Ричард Морган
Вариант 13 (28)

26.

— Знаеше, че ще дойда, а?

— Да.

Неван дръпна от цигарата си, издиша дима през устата и го пое отново през носа.

— Друг път си знаел.

Карл вдигна рамене.

— Както кажеш.

— Искаш ли да знаеш защо дойдох?

— Ами, да.

Французинът се ухили и се наведе през масата като за задушевна раздумка.

— Дойдох да те убия, марсианецо.

Зад стъклената витрина на ресторанта залезът разкървавяваше небето над Мраморно море. Разкъсан облак с тъмни съсиреци. Карл срещна погледа на Неван и го задържа.

— Много оригинално.

— Е. — Неван се облегна назад и сведе очи към масата. — Старите, генетично заложени ни причини понякога са най-добрите, нали знаеш.

— Затова ли се опита да убедиш Манко Бамбарен да ти отстъпи парче от баницата? По генетично заложени причини?

— Ако така предпочиташ. Беше си въпрос на оцеляване.

— Да, оцеляване като преживно.

Неван вдигна поглед. Карл разпозна потиснатия боен импулс, стрелнал се по нервите на едната му ръка. Като повечето тринайски, французинът беше физически силен, с широки рамене и гръден кош, с дълги крайници и атлетична мускулатура, главата — голяма и ъгловата. При Неван обаче незнайно как обемът се беше свил до ненатрапчива ядка от потенциал. Беше отслабнал от последната им среща и сега носът и скулите му сключваха остри ъгли с плоскостите на лицето му. Присвитите сиво-зелени очи се бяха размътили от гняв, а появилата се със закъснение усмивка повече приличаше на бавно и заплашително озъбване. Преди три години в Куско реакциите му бяха светкавични — Карл прибегна до мрежата, за да го надвие. Ако сега Неван му скочеше през масата, щеше да е като удар с камшик, като змийска атака.

— Якето ти не струва. Какво е, последен писък на затворническата мода?

Карл сви рамене.

— Сувенир.

— Това не е извинение. Колко ти струва?

— Почти четири месеца.

Кратка пауза. Французинът вдигна вежда.

— Виж ти, виж ти. Какво стана, изтече ти лицензът ли?

— Не, лицензът ми си е наред.

— Още си в същия лайнян бизнес, а? — Неван издуха облак дим през масата. — Още ловиш братята си по поръчка на хората?

— О, моля ти се!

— Няма да е само заради мен, да знаеш, марсианецо.

— Какво?

— Като те убия. Няма да е само заради мен. Имаш голям фенклуб в лагера. Едва ли може да ги вини човек, нали? Ако те убия и разберат какво съм направил… — Неван се прозя и се протегна доволно, отърси бойната готовност от мускулите и нервите си. — Повече няма сам да си купувам цигарите, това поне е сигурно.

— Аз пък си помислих, че ще ги е яд, дето не са ме убили лично.

Французинът размаха ръце.

— И отмъщението си има ограничения. Няма как всички да те убият, а понеже са затворени като добитък, на практика никой не може да те убие. В лагера се научаваш на специфичен вид мъдрост — радвай се на малкото, защото е повече от нищо.

— И какво, трябва да се чувствам виновен за това ли?

Вълчата усмивка се върна.

— Чувствата са си твои, марсианецо. Въргаляй се в тях както си искаш.

— Всички те са имали своя шанс, Стефан. Всички вие. Можели сте да отидете на Марс.

— Мда, явно там има и друго освен червени скали и шлюзове. Видях рекламите по пътя насам. — Неван докосна с нокът ракиената чашка на масата пред себе си. Още не беше отпил от нея, не беше докоснал и платото с мезета между двамата. — Звучи страхотно. Направо не знам защо си се върнал.

— Спечелих лотарията.

— О, да бе, забравих. Супер. Толкова е забавно на Марс, че всички всеки месец си купуват билетче с надеждата, че ще спечелят и ще се махнат оттам.

Карл сви рамене.

— Не съм казвал, че е рай. Казах, че е възможност.

— Глупости. Самият ти си се върнал не защото си спечелил нещо си, а защото на Марс е гадно да се живее. — Неван издуха нов облак цигарен дим през масата. — Някои от нас стигнахме до същия извод и без да прекосяваме космоса.

— Когато те открих, ти кроеше планове как да прекараш остатъка от живота си на алтиплано. Там е същото като на Марс, само с по-силна гравитация.

Неван се подсмихна.

— Така казваш ти.

— Защо да те лъжа?

Уличните лампи започнаха да се включват по протежение на крайбрежната алея. Севги Ертекин и Батал Явуз седяха на високи столчета пред един павилион за боза на десетина метра по-надолу. Отпиваха от чашите и очевидно се разбираха добре. Ниван кимна към тях и попита:

— Коя е мацката?

 

 

— Не, не съм му партньор — каза Севги, едвам удържаше остротата в тона си. — Временно сътрудничество, нищо повече.

— Добре, извинявай. Моя грешка. Просто двамата изглеждате някак, сещаш се…

— Някак как?

Явуз сви рамене.

— Ами, свързани един вид. Което е необичайно за Марсалис. Той е необщителен дори за тринайска. А с такива като него по принцип е трудно да се сближиш.

— Аз ли не знам.

— Мда. Дано не прозвуча като онези откачалки от „Чистата раса“, но вече десетина години работя в лагера и мога да кажа, че ако човек търси извънземни, други не му трябват.

— Чувала съм да казват същото за жените.

— От мъже, нали? — Явуз сръбна шумно от бозата и се ухили. Излъчваше някаква бодрост в привечерния сумрак и жълтеникавото осветление на павилиона. Пълното му, загоряло от слънцето лице говореше за добро здраве, а под пуловера му се очертаваше малко коремче, което той, изглежда, носеше с гордост. Животът в еврозоната на АГЛОН явно му се отразяваше добре. Косата му беше рошава по професорски, а очите му грееха весело с отразена светлина. — Естествено. Вие и ние и разликата в матриците ни.

— „Вие и ние?“

— Шегувам се, разбира се. Но така, както генетичните матрици на мъжете и жените са различни — Явуз посочи с палец през рамото си към осветения ресторант и двамата мъже, седнали един срещу друг на маса до прозореца, — така онези двамата са различни от теб и мен.

— Но са малко по близки до „вас“ все пак, нали? — кисело подхвърли Севги.

Явуз се изкиска.

— Добър аргумент. По тестостерона, готовността за насилие и принципната неохота към съпричастие може и да приличат повече на нас. Мъже са все пак. Но пък никой не се е опитал да създаде жена тринайска, нали?

— Поне доколкото ни е известно.

— Поне доколкото ни е известно — повтори той и въздъхна. — Доколкото аз знам, именно готовността за насилие и неохотата към съпричастие са били качествата, които изследователите са се надявали да подсилят. И едва ли е изненадващо, че са предпочели мъжкия вариант.

За миг погледът му се плъзна над рамото й към водната шир.

— Понякога ме досрамява, че съм мъж — тихо каза той.

Севги се размърда на столчето. Обхвана с две ръце чашата с боза. Говореха на турски. Нейният беше поръждясал от липса на употреба и по някаква причина, заради асоциация с детските пакости и следващото ги мъмрене може би, това „досрамява ме“ придаваше допълнителна тежест на казаното от Явуз.

— Искам да кажа — продължи той, все така без да я поглежда, — че оценяваме степента на цивилизованост на дадено общество според това какъв е процентът на женско участие в управлението му. Боим се от обществата, в които жените все още нямат достъп до властта, и с основание. Когато разследваме тежко престъпление, винаги приемаме, че извършителят най-вероятно е мъж. Пак с основание. Появят ли се признаци за мъжка социална доминация, ги тълкуваме като предвестници на беди и страдание, защото в крайна сметка проблемът на света са мъжете.

Севги стрелна с поглед витрината на ресторанта. Стефан Неван говореше и жестикулираше енергично. Марсалис го гледаше спокойно, преметнал ръце през облегалката на стола си и леко килнал глава. Но въпреки тази разлика в поведението им около двамата припукваше еднакво напрежение. Еднакво усещане за сурова сила. Дали някой от тях би си признал, че изпитва срам, от каквото и да било? Едва ли.

Дълбоко в корема й, въпреки напъните на здравия разум, нещо се приплъзна и я заля топлина. Пак усети, че се изчервява, този път по-силно. Изкашля се и побърза да каже:

— Мисля, че има и друг начин да се погледне на това. Имам една приятелка в Ню Йорк, Мелтем. Тя е имам. Според нея е въпрос на стадии в социалната еволюция. Ти си мюсюлманин, нали?

Явуз изду бузи и се усмихна.

— На теория.

— Та Мелтем казва… тя също е туркиня, е, американка от турски произход по-точно, и е вярваща, разбира се, но…

— Да — проточи Явуз. — Последното върви с работата, предполагам.

Севги се засмя.

— Вярно Само че Мелтем е суфист-феминист. Учила е при Назил Валипур в Ахваз преди отцепването. Чувал ли си за школата на Рабиа?

Той кимна.

— Чел съм нещо за тях. Онова с Ибн Идрис, нали? Поставят под въпрос всички авторитети след Пророка.

— Е, Валипур наистина цитирала Идрис, но черпела вдъхновението си от самата Рабиа Басри и твърдяла, че нейната интерпретация на религиозния дълг като религиозна любов е, ъъ… ами… че е прототип на феминисткия прочит на исляма.

И млъкна сконфузено, сякаш изведнъж се беше видяла и чула отстрани. Не беше свикнала да говори за такива неща, рядко стъпваше в джамия, а напоследък съвсем не стъпваше, просто не й оставаше време. Последно беше разговаряла с Мелтем малко след като Етан умря. Таеше твърде много гняв към един бог, в който уж вярваше, но не съвсем, гневеше я безразличието му към всеки, направил грешката да застане на негова страна.

Но Батал Явуз само се усмихна и отпи от бозата си.

— Звучи интересно, погледнато от този ъгъл, признавам — каза той. — И как тази твоя приятелка съвместява ислямския си феминизъм с всичките противоречащи му текстове в Корана?

Севги се намръщи. Турският й не беше на висотата на такива сложни разговори.

— Ами, според нея ставало въпрос за цикли. В рамките на историческия контекст мъжкият цивилизационен цикъл е трябвало да дойде първи, защото мъжката сила е била задължително условие за самото възникване на цивилизацията. За да има закони, изкуство и наука, първо трябвало да се появят уседнали селскостопански общества и нетрудова в класическия смисъл на думата прослойка, която да създаде въпросните закони, изкуство и така нататък. Само че такъв вид общество можело да бъде наложено единствено със сила, и то доста брутално според съвременните ни стандарти.

— Така е. — Явуз кимна към двете тринайски в ресторанта отсреща. — И като начало е трябвало да разкарат онези момчета.

 

 

— Тя е клиентът. — Карл взе вилица и набоде парче патладжан от платото с мезета. — Няма ли да хапнеш?

Едно последно, дълбоко дръпване от цигарата и вдигнати вежди. После Неван смачка фаса в пепелника.

— Вече си на свободна практика, така ли?

— Винаги съм бил, Стефан. Лиценза ми го държи АГЛОН, но ме викат само при нужда. През останалото време трябва да си заработвам прехраната като всички други.

— И какво иска от мен „клиентката“?

— Разследваме някои контакти на familias andinas. Опитваме се да разбием контрабанден канал за продукти на „Марстех“ във въдворителните лагери.

— И има ли някаква причина да ви помогна?

— Освен факта, че Манко Бамбарен те продаде преди три години? Не, за друга причина не се сещам. Винаги съм те смятал за щедър по душа човек.

Неван разтегна устни в нещо като усмивка.

— Да, тайта Манко наистина ме продаде. Но стоката дойде да я прибереш ти.

— Виновен е вестоносецът, така ли?

— Естествено.

Карл си взе от мезето.

— Наистина ли мислиш, че един мафиотски кръстник второ качество, вманиачен на тема етническа принадлежност, би тръгнал срещу АГЛОН заради теб? Наистина ли си бил толкова отчаян да повярваш, че точно при него ще намериш убежище, Стефан? Има си причина Манко да стигне до позицията на „тайта“ и тя определено не е в щедрата му природа.

— Ти пък какво знаеш за всичко това, марсианецо? Доколкото си спомням, повечето ти мисии бяха все умиротворителни, при това в Близкия изток.

— Знам, че…

— Знаеш ли, че в Централна Азия още действат съюзи между военноплеменни групировки, които аз създадох буквално от нищото още през осемдесет и седма? Знаеш ли колко от марионетните президенти, които държат речи по Ал Джазира, дължат постовете си на мен?

Карл сви рамене.

— Не можеш да пренесеш наготово в Южна Америка методите, дали резултат в Централна Азия. Става въпрос за един съвсем различен континент, Стефан.

— Да, и за една съвсем различна цел. — Неван изтръска нова цигара от пакета. Лапна я, дръпна силно да я запали и вдигна вежди. — Искаш ли?

— Ям в момента.

— Като щеш. — Наведе се напред, издуха дим през масата и се ухили. — Виж, фамилиите не са като онези шибаняци, военноплеменните вождове. И никога не са били. Вождовете искат същото, което иска и всеки преживящ политик — легитимност, признание и уважение от останалата част на стадото. Да се вози в лимузина с тежък ескорт.

Карл кимна, без да спира да дъвче. Неван му беше изнесъл кажи-речи същата лекция и преди три години, докато чакаха уреждането на документите, с които Карл да изведе французина от Лима с белезници. Но нека си говори. Току-виж споменал нещо, което Карл можеше да използва.

— Така че в класическия случай налице е вакуум във властта и десетина от въпросните шибаняци, които се боричкат за надмощие и налагане на нов ред, които пък да им осигурят място в лимузината. При фамилиите нещата не стоят така. Там вече съществува държавна структура, налице са и легитимирани отрепки, бели от креолско потекло и „индианци“ със силно преувеличен чистокръвен произход, които контролират парламента, армията, банките, земевладелците и всичките други хубави неща. До тези хубави неща фамилиите нямат достъп, останала им е само престъпността и сплотяващото ги етническо недоволство, което също е по-скоро мит, отколкото реален фактор. — Неван сложи ръка зад ухото си, сякаш се ослушваше. — А сега дори и митът заглъхва, човече. КОЛИН откара на Марс толкова много от местното население на платата и наля в региона толкова много пари, че фамилиите срещат все по-сериозни затруднения в набирането на хора. Единствените места, където все още имат значимо влияние, са гетата в Републиката. Никъде другаде не им обръщат внимание. Вече никой не се плаши от тях.

— И ти имаше план как да им върнеш старото страхопочитание.

Още дим на валма. Неван махна енергично.

— Заложих на силната си страна. Всички се страхуват от тринайските.

— Така е, само че всички тринайски са прибрани на сигурно място.

Французинът се ухили.

— Ще ти се.

— О, стига, моля ти се. — Карл махна с вилицата. — Едва двадесетина са на свобода. Едни прибираме, други бягат, но бройката се задържа.

— Не е в това въпросът, марсианецо. Изобщо не е в това въпросът.

— Така ли? А в какво?

Неван се заигра с приборите от своята страна на масата, само ги докосваше поред с пръстите на дясната си ръка.

— Въпросът е, че ние съществуваме. И пасваме идеално на всичките им атавистични страхове. Откакто са ни унищожили първия път, отчаяно търсят вещици и чудовища, с които да ни заместят. А сега ние пак сме налице.

 

 

— Добре, значи мъжката сила и йерархия вкарват човешката раса в коловозите на работещ социален ред, изкореняват най-опасните плевели и осигуряват стабилна база, така че хиляди години по-късно женските принципи да си пробият път към повърхността и да управляват с някакво подобие на цивилизована почтеност. Това е теорията на твоята приятелка, така ли?

Севги кимна.

— И на Валипур също, повече или по-малко. Както и на суфистите, доколкото иде реч за прозрение в състояние на развитие.

— Обаче обяснява и враждебната реакция, нали? — Явуз се ухили. — „Мерси, момчета, свършихте страхотна работа, предвид на половите си ограничения, но оттук поемаме ние“. Не си представям как религиозните фанатици биха се примирили с това.

— Е. — Севги сви рамене. — Не се примириха лесно, вярно е.

— Да, помня тълпите тук, как скандираха по улиците, когато бях дете. — Явуз изтъни глас в напевен ритъм: — „Мъжете имат власт, над жените, защото Аллах е създал едните по-добри от другите“. И така нататък.

— Пак тази старомодна безсмислица — изсумтя Севги.

— Въпросната старомодна безсмислица е залегнала в самата основа на Корана, ако си спомням правилно. Коранът не е ли част от нюйоркския ислям?

— Много смешно. Историческият контекст не е ли част от интелигентната човешка мисъл по тези места?

Пак пакостливата усмивка, Явуз май се отърсваше от внезапния си пристъп на мъжка вина.

— Тук — да, без съмнение. Но тръгнеш ли на югоизток, много скоро ще откриеш, че на интелигентната човешка мисъл не се гледа с добро око, И като си говорим за това, май и на югозапад от Ню Йорк е същото, или така поне съм чувал.

Севги се разсмя.

— Добре казано. Марсалис спомена, че си писал дисертация на тази тема. Приликите между САЩ преди отцепването и Турция или нещо такова.

— „Психосоциални паралели на турския и американския национализъм“. — Уж трябваше да прозвучи бомбастично, но той вдигна скромно ръце и подкопа ефекта. — Нещата никога не са толкова прости, разбира се, но наистина има доста прилики. И в двата случая говорим за силен и войнствен национализъм, пуснал корени в много тънка културна почва. И в двата случая имаме конституционно заложено светско управление, ръфано по петите от негодуващ фундаментализъм. И в двете страни е налице голяма културна пропаст между градските и селските общности. Еднакво недоверие към Новата математика, еднакъв подход в борбата със синдрома на отслабващата мъжественост — чрез драконовски закони срещу наркотичните вещества и неоправдан оптимизъм. Турция сигурно щеше да се разцепи като Щатите, ако не бяха европейците да дръпнат някой и друг конец отвън.

— Нещо не ми изглеждаш много признателен.

Той въздъхна.

— Да, знам. А би трябвало, струва ми се. Със сигурност не искам откачените фундаменталисти да патрулират по улиците и да убиват с камъни дъщерите ми, ако излязат без придружител или покажат повече плът от увит в саван труп. Но и другото не е много приятно — да знаеш, че страната ти е просто новият заден двор на банда надути циници, които още кътат спомена за империалистическото си минало.

— Това прозвуча почти патриотично.

— Само звучи, уверявам те. — Той въздъхна и поклати глава. — Карл каза ли ти, че преди да се прехвърля на тази работа, преподавах на затворници?

— Спомена нещо такова.

— Човек може да види доста неприятни неща в турската затворническа система. Самият аз съм виждал прекалено много политически затворници с белези от изтезания, за да запазя патриотизма си. Според мен всеки, който се гордее, че е такъв или онакъв, или е престъпник, или не познава достатъчно историята.

— Това ми харесва. — Севги се усмихна, забила поглед в бозата си. — Значи смяташ, че САЩ са можели да избягнат отцепването като Турция. Ако е имало външна сила, която да окаже необходимия натиск?

— Не непременно. — Незнайно защо го каза с тъга. — При вас е била налице относителната самостоятелност на отделните щати, федеративност, непозната в Турция. Имали сте два века недоволство в Юга, културни търкания, религиозна непримиримост, расово напрежение. Това са доста дълбоки пукнатини. Плюс антинаркотичните закони, които забавиха темпа, с който мъжествеността отмираше другаде.

Остави бозата на тезгяха, облегна се назад и вдигна отворените си длани към чашата като фокусник по време на представление.

— Но всичко това са просто академични разсъждения. Защото никога не е съществувала достатъчно голяма външна сила, която е в състояние да ви вразуми. По онова време КОЛИН още не съществува в сегашния си вид, ООН все още е беззъб тигър, който се опитва да си намери протезите, китайците не дават и пет пари за вас. Вътрешните корпоративни интереси се държат като банда гангстери, чиято единствена цел е да се възползват максимално от евтините ресурси и работна ръка, докато още ги има. Екологичното крило вдига врява до Бога, треската Занг докарва азиатското малцинство до истерия от страх. Търговските интереси на Тихоокеанския ръб не искат конфликт, а сделка, и когато я предлагат, кажи-речи всички по Западното крайбрежие си отдъхват облекчено. Лос Анджелис се отделя пръв, а после цялото крайбрежие се юрва след него.

Севги кимна. В една кутия върху гардероба още държеше копие от хартата на Анжелинското свободно пристанище. Мурад й я беше донесъл от една медицинска конференция на Западния бряг, когато тя още беше в началното училище. Като повечето успели имигранти първо поколение, и той изпитваше дълбоки чувства към втората си родина, дори ако тя се е разкъсала под краката му малко след като е слязъл от самолета.

— Да — унило каза тя. — А щом шибаният Западен бряг може да направи нещо…

Явуз кимна като учител, доволен от схватливостта на свой ученик.

— Именно. Североизточните щати се възползват от прецедента и също се отцепват. А междувременно от всички страни на барикадата са се изсипали толкова тежки думи, че компромисът е станал немислим. Класическият мъжки синдром. Всички губят, но важното е, че сме опазили честта си. Учебникарски пример. Чела ли си Мариела Грумбридж? „Развиващите се Щати“?

Тя поклати глава.

— Непременно я прочети. Прекрасна книга. Авторката преподавала в университета на Тексас, докато не я изгонили, защото подписала една антикреационистка петиция. Сега живее във Виена. С две думи, нейната теория гласи, че отцепването е пример за национална държава, която отмира заради неуспеха си да се пригоди към новите условия. Америка не могла да се справи с модерността, умряла от шока и била разкъсана на части от по-адаптивни политически субекти. Макар че според мен Грумбридж не е събрала смелост да назове истинската причина за смъртта на Америка.

— Която е?

Явуз сви рамене.

— Страхът.

 

 

— Това е сила, която не се измерва с числа. — Неван още не беше докоснал мезетата, но ракията в чашата му беше намаляла с два пръста. Изсмя се презрително. — Мислиш, че преживните се интересуват от факти? От статистика и официални проучвания? Всичко е в тръпката, човече. Заради това дишат и заради това живеят. Тръпката, от която ти се разтреперват краката. Чудовища съществуват, зло съществува, и то е някъде там, в мрака. Ууу-уу-у. Две години преди да отида в Перу, Манко пуснал слуха, че за него работят pistacos. Идеята била да спечели някоя и друга точка в местната гангстерска война.

Карл кимна. Беше виждал фамилиите да прибягват до нещо подобно и на Марс, най-вече сред неквалифицираната работна ръка на Планинската инициатива. Самият той на два пъти беше получавал предложения да се направи на pistaco въпреки тъмния цвят на кожата си.

— Щом е смятал, че ще подейства.

— Е, за известно време имало ефект. — Неван изсумтя отвратено и отпи от чашата си. — Манко беше толкова доволен от себе си, горкият, че не разбираше как всичко ще отиде по дяволите, стига само един от фалшивите му пистакоси да оплеска работата. Казах му, сто пъти му казвах, че мога да му осигуря истински чудовища, с които да плаши народа. Чудовища, които са такива и на ниво ДНК. Нещо, което ще плаши всички, а не само неуките. Само си помисли какво би станало, ако се разчуе, че опънеш ли се на фамилиите, те ще ти пратят шибана тринайска?

— Приемаш за дадено, че ти и твоята армия от тринайски бихте се справили по-добре от фалшивите призраци на Манко.

Неван го погледна.

— Да си губил някое сбиване с нормално човешко същество напоследък?

— Не. Но както самият ти каза преди малко, хората не се влияят от факти. Може би Манко не е имал нужда от реална заплаха. Или пък нуждата му не е била чак толкова голяма, че да се сдуши с банда шибани изроди.

— Нямаше никакъв проблем да се сдуши с онази хибернираща кучка Юргенс — горчиво каза Неван. — Удивително е как предразсъдъците могат да изхвърчат през прозореца, когато в уравнението се включи и факторът яко чукане.

— Грета Юргенс? — Карл имаше смътен спомен за изящна сивоока блондинка от проучванията си във връзка с Неван преди три години. Въпросната Грета завеждаше фронт-офис операциите на Манко в Арекипа. — Тя е хиберноид?

— Да. Защо?

Карл сви рамене.

— Просто питам. Но като знам какво беше отношението на Манко към генномодифицираните, не виждам как й е позволил да се изкачи толкова много във вътрешната йерархия на фамилията.

— Както казах, ключът е в чукането. В задника. Чувал съм, че хиберноидите владеят анални практики, които са невъзможни за нормалните жени.

Карл отпи от ракията си и поклати глава.

— Това се говори за бонобосите, не за хиберноидите, и дори за тях е крайно преувеличено. А дори да е имал мерак за подобен вид удоволствия, лесно е можел да слезе до Лима и да си избере забавление по свой вкус в някой от тамошните бардаци. Стига, Стефан. Не се връзва.

— Добре де, може пък да е смятал, че има изроди и изроди. — Неван сви устни. — В крайна сметка кого ще уплашиш с изрод, чийто коронен номер е да се свие на топка и да спи четири месеца? Не ще да е голяма заплаха за мъжествеността, нали? Само такива като нас ги затварят и кастрират.

Карл сведе поглед към приборите на масата. Кимна с лека тъга.

— Такива като теб. Затварят такива като теб. Аз съм лицензиран.

— Опитомен, искаш да кажеш.

— Наричай го както искаш. Не можеш да върнеш часовника с двадесет хиляди години назад, Стефан.

Неван пак извади вълчата си усмивка.

— А ти можеш ли?

 

 

— Виж, някога — казваше Явуз — страхът е бил обединяваща сила. Тогава е било възможно чрез ксенофобия да направиш една страна силна. Това е старият модел, нацията като крепост. Само че не можеш да живееш в крепост, когато целият ти начин на живот зависи от глобализирана взаимозависимост и търговия. Стигне ли се дотам, склонността към ксенофобия се превръща в пречка — или в неадаптивна тенденция според терминологията на Грумбридж. Тя цитира…

Чу се трясък на счупено стъкло. Севги се обърна светкавично и видя как витрината на ресторанта се пръска на парчета около две вкопчени тела. Някой се развика.

— Ох, мамка му!

Посегна към пистолета, който не й беше разрешено да носи тук, и пръстите й регистрираха липсата му миг преди същото да направи съзнателната й мисъл. Хвърли се от високото столче, което се катурна и падна с трясък зад нея, и хукна към ресторанта. Явуз тичаше до нея със законния си пищов в ръка…

Бледоликият французин беше приковал Марсалис към пода. Ръката му се вдигна — в нея имаше нещо — и се спусна рязко. Марсалис успя някак да се извърти, направи нещо с краката си и промени баланса на силите. Неван залитна и разтърси ръка след силния удар в бетона, сигурно си беше счупил някоя и друга костица. Опитваше се да удържи чернокожия на пода с другата си ръка, но не се получаваше. Марсалис се измъкваше сантиметър по сантиметър настрани, докато рамото му не се изплъзна от хватката. Ръката му се стрелна моментално, сграбчи французина и го дръпна надолу. Той надигна рязко горната част на тялото си и заби глава в лицето на Неван. Севги ясно чу хрущящия звук и зъбите й изскърцаха.

След миг с Явуз стигнаха до двамата биещи се мъже.

— Край, скапаняко! — изсъска Явуз на английски и навря пистолета в ухото на Неван. — Край на играта.

Неван се олюляваше и притискаше лицето си с ръка. Между пръстите му се стичаше кръв от очевидно счупения му нос. Въпреки кашлицата и гъргоренето звукът, който излезе от гърлото му, несъмнено беше смях. Марсалис изръмжа и се измъкна изпод него, сви единия си крак и го изрита с коляно. Неван за малко не падна на пода, все така притискаше с ръка лицето си. И все така се смееше. Ръката, която притискаше към лицето си, беше същата, чиито костици току-що беше строшил при удара в бетона.

— Май ще ми се наложи… — пое си хрипкаво дъх — сам да си купувам цигарите в крайна сметка.

— Така изглежда. — С плавно движение Марсалис се изправи. Провери дали не се е порязал на някое парче от счупената витрина.

— Предупредих те все пак.

— Да, само че сви ножа от масата като първия новобранец. — Каза го разсеяно. Обърна дясната си длан, смръщил чело, и Севги видя тънката струйка кръв. По ръба на дланта му имаше дълъг прорез и от раната стърчеше парченце стъкло.

— Да не си мръднал, тъпанар — с треперлив глас предупреди Явуз французина. Дулото на пистолета беше на сантиметри от челото на тринайската. — Стой на място и да не си мръднал, мътните те взели!

Бръкна в джоба на якето си с лявата ръка, извади телефон и натисна бутон за бързо набиране. От другата страна на счупения прозорец се бяха събрали хора, стояха и зяпаха преобърнатата маса и съборените столове. Сервитьорите се навъртаха наблизо и очевидно не знаеха какво следва да направят. Голямо триъгълно парче се откъсна със закъснение от горната част на черчевето, падна и без особен драматизъм се разчупи на три по-малки парчета.

В краката им лежеше изпуснатият от Неван нож. Севги най-после навърза значението на репликите, които двете тринайски си бяха разменили току-що. Впи поглед в Марсалис.

— Знаел си, че ще го направи?!

Чернокожият хвана парченцето стъкло с два пръста и бавно го издърпа от раната. Завъртя го любопитно насам-натам на слабата светлина, после го пусна на земята.

— Ами… — Стисна ранената си ръка в юмрук и се намръщи отново. — Не изключвах възможността да се поддаде на долните си инстинкти.

— Нали каза, че сте приятели!

Задавен смях откъм Неван, който седеше с гръб към съседния, непострадал от сбиването прозорец. Марсалис погледна Севги над окървавената си ръка.

— Казах само, че се погаждаме.

Чак сега Севги си даде сметка за разбеснелия се в гърдите и слепоочията й пулс. Пое си дълбоко дъх и се овладя.

— На това ли му викаш погаждане?

Марсалис сви рамене.

— Какво да ти кажа. Виновни са гените.

Неван се изхили отново въпреки счупения си нос.