Ричард Морган
Вариант 13 (33)

31.

Бяха седмина.

Не ги виждаше много добре от прикритието си, но и така му стана ясно, че са войници. Поуспокои се — с ударен отряд на фамилията щеше да е много по-напечено. Отприщи мрежата и я усети как плъзва по мускулите му като прилив на ярост. Зрението му се фокусира върху авангарда на групата. Трима. Вървяха един до друг в отсрещното платно, десетина крачки пред пълзящ открит военен джип, в който се возеха другите четирима плюс картечна установка. Джипът беше с изгасени фарове — това поне бяха свършили както трябва, — а тримата отпред вървяха с готови за стрелба пушки в ръце. Крачеха отсечено, напрегнато, нервите им очевидно бяха опънати до скъсване. Тези момчета едва ли бяха по-различни от доверчивите усмихнати войничета, с които беше пътувал пред пет месеца до подготвителния лагер. С малко късмет, щяха да са също толкова млади и неопитни.

Спряха на двайсетина метра от окъпания в пресекваща червена светлина джип на КОЛИН. Казаха си нещо на испански, но бяха твърде далеч и Карл не разбра нито дума. Шосето завиваше в широка дъга и грейналият в червено джип сигурно се виждаше поне от стотина метра, но войниците спряха чак сега, за да обсъдят тактиката си. Карл се усмихна в мрака и стисна здраво дръжката на лопатата. Корозиралият метален ръб на острието докосна лицето му, студен и нащърбен от употреба.

Военният джип се изтегли десетина метра назад. Тримата от авангарда пресякоха разделителната линия между платната, оглеждаха се наляво и надясно като послушни деца. На Карл му се стори, че долавя шум на автовоз, но толкова тихо, че беше невъзможно да се прецени колко е далеч и в коя посока се движи. С изключение на това нищо не нарушаваше покоя на окъпаните в рехава лунна светлина порьозни скали и назъбените планински върхове на заден план. Звезди грееха в небето, ясни почти колкото на Марс. Беше толкова тихо, че се чуваха стъпките на войниците по всемента и буботенето на двигателя на джипа зад тях.

„Цели седем, по дяволите. Боже, дано Ертекин не се огъне.“

Беше я попитал дали знае как се убива с тази нейна матовосива берета, дали е убивала. С надеждата, че ще се разколебае и ще му даде пистолета. Погледът, с който му отвърна, беше достатъчно красноречив. Но така и не беше отговорила на въпроса му.

Тримата войници стигнаха до джипа на КОЛИН. Последните метри ги изминаха странично, с вдигнати пушки. Надникнаха в купето, пробваха да отворят вратите и си размениха изненадани реплики, когато успяха още от първия път. Навряха нервно дулата на пушките в купето. Вече се чуваше какво си казват. Фалшиво безстрашие, което боцкаше през мекия им крайбрежен испански като мръсотия през копринен параван. Типично по младежки.

— Провери отзад, Ернесто.

— Вече проверих, брато. Няма ги, тъпанарите му с тъпанари. Духнали са. Казвах аз на сержанта, че е по-добре да ги сгащим по стария начин. Да включим лампите и да блокираме пътя. Действа безотказно.

— Ти само това знаеш. — Друг глас, от другата страна на джипа. Глас на малко по-зрял мъж. — Това не ти е някой боливийски комунист, дето буни работниците. Това е шибана тринайска, по дяволите. Щеше да мине право през нас, без окото му да мигне.

— Аз оная бяла курветина с него ще я наеба, без окото ми да мигне, като ги настигнем.

Смях.

— Не е бяла бе, Ернесто. Ти не видя ли снимката? Имам една снаха в Баранка, дето е по-бяла от нея.

— Да, ама е от Нуева Йорк. На мене и това ми стига да го дигна.

— Направо ми се повръща от вас, да знаете. Ако ви чуят майките ви какви ги приказвате…

— О, стига бе, Рамон. Какво като си пял в църковния хор? Не видя ли снимките на оня кучка? Циците й са като на Ками Чачапояс. Не ми казвай, че не са ти потекли лигите.

Рамон не каза нищо. Гласът на по-възрастния мъж запълни паузата:

— Едно ще ви кажа: ако ще я чукате, гледайте първо да се напръскате. Тия от Нуева Йорк са пълни с болести. Имам един братовчед там и той значи вика, че тамошните курветини се чукали с всичко, дето мърда.

— А бе, човек, твоите роднини край нямат. По целия свят са се…

Вик откъм джипа:

— Докладвай, ефрейтор!

— Няма нищо тук, сър — извика в отговор по-възрастният мъж. — Изчезнали са. Ще трябва да претърсим района.

Откъм джипа долетя неясна псувня по адрес на шибаните очила за нощно виждане. С каквито явно не разполагаха, реши Карл.

— Наземно претърсване. Еба си простотията. Казвам ви обаче, спипаме ли тоя изрод и кучката му…

Време беше.

Остави се на яростта да го поведе, завъртя се и се прехвърли през ръба на вградения в покрива на джипа допълнителен багажник. Скочи на метър от колата, от противоположната й спрямо военния джип страна. Изолационният еластичен брезент, под който се беше крил допреди миг, се изпъна при движението му, изплю го и се прибра с плющящ звук.

Друго предупреждение войничетата не получиха.

Повали единия, другият, при предницата, на джипа, само залитна: беше с гръб и успя да запази равновесие…

— Мамка му, Рамон, какво правиш бе?

Не беше разбрал какво става. Обръщаше се, без да подозира нищо — и Карл го цапардоса с лопатата в лицето. Пръсна кръв, топла и невидима в мрака, не я видя, но я усети по едната си буза. Мъжът изпусна пушката и притисна с ръце натрошената си скула, изгъгна нещо, свлече се на земята и запищя. Карл вече се завърташе. Другият, на четири крака, се опитваше да стане. Рамон от църковния хор? Карл го посече с ръба на лопата в темето. Онзи измуча като крава и изпружи крака. Нова доза швирнала кръв окъпа лицето на Карл.

Третият войник все още беше от другата страна на колинския джип. Появи се на бегом откъм задницата и Карл го посрещна челно, ухилен и оплескан с кръвта на другите двама. Войникът се паникьоса и изпищя. Изобщо забрави да вдигне пушката.

— Той е тук…

Карл се хвърли напред. Мушна силно с лопатата, заби острия връх в гърлото на войника. Предупредителният вик премина в задавено гъргорене. Карл скъси разстоянието, блокира с ръка дулото на пушката и разби с дръжката, на лопатата носа на противника си. Момчето загуби всякакво желание за борба и се свлече на шосето, давеше се. Карл обърна лопатата и заби острието в гърлото му, с което сложи окончателно край на издаваните звуци.

Нощта грейна, раздрана от запалените фарове на другия джип. Чуха се разтревожени викове. „Още четирима“, помисли той. Но колко бяха останали в джипа и колко вече бяха тръгнали към него…

„Хайде, Ертекин. Включи се, ако обичаш.“

Стрелба — чистият, пронизителен пукот на произведено от „Марстех“ оръжие, шест бързи изстрела един след друг. Фаровете угаснаха. Панически крясъци откъм джипа.

„Добра стрелба, момиче.“

— Огън!

Карл се просна на шосето. Изрита настрани пищящия младеж с раздробеното лице и грабна пушката му. В движение отчете марката — бразилска „Имбел“ втора употреба, не точно последен писък на технологиите, но…

Монтираната на армейския джип картечница се събуди. Трясъкът й раздра нощта. Накъсан грохот откъм противниковия джип и пронизително дрънчене откъм техния — куршумите петдесети калибър се пръскаха на парчета при сблъсъка с бронята му. „Марстех, Марстех, имаме си Марстех“. Стихът от идиотската песничка проблесна в ума му заедно със спомена за хлапетата, които си я пееха и подскачаха. Карл се озъби хищно — войнишка усмивка, — пролази под прикритието на джипа и подаде пушката изпод него. Отвърна с откос, после отпусна спусъка. Крясъци. Картечницата млъкна. Карл надникна. Нищо — още беше заслепен от блясъка на силните фарове преди малко. Стисна очи за няколко секунди, после опита пак.

— Шибан изрод такъв…

Раненият войник го нападна с юмруци, парчета месо висяха от лицето му, срязани от ръба на лопатата. Гласът му бе писклив, обиден някак, на ръба на сълзите — момчешки гняв. Карл го удари под брадичката с приклада на собствената му пушка, после още веднъж, целеше се в раните по лицето му. Войничето изкрещя и се дръпна. Карл обърна пушката за стрелба. Кратък пронизителен откос. Проблясъкът пред дулото освети раздраното лице на момчето миг преди куршумите да попаднат в гърдите му като някаква древна магия… и да го разхвърлят по шосето на кървави парцали.

Картечницата затрака отново и млъкна също толкова внезапно след изкрещените откъм джипа заповеди. Все така ухилен, Карл запълзя към предницата на колинския джип. Приклекна и присви очи с надеждата този път да различи някакви подробности в мрака. Видя силуета на войника при картечницата/Приблизително на четиридесет метра. Очите го заболяха от напрежението, но…

„Няма какво да отлагам повече.“

И сякаш Ертекин беше чула мислите му, марстехският й пищов отново раздра мрака с три бързи изстрела. Войникът при картечницата я завъртя в посока на пукота. Карл вдигна бразилската пушка, опря лакът на капака на джипа, прицели се и стреля. Оглушителен рев до ухото му и познатият вече проблясък на дулото в хладната нощ. Дълъг откос и обратно зад прикритието — не се мотаеш да видиш дали си уцелил…

Но така или иначе знаеше.

Картечницата в открития джип мълчеше.

Даде й още няколко секунди, за всеки случай — „Просто напук на типичната ни арогантност, нали така, Съдърланд?“ — после отново вдигна пушката над капака. Нямаше ответен огън. Мина към задната част на джипа и подаде глава, колкото да види другия автомобил.

Проснати тела в и покрай открития джип. Картечницата стърчеше самотна сред труповете, вирнала приклад към небето. Карл излезе от прикритието. Спря. После бавно тръгна напред. Мрежата се оттичаше неохотно, била отбой след края на стрелбата. Измина разстоянието до другия джип в предпазлива широка дъга. С периферното си зрение виждаше Ертекин — излезе на шосето откъм клисурата, където се беше крила. Той стигна до джипа доста преди нея, обиколи го предпазливо, после спря и огледа преценяващо резултата от действията си.

— Е, планът ни, изглежда, сработи — каза, без да се обръща конкретно към никого.

Сержантът явно беше успял да се измъкне от джипа с намерението да помогне на хората си, но беше налетял без време на огъня от бразилската пушка. Сега лежеше подпрял гръб на предната гума, като пияница, който се е спънал в бордюра. Шофьорът на джипа още беше зад волана, отпуснал ръце в скута си, с разкъсано лице, мозъкът му се стичаше по предницата на ризата като разлян сос. Картечарят висеше от задната част на джипа, единият му крак се беше заплел в нещо, иначе куршумите от пушката щяха да са го изхвърлили на шосето. Главата му почти докосваше настилката, момчешкото му лице се беше сгърчило от шока, оставил отпечатъка си в безжизнените му, втренчени отдолу нагоре очи.

Последният войник лежеше сгушен на пода като дете, което играе на криеница. Кръвта по предницата на униформата му лъщеше мокра и тъмна на слабата светлина, но гърдите му още се повдигаха и спадаха. Карл го стисна за рамото. Очите на войника потрепнаха сънено и той спря за миг поглед върху Карл. Кървави мехурчета потрепнаха в ъгъла на устата му, когато понечи да каже нещо.

— Чичо Грегорио — отрони с мъка войникът. — Ти пък какво правиш тук?

Карл го гледаше мълчаливо. Войникът отново затвори очи. Главата му се килна към страницата на каросерията. Карл посегна към шията му да провери за пулс и въздъхна.

Ертекин се появи до него.

— Добре ли си? — попита я разсеяно той.

— Да. Марсалис, имаш кръв по…

— Не е моя. Може ли да хвърля един поглед на това твое марстехско пушкало?

— Разбира се.

Тя му подаде пистолета и взе пушката, която той й предложи в замяна. Той претегли за миг беретата в ръка, провери предпазителя и показанията за заряда. После вдигна оръжието и простреля младия войник в лицето. Карл върна предпазителя, претегли отново в ръка топлото оръжие и го подаде на Ертекин.

Тя не го взе и възкликна вбесено:

— Защо?!

Карл само сви рамене.

— Защото не беше мъртъв.

— И ти непременно трябваше да поправиш това? — Очевидно вече не контролираше гнева си. Изведнъж започна да вика. — Погледни го, Марсалис! Какво можеше да ни направи? Ранен беше…

— Да. — Карл махна към пустото шосе и още по-пустия пейзаж. — Да виждаш болница наблизо?

— В Арекипа…

— В Арекипа щеше да ни съсипе плановете. — Беше негов ред да демонстрира малко гняв. — Ертекин, трябва да притиснем Грета Юргенс по най-бързия начин, преди да е разбрала какво е станало тук. Нямаме време да ходим по болници. Това не ти е… Какво има?

Ертекин се мръщеше, забравила сякаш гнева си. Бръкна в джоба на якето си и извади телефон, който вибрираше тихо и присвяткваше по ръбовете.

— Стига бе, направо не е за вярване. — Карл огледа многозначително и с нескрито раздразнение пустия път. — По това време на нощта?

— Звъня и преди — каза тя, докато вдигаше телефона към ухото си. — Точно преди да започне стрелбата. Нямах време да вдигна… Ертекин слуша.

И точно това направи — слушаше и мълчеше. На няколко пъти вметна едносрични думи. Накрая затвори и пъхна телефона в джоба си. Лицето й беше спокойно и замислено.

— Нортън — предположи той.

— Да. Време е да се прибираме.

Той я зяпна невярващо.

— Какво?!

— Чу ме. — Погледна го в очите. Спокойствието в нейните се пропукваше. — Обадили са се от ССР. Има нова жертва. Трябва да се връщаме.

Карл поклати глава. Закъсняла реакция на стрелбата палеше фитили по нервите му и подаваше фалшиви сигнали за опасност към мрежата.

— Открили са труп значи. Поредния труп. Голям праз. И ти искаш да се оттеглим сега, точно когато излязохме на правия път?

Ертекин плъзна поглед по касапницата около тях.

Ти на това ли му викаш „правия път“?

— Опитаха се да ни спрат, Севги. Опитаха се да ни убият.

— И в Ню Йорк се опитаха да ни убият. Да се върнем там тогава? Като говорим за това, Неван се опита да те убие в Истанбул. Насилието те следва по петите, Марсалис. Точно като Мерин, точно като…

И стисна устни.

Карл се загледа в нея и усети присъствието на старата умора. Изстърга утайката на една усмивка за прикритие.

— Давай, Севги, кажи го. Точно като Етан. — Махна с ръка. — Давай, изкарай този товар от великолепната си гръд. Бездруго само за това мислиш.

— Нямаш никакво право да си въобразяваш, че…

— Нямам, така ли? — Кратка пауза за ефект. — О, да, бях забравил. Доставя ти някакво перверзно удоволствие да се чукаш с генетични изроди и това те кара да смяташ, че гледаш на нас с други очи, а не като останалата част от шибаната човешка раса. Е, нужно е нещо повече от една турска чекия и няколко петна по чаршафите, за да…

Изведнъж се озова на земята.

Лежеше по гръб в прахта и гледаше нагоре към Ертекин, надвиснала над него и хванала десния си юмрук с лявата си ръка.

— Копеле гадно — каза тя, по-скоро учудено.

Беше направила крачка към него, преди да го удари, осъзна той. Десен прав или ъперкът, така и не беше разбрал кое от двете. Хванала го беше абсолютно неподготвен.

— Мислиш, че не съм била на твоето място ли, Марсалис?

Той се повдигна на лакът.

— Къде? По гръб на шосето?

— Млъкни! — Тя се разтрепери. Може да беше закъсняла реакция на престрелката. А може и да не беше. — Мислиш, че не знам какво е? Ами помисли пак, тъпанар с тъпанар. Какво ли е да растеш като мюсюлманка на Запад, докато в Близкия изток отново гори пожар. Какво ли е да си млада жена в западна мюсюлманска общност, обсадена отново от напъните на фундаменталисткия манталитет. Какво ли е да си една от трите полицайки от турско-американски произход в нюйоркски участък, където преобладават мъже от гръцко-американски произход. Какво ли е да спиш с тринайска, по дяволите — презират те почти колкото самата тринайска, ако не и повече, презират те дори хората от собственото ти семейство. Да. Хората са глупави, Марсалис. Мислиш ли, че имам нужда някой да ми чете лекции по този въпрос?

— Не знам от какво имаш нужда, Ертекин.

— Да, не знаеш. Нека ти кажа и друго — ако имаш някакъв проблем с онова между нас в Истанбул, оправяй се както намериш за добре. Но повече никога, никога, не повдигай въпроса за отношенията ми с Етан Конрад. Защото направиш ли го пак, лично ще те застрелям, обещавам ти.

Той потърка челюстта си. Размърда я експериментално вляво и вдясно.

— Нещо против да стана?

— Прави каквото искаш, по дяволите!

Ертекин отстъпи встрани и впери поглед някъде отвъд труповете и голия пейзаж. Той се изправи предпазливо.

— Ертекин, моля те само да ме изслушаш. Огледай се. Виж труповете.

— Това правя.

— Добре. Случилото се все трябва да означава нещо, не мислиш ли?

Тя продължаваше да гледа някъде встрани.

— Да. Най-вероятно означава, че на Манко Бамбарен му е писнало да го разиграваш на собствената му територия.

— О, стига, Ертекин. Ти си ченге, по дяволите!

— Точно така, ченге съм — каза тя и изведнъж се извърна към него. Толкова бързо, че той за малко да вдигне инстинктивно ръце в блок. — И сега, докато ме влачиш от единия край на света до другия, за да те гледам как прилагаш на практика генетичния си потенциал за клане на едро, други ченгета вършат истинска полицейска работа и постигат напредък по случая. Нортън беше прав: само си губим времето. Връщаме се веднага.

— Правиш грешка.

— Не. — Тя поклати глава, бе взела окончателно решение. — Грешката я направих в Истанбул. Сега само ще се опитам да я поправя.