Ричард Морган
Вариант 13 (8)

6.

Контролиращото влажността устройство на седемнайсети низ аварира — повредата беше настъпила в петък през нощта, така поне решиха, — не се включи и допълнителната защита. Съботата беше мъглива и отначало никой не забеляза, че похлупаците са останали отворени до пълна прозрачност. И когато следобед калифорнийското лятно слънце проби мъглата и се ливна по стъклото, нямаше какво да защити културите в инкубаторите. Алармите на кея се разпищяха. Скот и Рен се метнаха на „Зодиак“-а и подкараха с паническа скорост натам, но докато облекат водолазните костюми и влязат във водата, почти целият низ беше отишъл по дяволите. Останаха във водата, колкото да преценят щетите, след това разкачиха системата и се обадиха на Ночера да съобщят подробностите. После поеха назад към кея мокри и потънали в унило мълчание. Скот си помисли, че няма смисъл да изрича на глас онова, което и двамата знаеха. Седемнайсети беше натъпкан до корените — загубили бяха почти четвърт от месечната реколта. Уорд беше отишъл да провери дълбоководните решетки, но когато се върнеше и разбереше какво е станало, щеше да откачи. Случваше се за трети път това лято.

— Така става, като си купуваш софтуера от шибания Тексас — ухили се Ночера, вдигнал крака на конзолата, докато със Скот чакаха агенцията по поддръжката от Сан Диего да проследи случая дистанционно и да поправи дефекта. — Уорд никога няма да си научи урока. Щом искаш качество по стандартите на Ръба, трябва да платиш по цени на Ръба.

— Не е от софтуера — каза Скот. Първо, защото знаеше, че не е от софтуера, и второ — започваше да му писва от постоянното мърморене на Ночера. — От херметизацията е.

— От софтуера е, казвам ти. Досвидя му се и купи програмата от банда джизъслендски хакерчета, които си мислят, че измененият въглерод е нещо, което хората си купуват за домашното барбекю. Изостават най-малко с пет години от Долината, гарантирам ти.

— Нищо му няма на шибания софтуер — сопна се Скот. — Същата лайняна история стана и през май, а тогава още не бяхме ъпгрейдвали. — „И ти още не беше постъпил на работа“, помисли си, но не го каза на глас. А после осъзна какво е казал и се изчерви от срам. Никога не беше ругал така, преди да започне работа тук.

— Ами да. Същата лайняна история, същият лайнян софтуер. — Ночера явно нямаше намерение да млъкне. Обхвана с жест контролната зала. — Уорд е купил ъпгрейдите от същото място, откъдето е купил и оригиналната система. Лайняна система от краварския Канзас. Прясно изсрана от гъза на някое говедо.

— Преди малко каза, че били от Тексас.

— Тексас, Канзас… — Ночера махна пренебрежително с ръка. — То пък една разлика, тури му пепел. Всичките са…

— Остави го на мира, Емил. Всички сме родени някъде.

Рен стоеше на прага на контролната зала с незапалена цигара канабис в ъгъла на устата и ръце в джобовете на работния гащеризон. Беше изчезнала веднага щом свали водолазния костюм, без да каже и дума. Скот от опит знаеше, че е по-добре да я остави сама, когато е в такова настроение. Поне докато не дръпне една цигара.

Ночера въздъхна тежко.

— Виж, Карм, не е така. Не се заяждам само защото той е незаконен тука. Много хора биха го направили, но не и аз. Според мен човек има право да се бори за прехраната си дори ако трябва да прокопае тунел под границата. Но не може да си седи тук и да ми казва, че евтините боклуци, дето ги правят в Джизъсленд, работят толкова добре, колкото продуктите на Ръба. Щото просто не е така, мамка му.

Рен се усмихна уморено на Скот и каза:

— Не му обръщай внимание. Уорд го няма и само Бог знае колко гадории е шмръкнал Емил от сутринта.

Ночера й размаха пръст.

— Ти си гледай твоите химикали, Карм. И ме остави сам да си избирам моите.

— Това ли? — Рен извади цигарата от устата си и я вдигна, така че всички да я видят. — Това е евтина дрога, Емил. Няма да съм аз тая, дето ще се моли за аванс една седмица преди заплата.

— Да ти го начукам.

Тя лапна цигарата, стисна връхчето й със загрубелите си пръсти да я запали и дръпна силно. Огънчето се разгоря и изпука. Рен издиша облак дим и погледна през него към Ночера.

— Мерси — каза накрая. — Не е най-доброто предложение, което получавам тази седмица обаче.

— Какво, да не би нашето момченце от църковния хор да е събрало смелост?

Скот се изчерви до ушите. Кармен Рен беше най-великолепната жена от плът и кръв, която беше виждал, а тъй като двамата се занимаваха с поддръжката на съоръженията, беше имал предостатъчно възможности да види доста от плътта й. Рен се преобличаше в съблекалнята без грам стеснителност, което пастор Уилямс със сигурност би осъдил като горделивост и безсрамие. Скот учтиво обръщаше гръб всеки път, но така или иначе беше зървал по нещичко, докато тя вдигаше ципа на водолазния костюм или най-неочаквано го смъкваше до кръста си в зодиака, защото й е станало горещо. Кожата й беше като светъл мед, а извивките на тялото й бяха нежни, но и съвсем красноречиви дори в безформения служебен гащеризон с логото на „Уорд Биосъплай“. Но най-поразителното в Кармен Рен беше дългата й права коса, която се разсипваше като черна вода по раменете й всеки път, когато свалеше паякообразната шнола и небрежно наклонеше глава настрани. Имаше тъмни иронични очи, леко изтеглени нагоре, скули като скалните корнизи на някой хималайски връх, а когато се съсредоточеше върху нещо, цялото й лице застиваше в порцеланена неподвижност, от която сърцето му се пръскаше на дребни отломки и пращеше като пламналото въгленче в цигарата й с канабис.

През последните няколко седмици, когато се прибереше след работа, Скот все по-често се хващаше, че мисли за Рен, и то по начин, който несъмнено беше греховен. Искрено се беше постарал да устои на изкушението, но напразно. Тя се появяваше неканена в сънищата му, в пози и роли, които го караха да се черви през деня. Неведнъж през последните седмици се беше събуждал твърд като камък след тези сънища, ръцете му по своя воля търсеха облекчение, а в устата му дълго се задържаше вкусът на името й. И още по-лошо, имаше чувството, че когато го погледне, Рен вижда до самата потна сърцевина на желанието му и това я изпълва с презрение към него.

Сега тя пушеше, свела поглед към Ночера, все едно гледаше нещо, което току-що е изтекло от торните резервоари.

— Днес май наистина си по-гаден от обикновено — каза и се обърна към Скот. — Искаш ли да пием по кафе на кея?

— Ъъ, двамата с теб имаш предвид? — Скот скочи, щом тя кимна утвърдително. — Ами да. Добре. Супер.

— Ъъ, ъъ, със, ъъ, с теб? — изхили се Ночера и подбели очи, все едно припада от вълнение. Извади отнякъде преувеличен джизъслендски акцент, както говореха в комедийните сериали по мрежата, и продължи: — Въх, скъпъ, мож ли отказа човек на такваз госпойца. Ъммм, слава, ъммм, слава на милостивия Господ Бог наш.

Скот стисна юмруци. У дома беше участвал в достатъчно сбивания и знаеше, че не го бива много по тази част — за разлика от Ночера, което си личеше от пръв поглед. Беше виждал белезите, когато той обличаше и събличаше водолазния костюм, усетил го беше в стойката му и в неприкритото предизвикателство на лошите му очи. Напомняше му за по-големия брат на Джак Маккензи, онзи, който се беше записал в армията на шестнайсет години и година по-късно се върна у дома загорял от слънцето и с колекция от войнишки истории за места, които никой не беше и чувал.

Въпреки това превъзходството, което Ночера демонстрираше само защото е гражданин на Ръба, вече беше непоносимо и той…

Рен застана помежду им, преди Скот да е осъзнал напълно какво се готви да направи.

— Казах кафе, Скот. Не счупен нос. — И кимна към вратата. — Хайде. Остави го тоя онанист.

— Все ще е по-приятно от това да легна с теб, Рен. — Ночера, без да става от стола си и все така ухилен, се наведе да погледне Скот покрай задника на Рен. — Казвам ти, хлапе, такива като нея ги познавам като петте си пръста. Бил съм им между краката и знам как миришат. Казвам ти, по ще ти е кеф сам да се оправиш.

Скот скочи с вдигнати юмруци. Поредното изчервяване нахлу през него като приливна вълна, сгорещи бузите му, чак корените на косата го засърбяха. Видя как усмивката се смъква от лицето на Ночера, заменена от внезапен интерес. Ночера смъкна лениво крака от конзолата и Скот разбра, че здравата ще го наритат, но какво пък, майната му…

И изведнъж се озова плътно притиснат към Рен. Чистата миризма на още влажната й коса, топлината на кожата и меките извивки — току под носа му. А после тя го бутна решително към вратата. И никак не изглеждаше доволна.

— Излез — каза му, твърдо като ръката й на гърдите му. — Чакай ме горе.

Той тръгна с леко залитане, срамът и облекчението пулсираха в сърцето му в приблизително еднакви количества. Вратата зад него се затвори и заглуши подигравателната забележка на Ночера до едва доловимо мърморене. Рен го прекъсна гневно. Искаше му се да остане и да чуе какво ще си кажат, но…

Тръгна тихо по осветения с електрически крушки метален коридор, качи се по тракащата метална стълба до горните офиси и излезе под късното следобедно слънце. Все още беше задъхан. Застана до парапета на един от подстъпите към кея и стисна с две ръце преплетените въглеродни фибри, сякаш можеше да ги скърши. Сведе поглед към побелелите си кокалчета.

„… шибаният Ночера, шибани задници от Ръба, шибано място…“

Само че той го знаеше още преди, напомни му една малка и спокойна част вътре в него. Винаги бе знаел какво ще е. Знаеше, защото чичо му Джед, който беше ходил в Ръба още преди Скот да се роди, му беше разказал всичко. И пастор Уилям му го беше казвал, с гневни, подплатени с адски огън изречения. Майка му пък плачеше и му го повтаряше безброй пъти. Приятелите му го предупреждаваха през смях.

Всички му го казваха, защото всички знаеха какво мислят безбожниците от Ръба за републиканците. Тежък труд и омраза, само това щели да му предложат. Щели да го използват и да го презират и ако не го спипали имиграционните служби, щели да го спипат лихварите и мафиотските банди. Нямало да има никакви права, никой, към когото да се обърне за помощ. Щял да е едно нищо, по-малко от нищо дори, един от мълчаливите черноработници, които са по-евтини от машини, по-тихи, по-невзискателни и по-ефикасни от тях, иначе — фрас! — средностатистическият гражданин на Ръба, свикнал с високите технологии и високото си самочувствие, просто ги бракувал и ги заменял с нещо, което ще върши същата работа по-бързо, по-евтино, по-добре.

„И въпреки това не ти казвам да не отиваш“. Джед, седмица преди Скот да избяга, се облегна до него на дървената ограда и се загледа в залеза, оцапал небето над планината. Тогава Джед не го знаеше, но Скот вече беше оставил капарото на човека в Бозман, който щеше да му уреди прехвърлянето през границата. Щеше да потегли с камиона, който тръгваше следващия вторник. „Не ти казвам да не отиваш, защото и тук не те чака нищо по-добро. Хората мразят Ръба, и не без основание, но там има възможности, каквито тук няма да видиш и до края на отредените ти от Бога дни. Там парите не са в застой като тук. Там те още се движат, а животът не е класифициран и неподлежащ на промяна. Там можеш да надушиш парите и да тръгнеш по дирята им. Ако имаш късмет, може и да постигнеш нещо в живота си. А ако се задържиш за по-дълго, ако станеш легален и създадеш семейство, децата ти ще имат още подобри възможности. Не знам дали знаеш, но в Ръба образованието е безплатно. Наистина безплатно, и добро при това, а не простотиите, на които учат децата тук.“

Вечерта сгъстяваше цветовете на залеза. Захладня.

„А ти защо се върна, Джед?“, беше го попитал Скот след проточилото се мълчание.

Джед се усмихна и сведе поглед към загрубелите си от работа ръце.

„Винаги си умеел да задаваш точните, въпроси, Скоти. Защо се върнах ли? Не знам, може би просто не бях достатъчно силен, за да остана. Ужасно ми липсваше домът, казвам ти, ужасно. И на двама ни много ни липсваше, и на мен, и на баща ти. Все си говорехме как ще се върнем и сигурно точно това ни помагаше да останем — още месец, още година. А после, когато Даниъл пострада, вече нямаше с кого да си говоря и носталгията ме захапа здравата.“

Скот добре познаваше тази захапка. Понякога я надвиваше, за дни наред, особено в началото, когато се хващаше на всякаква лайняна работа и вечер нямаше сили за нищо, освен да легне и да спи. Но копнежът винаги се връщаше и сега, сега, когато имаше времето и заделените пари, усещаше същата ерозия, която беше прекършила Джед. Всяка вечер се молеше, както беше обещал на майка си, ходеше на християнска църква при всяка възможност, но напоследък му ставаше все по-трудно да реши за какво да се моли.

— Мина ли ти вече?

Въпросът го стресна. Не беше чул Рен да се приближава.

— Там, откъдето идвам — през стиснато гърло каза той, — не може да се говори по този начин пред жена.

Тя кривна глава и му се усмихна нежно.

— Е, там, откъдето аз идвам, не си мерим приказките според пола на присъстващите. Но все пак благодаря. Стана ми приятно. Особено като се има предвид, че Ночера щеше да те прегази. Той е задник, Скот, но това не означава, че си оставя магарето в калта.

— Знам. Виждал съм такива като него.

— Сериозно? — Тя го изгледа вторачено за миг, после вдигна вежда. — Всъщност да де, виждал си. Е, онова, което се опита да направиш, беше много храбро.

Скот усети как нещо разцъфва в душата му. После го усети и как увяхва, когато Рен поклати глава.

— Адски тъпо, но много храбро. Е, ще ходим ли да пием кафе, или не?

 

 

Компанията „Уорд Биосъплай“ беше започнала съществуването си като едно от няколкото новосъздадени дружества за морски биотехнологии, разработващи водите в зоната на търговския пристанищен комплекс Куок, но с времето беше погълнала голяма част от съседната конкуренция и сега заемаше цялата северна част на комплекса: помещаваше се в разнородна колекция от сглобяеми офис сгради, допълнителни олекотени докове и новопостроени складове. За да откриеш нещо, което да не е собственост на Юлисис Уорд, трябваше да минеш по някой от тесните свързващи мостици чак до южния край на комплекса, където десетина закусвални с изглед към морето обслужваха пристанищните работници.

Влязоха в „При Чанг“, по всеобщо признание най-доброто кафене в околността. Беше оборудвано с десетки монитори, излъчващи сингапурска клубна музика.

— Добро е — каза Рен и посочи с чашата си към екраните. — Нищо общо няма със сладникавия боклук, дето ни го пускат долу.

— Да, добре е. — Каза го сърдито — още не му беше минало съвсем, задето го беше нарекла „тъп“. Освен това въпросната „сладникава“ музика на него му харесваше. За разлика от масата гърчещи се полуголи тела, които гледаха в момента.

Рен отпи и кимна одобрително.

— И кафето е хубаво. И точно навреме ми идва, между другото. Ако Уорд ще ни трие сол на главата, по-добре да съм във форма. На крак съм от четири сутринта.

— Какво си правила толкова рано?

Тя сви рамене.

— Ами, знаеш как е.

От което той разбра, че Рен има и друга работа. Следователно беше нелегална като него, защото иначе нямаше да й трябва втора заплата. Тук хората живееха охолно и без да се претрепват от работа. Това беше една от най-очевидните разлики между Ръба и Републиката.

Намекът за солидарност почти заличи обидата.

— С времето става по-лесно — успокои я той. — Работех на три места едновременно, преди да започна тук. Уорд обича да се накрещи, когато нещо се обърка, но иначе е добър шеф.

Тя кимна.

— Сигурно е доста трудно там, откъдето идваш, а? — попита и го стрелна изпод вежди. — Откъде си? Нека позная… От Небраска? Или от някоя от Дакотите?

— От Монтана.

Тя вдигна високо вежди.

— Водните войни. Сигурно е било трудно да растеш там.

— На други места е още по-лошо — побърза да защити той дома си, макар че не би могъл да приведе пример в полза на твърдението си. — Само дето… сещаш се. Трудно е да си намериш добре платена работа, ако не познаваш когото трябва.

Тя кимна.

— Plus са change.

— Моля?

— Няма значение. — Рен не сваляше поглед от екраните. — Уорд спомена ли кога ще се връща?

— Нищо конкретно. Каза, че можело да му отнеме целия ден. Предполагам, че е замислил основна проверка или нещо такова. Иначе, ако беше само да нагледа решетките, щеше да се върне след два-три часа, както обикновено. — Скот се поколеба. — Кармен, може ли да те питам нещо?

— Ами да. — Каза го разсеяно, сякаш мислите й бяха другаде.

— Откъде си?

Рязък кос поглед. Сега вече определено беше привлякъл вниманието й.

— Това е дълга история, Скот. — Отпи от кафето. — Сигурен ли си, че искаш да ти досадя с нея?

— Няма да ми досадиш. Обичам да слушам за места, където не съм бил.

— Защо мислиш, че съм от някъде другаде?

Но го каза с усмивка, все едно го подканяше да й отвърне със същото. Той го направи, при това почти без да се изчерви.

— Стига, Кармен. Нямаше да работиш за Уорд, ако беше родена и израсла в Ръба. Това важи за всички ни.

— Кимна към клиентелата и благоразумно сниши глас.

— Всички тук са от някъде другаде. И ти едва ли си изключение.

Тя вдигна за пореден път вежда.

— Истински детектив, а?

— Просто си отварям очите.

— Да, май наистина го правиш.

— Хайде де, кажи. Откъде цъфна тук?

Последва дълга пауза. Скот чакаше търпеливо. Познаваше тези моменти от разговорите си с други нелегални — кратката безтегловност, преди доверието да вземе връх, преди събеседниците да се отърсят от обичайната си подозрителност и да се разговорят така, както някога са го правили свободните американци, някога, преди гадният интернационализъм и китайците — политическата класа на Китай, напомни си той, „ти не си расист, Скот“ — да разцепят най-великата нация, съществувала на лицето на Земята, и да захвърлят отломките както Мойсей някога захвърлил строшените плочи с Божиите заповеди.

— От Тайван — каза Рен и сърцето му преля от благодарност за проявеното доверие. — Чувал ли си за Тайван?

— Ами да. Така де, естествено. — Направо щеше да се претрепе в желанието си да й угоди. — Това е в Китай, нали? Нещо като китайска провинция.

— Ще им се, мамка им! — изсумтя Рен. — Тайван е остров и е близо до китайското крайбрежие, за това си прав. Но сме независима държава. Записано е във всяко търговско споразумение и във всеки пакт за неразпространение на територията на Тихоокеанския ръб през последните сто години; Онова, което наричат „оранжерийна икономика“ или икономика на протекционизма, със същия статут като Свободно пристанище Анжелин, със същото главоломно производство, заради което никой не смее да се ебава с тях, от страх, че ще свалят ограниченията върху износа, ще наводнят със стоки целия Ръб и ще им сринат икономиката. Там съм израснала.

— И защо тогава си дошла тук?

Тя го изгледа подозрително, макар че въпросът му беше съвсем невинен. Скот не разбираше защо му е на човек да напуска място, където се живее толкова добре, особено ако си отраснал там и го наричаш свой дом.

— Така де — заекна той. — Сигурно не си била щастлива там, знам ли. Но иначе звучи като, сещаш се, като място, където се живее добре.

Тя се усмихна вяло.

— Е, има си и добрите страни. Но дори и в оранжерийните икономики не всички са печеливши. Искам да кажа, че не всички в Свободното пристанище са филмови звезди или специалисти по нанотехнология, нали така?

— На мен ли го казваш? — Думите му бяха напълно искрени, защото беше работил известно време в Свободното пристанище и никога не би се върнал там доброволно.

— Та, както ти казах, не всички са печеливши и ако си сред губещите…

— Не говори така, Кармен. — Скот се наведе със сериозна физиономия през масата. — Само защото се е наложило да отидеш другаде, за да си изградиш по-добър живот, още не значи, че си от губещите. Никой от нас не е губещ, просто търсим възможност да се метнем обратно на коня.

Кармен го изгледа с празен поглед. После порцеланеното й лице се раздвижи в усмивка.

— А, да. Културната пропаст. Не, като казвам „губещи“, нямам предвид същото, за което говорите вие. Имам предвид слепия късмет, един вид лотария. Някои печелят, други губят, а колелото се върти. Нещо такова.

— За което говорим „ние“? — Опита се да скрие колко го е заболяло от думите й. — Кои „ние“?

— Ами момчетата като теб. — Тя махна нетърпеливо с ръка. — Старите американци, солта на земята. От Републиката.

— О, добре. Само че — той си позволи усмивка на превъзходство — не ние сме „старите“ американци, а онези от Съюза, продажните източни боклуци и всичките им приятелчета, подлогите на ООН. Конфедеративната република е Новата Америка. Ние сме възраждащият се от пепелта феникс, Карм.

— Добре де.

— Искам да кажа, че… хм… — Запъна се в търсене на думи, които да не прозвучат обидно. — Виж, знам, че ти най-вероятно не ходиш на църква така, както ходя аз, ти сигурно ходиш в храмове или нещо такова, но в крайна сметка е едно и също, нали? — Остана доволен от начина, по който беше заобиколил безкомпромисния адски огън на пастор Уилям и истеричните му проповеди за Единствения Истинен Христос, поомекнал навярно покрай поредицата по-умерени църкви, които по липса на друг избор беше посещавал през последните две години. — Искам да кажа, че с каквото и име да наричаш Бог, стига да приемаш Бог за свой духовен водач така, както го приема Републиката, то всяка нация, която признава това, е обречена на успех, нали? Рано или късно такава нация ще се издигне високо, без значение какви капани залага по пътя й Сатаната.

Рен го гледаше замислено.

— Ти наистина си, ъъ, християнин?

— Разбира се.

— Значи вярваш, че…

Телефонът й избибипка. Тя го извади и го вдигна до ухото си.

— Да? — Лицето й се изопна, точно както се беше изопнало сутринта при новината за авариралия механизъм за контрол на влажността. — Ясно. Идвам веднага.

Затвори телефона и каза:

— Уорд. Върнал се е и направо е бесен.

 

 

„Направо е бесен“ отговаряше на истината само отчасти. Крясъците на Уорд се чуваха през металните стени на контролната зала още от другия край на коридора. Скот вървеше след Рен по тесния проход, опитваше се да не изостава от дългите й и бързи крачки. Би се опитал да мине пред нея и да влезе пръв, в случай че Ночера все още е във войнствено настроение, но коридорът беше толкова тесен, че нямаше място да я задмине, а и…

Вратата се плъзна пред тях. Гневът на Уорд ги заля като разширяващ се звуков мехур, намерил нова пролука. Скот беше свикнал с гръмкия глас на шефа, но този път в тона му се усещаше нещо ново, което надхвърляше обичайните му пристъпи на гняв.

— Какъв е шибаният смисъл на цялото това планиране, щом не можем да…

Видя ги и млъкна. Юлисис Уорд беше едър мъж, голям като мечка, с мускули, развити от часовете плуване под и над вода покрай естеството на работата им, и оплешивяващ по начин, който не се срещаше често от тази страна на границата. Почервеняваше целият, когато се ядосаше, точно както сега, и размахваше ръце да подчертае думите си. Скот не го беше виждал да удря някого, но Уорд често създаваше впечатлението, че подобно развитие на нещата не е напълно изключено. Ночера, в пристъп на благоразумие, му беше отстъпил централното място в контролната зала и сега Уорд стоеше там със стиснати юмруци.

— Ето ни — излишно оповести Рен.

— И сам мога да видя, мамка му! — И сякаш чак сега забеляза Скот. — Ти! Иди на подводния док и погледни въздушните скрубери на „Последен“. По обратния път все едно дишах пръдни, да му се не знае, а накрая стана толкова зле, че едва се сдържах да не изляза на повърхността.

За близо половин секунда, преди да осъзнае идиотизма на подобна мисъл, Скот беше готов да откаже и да остане с Рен, докато Уорд се успокои. Вместо това преглътна и каза:

— Може би е проблем със съвместимостта, заради софтуера, който взехме от, ъъ, „Реколта 8“ май беше…

Уорд го прикова с гневен поглед.

— И можеш ли да го оправиш, ако е това?

— Ами, не, но…

— Знам, че не можеш. Защото не съм те наел да ми се правиш на шибан софтуерен специалист. Така че защо не си завлечеш задника долу, както те помолих, и не се заемеш с нещо, което можеш да поправиш, да ти го… Става ли? Или да ти го обясня с още по-прости думи?

Скот усети как се изчервява. Вдиша дълбоко, после кимна със стиснати зъби и свити устни.

— Хубаво. Защо още си тук тогава?

Скот се обърна и излезе в коридора. Ярост се надигаше в него като гореща вълна. Още един месец, обеща си. Само още един шибан месец и се махам. До днес си беше мислил, че Уорд е свестен, че е истински американец. Вярно, случваше се да им крещи, но кой истински мъж не го прави. Важното беше, че знаеше кога да спре. Сега обаче… Да му говори така, да се държи с него, сякаш е някой току-що преминал границата загубеняк, който е осрал работата, и то при положение че Скот отдавна го предупреждаваше за рисковете при прехвърлянето на оперативен софтуер и че не можеш да очакваш системите изведнъж да се заобичат, без да са преминали проверка за съвместимост.

Беше на стълбите към подводния пристан, когато си даде сметка, че в светлината откъм коридора зад него нещо се е променило.

Спря на първото стъпало и погледна назад.

Висока фигура се приближаваше по коридора и препречваше гледката към тесния проход, който на равни интервали потъваше в сянка, когато непознатият подминеше поредната крушка на тавана и се озовеше между Скот и нея. Типът наистина беше висок, и едър също, и се движеше с някакво свръхестествено спокойствие. Приличаше на човек, който не е свикнал да го спират и на когото не са допаднали табелите в приемната горе, които подканяха посетителите да натиснат звънеца, да седнат и да изчакат човек от персонала, който ще ги обслужи при първа възможност, а вместо това е решил просто да слезе долу и да намери сам каквото му трябва.

Скот вдигна ръка и викна:

— Ей!

Човекът не показа с нищо да го е видял или чул. Вървеше си спокойно по коридора към вратата на контролната зала. Облечен беше с нещо като дълго палто, а едната си ръка държеше вдървено до бедрото, скрита в диплите на дрехата…

И внезапно, като гръм от ясно небе, Скот го присви стомахът. Нещо не беше наред. Този човек вещаеше беда.

Затича към непознатия. Не си направи труда да му извика пак, явно нямаше смисъл. От опит знаеше как ехтят гласовете в затвореното метално пространство на коридора — този тип го беше чул и първия път. А и в прикритата от палтото ръка определено имаше нещо, нещо твърдо.

Срещнаха се при вратата. Краката на Скот омекнаха. Думите, които напираха допреди миг, се спаружиха във внезапно пресъхналата му уста. Той зяпна.

Заради лицето. Мозъкът му даде на късо и само пелтечеше нечленоразделно: „Лицето, лицето…“

Беше излязло направо от комикса „Краят на дните“, който раздаваха всяка четвърта неделя след църковната служба, същия, заради който малките деца сънуваха кошмари, а по-големите получаваха само срещу определен брой червени точки в „Книгата на добрите дела“, водена от пастор Уилям. Същото призрачно лице с хлътнали страни и стисната уста, дългата мръсна коса висеше като рамка покрай ръбатите скули и челюст, същите горящи очи…

Гледецът на Страшния съд. Право от том втори, книжка 63.

Коленете му се разтрепериха. Устата му се движеше… но не можеше да…

Вратата изжужа — досега не беше забелязал, че издава такъв звук при отваряне — и се плъзна. Чуха се гласове, все така гневни.

Палтото се завъртя и дясната ръка на неизвестния замахна нагоре. Нещо удари Скот по главата и той залитна, после се строполи на пода. Светкавица блесна в главата му и остави рояк от искри, ушите му заглъхнаха. Гледецът го прогори за миг, после се отклони вляво към отворената врата на контролната зала. Непознатият прекрачи през прага.

И се чуха викове. Ночера и Уорд, почти едновременно:

— Това е частна собственост бе, идиот, какво…

После внезапна тишина, която прозвъня през мътилката в главата му. После пак Уорд, тотално сащисан.

— Ти? Ти пък какво правиш тук, мамка му!? Какво…

Дълбока мека кашлица… звук, който му беше познат отнякъде. Като тихо кихане, когато си си стиснал носа.

И после писъци.

Обля го студена пот, кожата му стана лепкава от ужас, побиха го тръпки. Както когато скалотрошачът на Дуги Стрейкър захапа ръката на Арън, съвсем същото чувство — писък на агония, на толкова силна болка, че в гласа на нещастника вече няма думи и остава само разръфан писък, който би могъл да излиза от устата на всеки и кажи-речи на всичко.

„Кармен!“

Паническият страх за Рен го изправи на колене, после и на крака. Усети стичащата се през косата му кръв. Залитна и едва не падна, но успя да се подпре на ръба на вратата точно когато тя започваше да се затваря. Механизмът трепна за миг, после поддаде и се върна назад. Скот се изправи и залитна през прага.

Имаше време само за един светкавичен поглед.

Кръв, навсякъде, яркият й цвят се зъбеше от конзолите и стената; две шепи карантия, като онази, която кварталният касапин хвърляше в кофата под тезгяха, се плъзгаха, проточили кървави следи по екраните. Ночера лежеше на една страна, очите му бяха отворени, беше долепил ухо до прашния под като човек, който се ослушва за плъхове в мазето. Още кръв — широка локва с цвят на тъмно вино — се събираше под корема му и пускаше криволичещи в праха пипалца. Над него Рен и непознатият се боричкаха за някакво оръжие с къса цев. Скот се сети какво е, по вида му и по тихия звук на изстрела отпреди малко — един от харпуните за акули „Креси“, които държаха в оръжейния шкаф горе. Който уж трябваше да е заключен, колко пъти го беше казвал на Уорд, но…

Уорд лежеше по гръб в дъното.

И там имаше кръв. И Уорд се мяташе в нея и стискаше с ръце червената дупка, била допреди малко коремът му. Червата висяха от нея на въжета, хлъзгаха се по пода и лепнеха по пръстите му като сурови наденици. Устата му беше като зейнал розов тунел — виждаха се чак мъдреците и трептящият белезникаво жълт език — и писъците излизаха оттам на пронизителни вълни. Очите му се спряха върху Скот, който стоеше на прага, и го приковаха. Разширени и умоляващи, обезумели от болка, до такава степен, че Скот не знаеше дали шефът му изобщо го е познал. Понечи да се хвърли в битката, но вместо това повърна, превит на две от непоносими спазми. Съдържанието на стомаха му разплиска локвата кръв на Ночера.

Кармен изкрещя отчаяно.

Харпунът за акули кихна пак.

И пак улучи — улучи го във врата, под ухото. Той посегна да се хване за нещо, за каквото и да е. Подът се надигна към него. Кръв и повръщано, топли и мокри по лицето му. Опита се да затвори уста или да извърне лице, но не успя. От горещата кисела миризма и вкус му се повдигна пак, но вече по-слабо. Краката му се свиха като на настъпено насекомо. Зрението му се стесни до червена локвичка с жълтеникавобели петна. Затърси слепешката някаква молитва, обърка я, не успя да отвори уста и почна наум…

„Отче наш… избави ме от…“

И това беше.