Ричард Морган
Вариант 13 (32)

30.

Центърът на Куско беше почти непроходим от задръствания; повечето превозни средства се управляваха от хора. Никакво съдействие, никакъв въздушен контрол на трафика — следобедният въздух звънтеше от гневни клаксони и опашките от автомобили нямаха край. Шофьорите стигаха до крайности в стремежа си да се престроят в друга лента или да се включат в главния поток от някоя пресечка. Прозорците им бяха свалени, за да се чуват по-ясно ругатните, но все пак повечето хора просто седяха неподвижно зад воланите и се взираха напред, сякаш можеха да раздвижат предхождащите ги коли само със силата на волята си. Плюс баражния огън с клаксони, разбира се. Пътните полицаи стояха сред всичко това с вдигнати ръце, сякаш затънали в блато, жестикулираха като превъртели диригенти и току надуваха свирките си без видим ефект. Навярно за да дадат и своята дан във всеобщата гюрултия, реши Севги.

Джипът беше стандартен модел и автоматичната му система, фабрично настроена на режим джентълменско шофиране, не можеше да се справи. След като стояха двайсетина минути на едно особено задръстено кръстовище, Марсалис се размърда неспокойно на мястото си.

— Искаш ли ти да караш?

Севги погледна навъсено към плътната верига автомобили, която се опитваха да пробият.

— Не бих казала.

— Имаш ли нещо против да опитам аз?

Светофарът светна зелено и блокиралият кръстовището камион изпълзя от пътя им. Джипът потегли и спря отново след няма и половин метър, когато колата след камиона побърза да се намести в освободеното пространство. Пролуката изчезна.

Зад тях някой натисна гневно клаксона.

— Така.

Само деловият му тон я забави. Преди да е разбрала какво става, той отвори вратата и излезе на платното. Клаксонът се разбесня отново. Марсалис погледна към колата зад тях.

— Марсалис, недей да…

Но той вече вървеше към колата отзад. Севги се завъртя на седалката, видя го как стига до автомобила, прехвърля се през капака и застава до страничния прозорец на шофьора. Клаксонът млъкна. Марсалис се наведе за миг към прозореца, стори й се, че дори посегна с ръка вътре, но не беше сигурна.

— Ох, мамка му.

Провери пистолета си в кобура и тъкмо се обръщаше да отвори своята врата, когато Марсалис се появи до прозореца й. Тя побърза да го смъкне.

— Какво правеше, по дяволите!?

— Прехвърли се на другата седалка.

— Какво направи току-що?

— Нищо. Прехвърли се на другата седалка, ще включа на ръчно управление.

Тя хвърли още един поглед към колата отзад, но не видя нищо през затъмненото предно стъкло. Отвори уста да спори, после видя, че пак светва зелено, и поклати примирено глава.

— Какво пък.

Марсалис изключи автопилота и подкара агресивно към тясна пролука в перпендикулярното движение. Вмъкна единия преден ъгъл на джипа в пролуката, махна небрежно да благодари на шофьора, когото беше засякъл, а после промуши цялата кола в разширилия се отвор. Изпълзяха още няколко метра, вече част от големия поток, и кръстовището остана зад гърба им. Севги погледна Марсалис — усмихваше се, моля ви се!

— Изкефи ли се?

Той сви рамене.

— Маневрата ми достави известно професионално задоволство.

— Нали уж тръгнахме с кола, за да не привличаме вниманието. Как ще стане това, ако ще предизвикваш сбивания по целия път през града?

— Ертекин, никакво сбиване нямаше. — Той се обърна да я погледне. — Сериозно. Просто казах на онзи тип, че правим всичко по силите си и няма смисъл да надува клаксона.

— И ако той не беше отстъпил?

— Е. — Той се замисли за миг. — Вие, хората, обикновено отстъпвате.

Мина почти още час, докато стигнат до южните предградия и се качат на магистралата за Арекипа. Следобедът вече преваляше във вечер и лампите в сградите от двете страни на шосето светваха и разкриваха миниатюрни моментални снимки от живота на хората вътре. Севги видя момиченце на десетина години, навело се заинтригувано през ръба на отворен преден капак в един автосервиз, докато възрастен мъж с огромни мустаци бърникаше двигателя вътре. Майка, седнала на предните стъпала, пушеше и зяпаше трафика по шосето, три малки деца се въртяха около нея. Млад мъж с костюм се беше облегнал на вратата на магазинче и флиртуваше с продавачката зад щанда. Всяка сцена отминаваше след кратък миг и я оставяше с неприятното чувство, че животът се изнизва между пръстите й като пясък.

В покрайнините спряха пред закусвалня на „Буенос Айрес Бийф Ко“ и си поръчаха пампабугери за навън. Ресторантът за бързо хранене с ярките си светлинки и елегантната модулна конструкция изпъкваше в меката тъмнина като летяща чиния, извършила принудително кацане. Коли със запалени фарове приставаха и отплаваха в приспивен ритъм. Севги спря за миг на връщане към джипа. Горещата храна в плика затопляше гърдите й, а килимът от светлинките на Куско покриваше цялата долина. Чувство за сбогуване се сблъскваше с нещо друго, нещо, от което я болеше, като от онези отминаващи осветени в жълто мигове от чужд живот преди малко. Сети се за Мурад, за Етан, за майка, си, останала някъде в Турция, кой знае къде. Не откриваше обяснение за чувствата си, не откриваше източника на тъпата болка.

„С възрастта би трябвало да си опознала по-добре себе си, Сев.“

„Да бе.“

Марсалис се приближи зад нея и я тупна по рамото.

— Добре ли си?

— Супер — излъга тя.

Върнаха се при джипа и Марсалис се намести зад волана, после включи автопилота. Севги примигна. Етан би карал на ръчно управление, докато очите му не се затвореха от умора.

— Няма ли да караш повече?

— Няма смисъл. Тъмно е, а за разлика от автопилота, аз не говоря езика на повечето тежкотоварни автовози.

Прав беше. Щом се отдалечиха от Куско, автотранспортьорите започнаха да се материализират в мрака, излизаха от депата и складовете в градската периферия. Появяваха се сякаш от нищото, като китове до гребна лодка, без предупреждение, без бялото сияние на фарове откъм гърба, настигаха ги, завихряха тъмния въздух, задържаха се за миг до джипа с високите си стоманени корпуси, които вибрираха и се полюшваха едва видими в мрака, после ги изпреварваха и потъваха в нощта. Системите на джипа-чуруликаха тихо в осветеното от лампичките на таблото купе, разговаряха с всеки от металните китове, разпитваха го, настройваха се според получената информация. Може би си вземаха довиждане и си пожелаваха на добър път.

— Успя ли да свикнеш с това на Марс? — попита го тя. — С машините навсякъде?

Той смръщи чело.

— Свикнал съм с тях по рождение, точно като всички други. Живеем във века на машините, нали така?

— Мислех, че на Марс…

— Да, всички така мислят. Първосигнална реакция. Машините поддържат живота на всички там или нещо такова. Сигурно е махмурлук от ранните години, преди тераформирането на планетата да набере скорост. Доколкото знам, по онова време дори учените са смятали, че промяната на климата ще отнеме столетия. Сигурно не са си давали сметка как ще се отрази нанотехнологията на сроковете ни. Развитието на технологиите се ускорява и ние цял живот се опитваме да ги настигнем. — Той махна с ръка. — И ето че още не можем да се отърсим от образа на червени скали и херметизирани куполи, все неща отпреди въздухът да стане годен за дишане. Стереотипи като този се променят бавно. Когато си създадат представа за нещо, хората трудно се отказват от нея.

— Самата истина по бели гащи.

Той я погледна мълчаливо и й метна бегла усмивка.

— Така си е. Плюс факта, разбира се, че Марс е много далеч. Не можеш просто така да прескочиш до там, да видиш с очите си какво е и да коригираш представите си. Бая черна празнота има между двете планети, за да я прекосиш с чисто познавателна цел.

При последните думи усмивката му избледня. Севги видя как погледът му се отнася нанякъде, долови в променения му тон разстоянието, за което говореше, и внезапно незнайна врата се отвори някъде с трясък и студът на космоса между световете ги обля.

— Гадно е било, нали? — тихо каза тя. — Там, горе?

Той я стрелна с поглед.

— Доста гадно.

В осветеното от синкавото сияние на таблото купе се възцари тишина. Джипът се движеше плавно през мрака.

— Имаше една жена — каза накрая той. — В едно от криогнездата. Елена Агиере, мисля, че беше от Аржентина. Специалист по обработка на почвата, прибираше се на Земята. Приличаше малко на… на една моя позната. Както й да е, аз свикнах да си говоря с нея. Тоест да й говоря. Започна на майтап, сещаш се, говориш си на глас, за да не откачиш съвсем. Питах я как е минал денят й, такива неща. Дали е открила интересни почвени проби напоследък. Някакви проблеми с нанообработката? После й разказвах аз какво съм правил, шегувах се как ще сритам задниците на онези от земния контрол и спасителния кораб.

Той се изкашля да прочисти гърлото си.

— Работата е там, че след като прекараш известно време сам в нищото, започваш да съзираш несъществуващи схеми и модели. Фактът, че точно ти си прецакан, вече не ти се струва въпрос на случайност. Започваш да се питаш: защо аз? Защо точно ти си станал жертва на една статистически невъзможна повреда в системата? Започваш да си мислиш, че си жертва на злонамерен заговор, че има някой, който контролира цялата тази гадост. — Той изкриви лице. — Това всъщност е религия, нали?

— Не, това определено не е религия. — Гласът й прозвуча някак враждебно.

— Не е ли? — Той сви рамене. — Е, на мен поне това ми беше най-близката среща с религиозно преживяване. Та, както казах, стигаш до етап, когато си сигурен, че там някъде, отвън, има нещо, което се опитва да те прекърши. А ако това е вярно, значи би трябвало да има и нещо друго, един вид противоположна сила, нещо вътре в теб, което може би се опитва да ти помогне. И започнах да го търся, да търся признаци за присъствието му. Модели, както казах. И скоро открих такъв модел — открих, че всеки път, когато спирам при криогнездото на Елена Агиере, когато поглеждам лицето й и си говоря с нея, се чувствам по-добре. Много скоро това усещане еволюира в чувството, че съм защитен, а след това и в увереността, че Елена Агиере е качена на „Фелипе Суза“, за да бди над мен.

— Но тя е била просто… — Севги размаха ръце. — Просто човек, обикновен човек.

— Не съм казвал, че в това има смисъл, Ертекин. Казах, че беше религия.

— Аз пък си мислех, че тринайските са принципно неспособни да изпитват религиозна вяра — захапа го тя.

Етан със сигурност беше неспособен. Добре помнеше незаинтересованото му и отегчено неразбиране всеки път, когато тя се опитваше да подхване темата, все едно е някаква незаконна имигрантка от Джизъсленд, която е позвънила на входната врата и се опитва да му продаде безполезна дрънкулка.

Марсалис гледаше невиждащо синкавите показания върху дисплеите на таблото.

— Да, казват, че не ни е заложено. Нещо във фронталния лоб, същото, заради което сме склонни към неподчинение. Но както казах, там горе стана много гадно. Заседнал си в празния мрак и търсиш намерение там, където има единствено случайност. Чувстваш се безсилен, знаеш, че дали ще живееш, или не зависи от фактори извън твоя контрол. Говориш със спящи хора или със звездите, защото ти изглежда мъничко по-нормално от това да си говориш сам. Не, знам дали са прави за онова в предния лоб на мозъците ни, мога само да кажа, че за една-две седмици на борда на „Фелипе Суза“ се чувствах като вярващ човек.

— И какво се промени?

Той отново вдигна рамене.

— Погледнах през прозореца.

Ново мълчание. Задмина ги поредният автовоз и джипът леко се люшна от разместените въздушни пластове.

— „Суза“ имаше панорамни люкове на долната товарна палуба — бавно каза Марсалис. — Понякога ходех там и карах н-джина да прибира щитовете. Първо трябва да загасиш вътрешното осветление, ако искаш да видиш нещо, а дори и тогава…

Той я погледна и разпери ръце.

— Там няма нищо — каза простичко. — Никакъв философски смисъл, никакво разумно съзнание. Нищо не те наблюдава. Само празно пространство и ако стигнеш достатъчно далеч, по някой и друг грозд движеща се материя, която би те убила при първа възможност. Проумееш ли това, вече си добре. Спираш да се надяваш и да се страхуваш.

— Значи това е философското ти разбиране за живота, така ли?

— Не, това е, което ми каза Елена Агиере.

Севги го стрелна с празен поглед. Сблъсквала се беше с това мимолетно усещане и преди — когато някой изневиделица й заговореше на турски в англоезична среда и в първия миг мозъкът й не успяваше да обработи чутото.

— Какво?

— Каквото казах. Елена Агиере ми каза да спра с тези глупости и да се изправя лице в лице с онова, което се вижда през прозореца.

— Подиграваш ли ми се? — Тя настръхна.

— Не, не ти се подигравам. Разказвам ти какво ми се случи. Стоях пред онзи люк с изключено вътрешно осветление и чух Елена Агиере да се приближава зад мен. Беше ме последвала до товарната палуба и стоеше зад мен в тъмнината. Дишаше. Говореше в ухото ми.

— Това е невъзможно!

— Знам. — Сега той наистина се усмихна, но не на нея. Пак се беше загледал в светлинките на таблото, с празни очи, заслепени сякаш от синкавото сияние. — Иначе щеше да остави лепкави следи от криогела по цялата палуба, нали така. Да не говорим, че всички аларми на кораба щяха да се разпищят, ако се беше измъкнала от гнездото си. Е, не знам колко време съм стоял като вкаменен пред прозореца, след като тя си тръгна, в космоса човек е склонен да губи представа за времето, а и бях здравата уплашен, но…

— Престани. — Гласът й прозвуча пискливо. Импулсът да потръпне пролази по гръбнака й като студена ръка. — Просто спри. Не се шегувай с това.

Той се намръщи под синкавото сияние.

— Между другото, Ертекин, за човек, който вярва в наличието на духовен вселенски архитект и на живот след смъртта, ти реагираш твърде остро на разказа ми.

— Слушай. — Прозвуча рязко и предизвикателно. — Как изобщо си разбрал, че е тя? Тази Елена Агиере. Дори не си чувал гласа й преди въпросната потресаваща случка.

— Това пък какво общо има?

Във въпроса му имаше тиха простота, която я разтърси внезапно и до дъно, като първия път, когато беше правила секс както трябва и беше стигнала до оргазъм, като първото й местопрестъпление с труп при жп линията на Барнет Авеню. Или когато Налан умря пред очите й в болничното легло. Поклати безпомощно глава.

— Аз…

— Виж, нали попита дали е било гадно? — тихо каза той. — И аз ти казвам колко гадно беше. Пропаднах страхотно, Сев, почти до дъното. Толкова надълбоко, че ми се случиха адски странни неща, с или без липса на генетична склонност.

— Не е възможно да вярваш, че…

— Че Елена Агиере е била въплъщение на божествено присъствие, което е бдяло над мен? Естествено, че не го вярвам.

— Тогава…

— Тя беше метафора. — Той издиша, сякаш пускаше нещо на свобода. — Но излезе от контрол, както се случва понякога с метафорите. Когато си пропаднал толкова надълбоко, може да изгубиш контрола си над нещата и да ги пуснеш на свобода. Сигурно съм извадил късмет, че онова, което ме чакаше долу, каквото и да е било то, в крайна сметка ме изплю обратно. Може пък генетичните ми настройки да са му разстроили храносмилането.

— Какви ги говориш? — Сдържан гняв, който не успя да заличи навреме. — Разстроено храносмилане? Метафори? Нищо не разбирам.

Той я погледна, навярно изненадан от тона й.

— Не е твоя вината. Сигурно аз не мога да го обясня както трябва. Съдърланд би се справил по-добре, но пък той е имал години да го подреди в главата си. Нека просто кажем, че там горе, в междупланетния космос, съм успял да се самоубедя в нещо на подсъзнателно ниво и се е наложило да си измисля подсъзнателен помощник, който да ме разубеди и да ме върне обратно. Това по-смислено ли ти звучи?

— Не особено. Кой е Съдърланд?

— Тринайска, запознахме се на Марс. Японците сигурно биха го нарекли „сенсей“. Преподава таниндо в планинските лагери. Обичаше да казва, че хората гледат на целия си живот през призмата на метафори и че проблемът на тринайските идва оттам, че пасват идеално на онзи подвид метафори, които описват страхотиите в мрака отвъд светлия кръг на лагерния огън, метафорите, посветени на чудовища.

С това Севги не можеше да спори. Спомените я притиснаха до стената, спомени за неприязнените, обвиняващи лица на колегите й, когато се разбра какъв е бил Етан. И не само колегите, а и приятелите, дори Мурад. Щом научиха истината, те забравиха онзи Етан, когото познаваха преди, и го замениха с парче мрак в неговата форма, нещо като скицирания образ на извършителя, който виртуалната програма използва във възстановката на убийството на Тони Монтес.

— Чудовища, изкупителни жертви. — Думите изплющяха като карти при игра на вързано. Гласът му изведнъж прегракна. — Ангели и демони, рай и ад, бог, морал, закон и език. Съдърланд е прав, всичко това е метафора. Помощно скеле, което да задава посоките там, където реалността е твърде размита, където е твърде студено, за да живеем без топлинката на нещо измислено. Кодираме надеждите, страховете и нуждите си, а после изграждаме цели общества върху този код. След което забравяме, че някога е било обикновен код, и започваме да го приемаме като факт. Държим се така, сякаш на вселената й пука за този наш код. Водим войни заради него, бесим мъже и жени заради него. Взривяваме влакове и небостъргачи в неговото име.

— Ако пак говориш за Дубай…

— Дубай, Кабул, Ташкент, а и целият шибан Джизъсленд между другото. Където и да погледнеш, все същата шибана игра, все същата човешка природа. Все същата.

Той млъкна рязко, все така втренчил поглед в сините светлинки на дисплеите, но този път някак съсредоточено.

— Какво?

— Не знам. Губим скорост.

Тя се завъртя да погледне през задното стъкло. Не се виждаше автовоз, който се опитва да ги задмине. Нямаше и мигащи червени светлинни по дисплеите, които да предупреждават за хардуерен проблем. Въпреки това джипът губеше скорост.

— Хакнали са ни — мрачно обяви Марсалис.

Севги се взря през страничния прозорец. Никакво осветление покрай магистралата, само тънкият полумесец на луната се мъчеше да очертае в промити тонове хълмистия пейзаж от скали й храсталаци, планинското възвишение малко по-нататък, а от другата страна на шосето — нещо като стръмен, почти отвесен склон на клисура. Шосето заобикаляше полите на планината и заради стеснението имаше само по една лента във всяка посока. Централната преградна ивица се беше стеснила до широка един метър луминесцентна линия, изтеглена върху всемента като маркер за автовозите. Никакви светлини, нито друг признак за човешки обиталища. Никакъв трафик.

— Сигурен ли си?

— Колко сигурен искаш да бъда? — Хвана волана и се опита да мине на ръчно управление. Системата го изхвърли със самодоволен звън и пулсиращи оранжеви светлинки в морето от синьо по таблото. Джипът се движеше с намаляваща скорост. Марсалис пусна ядно волана и срита педалите под краката си. — Виждаш ли? Копелето му гадно!

Не стана ясно дали ругае джипа, или онзи, който е хакнал управлението му. Севги посегна към пистолета си, извади го от презраменния кобур и свали предпазителя. Марсалис чу прещракването и сведе поглед към оръжието в ръката й. После се наведе през таблото и дръпна аварийната ръчка. Дисплеите светнаха в червено и спирачките се активираха. Макар да беше забавил скорост, джипът все още се движеше твърде бързо за аварийно спиране. Гумите изсвириха пронизително и джипът поднесе, после спря толкова рязко, че зъбите им изтракаха.

Тишина… и примигващите предупредителни светлинни на автоматичната система. Вишневочервено сияние се ливна сякаш отвсякъде, после угасна. Ливна се, угасна. Ливна се, угасна.

— Така.

Марсалис посегна към механизма на седалката си и я свали докрай назад. Извъртя се по корем, изпълзя по облегалката към задната част на джипа и зарови там. Гласът му се чу приглушен от напрежението в коремните мускули.

— И преди съм го виждал това, в Загрос. Само че от другата страна на бариерата. Често използвахме тоя номер, за да прецакаме иранските транспортьори и да им спретнем засада. Действахме ги от разстояние. — Някакво одеяло се появи заедно с ръката му, той го задържа за миг, после го метна настрана. — Хакнеш ли протоколите на автопилота, можеш да правиш с транспортьорите кажи-речи каквото си искаш. — Шум като от стържене на пластмаса. — Да ги блъснеш един в друг, да ги засилиш в някоя пропаст, ако има пропаст наблизо. Или да ги откараш при някоя грижливо заложена мина… По дяволите!

— Какво правиш?

— Търся си оръжие. Понеже няма да споделиш с мен беретата си. Нали? Задължения по договора и така нататък. — Изпълзя назад, обърна се и седна, стиснал безпомощно зъби, огледа се трескаво, после отвори вратата. Заобиколи тичешком джипа. Лекият вятър беше подел прахта от аварийното им спиране и я носеше в рехав облак около колата. Сетне я понесе нататък в призрачна тишина под пресекливото червено сияние на аварийните светлинки. Севги погледна назад — Марсалис се опитваше да свали нещо от задната врата. Джипът се разлюляваше на амортисьорите при всяко дръпване. Мигащите светлинки обливаха Марсалис сред разпръсващия се прах и в лицето му, напрегнато и съсредоточено до крайност, имаше нещо демонично. Стори й се, че го чува как ръмжи от усилие. После нещо се отдели с пукот.

Той се върна със сгъваема лопата.

— Така, слушай — почна, възвърнал спокойствието си. — Ако имаме късмет, ще се окажат местни бандити, които си изкарват прехраната, като спират частни автомобили и по някой туристически автобус. Ако е така, значи имаме още няколко минути, преди да разберат какво сме направили. И може би още няколко след това, докато се организират и тръгнат да ни търсят. Не е много, както и да го погледнеш. Така че действаме по учебник, тоест зарязваме джипа и тръгваме да търсим укритие по най-бързия начин.

Севги кимна мълчаливо, устата й внезапно пресъхна. Подготви беретата за стрелба, пак по учебник: премести я в хоризонтална позиция, така че да вижда отчитащия заряда дисплей отстрани. Трийсет и три, и един в дулото. Пистолетите на „Марстех“ стреляха с разширяващи се куршуми, последен писък на технологиите, тънки като молив, точни при далечна стрелба и експлодиращи при попадение. Изкашля се да прочисти гърлото си и вдигна беретата.

— Смяташ, че ще можем да ги прогоним?

Той я погледна. Аварийните светлинки ту го обливаха в червено, ту го скриваха в мрак — червено, черно, червено, черно, червено, черно. Той сведе поглед към лопатата. Разгъна я. После пак погледна Севги, докато ръцете му завъртаха механично дръжката в заключващата посока. Гласът му прозвуча почти нежно:

— Севги, ще се наложи да ги убием.