Ричард Морган
Вариант 13 (26)

24.

Оставиха го да чака в приемната. Усещането не беше съвсем неприятно — като повечето виртуални формати на щатите от Ръба, сайтът на фондация „Човешката цена“ беше ненатрапчиво населен с вторични интерфейси, включени в системата, за да осигурят на в-средата „по-автентична атмосфера“, както ентусиазирано го наричаха в рекламните продуктови брошури. Срещу него в приемната седеше изискана млада жена в делови костюм с къса пола: кръстоса, дългите си крака и му отправи дружелюбна усмивка.

— За фондацията ли работите? — попита го.

— Не. Брат ми работи тук.

— Дошли сте да го видите?

— Да. — Създателите на формата си бяха свършили работата добре. Реши, че ще е проява на грубост, ако приключи едва започналия разговор с едносрична дума. — Напоследък се виждаме рядко.

— Значи не сте оттук?

— Не. Свързах се от Ню Йорк.

— О, това е много далеч. И харесва ли ви там?

— Всъщност там съм роден. И двамата израснахме в града. Брат ми е този, който се премести. — Слаба искра на съперничество между братя в комплект с доза манхатънски шовинизъм, последвани от слаб адреналинов шок, когато разпозна първите две. Винаги се беше присмивал на интерфейсната психиатрия, но сега започваше да подозира, че може и да не е бил прав.

— Ами, такова… — Въпросът сам се пръкна на устните му, адски глупав, разбира се, но умората разхлабваше контрола му и той го зададе, отчасти като предизвикателство, отчасти за да отклони разговора от Джеф. — А вие откъде сте?

Тя се усмихна отново.

— Това е почти метафизичен въпрос, нали така. Сигурно трябва да кажа, че съм от Джакарта. Концептуално, ако не друго. Ходили ли сте там?

— Два пъти виртуално. Иначе — не.

— Трябва да отидете. Много е красиво сега, след като наноизграждането приключи. Най-добре е да го видите с очите си и…

И така нататък, с лекота покрай подводните течения в разговора, теченията, които можеха да сблъскат и двамата с факта какво е тя. Сигурно на този принцип работеше и проституцията от висша класа, реши той, но беше толкова уморен, че хич не му пукаше. Остави се на течението, на приятния и интересен разговор, издържан по всички правила на изкуството, и на изящната геометрия на дългите й крака. Изглежда, в софтуера беше заложена реагираща подпрограма, която преценяваше желанието му да участва в разговора и регулираше ответната реакция според резултата. С изненада откри, че наистина му се говори.

Дори не забеляза появата на Джеф, докато той не застана пред него с уморена усмивка.

— Така. — Стана и направи опит да се стегне. — Най-сетне.

— Да, извинявай. Цял кораб с бегълци пристигна онзи ден от Уенжоу и бюджетът ни за тримесечието отиде по дяволите. Цял ден преговарям с властите. — Кимна към жената, която все така си седеше на стола. — Виждам, че си се запознал с Шарлийн.

— Ами, да.

— Прекрасна е, нали? Понякога идвам да си поговоря с нея, просто така, заради удоволствието.

Нортън погледна към интерфейса. Тя се усмихна на двамата, главата й — вдигната леко, изражението — леко отнесено, сякаш думите им бяха птича песен или тема от класическо произведение, което й харесва.

— Трябва да говоря с теб — смутено каза той.

— Няма проблем — отвърна Джеф Нортън и махна с ръка. — Минавай. Довиждане, Шарлийн.

— Довиждане.

Усмихна им се през рамо, после отново обърна глава и застина неподвижна на стола си, щом двамата излязоха от задействащия обхват. Джеф го поведе по къс коридор с воден охладител в края. След има-няма десетина стъпки коридорът посивя и се превърна в кабинета на Джеф. Приличаше досущ на истинския му кабинет, който Нортън помнеше от посещението си преди няколко години, с изключение на минималните разлики в оттенъка на стените и килима и по някой декоративен предмет върху полиците, който не помнеше. Снимка на Меган на бюрото. Той си пое набързо дъх и седна на ъгловото канапе с лице към прозореца и парка Голдън Гейт. Брат му се наведе през бюрото и натисна нещо на уредбата.

— Е?

— Пак идвам за съвет. Чу ли за Ортис?

— Не. — Джеф се опря на бюрото. — Какво е измислил този път, нов начин да извие нечии ръце?

— Простреляха го, Джеф.

— Простреляли са го?

— Да. Медиите гърмят. Не знам как не си чул. Мислех, че знаеш. Вчера следобед дадох пресконференция от името на КОЛИН.

Джеф въздъхна. Тръсна глава, сякаш да намести джаджите в нея. Отиде до другата страна на канапето и седна тежко на облегалката.

— Направо съм скапан — измърмори. — От ден и половина се занимавам само с китайците. Снощи даже останах да спя в офиса. Тази сутрин почти не съм излизал от виртуалната. Той жив ли е още?

— Да, държи се. Вързали са го към животоподдържаща система във „Вейл Корнел“. Медицинският н-джин твърди, че щял да се оправи.

— Може ли да говори?

— Още не. Ще го свържат към в-формат веднага щом дойде в съзнание, но това можело да отнеме известно време.

— Господи! — Джеф го изгледа измъчено. — И какво общо има това с мен? Как мога да ти помогна?

— Във връзка с Ортис — никак. Както казах, той още е в безсъзнание. Семейството и близките му приятели са в болницата, но…

Брат му изкриви устни в подобие на усмивка.

— Да, знам. Това вече не е моят свят. Провалих си шансовете в играта за власт в Съюза, нали така.

— Не това имах…

— Избягах на запад и се превърнах в сърцераздирателен благотворител.

Нортън махна нетърпеливо с ръка.

— Не става въпрос за това. Искам да поговорим за Марсалис. Сещаш се, тринайската, която измъкнахме от щатския на Южна Флорида?

— О. Да. — Джеф разтърка лицето си. — И как върви?

Нортън се поколеба.

— Не знам.

— Създава ви проблеми ли?

— И аз не… — Вдигна ръце, без да довърши. — Виж, истината е, че не се наложи да го убеждаваме дълго. За това поне беше прав.

— За какво, че би ви отхапал ръката за шанс да се измъкне от джизъслендски затвор? — Джеф сви рамене. — Кой не би го направил?

— Да де. Май съм ти задължен за идеята. И трябва да кажа, че напълно оправдава медийния образ на тринайските. Бил е там, когато са се опитали да очистят Ортис, и май единствено на него дължим факта, че шефът още диша. Уби двама от тримата нападатели и прогони третия. Невъоръжен. Можеш ли да го повярваш?

— Да — кратко и ясно каза Джеф. — Мога. Казах ти, тези типове са опасни. Та какъв по-точно е проблемът?

Нортън сведе поглед към ръцете си. Поколеба се за миг, после поклати раздразнено глава и вдигна очи да срещне любопитния поглед на брат си.

— Казах ти, че вече си имам партньор, помниш ли? Бивш детектив от нюйоркската полиция, жена.

— С която искаш да се озовеш с хоризонтално положение, но не си го признаваш. Да, спомням си.

— Да. Е, има нещо, което тогава не ти казах. За нея. Преди няколко години е имала връзка с тринайска ренегат. Това е довело до някои… усложнения.

Джеф вдигна вежди.

— Охо.

— Да. Не се замислях много за това, дори когато наехме онзи тип.

— Глупости ми говориш.

Нортън въздъхна.

— Добре де, замислих се, малко. Обаче реших, нали се сещаш, че тя е корава, че е умна, че владее ситуацията. Че няма за какво да се притеснявам.

— Нормално. — Джеф се наведе напред: — И кое те накара да се притесниш впоследствие?

Нортън плъзна умърлушен поглед из кабинета.

— И аз не знам. — Вдигна безпомощно ръце. — Не знам, не знам, мамка му!

Брат му се усмихна и въздъхна.

— Някога дъвкал ли си листа от кока, Том?

Нортън примигна.

— Листа от кока?

— Да.

— Какво общо има…

— Опитвам се да ти помогна. Просто ми отговори на въпроса. Дъвкал ли си листа от кока?

— Естествено. Всеки път, когато тръгваме за подготвителните лагери по сигнал за контрабандно внесени продукти на „Марстех“, още на летището ни дават по един големичък плик с препоръката да дъвчем листата заради голямата надморска височина. Имат ужасен вкус. Само че какво общо има това със…

— Надрусваш ли се, когато дъвчеш кока?

— О, я стига…

— Отговори ми.

Нортън стисна зъби.

— Не. Не се надрусвам. Случвало се е да ми изтръпне устата, но нищо повече. Препоръчват ги, защото премахват умората и ти дават сили.

— Точно така. А сега ме слушай внимателно. Въпросният енергизиращ ефект е част от еволюционно обусловена симбиоза между хората и растението кока. Коката има ценни за хората фармацевтични свойства, следователно хората отглеждат много кока. И всички са доволни. Човешката физиология се справя чудесно с ефекта на листата. Ползата от тях по никакъв начин не нарушава необходимата за оцеляването ти динамика. С други думи, няма опасност да направиш някоя глупост само защото си сдъвкал пет-шест листа.

— Защо става така — тежко попита Нортън, — че всеки път, когато се обърна за съвет към теб, ти ми изнасяш лекция?

Джеф се ухили доволно.

— Защото съм ти батко, тъпчо. А сега внимавай. Ако извлечеш алкалоида от листата на коката, ако го подложиш на изкуствените химични процеси, чрез които се получава кокаинът, и след това шамаросаш човешкия мозък с готовия продукт, картинката е коренно различна. Смръкнеш ли две магистрални от тая гадост, не ще се надрусаш, ами направо ще полетиш в небесата. И най-вероятно ще направиш някоя глупост, която на свой ред може да доведе до смъртта ти, ако си имал неблагоразумието да го направиш на не толкова безопасно място като Ню Йорк. Няма да обръщаш внимание на социалните и емоционални сигнали, които ти пращат хората около теб, или ще ги разчиташ погрешно. Няма да си спомняш полезни подробности от собствената си биография. Като нищо ще забършеш неподходяща жена или ще се сбиеш с неподходящ мъж. Ще преценяваш погрешно скоростта, ъгъла и разстоянието. А в дългосрочен план сърцето ти няма да издържи на напрежението. Все добри начини да се убиеш. И всичко това се свежда до факта, че не сме пригодени да се справяме с веществото във вида, в който може да ни го предложи собствената ни технология. Все същата стара история като със захарта, солта, синаптика и каквото още се сетиш.

— И с вариант тринайсет — унесено довърши Нортън.

— Именно. Макар че в случая се касае за софтуерен феномен, а не за хардуерен. Поне доколкото може да се направи такава разлика, когато става въпрос за мозъчна химия. Във всеки случай… виж, според онова, което съм чел, създателите на проект „Поборник“ са вярвали, че тринайските биха пожънали огромен успех в общество на ловци и събирачи на корени. Да си як, корав и агресивен е безспорен плюс в този вид общества. Получаваш повече месо, повече уважение, повече жени. И в резултат — по-многобройно поколение. Едва след като хората започнали да водят уседналия живот на селскостопанските общности, тези момчета са се превърнали в проблем. Защо? Защото не правели каквото им се казва, затова. Не искали да бачкат на нивите и да събират реколтата за някакво алчно дърто копеле с брада. Точно тогава започнали да изчезват, защото ние останалите, страхливците и конформистите, сме се събирали под патриархалното крило на същия онзи присвоил си свещената власт брадат олигарх, грабвали сме факлите и селскостопанските си сечива и сме избивали системно бедните нещастници.

— С изключение на олигарсите. — Неспособен да устои на старото съперничество между братя, Нортън побърза да пъхне пръст в слабите места на братовата си хипотеза. — В смисъл, самите те също трябва да са били вариант тринайсет. Как иначе са се изкачили до върха на обществената стълбица?

Джеф сви рамене.

— Този въпрос все още е отворен, признавам. Странното обаче е, че генетичните профили на олигарсите и на тринайските не са толкова еднакви, колкото би си помислил човек. Първо, тринайските като че ли не се интересуват чак толкова от материалното богатство. Всичко, което не могат да метнат на рамо, не предизвиква интереса им.

— О, я стига. Как може да се измери нещо такова?

— Не е много трудно. Несъзнателна реакция на визуални стимули например. Правим го с нашите бегълци, когато морето ги изхвърли при нас. Помага ни да им направим профил. Има и реални данни в архивите освен това — оказва се, че преди „Якобсен“ и интернирането повечето тринайски са живели в малки апартаменти, а вещите им се побирали в средно голяма раница. Така че олигарсите може изобщо да не са били тринайски, може да са били обикновени мъже като нас, само че от по-умните, които са измислили социално обусловен начин да се отърват от големите лоши момчета и да им вземат жените.

— Говори за себе си.

— Говоря за всички нас, Том. Защото онези момчета са изчезнали преди двадесетина хиляди години. Заличили сме ги от човешкия генотип. И с това сме изгубили шанса да развием еволюционно способността си да се справяме с такива като тях.

— Което значи какво?

— Ами, кое е задължителното качество, за да бъде един човек добър водач и изобщо доминиращ член на своята група?

— Не знам. Умения за работа в екип?

Джеф се засмя.

— Този твой Ню Йорк направо ти е изпил мозъка, Том.

— Някога и ти живееше в Ню Йорк.

— Харизмата! — Джеф щракна с пръсти и изправи театрално гръб. — Лидерите са харизматични. Притежават личен чар, умеят да убеждават, да налагат мнението си, без да ги усетиш. С лекота повеждат хората след себе си. Сексуално привлекателни са за жените.

— Ами ако самите те са жени?

— Стига, говоря ти за обществата на ловци и събирачи.

— Мислех, че говорим за нашето време.

— Нашето време си е време на ловци и събирачи, поне по отношение на човешката еволюция. Не сме се променили чак толкова много през последните стотина хиляди години.

— Като се изключи, че сме премахнали тринайските.

— Това не е еволюция, а подранила цивилизация.

Нортън смръщи вежди. Такава внезапна горчивина рядко се появяваше в гласа на Джеф.

— Май изведнъж ти загорча в устата, а?

Брат му въздъхна.

— Какво да ти кажа? Ако поработиш достатъчно в „Човешката цена“, душата ти рано или късно започва да корозира. Работата е там, че вариант тринайсет, изглежда, върви в комплект с генетична предразположеност към харизматична доминация, която се проявява на нива, с които ние останалите не сме се сблъсквали от двадесет хиляди години. Все едно се разхождат под ръка с емоционален водовъртеж, който разкъсва на парчета всеки озовал се в обсега му. Жените изпитват неустоимо сексуално привличане към тях, мъжете ги мразят и в червата. Слабите и податливите на чуждо влияние хукват по свирката им и са готови на всичко за своя кумир. По-агресивните отвръщат на удара. Останалите просто ги мразим мълчаливо, но не смеем да направим нищо по въпроса. С две думи, става въпрос за такава сила на личността, че ако някое от тези момчета се кандидатира за избираем пост, буквално ще размаже конкуренцията. Политическият еквивалент на продуктите с марка „Марстех“, победители с доживотна гаранция. Защо, мислиш, Якобсен искаше да бъдат вкарани в лагери и подложени на химическа кастрация? Защото според него, ако бъдат пуснати на воля сред населението, в рамките на две десетилетия ще оглавят управлението на всяка демократична държава на планетата. Ще преустановят демократичните процеси и ще заличат, всичко, постигнато през последните две столетия от феминизираното гражданско общество. И наново ще се вградят в човешкия генотип, ще се размножават като зайци, защото всяка хетеросексуална жена е неспособна да устои на мъжественост като тяхната. — Джеф кривна устни в горчива усмивка. — Ние, останалите, просто не можем да се сравняваме с тях. Именно това те тревожи, нали, братле?

Нортън махна с раздразнение.

— Не, не това ме тревожи. Тревожи ме, че Марсалис ще ни съдейства, докато приспи бдителността ни, а след това ще си плюе на петите. И още повече ме тревожи, че партньорката ми, изглежда, си затваря очите за тази конкретна опасност и дава на Марсалис излишна свобода точно когато най-малко можем да си го позволим. Така че въпросът ми е доколко мога да разчитам, че Севги Ертекин няма да прецака работата, докато е под въздействието на онзи тип.

— Как се справя засега?

— Не знам. Но в момента е в Истанбул с него, за да провери следа, която той измъдри кажи-речи от нищото. Заминаха вчера, а още не се е обадила.

— В екзотичния Истанбул, казваш?

— О, я млъкни.

Джеф сдържа широката си усмивка.

— Извинявай, не можах да устоя. Виж, Том, на твое място не бих си загубил съня, ако нещата са такива, каквито ми ги описваш. Много е вероятно, че на някакво ниво тя си умира да изчука този тип…

— Супер.

— … но желанието да чукаш някого до смърт не винаги означава, че си готов да изключиш собствения си мозък. Имам предвид, че… бонобосите например са нещо подобно. Те притежават необичаен женски сексапил, способен да взриви сексуалната система на всеки средностатистически мъж като спринцовка кокаин, но…

— Да де, кой го знае по-добре от теб.

Джеф млъкна и го погледна с укор.

— Джеф, вече ти се извиних за шегата с Истанбул. Не се заяждай с мен, става ли? Исках да кажа, че както виждаш, не съм тръгнал да напускам Меган и децата заради Нюинг, нали? Развод, който ще ме отдели от Джак и Луиза, може би и съд за нарушаване на професионалната етика — не бих поел такъв риск само защото съм луд по някаква генномодифицирана катеричка. Нещата, които изброих, са важни за мен, и се опитвам да ги балансирам с онова, което ми дава Ню. И успявам, Том. Държа нещата под контрол и получавам най-доброто и от двата свята. Вярно, имам проблем с пристрастеността, в моя случай — пристрастеността ми към бонобоси. Но се справям. Това правиш и ти — бориш се със слабостите си. Поемаш натиска. Ако жената, за която ми говориш, наистина е професионалист, ако се отнася сериозно към работата си, знае коя е и какво иска, то няма причина да не си направи сметка на плюсовете и минусите и да не действа според резултата от уравнението. Ако не друго, има неоспорими данни, че жените по принцип се справят по-добре с това, така че тя има генетично заложена преднина, на която да се опре. Е, не казвам, че бих изпрал на ръка чаршафите на който там истанбулски хотел ги е приютил в момента, но…

— За Бога, Джеф!

Джеф разпери ръце.

— Съжалявам, братле. Искаш да те успокоя, да ти кажа, че теренът е чист и можеш спокойно да пробваш манхатънския си чар върху тази жена? Не мога. Но ако се тревожиш дали тя ще устиска професионалния си контрол над нещата — за това не бих се притеснявал.

Поседяха мълчаливо. Да остави на брат си последната дума за Нортън беше един вид поражение.

— Добре де, а за онази истанбулска следа какво ще кажеш? Не, сериозно. Тя няма нищо общо с настоящото ни разследване, появи се ей така. Някаква друга тринайска, която европейците интернирали в Турция и която можело да се е познавала някога си с някакъв перуански гангстер, който можело да има връзки с хората, които може би са уредили бягството на нашия ренегат от Марс. Трябва ли да приемам всичко това за чиста монета? Твърде много неизвестни има в това уравнение.

Джеф се загледа през прозореца.

— Може би наистина има — каза разсеяно. — Тринайските не мислят по начина, по който мислим ние, синаптичните вериги в мозъците им са свързани различно. По-екстремните проявления на тази разлика ние бързаме да осъдим като параноя или асоциално поведение. Често обаче разликата се проявява като различен поглед върху дадена ситуация. Точно затова. АГЛОН наема хора като този твой Марсалис. В известна степен затова и аз те посъветвах да го измъкнете от Флорида и да го наемете. За да си осигурите достъп до тази различна гледна точка. — Метна му неочаквано студен поглед. — Не си казвал на никого, че идеята е била моя, нали?

— Разбира се, че не съм.

— Сериозно? Дори на бившата полицайка, която така ти е влязла под кожата?

— Обещах ти, Джеф. Аз спазвам обещанията си.

— Добре тогава. — Брат му затвори очи и притисна с палец и показалец клепачите си за миг. — Извинявай. Бях груб. Не трябваше да си го изкарвам на теб, но в момента съм адски скапан. Тази моя работа и в най-спокойни времена е като да ходиш по въже на пет метра над манежа, а сега времената не са от спокойните. Само някой да чуе, че директорът на фондация „Човешката цена“ дава неофициални съвети на служител от КОЛИН по въпроси, свързани с генно подобрени индивиди, и бързо-бързо ще трябва да си търся нова работа. Цялата оная простотия за конспирация между Ръба, Китай и Марс ще се раздуха пак и финансирането ни ще изчезне яко дим. Не стига, че приемаме бегълци от черните лаборатории на територията на Ръба и им даваме гражданство, но ако се разчуе, че имаме пръст в освобождаването на опасни генетични варианти от затвора… Това ще е последната капка.

— Добре де. Казах ти вече, успокой се. Никой не знае. — Нортън усети непривично стягане в гърлото. — Оценявам помощта ти, Джеф. Може би не винаги го показвам, но наистина е така.

— Знам — каза Джеф и се ухили. — Грижа се за теб, откакто ходеше прав под масата. Нали затова са батковците. Поредният пример за генетична предразположеност.

Нортън поклати глава.

— Работата наистина започва да ти се отразява зле, Джеф. Защо просто не кажеш, че те е грижа за мен?

— Нали точно това казах. Обичта към братята и сестрите е генетично обусловена. Знаех го и преди да започна работа за фондацията.

Образът на Меган се появи изневиделица в главата му. Дълги загорели крайници, лунички и усмивка, слънцето в очите и косата й. Споменът си проби път до повърхността и замъгли за миг зрението му. Сякаш в-форматът и Джеф внезапно бяха запратени в неясната далечина. Едва чу собствения си глас.

— А съперничеството между братя и сестри? Откъде идва то?

Джеф сви рамене.

— Пак от гените. В основата си всички тези неща са генетично обусловени. Като оставим настрана екстразомите, същността ни е изградена върху една или друга основна генетична предразположеност.

— И това е твоят начин да оправдаеш забежката си с Нюинг.

Лицето на Джеф се изопна.

— Вече водихме този разговор и добре помня, че ми беше неприятно. Не оправдавам забежката си с Ню. Но разбирам откъде идва. Това са две съвсем различни неща.

Нортън остави спомена за Меган да избледнее.

— Да, добре. Извинявай, че пак те подхванах за това. И аз съм подложен на огромно напрежение в момента. Трябва да се оправям със собствените си генетични предразположения, нали се сещаш?

— Това всички го правим — тихо каза брат му. — Тринайска, бонобо или най-обикновен човек. Рано или късно всички трябва да се изправим лице в лице с онова, което дебне в телата и умовете ни.