Ричард Морган
Вариант 13 (40)

38.

Болезнено будна и съсипана от часовата разлика до степен, която дори синаптикът не можеше да пребори, тя седеше до прозореца на хотелската стая и зяпаше залива. Колински привилегии — апартамент на последния етаж и великолепна гледка. Маршируващите светлинни по моста над залива водеха неизменно погледа й към Оукланд, който разстилаше собственото си нощно сияние от прибоя до хълмовете на хоризонта.

„Тъпа шибана простотия!“

Нортън искаше да обявят издирване в рамките на града със заповед за задържане, но нито тя, нито Койл проявяваха интерес. И двамата много добре знаеха къде е Марсалис и това, че е изчезнал без разрешение, беше най-малкият проблем. Ровайо не вдигаше телефона си и значението на този факт беше отпечатано върху лицето на другия инспектор от ССР като синина от улично сбиване. Севги не знаеше дали Койл и Ровайо са имали интимна връзка на един или друг етап от познанството си, но бяха партньори, а това често беше по-важно от другото. Предполагаше по-голямо доверие и лоялност — обикновено не очакваш от креватните си партньори да ти спасяват кожата с риск за собствения си живот. Докато работеше в нюйоркската полиция, Севги беше натрупала своя дял неблагоразумие с колеги от другия пол, но никога не беше минавала тази граница с партньорите си, не поради липса на изкушение, а защото би било адски глупаво. Все едно да отидеш с някой от мощните катери на крайбрежната охрана в плитките води край туристически плаж. Предварително си наясно, че ще заседнеш.

„Не като сега, така ли, Сев — подметна й подигравателно синаптикът. — Този път владееш положението сто процента, нали? Дълбоки води и попътен вятър.“

„О, я млъкни!“

Не беше сигурна от колко време стои тук и зяпа обсипаната със светлинки нощ. Някой затропа по вратата.

— Севги?

Тя примигна. Беше гласът на Нортън, приглушен от звукоизолираната врата и леко завален. Бяха поседели в хотелския бар, но почти не бяха докоснали питиетата си, нито бяха говорили много. Поне тя си беше мислила, че и Нортън не набляга на питието си като нея, докато той не каза тихо и изневиделица: „Точно като кокаин, нали? Приспива защитните ти сили и подлага сърцето ти на твърде голямо напрежение“. Тя го изгледа подозрително — знаеше, че е уцелил право в десетката, но конкретното значение на думите му й убягваше. „Не знам за какво си мислиш ти, Том — беше му отговорила студено. — Но лично аз си мисля за Хелена Ларсен и че още не сме хванали убиеца й“. Беше лъжа само наполовина. Обещанията, които беше дала още през юни на себе си и на осакатения труп, натежаваха като воденичен камък на шията й всеки път, когато ги допуснеше на преден план.

После беше дезертирала и бе оставила Нортън да кисне сам в бара. И той, изглежда, здравата се беше накиснал.

— Сев. Чуваш ли ме?

Тя въздъхна и тръгна към вратата. Нортън се беше опрял с една ръка на рамката, не чак толкова пиян, колкото й се беше сторило по заваления говор.

— Да, чух те — каза тя. — Какво става?

Той се ухили.

— Нещо, което адски ще ти хареса. Койл се обади току-що.

— И? — Обърна се. — Влизай. Какво е станало? Щурмувал е апартамента на Ровайо и е измъкнал Марсалис от леглото й?

— Не точно. — Нортън я последва и я изчака да се обърне към него. Продължаваше да се хили като идиот. Тя скръсти ръце.

— Е?

— Ровайо и Марсалис щурмували „Котката на Булгаков“, после се натресли в офиса на „Даскийн Азул“ и извили някоя и друга ръка. В резултат на което някакъв тип нападнал Марсалис с мачете.

— Какво?!

— Без майтап. Ровайо се обадила по спешност в службата и поискала блокада на цялата платформа, а Марсалис преследва онзи с мачетето из търбуха на „Котката“, защото смята, че всичко това е част от сложна конспирация, която ще го отведе до Мерин.

— Не може да бъде.

— Де да беше така.

— Добре де… а Койл къде е в момента?

— Пътува насам. Тръгнал беше да се присъедини към купона начело на банда мъжаги от службата за поддържане на обществения ред, но аз един вид настоях да мине и да ни вземе пътьом.

Севги грабна якето си от леглото.

— Не му е стигнало само да я изчука, по дяволите! — измърмори и изведнъж си спомни, че не е сама.

Нортън се престори, че не я е чул.

 

 

Във вътрешността на „Котката“ Карл откри неочаквано и любопитно облекчение. Тук поне нямаше магазини.

Краткосрочната му памет изплю забърсани в движение образи на безкрайни коридори и сменящи се витрини в такова несметно количество и разнообразие, че индивидуалните им послания се сливаха в неясен, но ясно доловим модел на изкушение. Дрехи зад стъкло, музейни сбирки — изящно ненатрапчиви или крещящо кичозни според дивеча, за който бяха предназначени. Разнообразна по размер и дизайн техника под меко рекламно осветление. Храна и напитки, изложени в холографско-реални рогове на изобилието, замислени да имитират някакъв призрачен спомен за улични пазарчета. Психовещества, раздути в холовитрините си до размери, в които хапчетата и съответните им молекули започваха да приличат на фетишизираните стоки в магазините за техника. Услуги и невеществени стоки, рекламирани чрез мащабни кинематографични образи, които на пръв поглед нямаха нищо общо с предлагания продукт. И всичко това ниво след ниво, алея след алея в лабиринт от коридори, асансьори и стълбища, ярко и безкрайно.

Той спря да им обръща внимание, съсредоточен върху момчето с мачетето, което преследваше на минималната дистанция, възможна сред рехавата нощна тълпа.

Отдавна беше установил, че когато ги преследват, непрофесионалистите често поглеждат назад в ранните етапи на гонката, но бързо набират самоувереност, ако преследвачът им не се вижда на хоризонта. Сигурно имаше нещо общо с еволюцията — щом големият хищник не те е пипнал през първите няколко секунди, значи най-вероятно се е отказал от лова. Във всеки случай номерът беше да се държиш на разстояние, докато плячката ти придобие въпросната самоувереност, след което да я последваш до леговището й. Тази тактика рядко се проваляше.

Не би се отказал от малко по-добро прикритие естествено. Но по това време на нощта в мола нямаше много хора, а и те бяха типична за Ръба смесица, което означаваше, че черните и белите лица се срещаха много по-рядко от азиатските и латиноамериканските. На всичкото отгоре момчето с мачетето, изглежда, изпитваше особено отношение към цвета на кожата му. Може би се дължеше на обичайната расова омраза — момчето все пак беше от Джизъсленд, а и кълнеше като побеснял проповедник, — но дори и без този утежняващ положението фактор пак щеше да се оглежда през рамо за черно лице, каквито нямаше много в тълпата. В идеалния случай щеше да зърва по няколко черни лица, да се спича от ужас и после да се отпуска, разбрал грешката си. Колкото по-често се случваше това, толкова повече щеше да отслабва адреналиновата му реакция при вида на черна физиономия и толкова повече щеше да се отпуска.

Карл поизостана, следеше момчето в огледалните повърхности и свързаните към камери монитори в мола. Постепенно трескавият бяг и постоянното обръщане назад намалиха интензитета си до по-бавно и целенасочено придвижване през тълпата. Вместо да се обръща с цяло тяло, момчето само се озърташе често през рамо, а скоро и не толкова често. Карл скъси леко дистанцията, като се възползваше от прикритието на по-гъстите групи купувачи и присвиваше колене да прикрие ръста си, когато в групата пред него нямаше високи мъже.

А после магазините започнаха да оредяват.

Бавно, но сигурно се бяха придвижвали към по-долните нива, ту по лъскави мраморни стълбища, ту с още по-лъскавите асансьори, все надолу и надолу. Отначало Карл си помисли, че момчето се е насочило към офиса на „Даскийн Азул“, но това ниво скоро го подминаха, а не смяташе, че момчето притежава уменията или присъствието на духа да го поведе в лъжлива посока и после да се върне по собствените си стъпки. Цените зад витрините ставаха по-ниски. Появиха се и празни търговски обекти с обяви, че се дават под наем. Качеството на холограмните реклами спадна рязко, стоките и начинът на предлагането им намирисваха на имитации, не особено добри копия на онова, което се предлагаше по горните етажи. Предлаганите услуги вече не изглеждаха толкова привлекателни, или поне не толкова добре рекламирани. „Скапи кучката: разпродажба“ гласеше евтин неонов надпис. Нямаше представа за какво става въпрос, а честно казано, не искаше и да знае. Другаде някой беше очертал със спрей огромен четириъгълник върху витрината на празно магазинче и го беше запълнил с думите: „КУПИ И УМРИ — СЛЕДВА ДЕКОРАЦИЯ“. Никой не си беше направил труда да го изчисти.

Момчето свърна вляво от потока купувачи и пое по поредното стълбище. Този път нямаше мрамор, само най-обикновен метал за служебни нужди, и никой друг не го използваше в момента. Когато стигна до стълбището, Карл чу стъпките на момчето да потракват надолу.

„Мамка му!“

Изчака металното дрънчене да престане, после заслиза на свой ред, като се стараеше да не вдига шум. В края на стълбите имаше жилищен сегмент с ниски наеми, обикновени зелени врати в пуст коридор със сивкави стени, нашарени с неумели графити, които единствени излъчваха някаква жизнерадост в тази мрачна среда. Усещаше се равномерно боботене, което говореше за тежки машини някъде наблизо. Подът беше мръсен, целият на петна и в прах, който хрущеше под краката, по-едрите боклуци бяха сметени до стените — от механични почистващи колички или от самите обитатели. Явно доказателство, че нанохигиенните системи не стигат до долните нива. Същото навярно важеше и за всичко останало, включително и за хората, освен за онези, които живееха тук или идваха при свои познати.

Което, разбира се, го правеше идеалното свърталище за Мерин.

Коридорът беше празен. Само редици затворени врати и нито помен от момчето с мачетето. Друг коридор пресичаше перпендикулярно този малко по-нататък, но и в двете разклонения картинката се оказа същата. Подсиленото от мрежата напрежение започна да намалява, когато стана ясно, че плячката му се е покрила. Карл се постара да прогони чувството за поражение и тръгна по левия коридор, наострил слух за гласове или стъпки на фона на шума от мощните двигатели. Ясно му беше — „Знам, по дяволите, много добре го знам“, — че вратите най-вероятно разполагат с охранителни камери и че ако плячката му се е свряла в някой от останалите зад гърба му апартаменти с впит в екранчето на охранителната система поглед, рискът да бъде забелязан се увеличава с всяка подмината врата.

Въпреки това продължи напред. Момчето с мачетето като нищо може да се беше добрало до друго оръжие и да замисляше ново нападение срещу „черния човек“.

На следващата пресечка видя закачено на стената табло с план-схема на жилищния отсек, разгледа го и бързо получи представа за общото разположение на коридорите и апартаментите. На стената до картата беше написано: „Уви, вече си тук — оправяй се както можеш“. Карл се ухили напук на всичко и се върна по стъпките си с намерението да претърси мястото както трябва. Поне щеше да си запълни времето, докато онези от ССР се стовареха върху платформата. Оставаше му само да се надява, че блокадата ще сработи.

Зад него се чу щракане на дезактивираща се ключалка. Той се завъртя и приклекна в движение, но видя само някаква жена, която излизаше заднишком през отворената врата. Облечена беше в работен комбинезон с лого, което не му беше познато; ситно къдравата й коса беше стегната на опашка. Смугла кожа на човек с европейско-индиански произход и незапалена цигара в ъгълчето на устата. Докато се обърне към него, вече бе лепнал на лицето си приветлива усмивка.

— Здравейте.

Тя го изгледа преценяващо от главата до петите.

— Какво, да не се изгубихте?

— Май да. — Усмихна се още по-широко. — Трябваше да се срещна с един приятел, работи за „Даскийн Азул“, но или аз съм сбъркал на някой завой, или той.

— Верно?

Гледаше якето му и надписа „С(т)игма“, осъзна Карл. Съмнителната слава на корпорацията може и да не беше стигнала толкова далеч на запад, но трябваше да си напълно имунизиран срещу новинарските емисии на континентална Америка, за да сбъркаш кройката на якето и ярките кантове по дължина на ръкавите. Той въздъхна.

— Опитвам се да си намеря някаква работа, сещате се — каза унило. — Онзи тип каза, че може да ми уреди нещо, почасово.

Още един преценяващ поглед. Жената кимна, извади цигарата от устата си, обърна се и махна с нея назад към ъгъла с таблото.

— Виждате ли онзи завой надясно? Завивате по коридора, вървите направо две пресечки, после наляво. Там е херметическата преграда и товарното на десния борд. Мисля, че „Даскийн Азул“ имат там два сухи дока. Не сте много далеч, сигурно сте сбъркали стълбището от горното ниво.

— Така трябва да е станало. — Позволи на събудилата се мрежа да изплува като нотка на нетърпение в гласа му. — Много ви благодаря.

— Няма проблем. Вземете — каза тя и му подаде цигарата с лек наркотик. — Ако получите работата, изпушете я за мое здраве.

— О, не, не е нужно да…

— Вземи я, човече. — Държа я пред него, докато той не я взе. — Да не мислиш, че не съм била в твоето положение?

— Благодаря. Наистина ви благодаря. Обаче по-добре да…

— Да. Не е хубаво да се закъснява за събеседване.

Той се ухили и кимна, обърна се и бързо закрачи към ъгъла. Веднага щом сви зад завоя, ускори крачка до равномерен бяг.

 

 

„Представете се.“

„Тук Диамант Гуава. Разкрити сме, Контрол Жило. Повтарям, разкрити сме. Небесният е изложен на риск в най-добрия случай и напълно уязвим в най-лошия. Не знам какви ги мислите там, по дяволите, но тук сме в задънена улица. Нямаме прикритие, нито стратегия за изтегляне с реални шансове за успех. Моля за незабавно извеждане от района.“

 

 

Херметическата преграда беше от, черна нановлакнеста материя, гладка, лъскава и толкова различна от сивкавите стени на жилищния отсек, колкото купената му от „Хилтън“ риза се различаваше от затворническото яке, което носеше отгоре й. Означения в яркожълто бележеха изходните люкове. Ако се съдеше по вида им, можеше да са кодирани на молекулярно ниво — заключване, при което ключалките и пантите се сливаха в едно с гладката повърхност на люковете. Карл мина през един от тях, внезапно пронизан от спомени за Марс. Чак сега си даде сметка, че обстановката под търговските нива на платформата го е тикала все в тази посока. Към живота на Марс. От мизансцена, та до дружеското отношение на услужливата метиска и подарената цигара.

„Мислиш си, че всичко това няма да ти липсва — беше му казал с усмивка Съдърланд. — Точно обратното, приятел. Почакай и ще видиш.“

От другата страна на преградата се намираше товарният отсек дясно на борд.

Не стъпваше за пръв път на производствена платформа, но явно беше забравил мащабите. Стоеше до парапета на мостика с чувството, че гледа към огромен завод за тестване на кабелно задвижвани механизми. Товарното пространство представляваше петдесетметров наклон над нивото на океана, плюс огромен покрив от същия нановлакнест материал като херметическата преграда, чийто купол се издигаше толкова високо над главата му, че можеше да мине за купола на нощно небе. Врязаните в основата на всичко това над десет кабелни писти водеха от океана към дъната на щръкналите сухи докове, които обслужваха. Кабелите от нановлакно лъщяха в каналите си като източени захарни пръчки, изглеждаха нови и мокри под силната светлина на лазерните арки отгоре. Застопорените на различна височина между морето и входните отвори на доковете пускови шейни поддържаха разнообразни по тонаж и форма плавателни съдове. Стоманени мостици и стълби със солидни парапети се спускаха покрай кабелните писти за по-лесна поддръжка и свършваха при външните ръбове на доковите съоръжения горе. Кранове и пилони стърчаха от наклонените повърхности като от вдлъбнат игленик. Миниатюрни човешки фигурки пълзяха нагоре и надолу и приглушените им подвиквания отекваха в пещерно студения въздух. Карл огледа доковете за логото на „Даскийн Азул“, откри го върху шестия и хукна натам.

 

 

„Диамант Гуава?“

„Още се държим.“

„Не сме в състояние да ви помогнем, Диамант Гуава. Повтарям, не сме в състояние да ви помогнем. Предлагаме…“

„Какво? Ах ти, лайно смрадливо, гледайте да направите нещо, иначе…“

„Появиха се неочаквани усложнения при нас. Не сме в състояние да действаме. Съжалявам, Диамант Гуава. Ще трябва да разчитате само на себе си.“

„Адски ще съжаляваш, ако се измъкнем оттук цели, обещавам ти.“

„Повтарям, Диамант Гуава, не сме в състояние да действаме. Предлагаме да прибегнете до «Гущер» незабавно и да напуснете «Котката на Булгаков». Може би още не е късно.“

Пауза.

„Смятай се за мъртвец, Контрол Жило.“

Статичен шум.

 

 

Почти беше стигнал до сухия док на „Даскийн Азул“, когато кабелите внезапно оживяха — с пронизителен вой. Менящото се осветление върху черната нановлакнеста материя в дълбоките канали създаваше впечатлението за нещо, което се топи и тече. Карл долови промяната в рева на двигателите — преминаваха на по-мощна тяга. Някъде в ниското една прикрепена към спускателна шейна миниподводница се разтресе и пое нагоре.

„Започва се.“

Все още се намираше на първото ниво за достъп, зад и три метра над редицата покрити докове. Ниски стъпала тръгваха от мостика, на който стоеше, спускаха се и стигаха до друг мостик, на по-ниско ниво, който свързваше отделните докове. Карл затича. Под стъпалата имаше вертикална стълба към наклонената повърхност, в която бяха вградени кабелните писти.

По покрива на „Даскийн Азул“ имаше люкове, но те най-вероятно бяха запечатани отвътре, а дори да не бяха, този път за достъп беше най-сигурният начин да го надупчат с куршуми. Карл намали до лек спринт, приведен ниско, свърна зад ъгъла на дока и заслиза по стълбата отстрани. Острото жужене на навиващия кабелите двигател се чуваше през стената досами ухото му. В гофрираната сплавна повърхност имаше две малки прозорчета и затворена врата в края на стълбата. И оттук достъпът нямаше да е лесен. Той спря и прецени възможностите си. Нямаше оръжие, нямаше представа за вътрешното разположение на покрития док. Нито срещу колко служители на „Даскийн Азул“ може да се изправи и с какво може да са въоръжени те.

„Да, сега е моментът да спреш и да изчакаш хората на Ровайо.“

Но вече знаеше, че няма да го направи.

Изпълзя под един от прозорците, надигна предпазливо глава встрани от рамката, колкото да си осигури тесен кос поглед към вътрешността на помещението. Чист, добре поддържан под, подпрени на стената гумени лодки и друга екипировка с не толкова очевидно предназначение, лазерни осветителни панели по тавана и стените. Тромавата снага на лебедковия механизъм при отвора към пистата и четирима души, скупчени около него. Присви очи — стъклото на прозореца беше мръсно, а лебедковият механизъм блокираше част от осветлението. И четиримата бяха с якета на „Даскийн Азул“; виждаше ясно лицето само на един от тях — непознат. Ала профилът на този до него бе на момчето с мачетето, то жестикулираше трескаво и говореше на някаква жена, в която Карл веднага позна Кармен Рен — по стойката и фигурата, още преди да е видял лицето й. Държеше телефон, но явно не го използваше, защото ръката й висеше до тялото.

Четвъртият беше с гръб към прозореца. Имаше дълга, прибрана на хлабава опашка коса, почти до раменете. Карл съсредоточи погледа си върху него и внезапно нещо натежа в гърдите му. Не беше нужно да вижда лицето. Същия човек беше видял да се отдалечава, съзрял го беше през мисления поглед на н-джина в мъртвешки тихите коридори на космическия кораб. Беше го видял да спира, да се обръща и да вдига поглед към камерата, сякаш е знаел, че Карл непременно ще види записа.

Огледа се и сега, сякаш някой го беше извикал по име.

Карл дръпна светкавично главата си, но не и преди да е зърнал за част от секундата изпитите черти, сега сякаш с малко повече плът по костите, но все така с хлътнали бузи и кух поглед. Мъжът гледаше към вратата, воден навярно от неясна интуиция, събудена от погледа на Карл.

Алън Мерин. Върнал се от Марс.

Карл седна на стъпенката, бесен. Ако хаагът беше у него, ако пистолетът на Ровайо беше у него, ако изобщо имаше някакъв пищов, щеше да нахлуе през вратата и за нула време да сложи край на всичко. Мрежата на Мерин и инстинктите му на тринайска, бойните умения на Кармен Рен, неизвестната величина, която представляваха останалите служители на „Даскийн Азул“, и всичките оръжия, с които може би разполагаха четиримата — всичко това нямаше да има никакво значение. Щеше да нахлуе с автоматична стрелба с цел максимално поражение, а труповете щеше да брои после.

Невъоръжен обаче си беше чиста проба труп.

„Къде сте бе, шибани служби за сигурност?!“

Спомни се казаното от Ровайо. „Алкатрас може да наложи възбрана върху приходящия и изходящия трафик. Сигурно ще се наложи да изкарам от леглото двама-трима от шефовете, но…“

„Но без полза. Мерин и другарчетата му ще се измъкнат още преди въпросните шефове да са си отворили гуреливите очи…“

Миниподводницата се издигаше с шейната си по кабелната писта.

После спря.

Карл надникна през стоманения парапет на мостика. Спускателната шейна беше на цели двайсетина метра под дока, стоеше си там и не помръдваше. Двигателят на лебедковия механизъм все така работеше, но звукът му се беше променил. Лъскавият черен кабел не помръдваше в канала си. Механизмът беше заял.

Карл плъзна поглед наляво и надясно по товарния наклон и видя, че навсякъде е същото. Нито един от кабелите не се движеше.

„Блокадата“. Явно беше подценил службата за сигурност на Ръба.

Усети какво предстои — с малка, но достатъчна преднина. Отдели се от стената и присви колене в бойна стойка, а после вратата, на три стъпенки под него, се открехна. Мрежата пулсираше бясно в тялото му. Първа излезе Рен, другите вървяха плътно зад нея.

— … ще освободим ръчните спирачки на шейната и ще се спуснем с нея надолу. Няма друг на…

Видя го и млъкна. Той скочи.

Броят им работеше в негова полза. Връхлетя върху Рен и я събори назад. Момчето с мачетето изрева и посегна, да го удари, но замахът му беше безнадеждно широк. Карл блокира, удари високо с лакът и блъсна момчето към двамата мъже зад него. Тримата политнаха назад през тясното пространство на вратата. Непознатият служител на „Даскийн Азул“ извика и заразмахва тромаво някакво оръжие. „Махнете се от пътя ми, дръпнете се, мамка му“, това викаше. Оръжието беше харпун за акули, видя Марсалис, и стомахът му се сви. Използва докрай инерцията от атаката си, така че и тримата загубиха равновесие. Стисна ръката на онзи с харпуна, изви я рязко, докато мъжът не се свлече на пода от болка, последва го и заби коляно в корема му. Напипа точката за натиск на китката му и дръпна отново. Харпунът стреля и убийственият му заряд отвори назъбени дупки в тавана под съпровода на кухо метално дрънчене. Карл издърпа харпуна, насочи го от упор и натисна спусъка. От кръста нагоре мъжът изведнъж се превърна в каша от разкъсана плът и натрошени кости. Плисналата кръв окъпа Карл от главата до петите.

Усещането за близост го предупреди за присъствие вляво. Карл скочи и се извъртя с утроена от мрежата скорост, докато още мигаше, за да махне кръвта от очите си. Момчето с мачетето налетя на харпуна с крясъци за богохулство й адски огньове. Този път Карл натисна спусъка чисто рефлексивно. Ударът запрати момчето назад към отворената врата и го разкъса още във въздуха. Крясъците замлъкнаха рязко, а стената край входа се обля в кръв. Карл зяпна при вида на пораженията, които беше нанесло оръжието…

… и Мерин го нападна във фланг. Блокира оръжието му по същия начин, по който Карл го беше отнел от първоначалния му собственик. Карл изръмжа и остави атаката на другата тринайска да понесе и двамата в тромав пирует. Напрегна мишци да задържи зейналото дуло на харпуна далеч от себе си. Заходи за хвърляне от таниндо, но Мерин явно познаваше хватката. Политнаха отново, краката им — близо до ръба на отвора към пистата долу.

— От доста време те търся — процеди Карл през зъби.

Мерин заби пръсти в китката му. Карл вдигна с последни сили ръце и пусна харпуна през дупката в пода. Оръжието се удари в наклона отдолу и се затъркаля с дрънчене. По-добре така, отколкото да се търкаля някъде близо до Рен. Карл пробва друга техника, с която да пробие захвата на Мерин, успя да отстъпи назад от отвора и замахна с лакът към корема на другия мъж. Тринайската отби с лекота удара, подкоси Карл, като изрита глезена му с пета, и двамата се строполиха на пода. После замахна на свой ред с лакът и удари силно Карл в скулата, натисна го по гръб и го погледна в очите с озъбена вълча усмивка.

— Не прекосих бездната, за да ме убият като някое преживно — изсъска. — Като теле в кланица. Ти просто не разбираш кой съм аз.

Опря подлакътницата си в гърлото на Карл и натисна, за да смаже ларинкса. Карл, който още виждаше звезди посред бял ден, прибягна до единствената останала му опция — запъна единия си крак в пода, завъртя се и прекатури и двамата през ръба.

Не паднаха от много високо, най-много три метра, колкото беше височината на спускателната шейна. Но ударът при падането ги раздели и те се затъркаляха поотделно. Двайсетина метра по-надолу ги чакаше солидният стоманен корпус на блокираната шейна. Сблъсъкът щеше да е болезнен.

Карл успя да овладее донякъде търкалянето си, така че да се свлича с краката напред, и се опита да запъне стъпало в канала с кабела. Подметката му засвири по нановлакнестата материя, забави го, но не много. Мерин се хлъзгаше недалеч от него, застигна го, стисна в движение дрехата му, изпревари го и го повлече надолу. Карл ритна, не уцели и продължи да се пързаля след другата тринайска. Шейната растеше заплашително насреща му, гушнала в масивните си стоманени щипки елегантния корпус на подводницата. Мерин се удари пръв, преодоля шока с бързина, която можеше да осигури само мрежата, и се задържа прав за един от зъбците на щипката. Обърна се да посрещне Карл с ужасната си усмивка. Карл изпадна в паника, заби силно пета в кабелния канал и се опита да седне, докато коляното му се свиваше, поемайки натиска. Явно беше нацелил скоба или някаква подпора. Така или иначе, хлъзгането му спря рязко на два метра от шейната. Инерцията повлече горната част на тялото му почти до изправено положение и го засили към Мерин като неопитен кънкьор, който се мъчи да запази равновесие. Другата тринайска зяпна объркано, защото му влизаха от невъзможна височина. Карл замахна с юмрук, воден от рефлекс, за чието съществуване не беше подозирал, и го заби странично във врата на Мерин с цялата сила, на полета си.

Едва не си счупи китката.

Пресилената става изпука силно, но болката се изгуби на фона на свирепия екстаз, когато Мерин изхърка задавено и се свлече. Инерцията го завъртя около оста на удара и Карл се удари силно в подводницата. Мерин понечи да блокира, но вяло. Карл проби с лекота блока, стисна с две ръце главата на другата тринайска и я заби странично, с всички сили, в зъба на шейната. Мерин нададе задавен, яростен стон и замахна с ръка. Карл избягна удара и отново наби главата му в металния ръб… и пак… и пак…

По някое време усети, че противникът му се е отказал окончателно от борбата. Това не го спря.

Спря чак когато по сивия корпус на подводницата и по собственото му лице плисна топла кръв.