Ричард Морган
Вариант 13 (51)

49.

Беше малко странно да влезе на живо в офисите на фондация „Човешката цена“. Спомените от виртуалния формат се сблъскваха с реалния интериор на приемната и коридорите. Нямаше я Шарлийн, всъщност нямаше жива душа в приемната, а и стените бяха в по-блед и студен нюанс на синьото, отколкото ги помнеше. Декоративната украса също я нямаше, а кресливите плакати на „Земята първа“, заели мястото й в реалния свят, му се сториха избелели и скучни. А и Джеф, когато излезе да го посрещне, му се стори също толкова изхабен.

— В плът и кръв — каза той и преметна за миг ръка през раменете на брат си. — Приятна изненада.

Нортън го прегърна на свой ред.

— Да, само че съм тук по работа, уви. Трябва ми професионалният ти съвет, отново. Това е Карл Марсалис. Марсалис, брат ми Джеф.

Джеф се здрависа с тринайската, без да му мигне окото.

— Разбира се. Трябваше да ви позная от репортажите по новините. Хайде да отидем в кабинета ми.

Тръгнаха по друг коридор, а не по онзи, който Нортън помнеше от виртуалния формат, а и преходът, разбира се, не беше толкова рязък. Минаха покрай врати с евтини пластмасови табели, които даваха представа за ежедневната дейност на фондацията: „посттравматична терапия“, „отдел връзки с бреговата охрана“, „финансиране“… Една от вратите беше отворена и Нортън зърна набита азиатка, която гледаше унесено с празен поглед и пиеше нещо от картонена чаша с крещящо лого. Жената вдигна вяло ръка, когато минаха покрай офиса, но не каза нищо. С изключение на това мястото изглеждаше съвсем пусто.

— Спокойно е тази сутрин — каза Марсалис.

Джеф хвърли поглед през рамо.

— Да. Е, още е рано. Току-що преодоляхме сериозна криза с финансирането, така че пратих всички да се прибират със заръката да отпразнуват победата и да не бързат за работа. Насам.

Вкара ги в кабинет, на чиято табела пишеше „Дирекция“ и нищо друго, после затвори внимателно вратата. И тук имаше разлики с в-формата, интериорът беше решен в по-наситени нюанси на сивото и червеното, диванът беше същият, но обърнат с гръб към прозореца и на известно разстояние от него, отпред имаше ниска масичка. Разните дреболии бяха разместени или подменени. Снимката на Меган беше изчезнала от бюрото, заменена от по-малка снимка на децата. Джеф им махна към дивана.

— Настанявайте се. Как се отнасят към вас в КОЛИН, господин Марсалис?

Тринайската сви рамене.

— Е, нали ме измъкнаха от джизъслендския затвор.

— Да, това май се брои за доста щедра начална оферта. — Джеф седна срещу тях и се усмихна уморено. — Какво мога да направя за вас, момчета?

Нортън се размърда притеснено.

— Какво знаеш за черните лаборатории „Харбин“?

Вдигнати вежди. После Джеф издиша шумно и продължително.

— Не много, в интерес на истината. Почти нямаме бегълци оттам. Твърде на север и твърде далече от морето, И сериозна охрана на всичкото отгоре. Но и малкото, което знаем, говори, че оттам идват продуктите с най-високо качество.

— Да сте срещали създаден в „Харбин“ вариант тринайсет? — попита Марсалис. — Фондацията ви имала ли си е работа с такъв?

— Господи, не. — Джеф се замисли за момент. — Е, поне откакто работим по новата система. Преди да получим държавно финансиране и преди аз да дойда тук, може и да е имало такъв случай. Ще трябва да проверя в архивите, но честно казано, се съмнявам. Повечето бегълци, които стигат до нас, са несполучливи варианти от експерименталните лагери. Не че ги пускат директно, но не ги и интересува особено какво ще стане с тях, така че за тях е по-лесно да се измъкнат, да откраднат рибарска лодка или нещо подобно, понякога дори се промъкват тайно на някой кораб. Само че създадените в „Харбин“ варианти обикновено са изключително ценни, а вероятно и твърде лоялни. Едва ли биха предпочели да избягат дори ако степента на охрана го позволяваше.

— Снощи говорих с един такъв — каза Марсалис.

Джеф примигна.

— Вариант на „Харбин“? Къде?

— Тук. В града.

— Тук?! Господи. — Джеф погледна Нортън. — И ти ли го видя?

Нортън поклати глава отрицателно.

— Е. — Джеф разпери ръце. — Става въпрос за нещо много сериозно, Том. Ако продукт на „Харбин“ е в града, има голяма вероятност да работи за Втори отдел.

— Не. — Марсалис стана и отиде при прозореца. — Поговорих си с нея надълго и нашироко. Скъсала е с Втори отдел преди доста време.

— Така значи. — Джеф смръщи чело. — И за кого работи сега?

— Работи за теб, Джеф — каза му чернокожият мъж.

Мигът увисна в стаята, изскърца и се завъртя като труп на въже. Нортън следеше очите на брат си и видя онова, което очакваше да види. После Джеф извърна поглед към Марсалис. Тринайската все така стоеше до прозореца. Джеф плъзна поглед по широкия гръб, якето с надпис „С(т)игма“, пълната липса на движение. Обърна се рязко към брат си.

— Том?

Нортън бръкна в джоба си и извади телефона. Погледна Джеф в лицето и пусна записа.

„Диамант Гуава?“

„Още се държим.“

„Не сме в състояние да ви помогнем, Диамант Гуава. Повтарям, не сме в състояние да ви помогнем. Предлагаме…“

„Какво? Ах ти, лайно смрадливо, гледайте да направите нещо, иначе…“

„Появиха се неочаквани усложнения при нас. Не сме в състояние да действаме. Съжалявам, Диамант Гуава. Ще трябва да разчитате само на себе си.“

„Адски ще съжаляваш, ако се измъкнем от тук цели, обещавам ти.“

„Повтарям, Диамант Гуава, не сме в състояние да действаме. Предлагаме да прибегнете до «Гущер» незабавно и да напуснете «Котката на Булгаков». Може би още не е късно.“

Пауза.

„Смятай се за мъртвец, Контрол Жило.“ Статичен шум.

Всички стояха и слушаха празнотата на белия шум, сякаш току-що бяха чули последното съобщение от самолет, който пада в океана. Нортън изключи записа.

— Това си ти, Джеф — тихо каза той. — Или не?

— Том, знаеш колко лесно е да се фалшифицира нечий глас по този…

Млъкна рязко, когато ръцете на чернокожия мъж се впиха тежко в раменете му изотзад. Марсалис се наведе над него.

— Не лъжи.

Джеф погледна към Нортън.

— Том? Том, аз съм ти брат, за Бога!

Нортън кимна.

— Да. По-добре ни кажи всичко, което знаеш.

— Том, не може сериозно да…

— Севги е мъртва!! — Изведнъж Нортън се разкрещя, тресеше се целият, в главата му нахлу хаотичен набор от спомени за болницата. — Мъртва е, Джеф, мъртва е, защото ти не ми каза истината, по дяволите!

Ръцете на Марсалис не помръдваха от раменете на брат му. Нортън изскърца със зъби, опита се да овладее треперенето, но не успя. Стисна здраво устни. Дишаше тежко.

— Рядко лайно, което си пада по бонобоси — изкрещя. — Така те нарече тя и не сбърка.

— Том, ти не разбираш.

— Така е, не разбираме. Засега — каза Марсалис. Потупа с едната си ръка Джеф по рамото, сякаш да го окуражи. — Но ти ще ни разкажеш.

— Аз… — Джеф поклати глава. — Вие не разбирате. Не мога.

Марсалис вдигна глава и погледна Нортън в очите. Нортън усети как нещо го сритва в стомаха, нещо, от което му се доповръща, но и което странно как го освободи. И кимна.

Чернокожият мъж сложи ръка върху шията на Джеф Нортън и го залепи за облегалката на дивана. Пръстите му се впиха. Другата му ръка се уви около гърдите на Джеф. Джеф изгъгна задавено, замята се и задращи със свободната си ръка по захвата на тринайската. Марсалис стисна размахващата се китка и я задържа настрани. Джеф се гърчеше, мяташе се, но напразно.

— Ти си този, който не разбира — студено каза Марсалис. Със същия тон, само че на кечуа, беше изкарал акъла на Гутиерес, помисли си Нортън. — Някой ще трябва да плати с кръвта си за Севги Ертекин. Някой ще трябва да умре. За момента разполагаме само с теб. Ако не ни дадеш някого другиго, значи ще си ти. Скриеш ли нещо от мен, пичовете от ССР ще измъкнат трупа ти от залива с изпочупени кости и извадени очи.

Нортън гледаше, застави се да гледа. Очите на Джеф го следяха трескаво и умолително, лицето му посиняваше. Ала бавната агония на Севги беше заседнала в главата му, крещеше до пресипване и го заставяше да си седи на дивана и да гледа.

— Ти я уби, Джеф — каза той и в гласа му имаше тихи, логични нотки, като предвестници на неизбежна лудост. — Някой трябва да си плати.

— Онбекенд!

Името излезе от устата му като задавен лай, почти нечленоразделно. Марсалис схвана пръв казаното, докато Нортън още пресяваше смисъла на сдъвканите срички. Тринайската освободи от хватката си гърлото и гърдите на Джеф, а ръката, която беше стиснал за китката, дръпна нагоре и настрани, така че той се свлече по гръб на дивана. Марсалис се наведе през облегалката и натисна с ръка главата на Джеф в тапицерията, с едната буза надолу, после впи кокалчетата си в слепоочието му. Джеф започна да кашля и да се дави, бореше се да си поеме дъх, очите му се напълниха със сълзи.

— Какво Онбекенд? — попита Нортън.

Шеметното усещане за надвиснала лудост не беше изчезнало. Обикаляше го като улична банда. В мъглата на целия този ужас Нортън разсеяно се запита дали това е усещането да си тринайска, това ли трябва да прегърнеш, за да живееш така, както живееше Марсалис, както беше живял Мерин. Зачуди се колко ли е лесно да му отпуснеш края и дали изобщо е възможно да държиш отново юздите след това.

Джеф продължаваше да стене.

— Какво Онбекенд? — повтори. Нортън.

— Добре, ще ви кажа, ще ви кажа, мамка му. — Гласът на Джеф се пречупи. Той спря да се бори. Лежеше на дивана, поемаше си жадно дъх и ронеше бавни сълзи върху тапицерията. — Само ме остави да седна. Моля те.

Марсалис пак погледна Нортън. Нортън кимна. „Брат ми не е нито войник, нито уличен престъпник — беше казал на тринайската предната вечер. — Не притежава тяхната физическа издръжливост и няма да издържи. Остави на мен да водя парада и той ще ни каже всичко, което ни трябва.“

Марсалис издърпа Джеф да седне. После застана до бюрото и скръсти ръце.

— Казвай тогава.

Джеф погледна чернокожия мъж, после брат си. Нортън отвърна твърдо на погледа му.

— Том…

— Чу го какво каза, Джеф. Говори.

Джеф Нортън сякаш се срина. Потръпна силно. Марсалис и Нортън се спогледаха. Нортън вдигна леко ръка в скута си. Изчакай. Джеф разтърка лицето си с две ръце, прокара пръсти през косата си. Подсмръкна шумно, изтри очите си. „Да, поплачи си, Джеф — улови се, че мисли Нортън, с агресивност, която го потресе. — Поплачи си така, както плакахме всички ние. Като Севги и като мен, като Марсалис, и Меган, и Нюинг, и като кой знае колко други. Искаш да си играеш на големия мъжкар ли, братко? Добре дошъл на борда.“

Джеф отпусна ръце. Изстърга слабовата усмивка от дълбоките си резерви и я закарфичи на лицето си. Актьор докрай.

— Виж, нямате си представа колко надълбоко стига това нещо, Том. Онбекенд не е някаква редова тринайска…

— Да, той е близнак на Мерин — хладно го прекъсна Марсалис. — Дотук стигнахме и сами. Накарали сте Кармен Рен да държи Мерин под ключ, докато Онбекенд е обикалял насам-натам и е оставял генетични следи на местопрестъпления по целия континент. Мерин пък е щял удобно да умре, когато му дойде времето, и да опере пешкира за всичко. Въпросът е защо? Кои са били жертвите му?

Джеф затвори очи. Въздъхна.

— Може ли да пийна нещо, моля ви?

— Не, не може да пийнеш нищо, мамка му — каза Марсалис. — Току-що се съгласихме да не те убиваме. Смятай се за щур късметлия и започвай да пееш.

Джеф погледна брат си и изобрази върху лицето си нещо средно между отегчение и умора. Нортън схвана връзката — Джеф се нуждаеше от своя реквизит. Какво е актьорът без декори?

— Добре. Ще ти сипя едно, Джеф — меко каза той. Срещна невярващия поглед на чернокожия мъж и пак вдигна леко ръка в уговорения знак. — Къде държиш напитките?

— В шкафа. Има бутилка „Мартел“ и чаши. Сипете си и вие. — Джеф Нортън се обърна да погледне Марсалис. — Добре те е дресирал, като се има предвид, че си тринайска, нали?

Марсалис сведе поглед към него. Сбърчи леко чело.

— Добре ще е някой да се погрижи за това.

— За кое?

Нортън се обърна, както стоеше до отворения шкаф с напитките, тъкмо навреме да види как юмрукът на Марсалис се стрелва от височината на кръста му. Къс силен удар право в носа на Джеф. Чу се пращене на счупен хрущял. Джеф се сви и изпищя. Вдигна ръце към лицето си. Между пръстите му потече кръв.

— Казах ти, че някой ще трябва да се погрижи за това — спокойно каза Марсалис.

Нортън видя на бюрото кутия със салфетки. Взе я и я занесе при дивана заедно с бутилката коняк и една чаша. Сложи всичко на масичката, измъкна една салфетка, подаде я на брат си и тихо каза:

— Не си насилвай късмета, Джеф. Той и без това едвам се сдържа да не ти види сметката, а и при мен нещата не стоят много по-различно. На, избърши се.

Джеф взе салфетката, извади и още няколко от кутията. Докато той се опитваше да спре кървенето, Нортън наля коняк в чашата и я побутна към него.

— Ето ти питието — каза на брат си. — Наздраве.

 

 

— „Отклик Скорпион“ — каза им той.

Карл кимна.

— Контрол Жило. Разбира се. Още използваш старите позивни, нещастно копеле такова. Какво си правил, Джеф, в поддръжката ли си бил? Няма начин да си бил в предните редици на нещо толкова гнусно като Скорпионите.

— Чувал ли си за тях? — попита го Нортън.

— Най-вече слухове. Призрачен взвод, подвизавал се по бойните полета на Тихоокеанския ръб, уж едно от последните секретни формирования преди отцепването — Карл сведе замислен поглед към Джеф Нортън. — Разправяй, Джеф. Чий си го дирил при Скорпионите?

— В логистиката бях — нацупено каза директорът на фондация „Човешката цена“. — Координирах операциите.

— Така.

— Кога е било това бе? — Нортън гледаше невярващо брат си. — Та ти се премести тук чак през деветдесет и четвърта. Преди това беше в Ню Йорк.

Джеф Нортън поклати уморено глава.

— През цялото време бях тук, Том. Напред-назад, от Съюза до Ръба, от Ръба до Югоизточна Азия. Имахме офиси навсякъде. Рядко се задържах вкъщи за повече от няколко дни в месеца. — Махна напоените с кръв салфетки от носа си, остави ги на масичката и изкриви лице. — Пък и как можеше да знаеш? Виждахме се, колко, веднъж месечно, ако не и по-рядко.

— Бях зает — каза Нортън, все така сащисан.

— Говореше се — вметна Карл, — че отцепването ще сложи край на „Отклик Скорпион“. Щели да ги закрият като всички други тайни формирования, за които американската общественост нямало нужда да бъде уведомявана. Това поне беше официалната версия. Но това беше през седемдесетте, поне няколко години преди да са се възползвали от твоите услуги, Джеф. Какво стана? Ориентирали са се към частния пазар?

Джеф го погледна стреснато.

— И за това ли си чул?

— Не. Но няма да е първият път, когато трупа главорези от секретно подразделение, приемат зле идеята, че трябва да излязат преждевременно в пенсия, и вместо това излизат на частния пазар. Това ли стана?

— „Отклик Скорпион“ беше реорганизиран и запазен — каза Джеф, продължаваше да се цупи. Издърпа още салфетки от кутията. Карл го наблюдаваше безучастно.

— Запазен от кого?

Нортън вече се беше досетил за отговора.

— От щатите на Ръба — каза той. — Това трябва да е. Току-що са се били отцепили, а тихоокеанската арена е била цялото им бъдеще. И са запазили всичко, което им е давало предимство.

— Точно така, братле. — Джеф махна салфетките от носа си, колкото да отпие яка глътка от коняка. — Май започваш да виждаш голямата картинка.

— Лола Монтес — каза Карл. — Джаспър Уитлок, Юлисис Уорд, Еди Танака. И останалите. Всички са свързани със Скорпионите?

— Да. Не под тези имена, но иначе — да.

— И Онбекенд.

— Да. — Нещо хвърли сянка върху гласа на Джеф Нортън. Карл реши, че може би е страх. — И той. Но не постоянно. Идваше и си отиваше. На повикване, един вид.

— Но не и Мерин?

Директорът на фондация „Човешката цена“ се подсмихна.

— За нас Онбекенд си беше Мерин. Не знаехме, че има още един, никой не знаеше, че са двама. — Заби поглед в чашата си. — Досега.

Карл се отправи към шкафа с напитките. Плъзна поглед по изобилието от бутилки и чаши. Споменът за евтиния бар с изглед към залива нахлу в главата му, как пие със Севги Ертекин уиски на аванта сред вонята на скорошна стрелба, увиснала във въздуха. Пристъп на гняв сви стомаха му на топка, прииска му се да строши всичката стъклария в шкафа, да стисне някоя счупена бутилка за гърлото, да хване Джеф Нортън и да…

— Компютърният анализ не откри връзка между жертвите — спокойно каза той. — Което означава, че сте използвали ресурс от последно поколение н-джинове в Ръба, за да погребете миналото на тези хора и да им създадете нови биографии. Лично аз виждам само една причина за такова мащабно и рисковано начинание.

— Закрили сте дейността си — с удивление каза Том Нортън, навързал фактите в логична последователност. — Пуснали сте кепенците и сте се пръснали като пилци.

Карл се обърна с лице към дивана, ръцете му бяха празни.

— Кога, Джеф? Кога и защо?

Джеф Нортън погледна брат си.

— Мисля, че и сам можеш да се сетиш, Том.

Служителят на КОЛИН кимна.

— Ти се премести тук и започна работа за фондацията през деветдесет и четвърта. И на теб са намерили ново поприще. Значи цялата история се е завъртяла горе-долу по това време.

Джеф остави поредната топка окървавени салфетки и посегна за нови. Тънка усмивка заигра по устните му. Кървава струйка се стече към устата му, преди да я е попил.

— Малко по-рано, в интерес на истината — каза той. — Подобни неща набират огромна инерция и изисква време да ги спреш. Да речем, че през деветдесет и втора се взе решението, а операциите бяха окончателно прекратени в началото на деветдесет и трета. А до края на следващата година всички се бяхме покрили.

Карл се приближи.

— Попитах защо.

Директорът на фондация „Човешката цена“ вдигна поглед към него и попи носа си. Май още се усмихваше.

— Не се ли сещаш?

— Якобсен.

Името се отрони от устните му и се пльосна в стаята като заклинание. Ерата от онова време, между деветдесет и първа и деветдесет и четвърта, се превъртя пред очите му като колаж от новинарски репортажи. Бунтовете, налитащите тълпи и кордоните въоръжени полицаи, подпалените автомобили. Запенените проповедници и кресливите политици, комюникетата и изявленията на АГЛОН, и зад всичко това тихата оплешивяваща особа на шведския комисар, който чете извадки от доклада си с премерения тон на дипломат от кариерата, като човек, който се опитва да отвори чадър под напора на ураган. Ураганът подхвана думите му и ги изопачи, избуяха неточни резюмета и още по-неточни цитати, казаното се изваждаше от контекста и се употребяваше за политически капитал. И промъкващото се ужасяващо усещане, че всичко това май касае и него, Карл Марсалис, отличника на „Орел“; че колкото и невъзможно да е изглеждало такова нещо преди, сега някаква идиотска вълна залива пасящите преживни, оформя общественото мнение и резултатът ще засегне и неговия живот.

„Якобсен.“

Засегна го, и още как.

За няма и три години тайнствените герои се превърнаха в публично изобличени чудовища. Суровите решения и още по-суровият избор — лагерите или дългият сън и заточението в марсианския лагер с планетни мащаби; тласкани към едното или другото от видиотената тълпа, като осъден, когото влачат към редица бесилки, от които да си избере своята.

После криогнездото, студено и тясно, изпълващо се бавно с гел, докато седативите му отнемат инстинктивната паника, така както му беше отнета бойната екипировка при демобилизацията. Дългият сън, който пада отгоре му като сянката на огромен небостъргач, засенчващ слънцето.

Якобсен.

Джеф Нортън се наведе да вземе чашата си.

— Точно така. Якобсен. През деветдесет и втора още не знаехме какво точно ще представляват Спогодбите, защото по онова време бяха в подготвителния си етап. Но посланието им беше повече от ясно. Не беше нужно да си гений, за да разбереш накъде отиват нещата.

— Но… — Том Нортън поклати глава. — Какво общо има това? За Онбекенд — ясно. Но другите — Монтес, Танака и останалите? Те не са били варианти, а обикновени хора. Ти си обикновен човек. С какво е щял да ви засегне докладът на Якобсен?

Карл стоеше прав до директора на фондацията и започваше да различава, бавно и смътно, очертанията на онова, което предстоеше.

— Засягало ги е — спокойно каза той. — Заради естеството на дейността им. Нали така, Джеф? Проблемът не е бил в персонала. А в онова, с което се е занимавал „Отклик Скорпион“. Каква беше основната ви дейност, Джеф? И не ме карай да познавам, защото ако го направиш, ще те заболи.

Джеф Нортън сви рамене и гаврътна коняка.

— Селекция.

Брат му примигва.

— Селекция на какво?

— О, за Бога, Том, на какво според теб? — Джеф махна яростно и едва не събори бутилката. Изглежда, конякът започваше да го хваща. — Селекция на шибани варианти. Като твоето приятелче тук, като Нюинг. Отглеждахме всичко, до което можехме да се докопаме там.

— Там? — попита го Карл от глъбините на безкрайно, помитащо спокойствие. — За Китай ли говориш?

— Да. — Джеф придържаше топката от книжни кърпички до носа си, измъкна с една ръка тапата на бутилката и си напълни чашата догоре. — „Отклик Скорпион“ провеждаше секретни операции в Югоизточна Азия и Китай още от средата на миналия век. Познаваха отлично територията, имаха изградени канали и свръзки, влизаха и излизаха, сякаш си бяха у дома. Новата дейност изискваше просто да се върнат там и да подберат подходящ материал. Преди доклада на Якобсен научните разработки на генетичните варианти изглеждаха бизнесът на бъдещето. А китайците работеха на пълни обороти, защото никой не им подлагаше крак с протести за нарушаване на човешките права, и бяха на път да изпреварят всички. Нашата цел беше да изравним състезанието.

Карл хвърли поглед на Нортън. Той местеше очи из кабинета, замаян, разкъсван между отрицанието и зараждащото се разбиране.

— Човешката цена. Подходящ материал. Ти за хора ли говориш? Боже Господи, Джеф, ти говориш за хора?

Брат му сви рамене и отпи.

— Ми да. Хора, живи тъканни култури, замразени ембриони, лабораторни експерименти, каквото се сетиш. В малък мащаб, но иначе се занимавахме с всичко. Бяхме голяма организация, Том. С огромно финансиране и ресурси.

— Това не е възможно. — Нортън размаха ръце, сякаш избутваше нещо далеч от себе си. — Твърдиш, че „Човешката цена“ е била… че си ръководил „Човешката цена“ като… като някакъв вид пиратска програма за генетични експерименти?

— Не точно. „Човешката цена“ беше последната брънка във веригата, благотворителната й дейност беше параван за оперативната ни дейност тук, в Ръба. По онова време фондацията беше много по-малка, преди да получим официално щатско финансиране и преди аз да поема официално директорския пост. По онова време си беше чиста проба партизанска организация. Няколко транзитни къщи тук-там, няколко крайбрежни производствени комплекса в Сан Диего. „Отклик Скорпион“ беше острието, авангардът, събираха информацията и прибираха стоката. — Джеф впери невиждащ поглед в брат си. — Организираха лабораториите и лагерите.

— Лагерите — замаяно повтори Нортън. — Черни лаборатории тук, в Ръба? Не го вярвам. Къде?

— А ти къде мислиш, братленце? Къде изхвърля Ръба всичко вмирисано?

— В Джизъсленд — каза Карл и кимна замислено. — Ами да, защо не? Предвестници на Симарон и Танака, нали така. Къде ви беше централата? В Невада? Там е хубаво и е близо до границата. Или в Юта?

Джеф поклати глава.

— В Уайоминг. Голяма територия, рехаво население. Няма кой да види какво правим, на никого не му пука, а щатското управление в тази част на света ще ти отхапе ръката до китката, ако им предложиш добри пари, за да им използваш под наем земята. Казахме им, че работим по нов проект за генномодифицирани посеви. — Пак същият изцъклен, невиждащ поглед. — Май не е толкова далеч от истината, ако го погледнеш от определен ъгъл, нали? Така. Подписахме наемен договор за двеста квадратни километра, оградихме ги отвсякъде, с минни полета, скенери, големи табели „Влизането забранено“ и така нататък. — Гласът му спадна до шепот. — Веднъж ходих там. Видях как работят. Перфектна организация и никой наоколо не знаеше, нито се интересуваше какво става.

— И какво стана с всичко това, когато се оттеглихте? — тихо попита Карл.

— Не се ли сещаш?

Чернокожият го изрита мълниеносно под едното коляно. Директорът на „Човешката цена“ изквича и се преви на две. Карл го стисна за косата и удари главата му в масичката. Дръпна я и пак я удари…

Том Нортън скочи, сложи ръце на гърдите му и го бутна назад.

— Спри.

Карл го прикова мълчаливо с поглед.

— Казах спри. Няма да ни е от полза, ако изгуби съзнание.

Джеф се беше свил на пода между дивана и масичката, за да се предпази от ударите. Карл гледа втренчено Нортън още миг-два, после кимна отсечено. Вдигна директора на фондацията и го тръшна обратно на дивана. Наведе се, така че очите им да са на едно ниво.

— Предупредих те да не ми излизаш повече с този номер — каза спокойно. — Какво стана с лагера в Уайоминг, след като „Скорпион“ прекрати дейността си?

— Добре де. — Думите се изляха от Джеф Нортън като през пукната язовирна стена. Носът му кървеше отново, кръвта капеше в шепите му. — Запалихме го. „Скорпион“ нахлу, изби всички — и обектите, и наемния персонал. После заложиха мини, взривиха ги и всичко изгоря до основи. Остана само пепел.

Карл си представи картинката — спорадичния пукот на огнестрелни оръжия, паническия вой и пресекващите крясъци, а накрая тишината сред припукването на пламъци. Поредицата тихи експлозии из целия лагер при детонирането на мините. А по-късно, когато са си тръгнали, пожарът, ярък на почерненото небе в далечината. Като в Ахваз, като в Ташкент, като хотелите в Дубай. Старият колкото света сигнал. Звярът е тръгнал на лов.

— И никой не е реагирал? — невярващо попита Нортън.

— О, Господи, Том, не ме ли слушаш какво ти говоря? — изкряка Джеф с мазен и гъгнив от сополите и кръвта смях. — Това е Републиката бе, човек. Синдромът Гуантанамо, не помниш ли? Направи го достатъчно далеч и никой не дава пукната пара.

Карл отиде до бюрото и опря задник на ръба му. Това противоречеше на предписаните при разпит процедури. Редно беше да не се отдалечава от обекта, да поддържа натиска. Но не беше сигурен, че ще издържи на изкушението, ако остане само на ръка разстояние от Джеф Нортън.

— Добре — каза навъсено. — „Отклик Скорпион“ събира хората си, внушава им да пазят малката си мръсна тайна и погребва миналото им, така че в инфопотока да не остане и следа за връзката между тях. Нищо от казаното дотук не обяснява защо четиринайсет-петнайсет години по-късно изведнъж започват да ги избиват. Някой е решил да прочисти къщата. Защо и защо сега?

Директорът на „Човешката цена“ вдигна окървавеното си лице и оголи зъби в измъчена усмивка. Започна да се тресе, сякаш се разпадаше под натиска на нещо, което почти приличаше на смях.

— Заради шибания напредък в кариерата — горчиво каза той. — Заради Ортис.