Ричард Морган
Вариант 13 (30)

28.

— Какво е направил?!

Нортън я гледаше от екрана, гняв и неверие се бореха за надмощие върху лицето му.

— Сби се с Неван — търпеливо повтори Севги. — Успокой се, Том, така или иначе вече е факт. Никой не можеше да го предотврати.

— Напротив, можеше. Ти например можеше да не му играеш по свирката.

— По свирката? — Усети как започва да се изчервява, от врата нагоре. Всички места по тялото й, белязани от зъбите на Марсалис, пламнаха. — Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че на Марсалис изведнъж му хрумва да се поразходи до другия край на планетата и ти лягаш и вирваш крака. Нашият канибал избива хора в Америка, а не в Европа. Сигурно изобщо не ти е хрумнало, че Марсалис просто си търси начин да се прибере у дома, преди да си е изпълнил задълженията по договора.

— Мина ми през ума, Том. Доста отдавна при това, още когато ти предложи да го настаним в неохраняван нюйоркски хотел за през нощта.

Кратка пауза.

— Предложих да остане у нас, доколкото си спомням.

— Няма значение. Въпросът е, че наехме Марсалис да ни свърши определена работа. Ако ще го подозираме и възпрепятстваме на всяка крачка, защо изобщо го измъкнахме от затвора?

Нортън отвори уста, после явно премисли и премълча онова, което му беше на езика. Кимна.

— Добре. И след като наби Неван, какво е следващото му желание?

— Спомена нещо за Перу.

— Перу?!

— Да, Перу. Familias andinas, помниш ли? Неван е изпуснал нещо, което сочи назад към андийските плата, така че сега трябвало да отидем там.

— Ясно. Значи няма да провеждаме никакво разследване на местопрестъпленията, така ли? Вярно, не съм бил ченге като теб, но…

— Мамка му, Том! — Тя се наведе към екрана. — Какво ти става? Живеем в двайсет и втори век. Имаме на разположение глобалната мрежа, ако се сещаш за какво ти говоря. Светът е едно голямо село, нищо повече. Ще стигнем в Лима за четиридесет и пет минути. Оттам до Куско са най-много два часа. И ще сме се върнали в Ню Йорк, преди да е мръкнало.

— Тук отдавна се мръкна — сухо каза Нортън. — Минава полунощ.

— Ти ми се обади, не аз.

— Да, защото твоето мълчание започна да ме притеснява, Сев. Няма те от два дни и не се обади нито веднъж.

— От ден и половина. — Отговори автоматично, но в действителност не беше сигурна кой от двамата е по-близо до истината. Усещането й за време беше колабирало. Сякаш преди седмици бяха прекосили Босфора, а Ню Йорк и Флорида изглеждаха част от далечното минало.

Но и Нортън май не беше в настроение да спори по въпроса. Само си погледна часовника и сви рамене.

— Няколко часа плюс или минус са без значение. Ако отсъстваш още дълго, Никълсън и Рот ще започнат да се изнервят.

Тя се ухили.

— Значи това те е вбесило. Стига, Том. Можеш да се оправиш с тях. Гледах пресконференцията. Подхлъзна Мередит и Ханити като последните идиоти.

— Мередит и Ханити са си идиоти, Сев. Точно в това е въпросът. Каквото и да говориш за Никълсън, той не е глупав и ни е шеф, което важи с двойна сила за Рот. Няма да търпят още дълго разходките ти. Особено при нищожни резултати като хрумките на твоето другарче. — Погледът на Нортън се измести към периферните квадранти на екрана, оглеждаше пространството над раменете й. — Къде е детето-чудо между другото?

— Спи — започна тя и се коригира светкавично, — предполагам. И тук е време за сън.

Всъщност, когато телефонът я събуди, тя се претърколи в леглото и доволно усети едрата му фигура до себе си. Вълнението премина в нещо не толкова приятно, когато видя, от разстояние десетина сантиметра, че е буден и я гледа. Кимна й към звъна. „Апартаментът е на КОЛИН — каза, — така че сигурно е за теб.“ Тя кимна на свой ред, опипа слепешката пода за тениската си, седна на леглото и я нахлузи през главата си. Усещаше очите му върху себе си, върху тежкото полюляване на гърдите й при движението, и нов прилив на ленива топлина сгърчи корема й. Усещането се задържа, докато вървеше в мрака към телефона.

— Слънцето никога не залязва над нашите начинания — цитира Нортън девиза на КОЛИН, безизразно. — Все пак, ако ще ходите в Перу, трябва да тръгнете рано.

— Говори ли с Ортис?

Лицето му се изопна.

— Да, по-рано днес. Включиха го във в-формат за десетина минути. Лекарите не позволяват по-дълъг престой, защото трябвало да си пести силите. Включили са го на наноремонт за пострадалите органи, но куршумите били мръсни, нещо канцерогенно, което прецаква растежа на новите клетки.

— Ще умре ли?

— Всички ще умрем, Сев. Но Ортис няма да умре сега. Стабилизирали са го. Предстои му дълго лечение, но ще се оправи.

— И какво ти каза във виртуалния?

Гримаса.

— Каза ми да се доверя на инстинктите ти.

 

 

Хванаха суборбитален до Ла Пас късно сутринта — като повечето страни, свързани с Колониалната инициатива на западните нации, и Турция поддържаше полети до андийските плата на всеки два часа. Севги се обади в КОЛИН за лимузина, която да ги вземе пред кооперацията — този път нямаше време да се порадват на Босфора от борда на ферибот.

— Можехме да изчакаме връзката за Лима — отбеляза Марсалис, докато наближаваха летището в най-бързата лента. — Нямаше да бързаме толкова. И щеше да ми остане време да си купя дрехите, за които ме тормозиш.

— Имам инструкции да бързам — отвърна тя.

— Да, само че Бамбарен като нищо може да е в Лима. Голяма част от бизнеса му е по крайбрежието.

— Ако е така, ще отидем в Лима.

— Това ще отнеме време.

Тя му метна усмивка на превъзходство.

— Няма. Вече работиш за КОЛИН. Лима е задният ни двор.

Сякаш в потвърждение на думите й, на слизане от совалката ги чакаше комитет по посрещане. Трима „местни“ със сериозни лица, един мъж и две жени, които ги изведоха от терминала по най-бързия начин и оттам до брониран джип, паркиран под яркото осветление на забранената за паркиране зона. Отвъд се простираше мека тъмнина, прибулена от смог луна и смътните очертания на далечни планини. Щом се качиха в джипа, една от жените й даде оръжие — „Берета Марстех“, два клипса и презраменен кобур от мека кожа. Не беше поръчала оръжие. „Добре дошли в Ла Пас“, каза жената, с или без ирония, Севги не можа да прецени. А после потеглиха, тихо и бързо през заспалите улици до предварително запазен им апартамент в новия „Хилтън Акантиладо“ с изглед към вдлъбнатата купа на града и с охранителни системи на ниво „Марстех“. По един изящен инфо/ком портал „Банг и Олафсен“ се кипреше ненатрапчиво в кьошетата на всички стаи освен в банята, в която за сметка на това имаше отделен телефон. Леглата бяха огромни и приканваха към употреба.

Стояха в двата края на големия френски прозорец и гледаха навън. За пореден път беше неприлично рано сутринта — бяха надбягали слънцето, бяха го зарязали пренебрежително зад гърба си, когато суборбиталната совалка стигна върха на траекторията си и пое надолу към Земята. Сега предутринният мрак зад прозорците стържеше по нервите им, а обърнатият звезден купол на градските светлини долу внушаваше безтегловно усещане на нереалност. Все едно си прекарал твърде много време във виртуална среда. Разреденият въздух и гладът само утежняваха положението. Севги имаше неприятното чувство, че изтънява.

— Гладен ли си? — попита тя.

Той й хвърли поглед, чието значение й беше познато.

— Не ме изкушавай.

— Имах предвид храна — смъмри го Севги. — Цял ден съм на един геврек.

— Цената на прогреса. Ако бяхме взели обикновен самолет, щяха да ни нахранят поне два пъти. Премълчаваните недостатъци на суборбиталното летене.

— Искаш ли да хапнем, или не?

— Искам. Без значение какво. — Отиде при инфо/ком портала и го включи. Тя поклати глава, хвърли последен поглед през прозореца и отиде да поръча от другата стая.

Докато преглеждаше менюто, случайно извика секцията за здравни услуги. Погледът й се спря на линка, озаглавен „стимуланти и синаптични подобрители“ и тя с лек потрес си даде сметка, че не е взимала никакъв синаптик през последните двайсет и четири часа.

Не беше изпитала нужда да вземе.

 

 

Когато за пръв път му се наложи да привлече вниманието на Манко Бамбарен, Карл го постигна чрез простичкия метод да проучи бизнес интересите му и след това да им нанесе максимално количество леснопостижима вреда в рамките на кратките срокове, с които разполагаше. Това беше стара тактика от централноазиатския военен театър, която той пренесе на местна почва без особени затруднения.

Специфичната дейност на Бамбарен в рамките на фамилиите беше изнасянето на екзотични материали от складовете в подготвителните лагери, в количества достатъчно малки, за да не предизвикат ответна реакция на КОЛИН. Складираше откраднатото в изолирани селца и след това го транспортираше с камиони до Лима, за да захрани ненаситната паст на черния пазар за продукти на „Марстех“. Не беше трудно да се добере до подробностите за тази дейност — кажи-речи всички знаеха за нея, но подкупите и рушветите държаха прехвалените, но зле платени перуански сили за сигурност встрани от уравнението, а Бамбарен беше достатъчно умен да ограничи кражбите си до по-обикновени и познати технологични продукти. Корпорациите възстановяваха загубите си от застраховките, възмущаваха се на висок глас от системните кражби, но извън това не полагаха значими усилия да запушат пробойните. По силата на негласна договорка Бамбарен, от своя страна, не им създаваше неприятности с наболялата тема за трудовите взаимоотношения с местната, работна ръка, където фамилиите по традиция имаха силно влияние и лесно биха могли да вгорчат живота на корпорациите. Местната лоялност и страховитата репутация на Бамбарен сред бедното население на Куско вършеха останалото. Системата работеше гладко и понеже всички бяха доволни от статуквото, най-вероятно щеше да работи така и в обозримото бъдеще.

Карл се появи в уравнението като независима величина, която не се нуждаеше от местно благоразположение и нямаше какво друго да изгуби, освен наградата си за залавянето на Стефан Неван. Две седмици кротува, докато направи проучването си, след което спря един от камионите на тайта Манко на стръмното лъкатушно шосе от Куско към Наска и крайбрежието. Въоръжената мутра на седалката до шофьора реши да се репчи, което от логистична гледна точка си беше благословия под прикритие. Карл го застреля, след което даде на шофьора възможност да избира — или да се присъедини към спътника си в белезникавия прахоляк до шосето, или да му помогне да избутат камиона в пропастта от другата страна на пътя, с прикрепена към резервоара му запалителна граната — от онези, които бяха на въоръжение в перуанската армия. Шофьорът предпочете да му съдейства, а бомбата се оказа читава. Камионът избухна зрелищно още при първия си сблъсък с отвесната скална стена, продължи сред пламъци и отломки към дъното на каньона и остана да гори жизнерадостно там в продължение на час и повече, като изхвърляше в атмосферата достатъчно екзотични замърсители с дълги химични формули, за да привлече вниманието на един от следящите състоянието на околната среда сателити. Не бяха много нещата, които горяха с подобна химична сигнатура, и бяха все неща, които не би трябвало да горят извън юрисдикцията на КОЛИН. Хеликоптери се стекоха в нощта като големи молци, около лагерен огън. С тях дойдоха и вездесъщите репортери, а не след дълго и набор от местни политици, екоексперти и представители на „Земята първа“, всичките решени да ги покажат в новините. Малко след това официален разследващ екип се спусна с цената на огромни усилия в клисурата, но не и преди да бъдат направени множество спектрографии със смущаващи резултати и да бъдат зададени също толкова смущаващи въпроси, наострени с бруса на жадното журналистическо любопитство.

Дотогава Карл отдавна си беше тръгнал. Беше откарал шофьора на камиона до Наска и му беше заръчал да предаде съобщение на тайта Манко и телефонен номер, на който да се обади. Бамбарен, който, не беше глупав, се обади още на следващия ден и след подходящата за случая доза мъжествен гняв го попита какво, по дяволите, иска от него. И Карл му каза. Трийсет и шест часа по-късно Стефан Неван влезе в хотелската си стая в Арекипа и се озова срещу дулото на „Хааг“-а.

Финесът, от собствен опит знаеше Карл, е силно надценяван подход по отношение на организираната престъпност.

И той набра номера, воден от това си наблюдение.

— Моли се да е въпрос на живот или смърт, мамка му — студено каза Грета Юргенс, когато най-сетне отговори на повикването. На екрана се виждаше как сяда пред телефона и придърпва реверите на сив копринен халат. Лицето й беше подпухнало. — Знаеш ли кое време е?

Карл си погледна демонстративно часовника.

— Да, октомври е. Реших, че това ми гарантира още две седмици, преди да те е налегнала дрямката. Как я караш, Грета?

Хиберноидът примижа към екрана и лицето й заприлича на каменна маска.

— Виж ти, виж ти. Марсалис, нали? Караконджулът.

— Съвсем същият, мерси.

— Какво искаш?

— Точно това харесвам в теб, Грета. Умението ти да водиш приятен разговор. — Карл разпери небрежно ръце. — Не е кой знае какво. Искам да говоря с Манко. Да си поприказваме за доброто старо време.

— В момента Манко не е в града.

— Но ти знаеш как да се свържеш с него.

Юргенс не каза нищо. Лицето й не беше просто подпухнало, беше доста по-закръглено, отколкото го помнеше той, с опънатата кожа и пухкавите бузи на нарастващата подкожна тлъстина в края на будния цикъл. Карл реши, че и мисловните й процеси са започнали да се забавят, оттам и мълчанието й като най-безопасна опция.

Карл се ухили.

— Виж, можем да го направим по един от два начина. Или ти ще кажеш на Манко, че искам да си поговорим, или аз ще се постарая отново да ви вгорча живота. Кое да е?

— Току-виж си открил, че вече не е толкова лесно да си разиграваш коня.

— Сериозно? Имаме си някое и друго ново приятелче в Инициативата? — Разпозна потвърждението в лицето на хиберноида. — Направи услуга на себе си и на Манко, Грета. Проследи този разговор и виж за чия сметка съм те набрал. След това решавай дали си струва да ме ядосваш.

Прекъсна връзката и Грета Юргенс изчезна от екрана.

Карл стана и отиде при прозореца да позяпа светлините на Ла Пас. Най-много два часа, реши той. Юргенс имаше подръка специалисти, които можеха да осъществят проследяването и бързо да стигнат до запазения за служители на КОЛИН апартамент в „Хилтън“. Системите „Марстех“ изпъкваха в инфопотока като имплантирани метални пластини на рентгенова снимка. Инфохакерчетата на фамилиите може и да не успееха да пробият системите, а и Юргенс едва ли би поискала това от тях. Но и така щеше да е повече от ясно с какво си имат работа. Дотук — един час. После известно забавяне, в случай че Юргенс бе казала истината и Манко Бамбарен не беше с нея в Арекипа. Където и да беше обаче, можеше да бъде намерен по телефона или чрез друга комуникационна връзка за относително кратко време. А предвид на онова, което имаше да му съобщи Юргенс, той щеше да се обади веднага.

Ертекин се върна от съседната стая. Беше се преоблякла с тениската на нюйоркското полицейско управление и спортен клин.

— Храната дойде.

В шумоизолираните помещения на апартамента появата й беше убягнала на вниманието му. Той кимна.

— Не бива да ядем твърде много на тази надморска височина. Телата ни и без това са претоварени.

— Да, Марсалис. — Изгледа го с раздразнение, само дето не сложи ръце на кръста си. — Била съм на платата. Работя за КОЛИН, ако случайно си забравил.

— Не това пише на гърдите ти — каза той, забил многозначително поглед в тях.

— Това ли? — Притисна с ръка едната си гърда и потропа с върховете на пръстите си по логото на нюйоркската полиция. Лукава усмивка изви ъгълчето на устата й. — Смущава ли те изборът ми на облекло?

Той отвърна на усмивката й.

— Ще го преглътна, ако ми позволиш да ти го сваля, след като закусим.

— Ще видим — неубедително каза тя.

Но след закуска не им остана време. Телефонът звънна, докато още си говореха, седнали с големи керамични чаши в ръце — бяха пълни с чай от кока. „Външно обаждане“, обяви с нежен женски глас системата. Карл отнесе чашата си в съседната стая, за да приеме разговора. Седна на стола пред инфопортала и натисна копчето за приемане.

— Да?

Обрулените индиански черти на Манко Бамбарен цъфнаха на екрана. Лицето му беше безизразно, но в тъмните му очи тлееше гняв. Говореше английски с насечен, лаещ акцент.

— Е, черни човеко. Върнал си се да ни тормозиш.

— Какво да ти кажа. Исторически погледнато, това би следвало да внесе известно разнообразие за вашего брата. — Карл отпи от резливия чай и срещна погледа на другия мъж през вдигащата се пара. — По-добре е, отколкото да ви тормозят белите, нали така?

— Недей да ми се правиш на умен. Казвай какво искаш.

Карл премина на кечуа.

— Само цитирам собствените ви клетви за единство. „Съюз на коренното население, възродено от пепелта на расисткото потисничество“ и така нататък. Какво искам ли? Искам да говоря с теб. Лице в лице. Няма да ти отнема повече от час-два.

Бамбарен се наведе към екрана.

— Вече не се занимавам с твоите досадни избягали побратими и техните опити да се скрият от закона. Нямам какво да ти кажа.

— Да, Грета спомена, че си се издигнал. Вече не се занимаваш с фалшиви документи за самоличност, а? Нито с дребна контрабанда на „Марстех“. Май си станал почтен престъпник напоследък. — Карл вложи в тона си доза твърдост. — За мен това е без значение. Искам да поговорим. Ти избери къде.

Последва дълга пауза. Бамбарен се опитваше да го надвие с поглед. Карл вдиша парата от чая, пое с наслада влажното ухание на зелени листа и зачака.

— Все още говориш езика ми като пиян селянин — кисело каза тайта Бамбарен. — И се държиш, сякаш това е някакво постижение.

Карл сви рамене.

— Научих го от селяни и често се напивахме заедно. Приеми извиненията ми, ако това те обижда. А сега кажи къде, по дяволите, ще се срещнем.

Ново мълчание. Бамбарен го изгледа кръвнишки.

— Аз съм в Куско — каза накрая. Дори на провлачения кечуа, който се говореше по платата, думите прозвучаха сдъвкани и изплюти. — Ще те чакам при Саксайхуаман в един следобед.

— Нека бъде в три — лениво каза Карл. — Имам да свърша някои неща преди това.