Ричард Морган
Вариант 13 (53)

51.

Бяха настанили Хоакин Ортис в мониториран реанимационен апартамент в наскоро построените горни нива на медицинския център „Вейл Корнел“. Включили му били миниатюрни подкожни сензори, които щели да пратят сигнал за тревога към болничната система, ако жизнените му показатели се отклонели от нормалното, обясни им с ентусиазирана усмивка сестрата на рецепцията, имал и паникбутони в банята, до леглото и на инвалидната количка. Спешен екип бил на разположение по всяко време на денонощието, специално за пациентите от горните нива. Нортън й благодари и тръгнаха нагоре. Жена и двама мъже от охранителната служба на КОЛИН стояха с безизразни физиономии на пост пред апартамента. Изгледаха ги настръхнали, когато слязоха от асансьора, но напрежението им се изпари моментално при познатата физиономия на Нортън. Карл ги остави да го претърсят, като се чудеше дали го удостояват с това внимание, защото е тринайска, или просто такава им е процедурата. Нищо, колкото са по-спокойни, толкова по-добре. Нортън им каза, че г-н Ортис бил уведомен за посещението.

Вратите се плъзнаха безшумно и двамата влязоха в апартамента. Ортис седеше в инвалидната количка в хола, близо до високите от пода до тавана прозорци. Беше облечен с широка копринена пижама и държеше книга, но очевидно беше забравил за нея, защото погледът му беше зареян към градския гъстак от бетон и стъкло зад парка долу. Изглеждаше крехък в количката, загорялото му преди лице беше изпито и посивяло, прошарената му коса беше побеляла напълно. Май не беше чул вратата да се отваря, защото не се обърна, когато влязоха. Карл се запита дали ще се досети защо са дошли.

— Ортис — дрезгаво каза Нортън и пристъпи напред.

Ортис направи нещо с бутоните на количката и тя се завъртя плавно към тях.

— Том Нортън — каза го, все едно е философски въпрос, по който е размишлявал усилено. — Много съжалявам за брат ти, Том. Канех се да ти се обадя. А, и Карл Марсалис, разбира се. Досега нямах възможност да ви благодаря, че ми спасихте живота.

— Не бързайте да ми благодарите.

— А. — Измъченото му лице потрепна. — Е, не съм си и въобразявал, че сте се отбили на раздумка.

— Джеф проговори. — Нортън трепереше от силата на емоциите, които беше пренесъл със себе си през целия континент. — „Отклик Скорпион“. Уайоминг. Всичко. Така че не ми разправяй колко съжаляваш, лайно такова. Ти си виновен за всичко това, ти. Заради тебе Джеф е мъртъв.

— Заради мен? — Не личеше да оспорва обвинението. Сърба ръцете си в скута си и ги притисна длан в длан, може би за да овладее страха си. — И си довел своя ангел отмъстител, виждам. Е, логично е, но е редно да ви предупредя, че този стол има…

— Знаем — безизразно каза Марсалис. — И не съм тук заради Нортън. Дойдох заради Севги Ертекин.

— Ертекин? — Ортис смръщи чело, после бръчките се изгладиха. — А, да, нашата служителка, при която пренощувахте в Харлем, след като ви измъкнахме от затвора. Да, тя също почина, нали? Преди няколко дни. Боя се, че напоследък нямах възможност да, следя отблизо…

— Тя не почина. — Карл овладя гнева си с автоматичен трениран рефлекс. Гласът му беше тих и студен като хапещия нюйоркски студ навън. — Севги Ертекин беше убита. От твоя ангел отмъстител, Ортис. От Онбекенд. Или Мерин. Както там му казваш. Умря, за да спаси мен.

— Аз… много съжалявам и за това.

— Не е достатъчно.

— За вас? Е, да, едва ли може да се очаква обратното. Предполагам, че е имало нещо… — Ортис отново смръщи чело. — Някаква връзка между вас и тази Ертекин.

Карл не каза нищо. Думите нямаше да го отведат никъде.

— Да — продължи Ортис. — Хората като вас рядко проявяват интерес към каквото и да било, нямат нужда кажи-речи от нищо, както от материално, така и от емоционално естество. Но когато все пак хвърлите око на нещо или на някого, когато започнете да гледате на тях като на своя собственост…

— Именно — каза Карл. — Тогава нищо друго няма значение.

Срещна погледа на Ортис и директорът на КОЛИН побърза да отклони очи.

— Боя се — подхвана треперливо Ортис, — че нещата здравата са излезли от контрол, откакто… напуснах временно мостика, така да се каже. Вашата намеса, Онбекенд, други променливи фактори. Ако не ме бяха отстранили така неочаквано от кормилото на операцията, едва ли щеше да се стигне до такава трагедия. За което искрено съжалявам, повярвайте ми.

— Смъртта на повече от двайсет мъже и жени така или иначе тежи на твоята съвест — разпалено каза Нортън. — Само за да спасиш шибаната си политическа кариера.

Ортис поклати глава.

— Не, Том, това не е точно…

— Не ми говори на име сякаш сме първи приятели, лайно такова!

Карл сложи ръка на рамото му.

— Спокойно, Том. Иначе охраната току-виж проявила любопитство.

Служителят на КОЛИН се дръпна рязко и го изгледа, сякаш Карл беше заразен. Ортис отново се беше разприказвал:

— … не беше лично, не го направих заради себе си. Опитайте се да разберете. Аз съм богат човек, а имам достъп и до още по-големи ресурси, от които да почерпя, ако реша. Спокойно бих могъл да платя на брат ти и на неговите съучастници…

Нортън го зяпна.

— Ти си знаел? Знаел си, че Джеф е част от това?

— Подозирах. — Ортис се закашля и се прегърби в стола си. После продължи: — Историята му звучеше неубедително и си помислих, че сигурно е замесен, но… някога двамата работехме заедно, Том. Дори бяхме приятели. Сигурно знаеш, че те повиших по негова молба, точно както вкарах и него в „Отклик Скорпион“ преди двайсетина години.

Нортън каза през зъби:

— И какво, трябва да съм ти благодарен ли?

— Не, не, разбира се. Не това исках да кажа. Изслушай ме, моля те. Подозирах Джеф, но не бях сигурен. Знаех обаче, че ако насъскам Онбекенд срещу другите, които и да са те, Джеф ще бие отбой. И че дори да е бил замесен първоначално, повече няма да създава проблеми. Дори в старите времена, дори по времето на „Отклик Скорпион“, той отговаряше за логистиката, за подсигуряването. Не беше оперативен агент, не беше убиец. Джеф не беше създаден за такива неща.

Нортън го изгледа отвисоко с жестока усмивка.

— Така си мислиш. Именно брат ми е пратил скейтърите да те очистят. Пак той ме убеди да измъкна Марсалис от Южна Флорида и да го наема, за да засили натиска върху теб и Онбекенд. Разигравал те е точно както ти си разигравал него.

— Сериозно? — Опитът за усмивка се задържа секунда-две върху лицето на директора. — Каква ирония! Осигурил е както смъртта ми, така и средството, което да я предотврати. Вашето участие също е като подигравка на съдбата, нали, господин Марсалис. Първо ми спасихте живота, а сега го съсипвате. Но пък с хората като вас винаги е било така, нали, от самото начало? Вариант тринадесет, въплъщението на пречистената агресия, нашите спасители и нашето възмездие.

Карл слушаше мелодичния глас на Ортис и поредицата образни метафори внезапно го подсети за Манко Бамбарен и неговите надути речи за пистакосите и човешката история. Зачуди се разсеяно какви ли общи гени имат с Ортис.

— Къде е Онбекенд? — рязко попита той.

— За жалост нямам представа. — Сигурно нещо в стойката на Карл го стресна, защото Ортис повиши леко глас в пристъп на тревога. — Наистина не знам. Повярвайте ми, ако знаех…

— Джеф Нортън каза, че се е върнал на платата. При Бамбарен. Точно там си го намерил, когато сте организирали всичко, нали?

— Да, само че чрез организацията на Бамбарен. Съгласете се, че не можех да отида лично. Онбекенд дойде при мен, тук, в Ню Йорк. Появи се една вечер, промъкнал се беше като призрак през охранителните системи на дома ми. — Впери поглед през прозореца и потръпна. — Като зъл дух, който съм призовал. Още тогава трябваше да се досетя. Легендите и митовете ни неслучайно проповядват едно и също от хилядолетия. Никога не призовавай нещо, което не можеш да контролираш.

— След това трябва да сте поддържали пряк контакт — върна го към реалността Карл. — Иначе не би могъл да го пуснеш по следите ми след арестите на „Котката“.

Ортис пробва нова усмивка. Тя забуксува и угасна безславно.

— Повярвайте ми, господин Марсалис, положих неимоверни усилия да предотвратя това. Аз не съм неблагодарен човек, а вие спасихте живота ми. Но реши ли нещо, Алън Онбекенд е като природна стихия. Вече бяхте заплашили негов близък човек в Арекипа и той искаше смъртта ви. Опитах се да ви изтегля от обхвата му, поисках от АГЛОН да ви отзоват, но явно и вие, по свой начин, сте също толкова упорит, колкото и другите тринайски. Отказахте да се подчините. А Онбекенд действаше толкова бързо, че не ми остана време да направя нещо друго.

Шокът го блъсна право в главата.

— Ти си накарал Ди Палма да ме отзове?

— Да, господин Марсалис. — Ортис въздъхна. — И не само тогава. От самото начало Джанфранко ди Палма имаше инструкции да ви отстрани от случая по най-бързия възможен начин. Уви, не предполагахме, че ще вложите толкова плам в едно разследване, което по никакъв начин не ви засяга.

Карл си спомни клиниката на АГЛОН в Истанбул. Мехмед Тузку и дипломатичните му опити да го изведе от страната. Неговият отказ и шепата неубедителни причини, които беше изтъкнал, беше хвърлил като прах в собствените си очи. Но основната причина винаги беше една. Севги Ертекин, дори тогава.

— Грета Юргенс ли е „близката“ на Онбекенд? — попита разсеяно той.

— Така изглежда. Интересна двойка, нали? Ако не друго, свързва ги фактът, че И двамата са обект на хормоналната омраза, за която останалата част от човечеството, изглежда, постоянно си търси мишена.

Нортън гледаше втренчено Ортис и явно мислеше в друга посока.

— АГЛОН вече ти прави услуги? Толкова надалеч ли са стигнали пипалата ти?

— Том, номинацията ми за генерален секретар е сигурна. Въпросът е решен на всички важни нива. Догодина ще поема поста, ако ме оставите жив. — Вдигна слепените си длани, почти като в молитва. — Не разбирате ли, че именно това се опитвах да запазя? Мислите, че съм бранел единствено личните си интереси? Не е така, моля ви да ми повярвате. Посветих последните шест години от живота си на опити да постигна сближаване между Колониалната инициатива и ООН. Да постигна компромис по отношение на марсианските закони и някакво сътрудничество в управлението. Да озаптя корпоративната алчност и да я впрегна в европейски социален модел. Да сваля бариерите между нас и китайците, вместо да строя стени и огради. Направих всичко това с надеждата, че има и друг начин, че не е задължително да пренасяме безумствата на изолирания си, изграден от национални държави планетарен дом и на първия нов свят, до който достигнахме, че не е задължително да изграждаме на нова сметка същата глупава и пълна с омраза обществена структура.

Лицето му се беше зачервило и живнало, страстта за кратко му придаде вид на здрав човек. Карл гледаше директора на КОЛИН, както се гледа живо насекомо зад стъклена витрина. „Елате да видите човеците. Вижте как патриархът на стадото оправдава своите действия пред себе си и пред останалите.“

— Още една година — напрегнато каза Ортис. — Само това ми трябва и ще мога да продължа мисията си от другата страна на оградата. Ще преструктурирам общото събрание, ще наложа реформи, ще заложа перспективи за развитие, стъпили на работата, която свърших тук, в КОЛИН. Ето това поставиха под заплаха с глупавото си дребно изнудване от миналото — не някакви бързи пари, които можех да дръпна от корпоративна сметка, сума по-малка от тази за елеватор на нанокула. Не затова го направих. Направих го заради бъдещето, с надежда за бъдещето. Не си ли струва това жертвите? В крайна сметка ставаше въпрос за неколцина износени, фалшифицирани хора, уморени мъже и жени, които се крият от собственото си кърваво минало, противопоставени на надеждата за едно по-добро бъдеще.

Карл си помисли за Лола Монтес, представи си я как хвърля срещу Онбекенд ръждясалите останки от бойните си умения, а после се примирява и умира, за да опази децата и съпруга си от тринайската. Зачуди се дали е мислела за димящите руини на Уайоминг, докато е стояла и е чакала куршума, или само за децата, които няма да види повече.

Зачуди се какви ли мисли ще занимават него, когато му дойде времето.

Елена Агиере, която шепне в ухото му.

Покоят, който го изпълва постепенно…

— Дрънкаш глупости, Ортис. — Дрезгавият глас на Нортън го измъкна от блатото на собствените му мисли. — Не си имал нищо против тези мъже и жени, когато си ги използвал в „Отклик Скорпион“.

— Да, така е, Том. Но тогава времената бяха различни — каза Ортис с леко писклив, но иначе убедителен глас. Отстояваше позицията си и се надяваше на успех. — Сигурен съм, че и ти ги помниш. А в онези години същите тези мъже и жени с радост биха жертвали живота си за каузите, които аз преследвам сега, защото и те като мен вярваха в едно по-добро бъдеще.

Нортън се наведе, лицето му бе разкривено от ярост. Стисна облегалките на инвалидната количка и я бутна половин метър назад, преди автоматичните спирачки да се задействат. И се разкрещя на шефа си:

— По-добро бъдеще ли? — От устата му хвърчеше слюнка. — И какво по-точно щеше да е това ваше светло бъдеще, копеле с копеле? Тайни операции в чужди страни? Корумпирани корпоративни практики? Генетичен концентрационен лагер в Уайоминг?

Карл го дръпна назад.

— Успокой се, Том. Не сме дошли за това.

Ала силата вече се беше оттекла от лицето на Ортис, като пламъче на свещ, угасено от гнева на Нортън. Сега в инвалидната количка седеше един болен стар човек и клатеше уморено глава.

— Аз… тогава бях… бях млад. Глупав. Нямам оправдание. Но навремето вярвах, че постъпваме правилно. Трябва да разберете какво беше тогава. Западният свят изоставаше катастрофално, неспособен да реши цивилизационната си дилема, разкъсван между необходимостта от генетични изследвания и моралните предразсъдъци, породени от паниката и невежеството. Китай провеждаше изследванията, които трябваше да се провеждат в нашите университети и технологични институти. И все още е така. — Ортис премести погледа си върху Карл и отново се оживи. — На Марс има бъдеще, господин Марсалис, но не бъдещето на чистата човешка раса, както го разбират АГЛОН и „Якобсен“. Вие сте били там, знаете какво е. Няма как да минем без варианти на Марс, ще ни се наложи всички да станем поне в някаква степен варианти, ако искаме да останем там. Китайците го разбират, затова и не прекратиха програмите си. Аз просто се опитвах да изравня налягането, така че когато експлозията, осъзнаването, най-сетне стане факт, обществото ни да не бъде издухано в пета глуха.

Карл кимна.

— Разбирам. Да се върнем на Онбекенд.

— Не ми вярвате, така ли?

— Няма значение какво вярвам. Убежденията ми няма да променят онова, което си направил. Как е разбрал Онбекенд, че е брат на Манко Бамбарен?

Ортис въздъхна.

— Наистина съм забравил тези подробности. Отдавна беше. Най-вероятно е използвал ресурсите на „Отклик Скорпион“, за да открие генетичната си майка, разбрал е коя е и е преценил, че може да се възползва от роднинските си връзки. Работата ни в Уайоминг може да е събудила интереса му. Именно чрез каналите на „Отклик Скорпион“ откри, че има близнак, това го знам със сигурност, така че най-вероятно и Исабела Гайосо е открил по този начин. А покрай проект „Поборник“ поне веднъж е бил на секретна мисия в Боливия и сигурно тогава се е срещнал с Бамбарен. Знам само, че когато дойде моментът да разпуснем „Скорпион“, той вече си беше намерил местенце под слънцето. Знаеше, че близнакът му е приел да се пресели на Марс и че „Отклик Скорпион“ ще бъде заличен чрез н-джин от инфопотока. А Бамбарен му беше осигурил място в организацията си. Перфектното изчезване, наистина.

„Да, докато не се появил Стефан Неван с намерението да продаде на Бамбарен идеята за тринайски в ролята на пистако, без да подозира, че Манко вече си е осигурил плашило по кръвна линия, и не започнал да привлича излишно внимание към организацията му. Бедният Стефан, по-лош късмет — здраве му кажи. Нищо чудно, че Бамбарен те продаде толкова бързо. Никаква полза не е имал от теб, дори напротив — за него си бил неоправдан риск, следа, която да доведе главорезите на АГЛОН пред вратата на брат му. И нищо чудно, че се изплаши толкова, когато се появихме ние и разровихме историята. Реших, че съм го обидил, когато споменах за «показни екзекуции на някой селски площад». Но май по-скоро съм уцелил в десетката, неволно описвайки нещо, което Онбекенд е вършил в ролята си на плашило. Оказал съм се твърде близо до истината. Решил е, че си играя с него. Решил е, че съм дошъл за брат му.“

Сети се за Севги Ертекин, облегната на джипа, с ръце в джобовете и отметнато яке, за да се вижда марстехският пищов в презраменния кобур като мълчаливо предупреждение към Бамбарен.

„Севги, трябваше да си тук и да чуеш всичко това. Толкова близо сме били, по дяволите! Но ти би ми казала да не злорадствам, защото не ми отива.“

Насочи вниманието си към мъжа в инвалидната количка.

— Жива ли е още Исабела Гайосо?

— Не, починала е преди години. Онбекенд го спомена веднъж мимоходом. Явно е израснала в ужасна бедност, а това рядко води до дълголетие. Доколкото знам, самият Бамбарен като по чудо е оцелял през детството си. Нито едно от другите деца на Исабела не доживяло до пубертета.

— Бамбарен знае ли, че има още един брат?

— Не. Изобщо не включихме Бамбарен в операцията. Онбекенд си беше създал достатъчно връзки във фамилията, за да осъществи сам необходимия ни контакт с Бредбъри и Уелс. Отне известно време, но накрая успя да убеди марсианските камори, че между фамилиите от платата и клановете в Лима се е появило сериозно напрежение. — Костеливите рамене на Ортис се вдигнаха леко под сивата коприна на пижамата. — Доколкото разбирам, това май не е далеч от истината.

— И Мерин не е имал представа за кого работи?

— Първо, Мерин никога не е знаел, че има брат. Както казах, Онбекенд разбра за това благодарение на нашите разузнавателни канали, иначе и той нямаше да знае. Мерин никога не е имал достъп до подобна информация. Виждали сте Онбекенд — той си промени лицето, когато минахме в нелегалност, още през деветдесет и четвърта. Двамата не си приличат.

Карл си помисли за беглата прилика в чертите, която беше съзрял в нощта, когато беше простреляна Севги.

— Напротив, приличат си. Стига да знаеш къде да гледаш.

— Е, доколкото знам, преговорите по наемането на Мерин така или иначе са били осъществени чрез марсианските фамилии. Онбекенд и Мерин едва ли са общували директно по видеовръзката. Колкото до фамилиите, било им е казано, че става въпрос за нещо лично, че хората тук, на Земята, са избрали конкретен човек, Мерин, и че или ще наемат него, или сделката отпада.

— А Мерин? — попита Нортън. — На него какво са казали?

Още едно немощно вдигане на раменете под сивата пижама.

— Че имал приятели на Земята, които искали да го върнат, щели да му осигурят нова самоличност и необходимите ресурси, за да изчезне и да започне нов живот. Погрижихме се офертата да е достатъчно привлекателна.

Служителят на КОЛИН поклати невярващо глава.

— Значи Онбекенд просто е продал брат си? Близнака си?

— Пожертва го, да. Какво толкова? — Ортис махна с ръка. — Те изобщо не се познаваха, не се бяха виждали. За каква връзка може да се говори в този случай?

— Не е в това въпросът! — извика Нортън, но гледаше Карл, а не Ортис. — Той му е бил брат, за Бога!

— Точно в това е въпросът, Том — тихо каза Карл. — За тринайските абстрактната лоялност не значи нищо. Не е част от програмирането им.

— Но… Бамбарен. — Нортън разпери ръце. — Това също е абстрактно родство, нали?

Ортис се изсмя горчиво.

— Да, абстрактно, но адски полезно от гледна точка на Онбекенд.

— Бамбарен е бил използван — каза Карл и сведе поглед към Ортис. — Точно като всички останали. Точно като „Отклик Скорпион“, точно като „Човешката цена“. Точно като Онбекенд и Мерин. Всички са танцували по твоята свирка.

— Господин Марсалис, моля ви да разберете…

„Достатъчно.“

Карл сграбчи Ортис под мишниците и го измъкна от количката с едно-единствено мълниеносно движение. Стори му се лек като дете, а може да беше от задействалата се мрежа — или от гнева. Ортис опита да се освободи, но силите му бяха малко. Карл го задържа за миг в нещо като прегръдка, после се дръпна от натъпканата със сензори инвалидна количка и внимателно остави директора на КОЛИН на полирания паркет.

— Чакайте, не може да…

Но гласът на Ортис беше слаб като съпротивата му. Карл коленичи и натисна с длан гърдите му, за да не мърда. Наведе се над него с безизразно лице.

— Знам какъв си, Ортис — каза той. — Виждал съм такива като теб да изнасят речи от всеки подиум и амвон тук и на Марс и знам, че не подлежите на промяна. Лъжете преживните, лъжете и себе си, за да са по-правдоподобни лъжите ви, а когато започнат да умират хора, си посипвате главата с пепел и бързате да си измислите оправдания. Но в крайна сметка правите всичко това, защото смятате, че е ваше право, и защото не ви пука за никого. Ако наистина си подозирал Джеф Нортън и ако си го познавал достатъчно като човек, а ти си го познавал, спокойно си можел да го притиснеш, да разбереш кои са другите замесени, да ги отстраниш…

— Бил е само Танака — каза Нортън, надвиснал и той над Ортис. — Само Танака.

Карл кимна.

— Можел си да сложиш край в самото начало. Но, от друга страна, щом Танака и Джеф Нортън са се сетили да те изнудват, рано или късно и друг е щял да се сети. Всеки един от бившите ти колеги, всеки, който е знаел за Уайоминг, във всеки един момент. Колкото и висок пост да заемеш, „Отклик Скорпион“ е щял да виси над главата ти като дамоклев меч. Но ти си видял възможността да покриеш всичко и си се възползвал без значение на цената.

И тогава Карл откри една малка истина да покълва от натрупаните факти.

— Знаеш ли, Ортис, от теб е можела да стане доста добра тринайска. Липсвала ти е само физическата сила, но пък човек като теб винаги може да си намери банда преживни, които да свършат мръсната работа.

— Добре. — Ортис спря да се дърпа. Гласът му прозвуча по-спокойно. Заговори ясно и бързо: — Изслушай ме, моля те. Към тялото ми са свързани датчици. Под кожата, вътре в мен, няма начин да намериш всичките. Ако ми направиш нещо, спешният екип ще пристигне за секунди.

— Няма да ми е нужно толкова време — каза Карл.

Ортис се пречупи. Лицето му сякаш се срина, очите му се затвориха, а когато пак ги отвори, бяха пълни със сълзи.

— Но аз искам да живея — прошепна той. — Искам да продължа, имам да свърша толкова много неща.

Студен гняв, пулсиращ студен гняв. Карл усети отклика му по лицето си.

— Същото искаше и Севги Ертекин.

— Моля, повярвайте ми, господин Марсалис, искрено съжалявам за…

Карл се наведе още по-близо.

— Това не ми върши работа.

Ортис преглътна и изстърга малко самообладание от резервите си.

— В такъв случай имам една молба — изграчи. — Моля ви, нека първо се обадя на семейството си. Да се сбогувам.

— Не. — Карл издърпа директора на КОЛИН в скута си, преметна ръка през шията му и сложи другата си ръка за опора на главата му. — Не съм дошъл да улесня смъртта ти, Ортис. Дойдох да прибера онова, което дължиш.

— Моля те…

Карл дръпна рязко и завъртя. Вратът на Ортис се счупи като прогнило дърво.

Тихи мелодични сирени запищяха из целия апартамент, воят на потресеното общество преживни. „Бащицата падна, бащицата умря!

Чуйте, съберете се, грабвайте вилите.

Звярът е на свобода!“