Ричард Морган
Вариант 13 (23)

21.

— Никога не съм го чувал.

Нортън, подготвящ се да демонстрира безразличие. Прав и достатъчно близо до Карл, за да изглежда като предизвикателство.

— Няма и откъде — съгласи се Карл. Мина покрай Нортън, застана до прозореца на кабинета и плъзна поглед към гледката вън. Тежка есенна светлина лежеше на метални кръпки по Ист Ривър като петна отровен химикал. — Франклин Гутиерес се подвизаваше като инфохакер в Лима преди години, в средата на осемдесетте. Един от най-добрите, както личи. През осемдесет и шеста пробил системите на „Сербанко“ и източил повече от половин милиард солеи. Направил го така безупречно, че минал почти месец, преди от банката да разберат, че са ги ограбили.

— Не ще да е било толкова безупречно, щом се е озовал на Марс — изсумтя Нортън.

Карл потисна внезапното си желание да му изтръгне гласните струни с голи ръце. Почерпи търпение от вътрешните си резерви, в стила на Съдърланд. „Предадеш ли контрола върху реакциите си на човека, който ги е предизвикал, вече си загубил битката наполовина. Вместо това погледни отвъд непосредствената ситуация и ще намериш себе си там“. Съсредоточи се върху детайлите на гледката долу. Нюйоркската централа на КОЛИН, навярно в съзнателна имитация на териториалните решения в стил ООН, отстоеше на две дълги пресечки южно от Джеферсън Парк, обкрачила със сводове и метални конструкции булевард „Франклин Д. Рузвелт“ и с панорамен изглед към реката. Представляваше странна фрактална конструкция, която с голяма доза въображение би могла да се оприличи на шепа парченца от огромен обелен портокал. Тънки бели нановъглеродни подпори пълзяха като нишки на паяжина по извивките и ъглите на опушеното кехлибарено стъкло, после се спускаха надолу и се съединяваха изящно в центъра на многоетажния комплекс от грижливо поддържани алеи, пътечки и градини, които свързваха отделните секции. Оттук, от просторния сводест кабинет на Ертекин и Нортън, човек можеше да обхване с поглед цялата конструкция долу, градините, стърчащия корниз на мецанина и реката отвъд него. Карл погледна отново към водата и неочаквано си припомни онова особено чувство, тормозило го през първите дни, след като се върна на Земята, когато видът на всеки голям воден басейн го потрисаше до мозъка на костите.

Времето, прекарано с н-джина на „Хоркан“, го беше раздрусало здраво и вълните на старите спомени още не бяха утихнали.

Голяма полза от гледането извън непосредствената ситуация, няма що.

— Да, хванали са Гутиерес — спокойно каза той. — Но го хванали, докато харчел парите, а не докато ги крадял. Важна подробност. Този тип си имаше слабите места, но измъкването на плячката не беше от тях.

— И са му предложили преселване? — попита Ертекин.

— Да, и той го приел. Да сте виждали перуански затвор отвътре? — Карл обърна гръб на панорамната гледка и погледна новите си колеги. — Така се озовал в Уелс и започнал работа за Планинската инициатива в службата за контрол на атмосферните системи. В свободното си време се занимавал с инфопрестъпления за марсианските familias andinas. Сигурно е било по-доходоносно от легалната му работа.

Нортън поклати глава.

— Ако този Гутиерес е имал връзки с организираната престъпност на Марс, значи вече сме го проучили за евентуални връзки с Мерин.

— Не сте.

Нортън и Севги Ертекин се спогледаха. Само за миг. Нортън въздъхна.

— Виж, Марсалис. Едно от първите неща, които направихме във връзка с това разследване, беше да…

— Да се свържете с колониалната полиция и да им поискате списък с хората, поддържали връзка с Мерин на Марс. Логично. — Карл кимна. — И аз бих направил същото. Само дето е било безсмислено. Ако Гутиерес е имал вземане-даване с Мерин, данните за това отдавна ги няма, изтрити са от инфопотока като ако от бебешко дупе. В най-добрия случай са останали косвени данни за незначителни контакти с дребни посредници като Данвърс. А хора като Данвърс на практика познават всички, които в един или друг момент са работили в лагерите Уелс. С други думи, сделката, която търсите, е невидима. Така става, когато се обърнеш за услуга към Гутиерес.

— И ти откъде го знаеш това?

Карл вдигна рамене.

— А ти как мислиш?

— Гутиерес е направил услуга и на теб — тихо каза Ертекин. — Каква?

— Нещо, което няма да обсъждам с вас. Важното е, че в инфопотока отдавна няма никакви данни за моите отношения с Гутиерес, както и за отношенията на Мерин с него. Всяко асоциативно търсене за контактите на Мерин, проведено от колониалната полиция, би стигнало само до Данвърс. Н-джинът на „Хоркан“ задълба по-навътре само защото не му хареса съвпадението две тринайски да се върнат от Марс на Земята при необичайни обстоятелства, като при това са имали, всеки поотделно, контакт с дребен мошеник като Данвърс. Интуиция „Ярошанко“ в действие. Няма равна, ако сработи, но й трябва точка, от която да триангулира.

— Все още не схващам — с раздразнение каза Нортън. — Как това те доведе до Гутиерес?

— Само по себе си не би било достатъчно. Но според спомените на н-джина Мерин няколко пъти е споменавал думата корморан.

Нортън кимна.

— Да, това го видяхме и ние. „Наследството на корморана, останките на корморана, извий шията на шибания корморан“. Накарахме нашите съпоставящи н-джинове да го пуснат през базите си данни. Проверихме и марсианския жаргон, но не получихме нищо…

— Терминът не е марсиански.

— Може да е нещо ново — посочи Ертекин. — Нещо, появило се в жаргона след твоето заминаване. Така или иначе, пуснахме лингвистично търсене и в базите за проект „Поборник“, както и в данните за криптоезика на тринайските. И оттам не изскочи нищо.

— Лиманска е.

Нортън примигна.

— Моля?

— Думата се използва в подземния свят на Лима. Донякъде архаична и с размито значение. Вашият н-джин навярно би я отхвърлил като неадекватна на зададеното търсене. Датира от началото на седемдесетте, когато Гутиерес е бил още новак в хакерската мрежа на андийското крайбрежие. Чували ли сте за укаи?

Празни погледи.

— Ясно. Укаи е вид риболов, при който се използват обучени корморани, които хващат рибата и ти я носят. Произхожда от Япония, но преди петдесетина години станал адски популярен сред японската общност в Перу, едновременно с бума на дизайнерските дресировки. Укаи е нощно занимание. Кормораните се гмуркат с пръстени на шиите, които им пречат да гълтат рибата. Получават храна, след като се върнат с улова при господаря си. Съзирате ли метафората?

— Хакери на хонорар. — Очите на Ертекин блеснаха с разбиране. — И familias andinas. Андийските фамилии.

— Да. По онова време фамилиите тук, на Земята, все още били фактор, с който трябвало да се съобразяваш. Всеки новоизлюпен инфохакер по южнотихоокеанското крайбрежие задължително е работел за фамилиите. Ако го бивало, с времето можело да си спечели репутацията на halcon de datos — буквално „ястреб на данните“. Но кариерата си започвали като „корморани“.

Ертекин кимаше енергично.

— Както е започнал и Гутиерес.

— Както е започнал и Гутиерес — потвърди Карл и някаква искра премина между двамата, когато повтори думите й. — По-късно си спечелил репутация, направил големите си удари. И го хванали.

— И когато отишъл на Марс, установил, че фамилиите го чакат и там.

— Именно. Само че на Марс животът тече с половинвековно закъснение. Там фамилиите имат власт, каквато на Земята нямат от десетилетия. И очевидно Гутиерес е бил принуден да се върне към укаи. Да започне от нулата като обикновен корморан. — Карл разпери ръце, все едно им поднася разследването на тепсия. — Това го вбесяваше, проглушаваше ми ушите с мрънкането си.

— Това още не значи, че се е оплаквал и пред Мерин.

— Напротив, означава. Гутиерес имаше слабост към тринайските. Това важи за мнозина на Марс, има цяла фетишизирана субкултура около тях. Нещо като тукашните фенклубове на бонобо. Гутиерес беше от най-запалените ни почитатели. Обичаше да казва, че тринайските и лиманските хакери са първи братовчеди. Супермени всеки в своята област, мразени и гледани със страх от завистливото стадо.

Нортън изсумтя.

— Супермени. Да бе!

— Е, такава беше неговата теория — спокойно каза Карл. — Не моята. Въпросът е, че той не спираше да говори как му били подложили крак и как само аз съм можел да го разбера, защото съм такъв и такъв. Със сигурност е казвал същото и на Мерин.

— Добре. — Нортън се изправи енергично и пристъпи под светлината на прозореца. — Ще се свържем с колониалната полиция да приберат Гутиерес за разпит.

— Да бе, разпит от двеста милиона километра разстояние. С десетминутно забавяне при всяка реплика. Ще ми се да видя как ще го разпиташ.

— Не съм казвал, че ще го разпитваме ние. Имах предвид да го разпита колониалната полиция.

— Те не могат и стена да разпитат. Забрави. Не можем да разчитаме на помощ от Марс. Разстоянието е прекалено голямо.

Ертекин потъна още по-дълбоко в стола, събра върховете на пръстите си и втренчи поглед в отсрещната стена. Светлината от високия прозорец я обливаше като сияйните залезни дъждове на Марс. Събудените спомени придойдоха и отново сритаха Карл в гърдите.

— Ако андийските фамилии са помогнали на Мерин да се измъкне от Марс — каза тя бавно и сякаш предимно на себе си, — нищо чудно да му помагат и тук.

— Не и южноамериканските камори — отбеляза Карл. — Те са във война с марсианските фамилии от десетилетия. Е, поне в състояние на война. Не биха съдействали на нищо, организирано от Марс.

Ертекин поклати глава.

— Нямах тях предвид. Мисля си за джизъслендските фамилии и онова, което е останало от тях по Ръба. На думи почитат андийското си наследство, но нищо повече. Толкова далеч на север те си имат своя игра и тя в голямата си част е свързана с трафик на хора. След отцепването властите на Ръба ги удариха жестоко, унищожиха пазарите им с промените в закона за наркотичните вещества и с откритата биотехнологична политика. Останаха им кажи-речи само сексуалното робство и незаконната имиграция. Но е факт, че все още съществуват, там, както и тук. А между Ръба и Съюза, в Републиката, фамилиите все още са значим властови фактор като в старите времена.

Замълча и потъна отново в мислите си. След малко каза:

— Да, добре. Вярно е, че разполагат със софтуер, който би позволил на Мерин да влиза и излиза от Ръба, сякаш е с шапка-невидимка. Същия софтуер използват за трафика на хора през граница. Може би имат някаква съвместна дейност с марсианските камори и покрай нея са си осигурили услугите на Гутиерес. Въпросът е защо? Как ги обслужва такава една сделка? Какво печелят?

— Мислиш, че убийствата са му поръчани от фамилиите? — попита Нортън.

— Докарали са тринайска чак от Марс, за да им свърши мръсната работа? — Ертекин се намръщи. — Не се връзва. Наемни убийци можеш да си купиш по десет за долар във всеки голям град на Републиката. Затворите са пълни с такива.

Нортън стрелна с очи Карл.

— Е, това си е вярно.

— Не, трябва да има нещо друго. — Ертекин вдигна поглед към Карл. — Каза, че си имал вземане-даване с Гутиерес на Марс, че ти е направил услуга. Означава ли това, че си имал трудови взаимоотношения и с фамилиите?

— От време на време съм си имал работа с тях, да.

— Някаква идея защо ще организират подобно нещо?

Златисти петънца шареха ирисите й.

Карл сви рамене.

— При нормални обстоятелства бих казал, че нямат нищо общо с тази история. Фамилиите са консервативни до мозъка на костите си, и тук, и на Марс, патриархални по дух и структура. И споделят всички стандартни предразсъдъци срещу хора като мен.

— Но?

— Но. Преди три години налетях на една тринайска — Неван, французин, бивш агент от специалните части за внедряване към Осми отдел. Опитваше се да сключи сделка с андийските камори или по-точно с онова, което беше останало от тях. Адски умен тип, бил е експерт по подривна дейност в Централна Азия. Връзки с военноплеменните вождове, контраразузнаване и така нататък. При достатъчно време сигурно и в Андите можеше да спретне нещо.

— Можеше — проточи Нортън. — Значи няма да сбъркам, ако предположа, че не е имал достатъчно време.

— Така е, нямаше.

— И какво му се случи?

Карл се усмихна мило.

— Аз му се случих.

— Уби ли го? — остро попита Ертекин.

— Не. Проследих го до негови приятели в Арекипа, опрях му дулото на хаага в челото и той предпочете да вдигне ръце, вместо да умре.

— Малко необичайно за една тринайска, нали? — Нортън вдигна вежда. — Да се предаде така?

Карл също вдигна вежда.

— Както казах, умен тип.

— Добре, значи арестувал си онзи Неван, умния тип, и си го върнал. — Ертекин стана, отиде при прозореца и се загледа навън. Карл си помисли, че мацката вижда накъде отиват нещата. — И къде е той сега?

— Обратно в системата. Въдворителен лагер към Еврозоната, Източен Анадол.

— И искаш да идеш там и да говориш с него. — Не беше въпрос.

— Мисля, че така ще е по-добре, отколкото с виртуална връзка или по телефона, да.

— А той ще иска ли да говори с теб? — попита тя, все така загледана през прозореца.

— Е, не е длъжен да говори с мен — призна Карл. — Хартата за правата на затворниците в Еврозоната гарантира правото му да откаже разпит от външен човек. Ако това беше официално разследване на АГЛОН, бихме могли да окажем известен натиск, но сам по себе си аз нямам необходимата тежест. Но все пак ми се струва, че ще се съгласи на разговор с мен.

— И основава ли се на нещо тази твоя догадка? — попита Нортън.

— Да, на предишен опит. — Карл се поколеба. — Ние, хм, погаждаме се.

— Ясно. Преди три години ти го арестуваш, обричаш го на доживотна присъда в турската пустиня и в резултат на това сте първи приятели?

— Анадолът не е пустиня — разсеяно каза Ертекин, все така загледана през прозореца.

— Не съм казал, че сме първи приятели, казах, че се погаждаме. След като го открих, се наложи да останем няколко дни в Лима, докато се уредят подробностите по трансфера. Неван обича да говори, а аз умея да слушам. И двамата…

От бюрото на Нортън в другия край на кабинета се чу телефонен звън. Том стрелна Карл с поглед, после тръгна към телефона. Ертекин най-после обърна гръб на прозореца и на свой ред прикова Карл с натежал от недоверие поглед.

— Смяташ, че ще те пусна да прекосиш Атлантика, точно сега?

Карл сви рамене.

— Прави каквото искаш. Щом предпочиташ да тръгнеш по друга нишка, моля, намери си някоя. Но Неван е очевидният избор. Едва ли ще се съгласи да говори с мен виртуално, защото виртуалната самоличност може да се фалшифицира. Честно казано, на негово място и аз не бих се съгласил. Нали знаеш, ние, генетичните динозаври, не си падаме по новите технологии.

Не му убягна лекият трепет на устните й, преди тя да потисне неканената усмивка. Нортън се върна, приключил разговора, и мигът отлетя.

— Познайте от три пъти — сърдито каза Нортън.

— Мерин се е окопал в сграда на ООН с ядрена бомба — жизнерадостно се отзова Карл. — И държи като заложници достатъчно делегати, за да не остане гладен чак до Коледа.

— Радвам се, че ти е забавно. Не позна обаче. Не Мерин е новината, а ти. Всички канали гърмят. Тринайска спасява висш служител на КОЛИН, убива двама.

— О, мамка му! — Раменете на Ертекин увиснаха. — Само това ни липсваше. Как са разбрали?

— Явно някакво дребно лайно от градските новини е получило вдъхновение. Видял нашия приятел на репортажа от местопрестъплението, лицето му му се сторило познато, пуснал го за разпознаване и изскочила препратка към неприятностите ни във Флорида. — Нортън посочи. — Или пък е било заради това яке. Бие на очи, а и не е точно по последната мода. Както и да е, онзи тип се обажда в двадесет и осми участък и задава няколко подвеждащи въпроса. И му излязъл късметът. Или е попаднал на някой удивително услужлив полицай, или на някой удивително тъп.

— Шибаният Уилямсън.

Нортън сви рамене.

— Сигурно. Той или някой друг. Бас държа, че половин час след като Уилямсън се е върнал в двадесет и осми, и последното ченге в сградата на участъка е знаело, че по улиците броди тринайска. И защо да го пазят в тайна? От тяхна гледна точка това е въпрос на обществена сигурност. Наясно са, че сме им стъпили на вратовете, така че защо да не съдействат на медиите, които ще те очернят по-добре и от тях.

— Да ме очернят? — ухили се Карл. — Нали уж бях героят, спасил Ортис?

— И убил двама — уморено каза Ертекин. — Не забравяй тази част.

— Настояват за изявление, Сев. Никълсън каза, че според него трябва да го направиш ти. Бивш офицер от нюйоркската полиция и така нататък. За теб ще е по-лесно да тушираш евентуалните анти-КОЛИН настроения, които се опитват да внушат онези от двадесет и осми.

— О, много ти благодаря, Том. — Ертекин се тръшна на стола и впи ядосан поглед в Нортън. — Шибана пресконференция? Мислиш ли, че си нямам друга работа, освен да говоря с шибаните медии?

Нортън разпери ръце.

— Не съм аз, Сев. Никълсън настоява. И ако питаш него, в момента нямаш друга по-важна работа. Какво искаш да му кажа — че ти се налага да напуснеш града може би?

Карл улови погледа й от другия край на стаята. И се ухили.