Ричард Морган
Вариант 13 (5)

3.

06:13

Ниски валма белезникави облаци в промито небе преди зазоряване. Снощният дъжд още лъщеше по черните метални коруби на совалките, площадката за кацане беше мокра, въздухът тежеше от влага. Джоуи Дрискол излезе от бюфета с два високи термоса самозатоплящо се кафе; ръцете му бяха разперени, сякаш да балансира тежестта, очите му едва отворени под натежалите в края на смяната клепачи. Устата му зейна в огромна прозявка.

Сирената гръмна, воят й набра скорост като гигантска зъболекарска бормашина.

— О, еба си простотията…

За миг застина, повече от умора, отколкото от изненада… после термосите с кафе паднаха с трясък на земята, а той вече тичаше примирено към склада. Някъде над главата му сирените го докараха до първото си кратко придихание и след миг подеха на нова сметка убийствения си вой. Големите лазерни панели, монтирани върху трегерите на хангара, засвяткаха в предупредително жълто. Вляво, през воя на сирените, се чу гърленият стържещ звук от набиращите мощност турбини на совалките, за бързо реагиране. Най-много минута и половина до пълна мощност. Още две минути да се качат екипажите и совалките щяха да се издигнат с подскоци и стържене по платформата като побеснели кучета на къса каишка. Всеки, който закъснееше да се качи на борда, щеше да се простих топките си.

Стигна до вратата на складовото точно когато Здена излизаше на бегом оттам, тактическата й жилетка още не беше пристегната напълно, шлемът се кандилкаше на каишката си, ХМ-а държеше по средата, така, както го беше грабнала от стойката. Стрелна го с широката си славянска усмивка.

— Къде ми е шибаното кафе, Джо? — Викаше, за да я чуе през воя на сирените.

— На бетона пред бюфета. Като го искаш толкова, иди да го оближеш. — Той махна ядно с ръка. — И това ако не е простотия. Четиридесет минути до края на смяната и виж какви лайна ни дойдоха до главата!

— За това ни плащат, каубой.

Сгъна с рязко движение приклада на пушката, пъхна я в дългия, прикрепен с лепки към бедрото й кобур и почна да си закопчава жилетката. Джо мина покрай нея с рамото напред.

— Ха, плащат ни!

В складовото помещение цареше логичният хаос на бойната тревога. Десетина мъже и жени ругаеха остарялата си екипировка и освобождаваха чрез дивашки смях напрежението, също като лаещи кучета. Джо награби жилетка, шлем и Т-маска от разбърканите купчини на дългата маса, но не си направи труда да ги слага. Опитът го беше научил да остави това за по-късно, в търбуха на совалката, докато тя захожда над Тихия океан. Сграбчи цевта на една ХМ от стойката, бори се няколко секунди със заяждащия отключващ механизъм, накрая успя да освободи пушката и тръгна към вратата.

„Четирийсет шибани минути!“

Здена, без маска и с незатегнат шлем, вече седеше на свалената долна врата на „Синя 1“ и му се хилеше, докато той тичаше задъхано по рампата. Метна се в движение и се срина по задник на борда на совалката. Здена се наведе към него и изкрещя, за да надвика турбините:

— Хей, каубой. Готов ли си за малко мръсни танци?

Още не можеше да прецени дали нарочно говори с този акцент „ала Наташа“. Работеха заедно сравнително отскоро — Здена беше дошла с новите попълнения в края на май. Стигнал беше до заключението — а етикетът повеляваше никога, ама наистина никога да не питаш за такова нещо, — че най-вероятно е от лицензираната чуждестранна работна ръка, което в последно време не беше по-незаконно от собствения му статут. Не му се вярваше да е преминала незаконно границата като него, по-вероятно беше дошла от сибирската крайбрежна ивица или от онези руски заводски платформи по на юг, част от шибаното текучество на работна ръка от Тихоокеанския ръб, за което говореха всички. Разбира се, като нищо можеше да е родена и израснала на Западния бряг. Тук лошият английски не означаваше нищо. Не беше като в Републиката, където аманглийският беше задължителен и наказваха децата в училище, ако говорят на друг език. В щатовете на Ръба английският беше търговски език и нищо повече — учиш го толкова, колкото ти трябва, а в повечето испански квартали това означаваше почти никак.

— Май… — Още беше задъхан от спринта. — Май прекаляваш със старите филми, Зед. Сигурно е някой кораб близо до дълбоководния маркер. Ще изкараме акъла на някой тъп планктонен фермер, който е забравил да поднови разрешителното си за месеца. Само си губим времето, казвам ти.

— Не мисля, Джо. — Здена кимна към редицата совалки. — Четири подгряват. Прекалено много огнева мощ за събирач на планктон.

— Да бе, да. Ще видиш.

Процедурата по излитането мина доста гладко, поне за тяхната совалка — явно тренировките от предния месец бяха дали резултати, нищо че тогава всички мрънкаха и се оплакваха. Осмина щурмоваци, стандартен преносим набор, всичките стегнати в антишоковите гнезда по вътрешните стени на корабния търбух, ухилени до уши от напрежение. Джо вече си беше пристегнал тактическата жилетка, свързал беше датчиците за жизнените показатели, макар да се чудеше дали изобщо някой си прави труда да следи показанията им сега, когато командният състав в пилотската кабина беше намален от трима на двама. Но поне автомедиците щяха да следят състоянието му, стигнеше ли се до престрелка, а ако не друго, жилетката поне беше удобно място, където да държиш резервните муниции и снаряжение.

Инструктажът прозвуча в слушалката му, препратен като ехо от колоните в тавана на совалката:

— Въздушно навлизане клас две, повтарям, навлизане клас ДВЕ, не очакваме враждебни действия…

Джоуи се наклони напред, доколкото му позволяваха каишите на гнездото, и кимна победоносно на Здена по-надолу в редицата — „Нали ти казах, мамка му“.

— … но независимо от това оставаме в режим на бойна готовност. Маските и ръкавиците да не се свалят до края на мисията, нанасянето на противозаразен гел като при биологично опасни операции е задължително. Няма данни за биологична опасност, мерките са предпазни. Имаме паднал космически кораб на КОЛИН, повтарям, паднал космически кораб на КОЛИН в близост до брега…

Беше ред на Здена да го изгледа триумфално.

— Шибан космически кораб? — възкликна някой от отсрещната редица гнезда.

— … медицинските екипи ще останат в изчакване, докато Синият отряд не приключи огледа. Бъдете готови за неизвестен брой, ранени на мястото на катастрофата. Екипите са в състав, както следва: екип алфа — Дрискол острие, Ернандес и Зоу на втора линия; екип бета…

Не си направи труда да слуша повече — нищо ново. Според последното разпределение на дежурствата той щеше да води екипите през следващите три седмици. Още не можеше да реши дали това го дразни, или го радва. Уж рутинната операция се очертаваше шибано приключение. Като се изключеха документалните филми, репортажите по телевизията и няколко виртуални обиколки на музея на КОЛИН в Санта Круз, никога не беше виждал истински космически кораб, но едно знаеше със сигурност — тия шибани неща не кацаха на Земята. Не и откакто нанокулите изникнаха навсякъде, извисили снаги в облаците като метални бобени стъбла от онази глупава приказка, която баба му му разказваше, когато беше малък. Единствените космически кораби, които беше виждал освен в документалните филми, бяха онези, които от време на време показваха в края на новините да кацат бавно и спокойно върху разширяващите се като гъби площадки в горния край на нанокулите, а текстът към репортажите беше изцяло на икономическа тематика. „“Тъкач" току-що се завърна от Хабитат-9. Товарът му най-вероятно ще предизвика значително спадане в цените на ценните метали. Мерките, поискани от асоциацията на африканските държави производителки за защита на земния металодобив, още не са разгледани от Световната търговска организация. Представители на консорциума „Хаб-9“ настояват, че подобно ограничение на свободната търговия е…"

И така нататък. През последните години космическите кораби си стояха в космоса, където им беше мястото, и всичко, което товареха или разтоварваха, се качваше и смъкваше с елеваторите на кулите. „Съвършената карантина“, така го бяха нарекли веднъж по телевизията, както и „изключително икономично от енергийна гледна точка“. Паднал космически кораб беше сценарий за евтин апокалиптичен филм или за още по-евтините параноични сериалчета за извънземни, които вървяха по тв-каналите на Джизъсленд. Да се случи такова нещо в действителност означаваше само едно — че някъде нещо адски се е объркало.

„Такова нещо не е за изпускане, пич…“

Още не бе донамазал лицето си с биозапечатващ гел, а совалката вече заходи за спускане и задната врата започна да се вдига. Студен тихоокеански въздух нахлу през разширяващия се отвор заедно с рева на турбините и сивата утринна светлина. Джо разкопча каишите на гнездото и се придвижи по редицата към кабелната лебедка. Усещаше как пулсът му чука леко в слепоочията. Нещо, което беше твърде вълнуващо, за да е страх, нахлу в кръвта му. Той нагласи Т-маската на лицето си, дръпна дихателния филтър към брадичката и притисна ръбовете на комплекта към биозапечатващия гел. Океанският вятър нахлуваше яростно през отвора и щипеше току-що намазаната му с гел кожа от двете страни на маската. Извивката на бронираното еднопосочно стъкло и инфоданните, които се нижеха по периферията му в топло жълто, създаваха фалшиво усещане за сигурност, сякаш цялото му тяло се ползваше от защитата, а не само част от лицето му. Непрекъснато ги предупреждаваха за това. Най-вече зле програмираният виртуален сержант от евтиния тексаски софтуер — най-доброто, което бюджетът за обучение на „Филигри Стийл Секюрити“ можеше да си позволи. Неясно защо въпросният сержант, с лоша синхронизация между речта и движението на устните, говореше с британски акцент. „Мисли за цялото си тяло, нищожество — крещеше виртуалното създание всеки път, когато се задействаше някой от стоперите на програмата. — Краката ти назаем ли са? Гърдите ти какво са — временна добавка? Само мисълта за цялото ти тяло може да опази въпросното ти тяло живо.“

„Да бе, добре. Както кажеш.“

Свърза кабела към жилетката си, после се обърна към търбуха на совалката и наблюдателната камера, монтирана в тавана. Даде знак с палец и показалец в кръгче. Изкашля се в индукционния микрофон, залепен за гърлото му.

— Острие докладва. Готов за разгръщане.

— Чувам те, Острие. По мой знак. Три, две, едно… скачай.

Кабелът се задвижи, той хвана карабината с две ръце пред гърдите си и се наведе навън, за да види какво го чака долу. Отначало видя само безкрайните бели шапки на вълните, докъдето поглед стига. После видя и кораба. Не беше според очакванията му. Приличаше на огромен пластмасов куфар, който едва се подаваше над водата. Корпусът чернееше обгорен, само тук-там се различаваха светли ивици с остатъци от нановрязан надпис, нещо като корпоративно лого, обелило се частично от горещината при навлизането на висока скорост в атмосферата. Спусна се по-близо и видя нещо като отворен люк в участъка, който още се държеше над водата.

— Ъъ, командването. Сигурни ли сме, че това нещо няма да потъне?

— Потвърждавам, острие. Според спецификациите на КОЛИН корабът не може да потъне.

— Да, ама аз виждам отворен люк, а при този вятър и тия вълни корабът сигурно се пълни с вода.

— Повтарям, Острие. Корабът не може да потъне. Провери люка.

Ботушите му се удариха с трясък в корпуса, на десетина метра встрани и по-долу от люка. Вълните се плискаха кротко в краката му на височината на глезените — заливаха ги, после се отдръпваха. Джо въздъхна и се откачи от кабела.

— Разбрано, командване. Откачих се.

— Поддържаме връзка.

Той приклекна и тръгна по лекия наклон към люка. Надникна вътре. Наистина беше влязла вода — стъпенките на стълбата бяха мокри и лъщяха. Самата стълба водеше надолу към вътрешен люк, който сигурно затваряше въздушен шлюз. Една по-висока вълна заля отвора, по стълбата потече вода и бързо се събра върху долния люк. Джо се взира още няколко секунди в тъмния отвор, после сви рамене и заслиза, докато не увисна на долните стъпенки току над вътрешния люк. Беше се събрала около три пръста вода, плискаше се леко поради клатушкането на кораба. Точно под повърхността заварките на люка прозираха неестествено ясно, като в планински ручей. Имаше и предупредителен, надпис: „Внимание; люкът се отваря само при изравнено налягане“.

Джо сметна, че каквото и налягане да има в корпуса на космическия кораб, не ще да е много различно от стандартното земно атмосферно, защото някой — или нещо — вече беше разхерметизирал вътрешния люк и той беше открехнат, точно колкото водата да се отцежда бавно през цепнатината. Джо изсумтя.

„Ако не беше отворен, стълбата щеше да е наполовина под шибаната вода.“

Докосна микрофона си.

— Командване? Имам отворен вътрешен люк. Не знам дали се е отворил автоматично, или такова… ъъ, от човешки фактор.

— Разбрано. Действай внимателно.

Той се намръщи. Надявал се беше, че ще му кажат да се връща.

„Поне подкрепление можехте да ми пратите бе, хора. Това чудо е дошло от космоса, нали така, най-вероятно от Марс. Един Господ знае какви гадинки може да има вътре. Нали затова кацат на нанокулите, заради карантината.“

За миг се замисли дали да не поиска подкрепление.

Но…

„Екипиран си. — Направо чуваше как търпеливият глас му обяснява като на дете идиотче. — Маската и гелът те пазят от биозаплахи, макар че няма данни за такова нещо. Изпълнявай заповедите.“

После и гласът на Здена: „За това ни плащат, каубой.“.

И хиленето на другите.

Така че потръпна, смъкна се до края на стълбата, стъпи във водата с единия си крак и натисна предпазливо люка. Той леко поддаде.

— Върхът.

— Острие?

— Нищо — кисело каза той. — Просто действам с изключителна предпазливост, мамка му.

Подпря се с една ръка на стената и отпусна тежестта си върху люка, защото търпението му започваше да се изчерпва и…

… и люкът потъна под крака му.

Увисна тежко на пантите и водата се изля в тъмната вътрешност с кух проточен плисък. Внезапно поддалият люк свари Джо неподготвен и той изпусна стъпенката, за която се държеше. Падна, направи тромав опит да се хване за нещо, не успя, но пък успя да си удари пътьом главата в стълбата. Пропадна през отворения люк и му остана време само колкото да извика нечленоразделно:

— Маам…

… и падна тежко на нещо много твърдо, навярно страничната стена на коридора отдолу.

При удара си прехапа езика. Удари си жестоко рамото, също и ребрата — единият край на ХМ-а едва не проби жилетката му при падането. Изсъска от болка.

Като се изключи това, беше добре, защото се изтърколи на нещо меко. Остана неподвижен няколко секунди, изчакваше сигнали за щети откъм крайниците си.

„Да мисля за цялото си тяло, нали така, серж?“

Успя да се ухили. Май нямаше счупено. Вдигна поглед и прецени, че е паднал от три, най-много три и половина метра.

Изсмя се облекчено във филтъра на маската и довърши възклицанието си:

— … ка му.

— Острие? — От командването най-после се обадиха, изведнъж се бяха притеснили нещо. — Докладвай за състоянието си. Ранен ли си?

— Добре съм. — Надигна се на една ръка, присви очи в тъмнината и включи осветлението на шлема. — Паднах. Нищо осо…

Лъчът светлина попадна периферно върху нещо, което не би трябвало да е тук. Той завъртя глава и лъчът го освети изцяло…

— Ааа, стига бе, еба си ра…

И изведнъж, проумял въпреки категоричното си нежелание какво вижда и на какво всъщност е паднал, Джоуи се задави и повърна, повърнатото прогори носа и гърлото му и напълни маската.