Ричард Морган
Вариант 13 (52)

50.

На следващата сутрин хванаха ранен полет до Ню Йорк. Карл би предпочел да не чака и толкова, но трябваше да се обади на едно-две места и да състави план за действие. Освен това искаше някои неща да отлежат в мозъка на Том Нортън през нощта, по възможност да узреят и да дадат плод в началото на новия ден. Като се извадеха минусите и се прибавеха плюсовете, излизаше, че играе с по-добри карти от очакваното, само Нортън оставаше неизвестна величина, особено след последните разкрития във фондацията на брат му.

Колинските акредитиви на Нортън им осигуриха мълниеносен преход през летищната охрана и двамата се качиха на борда преди останалите пътници. Карл си избра място до прозореца и зачака совалката да се напълни, като току хвърляше поглед към паркинговата площадка, брулена от носения на пелени дъжд. През плътните тъмносиви облаци отвъд очертанията на терминала се процеждаше бледа навъсена светлина. Времето се беше развалило през нощта и не даваше признаци за подобряване.

Метеоролозите обещаваха студено, сухо и ясно време за Ню Йорк. Мислите в собствената му глава бяха в унисон с прогнозата.

Суборбиталната совалка се намести плавно върху листовия си постамент, после бавно започна да се изтегля назад. Карл раздвижи дясната си ръка в китката, после я сви в шепа. Спомни си гладката тежест на стъкленото преспапие върху бюрото на Джеф Нортън. Обърна очи към Том Нортън, който седеше до него. Служителят на КОЛИН усети погледа му и вдигна глава — лицето му беше изопнато от борбата с демоните, които не му бяха дали да заспи.

— Какво?

Карл поклати глава.

— Нищо. Просто се радвам, че дойде.

— Остави ме на мира, Марсалис. Дадох обещание и ще го спазя. Не са ми притрябвали твоите бойни ритуали по приобщаване.

— Няма нищо общо с приобщаването. — Карл отново обърна глава към прозореца. — Радвам се, че си тук, защото без тебе щеше да ми е сто пъти по-трудно.

Кратко мълчание. Совалката зави по пистата и сградата на терминала се скри от поглед. Нортън явно се колебаеше.

— Но и да не бях тук, това нямаше да те спре, нали? — каза накрая.

Карл обърна глава към него, както се беше облегнал, почти потънал в меката тапицерия на седалката. Самият той също не беше спал като хората. Елена Агиере се беше материализирала и изчезвала в тъмните ъгълчета на хотелската му стая през цялата нощ — преструваше се безуспешно на Севги Ертекин.

— Да, нямаше да ме спре.

— Така ли се прави?

— Кое?

— Така ли се става тринайска. В това ли е тайната — да не позволяваш на нищо да те спре?

Карл го изгледа изненадано.

— Не. Въпрос на генетично програмиране. Защо, чувстваш се изключен от купона?

— Не. — Нортън също потъна в седалката си. — Просто се опитвам да разбера.

Совалката се придвижваше равномерно по пистата. Дъждът шибаше стъклото на прозореца, лееше се по диагонал, носен от поривите на вятъра. Тиха камбанка даде знак, че е време да се стегнат с предпазните мрежи, на лазерното табло над главите им се появиха анимирани инструкции. Двамата се заеха със задачата да нагласят и пристегнат широките подплатени каиши на специалната материя. Също като при подготвителната омайно-приспивна песен в гнездото на виртуален формат, Карл инстинктивно се бунтуваше срещу чувството на безпомощност в хватката на предпазната мрежа — то задействаше слаби импулси за бягство из цялото му тяло и се налагаше да ги потиска съзнателно чрез спокойствието, на което го бяха научили в „Орел“. Този път обаче, когато нагласи кръстосващите се колани и си пое дълбоко дъх, откри — с потрес, като да вдигнеш крак за стъпало, което не е там, — че не изпитва никакъв дискомфорт. Чувстваше единствено сигурността на набелязаната цел, пълзяща в студен поток из тялото му като събуждащата се мрежа.

— Съжалявам — каза на мъжа до себе си. — За брат ти. Съжалявам, че трябваше да стане така.

Нортън не каза нищо.

Мек, но тревожен сигнал в салона даде знак, че някой идиот не се е вързал правилно. Една стюардеса мина на бърз ход по пътечката да помогне на идиота. Двигателите на совалката вече набираха мощност. На лазерния панел се появи виолетов надпис на китайски, после на английски, после на испански, накрая на арабски. Готови за излитане.

Карл погледна към умълчалия се служител на КОЛИН.

— Това е една от причините да си тук, нали?

— Севги е причината да съм тук — отвърна Нортън през зъби.

Двигателите завиха пронизително, совалката се отдели и се стрелна на собствена тяга по пистата. Карл усети как гърбът и главата му потъват в меката тапицерия, този път под въздействието на сила, която беше извън неговия контрол.

Затвори очи и се предаде.

Прорязаха небето с писък на турбини, суборбиталното гориво се възпламени и ги изрита в дъга около света. Предпазната мрежа ги стегна в грижовна прегръдка.

— Шибаният Ортис — каза високо Нортън.

Сред шума и друсането на траекторията не стана ясно дали го казва на Карл, или си говори сам. Тонът му беше особен и труден за дефиниране, но на Карл му се стори, че зад всичко останало долавя и нещо, което прилича на отчаяние.

 

 

Нортън не се изненада особено, когато Джеф изтърси името, но не защото беше очаквал да го чуе. Не, просто изненадата вече не беше на дневен ред като опция, жлезите, които би трябвало да осигурят необходимите за проявлението й вещества, отдавна бяха били отбой от претоварване, още от предната вечер, когато Карл му беше пуснал записа на телефонния разговор и му беше казал за Рен. А и не би трябвало да го засегне по-силно от предателството на собствения му брат, нали така.

Само че беше станало точно обратното, кой знае защо.

Още помнеше промяната, когато Ортис пое нещата в централата, когато стройният енергичен политик от Ръба се издигна от консултант по политическите въпроси до директор, отговарящ за корпоративната политика на територията на двата американски континента. Помнеше внезапното усещане за лекота, когато цели бюрократични пластове бяха впрегнати в ефективна работа или направо отстранени и персоналът бе сведен до възможния минимум. Помнеше как разни дребни феодали като Никълсън и Зикомо станаха по-ниски от тревата и по-тихи от водата. Новите назначения и повишения, Андреа Рот, Лена Ойейеми, Самсон Чанг. Самият той. Приливът на промяна и чистият въздух, които Ортис донесе със себе си, сякаш някой изведнъж беше отворил всички прозорци.

При други обстоятелства сигурно би обвинил приносителя на тази вест в безсрамна лъжа, би отказал да повярва.

Но се бяха струпали и толкова други неща. Познатият му мизансцен беше изгорял до основи — Севги, Джеф, конспирацията около случая Мерин — всичко гореше и накъдето и да посегнеш, те чакаше болка.

— Всичко беше идея на шибания Танака, от самото начало — разприказва се Джеф, щом свали картите. Носът му временно беше спрял да кърви благодарение на топчета накъсани салфетки, набутани в ноздрите му; чашата му пак беше пълна, а думите — леко завалени от изпития вече коняк. — Дойде при мен преди две, две и половина години с тая тъпа идея. Можели сме да издоим здравата Ортис, ако го заплашим, че ще извадим историята за „Отклик Скорпион“ наяве.

— Защо се е обърнал точно към теб? — попита Марсалис.

Джеф сви рамене.

— Нямало е към кой друг. Когато през деветдесет и четвърта се пръснахме, прекъснахме всякакви връзки помежду си. Единствено аз и Ортис запазихме самоличността си и останахме на светло с публичната си дейност. Танака — преди се казваше Асано, Макс Асано — ме видял по новините, в репортаж от конференцията в Банкок за проблема с бегълците по тихоокеанското крайбрежие. Промъкнал се през границата, разбрал къде живея и ми се изтърси с безумния си план. Всичко бил обмислил, чак до дискретните банкови сметки на Хаваите. Само трябвало да посегнем и да вземем паричките.

— Ортис? — Нортън още не можеше да нагласи парченцата от пъзела. — Хоакин Ортис е ръководел „Отклик Скорпион“? Защо му е било да се забърква в нещо такова, за Бога?

Джеф го изгледа отегчено.

— О, порасни, Том. Защото е шибан политик, брокер на влияние, готов да се хване за всяка възможност. Винаги е бил такъв. По онова време, точно след отцепването, беше обикновен младши сътрудник в администрацията на Ръба, но с големи амбиции. Възложиха му „Отклик Скорпион“ и той се възползва от новата си задача максимално, изкатери се с главоломна скорост по политическата стълбица. Когато се появи докладът „Якобсен“ и протоколите за надзор станаха толкова стриктни, че вече не си струваше риска, той побърза да закрие дейността ни и насочи усилията си към следващите избори. Така се прави, Том. Играеш с няколко хода напред, усещаш кога е моментът да скочиш от потъващия кораб и си отваряш очите за следващата възможност.

— А в неговия случай следващата възможност е била КОЛИН.

— Точно така, братле. — По лицето му се изписа негодувание. — Шибаният Ортис изкара седем години на избираем пост в Ръба, а после го изтъргува за консултантски пост в Колониалната инициатива. Още шест години там, през които се изкачи до върха и на това дърво, а сега го спрягат за ООН.

— Направо си плаче да го издоиш — каза Марсалис.

— Да, до същия извод стигнал и Танака. — Джеф отпи голяма глътка от коняка и потръпна. — Идеята му беше, че из цяла Северна Америка има двайсет или трийсет бивши служители на „Скорпион“, всичките с нова самоличност, следователно Ортис нямало да знае кой точно го изнудва, а едва, ли щял да тръгне да ги издирва всичките, за да ги убие. Да не говорим, че имал достъп до фондовете на КОЛИН и можел да отклони по някой и друг милион, така че да ни плати, без да бърка в собствения си джоб. Линията на най-малко съпротивление.

— Ортис не би постъпил така — механично посочи Нортън и се стресна от собствените си думи.

— Да. Факт, който убягна на Танака.

— И на теб, очевидно — каза Марсалис. — А и за какво си му бил на Танака изобщо? Защо не е играл соло?

Джеф вдигна за пореден път рамене.

— Каза, че му трябвал буфер. Не знам, може просто да е имал нужда от приятел, от човек, с когото да работи. Сигурно не е лесно. Да живееш с чужда самоличност до края на живота си. Да криеш минало, за което на никого не можеш да кажеш и дума.

Марсалис изгледа Джеф, сякаш едвам се сдържаше да не го размаже на пихтия.

— Боже, направо ми късаш сърцето. И защо въпросният Танака е чакал четиринайсет години, преди да се сети да изнудва Ортис?

— Не знам — уморено каза Джеф. — Когато ни разпръснаха, ни дадоха пари, с които да се устроим, това беше част от сделката. Само че не всеки умее да ги вложи правилно. Може би на Танака са му трябвали четиринайсет години да пропилее своя дял. Или пък е извадил лош късмет и е изгубил спечеленото година-две преди да ме потърси. Ако загазиш финансово в Републиката, нямаш много възможности да си стъпиш отново на краката.

— Вярно. Значи този банкрутирал дребен мошеник и бивш скорпион идва при теб с идиотския си план как да притиснете един от най-силните мъже в корпоративния и политически живот на Америка. И ти ей така се съгласяваш да му помогнеш?

Джеф отново пресуши чашата си и се изгърби над нея.

— Ми да. Що не? Можеше и да стане.

— Е това вече държа да го чуя. Как по-точно можеше да стане?

Джеф посегна към бутилката.

— Според плана Танака щеше да изпрати исканията си до мен, а аз щях да ги предам на Ортис, като се направя на адски уплашен. Щях да му внуша, че е по-добре да плати, като му подхвърля някоя и друга идея откъде да вземе парите и му предложа да действам като свръзка, така че той да остане чист.

Нортън поклати глава.

— Но Ортис просто не е такъв. Никога не би… За Бога, ти би трябвало да го знаеш, Джеф. Как не си го разбрал?

Джеф го изгледа смутено. После пак отвори коняка.

— А ти как мислиш, братле? Подлъгах се по шибаните пари.

— Да, но все е трябвало да…

— Стига, Том, престани. Става ли? — Тропна с бутилката по масичката толкова силно, че конякът се плисна от гърлото й. Повиши отбранително глас, изпълнен с горчива ярост. — Какво изобщо знаеш за живота ми, а? Ти си си добре, нали, с шибаната си значка от КОЛИН, с повишението, което аз ти уредих, с шибания си мезонет на Крайбрежната улица и с волния си живот на високи скорости, без отговорности и без непосилни разходи. Знаеш ли колко изкарвам тук, във фондацията? За четиринайсетчасов работен ден, шест, а понякога и седем дни в седмицата, знаеш ли колко получавам? Имам две деца, Том, жена с вкус към скъпите вещи, а дори пенсионна осигуровка нямам. Какво знаеш ти за всичко това, Том? Ти просто си се носиш по вълните на живота. Така че не ми казвай, ако обичаш, какво е трябвало и какво не е трябвало да знам. Исках парите — и точка. Затова се съгласих да участвам.

Нортън го гледаше, твърде изтръпнал, за да подреди парченцата. Идваше му нанагорно, идваше му в повече. Целият му свят беше на път да се разпадне.

— Не живея на Крайбрежната, Джеф — тъпо посочи той. — Никога не съм живял там. Живея на Лиспенард. Мислех, че знаеш.

— Не ми казвай какво трябва да знам, по дяволите!

— Я по-добре ни кажи какво се обърка? — предложи Марсалис. — Ортис отказа да ви играе по свирката, така ли?

— Да. — Джеф отново посегна към бутилката. — Е, в началото отстъпи. Прехвърли известна сума от собствените си средства като аванс и ми каза да му спечеля време. А после, когато му занесох следващото искане от Танака, просто ме накара да седна и ми каза какво сме щели да направим.

Марсалис кимна.

— Щели сте да елиминирате всички възможни извършители.

— Той… — Джеф размаха безпомощно ръце. — Оказа се, че има досиета за всички. Знаеше къде са. Или поне къде са били в началото. Някои се били преместили впоследствие, така каза, и щяло да отнеме известно време, докато ги издирим. Но по един или друг начин всички трябвало да бъдат елиминирани. Седях срещу него, Том, и не вярвах на ушите си. Така де… — Гласът на Джеф стана почти плачевен. — Не бяхме поискали чак толкова много в края на краищата.

— Въпросът не е бил в парите — разсеяно каза Нортън.

Марсалис се пресегна и взе бутилката от треперещите ръце на Джеф.

— Номинациите за ООН. Само на една крачка. Настъпили сте не когото трябва и във възможно най-неподходящия момент.

— Да. — Джеф се облегна назад и погледна чашата, която тринайската току-що му беше напълнил. — И той така каза. „Залогът е твърде висок, Джеф. Не можем да рискуваме. Налага се да взема крути мерки“. Опитах се да го разубедя, да му кажа, че парите не са чак толкова много. Но той изобщо не ме слушаше. Казах му, че ще го разкрият, че никой не може да уреди убийството на толкова хора и да се измъкне сух, при това хора от бивше секретно подразделение. Че ще му трябва цял екип професионалисти, за да осъществи плана си, а после същите тези професионалисти току-виж решили да го изнудват на свой ред.

— Или пък — каза Марсалис — прибягваш до единствения човек от стария екип, на когото можеш да повериш подобна задача. Единственият човек, когото разкриването на истината би засегнало не по-малко от самия теб и който не би позволил на носталгията и старото другарство да му попречат. Единственият човек, който е програмиран за това — тринайска.

Джеф въздъхна и остави говоренето на чернокожия мъж. Самият той се чувстваше опразнен до дъно.

— Всички си мислят, че Мерин е отишъл на Марс — продължи Марсалис и кимна, одобрително сякаш. — Тринайска на име Мерин наистина е отишла на Марс. Което осигурява на другия Мерин, Онбекенд, идеалното прикритие тук, на Земята, един вид шапка-невидимка. Направил е номера с изчезването, намерил си е сурогатен брат в андийските плата, които са си истинско убежище, откъдето и да ги погледнеш. От време на време е влизал в ролята на pistaco, за да угоди на братчето си, когато местните лоши момчета е трябвало да бъдат сплашени, но иначе е разполагал свободно с времето си. Докато изведнъж старият му шеф не цъфва на прага с новината, че всичко това е на път да приключи. Някакъв неблагодарен шибаняк от стария екип заплашвал да разкрие всичко и единственият начин да се предотврати това било да се елиминират всички живи членове на стария екип. Искал ли Онбекенд да се заеме с това? — Марсалис разпери ръце. — Сигурно не, но имал ли е избор всъщност? Ако Ортис не платял, изнудвачите щели да се ядосат и да хвърлят „Отклик Скорпион“ на медиите. А докъде щяло да се разплете след това кълбото, само Бог знаел. Всичко, което Онбекенд бил изградил за себе си под крилото на Манко Бамбарен, било под заплаха. Като нищо можел да свърши в някой лагер, защото открият ли го, го чакал или куршум, или интерниране. Можеш да ме поправиш, Джеф, ако греша или пропускам нещо.

— Не, прав си. — Джеф отпи от чашата. Държеше я с две ръце и гледаше в празното пространство. — Когато Ортис отишъл при него, Онбекенд веднага схванал какво трябва да се направи.

Марсалис се ухили. Гледката не беше от приятните.

— Пълно почистване, а? Точно като в Уайоминг.

— Това бил единственият начин — каза Джеф.

— Дотук добре, но Онбекенд не е глупав. Знае, че няма как да му се размине убийството на трийсетина бивши войници от секретно подразделение, че колкото и да внимава, все ще остави генетичен материал на някое от местопрестъпленията. А пуснат ли генетичния материал в системата, щял да загази точно както би загазил и ако остави изнудвачите на Ортис да надуят сирената. Защото уж единствената жива тринайска с този генетичен отпечатък била на далечния Марс. И ако тези генетични следи започнели да се появяват във връзка с множество убийства на територията на Ръба и Републиката, историята щяла да се размирише до небето. Точно това изтъкнал той на Ортис като слабо място на плана му.

— Само че Ортис е голяма клечка в КОЛИН — тихо вметна Нортън.

— Именно. И Ортис измисля идеалното алиби за Онбекенд. Не само ще върнат Мерин от Марс, за да обяснят евентуалната поява на генетични следи, а ще нагласят така нещата, че да му лепнат всичките убийства. Ще го държат в тила, докато Онбекенд вършее на воля, а после ще уредят смъртта му по правдоподобен начин и ще оставят на ССР да навърже пъзела. А с малко повече усилия и късмет дори биха могли да нагласят нещата така, че глупаците от ССР сами да го намерят и убият. Проявилите се щели получат медали и случаят бързо-бързо щял да бъде закрит. В края на краищата с генетични следи не се спори, а чудовището вече щяло да е отстреляно и да лежи мъртво в прахта.

Нортън погледна брат си и не успя да определи емоцията, която се надигна в гърдите му. Надяваше се да е съчувствие.

— Нищо чудно, че Ортис е платил известна сума в началото, Джеф — каза той. — Нуждаел се е от време да организира всичко. Трябвало е да върне Мерин на Земята, преди Онбекенд да се хване на работа.

— А Онбекенд се е прехвърлил през границата в Тексас и е започнал с Танака — каза Марсалис и кимна. — Можело е да спре дотам, ако е знаел, че е уцелил в десетката още от първия път. Само че не е знаел, а дори да беше изтръгнал истината от Танака, навярно не би рискувал да му повярва. Така или иначе, продължава по план. Избива набелязаните цели в Републиката, защото там е най-лесно — недофинансирани полицейски управления, скапани инфотехнологии, най-високото ниво на тежки престъпления в света и огромна в процентното си изражение нисша прослойка, в чиито среди да изчезне. Връща се в Ръба чак когато е приключил с лесната част, и продължава на по-ниска скорост, защото трябва да се съобразява с тамошните служби за сигурност. Елиминира Джаспър Уитлокс и Лола Монтес, остават му само още неколцина, когато…

И двамата се обърнаха към Джеф Нортън.

— Какво стана? — попита тихо Марсалис. — Уплашил си се и си решил да подхванеш двойна игра? Решил си, че Ортис те е разкрил, че е разбрал за твоята роля в изнудването? Уплашил си се, че последният куршум на Онбекенд ще е за теб?

— Не!

— Не ме лъжи, по дяволите.

— Тогава какво беше онова в Ню Йорк? — Нортън впери поглед в лицето на брат си. — Някой е платил Ортис да бъде убит. Със сигурност не е бил Танака, защото по онова време вече беше мъртъв. Оставаш, само ти, Джеф.

Джеф погледна встрани и измърмори:

— Идеята беше на Танака. Неговата застраховка живот. Объркаше ли се нещо, трябваше да звънна на един номер в Хюстън, ако на него не му е останало време сам да се погрижи за това, преди да си плюе на петите. Или ако… ако му се случи нещо. Беше им платил предварително, аз трябваше само да се обадя.

— Бая си почакал — изсмя се Марсалис. — Или на тримата гении са им трябвали четири месеца да се придвижат от Тексас до Съюза?

Нортън щракна с пръсти.

— Уитлок.

Видя как брат му потръпна. „О, Господи, Джеф!“ Каза го на глас, за да го чуе, за да повярва.

— Онбекенд се е върнал на територията на Ръба и на втори октомври е убил Уитлок. Сигурно си видял репортажите и си познал Уитлок.

— Да, не къде да е, а в Залива — каза Марсалис с мнима съпричастност и дори подсвирна. — Точно под носа ти, нали, Джеф? Доста притеснително.

— И тогава си се обадил — довърши Нортън.

— Добре де, обадих се, мамка му!

— И добре смазаната машина набива спирачки — изръмжа Марсалис — Онбекенд минава на изчакване, поне докато не стане ясно ще оцелее ли Ортис.

— Ти ми се обади тогава, точно след убийството на Уитлок — изведнъж се сети Нортън. — Подхвърли ми да измъкна Марсалис от Джизъсленд и да го наема като консултант. Защо? За да засилиш допълнително натиска върху Онбекенд, да го държиш на нокти?

На лицето на чернокожия мъж се изписа искрено удивление.

— Ти си ме измъкнал от щатския на Южна Флорида? На теб ли дължа благодарност за това? — Избухна в смях. — Стига бе, човек, ега ти майтапа.

— Писна ми да чакам — сопна се Джеф, гласът му изтъня от внезапна ярост. — Минали бяха две седмици, откакто се обадих на онези в Хюстън, а още не бяха направили нищо. Не знаех нищо за тях, дали ги бива, или…

— Не ги биваше, изобщо — сериозно го уведоми Марсалис.

— Е, да, но аз си помислих, че може да са ги спипали на границата, когато са се опитали да влязат в Съюза. Или че просто са духнали с парите. Нямаше как да знам, Том. Уплаших се. Знаех, че няма да допуснеш АГЛОН в разследването, опитах се да те убедя, ако си спомняш, мислех, че това може да стресне Ортис и той да прекрати операцията. Но ти не се съгласи. — Джеф стрелна с поглед Марсалис. — Тогава реших, че Ортис може да се уплаши от него.

Нортън гледаше как чернокожият мъж отива до бюрото и взема едно преспапие, което Джеф беше донесъл от медения си месец с Меган в Англия. Претегли го в ръка.

— Има още едно-две неща, които бих искал да знам, Джеф — каза небрежно. — След това ще приключим.

— Да? — Джеф пак вдигна чашата и се намръщи от парещия гърлото коняк. — Какво?

— Рен. Тя не знаеше нищо за Онбекенд. Интересува ме как тогава е била въвлечена.

— Не, не. Тя е наемник, използвали сме я и преди. Включих я, защото ни трябваше човек, който познава добре Ръба. Ортис искаше да държим Мерин далеч от цялата тая работа.

— А „Даскийн Азул“? Те са твои хора, нали?

Джеф сви рамене.

— Силно казано. Знаеш как става — фондацията им е правила някои услуги в миналото и ни бяха задължени.

— И кой ги прати да намерят онзи труп в мрежите? Ти ли?

Джеф поклати глава.

— Онбекенд. Чул, че ти и ченгето от КОЛИН душите наоколо. Каза ми да изместя развръзката напред.

Марсалис се върна при дивана с преспапието в ръка. Мръщеше се.

— Въпреки заповедите на Ортис?

— Ортис беше в болницата. — Джеф махна вяло с ръка. — Никой не знаеше какво ще стане. Познаваш ли Онбекенд?

— Бегло.

— Е, когато той ти каже да направиш нещо, го правиш, и толкова. Не спориш.

Марсалис продължаваше да се мръщи.

— А войниците?

— Какви войници?

— Някой прати наказателен взвод в униформи след мен и Ертекин. По пътя от Куско за Арекипа.

— За това не знам нищо. Може някой там да се е паникьосал.

— Бамбарен — тихо каза тринайската. Клекна, така че очите му да са на едно ниво с очите на Джеф. — Смяташ ли, че Манко Бамбарен е знаел за съществуването на Мерин? На другия Мерин?

— Изобщо не познавам Манко Бамбарен — каза Джеф и изгледа горчиво Марсалис. Вече беше тотално пиян. — Откъде да знам какво знае и какво не знае, по дяволите!

— Жалко — тихо каза чернокожият. — Кажи ми, Джеф, ти ли насъска Онбекенд срещу мен, след като се върнах от „Котката на Булгаков“?

— Не! Не бях аз, кълна се. Онбекенд искаше да те отстрани от картинката, не знам, може да е говорил с Ортис, но изглежда го беше вбесило нещо друго. Казах му, че е по-добре да кротува, но той изобщо не пожела да ме чуе. Ти не знаеш какъв е. Реши ли нещо, няма начин да го разубедиш.

— Да. И сигурно нямаш представа къде мога да го намеря, нали?

Джеф гаврътна остатъка от питието си. Вдигна рамене.

— Правилно предполагаш. Последно чух, че се връщал в Перу и че рамото му било надупчено от марстехски пищак.

— Тук ли му оказахте първа помощ?

— В една клиника на фондацията, да. В Кармел.

Марсалис се изправи спокойно. Нортън видя как пръстите му се стягат около преспапието, видя и готовността за движението в мускулите на ръката и рамото му. Скочи, заобиколи бързо масата и застана между Марсалис и брат си. Погледна чернокожия мъж в очите.

— Не — каза много тихо. — Моля те.

Марсалис все така стоеше като натегната пружина. Отговори му по същия начин, почти шепнешком:

— Не заставай на пътя ми, Нортън.

— Не той уби Севги. — Нортън хвърли поглед през рамо към брат си, който седеше прегърбен в единия ъгъл на дивана и се взираше безучастно в празната си чаша. Сякаш не си даваше сметка какво става. — Виж, нали искаше да пипнеш Онбекенд? Ще дойда с теб. Ще ти помогна и за Ортис, ако поискаш. Но Джеф ми е брат, Марсалис.

— И без това нищо добро не го чака, Нортън. Ще лежи най-малко трийсет години в някой затвор на ССР. Предпочитам да съкратя мъките му.

Ала част от напрежението се беше отцедило сякаш от стойката му. Нортън вдигна ръка с дланта напред. Жест в смисъл „достатъчно“.

— Марсалис, моля те! Умолявам те, заради мен. Той ми е брат, за Бога!

Марсалис постоя така още миг. Все едно стоиш с лице към стена, помисли си Нортън.

— Ортис и Онбекенд — каза той, все едно проверяваше по списък.

Нортън кимна.

— Каквото поискаш.

И мигът отмина. Марсалис се отказа — намерението се отля като черна вода в канал. Сви рамене и метна преспапието в скута на Джеф. Джеф се стресна, изпусна празната си чаша и посегна с две ръце да хване кръглото преспапие, преди да се е търкулнало на пода, и изломоти:

— Т’ва пък к’во беше, мамка му?

— Радвай се, че не знаеш — каза му Марсалис. После се обърна към вратата и продължи: — Дръж го тук, Нортън. Не докосвай телефоните, не се обаждай и от своя. Трябва да блокираме мрежата им. Ще се обадя на Ровайо от улицата да докара криминолози от ССР. Ще й създам доста работа — това тук е достатъчно да подновят разследването около „Котката“.

— Добре.

На вратата Марсалис спря и погледна назад.

— И гледай да не забравиш споразумението ни.

Нортън се заслуша в стъпките му по коридора. После се обърна към брат си. Джеф вдигна безучастно очи към него.

— И сега какво?

Изневиделица го обзе пулсиращ гняв, от подметките на обувките чак до темето. Овладя го, доколкото му беше по силите.

— Между другото — каза с почти спокоен глас, — казах на Меган за теб и Нюинг.

Джеф го зяпна с помътнели от коняка очи.

— Макар че това е само кратката версия. Бих могъл да кажа, че тя го изтръгна от мен. Или че и двамата искахме да го чуем изречено на глас и просто си помогнахме взаимно. Според мен тя вече се досещаше какво става.

Брат му понечи да се изправи.

— Шибан предател такъв!

— Сядай си на задника, Джеф! — Гневът се изля изведнъж, събори преградите. — Защото ако не го направиш, ще те убия със собствените си ръце, чуваш ли?!

И ето, най-после. Мигът, който беше набирал гной в него повече от две години. Брат му го гледа и примигва стреснато, като уловен във фаровете на автомобил елен.

Нортън си пое дъх. Щеше да го направи, наистина.

— Да ти кажа ли какво направи Меган, когато разбра? — Пое си отново дъх. — Изчука ме, Джеф. Отидохме в един мотел близо до Новато и тя ме изчука до припадък. Целия следобед и през нощта. Най-хубавият секс, който съм правил!

Джеф скочи с рев от дивана и размаха юмруци. Нортън блокира, извъртя се и удари брат си в ченето. Повече от година не беше прибягвал до бойната си подготовка и уменията му бяха поръждясали, но се оказаха и неочаквано задоволителни. Ударът повали Джеф и той падна, наполовина на дивана, наполовина на пода. Нортън го сграбчи за яката и вдигна юмрук.

И спря.

„Не. Ти не си Карл Марсалис.“

Юмрукът му се отвори бавно, ръката му се отпусна. Той пусна яката на Джеф. Обзе го непреодолимото желание да се отърси като мокро куче. Вместо това отстъпи и каза:

— Няма да й е лесно сега. — Още дишаше тежко. — И на нея, и на децата. Но не се притеснявай. Когато те тикнат в „Куентин 2“ заради онова, което си направил, аз ще имам грижата Меган да е добре. Ще се погрижа за нея.

Нисък стържещ вой изригна от гърлото на брат му. Нортън усети пак някакво особено спокойствие отпуска възлите по раменете му.

— Добре ни е заедно, Джеф. Когато е с мен, тя често се смее. Все ще измислим нещо.

— Майната ти! — Изплю го, както се плюе кръв.

Някой почука на вратата и Нортън вдигна изненадано очи.

— Да?

Вратата се отвори и набитата азиатка надникна в стаята.

— Господин Нортън, добре ли…?

И се ококори сащисано.

— Няма проблем — побърза да каже Нортън. — Аз съм братът на Джеф, Том. Джеф е подложен на огромно напрежение напоследък. Сигурно и вие сте го забелязали. И сега, ъъ, малко му избиха балансите.

— Аз, такова…

— В момента е най-добре да остане сам, със семейството си, нали разбирате. Обадихме се където трябва. Така че бихте ли…

— Да, разбира се, ъъ… — Тя погледна Джеф, който се беше смъкнал на пода, с гръб към дивана. От ноздрите му стърчаха окървавени салфетки, лицето му беше подуто от сълзи и гняв, на масата пред него стоеше отворената бутилка. — Господин Нортън, извинявайте, ако мога с нещо да…

Джеф Нортън я погледна и каза унило:

— Не се притеснявай, Лиза. Всичко ще се оправи. Би ли показала на брат ми къде държим архивите от клиниката в Кармел?

— Да, разбира се. — Натоварена с конкретна задача, Лиза изведнъж се ободри. — Сигурен ли сте, че…

Джеф разтегли устни в куха усмивка.

— Абсолютно, Лиза.

Обърна се да погледне брат си и в гласа му се промъкна нотка на триумф.

— Върви, братле. Ще видиш нещо, което скрих от приятелчето ти, тринайската.

Лиза пристъпваше от крак на крак при вратата. Нортън изгледа Джеф.

— За Онбекенд ли става въпрос?

— Просто иди и ще видиш, Том. — Видя колебанието му и се изсмя. — От какво те е страх? Че ще хукна към летището, докато те няма? Сериозно, иди да видиш. Запазих го специално за теб. Много ще ти хареса, гарантирам.

— Ами… — Лиза махна към коридора. — Насам е.

— Джеф, ако знаеш още нещо за Онбекенд, трябваше да…

— Просто иди и виж, по дяволите!

И той излезе, остави вратата отворена и понечи да тръгне след Лиза по коридора. В последния момент се обърна, погледна брат си и вдигна предупредително пръст.

— Не мърдай оттук.

Джеф изсумтя и посегна към бутилката.

Нортън тръгна по коридора да настигне Лиза; пред очите му се редяха куп неща, които още не можеше да асимилира. Помисли си, че Марсалис е излязъл на улицата не толкова за да се обади на Ровайо, колкото за да подиша чист въздух.

Почти бяха стигнали до вратата с табелка „Клиника, ул. «Кармел»“, когато изстрелът ги връхлетя изотзад, толкова глух и лишен от драматизъм, та в първия миг Нортън реши, че се е затръшнала вратата на братовия му кабинет — вратата, която не си беше направил труда да затвори.