Ричард Морган
Вариант 13 (35)

33.

Комплекс Алкатрас. Отдел специални случаи.

Докато стигне там, съдържанието на капсулите се беше разтворило в кръвта й. Чувствата и пак си бяха само нейни, пакетирани херметически в стоманения контейнер, който им беше отредила. Ледената безстрастност повишаваше неимоверно концентрацията и вниманието към подробностите зад огледалото.

„Още едно шибано огледало“, отбеляза си тя.

Само че този път седеше зад стъклото и наблюдаваше случващото се в стаята за разпити от другата му страна. Койл и Ровайо, и една жена, отпуснала се небрежно в предоставения й стол, дългокрака и с дълго черно боди по тялото под тежко кожено манто, което не си беше направила труда да съблече — гледаше разпитващите я офицери с нескрита неприязън и дъвчеше дъвка с демонстративен непукизъм. Беше млада, на двайсет и нещо, пренебрежителната усмивка стоеше добре на славянската й физиономия с широки, подчертани скули. Останалото беше чиста проба смесица от Ръба — къса руса коса с класическа джакартска подстрижка на етажи, която не й отиваше особено, алени китайски йероглифи, бродирани странично върху бодито по дължината на единия й крак от хълбока до глезена, синя татуировка в маорски стил на лявото слепоочие. Гласът й, предаван по уредбата към стаята за наблюдение, заваляше думите със силен акцент.

— Не знам кво повече искате от мене, по дяволите. Отговорих ви на всички въпроси. Имам си и друга работа, освен да вися тук. — Наведе се през масата. — Ако не се явя на смяна довечера, няма да ми платят бе, хора. Добре сте си вие на държавна работа, ама при нас е иначе.

— Здена Товбина — каза Нортън. — На временен трудов договор във „Филигри Стийл“. Засекли са я по видеозаписите от кооперацията, където е живеел убитият. Отишла да го търси, след като пропуснал две поредни смени.

— Браво на нея. Жалко, че от „Филигри Стийл“ не са се сетили да направят същото.

Нортън сви рамене.

— Свободен пазар на труда, голямо текучество, знаеш как е. Явно са му звънели безуспешно няколко пъти и накрая са решили, че си е намерил работа другаде. Наели друг на негово място. Ти какво би направила?

— Не знам. Бих организирала синдикат може би?

— Шшшш.

В стаята за разпити Алисия Ровайо крачеше напред-назад.

— Ще уведомим завеждащия човешки ресурси, ако се наложи да ви задържим по-дълго. Междувременно, нека повторим още веднъж отначало. Не сте знаели, че с Дрискол се е случило нещо нередно, така ли?

— Не, знаех, че има нещо. Нещото, което той видя в онзи кораб. — За миг лицето на Здена Товбина се изопна. — Като ги видяхме, на всички ни стана зле. Джоуи беше пръв, но всички видяхме какво имаше там.

— Видели сте с очите си как Дрискол повръща? — попита от мястото си Койл.

— Не, чухме го. — Товбина се потупа два пъти по ухото. — По взводната мрежа. Радиото.

— А по-късно, когато го видяхте?

— Мълчеше като риба. Дума не обелваше. — Флегматичен жест с отворени длани. — Опитах се да го заговоря, но той ми обърна гръб. Направи се на мъж, сещате се.

— Момчетата са влезли с маски — прошепна Нортън. — Минимален набор, херметизиращи очила върху горната част на лицето плюс изолиращ гел против зарази. Усещаш ли накъде отиват нещата?

Севги кимна и се намръщи. Погледна към Марсалис, но той се беше съсредоточил изцяло върху жената зад стъклото.

— Кога всъщност видяхте за последно Джоузеф Дрискол? — търпеливо попита Койл.

Товбина само дето не изскърца със зъби от раздразнение.

— Казах ви бе. Той се върна с Червена Две, една от другите совалки. Качил се там по погрешка. Всички бяхме потресени. Направо не бяхме с акъла си. Когато се прибрахме в базата, отидох, в стаята на взвода да го видя как е, ама той вече си беше тръгнал.

— Мда… — прошепна Марсалис. — Бил си е тръгнал вече.

— Къде са открили тялото? — попита Севги.

— Намерили са го заплетено в дълбоководни мрежи на сто и повече метра под повърхността, близо до една от платформите за биокултури. Приблизително в района на мястото, където е паднал „Гордостта на Хоркан“, като се вземе предвид и течението. На краката му са били завързани две торби с боклук от камбуза на „Хоркан“ за тежест. Убиецът, изглежда, ги е подготвил предварително. Тежестта е била достатъчна да смъкне трупа до дъното, но той се е закачил в мрежата, преди да стигне до него. Имаме късмет, че ремонтен екип от платформата е бил изпратен вчера в този участък.

— Удавил ли се е?

— Не, изглежда е бил мъртъв, преди да се озове във водата. Смазан ларинкс и счупен врат.

— По дяволите. Не носят ли жилетки, следящи жизнените показатели?

— Носят, но явно никой не следи показанията. По някое време миналата година „Филигри Стийл“ са провели сериозни съкращения, включително и сред медицинския персонал, обслужващ совалките.

— Супер.

— Пазарни механизми, какво да се прави. Така, по тялото на Дрискол е имало и многобройни дребни контузии, също и ожулвания. Криминалистите смятат, че е бил напъхан в някоя от шахтите за боклук до кухненския отсек, след което е бил изхвърлен в океана. Шлюзовете на поне две от въпросните шахти са се намирали под водата. Никой не би забелязал.

Севги поклати глава.

— Отварянето на външен шлюз не може да остане нерегистрирано от системите. Изисква енергия. Ако пък е използвал експлозивния механизъм като при входните люкове, щеше да се вдигне шум дори шлюзът да е бил под водата.

— В палубните акумулатори сигурно е имало предостатъчно енергия — разсеяно каза Марсалис. — Не е било нужно да прибягва до експлозивния механизъм. А и по всичко личи, че момчетата са били толкова заети да повръщат, че едва ли са следели екраните за електрическа активност с нисък разход.

Облегна се назад и изду бузи.

— Нашият Мерин добре си е изиграл картите — каза след малко и поклати глава. — Истинска красота, откъдето и да го погледнеш.

Нортън го изгледа неприязнено.

— Значи… — Севги искаше да го чуе изречено на глас, пък дори и от собствената си уста. — Мерин излиза от кораба в ролята на Дрискол. С неговата униформа, с неговата маска, и в общата суматоха се качва на друга совалка. Дали го е направил съзнателно, или просто е извадил късмет?

Марсалис поклати отново глава.

— Съзнателно е било, без съмнение. Подобни неща не биха убягнали от вниманието му.

— Стига до базата, след което успява да я напусне незабелязано. Това едва ли е било много трудно, впрочем. Сигурно е имало стотина различни начина за човек с неговата подготовка. Охраната е наблюдавала най-вече застъпващата смяна, а не тази, която си тръгва. А и покрай спасителната операция и кървавите подробности всички сигурно са търчали насам-натам, сякаш ги гони дяволът — каза тя и млъкна. — Чакайте малко… ами карантината?

Нортън въздъхна.

— Претупали са я. Формално са обявили карантина още по време на обратния полет. Всички трябвало да минат през наносканиране. Уви, никой във „Филигри Стийл“ не е разбрал, че Дрискол не е минал през скенера.

Марсалис изсумтя.

— Или са разбрали, но вече е било късно и просто са си покрили задниците.

— Да. Така или иначе, два часа след пристигането на совалките карантината е била вдигната. Някаква сиатълска фирма за биозаплахи е проверила корпуса на „Хоркан“, преди да го изтеглят на буксир към брега. Ако някой във „Филигри Стийл“ е искал да си покрие задника, значи е трябвало да устиска само до обед.

Севги кимна навъсено.

— А преди да сме се заели сериозно с „Филигри Стийл“, беше открит трупът на Уорд, ние решихме, че Мерин се е добрал до брега с негова помощ, и повече не се занимавахме с тях. Ама че каша, по дяволите.

— Всъщност класическа подривна техника — каза Марсалис. — Насочваш вниманието другаде, за да си прикриеш следите.

— Би ли озаптил малко възхищението си, ако обичаш?

Разпитът в стаята зад стъклото беше приключил. Изведоха Здена Товбина, която си гледаше многозначително часовника. Ровайо поизостана, колкото да хвърли продължителен поглед към еднопосочното огледало, сякаш можеше да види през него тримата в съседното помещение, и каза:

— Това е всичко.

— Планирал го е. — Севги продължаваше да говори, защото иначе нямаше как да повярва на фактите. — Отворил е криогнездата и е нарязал онези хора на парчета само за да отклони вниманието ни.

— Да. — Марсалис стана от стола. — И вие веднага решавате, че е полудял.

 

 

Койл и Ровайо не си бяха губили времето. Виртуалният модел за смъртта на Джоуи Дрискол вече беше готов, включително зловещо моделираната картина на мястото, където бяха намерили трупа му. Озоваха се за кратко в осветени с подводни лампи океански дълбини, а Дрискол ги зяпаше отгоре, оплетен в мрежите, едната му подпухнала ръка се полюшваше от подводното течение. Интерфейсът на криминалната лаборатория се пресегна услужливо и им показа увеличени детайли, от които стомахът на Севги се преобърна въпреки високата доза синаптик в кръвта й. Очите на Дрискол ги нямаше, както и меките части на ушите, устните бяха изядени изцяло и зъбите се белееха оголени в мъртвешка усмивка; подпухналото му лице мазнееше хлъзгаво от избилата през кожата мастна тъкан. Беше виждала много по-грозни трупове на удавници, извадени от Ист Ривър или Хъдсън, но оттогава беше минало много време, а и илюзията, че се носи току под издутия труп в дълбините на океана, упорито задействаше инстинкта й да сдържи дъха си.

— Споменахте, че криминалистите са огледали апартамента му — каза тя. — Можем ли да видим нещо от там?

Койл кимна.

— Да. Приключихте ли тук?

— Струва ми се да — притеснено каза Нортън.

Марсалис кимна безстрастно.

— Промяна, инфодом шест — каза Койл на интерфейса и мътното синьо с удавника изчезна с бяла светлинна експлозия, после премина в убитите цветове на евтин апартамент под наем. Дрискол или беше спестявал за нещо друго, или домашната атмосфера не е била сред финансовите му приоритети. Мебелировката беше функционална и износена, а по стените имаше корпоративни рекламни материали от различни работодатели. През прозореца се виждаше друг блок с евтини апартаменти на двайсетина метра през уличката.

Севги си отдъхна с облекчение и попита:

— Открихте ли съвпадение на генетични следи?

— Да. — Ровайо даде знак на интерфейса и из цялата стая, по мебелите, по дръжката на вратата и другаде, грейнаха прозрачни червени светлинки. — Определено е бил тук. И е останал поне два дни.

Марсалис отиде при прозореца и погледна навън.

— Някой да го е забелязал? Очевидци открихте ли?

Детектив Ровайо свъси вежди.

— Не бих казала. Тези блокове са построени за имигранти. Наемателите се сменят непрекъснато и никой не обръща внимание на съседите си. Взехме записите от охранителните камери в коридорите, но и там няма почти нищо. Изглежда, е повредил системата за наблюдение в сградата веднага след пристигането си. Пратили са екип да отстрани повредите чак след две седмици.

— Както си му е редът — измърмори Марсалис.

— Да бе — изръмжа Койл. — То вие в шибания ви Европейски съюз нямате нито едно работническо гето за имигранти.

Чернокожият мъж го стрелна с поглед.

— Говорех за неутрализирането на наблюдателната система. Стандартна процедура при подривни операции в градска среда.

— Аха.

— Искате ли да видите малкото, което открихме? — попита Ровайо и без да изчака отговор, отвори с жест нов екран. Марсалис сви рамене и обърна гръб на прозореца.

— Ами да. Няма да е зле.

Пред очите на всички, под ъгъл от горе на долу и леко встрани, записът от наблюдателната камера им показа как Мерин, изпит и със сенки под очите, минава през фоайето на блока, спира за миг поглед на камерата, после продължава нататък. Севги се опитваше да държи под око и Марсалис и й се стори, че тринайската застина едва доловимо, когато Мерин вдигна очи към камерата, създавайки илюзията, че гледа право към тях. Не беше сигурна какво го е накарало да се стегне така, може би беше съзрял в Мерин своя достоен противник. Лично за нея този образ се преплете в главата й с образа на трупа отпреди малко, Мерин гледа нагоре, мъртвият Джоуи Дрискол гледа надолу, убит и убиец, сякаш два прозореца се бяха отворили неочаквано, за да надзърнат през тях мъртвият и сеещият смърт. Шибани виртуални формати. Копирани светове, където имаше място само за призраци и за призрачното посредничество на нечовешки съвършените интерфейси, които управляваха всичко в тях с нечовешката компетентност на ангели.

Внезапно се запита дали така изглежда раят, за който говореха имамите. Призраци и ангели и нито квадратен сантиметър местенце за човешкото и топлото.

— Има един проблем тук — каза тя, колкото да разсее внезапното и зловещо усещане за обреченост. — Ако Мерин се е измъкнал от „Гордостта на Хоркан“ по този начин, тогава…

— Да — довърши вместо нея Койл. — Как тогава се е озовал същия следобед в офисите на „Биосъплай“ и е омазал пристана с кръвта на Юлисис Уорд?

— „Как“ е интересен въпрос — тихо каза Марсалис. — Но по-важно е да се запитаме „защо“?

Койл и Ровайо се спогледаха. За Севги не беше трудно да разчете субтитрите. „Кой знае защо един генетичен изрод върши това или онова?“ Не беше сигурна дали и Марсалис ги е разчел.

Нортън се покашля.

— Уорд е бил в района. Сателитните снимки и архивът за движението на подводницата го доказват. В началото приехме, че е било чиста случайност — че е извадил лошия късмет да се озове близо до катастрофиралия „Хоркан“. Че е спасил Мерин и за благодарност той го е убил.

— Доста смело предположение — каза Марсалис, не толкова тихо този път.

— Нямаше причина да предполагаме друго — отвърна Ровайо. Гласът й тежеше от умора и раздразнение. Севги чак сега си даде сметка, че и Ровайо, и колегата й Койл имат вид на хора, страдащи от хронично недоспиване. — Проверихме миналото на Уорд още тогава. С помощта на одобрен от КОЛИН н-джин. Нямаше данни да се е познавал с Мерин, нито да е имал някаква връзка с Марс.

— Сега има. Може би е трябвало да се разровите по-дълбоко.

Койл настръхна.

— Ти пък какво знаеш за това, по дяволите? Да не си станал изведнъж ченге или що?

— Нещо такова, да.

— Друг път. В най-добрия случай си лицензиран ловец на глави, а както чувам, дори и в това не си бил особено добър. Изкарали са те от затвор във Флорида, за да им помогнеш в разследването, или греша?

Марсалис се усмихна едва доловимо.

— Ще проверим отново Уорд — побърза да каже Ровайо. Застанала беше уж случайно между двамата и езикът на тялото й целеше едновременно да възпре Койл и да разсее напрежението. Севги реши, че е инстинктивно — във виртуална среда юмручният бой беше невъзможен, но Ровайо, изглежда, беше забравила къде се намират. — Ще използваме друг протокол, може да го пуснем за проверка през различен н-джин. Ще упорстваме, докато не открием връзката. Сега вече е ясно, че са се познавали. Едва ли ще сбъркаме, ако заключим, че Уорд е излязъл в океана с изричното намерение да прибере Мерин.

Койл кимна.

— Само че Мерин не е играл по правилата. След случилото се на кораба вече не е имал доверие нито на Уорд, нито на другите участници в операцията. Уорд, от своя страна, е разполагал с ограничено време, преди да пристигнат совалките на „Филигри Стийл“, крайно недостатъчно, за да претърсва катастрофиралия кораб за пътника без билет, който е трябвало да прибере по план, но който така и не се е появил.

— Или пък — подхвана Ровайо — все пак е влязъл в кораба, но е видял касапницата, паникьосал се е и си е плюл на петите.

— Да, може и така да е станало — съгласи се Койл. — Във всеки случай Мерин намира начин да се измъкне сам, след което отива да посети Уорд. Знаете ли на какво ми прилича това? На отмъщение.

Севги се обърна да погледне Марсалис.

— Звучи ли ти логично?

— Е, нали ни знаете нас, тринайските — каза той и стрелна с поглед Койл. После провлачи с карикатурен джизъслендки акцент: — Действаме адски нелогично, когато някой ни вбеси.

Койл само сви рамене.

— Да. И аз така съм чувал.

— Мерин е прекарал седем месеца в космоса, не забравяйте — посочи Нортън. — Наложило му се е да прибегне до канибализъм, за да оцелее. И всичко това само защото някой е объркал настройките на криогнездото му. Ако е обвинявал Уорд за това…

— Или ако Алисия е права, че Уорд се е паникьосал и е избягал — каза Койл и размаха ръце. — Стига, откъдето и да го погледне човек, този из… този тип не ще да е бил в най-доброжелателно състояние на духа. Убийството на Уорд си е чиста проба разплата.

— Марсалис — пробва още веднъж Севги. — Попитах те какво мислиш. Ще ми отговориш ли, или не?

Той я погледна. Лицето му беше неразгадаемо.

— Какво мисля ли? Мисля, че си губим времето.

Койл изсумтя. Ровайо сложи ръка на рамото му.

Чернокожият мъж дори не погледна към тях. Приближи се към виртуалния екран, където още стоеше стопкадър на Мерин, излизащ от обсега на видеокамерата.

— Бил е на чисто — бавно каза той. — Измъкнал се е под носа на мижавата ви система за крайбрежна охрана, докато те са си повръщали червата, точно според плана му. Погрижил се е да насочи вниманието на всички в грешна посока, след което е изчезнал, сливайки се с местното население, точно както е обучен. Но вместо да се сниши и изчака, отново излиза на открито, като убива Уорд. — Дълъг замислен поглед към Койл. — Когато работиш на вражеска територия, желанието за разплата не оправдава поемането на толкова голям риск.

— Спор няма — каза Койл. — Само дето не виждам как такива като теб биха издържали на изкушението. И биха позволили на виновниците за седеммесечното си изгнание в космоса да се измъкнат безнаказано.

— Кой е казал, че ще се измъкнат безнаказано? — Марсалис се ухили неприятно. — Тези като мен умеят да чакат, преживно. Тези като мен биха оставили виновниците да се пържат в собствения си ужас, да живеят с мисълта, че ги дебнем, да се събуждат всяка сутрин и да знаят, че…

— Как ме нарече? — Койл със закъснение реагира на отправената му необичайна обида.

— Защо, да не си глух?

— Ще престанете ли? — повиши глас Севги. — Марсалис, казваш, че не става въпрос за отмъщение. Какво е тогава?

— Не знам какво е — с раздразнение отвърна чернокожият мъж. — Аз не съм Мерин и макар приятелчетата ти да се убедени в обратното, истината е, че не всички с генетичната матрица на вариант тринайсет мислят идентично.

Нортън побърза да се включи:

— Така е, но все пак сте получили повече или по-малко еднаква подготовка, а това все трябва да значи нещо. Ти казваш, че обучението му би го възпряло от импулсивни действия, продиктувани от желание за разплата. Ако приемем, че това е така, то какво би му продиктувало същото това обучение при наличната ситуация?

— Може би просто е искал да затвори устата на Уорд — каза Ровайо. — Да прикрие следите си. Ако Уорд се беше разприказвал…

Севги поклати глава.

— Не се връзва. Уорд не е достатъчно нависоко в йерархията. Собствениците на фирми за биопродукти, колкото и голям да е бизнесът им, просто нямат необходимото влияние, за да диктуват каквото и да било дори в Калифорния, какво остава за Марс. Ако Уорд е участвал в операцията, ролята му е била дребна. Наели са го да извади Мерин от океана и да го предаде нататък по веригата. И нищо повече. Знаел е само онова, което са си направили труда да му кажат.

— Вярно — бавно изрече Койл. — Но все трябва да е знаел нещо за другите участници в операцията. Ако не цялата йерархия, то поне непосредствения си „шеф“ е познавал. Гледаме от погрешната страна. Мерин не е отишъл при Уорд, за да му затвори устата, а за да го накара да говори. Да получи от него имената на хората, които са давали заповедите.

Нортън сякаш изведнъж се обнадежди.

— Мислиш, че така се е сдобил със списъка на бъдещите си жертви? От Уорд?

— Едва ли. — Марсалис обикаляше из виртуалния апартамент, сякаш търсеше скрит изход. — Като се има предвид колко пъти е минавал границата, информацията му е била или откъслечна, или последователна. Не знам какво е изтръгнал от Уорд, но не е било списъка с жертвите.

— Или пък само частичен списък — с надежда предположи Нортън. — Само първите две имена например.

— Не открихме връзка, която да води от Уорд към Уитлок — посочи Ровайо.

— Или към Монтес — каза Койл.

Нортън въздъхна.

— Така е. Нито към друг от убитите в Джизъсленд, доколкото ни е известно. Жалко. Подобен пробив щеше да ни дойде добре след дългото буксуване.

— Мда, само че за да има пробив, трябва да се търси на правилното място. — Марсалис махна с ръка. — А както казах преди малко, тук само си губим времето.

Койл стисна устни.

— Ами бъди така добър да ни кажеш как да оползотворим по-добре времето си тогава.

— Извън това да се върнем на алтиплано и да притиснем Манко Бамбарен до стената? — Марсалис сви рамене. Извърна очи към Севги и погледите им се сблъскаха като саби. — Ами, бихте могли да се запитате защо трупът се появи точно сега, когато бяхме на път да разчупим мълчанието на фамилиите. Бихте могли да се запитате защо е минала почти половин година, преди някой да огледа платформите за аквакултури в близост до мястото, където е паднал…

— Кой, по дяволите, е Бамбарен? — попита Ровайо. Стрелна с поглед Севги и Нортън. Севги поклати уморено глава. „Не питай.“

Междувременно пренебрежителната усмивчица на Койл беше разцъфнала максимално.

— Причината трупът да бъде открит чак след пет месеца — ако оставим настрана генетично подсилената и сбъркана параноя на някои от тук присъстващите, — се крие във факта, че дълбоководните платформи на „Уорд Биосъплай“ се поддържат от външен изпълнител, фирмата „Даскийн Азул“. Базирани са на производствена платформа, която се казва „Котката на Булгаков“, и според условията на договора с Уорд рутинната поддръжка се извършва два пъти годишно, приблизително през половин година. Просто сега е дошло времето за поредната проверка.

— Мислиш, че ме гони параноята? — попита Марсалис със същата нежна усмивка, която беше използвал върху Койл и преди.

Едрото ченге от Ръба изсумтя.

— Ти бъзикаш ли ме? Параноята е част от генетичния ви дизайн бе, човек.

Нортън се изкашля.

— Аз мисля, че…

— Не, не. Хайде да свалим картите, така че всички да ги видят — Койл вдигна пръст към тринайската. — В случай че не си разбрал досега, Марсалис, аз не съм почитател на твоя вид. Не сте ми приятни и не мисля, че е редно да се разхождате на свобода без вълчи капан на глезените. Уви, това не зависи от мен.

— За последното си прав — каза Нортън. — Така, защо не…

— Още не съм свършил.

Марсалис гледаше спокойно ченгето. Преценяваше го, реши Севги. Взимаше му мерките.

— Това тук е полицейско разследване на ССР — каза Койл. — А не полигон за незаконни военни операции в Близкия изток. Нашата работа е да залавяме престъпниците, а не да ги убиваме…

— Да. Само дето май още не сте заловили Мерин.

Койл оголи зъби.

— Умно. Така е, този още не сме го хванали. Но и това ще стане. А когато го хванем…

— Рой. — Севги не помнеше Ровайо да се е обръщала на малко име към партньора си пред тях. Това май й беше първият път. — Успокой топката, а?

— Не, Ал, до гуша ми дойде от превземките му. — Койл плъзна поглед по Севги и Нортън, преди отново да се озъби на тринайската. — Ако господарите ти от КОЛИН подпишат смъртна присъда на Мерин, след като ние сме си свършили работата по залавянето му, е, тогава може и да прибегнем до твоя професионален опит. Междувременно, що не си свиеш малко шибаните из… генетично подобрени склонности и не ни оставиш да работим?

Стена от мълчание. Последните думи на Койл отскочиха от нея като камъчета от всемент. Мълчание, осъзна Севги с изострените си от синаптика възприятия, което извън виртуалната среда би се запълнило с насилие така, както кръвта запълва отворена рана. Марсалис и Койл се гледаха втренчено, сякаш бяха сами в целия свят. Самата тя долови нещо в лицето на Ровайо, нещо, което не успя да разчете докрай. Другата жена й заприлича на спънат кон, сякаш невидими окови й пречеха да направи следващата логична стъпка. Нортън се колебаеше трескаво и безпомощно. Колкото до самата нея, докато гледаше как ситуацията скоростно се сговнява…

— Добре — много тихо каза Марсалис.

Севги си помисли, че няма да каже друго, и отвори уста да даде своя принос за разсейване на напрежението, но чернокожият я изпревари.

— Две неща. — Все така тихо и нежно, като с перце. — Първо, ако си въобразяваш, че можеш да заловиш Алън Мерин жив, значи не живееш в реалния свят. Това важи за всички ви. И второ, Рой, ако още веднъж си позволиш да ми говориш така, в реалния свят, ще те пратя в интензивното.

Ченгето от Ръба само това чакаше.

— Добре бе, хайде, излизаме от виртуалната да се разберем по мъжки, това ли искаш?

— И още как. — Но Севги изпита любопитното усещане, че Марсалис клати мислено глава в противоречие на думите си. — Само че няма да стане. Искам да запомниш едно име, Рой. Съдърланд. Исак Съдърланд. Защото той ти спаси живота днес.

И изчезна.

Изключи се с припламване на виртуална светлина и ги остави в празния виртуален апартамент, със стопкадъра на отдалечаващия се Мерин и стотината червени светлинки, обозначаващи, следите от присъствието му.