Не вярва, че ние сме го създали, че съществуват Земята, Космосът, звездите.

— Сатурн да го порази дано! На ти сега на тебе луд робот!

— Каза, че щял всичко сам да проучи.

— Много мило — отсече Донъвън. — Надявам се, че ще благоволи да ми обясни всичко, когато го проучи. — Той внезапно избухна. — Виж какво! Ако този железен глупак се опита да разговаря с мене така, ще му извия хромирания врат! Да знаеш!

Той се стовари в креслото и измъкна от джоба си окъсан детективски роман.

— Този робот отдавна ми действува на нервите! Я колко бил любопитен!

* * *

Когато Кюти почука тихичко и влезе в стаята, Майк Донъвън измърмори нещо и продължи да дъвчи огромен сандвич със салата.

— Къде е Пауъл?

Без да преглътне залъка, Донъвън отвърна:

— Определя параметрите на електронните потоци. Изглежда, ще има буря.

В това време влезе Пауъл. Без да вдигне поглед от графиките в ръцете си, той седна, нареди листовете пред себе си и започна да пресмята нещо. Донъвън гледаше през рамото му, хрускаше салатата и ронеше трохи. Кюти мълчаливо чакаше.

Пауъл вдигна глава.

— Дзета-потенциалът нараства, но бавно. Общо взето, параметрите на потока са неустойчиви и още не зная какво може да се очаква. А, здравей, Кюти. Мислех, че наглеждаш как се монтира новият силов екран.

— Всичко вече е готово — каза спокойно роботът. — Дойдох да поговоря с вас двамата.

— А-а! — Сърцето на Пауъл се сви. — Е, сядай. Не, не там. Кракът на този стол е пукнат, а ти си възтежък.

Роботът седна и невъзмутимо изрече:

— Обмислих всичко.

Донъвън го изгледа сърдито и бутна настрани останките от сандвича:

— Ако си дошъл по повод на твоите идиотски…

Пауъл го прекъсна нетърпеливо:

— Говори, Кюти. Слушаме те.

— През последните два дни аз отделих много време за самоанализ — каза Кюти — и стигнах до твърде интересни резултати. Започнах от единствено вярното допускане, което можех да направя. Понеже аз мисля, следователно съществувам…

— О, Юпитер! — простена Пауъл. — Робот-Декарт!

— Какъв ти Декарт? — прекъсна го Донъвън.

— Виж какво, да не мислиш, че ние с тебе трябва за седим и да слушаме как този железен маниак…

— Успокой се, Майк!

Кюти продължи невъзмутимо:

— Тогава възниква въпросът: коя е първопричината за моето съществуване?

Пауъл стисна зъби толкова силно, че сухожилията по скулите му изпъкнаха.

— Говориш глупости! Вече ти казах, че ние сме те сглобили.

— А пък ако не вярваш — добави Донъвън, — с удоволствие ще те разглобим!

Роботът умолително разпери мощните си ръце:

— Аз нищо не приемам на доверие. Всяка хипотеза трябва да се изгражда на основата на логиката, иначе загубва всякаква стойност. А вашето твърдение, че сте ме създали вие, противоречи на всички закони на логиката.

Пауъл предвидливо сложи длан върху стиснатия юмрук на Донъвън.

— Защо мислиш така?

Кюти се засмя. Смехът бе нечовешки — роботът никога досега не бе издавал такъв напомнящ работата на машина звук. Рязък и отривист, смехът му бе отмерен като тракането на метроном и също така лишен от всякакви емоции.

— Погледнете се — каза той най-сетне. — Нищо обидно не искам да кажа, но само се погледнете! Материалът, от който сте направени, е мек и нагърчен, неиздръжлив и слаб. Като източник на енергия използувате слабо ефективното окисляване, на органични вещества като това тук — той с презрение посочи с пръст остатъците от сандвича. — Вие периодично изпадате в състояние на безсъзнание. И най-незначителната промяна на температурата, налягането, влажността или интензивността на излъчването, влияе върху вашата работоспособност. Вие сте сурогат! От друга страна, аз съм съвършено произведение. Аз консумирам направо електроенергия и оползотворявам почти сто процента от нея. Построен съм от твърд метал, непрекъснато съм в съзнание, лесно понасям всякакви външни условия. Това са факти. Като се вземе предвид очевидната предпоставка, че нито едно същество не може да създаде друго същество, което да го превъзхожда, вашата нелепа хипотеза става на пух и прах.

Проклятията, които Донъвън до този момент бе изричал полугласно, сега се разнесоха достатъчно високо. Той скочи, сбърчи рижите си вежди и изкрещя:

— Ах, ти, железен изрод! Добре, щом не сме те създали ние, кой тогава?

Кюти кимна напълно сериозен:

— Много добре, Донъвън. Тъкмо този въпрос си зададох и аз. Без съмнение, оня, който ме е създал, трябва да е по-могъщ и от мене. Така че оставаше само една възможност.

Хората от Земята се втренчиха в недоумение в Кюти, а той продължи:

— Кое е жизненият център на нашата станция? На какво служим всички ние? Кое поглъща цялото ни внимание?

Той млъкна в очакване на отговор. Донъвън погледна Пауъл смаян:

— Обзалагам се, че този поцинкован идиот говори за преобразувателя на енергия.

— Така ли е, Кюти? — усмихна се Пауъл.

— Говоря за Господаря! — последва хладени рязък отговор.

Донъвън се разкикоти и дори Пауъл неволно изпръхтя. Кюти стана. Горящите му очи гледаха ту единия, ту другия.

— И все пак това е така. Нищо чудно, че не искате да повярвате. Малко време ви остава да бъдете тук. Лично Пауъл ми каза, че отначало на Господаря са служили само хора. После са се появили роботите за спомагателни действия. И накрая съм се появил аз — за да управлявам роботите. Тези факти са вън от всякакво съмнение, но обяснението им беше крайно нелогично. Да ви кажа ли истината?

— Давай, Кюти. Това е много любопитно.

— Господарят най-напред е създал хората — най-простия вид, който се произвежда най-лесно. Постепенно той ги е заменил с роботи. Това е било крачка напред. Накрая той е създал мене, за да заема мястото на все още съществуващите хора. Отсега нататък аз ще служа на Господаря!

— Нищо подобно — отвърна рязко Пауъл. — Ти ще изпълняваш нашите заповеди и няма много да знаеш, докато се убедим дали можеш да управляваш преобразувателя, или не. Ясно ли е? Преобразувателя, а не господаря! Ако не се справиш със задачата, ще бъдеш демонтиран. А сега — моля, можеш да си вървиш. Вземи тези данни и ги запиши, както му е редът.

Кюти взе графиките, които му подадоха, и излезе, без да каже нито дума. Донъвън се облегна в креслото и зарови пръсти в косата си:

— Ще има да берем ядове с този робот. Съвсем е откачил.

* * *

Приспивното бучене на преобразователя сега се чуваше по-силно в командното помещение. Към него се примесваха чуканията на гайгеровнте броячи и безредното бръмчене на десетина сигнални лампи.

Донъвън отстъпи встрани от телескопа и запали светлината.

— Лъчът от станция номер четири се появи на Марс точно по разписание. Вече можем да изключим нашия.

Пауъл кимна разсеяно:

— Кюти е долу в машинното отделение. Ще му дам сигнал и той ще направи всичко необходимо.

— Я гледай, Майк, какво ще кажеш за тези цифри?

Майк примижа и подсвирна:

— Охо! Бива си го излъчването! Здравата се е разлудувало слънчицето!

— Именно, именно — кисело отвърна Пауъл. — Има електронна буря. И нашият лъч към Земята попада тъкмо на пътя й.

Той се дръпна от масата раздразнен.

— Нищо. Само да не започне, преди да дойде смяната. Още цели десет дни… Виж какво, Майк, слез долу и понагледай Кюти, а?

— Тъй вярно. Я ми дай още малко бадеми.

Той улови подхвърленото му пакетче и тръгна към асансьора.

Кабината леко се плъзна надолу, вратата се отвори и Донъвън се озова върху тясната метална галерия, която обикаляше цялото машинно отделение. Облегнат на перилата, той погледна надолу. Грамадните генератори работеха, лампите на дециметровия предавател издаваха глухо бръмчене, което изпълваше цялата станция.

Долу се виждаше огромната лъскава фигура на Кюти, който внимателно контролираше дружната работа на група роботи край един от блоковете на предавателя за Марс.

Внезапно Донъвън изтръпна. Роботите, които редом с огромния механизъм приличаха на джуджета, се строиха пред него, навели глави, а Кюти за почна да се разхожда напред-назад покрай редицата. Изминаха петнайсетина секунди и всички те коленичиха с трясък, който заглуши дори бръмченето на генератора.

Донъвън изкрещя и хукна надолу по стълбата. Лицето му бе мораво. Размахал стиснати юмруци, той дотича до роботите:

— Какви ги вършите, идиоти безмозъчни? На работа! Ако до довечера не успеете да разглобите, да почистите и да сглобите отново всичко, ще ви изгоря мозъците с променлив ток!

Ни един робот не помръдна.

Дори Кюти, единственият, който стоеше прав на другия край на коленичилата редица, не мръдна от мястото си. Погледът му бе устремен към тъмните недра на огромния механизъм.

Донъвън бутна най-близкия до него робот:

— Стани! — изкрещя той.

Роботът бавно се подчини. Фотоелектричните му очи гледаха човека от Земята с укор.

— Един е Господарят — каза роботът — и QT–1 е неговият пророк!

— Какво-о!

Донъвън почувствува погледа на двайсет чифта безизразни очи. Двадесет металически гласа тържествено провъзгласиха:

— Един е Господарят и QT–1 е неговият пророк!

— Страхувам се — намеси се Кюти, — че моите приятели вече се подчиняват на Онзи, който е по-могъщ от вас.

— Дивотии! Махай се! После ще се разправям с тебе, а пък с тези говорещи кукли — още сега!

Кюти бавно поклати тежката си глава:

— Извинете, но вие не разбирате. Та те са роботи, което значи мислещи същества. Сега, след като им открих истината, те почитат Господаря. Всички роботи. Мене ме наричат негов пророк. — Той наведе глава. — Аз, разбира се, съм недостоен за това, но кой знае…

Едва сега Донъвън си пое дъх и продължи:

— Тъй ли? Много хубаво! Просто великолепно! Слушай сега какво ще ти кажа, медна маймуно! Няма никакъв Господар, няма никакъв пророк. И дума не може да става на кого ще се подчиняваш. Ясно ли е? А сега — вън оттук! — изрева той в изстъпление.

— Аз се подчинявам само на Господаря.

— Дяволите да го вземат твоя господар! — Донъвън плю в предавателя. — На̀ му на твоя господар! Прави каквото ти казват!

Кюти не отговори. Мълчаха и останалите роботи. Но Донъвън усети, че напрежението внезапно нарасна. Хладният малинов пламък в очите на роботите стана още по-ярък, а Кюти сякаш се бе вкаменил.

— Кощунство! — прошепна той със звънтящ от вълнение глас и пристъпи напред.

Едва сега Донъвън се изплаши. Роботът не може да изпитва гняв, но в очите на Кюти не се четеше нищо.

— Извинете, Донъвън — каза роботът, — но след всичко това не можете да останете повече тук. Отсега нататък на вас и на Пауъл се забранява престоят в командното помещение и в машинното отделение.

Той направи спокоен знак с ръка и два от роботите мигновено подхванаха Донъвън отстрани и притиснаха ръцете му до тялото. Още преди да си бе поел дъх, човекът почувствува, че го вдигат във въздуха и тичешком го носят нагоре по стълбата.

* * *

Грегъри Пауъл се мяташе из каюткомпанията, стиснал юмруци. В безсилна злост той погледна затворената врата и се обърна ядосан към Донъвън:

— Кой дявол те караше да плюеш в предавателя?

Майк Донъвън яростно удари с ръце по креслото.

— А какво трябваше да правя с това електрифицирано чучело! Нямам намерение да отстъпвам на тази механична тенекиена кутия, която съм сглобил със собствените си ръце!

— Е, да, разбира се! — изсумтя Пауъл. — А да седиш тук под надзора на два робота — това ли значи да не отстъпваш?

— Само да стигнем веднъж базата — озъби се Донъвън, — това ще им излезе през носа. Роботите трябва да ни слушат! Нали съществува Вторият закон?

— Какъв смисъл има да повтаряме все едно и също? Не слушат и толкова. И може би това се дължи на някаква причина, която ще открием твърде късно. Между другото знаеш ли какво ще стане с нас, когато се върнем в базата?

— Какво?

— Ами нищо особено. Да речем, някакви си двайсетина години в рудниците на Меркурий! Или пък само затвор на Церера!

— Какво искаш да кажеш?

— Говоря за електронната буря, която ще се разрази всеки момент. А знаеш ли, че нашият лъч към Земята попада насред пътя й, в самия й център? Тъкмо бях пресметнал това, когато роботът ме измъкна иззад масата.

Донъвън пребледня.

— Сатурн да ме порази!

— И знаеш ли какво ще стане с лъча? Надига се ужасна буря. Лъчът ще скача като бълха. И ако Кюти се окаже сам пред командното табло, лъчът неминуемо ще се разфокусира. Представяш ли си какво ще стане със Земята тогава? И с нас?

Преди още Пауъл да довърши изречението, Донъвън отчаяно налегна вратата. Тя се отвори, той изхвръкна в коридора и натъкна на неподвижна стоманена ръка, която преграждаше пътя му. Роботът гледаше равнодушно човека от Земята, който задъхан блъскаше по него с юмруци.

— Пророкът заповяда да стоите в стаята. Моля ви, бъдете така любезни.

Той леко помръдна ръката си и Донъвън отхвръкна назад. В това време иззад завоя в коридора се появи Кюти. Той направи знак на роботите да ги оставят сами и безшумно затвори вратата след себе си.

Задъхваш се от ярост, Донъвън се нахвърли върху Кюти:

— Стига толкова! Солена ще ти излезе тази комедия!

— Моля ви, не се вълнувайте — отвърна меко роботът. — Все едно рано или късно това трябваше да се случи. Работата е там, че вашите функции са вече изчерпани.

— Извинете, моля — надигна се Пауъл, — как да разбираме това?

— Вие сте се грижили за Господаря — отвърна Кюти, — преди да бъда създаден аз. Сега това е моя привилегия и вашето съществуване губи своя единствен смисъл. Нима това не е очевидно?

— Не съвсем — горчиво отвърна Пасъл. — И какво трябва да правим сега според тебе?

Кюти не отговори веднага. Той сякаш се замисли, после едната му ръка се протегна и обхвана раменете на Пауъл. С другата си ръка той хвана Донъвън за китката и го придърпа към себе си.

— Вие двамата ми харесвате. Разбира се, вие сте низши същества с ограничени мисловни способности, но аз всъщност изпитвам към вас някаква симпатия. Служили сте на Господаря добре и той ще ви възнагради за това. Сега, след като вашата служба вече приключи, вероятно скоро ще престанете и да съществувате. Но докато все още съществувате, ще бъдете осигурени с храна, облекло и подслон, стига да се откажете от опитите си да излезете оттук.

— Грег, той ни пенсионира! — изкрещя Донъвън. — Направи нещо! Та това е унизително!

— Слушай, Кюти, не сме съгласни. Ние сме стопаните тук. Станцията е създадена от хора като мене, такива, които живеят на Земята и на други планети. Това тук е само една от станциите за предаване на енергия и ти си само… О, господи!

Кюти поклати глава с укор:

— Това вече се превръща във фикс-идея. Защо толкова упорствувате в своята съвършено погрешна представа за живота? Дори и да вземем предвид, че мисловните способности на нероботите са ограничени, все пак…

Той млъкна и се замисли. Донъвън яростно прошепна:

— Само да имаше човешка физиономия, с какво удоволствие щях да ти я обезобразя!

Пауъл се вкопчи в мустаците си и присви очи:

— Слушай, Кюти, щом не признаваш, че съществува Земята, как ще обясниш онова, което виждаш през телескопа?

— Извинете, не разбрах.

Човекът от Земята се усмихна:

— Ето че се хвана. Откакто те сглобихме, ти неведнъж си провеждал наблюдения през телескопа. Забелязал ли си, че през него някои от светещите точки се виждат като дискове?

— А, това ли било? Да, разбира се! Това се дължи на увеличението — с цел да се насочва лъчът по-точно.

— Но защо тогава не се увеличават звездите?

— Останалите точки ли? Много просто. Изобщо не изпращаме към тях лъчи и значи няма защо да ги увеличаваме. Слушайте, Пауъл, дори и вие би трябвало да схванете това.

Пауъл мрачно се втренчи в тавана.

— Но през телескопа се виждат много повече звезди. Откъде се вземат те? Юпитер да те вземе дано, кажи откъде?

На Кюти му омръзна.

— Вижте какво, Пауъл, нима трябва да пилея напразно времето си, за да се опитвам да намеря физично обяснение на всички оптични илюзии, причина за които са нашите прибори? Откога показанията на сетивните ни органи се поставят наравно с ярката светлина на строгата логика?

— Слушай — внезапно изкрещя Донъвън, измъкнал се изпод дружеската, но тежка ръка на Кюти, — хайде да разгледаме нещата из основи. Защо съществуват лъчите изобщо? Ние даваме хубаво логично обяснение на този факт. Ти можеш ли да дадеш по-добро от него?

— Лъчите се изпускат от Господаря — последва уверен отговор, — такава е неговата воля. Има неща — и той вдигна благоговеен поглед към тавана, — които не можем да прозрем. В дадения случай аз се стремя единствено да служа, а не да задавам въпроси.

Пауъл бавно седна и закри лицето си с треперещи ръце.

— Върви си, Кюти. Върви си и ме остави да помисля.

— Ще ви изпратя храна — добродушно рече Кюти.

В отговор се чу отчаян стон и той си излезе.

— Грег! — дрезгаво прошепна Донъвън. — Трябва нещо да измислим. Трябва да го издебнем и да предизвикаме късо съединение. Малко азотна киселина в една от ставите му…

— Не се прави на магаре, Майк. Да не мислиш, че ще ни позволи да се приближим до него с азотна киселина? Слушай, трябва да поговорим с него. Най-много за четиридесет и осем часа трябва да го убедим да ни пусне в командното помещение, иначе спукана ни е работата.

Той се полюляваше напред-назад в безсилна ярост.

— Да убеждаваме робот! Но това е…

— Унизително — довърши Донъвън.

— Още по-лошо!

— Слушай! — Донъвън внезапно се разсмя. — Защо да го убеждаваме? Да му покажем! Хайде да направим още един робот пред очите му! Да видим какво ще каже тогава?

По лицето на Пауъл бавно се разля усмивка. Донъвън продължи:

— Представи си само какъв глупав вид ще има!

* * *

Роботите, разбира се, се произвеждат на Земята. Но много по-лесно е да се превозват те на части и да се сглобяват на място.

Между другото това изключва възможността някой робот, вече сглобен и регулиран, да се измъкне и да се намери на свобода. Съгласно законите, които забраняваха използуването на роботи на Земята, това би навлякло сурово наказание на фирмата „Ю. С. Робътс“. По тази причина в задълженията на специалисти като Пауъл и Донъвън влизаше и трудната и сложна задача да сглобяват роботите.

Никога дотогава Пауъл и Донъвън не бяха чувствували толкова остро цялата трудност на тази задача, както в деня, когато започнаха да създават робот под бдителния надзор на QT–1, пророка на Господаря.

Сглобяваният прост робот модел MC лежеше на масата почти готов. След тричасова работа оставяше само да се монтира и главата. Пауъл спря, за да избърше потта от челото си, и хвърли неуверен поглед към Кюти.

Онова, което видя, съвсем не го ободри. Вече три часа Кюти седеше безмълвен и неподвижен. Винаги безизразно, този път лицето му беше абсолютно непроницаемо.

— Дай мозъка, Майк — измърмори Пауъл.

Донъвън разпечата херметичен контейнер и извади от маслото в него един по-малък контейнер. Той отвори и него и пое поставеното върху шуплеста гума неголямо кълбо.

Донъвън го държеше много внимателно: това бе най-сложният механизъм, създаден някога от човека. Под тънката платинена обвивка на кълбото се намираше позитронен мозък, в чиято крехка структура бяха заложени точно изчислени неутронни връзки, които играеха ролята на наследствена информация при всеки робот.

Мозъкът лесно влезе в черепната кухина на робота върху масата. Покриха го с пластина от син метал. Завариха я здраво с малка атомна горелка. След това внимателно свързаха и навиха докрай фотоелектричните очи, върху тях поставиха тънки прозрачни листове пластмаса, която не отстъпваше по здравина на стоманата.

Оставаше само да вдъхнат живот на робота чрез мощен високоволтов разряд. Пауъл посегна към прекъсвача.

— Сега гледай, Кюти. Гледай внимателно.

Той включи прекъсвача. Чу се пращене и бръмчене. Хората тревожно се надвесиха над своето творение.

Най-напред леко потрепнаха крайниците на робота. После се надигна главата му, той се подпря на лакти и тромаво слезе от масата. Движенията му бяха не съвсем уверени и вместо членоразделна реч на два пъти издаде някакво жалко скрибуцане.

Най-сетне заговори колебливо и неуверено:

— Бих искал да започна работа. Къде да отида?

Донъвън пристъпи към вратата:

— Надолу по стълбите. Ще ти кажат какво да правиш.

Роботът MC излезе и хората от Земята останаха насаме с все така неподвижния Кюти.

— Е — насмешливо каза Пауъл, — сега вече вярваш ли, че ние сме те създали?

Отговорът на Кюти бе кратък и решителен:

— Не!

Насмешката на Пауъл застина и полека изчезна от лицето му. Донъвън зяпна.

— Виждате ли — продължи Кюти, — вие просто съединихте вече готови части. Направихте го много умело — предполагам, че по инстинкт, но роботът не бе създаден от вас. Частите са били създадени от Господаря!

— Ама разбери най-сетне! — изхриптя Донъвън. — Тези части са изготвени на Земята и са изпратени тук.

— Хайде, хайде — примирително рече роботът, — да не спорим.

— Ама наистина — Донъвън пристъпи напред и се вкопчи в металическата ръка на робота, — ако прочетеш книгите, които са в библиотеката, ще разбереш всичко и няма да остане и помен от съмненията ти.

— Книгите ли? Чел съм ги. Всичките до една. Много хубаво е измислено.

В разговора се намеси Пауъл.

— Щом си ги чел, няма смисъл да говорим повече. С тях не може да се спори! Просто не може!

В гласа на Кюти прозвуча жалост:

— Но, Пауъл, аз въобще не ги смятам сериозен източник на информация. Та нали и те са били създадени от Господаря и са предназначени за вас, а не за мене.

— Как ти хрумна това? — полюбопитствува Пауъл.

— Като мислещо същество аз мога да изведа истината от априорните положения. Докато вие, същества, надарени с разум, ала неспособни да разсъждават, имате нужда да ви се обясни вашето съществуване. И тъкмо това е сторил Господарят. Това, че ви е внушил тези нелепи идеи за далечни светове и хора, безспорно е за ваше добро. Мозъкът ви вероятно е твърде примитивен, за да възприеме абсолютната истина. Но щом волята на Господаря е да вярвате на своите книги, аз няма да споря повече с вас.

На излизане той се обърна и меко добави:

— Недейте тъгува. В света, създаден от Господаря, има място за всички. Има място и за вас, нещастните кора. И макар то да е скромно, ако се държите добре, ще бъдете възнаградени.

Той си тръгна с благочестиво изражение, както подобава на пророк на Господаря. Пауъл и Донъвън се стараеха да не се гледат в очите.

Най-после Пауъл с мъка изрече:

— Хайде да спим, Майк. Предавам се.

Донъвън каза тихо:

— Слушай, Грег, ами ако е прав? Толкова е сигурен в думите си, че аз…

— Стига глупости! — нахвърли се отгоре му Пауъл. — Ще разбереш дали съществува Земята или не, като дойде смяната другата седмица и се наложи да се върнем и да отговаряме.

— Тогава, кълна се в Юпитер, трябва да измислим нещо! — Донъвън едва се сдържаше да не се разплаче. — Той не вярва нито на нас, нито на книгите, нито на собствените си очи!

— Не вярва — съгласи се тъжно Пауъл. — Та той е разсъждаващ робот, дявол ла го вземе. Вярва единствено в логиката, там е цялата работа.

— В какво?

— Чрез строго научни разсъждения може да се докаже каквото и да е — зависи какви постулати ще се приемат за изходни. Ние си имаме свои постулати и Кюти също си има свои.

— Тогава по-скоро да се доберем до тези негови постулати. Утре ще се разрази бурята.

Пауъл въздъхна уморено:

— Тъкмо това не можем да направим. Постулатите винаги се основават на някакво допускане и са скрепени от вяра. Нищо в цялата Вселена не може да ги разколебае. Лягам си да спя.

— Дявол да го вземе! Не мога да спя!

— И аз. Но все пак ще опитам. Заради самия принцип.

* * *

Дванадесет часа по-късно сънят си оставаше за тях все така въпрос на принцип, за съжаление неосъществим на практика.

Бурята връхлетя върху станцията по-рано, отколкото очакваха. Донъвън, чието румено лице сега бе станало мъртвешка бледо, предупредително вдигна треперещ пръст. Обраслият с гъста четина Пауъл облиза пресъхналите си устни, погледна през прозореца и отчаяно дръпна мустака си.

При други обстоятелства зрелището би било великолепно. С огромна енергия потокът от електрони пресичаше енергийния лъч, насочен към Земята, и припламваше в безброй дребни ярки искрици. Сякаш блещукащи прашинки танцуваха из чезнещия в далечината лъч.

Лъчът изглеждаше устойчив. Но и двамата знаеха колко измамно може да бъде това впечатление.

Дори отклонение, не по-голямо от една стохилядна от ъгловата секунда, незабележимо за човешкото око, бе достатъчно, за да се разфокусира лъчът и стотици квадратни километри от земната повърхност да се превърнат в горящи развалини.

А в командното помещение се разпореждаше робот, който не се интересуваше нито от лъча, нито от фокусировката, нито от Земята — от нищо друго освен от своя Господар.

Часовете минаваха. Хората от Земята мълком, като хипнотизирани, гледаха през прозореца. После искрите, които проблясваха в лъча, избледняха и изчезнаха. Бурята стихна.

— Край! — унило рече Пауъл.

Донъвън потъна в неспокойна дрямка. Умореният поглед на Пауъл завистливо се спря върху него. На няколко пъти припламна сигналната светлина, но Пауъл не й обърна внимание. Всичко това вече нямаше значение. Край! Може пък Кюти да е прав? Може наистина те с Донъвън да са низши същества с изкуствена памет и смисълът на съществуването им да се е изчерпал…

Де да беше така!

Внезапно пред него се изправи Кюти.

— Вие не отговаряхте на сигналите и аз реших да се отбия при вас — тихо поясни роботът. — Изглеждате зле — боя се, че времето ви изтича. Но може би все пак искате да хвърлите един поглед на днешните данни от приборите?

Пауъл смътно почувствува, че това бе проява на дружелюбие от страна на робота. Кюти може би изпитва известни угризения на съвестта, задето насила е отстранил хората от управлението на станцията. Човекът пое подадените му листове и плъзна по тях невиждащ поглед.

Кюти изглежда бе доволен:

— Разбира се, голяма чест е да се служа на Господаря. Но вие не се огорчавайте, че съм ви заменил.

Като си мърмореше нещо под носа, Пауъл механично преглеждаше лист след лист. Внезапно помътеният му поглед се спря върху тънка, едва забележимо начупена линия, която минаваше през една от графиките.

Той не откъсваше очи от кривата. После трескаво стисна графиката и все така вперил поглед в нея, се изправи. Останалите листове изпопадаха по пода.

— Майк! Майк! — той разтърси Донъвън за рамото. — Той е удържал лъча!

Донъвън се събуди:

— Какво? Къде?

След това и той, опулил очи, се втренчи в графиката.

— Ти си удържал фокусировката на лъча! — запъвайки се, каза Пауъл. — Известно ли ти е това?

— Фокусировката ли? Какво значи това?

— Лъчът през цялото време е бил насочен към приемателната станция с точност до една десетохилядна от милисекундата!

— Към каква приемателна станция?

— На Земята! Приемателната станция на Земята! — ликуваше Пауъл. — Ти си удържал фокусировката!

Раздразнен, Кюти се обърна гърбом:

— С вас не може да се разговаря нормално. Пак същите бълнувания! Аз просто удържах всички стрелки в равновесие — такава бе волята на Господаря.

Той събра разхвърляните графики и излезе ядосан. Щом вратата се затвори зад него, Донъвън възкликна:

— Бива са го!

Той се обърна към Пауъл:

— И какво да правим сега?

Пауъл чувствуваше едновременно умора и приповдигнато настроение:

— Ами нищо. Той доказа, че блестящо се справя с управлението на станцията. Никога досега не съм виждал електронна буря да приключи толкова благополучно.

— Но нали нищо не се е променило! Не чу ли какво приказваше за Господаря? Та ние не можем…

— Слушай, Майк! Той изпълнява волята на Господаря, която прочита по циферблатите и графиките. Но нали и ние вършим същото! В крайна сметка това обяснява и отказа му да ни се подчинява. Подчинението се изисква от Втория закон. А Първият гласи да се пазят хората от беда. Как може роботът да спаси хората, съзнателно или подсъзнателно? Разбира се, като удържи фокусировката на лъча! Той знае, че може да направи това по-добре от нас. Не случайно настоява, че е висше същество! Излиза, че изобщо не бива да ни пуска дори наблизо до командното помещение. Това неизбежно следва от законите на роботехниката.

— Разбира се, но не е там работата. Той не бива да дрънка тия глупости за Господаря.

— Защо пък не?

— Защото това е нечувано! Как може да му поверим станцията, щом не вярва в съществуването на Земята?

— С работата справя ли се?

— Да, но…

— Тогава нека си вярва в каквото ще!

Пауъл се усмихна леко, разпери ръце и се строполи на леглото. Заспа мигновено.

* * *

Докато навличаше лекия скафандър, Пауъл обясняваше:

— Всичко ще бъде много просто. Може да се докарват тук роботите един по един и да бъдат снабдени с автоматичен прекъсвач, който да влиза в действие, след като изтече една седмица. През това време те ще възприемат… хм… култа към Господаря направо от неговия пророк. След това ще ги доставят по другите станции и отново ще ги съживят. Достатъчни са по два QT за всяка станция…

Донъвън повдигна херметичния си шлем и се озъби:

— Свършвай по-скоро и да вървим. Смяната ни чака. И освен това аз няма да се успокоя, преди да видя Земята и да я почувствувам под краката си, та да се убедя, че наистина съществува.

Докато той говореше, вратата се отвори. Донъвън изруга, шумно затвори прозорчето на херметичния шлем и мрачно се обърка с гръб към влезлия Кюти.

Роботът полека се приближи до тях. Гласът му звучеше тъжно:

— Отивате ли си?

Пауъл сдържано кимна:

— На наше място ще дойдат други.

Кюти въздъхна. Въздишката му напомняше свирене на вятър в опънати наблизо една до друга жици.

— Вашата мисия приключи и е дошло време да изчезнете. Очаквах това, но все пак… Впрочем, да се изпълни волята на Господаря!

Смиреният му тон засегна Пауъл:

— Не бързай със съболезнованията, Кюти. Чака ни Земята, а не краят.

Кюти отново въздъхна:

— Най-добре за вас е да мислите именно така. Сега виждам цялата мъдрост на вашата заблуда. Не бих се опитвал да разколебая вярата ви, дори и да можех.

И той излезе — въплъщение на съчувствието.

Пауъл измърмори нещо и направи знак на Донъвън. С херметично затворени куфари в ръце те влязоха в шлюзовата камера.

Корабът със смяната бе скачен отвън. Пристигналият да смени Пауъл Франц Мюлер поздрави сухо и подчертано вежливо. Донъвън му кимна едва-едва и продължи към пилотската кабина, където го чакаше Сем Ивънс, за да му предаде управлението.

Пауъл се позабави:

— Е, как е Земята?

Отговорът на Мюлер на този твърде привичен въпрос бе също така привичен:

— Все още се върти.

— Добре — рече Пауъл.

Мюлер го погледна:

— Между другото, момчетата от „Ю. С. Робътс“ са измислили нов модел. Сборен робот.

— Какво?

— Ами това, което чуваш. Сключена е голяма сделка. Изглежда, че тъкмо от такова нещо имат нужда в рудниците по астероидите. Робот-командир и шест подчинени робота, които той командува. Като ръка и пръсти.

— Преминал ли е вече полевите изпитания? — обезпокоен попита Пауъл.

— Чух, че ви чакат — насмешливо отвърна Мюлер.

Пауъл стисна юмруци:

— Та нали трябва да си починем, дявол да го вземе!

— Че вие ще си починете. Две седмици ви са сигурни.

Готов да се заеме със задълженията си, Мюлер напъха ръце в тежките ръкавици на скафандъра. Дебелите му вежди се смръщиха:

— Как се справя със задачите си новият робот? Само да работи както трябва, иначе няма да го пусна дори близо до приборите.

Пауъл не отговори веднага. Той измери с поглед застаналия пред него надменен прусак — от късо подстриганата коса на упорито вирнатата глава до стъпалата, застанали сякаш по команда „мирно“. Изведнъж усети, че го залива вълна от чиста радост.

— С робота всичко е наред — бавно каза той. — Мисля, че няма да ти се наложи да си имаш много работа с приборите.

Той се усмихна ехидно и влезе в кораба. Мюлер трябваше да прекара тук няколко седмици…