Ричард Морган
Вариант 13 (50)

48.

Малко по-късно Нортън дойде да го търси в парка пред болницата. Карл не беше казал, че ще идва тук, но не беше нужно да си детектив, за да се сетиш. Скамейките около фонтана се бяха превърнали в спонтанното им място за срещи през последната седмица. Тук идваха, когато болничната атмосфера им натежеше непосилно, когато антисептичният и нанопречистен въздух станеше твърде труден за дишане. Нортън се тръшна на скамейката до него като човек, който се прибира вкъщи при съквартиранта си и се мята на дивана. Впери поглед в огрените от слънцето струи на фонтана. Мълчеше. Изглежда, си беше измил лицето, но то още беше зачервено и подпухнало от сълзите.

— Някакви проблеми? — попита Карл.

Нортън поклати вяло глава. Гласът му прозвуча механично:

— Размрънкаха се, но от КОЛИН ще се обадят да изгладят нещата. Оставих Мурад да говори с тях.

— Значи сме свободни да си вървим?

— Свободни? — Нортън свъси неразбиращо чело. — Ти винаги си бил свободен да си тръгнеш, Марсалис.

— Друго имах предвид.

Нортън преглътна.

— Виж, ще има погребение. Един куп неща трябва да се уредят. Не знам дали…

— Не ме интересува какво ще направят с трупа й. Аз искам да намеря Онбекенд. Ще ми помогнеш ли, или не?

— Марсалис, слушай…

— Не, ти слушай, Нортън. Севги умря пред очите ти. Какво смяташ да направиш ти по въпроса?

Служителят на КОЛИН си пое пресекливо дъх.

— Мислиш, че като убиеш Онбекенд, ще оправиш нещата. Мислиш ли, че това ще я върне?

Карл го погледна в очите.

— Ще приема въпроса ти за реторичен.

— Не се ли насити вече?

— На какво да съм се наситил?

— Да убиваш всичко, което ти падне в ръцете. — Нортън скочи от пейката и надвисна над него. Думите му излизаха със съскане като отровен газ през вентил. — Току-що отне живота на Севги, а единствената мисъл в главата ти е как да намериш още някого, когото да убиеш? Само това ли знаеш да правиш, по дяволите?!

Хората по пейките и алеите наоколо заобръщаха глави към тях.

— Седни — мрачно каза Карл. — Сядай, преди да съм ти счупил собственоръчно врата.

Нортън се ухили свирепо. Седна и се наведе към Карл.

— Искаш да ми счупиш врата? — попита той и махна с ръка. — Ами, давай, приятелю. Сега съм ти паднал.

Не се шегуваше. Карл затвори очи и въздъхна. Отвори ги, погледна отново Нортън и бавно кимна.

— Добре. — Изкашля се да си прочисти гърлото. — На това може да се погледне по два начина, „приятелю“. Можем да го направим по цивилизования, феминизиран, конструктивен начин, тоест да проведем дълго и съобразено с всички правила и закони разследване, което евентуално може и да ни доведе до Манко Бамбарен, андийските плата и Онбекенд, а може и да не ни доведе. Или пък с твоите пълномощия от КОЛИН и с малко хардуер можем да отлетим право там и да стиснем Манко за гърлото.

Нортън изправи гръб и поклати глава.

— И мислиш, че той ще се огъне? Просто така?

— Онбекенд е тринайска — каза Карл и се запита в движение дали не трябва да попритисне Нортън повече, да повиши малко глас или нещо такова. — Манко Бамбарен може да го е наел или пък просто има общ бизнес с работодателите му, но каквато и да е връзката между тях, не е кръвна, както беше с Мерин. За Манко аз и Онбекенд сме еднакви крастави магарета, чудовища, които може да насъска едно срещу друго. Преди три години ми предаде Неван, за да му се махна от главата, и сега ще ми предаде Онбекенд по същите причини. В крайна сметка той е бизнесмен и винаги прави онова, което е добро за бизнеса. Ако застрашим бизнеса му в достатъчна степен, ще се огъне.

— Ние?

— Грешка на езика. Аз при всички случаи отивам. Ти можеш да дойдеш с мен или не, според това как го прецени съвестта ти на нормален човек. Ако дойдеш, ще ме улесниш, но ако решиш да не идваш… пак ще се оправя някак. — Карл сви рамене. — Обещах на Гутиерес да се върна на Марс, за да го убия, и не се шегувах. Андийското плато е много по-близо.

— Бих могъл да те спра.

— Не можеш. При първия признак, че ми подлагаш крак, изчезвам. Едно обаждане и от АГЛОН ще ми осигурят чартърен полет на мига. Още миналата седмица се опитаха да ме качат на совалката. Само да им се обадя и ще се претрепят от бързане. А после ще се кача на суборбитален до Перу за собствена сметка.

— Дори и така, КОЛИН може да ти стъжни доста живота, след като кацнеш.

— Да, обикновено така правят. Нормални рискове при всяка операция на чужд терен. Досега не са ме спирали.

— Корав мъж, а?

— Тринайска. — Карл го погледна в очите. — Нортън, на мен това ми е програмирано, разбери, така е настроена телесната ми химия. Ще издигна паметник на Севги Ертекин от кръвта на Онбекенд и ще премажа всеки, който ми застане на пъти. Включително и теб, ако се наложи.

Нортън се облегна назад и измърмори:

— Мислиш, че само ти си така? Че ние не се чувстваме по същия начин в момента?

— Няма как да знам. Само че чувствата и действията са две различни неща. На Марс има един човек, казва се Съдърланд, който има теория, че хората са изградили цялата си цивилизация върху пропастта между чувствата и действията. Може да е прав, може и да не е — това също няма как да знам. Знам обаче, че преди един час там, в болницата, Мурад Ертекин чувстваше, че иска да избави дъщеря си от страданието. Но не можеше или не искаше да го направи. Няма да го съдя за това, както няма да съдя и теб, ако решиш да не идваш с мен. Може би вие, хората, просто не разполагате с необходимия за целта психически арсенал. Така поне ни учеха в „Орел“. Че сме специални, защото сме в състояние да вършим онова, за което създалото ни общество отдавна няма необходимия кураж.

— Да бе — горчиво каза Нортън. — Вярвай на всичко, което пише на плаката за набор на доброволци.

— Не съм казал, че съм повярвал, казах само, че така ни учеха. Може и да не са били прави. Едно е сигурно — цялата идея не сработи добре нито за нас, нито за вас, хората. — Карл въздъхна. — Виж, не знам, Нортън. Може би фактът, че вече нямате куража да убивате с ръцете си, фактът, че сте на път да забравите как се прави — може би това е хубаво нещо. Може би това те прави по-добър човек от мен, по-добър член на обществото, по-добър мъж дори. Няма как да знам и не ме интересува, защото за мен това е встрани от темата. Аз ще унищожа Онбекенд и всеки, който застане на пътя ми. Така че казвай, идваш ли с мен, или не?

 

 

Намери си разни глупави занимания в хотела. Последните четири дни от живота на Севги бяха спрели на пауза собственото му съществуване — освен малкото часове, прекарани в сън, не беше правил друго, освен да седи до леглото й и да чака. Не се беше преобличал от нощта, когато я простреляха, и дори марстехските материи започваха да изглеждат смачкани и провиснали. Сви дрехите си на топка и ги прати за почистване. Поръча си нещо семпло от хотелския каталог, изчака да му доставят новите дрехи, облече се и излезе на улицата да търси телефон. Сигурно можеше да си поръча и апарат заедно с дрехите, но обичайната му предпазливост го спря. А и имаше нужда да се разходи. Дали за да избяга от нещо, или да поеме пътя към друго не беше съвсем сигурен, но нуждата да повърви тежеше в празния му стомах като мехурчета въздух, като възвираща смес от объркване и гняв.

— Братовчедът на Бамбарен се оказа задънена улица — беше му казал Нортън на път към града. Служителят на КОЛИН се беше отпуснал на задната седалка в автотаксито като кукла със счупени стави. — Така че ще трябва да търсиш друг трамплин. Стигнахме до едно име, Суерте Ферер, по прякор Проклятието, уличен мошеник, изпълнявал е дребни поръчки на джизъслендските фамилии. Излежал трите си години в Южна Флорида, но сега е на свобода и напълно е изчезнал от хоризонта.

— Н-джиновете не могат да го намерят?

— Минал е в нелегалност някъде в Републиката, а аз не мога да изискам търсене с н-джин там, без да предизвикам сериозен дипломатически скандал. Не сме им първи любимци, след като те измъкнахме от щатския.

— От местната полиция няма ли да съдействат?

— От коя по-точно? — Нортън зяпаше с празен поглед през прозореца. — Според нашата информация Ферер може да е в десетина различни щата. А и джизъслендските полицейски управления нямат бюджет да пуснат и собствените си разследвания през н-джин.

— Затова вземат време под наем от Ръба.

— Да, правят го. Но им излиза прескъпо, а повечето участъци едвам покриват разходите по заплатите и поддръжката на тактическото оборудване. От другата страна на границата постоянно намаляват данъците, от години, а оттам намалява и бюджетът на обществените услуги, в частност и този на полицията. Така че няма как да вдигна телефона и да въртя подред на старши детективи из цялата Република с молба да закупят информационно време, за да търсят някакъв дребен мошеник, за когото дори не са чували, при това без официално запитване от наша страна и без доказателства за друго престъпление, освен че е роднина на някакъв тип, който ни е трън в очите.

Карл кимна. Откакто си тръгнаха от болницата, мислите му препускаха с адреналинова яснота, която приличаше на ефекта от мощна доза синаптик. Севги вече я нямаше, той беше прибрал спомена за нея на сигурно място в главата си, където можеше да я потърси при нужда от допълнителна доза гняв, и в отсъствието й го беше изпълнила ведростта на ясно зададената цел. Анализира от разстояние веригата от асоциации, довела го до Ферер, и съзря ъгъла, който му трябваше.

— Нортън.

Служителят на КОЛИН само изгрухтя.

— Много ли ще ти е трудно да се добереш до нелицензирано марстехско оборудване?

В северните покрайнини на Чайнатаун, повече или по-малко наслуки, избра скромно магазинче със семплия надпис „Чист телефон“, изографисан с лепящи се зелени лазерни букви върху витрината. Влезе, купи си пакет телефони-еднодневки, излезе на студения вечерен въздух и изведнъж се почувства съвсем сам. Докато бе в магазина, незнайно как всички си бяха намерили неотложни причини да се махнат от улицата. Притисна го силно усещане за нереалност и внезапен подтик на свой ред да се махне, да влезе пак в магазинчето и да провери дали продавачката също не е изчезнала, или пък е отстъпила мястото си зад щанда на Елена Агиере.

Направи физиономия и се огледа, откри Телеграфния хълм и щръкналата Койт Тауър на хоризонта. Тръгна натам. Пушливата привечерна светлина отслабваше и ширналият се град започна да примигва като коледна елха. Стигна до Колумб Авеню и градът изведнъж се съживи отново. Сълзи свистяха край него и в двете посоки, приглушеният напев на двигателите им запълни тишината. Той се смеси с други хора на кръстовището, зачака с тях пролука в трафика, забърза с тях, когато пролуката се отвори, и всички заедно пресякоха към площад „Вашингтон“. Тук имаше повече живот, повече живи хора. В средата на тревната площ тъкмо започваше мач по софтбол, под дърветата вървяха хора на път за вкъщи. Висок кльощав мъж в окъсани черни дрехи го спря и протегна към него просешка паничка, ръцете му се тресяха спазматично. На ризата му беше закачен с карфица надпис на китайски. Карл му хвърли един стандартен за случая поглед от типа „я ми се разкарай от пътя“, но без успех.

— Берлиунт — каза мъжът с хрипкав глас, като току тикаше паничката към него. — Берлиунт.

От изопнатото и сухо като пергамент лице го гледаха хлътнали очи. Карл потисна с усилие гнева си, който и без това си търсеше повод да изскочи на светло.

— Не те разбирам — безстрастно каза той на просяка и забучи пръст в китайския надпис. — Не мога да прочета това.

— Берлиунт. Куту теб. Трява неро.

Очите бяха тъмни и интелигентни, но се стрелкаха непрестанно. Все едно те гледа птица. Паничката пак се появи под носа му.

— Берлиунт. Шерна лабо…ия.

И Карл разбра, и разбирането беше като студена вода във врата му, като докосването на Елена Агиере. Мъжът кимна. Доловил беше промяната.

— Да. Шерна лабо…ия. Верлиунт. Куту теб.

Смразен изневиделица, объркан до дъното на душата си, Карл бръкна в джоба си и измъкна първата попаднала му банкнота. Пусна я в паничката, без да поглежда стойността й. После си тръгна бързо, право към възвишението на Телеграфния хълм. На излизане от парка погледна назад и видя, че мъжът го гледа, застанал в странна поза с вдигната неподвижно ръка като полусъживено плашило. Карл поклати глава, без да знае какво отрича, и избяга към кулата.

Стигна до върха на хълма, останал без дъх от бързото изкачване.

Кулата беше затворена и наоколо почти нямаше хора, с изключение на двама влюбени, които се бяха облегнали прегърнати на ниската панорамна стена с изглед към морето. Карл ги изгледа за миг, запита се дали в техните очи не изглежда като плашило. Присъствието му смути влюбените и след малко момичето затегли приятеля си към стълбите на изхода. Момчето беше атлетично, високо и красиво с бледата хубост на северняците и отначало не искаше да си тръгва. Погледна назад към Карл, сините му очи излъчваха напрежение. Карл се съсредоточи върху задачата да не го убие.

После момичето се наведе и прошепна нещо в ухото на момчето, то отстъпи със сумтене и двамата най-сетне си тръгнаха.

Някъде вътре в Карл нещо прещрака и се счупи като лед в чаша.

Застана до стената и плъзна поглед по водната шир. Светлинки примигваха празнично по дължината на моста, по отсрещния бряг, комплексът Алкатрас грееше. Севги беше във всичко това, в хиляди спомени, от които Карл нямаше нужда. Издиша шумно през носа, извади един от телефоните и набра номер, който не беше вярвал, че ще набере някога пак.

— Братство Сигма — обяви жизнерадостен глас. — Обаждате се по никое време, така че оставете съобщение и гледайте да си струва, по дяволите.

— Дани? Искам да говоря с Гватемалеца.

Гласът мина в горна октава, подигравателно.

— Гватемалеца спи, шибаняко. Обади се в работно време, ясно?

— Дани, а сега ме слушай много внимателно. Ако не отидеш да събудиш Гватемалеца моментално, ще затворя. И когато той разбере, че на своя глава си решил за какво си струва да го будиш и за какво не, ще те прати за подарък на арийците, това ти го гарантирам.

Невярваща тишина.

— Кой се обажда бе?

— Марсалис. Тринайската. Преди две седмици отидох на среща с Дудек в параклиса с една от твоите самоделки, сещаш ли се? А после си тръгнах през парадния вход. Имам за Гватемалеца нещо, което ще му хареса. Така че иди да го събудиш и му кажи какво съм ти казал.

Гласът от другата страна на линията изчезна. На негово място остана мекият статичен шум между затворническите стени. Карл впери поглед през вечерния полумрак над залива, после стисна очи и изтри с палец една сълза. Сърдити гласове разпръснаха белия шум, после се чу как някой грабва телефона от другата страна на линията. Гватемалеца забърбори, развеселен, а може би и леко надрусан.

— Евробоклук? Ти ли си бе?

— Както казах и на Дани, да, аз съм. — Карл подбра внимателно подхода си. — Дудек излезе ли вече от лечебницата?

— Излезе, горкият. Но още не може да припка. Добра работа свърши, евробоклук, признавам. Ти за Дудек ли се обаждаш? Какво, пипнала те е носталгията и искаш да си поговорим за добрите стари времена?

— Не точно. Реших, че може да завъртим малко бизнес. Търговийка с информация. Говори се, че ти си най-добрият. Има нещо, което ме интересува, и си помислих, че може ти да ми помогнеш.

— Информация ли? — Гватемалеца се изкиска. — Ти не рече ли, че си се сдушил с Колониалната инициатива? И казваш, че аз имам информация, дето КОЛИН я няма?

— Точно това ти казвам, да.

Последва дълга пауза.

— И ще ми кажеш ли какво печеля аз от тая работа, евробоклук?

— Първо да видим с какво разполагаш. Интересува ме един дребен мошеник от фамилиите, излежал е тригодишна в щатския и е излязъл преди две години. Помниш ли го?

Още едно бълбукащо кискане долетя по линията.

— Ей, негро, аз помня цяло гробище от онези момченца от Андите. Влизат и излизат като да са вързани на ластик за щатския. Мнооого са горделиви тия, дуят се и на братята, и на арийците, и на всеки, дето ги погледне в очите, ама повечето ги изнасят на носилки. Та теб кой череп по-точно те интересува?

— Ферер. Суерте Ферер. По прякор Проклятието. Излязъл е жив и здрав от щатския, така че или е по-корав, или по-умен от себеподобните си. Това би трябвало да те подсети.

— Да бе, Проклятието. За умен не знам, но че си беше корав, беше. Тъй де. Май бих могъл да си спомня нещо за туй момче, ама ми е поръждясала машинката.

— Добре. Ако ти смажа машинката, дали можеш да ми кажеш къде е сега?

— След като е излязъл от затвора?

— Да.

Замислена пауза се проточи от другата страна на линията. Карл буквално надушваше вонята на недоверие, която лъхаше от нея. В края й гласът на Гватемалеца прозвуча бавно и предпазливо:

— Тук съм от цели девет години, евробоклук. С присъда за тероризъм и организирана престъпност. Защо си решил, че изобщо знам нещо за външния свят?

Карл придаде известна острота на гласа си.

— Не ми се прави на глупак, че не съм в настроение. Сключих сделка с КОЛИН, а не с наркоотдела или нравствената полиция. Не ти въртя номер. Искам Ферер да бъде открит и по възможност прекаран през границата, защото ми трябва тук, в Ръба. Склонен съм да платя за услугата по тарифата на КОЛИН. Така че казвай, ще си помогнем ли взаимно, или не?

Гватемалеца почти не се замисли този път.

— Правилно ли чух… по тарифата на КОЛИН?

— Да, правилно си чул.

Нова пауза, но този път активна. Карл почти чуваше жуженето в главата на Гватемалеца, докато той пресмяташе усилено.

— Уреждането на това-онова във външния свят е бая по-скъпо, отколкото на местна почва — каза накрая.

— Не съм си и помислял друго.

— И доставка през границата на всичкото отгоре. — Гватемалеца си пое шумно дъх, което прозвуча като плюнка върху нагорещена скара. — Това бие към първите места в списъка с услугите, евробоклук. Големи рискове и много високи залози.

— Нелицензирана марстехска продукция. — Карл пусна думите като бомби в изпълнената с очакване тишина в другия край на линията. — Чу ли какво ти казвам?

— Не ми е от голяма полза тук, вътре. — Но вълнението се долавяше ясно под уж небрежния тон на Гватемалеца.

— Е, тогава ще се наложи да я шитнеш навън по някакъв начин. Току-виж парите ти стигнали и да омаеш някой на ниво прокуратура. Или пък ще посееш семена тук-там, а реколтата ще я ожънеш в бъдеще. Човек като теб със сигурност ще знае как най-добре да вложи капитала си. Е, ще ми намериш ли Проклятието, или не?

Пак мълчание, което обещаваше да е кратко. Карл внезапно хвърли поглед през рамо. Нещо беше задействало вътрешната му аларма. Пространството зад него тънеше в полумрак чак до стълбището към кулата. Бордюри от тъмнеещи декоративни храсти. Нищо особено. Той раздвижи рамене и усети възлите от събираното с дни напрежение. Гватемалеца заговори в ухото му:

— Обади ми се след два дни. И си мисли за много голямо число.

И затвори.

Карл сгъна телефона-еднодневка и се заслуша в лекото припукване, с което веригите в апарата дадоха на късо и се стопиха. Издиша продължително и се облегна на стената. Раменете му увиснаха. Напрежението впи пръсти във врата му. Меките крайбрежни възвишения се очертаваха смътно от другата страна на залива. Той впери поглед в последните оранжеви проблясъци на деня по склоновете им, изпълнен с неясен копнеж, чийто обект му убягваше упорито. Корпусът на телефона беше топъл в ръката му от вътрешното топене и въздухът наоколо изведнъж му се стори още по-студен.

— Целиш се много встрани от целта.

Тялото му премина в бойна стойка още преди да е завършил обръщането, ръката му стисна инстинктивно телефона, сякаш можеше да му послужи някак за оръжие.

Тя стоеше при дърветата и Карл разбра, че неясната тревога отпреди малко е била задействана от погледа й. Жената тръгна напред с разперени ръце и обърнати нагоре длани, демонстративно празни. Карл познаваше стойката, гласа. Този път не си беше направила труда да изрисува лицето си.

— Здрасти, Рен.

— Добър вечер, господин Марсалис.

Спря на три метра от него. С леко разтворени крака, стъпили здраво на всемента, ботуши с набити кабари, които предполагаха железни налчета в предния край на подметката. Черни пилотски панталони с джобове на бедрата, обикновено сиво яке с цип, вдигнат чак до високата яка, която подчертаваше релефните извивки на лицето й, косата й — прибрана назад, така че да открие бледото й тясно лице. Той я огледа отгоре до долу за скрити оръжия — не видя нищо подозрително, а и да беше скрила някое под дрехите си, не би могла да го извади навреме.

Заряза бойната стойка и изправи гръб.

— Умно — отбеляза тя. — Дойдох да помогна.

— Ами помагай. Седни с кръстосани крака и с ръце на главата и не мърдай, докато се обадя на ССР.

Тя го удостои с бегла усмивка.

— Боя се, че не съм в чак толкова щедро настроение.

— Да съм казал, че имаш избор?

Нещо се промени в очите й и в начина й на дишане. Усмивката се издигна отново на лицето й, но този път беше усмивката на адреналиновото було, прелюдията към дилемата дръж или беж. Не се опита да я прикрие, напротив, прати му я в небрежни количества, които по любопитен начин повтаряха посланието на показно отворените й длани. Изведнъж го обзеха съмнения в способността му да се справи лесно с нея.

Той се изкашля да прочисти гърлото си.

— Браво. Как го правиш?

— С много упражнения. — Усмивката се стопи, прибрана настрани за следваща употреба. — Ще говорим ли, или ще си отприщиш генетиката отгоре ми?

Сети се за Неван. Изпочупени стъкла и кръв. Нощните улици на Истанбул, пеша назад към Мода Кадеси и…

Сложи турникет на спомена и го стегна докрай. Изкриви лице в гримаса.

— За какво искаш да говорим?

— Какво ще кажеш да ти връча случая на тепсия?

— Вече ти казах, че не съм ченге. А и защо би го направила? Доколкото си спомням, ти си в отбора на Манко Бамбарен.

Наблюдаваше зорко лицето й. Никаква реакция при името.

— Хората, за които работя, ми духнаха под опашката — каза тя. — Задай си въпроса защо оставих Мерин да се бие сам с теб.

Той сви рамене.

— Била си заета да напускаш потъващия кораб като всеки уважаващ себе си плъх. Предполагам.

— Предположението ти е грешно.

— Само ще си говорим или си склонна да подкрепиш твърденията си с някакви доказателства?

— Доказателството е тук — каза тя и потупа джоба на якето си. — Ще стигнем и до него. Преди това искам да си спомниш битката в товарното и да й направиш анализ.

— Май предпочитам да минем директно на доказателството.

Тънка усмивка.

— Събаряш ме, после принуждаваш другите да се върнат в сухия док и обръщаш численото им превъзходство в своя полза. — Рен събра ръце пред себе си, все едно държи пистолет. — Взимаш харпуна за акули от Хуанг, използваш го срещу него и срещу Скоти — ти сигурно го знаеш като Осбърн, хлапето от Джизъсленд. Чувам писъците им, докато съм още на пода, не ми трябва втора покана, за да скоча на крака, и какво виждам — двамата с Мерин сте се счепкали и си прилагате шибаните марсиански хватки от шибаното таниндо. Наистина ли мислиш, че не съм имала достатъчно време да влетя в дока и да ти скоча откъм гърба? Стига, Марсалис. Раздвижи си сивите клетки. Имах предостатъчно време, а работата ми беше да опазя Мерин жив.

Тънка като косъм пукнатина на колебание.

— Да опазиш Мерин жив?

— Точно това казах.

— Някой ти е платил да му вървиш по петите?

— Да му вървя по петите ли? — Тя вдигна вежда. — Не, само да го кача на борда на „Котката“. Да се внедря в „Даскийн Азул“ и да го държа там, да го наглеждам до следващо нареждане.

Пукнатината плъзна мълниеносно по дължина, зейна и се превърна от колебание в тотално объркване.

— Да не твърдиш, че… твърдиш, че Мерин е прекарал последните четири месеца на платформата? И не е ходил никъде другаде?

— Ами да. Е, отне ни седмица да го придвижим от офисите на Уорд до „Котката“, но оттогава… Да. Задачата ми беше да го държа под око, нищо повече. Защо?

Скалната стена на изградената му с толкова труд хипотеза се взриви като при злополука в каменоломна. Експлодира, отломките се издигнаха в рехавия марсиански въздух, последва ги нарастващ рев и трясък, накрая камъните заваляха обратно и вдигнаха прах до небето. И Карл за миг зърна новото скално лице, разкрило се отзад, новата повърхност, излязла на бял свят след взрива.

Лицето на Онбекенд.

Чертите, които му се бяха сторили смътно познати, увереността, че не ги вижда за пръв път, че е виждал Онбекенд и преди, или най-малкото някой, който много прилича на него.

Думите на Ровайо блеснаха в главата му: „Онбекенд сигурно се е бил намазал целият.“.

„Така си беше. Светлината направо се отразяваше в косата му, така се беше наплескал с гел. Нищо чудно, че криминалистите ви не са открили негов генетичен материал.“

„Да. Което ме кара да се питам защо и Мерин не е прибягвал до същото, вместо да оставя следи навсякъде.“

Необозримите размери на конспирацията надвиснаха заплашително над него.

„Има данни — беше му казала Севги в деня, когато се видяха за пръв път, — които поставят този тип в зони на бойни действия, отдалечени на стотици километри, в рамките на един ден; разкази на очевидци, че е получил рани, които не фигурират в никакви медицински архиви, някои толкова тежки, че няма начин да е оцелял. Дори и за дейността му в Южна Америка не можем да сме напълно сигурни, защото се застъпва с други. Бил е в Таджикистан; не, не е бил, тогава още е бил в Боливия; изпратен бил сам, не, командвал поборнически взвод в град Кувейт.“

Идиотският модел на убийствата. Смърт в околностите на Залива, после в Тексас и още по-далеч, после обратно в Ръба и хайде отначало, макар да са минали месеци. Никакъв смисъл нямаше в тези скокове напред-назад, освен ако…

Освен ако…

— Онбекенд — през свито гърло каза той. — Познаваш ли го?

— Чувала съм това име. — Устните й потрепнаха развеселено. — Но то означава…

— Знам какво означава. Работиш ли с човек с това име?

— Не. Работех с един тип на име Емил Ночера, както и с Юлисис Уорд, преди Мерин да се отприщи генетично и да заколи и двамата. След това използвах Скоти като охрана по пътя и се свързах с този-онзи.

— С кого?

— С този-онзи. Не виждам причина да ти съобщавам имената им. Дребни риби, по периферията. Един вид ятаци на територията на Ръба, наети от хората, които наеха и мен.

Карл си спомни момчето с мачетето и откаченото му религиозно бръщолевене.

— Пробутала си на Осбърн някаква история за мен, нали?

— Не пряко. — Рен изведнъж му се стори уморена. — Казах му, че Мерин е… как му се казваше на това… Второто пришествие? Христос, който се е върнал и се крие, защото го дебне черен човек и иска да му стори зло. Миш-маш, признавам, забърках го от малкото, което знаех за джизъслендската идеология, и от бръщолевенето на самия Осбърн.

„Прилича на Христос — беше казал самият той, когато видя снимката на Мерин в досието му. — Направо е като излязъл от Религиозния сателитен канал.“

Карл кимна и каза:

— Не се и съмнявам, че е подействало.

— Е, да. Джизъслендци, какво да ги правиш. Иначе изглеждаше добро момче, но нали знаеш какво правят с мозъка ти старомодните религии. Не беше трудно да му пробутам идеята; в Републиката всеки втори живее с, мисълта, че Спасителят утре-вдругиден ще се появи. Биха дали дясната си ръка за роля в театрото. — Вдигна съвършено рамене. — Плюс това Скоти си беше паднал здравата по мен, имаше и сътресение на мозъка, след като Мерин го фрасна по главата при Уорд. Бедното дете нямаше никакъв шанс.

— И аз се оказах черният човек.

Тя направи физиономия.

— Ами да, появи се и пасна идеално на образа.

— Разкажи ми малко повече. — Карл разрови отново спомените си за спречкването в мола през онази нощ. — Значи не си го пратила ти след мен?

— Не, идеята си е била изцяло негова. — В тона й се прокрадна горчивина. — Измъдрил го е сам, а аз не бях наблизо, за да го спра. Ако не беше той, можехме всички да се измъкнем без много шум, докато ССР се опитваше да блокира платформата.

— Имаш ли някаква представа защо са ти поръчали да охраняваш Мерин?

— Никаква. Аз съм наемник и нищо повече. Уведомиха ме, че пристига, корабът щял да цопне в океана, а Уорд имал задачата да прибере пътника. Моята беше да го опазя жив и здрав няколко месеца, защото щял да им потрябва на по-късен етап. По план трябваше да го държим в офисите на Уорд, но Мерин очевидно си беше създал проблели с доверието след случилото се на „Хоркан“.

— Да. Разбираемо е. А ти как успя да го усмириш?

— Първоначално ли? — Рен се ухили. — С нинджуцу.

— А след това?

Широката усмивка се задържа на лицето й.

— Ти как мислиш?

— Сериозно? И с двамата? И с Осбърн, и с Мерин? Не ще да ти е било лесно.

Поредното изящно помръдване на раменете под сивата материя на якето.

— Като „дева“ на Христос можех да правя каквото си поискам. Или поне Скоти си го втълпяваше сам, защото така му е отървало. Може би точно затова е откачил, когато ти се появи на сцената. Кой знае?

— А Мерин?

— Е, според мен той така и не дойде напълно на себе си след пътуването с „Гордостта на Хоркан“. Бях се подготвила за обичайната арогантност на тринайските, докато го чаках да пристигне. — Тя поклати глава. — Нямаше и помен от нея. Не беше чак прекършен, но и не съзнаваше напълно какво става, така мисля. Втълпих му в главата, че ако не си натиска парцалите, ще му отиде прикритието, и той явно беше достатъчно с ума си да разбере поне това. Все пак е бил обучен за операции под прикритие, нали?

— Да. Имал е и боен опит освен другото.

— Е, значи е имал нещо, за което да се хване.

Карл усети как последователността на битката изскача отново в главата му. Тромавото таниндо, халтавите, недотам целенасочени движения, недостатъчната сила в ударите. Сякаш Мерин още беше на Марс и се биеше при по-слаба гравитация. Сякаш така и не се беше прибирал у дома.

— Е, а ти имаш ли боен опит? — попита той.

— Не точно.

— Не точно, а? — Карл погледна през залива към отсрещния бряг. Отблясъците почти бяха угаснали. — Коя, по дяволите, си ти, Рен?

— В случая това е без значение.

— Не мисля.

Тя го погледна в очите на слабата светлина, после махна небрежно.

— Просто наемник.

— Просто наемник. Как не. С умения по нинджуцу, достатъчни да свалят бивш Поборник. Имаш още един опит. Коя си ти?

— Виж, просто е. Забрави за уменията, които съм усвоила тук-там из Ръба. Наеха ме за бавачка тук, в Калифорния, защото това ми е работата. Изпълних задачата си — оправих кашата, когато Мерин откачи, след което успях и да го покрия. А после, когато пак стана напечено, шибаният ми клиент ме отряза. И сега търся разплата.

— Мислех, че си дошла, за да помогнеш.

— Така е. Разплатата ми е да ти предам хората, които ме отрязаха.

— Не ми звучи убедително.

— Съжалявам, но ще трябва да се задоволиш с това.

— Тогава върви да пробуташ информацията си на някой друг.

Обърна й гръб и се подпря на лакти на панорамната стена. Впери поглед в светлинните по другия бряг, постара се да не мисли за Истанбул и се провали. Като се изключеха някои специфични разлики, двата града имаха обща същност, от която нямаше как да избягаш. И двата носеха товара на същата дестилирана мечта от крайбрежие, хълмове и мостове, същата омара на напечения от слънцето въздух и врявата денем, същите отблясъци във водата вечер, когато фериботите кръстосваха в сумрака, същия трафик, ливнал се във вени от червени и златисти светлинки по мостовете и обсипаните с улични лампи градски артерии. Особената атмосфера на Истанбул я имаше и тук — и затъкваше болезнено гърлото му.

Чу стъпките й зад себе си. Стъпки по всемента, скъсяващи разстоянието. Продължи да гледа към потрепващите светлинки.

— Малко сме небрежни тази вечер, а? — Опря ръце на стената, имитираше неговата поза, само на метър, отляво.

Той вдигна рамене, без да я поглежда.

— Реших, че ако искаш да ми пробуташ някаква информация, няма да ти е от полза да ме очистиш. Ако това ти беше намерението, щеше да се пробваш в самото начало.

— Добър анализ. И все пак си е излишен риск.

— В момента нямам нищо против излишните рискове.

— Да, само дето си странно претенциозен към източниците си на информация. Нещо против да ми кажеш защо?

Той й хвърли кос поглед.

— Например, защото ти вярвам толкова, колкото на джизъслендски проповедник в компанията на девойче от църковния хор? Предлагаш ми нещо, което прилича на половин решение, Рен. А дори и то не се връзва с онова, което вече знам. Лично на мен ми мирише на диверсия, отвличане на вниманието. Искаш да ти повярвам, че наистина си готова да предадеш шефа си? Тогава ми кажи коя си.

Тишина. Градът дишаше. Отразените светлинни трептяха по водата.

— Като теб съм — каза накрая тя.

— Ти си вариант?

Рен примижа, вперила поглед в ръба на протегната си длан.

— Точно така. Продукт на черната лаборатория „Харбин“. Само най-доброто.

— Значи си един вид бонобо?

— Не, не съм никакво шибано бонобо! — В повишения й глас имаше поне няколко грама искрен гняв. — Правих секс с Мерин и Скоти, защото го изискваше задачата ми, а не защото са ми потекли лигите.

— Да ти кажа ли нещо? — Постара се гласът му да прозвучи спокойно и презрително, макар да не знаеше защо продължава да я притиска, освен че следваше смътния си интуитивен подтик да подхрани гнева й и да наруши равновесието й. — Истинските женски бонобоси, шимпанзетата-пигмеи в Африка, сещаш ли се? И те това правят през повечето време. Чукат се с мъжкарите, за да ги успокояват и така да поддържат реда. Май и това може мине в графата „изисквания за успешно изпълнена задача“, от социална гледна точка поне.

Тя се отблъсна от парапета и се обърна към него.

— Аз съм шибана тринайска, Марсалис. Тринайска, точно като теб. Разбра ли?

— Глупости. Никога не са създавали жени тринайски.

— Да бе. Повтаряй си го, щом те успокоява.

Стоеше на метър от него и Карл я видя как овладява гнева си, прогонва го от стойката си и го прибира обратно в отредената му ниша. Полази го неканена тръпка на другарско съпричастие. Рен отново се опря на стената и каза спокойно и дружелюбно:

— Питал ли си се някога, Марсалис, защо проект „Поборник“ се сгромоляса толкова зрелищно? Хрумвало ли ти е, че да натикаш генноподсилена мъжка склонност към насилие в генноподобрено мъжко шаси е като да пресолиш манджата?

Карл поклати глава.

— Не, не ми е хрумвало. Бях свидетел на това как се сгромоляса „Поборник“. А се сгромоляса, защото тринайските не обичат да изпълняват заповеди. От нас просто не стават добри войници. Това е.

— Да де, така както казах: пресолиха манджата.

— Или просто не разбираха самата концепция за войника. — Погледът му не можеше да се откъсне от релефа на отсрещния бряг на фона на небето, от чистия, почти непрекъснат поток от червени светлинни по моста и нататък, в гънките на тъмните хълмове. — Но като говорим за войниклък, ако теб наистина са те сглобили в „Харбин“ и са ти вложили гените и нинджуцуто, значи е логично да предположа, че работиш за Втори отдел.

Стори му се, че Рен едва доловимо потръпна.

— Вече не.

— Ще обясниш ли?

— Виж, ти попита коя съм. Не помня да сме се разбирали за пълна автобиография, по дяволите.

Карл се усмихна напук на всичко.

— Давай краткия вариант. Само основното, колкото да ме убедиш. Може да съм всичко друго, но маша на китайските служби за сигурност няма да стана.

— Започваш да ме вбесяваш, Марсалис. Казах ти, че вече не се занимавам с тия простотии.

— Да, но аз съм недоверчиво копеле по природа. Искаш да ти убия шефа? Първо ще трябва да задоволиш любопитството ми.

Чу как дъхът й изсвистя — между стиснати зъби.

— В края на деветдесет и шеста работех под прикритие — опитвахме се да разбием канал за сексробини на Триадата в Хонконг. Когато ги ударихме, стана мазало. Втори отдел не проявява особена загриженост към невинните свидетели.

— И аз така съм чувал.

— Да. Аз пък се възползвах от клането и писъците да се измъкна по терлици. Изчезнах по време на престрелката и сложих точка на отношенията си с Втори отдел. Използвах връзките, които си бях създала, и си осигурих прехвърляне до Куала Лумпур, оттам поех на юг. — Странна умора се промъкна в гласа й. — Известно време се прехранвах като наемник в Джакарта, участвах във войната за територии, която водеха срещу якудза, създадох си репутация из цяла Индонезия. После се придвижих още по на юг. Сидни, след това Оукланд. Корпоративни клиенти. Накрая се озовах в Ръба, защото големите пари са в него. И ето ме тук. Това задоволява ли достатъчно любопитството ти?

Той кимна, наново изненадан от чувството за другарство и съпричастие, сръчкало го в стомаха.

— Да, като за автобиография става. Но имам още един въпрос, от по-общо естество, който се надявам да ми разясниш.

Уморена въздишка.

— Казвай.

— Защо си правиш труда да се обръщаш към мен? Ти си достатъчно опасна, имаш и необходимите контакти. Винаги си с една крачка пред ССР, и то без да полагаш видими усилия. Защо не отстреляш сама въпросния копелдак? Не е като да не знаеш къде да го намериш, нали така?

Тя се умълча.

— Въпросът ми не беше от сложните, Рен.

— Мисля, че вече ти казах достатъчно. В крайна сметка ти си ловец на глави на ведомост в АГЛОН. Ако ме елиминираш, ще ти платят поредния хонорар.

— Вече знам каква си — грубо каза той. — Да ме виждаш да посягам към „Хааг“?

При последната дума гласът му лекичко потрепери. Рен килна глава, сякаш доловила потрепването. Втренчи отново поглед в ръба на дланта си.

— Направил си кариера, като си предавал себеподобните си. Не виждам какво би те спряло да го направиш сега.

— Рен, ще ти кажа нещо. Дори не съм сигурен, че Лицензът ми още е валиден. — Сети се за Ди Палма и превзетото бюрократично превъзходство, демонстрирано от Агенцията. — А дори да е, възнамерявам да го прекратя веднага щом се върна в Европа.

— Гризе те съвестта, така ли? — Не прозвуча съвсем подигравателно.

— Нещо такова. А сега ми отговори на въпроса. Защо съм ти аз?

Пак мълчание. Карл чак сега усети колко студено е станало. Погледът му току се връщаше на хълмовете по отсрещния бряг и чезнещия в гънките им трафик. Сякаш нещо го чакаше там. Рен продължаваше да мълчи, навярно мислеше трескаво.

— По две причини — каза накрая. — Първо, той най-вероятно очаква да го ударя. Но няма причина да подозира теб.

— На твое място подобен риск не би ме спрял да си свърша работата сам.

— Знам. Но ти си мъжка тринайска. Аз не съм толкова глупава. На мен ми е достатъчно да знам, че той ще си получи заслуженото. Не е нужно да го виждам с очите си.

— Може пък да съм по-умен, отколкото ме мислиш. Може би просто няма да го направя.

Видя усмивката й.

— Е, ще поживеем, ще видим.

— Спомена две причини.

— Да. — Сега беше неин ред да позяпа водата. — По всичко личи, че съм бременна.

Тишината ги връхлетя като тъмна мъгла откъм залива. Звуците на града, утихнали вече, се стопиха до долната граница на възприятията. Карл опря длани на зидания парапет и се втренчи в тях на мъждивата светлина.

— Честито.

— Да бе, мерси.

— От Мерин ли? Или от момчето с мачетето?

— Не знам — и не ме интересува особено. Което важи и за твоите приятели от Агенцията. За тях ще е достатъчно, че майката е вариант тринайсет. Ще ме подгонят с всичките си налични ресурси. Трябва да се махна, Марсалис. Да се измъкна по терлици и да намеря някое безопасно място.

— Така е. — Той скръсти ръце пред гърдите си, потръпна от студения въздух и се обърна към нея. — От друга страна, имаш едно значително предимство пред Агенцията.

— Сериозно?

— Те нямат представа, че съществуваш.

И някъде в главата му прозвуча гласът на Севги Ертекин.

„Татко, той е добър човек. Чист човек.“

Кармен Рен го изгледа с присвити очи.

— Така е. Засега наистина не знаят, че съществувам.

Карл впери отново поглед в отсрещния бряг. Буца затъкна гърлото му. Севги, Неван, другите. Сякаш целият му живот пулсираше скръбно. Въздъхна.

— Няма да го научат от мен.