Ричард Морган
Вариант 13 (34)

32.

Грета Юргенс дойде на работа рано. Влачеше крака през пустите, настлани с бял камък дворове в съседство с Пласа де Армас, преди слънцето да се е издигнало толкова, че плочите да заблестят ослепително. Въпреки ранния час беше с тъмни очила, които да филтрират светлината, а походката й беше бавна и уморена като за обеден пек или за жена два пъти по-стара от нея. Не беше с дребни кости, не беше и особено светла, като се имаше, предвид немският произход на предците й, но на фона на двамата яки самоански телохранители, които всеки ден я ескортираха от лимузината до офиса, изглеждаше деликатна и болнава. А когато стигна до закътания двор, където се намираше офисът й, и пристъпи в сянката на надвисналите галерии, цялата се разтресе от тръпки. Октомври беше предупреждение за студен фронт, нахлуващ в кръвта й. Знак за предстоящите тъмни и студени дни.

В Европа сезонният цикъл, спрямо който беше калибриран първоначално метаболизмът й, вече беше навлязъл в есента и бавно наближаваше зимата. „А ти така и не се реши да се подложиш на прекалибриране, нали, Грета?“ Нямаше много вяра в местните провайдъри на услугата — процедурата беше, сложна, стигаше надълбоко, — а не разполагаше със средства и време да се върне в Европа и да го направи там. „Да, а ако трябва да си честна, все не можеш да намериш подходящия момент; или си твърде заета, или твърде депресирана, или спиш, по дяволите“. Стандартното оплакване на повечето хиберноиди — освен очевидните физиологични фактори, хормоналният баланс на хиберноидите водеше до промени в настроенията, чийто интензитет се доближаваше до този при циклофреничното психическо разстройство. През будния сегмент на цикъла тя бълваше енергия като динамо с магнитна тяга, работеше, купуваше, продаваше, живееше на бесни обороти, но винаги беше прекалено заета, прекалено заета и пак прекалено заета, за да си почине или да поспи, или да се тревожи за такива незначителни неща като промени, които да подобрят живота й. А после, когато хормоналният прилив започнеше да утихва и въпросните „незначителни“ неща най-сетне си пробиеха път до предния план на съзнанието й, се явяваха в комплект с толкова огромна умора и чувство на безпомощност пред непреодолимите пречки, че й идеше да се разциври само при мисълта за стъпка от подобен мащаб. „По-добре сега да се наспя, да го оставя за следващия път, а когато дойде пролетта, ще…“

И така до безкрай.

„Злощастен страничен психически ефект — гласеше помпозният текст на доклада «Якобсен» — и донякъде неприятен за засегнатите, но не и проблем, с който тази комисия да се занимава подробно, нито социална заплаха сам по себе си.“

„Донякъде неприятен. Да бе“. Пръстите й с мъка нацелваха последователността от бутони за отваряне на вратата, бавно и тромаво, сякаш не бяха нейни. Самоанците стояха от двете й страни. Исак и Салеси, така се казваха. Членуваха в силовата структура на фамилията още от младежките си години и покрай задълженията си на ескорт бяха усвоили един особен вид дипломация, суров вариант на легендарните английски икономи — никога не биха допуснали грешката да й предложат помощ. Дни наред Грета беше в ужасно настроение, дразнеше се от всякакви дреболии и нервите й бяха опънати до скъсване с приближаващия край на будния й период. Способността й за преценка отслабваше прогресиращо, а социалните й умения почти не функционираха. При нормални обстоятелства отдавна щеше да е предала задълженията си на някой от по-схватливите царедворци на Манко и да е отстъпила пред неотвратимите промени на телесната си химия, които щяха да заменят студа във вените й с опиумна топлина. Отдавна щеше да се е оттеглила в уютния си дом, за да се подготви за предстоящия дълъг сън. При нормални обстоятелства нямаше да…

Той се появи сякаш от нищото.

Грета още беше с очилата си, зрението й мътнееше в ранните часове на деня, а периферното почти липсваше на този късен етап от будния цикъл — нищо чудно, че не разбра какво става. Единственият знак за беда беше звукът от силен удар зад нея. Разкодираната врата вече се отваряше навътре. Усети как огромната лапа на един от телохранителите я удря ниско в кръста и я блъсва през прага. Загуби равновесие и се удари в ръба на едно от бюрата в претъпкания офис, докато се опитваше да проумее какво става.

„Някой ни нападна.“

„Невъзможно!“ Мозъкът й го отхвърли моментално сред прилив от неясни възражения. Манко беше сложил ръка на бандите в Арекипа още преди десетина години, приел беше подчинението на склонните да му го дадат, а останалите беше унищожил до крак. Никой — абсолютно никой — не беше толкова глупав, че да тръгне срещу него. А и дворът, настланият с бели каменни плочи двор, беше пуст, когато дойдоха.

Звукът, който беше чула преди малко, прозвуча отново в главата й. Необичаен прилив на адреналин подпали кръвта й, когато го разпозна.

Някой беше скочил от павираната алея, спускаща се над къщата с галериите; скочил беше от височина пет метра, право върху един от ескортиращите я телохранители. А сега беше отвън и довършваше работата си…

Исак връхлетя като товарен кораб върху страничната каса на вратата и бавно се свлече надолу. Косата му беше напоена с кръв, кръв се стичаше и между очите му. Направи опит да се изправи, потръпна конвулсивно и се стовари тежко на земята.

На прага зад него нечий черен силует спираше набъбващия блясък на утринното слънце. Нещо разбърка заблатената й кръв, някакъв дълбок пристъп на инстинктивен страх, предшестващ фактите.

— Добрутро, Грета. Май не очакваше да ме видиш, а?

— Марсалис — изсъска тя, изстъргала малко темперамент от резервите си. — Какво правиш тук, по дяволите?

Той влезе предпазливо в офиса, заобиколи с котешка грация и бдителен кос поглед едрото тяло на Исак. През отворената врата зад него се виждаше Салеси, проснат неподвижно върху белите плочи на двора като изхвърлен на брега кит. А от Марсалис не личеше и косъм да е паднал, дори дишането му не беше учестено. Стоеше на една ръка разстояние от нея и я гледаше безразлично.

— Тази нощ спах зле, Грета. На твое място бих взел това предвид.

— Не ме е страх от тебе.

Той, изглежда, разбра, че не го лъже, и се подсмихна.

— Сигурно. И двамата сме членове на един и същ изродски клуб, нали? Сите чудовища заедно.

— Ще те попитам още веднъж. — Отстъпи от ръба на бюрото и изпъна рамене. — Какво правиш, по дяволите?

— Бих могъл да попитам същото Манко. Виж, опитвах се да запазя вежливия тон. Няколко бързи въпроса и щях да ви се махна завинаги от главата. Без никой да пострада. Такива ми бяха намеренията, обаче…

— Не винаги получаваме онова, което искаме, Марсалис. Майка ти не те ли е научила на това?

— Да. Освен това ми казваше, че е невъзпитано да се прекъсва. — Посегна мълниеносно и очилата й изчезнаха — от нейния нос в неговата ръка. Зрението й съвсем се заблати. — Както казвах, Грета, щях да ви се махна от главите само срещу няколко отговора. Вместо това снощи, докато пътувах насам, за да говоря с теб, някой прати банда от прославените ви войничета да ме изчезнат набързо.

Тя примигна енергично с надежда да проясни зрението си. Успя само да раздразни очите си и изруга наум, когато усети, че по страните й се стичат сълзи.

— Жалко, че не са успели.

— Е, трудно се намират свестни помощници напоследък. Въпросът, Грета, е кого според теб трябва да държа отговорен за случката?

Тя килна глава, за да погледне покрай него към свлечения до вратата охранител.

— Като гледам, май вече си стигнал сам до отговора.

— Бъркаш необходимостта с целта. Твоите островитянски приятелчета едва ли биха посрещнали охотно идеята да седнем и да си поприказваме като приятели.

Тя срещна погледа му.

— Нещо не виждам да съм седнала.

За миг двамата се гледаха втренчено. После той сви рамене и метна очилата й на бюрото. Кимна към стола зад него.

— Заповядай, седни.

Тя заобиколи бюрото и седна. При вратата Исак се размърда и тръсна замаяно глава. Марсалис погледна натам, после погледна отново към Грета, вдигна й предупредително пръст и тръгна към самоанеца. Исак изръмжа, изплю кървава храчка и вдигна невярващ и пълен с гняв поглед към чернокожия мъж. Изпъна ръце покрай тялото си с длани на пода.

— Ако станеш — безстрастно го уведоми Марсалис, — ще те убия.

Самоанецът сякаш не го чу. Ръцете му се свиха в лактите, устата му се разтегна в грозна усмивка.

— Исак, той не се шегува. — Грета се наведе през бюрото. — Той е тринайска. Изрод. Стой си там и кротувай. Мога да се оправя с него.

Марсалис я стрелна с поглед.

— Много мило от твоя страна.

— Майната ти, Марсалис. Някои от нас притежават чувство за лоялност, което не може да се купи с пари. — Внезапна, широка, неспасяема прозявка. — Но това ти не можеш да го разбереш.

— Май ти е време за лягане, а?

— Върви по дяволите. Щом искаш да питаш, питай. А после се махай оттук.

— Днес говорила ли си с Манко?

— Не.

Той приседна на ръба на бюрото.

— А вчера?

— Преди да се срещне с теб. След това не съм.

— Защо е прибягнал до услугите на армията, вместо да прати някой талант от фамилията?

— Не можеш да си сигурен, че е той.

— Беше на крачка да ми скочи още горе, при Саксайхуаман. Определено мисля, че е той.

— Нямаш ли си други врагове?

— Разбрахме се, че аз ще задавам въпросите.

Тя сви рамене и зачака.

— Манко има ли някакви интереси в Джизъсленд?

— За които да знам ли? Не.

— В Ръба?

— Не.

— Негов братовчед е лежал във Флорида. Изглежда, е имал яке като моето. За това знаеш ли нещо?

— Не.

— С контрабанда на медицински технологии занимавате ли се?

Тя се пребори с поредната прозявка.

— Ако е изгодно.

— Да си чувала за един тип — Еди Танака?

— Не.

— Тексасец. Дребен мошеник.

— Казах не.

— А за Джаспър Уитлок?

— Не.

— Тони Монтес?

— Не.

— Алън Мерин?

Тя вдигна с раздразнение ръце.

— Марсалис, какво е това, по дяволите? Да ти приличам на Шанън Дукур от „Безследно“? Ние не сме агенция за издирване на изчезнали лица все пак.

— Значи не познаваш Мерин?

— Никога не съм чувала за него.

— А за Юлисис Уорд?

Тя се облегна назад и въздъхна.

— Не.

— Манко добре ли се отнася с теб, Грета?

Тя кипна отново, този път сериозно.

— Това не ти влиза в шибаната работа, ясно?

— Просто се зачудих, нищо повече. — Той махна с ръка. — Така де, ти си хубава и така нататък, но в крайна сметка си изрод, точно като мен, а…

— Изобщо не съм като теб — студено каза тя.

— … а всички знаят какво е отношението на фамилиите към нас. Манко едва ли прави изключение. Сигурно никак не ти е лесно.

Грета мълчеше.

— Е?

— Не чух да ми задаваш въпрос.

— Така ли? — Той се ухили, но не личеше да му е весело. — Въпросът ми беше как така бяла генномодифицирана жена като теб се е озовала на отговорен пост в една от фамилиите.

— Не знам, Марсалис. Може би защото някои от нас, „изродите“, успяват да се издигнат над диктата на собствените си гени и просто си вършат работата. Някога хрумвало ли ти е да пробваш?

— Грета, ти проспиваш една трета от годината, четири месеца от дванайсет. Това би затруднило сериозно организацията на всеки бизнес, в който участваш. Добави към това факта, че си бяла, че си жена и че не си местна. Фамилиите не се славят с прогресивните си възгледи. Така че не виждам логично обяснение, освен ако източниците ми са прави и ти наистина се чукаш с шефа.

В другия край на стаята очите на Исак се разшириха от нова доза неверие и гняв. Тя улови погледа му и поклати глава, после вдигна очи към Марсалис.

— На това ли предпочиташ да вярваш?

— Не, само че точно това ми каза Стефан Неван.

— Неван? — Грета се ухили презрително. — Онзи кретен? Шибаният кандидат-пистако, прекалено тъп да разбе…

Млъкна насред думата.

„Шибаният край на цикъла и шибаните неволни грешки“. Усетила се беше само миг след като се изтърва, но вече беше късно. „Шибана, предателска, трижди проклета генетична модифи…“

Марсалис кимна.

— Прекалено тъп да разбере какво?

— Да разбере, че той има нужда от нас, а ние нямаме никаква нужда от него.

— Не това щеше да кажеш.

— О, значи си станал и телепат на всичкото отгоре?

Той се смъкна от ръба на бюрото.

— Нека не правим нещата по-неприятни, отколкото се налага, Грета.

— Съгласна съм. Нещо повече, предлагам да сложим край още сега — чу се глас от вратата.

Грета вдигна поглед към фигурата на прага, после погледна назад тъкмо навреме да види как лицето на Марсалис се отпуска примирено. Устните му помръднаха, оформяха някаква дума, име всъщност, осъзна Грета, и в същия миг си даде сметка, без сама да е сигурна как и защо, че това е краят.

Севги Ертекин влезе в стаята с марстехска берета в ръка.

 

 

Седяха в таксито, разделени от трийсет ледени сантиметра седалка, и гледаха, всеки през своя прозорец, нижещите се отстрани фасади. Слънцето се катереше по безупречно синьото небе, прогонваше утринния хлад и подпалваше белите каменни зидарии на стария град. Основните пътни артерии вече се бяха задръстили и колите се влачеха едва-едва.

— Ще изпуснем шибания полет — сърдито каза тя.

— Ертекин, до Лима има най-малко десет полета на ден. Все ще хванем някой, повярвай ми.

— Да, само че ще е огромен проблем да хванем суборбиталния от Лима за Оукланд, ако изпуснем този.

Той сви рамене.

— Значи ще изчакаме следващата совалка. Онзи, дето са го намерили, е мъртъв, нали? Никъде няма да избяга.

Тя се завъртя рязко към него.

— За какъв дявол отиде там?

— Проверявах евентуален източник на информация. Защо, на теб на какво ти приличаше?

— На мен ли? На мен твоята „проверка“ ми приличаше на неправомерен натиск с цел самопризнание.

— Не търсех самопризнание. Грета, изглежда, не е знаела нищо за тържественото ни посрещане снощи.

— Жалко, че не се сети да установиш това, преди да пребиеш охраната й.

Карл сви рамене.

— Ще оживеят.

— Онзи в двора може и да няма този късмет. Доколкото можах да преценя, си му спукал черепа.

— Голяма работа.

— Не, голямата работа е, че си отишъл там въпреки разпорежданията ми. Казах ти, че сме приключили с екшъна и ще останем в хотела, докато не стане време да тръгнем за летището. Голямата работа е, че ти се съгласи.

— Не можах да заспя.

Тя промърмори нещо на турски, под нос. Карл се зачуди дали да й каже истината — че е заспал, но за кратко. Че се е събудил с яркия спомен как Елена Агиере му шепне в ухото в тъмния товарен отсек на „Фелипе Суза“, че за миг почти я беше усетил как стои до леглото му в тъмния хотелски апартамент и го гледа отгоре с горящи очи. Че се е облякъл и е излязъл, а ръцете са го сърбели да удари някого, да направи нещо, което да прогони спомена за собственото му безсилие.

Вместо това каза:

— Тя познава Мерин.

Моментна неподвижност, едва доловимо застиване, после минимална промяна в линията на профила и един-единствен кос поглед.

— Да бе.

— Изредих й дълъг списък от имена, повечето на жертви от вашето досие. Реагира само когато я попитах за Мерин. А когато продължих към следващото име, веднага се успокои. Или го е познавала, преди той да отиде на Марс, или го познава сега.

— Или познава някой друг с това име, сега или преди години. — Пак зяпаше през прозореца. — Или й е прозвучало познато по някаква съвсем различна причина, а може би ти си разчел грешно реакцията й. Гониш сенки и го знаеш.

— Снощи някой се опита да ни убие.

— Да. И според собствената ти преценка Юргенс не е знаела нищо за това.

— Казах, че изглежда не е знаела.

— Както изглежда е познавала Мерин, това ли имаш предвид? — Погледна го пак, този път без враждебност. Просто уморено. — Виж, Марсалис, не може и така, и така. Или се доверяваме на инстинктите ти, или не.

— А ти не си склонна да им се довериш, така ли?

Тя въздъхна.

— Не съм склонна да се доверя на това.

— На кое „това“?

— На това, че постоянно прибягваш към долната си кръвожадност. Че си мреш да вбесяваш и притискаш разни хора, докато нещо не се отприщи под натиска ти и не ни създаде поредния проблем. Конфронтация, ескалация, само това знаеш. Действаш на шибания принцип „слава или смърт“. — Размаха безпомощно ръце. — Този принцип може и да е сработвал по времето, когато проект „Поборник“ е бил в разгара си, но тук и сега е безполезен. Това е разследване, а не пиянска свада.

— „Орел.“

— Какво?

— „Морски орел“. Не съм американец и никога не съм бил част от проект „Поборник“. — Намръщи се. Някакъв бегъл спомен нахлу в главата му, но изчезна, преди да го е разпознал. — И като говорим за нещата, които не съм, Ертекин, нека ти напомня, че не съм и Етан.

За миг му се стори, че този път Ертекин наистина ще избухне, както предната нощ на магистралата при труповете и военния джип. Но тя се овладя, погледна го безстрастно и обърна глава към прозореца.

— Знам кой си — каза тихо.

Не си проговориха повече до летището.

 

 

Хванаха полета за Лима в последния момент, кацнаха навреме в столицата и потвърдиха местата си за суборбиталния до Оукланд час преди излитането.

Един час, който трябваше да убият някак.

Севги се погледна в едно от огледалата в дамската тоалетна. Гледа се дълго, а после сви рамене и изгълта една по една капсулите със синаптик.

Преглътна ги на сухо и с гримаса.