Ричард Морган
Вариант 13 (6)

4.

Севги Ертекин се събуди със странното убеждение, че вали на сиви мръсни пелени, над целия град.

„През юни?“

Примигна. Някъде зад отворения прозорец на апартамента долетя призивна сирена. Носталгично позната като викането на мюезина за молитва в стария й квартал, което още й липсваше толкова много, но натоварена с адреналинов импулс, какъвто в молитвения призив нямаше. Поръждясалият й професионален рефлекс изскочи на повърхността, после се отпусна и потъна обратно, прогонен от събудилите се спомени. Този зов вече не я засягаше. А и без това меланхоличният затаен призив на полицейската кола идваше отдалеч. Шумотевицата откъм уличното пазарче долу почти го заглушаваше. Хора се надвикваха, в повечето случаи доброжелателно, от сергиите за звукови системи се лееше музика, трескави неоарабски ритми, за които нямаше настроение в момента. Денят беше започнал без нея.

Макар да знаеше какво ще последва, Севги се обърна към прозореца. Ярката слънчева светлина я удари в лицето и тя стисна очи. Вариполярните завеси се издуха от вятъра, който влизаше през прозореца, нажежени до бяло от утринната светлина. Явно беше забравила да ги върне в матов режим с дистанционното. Празна бутилка „Джеймисън“ се подаваше наполовина изпод дългото перде; изглежда, някой — „Някой, да бе, Сев е била, кой друг?“ — я беше търкулнал по лакирания паркет на хола, след като се бе изпразнила откъм съдържание. Същият хол, където беше прекарала нощта — с дрехите, на дивана. Замисли се с известно усилие и започна да си спомня някои неща. Беше седнала на дивана след края на партито и беше разказала играта на бутилката. Имаше смътен спомен как си говори сама, докато пушливата топлина на уискито се разлива по вените й. През цялото време си беше повтаряла как ще пийне само още едно, само още едно, после ще стане и ще…

Не беше станала. Беше заспала безпаметно.

„Това е нещо ново, Сев. Обикновено успяваш да стигнеш до леглото.“

Стисна зъби и успя да седне — и моментално съжали. Съдържимото на главата й се люшна около оста си. Пригади й се ужасно, сякаш вълна заля цялото й тяло, а дрехите изведнъж й се сториха като усмирителна риза. На някакъв етап се беше разделила с ботушите си — лежаха килнати в противоположни ъгли на хола, толкова далеч един от друг, колкото го позволяваха размерите на помещението, — но панталоните и ризата си бяха на нея. Сети се и как се беше търкаляла по гръб от необуздан смях, след като всички си тръгнаха, докато се опитваше да си събуе ботушите, а след тях и чорапите. Поне в това беше успяла… но с останалото явно не се бе справила.

Ризата й се беше набрала под мишниците, профилните чашки се бяха разхлабили и отделили от гърдите й, докато се бе въртяла в съня си. Едната се беше качила под мишницата й, а другата изобщо я нямаше. Панталоните й се бяха усукали под талията и я стягаха ужасно. Мехурът й щеше да се пръсне, но пък земетръсът в главата й постепенно стихваше до тъпо пулсиране.

„И вали дъжд.“

Вдигна очи и се ядоса, когато най-после разбра откъде всъщност идва звукът. В единия ъгъл на хола древната уредба JVC още работеше. Чипът, каквото и да бе съдържанието му, явно отдавна беше свършил и капризната автоматична система на антиката не беше превключила на син екран. Вместо това мониторът показваше снеговалеж от статично електричество и тихото му съскане се наслагваше върху долитащите през прозореца звуци на града. Изпълваше всичко като…

Устата й се сви. Знаеше какъв чип е гледала. Не можеше да си спомни, но знаеше.

„Добре де, не вали.“

Изправи се, залитна и ядно спря уредбата. Постоя за миг неподвижна, с усещането, че е на чуждо място, сякаш се е вмъкнала, за да открадне нещо. Гърлото й се стегна и тя разбра, че ще се разплаче.

Вместо това тръсна глава, после още веднъж, по-силно, докато силната пулсираща болка не прогони сълзите. Тръгна към банята през спалнята, притискаше слепоочията си с пръсти. На рафтчето над мивката имаше шишенце с банални хапчета за главоболие и лента синкапсули. И по-точно, синаптичен стимулант к37 — армейски суперфункционални капсули, малкият й наследствен дял от черноборсаджийските доставки за Нюйоркското полицейско управление, бяха няколко пъти по-силни от всичко, което се продаваше свободно. Беше прибягвала до тях и преди — бяха се оказали толкова ефикасни, че чак я хващаше страх. Стимулираха реакцията на синапсите и физическата координация, изваждаха от строя всичко останало, и то много бързо. Севги се поколеба за миг, после си даде сметка колко неща има да свърши през деня, нищо че в момента не можеше да си спомни какви точно са.

„Целият шибан град го е ударил на самолечение, Сев. Примири, се.“

Извади две миниатюрни капсули от станиоловата лента и тъкмо да ги преглътне на сухо, със закъснение осмисли един дребен фрагмент, доловен с периферното зрение.

Върна се в спалнята.

— Хей.

Момичето в леглото едва ли беше на повече от осемнайсет-деветнайсет. Стресна се и запримигва сънено като малко дете; но тялото под чаршафа изглеждаше твърде пищно за невинната й физиономия. Седна и чаршафът се смъкна до кръста й. Страхотни и невероятно щръкнали гърди! От пръв поглед си личеше, че номерът се дължи на подкожна мускулна мрежа, а не на импланти. Скъпарска изработка за толкова младо момиче. Сигурно е нечие трофейно гадже, реши Севги, от онези фалшивите, дето ги наемат за една вечер, но точно в момента нямаше сили да рови из спомените си за подходящи лица от снощното парти. Който и да я беше довел, сигурно толкова се беше напил, че на тръгване си бе забравил аксесоара.

— Кой ти каза, че можеш да спиш тук?

Момичето примигна още веднъж.

— Ами ти.

— О! — Гневът й се спихна. Изчака да премине новата вълна на гадене и преглътна. — Събери си нещата и си върви. Партито свърши.

Върна се в банята, затвори вратата и сякаш за да подчертае собствените си думи, повърна в тоалетната чиния.

 

 

Когато най-после реши, че е приключила с повръщането за днес, изпи двете капсулки к37 с чаша вода, подпря се на стената под топлите струи на душа и зачака да подействат. Не се наложи да чака дълго. Специалната химия на лекарството осигуряваше бързо действие без странични ефекти, а и липсата на друго съдържимо в стомаха й ускори процеса допълнително. Пулсиращата болка в главата й започна да утихва. Отблъсна се от облицованата с плочки стена, затърси опипом гела и почна да го втрива предпазливо в скалпа си. Мократа сплъстена маса на косата й омекна като послушна коприна, пяната потече по тялото и. Беше като да съблечеш дрехи, които си носил поне пет дни. Усещаше как нова сила и яснота се наслагват в тялото й като допълнителен скелет. Когато след десет минути спря душа, болката беше прокудена зад плътна химическа завеса, а мястото й беше заето от кристална яснота.

Което си имаше и лошите страни обаче. Докато се бършеше пред огледалото, адски ясно видя колко са натежали бедрата й и изкриви лице. От месеци не беше ходила на фитнес, а домашната й програма „Астротон Каси Роджърс“ — „Същата, която използват екипажите при полетите до Марс“ — бавно изпадаше в забвение като спукана плажна топка. Уличаващите доказателства за небрежността й се виждаха с просто око. А тях не можеш да ги махнеш с една-две капсули като главоболието. Сети се за нелепо съвършените извивки на момичето в леглото си. Щръкнала дизайнерска гръд. Спря поглед върху собствените си гърди, увиснали над ребрата и извити в нелепи посоки.

„Голям праз! Все пак си минала трийсетте, Севги. Вече не се опитваме да впечатлим момчетата на моста при Босфора, нали? Примири се. Освен това ти наближава, а това винаги влошава нещата.“

Косата й изсъхваше и вече приемаше обичайната си форма на рошава черна камбана. Прокара няколко пъти четката през нея, после се отказа. Почти чистият й арабски произход й се звереше от огледалото: високи и широки скули, лице с гърбав нос и плътни устни в комплект със светлокафяви очи и тежки клепачи. Етан веднъж каза, че в лицето й имало нещо тигърско, но сега, с изострени от стимуланта сетива и без грим, май повече приличаше на сърдита сврака. Тази мисъл довлече отнякъде крива усмивка и Севги изкряка няколко пъти на образа си в огледалото. Хвърли влажната хавлия на пода и отиде да се облече. Пътьом установи, че много й се пие кафе.

Както можеше да се очаква, кухнята приличаше на бойно поле. Всяка равна повърхност беше отрупана с мръсни чинии и чаши. Севги се опита да отгатне снощното меню по останките: тъмнозелени петна в чиниите — от лозови сарми, крехки парченца от препечената външна коричка на баничките-бюрек, пържени сини и червени домати в изстинало вече олио, половин катма с месо, беше обърната на обратно и приличаше на изсъхнал и втвърден от мръсотия парцал. В мивката — кула натрупани тигани, килнати пиянската към нея като дефектирал робот. Шишета от „Ефес Експорт“ в спретнати редички покрай едната стена. Леко вкиснатият им дъх изпълваше кухнята.

„Готино парти.“

Същото бяха изфъфлили неколцина от гостите, докато ги изпращаше. Тази подробност предизвика внезапна лавина от спомени — миш-маш от приятели из целия й апартамент, проснати по диваните и насядали по табуретките, много храна и много пиене, енергично жестикулиране с пълна уста, уютно веселие. Наистина се беше получило хубаво парти.

„Мда… жалко, че след като свърши, ти се наложи да видиш сметката и на онази бутилка ирландско.“

„Що така бе, Сев?“

Усети как лицето й се изкривява, знаеше, че очите й са станали безизразни и жестоки заради чувството, което я обземаше.

„Знаеш защо.“

Синаптикът се пръкна иззад мисълта, бодлив и ярък. Внезапно прозря колко лесно е да убие човек, когато е в такова състояние на ума и духа.

Телефонът заговори, меко и разумно, все едно забиваш зъби в памук.

— Регистрирам обаждане от Том Нортън. Ще го приемете ли?

Споменът какво трябва да свърши днес се стовари отгоре й като тухла.

Тя изпъшка и отиде да вземе остатъка от болкоуспокояващите.

 

 

Първото странно нещо беше колата.

Нортън обикновено караше един нелепо голям почти античен кадилак, някъде половин декар, с гюрук, предна решетка като ухилена паст и капак, на който можеш да се опнеш за слънчеви бани. На всичкото отгоре се гордееше с това шибано нещо, което си беше странно, като се имаше предвид историята му. На кадилака. Направен в някоя алабамска фабрика преди сто години, кадилакът беше автомобил, заради който Нортън редовно щяха да го арестуват в Ню Йорк, ако не беше платил почти двойно колкото тръжната му цена, за да демонтират оригиналния му двигател с вътрешно горене и да го заменят с магнитна тяга от излязла от производство гама японски катери. Още една месечна заплата беше отишла, за да го полимеризират от муцуната до опашката и да обезсмъртят по този начин колекцията от драскотини и вдлъбнатини, които колата беше натрупала по време на предишния си живот в Джизъсленд. Севги напразно се опитваше да внуши на Нортън, че кадилакът си е чиста проба метафора на идиотското минало, от което идва.

Днес, във внезапен пристъп на синаптично прозрение, Севги си даде сметка, че точно такава кола би се харесала и на Етан и че именно по тази причина кадилачната забежка в иначе безупречното манхатънско поведение на Нортън редовно я докарва до мълчалив гняв.

Днес обаче Нортън не беше с кадилака.

Вместо това, докато излизаше на улицата и намяташе в движение грабнатото от закачалката лятно сако, Севги го видя да се измъква от задната седалка на тъмносиня автоматична сълза, която несъмнено се числеше към автопарка на КОЛИН. И изглеждаше елегантен и самодоволен също като превозното средство, от което беше слязъл, истинска ода за вчесаната компетентност. Прошарените кичури в късата му коса лъщяха на слънцето, загорелите му кавказки черти на бъдещ кандидат-президент, в чиято оригиналност и непокътнатост Нортън се кълнеше с повод и без повод, както винаги подчертаваха светлосините му очи.

Удостои я с лицензираната си леко кривната усмивка.

— Добрутро, Сев. Прекрасен ден, нали?

— Да бе!

— Кога ги изгони? — Беше си тръгнал от купона доста преди полунощ, химически неувреден, поне доколкото тя си спомняше.

— Не помня. Късно беше.

Мина покрай него и се тръшна на седалката, после се премести навътре да му направи място. Вратата се спусна меко надолу и сълзата потегли плавно, зави по Западна 118 и продължи с потока коли. Чак след четири пресечки Севги стопли в каква посока се движат и как ще се отрази това на плановете й за деня. Хвърли поглед към Нортън.

— Какво има, забравил си нещо в офиса?

— Не отиваме в офиса, Сев.

— Да де, нали това решихме вчера. Така че защо се движим на изток?

Нортън пак се ухили.

— Не отиваме в Каку. Има промяна в плана. Днес няма да се насладиш на свободното падане.

Облекчението, което я заля при тази новина, беше като топло слънце по кожата и надви дори любопитството й. Адски мразеше изкачването с елеватора до висините на нанокулата Каку, още повече мразеше да пълзи в безтегловност, когато стигнеха горе. Имаше си лекарства, които притъпяваха неприятните усещания, но Севги изобщо не беше сигурна, че ще се спогодят със синаптика, които циркулираше в системата й. А само при мисълта да провежда разследване, когато изстрадалите й мозък и стомах мучат негодуващо срещу липсата на гравитация, а Земята се люшка пиянски на километри под нея, дланите й започваха да се потят.

— Хубаво. Ще ми кажеш ли все пак къде отиваме?

— Да. На суборбитален терминал „Кенеди“. После на совалката за Сан Франциско в единайсет.

Севги го изгледа.

— Какво е станало? „Гордостта на Хоркан“ не е уцелил доковия си слот?

— Може и така да се каже. — Думите му прозвучаха суховато. — Пропуснал Каку, пропуснал Сейгън и накрая се пльоснал на стотина километра от калифорнийския бряг.

— Пльоснал се?! Нали уж не кацаха на повърхността на планетата?

— На мен ли го казваш? Доколкото знам, оцелял е само централният сегмент. От другото са останали парчетии, пръснати по права линия от Юта до крайбрежието, като повечето е изгоряло при навлизането в атмосферата. Крайбрежната охрана на Ръба в момента влачи на буксир оцелелия сегмент към залива, където с тебе ще го отворим и ще им вземем акъла с брилянтния си анализ на причината за катастрофата или „какво точно се е объркало, по дяволите“. Това, между другото, са думи на Никълсън, не мои.

— Знам, сетих се. — Нортън изричаше ругатни така, както скъперник харчи кредити — само при крайна и неизбежна емоционална необходимост или когато цитира другиго. Проблемът му обаче изглеждаше по-скоро от лингвистично, отколкото от морално естество, защото не показваше особено смущение или неодобрение, когато цитираше други хора или когато Севги ругаеше, което напоследък се случваше често.

— И защо не ми се обади по-рано?

— Опитах. Ти не отговаряше.

— Хм.

— Да. Така че те покрих пред Никълсън, ако за това се чудиш. Казах му, че си някъде в центъра да проверяваш информация за обира на Спринг Стрийт и че ще се чакаме на терминала.

Севги кимна. Наум.

— Благодарско, Том. Задължена съм ти.

Задължена му беше, и то не отсега. През последните две години беше натрупала голям дълг към него, но нито тя, нито той биха го признали на глас. Дългът лежеше неизречен между тях като съучастник, като семейство. А и Никълсън си беше задник, по този въпрос двамата нямаха никакви разногласия.

— Мислиш ли, че има оцелели? — попита Нортън.

Севги гледаше през прозореца към гъстия трафик и си припомняше факти от досието.

— „Гордостта на Хоркан“ е от петата серия. Пригодени са да издържат катастрофи при кацане на Марс, а там няма океани.

— Да, но пък гравитацията е по-слаба.

Сълза на нюйоркската полиция ги изпревари бавно. Панелите бяха на непрозрачен режим — с изключение на шофьорския прозорец, който беше полуотворен. Млада полицайка седеше отпред, превключила беше системата на ръчно управление и шофираше лениво, опряла едната си загоряла ръка на прозореца. Говореше с някого, но Севги не можа да види дали събеседникът й е в колата, или в другия край на аудиовръзката. Под козирката на лятната си уебларна шапка жената изглеждаше небрежно компетентна и делова. Това незнайно защо напомни на Севги за Хулия. Наистина трябваше да й се обади някой път, да види как е и какво прави напоследък, дали е издържала сержантския изпит, дали още мъкне всяка събота вечер стегнатото си дупе, истински магнит за мъже, на моста над Босфора. Да седнат някъде, да си припомнят добрите стари времена, да пийнат бира.

При мисълта за бира си спомни за миризмата в кухнята и й се догади. Побърза да разкара носталгията. Патрулката мина в друго платно и скоро се изгуби от поглед. Севги пробва да изцеди малко компетентност и от себе си.

— Криогенната течност би трябвало да поеме част от сътресението при удара — бавно каза тя. — А и фактът, че се е приземил що-годе цял, говори за някакъв вид контролирано падане, нали така?

— Някакъв вид.

— Получили ли сме нещо от кораба, преди това да се случи?

Нортън поклати глава.

— Нормалната заявка за кацане към Каку, емисии при нормални интервали. Нищо особено.

— Супер. Кораб-призрак до последно, мамка му.

Нортън вдигна ръце, разпери пръсти и започна да стене гробовно. Севги едва овладя напушилия я смях.

— Не е смешно, Том. Не разбирам защо ония от Ръба не са го изпарили още щом е преминал раздела. Нямаше да е първият път, когато правят въздушен трафик на конфети само защото не са им отговорили любезно, идиотите им с идиоти.

— Може би са решили, че на кораба има оцелели — каза Нортън съвсем сериозно.

— Да бе.

— Виж, надявам се да прекроиш това си отношение, преди да пристигнем, млада госпожице. Местните едва ли ще ни посрещнат с отворени обятия и няма нужда да ги предизвикваме допълнително. В крайна сметка наша консерва им е паднала на главите.

Тя сви рамене.

— Плащат данъци на КОЛИН също като нас. Консервата е и тяхна.

— Да, но наша грижа е такива неща да не се случват. Точно по тази причина и те плащат данъци.

— Говори ли с някой от тях, между другото?

Нортън поклати глава.

— С човек — не. Преди да тръгна, пробвах да се свържа с който там е поел случая, но ударих на машина. Стандартен телефонен интерфейс. Каза, че на летището щели да ни чакат от Службата за сигурност на Ръба. Двама от цивилните им агенти, Ровайо и Койл.

— Идентификация пратиха ли?

Нортън се потупа по гърдите — там, където се падаше вътрешният джоб на сакото.

— Имам я на твърд носител. Искаш ли да я видиш?

— Може.

Ченгетата от Ръба бяха балансирано подбрани по пол и етнос. Зад етикета „инсп. А. Ровайо“ се криеше тъмнокожа млада жена от афролатински произход: гледаше от снимката със стиснати челюсти и още по-стиснати устни в очевиден и твърде неуспешен опит да прикрие хубостта на бадемовите си очи и плътните устни. В противоречие със свирепото й изражение косата й се къдреше гъста и по-дълга, отколкото биха я търпели в нюйоркската полиция. Под нея, на същия принтиран лист, инсп. Р. Койл се мръщеше много по-успешно, макар и с размити черти: на средна възраст и от бялата раса. Косата му сивееше и беше подстригана съвсем късо, почти по военному. На снимката се виждаше само до раменете, но човек оставаше с впечатлението за изключително едър мъж, много силен и много нетърпелив.

Севги сви рамене и каза само:

— Ще видим.

 

 

Видяха.

Койл и Ровайо ги посрещнаха на суборбиталния терминал на международното летище в Сан Франциско с формално здрависване и машинка за сканиране на ирисите. Такава била стандартната процедура. Нортън изгледа предупредително Севги, която видимо фучеше отвътре. В Ню Йорк не посрещаха така колегите си полицаи. Тук беше трудно да се прецени дали ги тормозят нарочно, или просто им е такава практиката. Койл, който беше точно толкова едър и лаконичен, колкото изглеждаше на холоснимката, представи набързо себе си и колежката си. Оттам нещата пое Ровайо. Приближи се поред към всеки от двамата, разтвори клепачите им с топли и леко загрубели пръсти, прекара скенера пред ирисите им и отстъпи назад. Всичко беше направено със сдържана компетентност и насред потоците от пристигащи пътници, толкова небрежно, че напомняше за обичая на европейците да се мляскат по бузите за щяло и нещяло. На Нортън обаче май му хареса. Ровайо подмина усмивката му без грам внимание, погледна зелената светлинка на скенера и го прибра в чантата си. Койл кимна към ескалаторите в дъното на залата за пристигащи и каза лаконично:

— Насам. Към хеликоптера.

Повозиха се в мълчание на ескалатора, после се прехвърлиха на подвижна пътечка, пресичаща стъклените мехури на проводените от бели подпорни трегери горни нива на сградата, после на асансьор, който ги изплю на бетонна площадка. Изящен автокоптер в червено и бяло ги чакаше с бавно въртящи се витла. На изток заливът грееше сребристосив в светлината на късния следобед. Лек вятър правеше жегата поносима.

— Значи вие работите по случая? — пробва се Нортън, докато се качваха на коптера.

Койл го удостои с безразличен поглед и изгрухтя:

— Цялата шибана полиция работи по случая. — И затвори люка. — Код 2347. Полет по план. Да тръгваме.

— Благодаря. Моля, заемете местата си.

Автокоптерът говореше с гласа на Ейжа Бадауи, нисък и меден, и толкова характерен, че човек не можеше да го сбърка с друг дори и в толкова кратка фраза. Севги имаше смътен спомен от статия в някакво списание — вероятно я бе чела в момент на леко умопомрачение, докато е чакала за среща с адвокатите например — за софтуерния договор, който Бадауи сключила с „Локхийд“. Широки пиарски усмивки и ръкостискания, протести на вбесени фенове. Прозявка, после: „Заповядайте, госпожо Ертекин“. Роторите набраха скорост, мърморенето на двигателя се издигна в приглушено звукоизолирано кресчендо от другата страна на прозореца и се отлепиха от площадката. Потънаха в седалките. Автокоптерът се издигна, наклони се и ги понесе към залива.

Севги също направи усилие да завърже разговор:

— Открихте ли нещо по обшивката?

— Сканиращите екипи обработват корпуса в момента. — Кабинката беше със срещуположни седалки и Койл седеше отсреща й, но вместо към нея, гледаше през прозореца. — До довечера ще разполагаме с пълен виртуален образ.

— Бързо действате — каза Нортън, макар да не беше съвсем вярно.

Ровайо го погледна.

— Отвори се работа вътре в корпуса, така че обшивката остана на заден план.

Сащисано мълчание.

Севги и Нортън се спогледаха.

— Вътре? — попита Севги с любезен тон, който не предвещаваше нищо добро. — Отворили сте люковете?

Двете ченгета от Ръба си размениха вещи усмивки. На Севги започваше да й писва цял ден да е най-неосведоменият човек на света. Започваше и сериозно да се вбесява освен това.

— „Гордостта на Хоркан“ е собственост на КОЛИН — тихо каза тя. — Ако сте пипали където не…

— По-спокойно, агент Ертекин — каза Койл. — Когато бреговата охрана стигнала до вашата собственост, някой вече бил отворил люковете. Отвътре. Карантинната херметизация отдавна я няма.

„Това е невъзможно!“ В последния момент успя да не го каже на глас. Вместо това попита:

— Криогнездата пострадали ли са?

Койл я изгледа замислено, после каза:

— Наистина ще е по-добре да го видите с очите си.

Автокоптерът се залюля и Севги се наведе да погледне през прозореца. В залива под тях комплексът Алкатрас на местната служба за сигурност, прословутата ССР, издигаше бледосивите си платформи и кули от островната си база. На юг покрай брега плаващ сух док се беше проснал като проектантски чертеж от прави линии и геометрични пространства, хората приличаха на точки, а превозните средства — на детски играчки. Масивният централен сегмент на „Хоркан“ се виждаше ясно в един от големите докове. Дори без външните си сегменти, дори обгорен и покрит с белези от триенето в земната атмосфера, той моментално привлече вниманието й като познато лице в групова снимка. Виждала беше негови братя в орбиталните докове на нанокулата Каку, а архивни изображения на самия „Хоркан“ задръстваха лаптопа й още от момента, в който корабът беше преустановил връзката си с контролната зала на КОЛИН. Докато висеше, често и продължително, в чакалнята на адвокатската кантора и в безсънното спокойствие на нощите без пиячка, Севги се беше взирала в детайлите, докато уморените й очи не започнеха да смъдят. „Добрият детектив ляга, става и диша с детайлите — беше й казал веднъж Лари Касабиан. — Това е начинът да хванеш лошите“. И навикът й остана. Познаваше вътрешното разположение на кораба толкова добре, че можеше да мине през него от единия до другия край със завързани очи. Хардуерните и софтуерните спецификации пък знаеше наизуст. Имената на пътниците в криогнездата й бяха познати като марките на продуктите, които от години купуваше по навик, биографичните данни за всеки пътник изникваха неканени в главата й винаги щом си представеше съответното лице.

„Наистина ще е по-добре да го видите с очите си.“

А сега всички най-вероятно бяха мъртви.

Автокоптерът кацна с машинна прецизност върху издигната платформа в единия край на пристанищния комплекс. Двигателите млъкнаха и люкът се отключи. Койл се обади по радиото, вдигна люка и пръв скочи навън. Севги слезе след него. Меденият глас на Бадауи я последва под повеите на вятъра.

— Внимавайте при слизане. Моля, затворете люка след себе си.

Койл ги поведе по стъпалата на платформата. Долу ги чакаше комисия по посрещането. Трима униформени от службата за сигурност на Ръба стояха зад цивилен офицер, чието лице Севги познаваше от два виртуални инструктажа за фалшифицирането на генни отпечатъци, на които беше присъствала миналата година. Гладки азиатски черти, които му придаваха младежки вид, гъста сива коса и небрежно омачкани дрехи, които не се връзваха с безстрастната проницателност на очите. По този поглед и по други аспекти на поведението му беше стигнала до извода, че сигурно е Подобрен — високопоставените служители от администрацията на Ръба обикновено бяха, — но нямаше други доказателства освен тази чисто интуитивна догадка. В неофициалните сбирки след инструктажите той беше говорил с тиха резервираност, най-вече за семейството си, а очите му се бяха спирали само мимоходом на гърдите й, за което тя му беше благодарна. Сега се опита да си спомни името му и синаптикът й го подсказа услужливо.

— Лейтенант Цай. Как сте?

— Капитан — сухо каза той. — Повишиха ме през януари. И съм толкова добре, колкото може да се очаква предвид обстоятелствата, благодаря. Предполагам, ще искате да огледате кораба незабавно. По-скоро онова, което е останало от него.

Севги кимна и свъси вежди.

— Така е, благодаря.

— Ако всичко върви по план… — Цай даде знак на униформените и те се отдалечиха. — Ако всичко върви по план, до седем вечерта ще разполагаме с действащ виртуален анализ. Екипите вече привършват огледа на корпуса, но Ровайо сигурно вече ви е казала за люковете.

— Че са били отворени отвътре, да.

— Капитане — намеси се Нортън. — Важно е да разберем в какво състояние е екипажът на „Хоркан“. И по-точно дали криосистемите са отказали.

Цай вече се обръщаше да последва униформените, но при тези думи спря и погледът му сякаш изведнъж се удължи, плъзна се по сухия док, а после и по залива, капитанът като че ли превърташе на бързи обороти някакви кадри от склада на паметта си, нещо, което може би не искаше да вижда отново. И в този момент Севги осъзна нещо важно — че зад шовинистичното високомерие на Койл и Ровайо се крие същата дълбока неувереност, която се долавяше сега и в поведението на Цай, и че поведението на всички тук не е продиктувано от спорове за юрисдикцията и професионална завист, както беше решила отначало.

„Уплашени са — внезапно разбра тя. — И ние сме единствената им надежда.“

Подобно прозрение я беше обземало и преди, още когато беше редово ченге в нюйоркската полиция и работеше по един случай на домашно насилие и наркотици. Говореше с насинената пребита майка на извършителя и изведнъж осъзна, че жената вижда в нея разрешение на проблема си, че очаква от патрулен полицай Ертекин, двайсет и три годишна по онова време, да направи нещо, да заличи с вълшебна пръчица трагедията, сполетяла семейството й.

„Колко е хубаво хората да имат нужда от теб.“

— Отказали — бавно повтори Цай. — Да, мисля, че може да се нарече и така.

 

 

Външните люкове просто ги нямаше, бяха изкъртени от контролираните взривове на системата за спешно разхерметизиране. Навярно отдавна бяха потънали на дъното на океана. Овъгленият чукан на „Хоркан“ лежеше на сухия док, стабилизиран, доколкото го позволяваше формата му. Въпреки това се наложи да се спуснат в Четвърти достъп, който приличаше на кладенец, врязан в тавана на централния сегмент. Помощна стълба за работа при нулева гравитация ги отведе до дъното на шлюзовата камера, оттам се спуснаха тромаво през вътрешния люк до наклонената повърхност на централния надлъжен коридор. Меко синьото сервизно осветление се лееше от лазерни панели по стените, но хората на Цай бяха включили и силни лампи при люка и по-нататък по коридора. Яркото бяло сияние се отразяваше в кремавите стени и в… зъби.

Тъкмо зъбите привлякоха погледа й и тя рязко наби спирачки на най-долното стъпало. Оголваща венците ухилена усмивка разсичаше смазана човешка глава, свързана едва ли не символично с проснатия на пода торс. Торс без крайници.

— Разбрахте какво имах предвид, нали? — Цай слезе по стълбата и застана до нея.

Севги мълчеше, мъчеше се да овладее спазмите в стомаха си. Дори да оставим настрана махмурлука, отдавна не беше виждала такова нещо. Последната й година в полицията беше милостиво бедна откъм кървища. Прехвърлянето й от отдел „Убийства“ в отдела за връзки с КОЛИН не й беше спечелило приятели в управлението, но поне беше свело до минимум количеството осакатени човешки останки, които й се налагаше да вижда. Смътно си даде сметка, че ако не беше синаптикът, вече щеше да е изповръщала оскъдното съдържание на стомаха си върху местопрестъплението на Цай.

„Твоето местопрестъпление, искаш да кажеш.

Всичко това е твое, Сев.“

Наведе се и се взря в мъртвеца. Време беше да влезе във владение.

— Алберто Толедо — тихо каза Цай. — Инженер в купола „Стенли“, специалист по атмосферни нанотехнологии. На петдесет, и шест. Прибирал се е след края на договора си.

— Да, знам. — Биографичните подробности се появяваха като мехури в завираща супа при вида на обезобразеното ухилено лице, зашепнаха като призраци. Професионална характеристика, резюме, семейна история. Този човек имаше дъщеря някъде. И двете бузи бяха разкъсани и на практика липсваха чак до костта, останали бяха само миниатюрни късчета плът. Челюстта беше оголена. Очите…

Севги преглътна. Стомахът й още се бунтуваше. Нортън застана до нея и сложи ръка на рамото й.

— Добре ли си, Сев?

— Да, добре съм. — Съсредоточи се върху фактите. С „Гордостта на Хоркан“ не бе имало връзка почти през целия период на дългото му завръщане към Земята — почти седем месеца и половина. — Капитане, това… изглежда скорошно.

Цай сви рамене.

— В корабната система за въздухообмен имало антибактериални препарати, така казаха моите хора. Но иначе, да, предполагаме, че Алберто е бил един от последните.

— Последните?!

Погледна Нортън и с облекчение установи, че и той е потресен колкото нея. Разсеяно отбеляза киселата миризма на нечие стомашно съдържание, пропила се във въздуха на затвореното пространство. Фактът, че и други преди нея са реагирали по същия начин, й подейства някак успокояващо. Стана й по-лесно да не последва докрай примера им.

— Какво е станало с крайниците? — успя да попита тя, почти небрежно.

— Били са хирургично отстранени — каза Цай и махна към коридора. — Все още свалят записите на автохирурга, така че не можем да сме сигурни в неговото участие, но логиката сочи натам.

— Тогава как се е озовал тук?

— На това е малко по-трудно да се намери обяснение. Може би труповете са се разместили при сблъсъка. Намерихме повечето криогнезда отворени, хранителните течности са разплискани по пода и стените. Който и да е направил това, изглежда, не е бил маниак на тема чистота, поне към края.

— Преградните врати в коридорите би трябвало да са се задействали при навлизането в атмосферата — каза Нортън. — Това е стандартна процедура при този клас кораби в случай на тревога. Няма начин нещо да прелети от единия край на корпуса до другия. Просто няма начин.

— Е, това е само теория. — Цай махна в двете посоки на коридора. — Ще видите сами. Херметизиращите вътрешни прегради не са се задействали. Искате ли да погледнете секцията с криогнездата?

Севги погледна по коридора към допълнителните лампи, които осветяваха спалното помещение. Някакви хора се движеха там, чуваха се и гласове. Кратък изблик на нервен смях. Звукът я върна с почти физически осезаема сила към дните й в отдел „Убийства“. Черният хумор и жизненоважното другарство, когато обработваш местопрестъпление, тихият пулс на съсредоточеност, недостъпен за непосветените в този специфичен ритъм, пластовете нарочно безразличие, които се трупат с опита. „Да ти имам лайняните поводи за носталгия, момиче“. Поуплаши се малко, осъзнала до каква степен, въпреки гаденето, й се иска да се гмурне обратно в онзи свят и мрачните му процедури.

— Другите трупове — каза тя, щом стимулантът плисна нова доза светлина в главата й. — Всички са осакатени като този, така ли?

Лицето на Цай беше като маска.

— Някои и по-лошо.

— Намерихте ли крайниците?

— Не в нормалния им вид.

Севги кимна.

— Намерили сте само костите?

„О, Етан, трябваше да си тук и да видиш това. Този път наистина се е случило, точно както ти твърдеше, че ще стане. А аз мислех, че само ме дразниш.“

— Именно. — Цай я гледаше така, както учител гледа умно дете.

— Сигурно се шегувате, мамка му — каза Нортън, много тихо.

Севги се обърна и го погледна. Думите му бяха резултат от инстинктивно отричане, от шок, а не от обективно възражение.

— Уви, не.

— Някой е разчленил тези хора с помощта на автохирурга…

Тя кимна, без да е сигурна — под яркия прожектор на синаптика и шока от прозрението — какво чувства и какво би трябвало да почувства.

— Да. А след това ги е изял.