Ричард Морган
Вариант 13 (49)

47.

Севги живя още четири дни.

Това бяха най-дългите му дни след онази ужасна седмица, когато беше чакал Марисол да се върне въпреки всичко, което му бяха казали чичковците. И тогава беше седял безучастно като сега в болницата, и тогава като сега му се губеха часове наред, зяпал бе в празното пространство дори в клас, дори по любимите си предмети. Понасял бе физическите наказания, наложени му от чичковците, със стоическа липса на реакция, която граничеше с кататонията — знаеше, че съпротивата ще е безсмислена и само ще утежни положението му. Управлението на болката, което им преподаваше леля Читра, му беше дошло тъкмо навреме.

Много години по-късно се беше питал дали въпросният курс не е бил предвиден за месеците, предшестващи отделянето на децата от сурогатните им майки. В „Морски орел“ нищо не се случваше, без да е внимателно обмислено и планирано. А и болката, в крайна сметка, както им обясни Читра в самото начало на курса, имаше много форми. „Болката е неизбежна“, казваше с усмивка тя и се здрависваше с всеки от тях поотделно. Не беше като другите им учители, отначало не знаеха какво да мислят за нея — за тази мъничка жена с остри черти и кожа като обжарена медна сплав, къса черна коса, фигура, която изпращаше неразбрани докрай сигнали към предпубертетските им хормони, и сухи ръце с мазолести длани, които подсказваха на въпросните хормони, че ще е по-разумно да не дърпат дявола за опашката в нейно присъствие. Ръкостискането й беше твърдо, очите й гледаха прямо и преценяващо. „Болката е навсякъде около нас и приема различни форми. Моята задача е да ви науча как да разпознавате всички тези форми, да ги разбирате и да не позволявате на никоя от тях да ви отклони от набелязаната цел“. Карл добре беше научил уроците й. Справяше се с премерената бруталност на чичковците точно както се справяше с практическите упражнения в часовете на Читра. Знаеше, че няма да го осакатят непоправимо, защото на всички деца в „Морски орел“ постоянно им се повтаряше колко са ценни. Знаеше също, че чичковците предпочитат да не прибягват до физически наказания. Този прийом за дисциплиниране се прилагаше само при тежки случаи на неподчинение и липса на уважение, а дори и тогава само като последно средство. Но през онази седмица Карл просто отказваше да изпълни наказателните задачи, които му поставяха. Нещо повече, отказваше надменно и арогантно, наслаждаваше се на неподчинението като на сладката болка от пресилването при маратон или планинско катерене. А когато се стигнеше до премереното насилие, той го прегръщаше, намяташе уроците на Читра като хомот и посрещаше наказанието на чичковците с безучастна ярост, с която те не можеха да се мерят.

Накрая именно Читра го освободи от мъките, точно както го беше научила да ги изтърпява. Дойде при него в един мрачен следобед, докато той седеше насинен и с разкървавена уста, опрял наранения си гръб в стената на една барачка за инструменти близо до хеликоптерната площадка. Постоя малко, без да казва нищо, после застана точно пред него с ръце в джобовете на работния си комбинезон. Той се опита да гледа покрай нея, наведе се настрани, но позата му причиняваше болка. Тя не помръдна.

Накрая се наложи да я погледне в очите.

„Каква е целта ти, Карл? — тихо го попита тя. Нямаше обвинение нито в тона, нито в изражението й, само въпрос. — Разбирам болката ти, виждам, че се опитваш всячески да я извадиш навън. Но какво целиш с всичко това?“

Той не й отговори. Сега, от разстоянието на годините, вярваше, че тя не е и очаквала отговор. Но след като Читра си тръгна, той осъзна — позволи си да осъзнае, — че Марисол наистина няма да се върне, че чичковците са му казали истината и че с упорството си губи времето на всички — и тяхното, и своето.

Чакането със Севги беше различно. Тя беше с него. И той имаше цел.

Но въпреки това щеше да я загуби.

 

 

Срещна се с баща й в парка пред болницата — едър сивокос турчин с широки рамене и същите тигрови очи като на Севги. Не беше с мустаци, но страните и брадичката му бяха покрити с тъмна четина, а косата му почти не беше оредяла с възрастта. Сигурно е бил много красив мъж на младини, а дори и сега — Карл прецени, че трябва да е към петдесет и пет, — седнал на бежовата каменна скамейка и вперил невиждащ поглед във фонтана, излъчваше харизматичен авторитет. Беше със семпъл тъмен костюм, който се връзваше, с дебелата вълнена риза отдолу и с лилавеещите сенки от умора под очите.

— Вие сте Карл Марсалис — каза той, когато Карл се приближи до скамейката. В гласа му не се усещаше въпросителна, беше малко дрезгав, но стоманено твърд в основата си. И да беше плакал, криеше го добре.

— Да, същият.

— Аз съм Мурад Ертекин. Бащата на Севги. Седнете. — Посочи празното място до себе си на скамейката и изчака Карл да се настани. — Тя ми разказа много за вас.

— Нещо по-конкретно?

Ертекин го изгледа косо.

— Каза ми, че лоялността ви не се купува лесно.

Това го свари неподготвен. По всеобщо мнение тринайските бяха лоялни единствено на собствените си интереси. Зачуди се дали Мурад цитира точно думите на Севги, или добавя по нещо от себе си.

— Тя каза ли ви какъв съм?

— Да. — Още един кос поглед. — Неодобрение ли очаквахте от мен? Омраза може би, или страх? Стандартните предразсъдъци?

— Не ви познавам — спокойно каза Карл. — Като се изключи, че сте напуснали Турция по политически причини и че двамата не се разбирате особено, Севги не ми е казвала нищо друго за вас. Няма как да знам какво е отношението ви към хората като мен. Макар да останах с впечатлението, че не сте приели присърце последното залитане на Севги с тринайска.

Ертекин изпъна гръб. После раменете му изведнъж увиснаха. Затвори очи, стисна ги, после отново ги отвори да срещне света.

— Вината е моя — тихо каза той. — Разочаровах я. Винаги съм я учил да не се съобразява с изкуствените граници на общественото мнение. А после, когато тя отиде твърде далеч, аз реагирах като някой селски молла, който никога не е виждал моста над Босфора и няма намерение да го вижда. Реагирах точно като проклетия си брат.

— Брат ви молла ли е?

Мурад Ертекин се изсмя горчиво.

— Молла ли? Не. Макар че може и да е сбъркал призванието си, като предпочете кариера в светското право. Доколкото знам, бил е посредствен адвокат. Но виж, самодоволен и невеж поборник за мъжкото превъзходство? О, да. В това Бюлент просто нямаше равен.

— Говорите за него в минало време. Покойник ли е?

— За мен — да.

При това изказване на Мурад разговорът замря като подкосен. Двамата седяха и мълчаливо се взираха в опразненото пространство. Ертекин въздъхна. Говореше така, сякаш събираше парчетата на нещо счупено, и всеки път, когато се наведеше да вдигне фрагмент от миналото, усилието го караше да се задъхва.

— Работата е там, господин Марсалис, че женитбата ми не беше успешна. Ожених се млад и набързо, за жена, която приемаше вярата много сериозно. Когато се запознахме — и двамата следвахме медицина в Истанбул, — взех тази нейна вяра за сила на духа, но сбърках. Когато се преместихме в Америка обаче, такава, каквато беше Америка тогава, Хатюн не можа да се справи. Измъчваше я носталгия, а Ню Йорк я плашеше. Така и не се адаптира. Севги се роди, защото всички ни казваха, че едно дете ще ни сближи в трудните времена. — Мурад направи физиономия. — Странно убеждение е това — че безсънните нощи, липсата на секс, по-малките доходи и постоянният стрес покрай грижите за едно безпомощно бебе биха могли по някакъв начин да облекчат вътрешните противоречия в една връзка, която и без това е на път да се разпадне.

Карл сви рамене.

— Хората вярват в какви ли не странни неща.

— Е, в нашия случай не се получи. Стресът се отразяваше на работата ми, с жена ми се карахме непрекъснато, а нейният страх от града растеше. И тя потърси убежище във вярата си. Вече ходеше по улиците с покрита глава, скоро сложи и фередже. Носеше го дори вкъщи, а работата си напусна още когато забременя със Севги. Прекъсна връзка с предишните си приятели и колегите от болницата, отблъскваше опитите им да я търсят, а накрая започна да ходи в една уахабитска джамия. Севги започна все по-често да търси моята компания. Мисля, че това е характерно за всички малки момиченца, но при нея си беше чиста проба самоотбрана. Каква ли е била майка й в нейните очи? Севги растеше като нормално нюйоркско дете, използваше наравно и двата езика й беше умна и разсъдлива, а Хатюн не й позволяваше да ходи на плуване, ако в басейна има момчета.

Ертекин сведе поглед към ръцете си и продължи тихо:

— Аз подкрепих бунта й. Промяната в Хатюн ми беше омразна, а може да съм мразел вече и самата Хатюн. Започнала беше да критикува работата ми, защото била в противоречие с исляма; държеше се грубо с онези от приятелите ни, които изповядваха либерален ислям или бяха от друга вяра, и от година на година ставаше все по-непримирима в разбиранията си. Не исках Севги да стане същата и бях готов на всичко, за да го предотвратя. Радвах се, когато започна да задава на майка си онези простички детски въпроси за Бог, на които никой не може да отговори. Умирах от кеф, когато оспорваше умно и решително кухите и догматични отговори на Хатюн. Насърчавах я, внушавах й да поема рискове и вземах нейната страна, когато двете се караха — дори когато Севги грешеше, а Хатюн беше права. А когато ситуацията стана непоносима и Хатюн ни напусна, за да се върне в Турция… мисля, че дълбоко в себе си бях доволен.

— Майка й знае ли за случилото се?

Ертекин поклати глава.

— Вече не поддържаме връзка с нея, нито Севги, нито аз. Отначало Хатюн се обаждаше от време на време, колкото да ни трие сол на главата или с надеждата Севги да се върне в Турция. Севги отказа да разговаря с нея, когато беше на петнайсет. Дори и сега ме помоли да не казвам на майка й. Не че би имало смисъл. Хатюн най-вероятно няма да дойде, а ако случайно дойде, ще направи сцена, ще вие и ще ни проклина, сякаш е дошъл Страшният съд.

Карл мълчеше.

— Вие не сте вярващ човек, нали? — попита го Ертекин.

Това почти си заслужаваше усмивката.

— Аз съм тринайска.

— И следователно сте генетично неспособен — завърши недоизказаното Ертекин и кимна. — Така поне гласи общественото мнение. Вие вярвате ли му?

— А има ли друго обяснение?

— Когато бях по-млад, не вярвахме толкова много в генетиката като фактор за това или онова. Моят дядо беше комунист. — Остър поглед, навярно да прецени реакцията му. — Знаете ли какво е това?

— Чел съм за тях, да.

— Той вярваше, че можеш да оформиш един човек според желанията си. Че хората могат управляват съдбата си и вътрешните си импулси. Че битът определя съзнанието. Гледна точка, която отдавна е излязла от мода.

— И неслучайно — погрешността й е очевидна.

— И все пак вие — тринайските — сте били изцяло обработени посредством средата си. Искали са войници, но не са се доверили само на гените ви. От люлката сте възпитавани да приемате бруталността, сякаш тя е неоспорим факт от живота.

Карл се замисли за Севги, за системите, иглите и угасващата й надежда.

— Бруталността определено е факт от живота, по дяволите. Не сте ли го забелязали?

Ертекин се размърда и се обърна към него, сякаш готов да посегне и да хване ръцете му.

Да се хване като удавник за сламка.

— Наистина ли вярвате, че щяхте да се превърнете в това, което сте, без външна намеса? Че ви е било генетически предопределено да бъдете такъв, без значение как са ви отгледали и възпитали от най-ранна детска възраст?

Карл махна нетърпеливо.

— Няма значение в какво вярвам аз. Станал съм какъвто съм станал, а пътят и методите са въпроси от академично естество. Нека учените ги обсъждат колкото си искат, нека си пишат дисертациите и статиите, нека си изкарват прехраната на наш гръб. В крайна сметка всичко това изобщо не ме засяга.

— Да, но може да засегне други като вас в бъдеще.

Сега Карл откри, че е в състояние да се усмихне — трудна усмивка, утайка от отдавна забравено веселие.

— Няма да има други като мен в бъдеще. Не и на тази планета. Още едно поколение и от нас няма да е останала следа.

— Затова ли нямате вяра? Защото се чувствате изоставен?

Усмивката прерасна в нещо като смях.

— Терминът, който се използва за това в психоанализата, доктор Ертекин, е прехвърляне. Самият вие се чувствате изоставен и прехвърляте към мен неосъзнатите си емоции. Аз винаги съм знаел, че ще бъда сам, затова и самотата не ме разстройва.

Марисол се размърда в главата му и го обвини в лъжа. Елена Агиере материализира за миг призрачния си силует и му зашушна в ухото. Карл овладя полазилите го тръпки и побърза да продължи лекцията си:

— А вие пропускате и друг важен момент във връзка с липсата ми на религиозни убеждения. За да си вярващ, не е необходимо само да вярваш, а и да искаш нещо голямо и патриархално да ти свърши работата вместо теб. Трябва да си податлив на обожествяване. А тринайските не се прекланят пред никого и пред нищо. Дори да приемем, че успеете някак да убедите една тринайска, напук на всички доказателства за противното, че наистина има бог, за нея бог ще е само заплаха, подлежаща на елиминиране. А ако съществуването на бог беше реално доказуемо, очевидно? — Той се вгледа напрегнато в очите на Мурад Ертекин. — Момчетата като мен просто щяха да хукнат да го търсят, за да му видят сметката.

Ертекин потръпна, отклони поглед и измърмори:

— Добре ви е избрала.

— Севги ли?

— Да. — Все така гледаше настрани, после бръкна, в джоба на сакото си. — Това ще ви трябва — каза и даде на Карл малко пакетче в хлъзгава антисептична обвивка, бяла с оранжеви предупредителни лепенки. Имаше надпис на непознат език, някой от германските изглежда, с много гласни. Карл го претегли в дланта си.

— Приберете го, моля ви — каза му Ертекин. Паркът започваше да се пълни със студенти и болничен персонал, излезли да се порадват на слънцето през обедната почивка.

— Не причинява болка, нали?

— Не. Произведено е от една холандска компания, която се е специализирала в подобни продукти. Инжектира се венозно и действа бързо. Минута-две.

Карл прибра пакетчето.

— Щом сте го донесли — попита тихо, — за какво съм ви аз?

— Защото аз не мога да го направя — простичко му отговори Ертекин.

— Защото сте мюсюлманин ли?

— Защото съм лекар. — Сведе отново поглед към ръцете си, които висяха унило от коленете му. — А дори и да не бях давал клетва, едва ли бих събрал смелостта да отнема живота на собственото си дете.

— Тя така иска. За това помоли.

— Да. — В очите на Ертекин се събираха сълзи. — И сега, когато е най-важно, аз не мога да й дам онова, което иска от мен.

После изведнъж хвана ръката на Карл. Стисна я здраво; дланта му беше суха като пергамент. Тигровите очи прогориха очите на Карл, възрастният мъж примигна да разкара сълзите и те потекоха по обрулената му кожа.

— Тя е избрала вас. И дълбоко в двуличната си, пълна със съмнения душа аз се радвам, че сте тук. Севги за пореден път се готви да премине граници, които друг е начертал. И този път аз няма да я разочаровам, както направих преди четири години.

Той изтри ядно сълзите си.

— Този път ще застана зад дъщеря си — каза той. — Но ти трябва да ми помогнеш, Карл, за да не я разочаровам отново.

 

 

Комплексът „Хааг“ разкъсва системите на Севги като вакуум в космически кораб, получил внезапна пробойна. Клетките се пукат, изтичат жизненоважни флуиди. Отломките се носят наоколо, имунната й система залита, напъва се отчаяно, присламчва се към антивирусните препарати, влени отвън, и въпреки това се проваля. Дробовете й започват да се пълнят с течност. Бъбречните й функции се забавят и трябва да бъдат стимулирани изкуствено, та бъбреците й да не се пръснат. Системи, които вливат, системи, които изливат. Натрупването на отпадъчни вещества в организма започва да й причинява болка.

Става й все по-трудно да запази ясната си мисъл дори за кратък период.

 

 

Едва когато в-форматът й стана непосилен, когато нарушената концентрация започна да я вади непрекъснато оттам като някой скучаещ призрак, тя му позволи да я види на живо.

Той седеше до леглото й, изпаднал в шок.

Смяташе, че се е подготвил психически, но стомахът му се обърна като от силен удар при вида на стопилата се плът по костите й, на кухите очи и хлътналите бузи. Направи опит да се усмихне, но изражението угасваше на пресекулки по лицето му, както Севги във виртуалния формат. Видяла смущението му, тя се усмихна на свой ред, само че нейната усмивка беше ярка, като лампа, хвърляща светлината си през изтънялата тъкан на лицето й.

— Изглеждам ужасно — промълви. — Нали?

— Пак си забравила да обядваш, признай си.

Тя се засмя, но смехът й бързо премина в кашлица. Ала той видя погледа в очите й и разбра, че му е признателна за шегата. Опита се да почерпи някаква утеха от това.

Седеше до леглото.

Държеше ръката й.

 

 

— Кажи ми една тайна.

— Какво? — Мислеше, че е заспала. Малката стая тънеше в сумрак и тишина сред покоя на болницата нощем. Мракът притискаше гръд към стъклото на прозореца и се процеждаше в стаята. Машините му намигаха с мъничките си червени и жълти очички, шепнеха си нещо, чертаеха неразбираеми синьо-зелени графики по мониторите, обрисувайки онова, което се случваше в тялото на тяхната повереница. Нощната лампа хвърляше златист овал върху леглото и смътния силует на Севги под чаршафите. Лицето й оставаше в сянка.

— Хайде — изграчи тя. — Чу ме. Кажи ми какво точно се случи на Марс. За Гутиерес и теб.

Той примигна да облекчи очите си след дългото безцелно взиране в сумрака.

— Нали уж разкри всичко сама?

— Нищо де, сега ти ми кажи. Права ли бях?

Той обърна поглед назад, към тухли от миналото си, с които не беше опитал да построи нищо през годините. „Това е друг свят и друго време — беше му казал веднъж Съдърланд. — Научи се да го загърбваш.“

— Близо беше — призна той.

— Колко близо? Хайде, Марсалис, изплюй камъчето. — Тих смях се издигна откъм нея като ехо от кладенец. — Изпълни последното желание на една умираща жена.

Устата му се стисна в тънка линия.

— Гутиерес нямаше нищо общо с факта, че спечелих лотарията — каза той. — Мерките за сигурност там са драконовски, н-джиновете — многобройни и последно поколение. А и по принцип не е лесно да нагласиш нещо, което в основата си разчита на случайност, и то да го нагласиш така, че пак да изглежда случайно. За такова нещо ти трябва слабо място.

— Което беше?

— Същото както винаги. Човешкият фактор.

— Ах, тези човеци. — Тя се засмя отново, малко по-силно този път. — Макар че сигурно има смисъл в това. Можеш да им имаш доверие колкото на джизъслендски проповедник в компанията на девойче от църковния хор, нали?

Той се усмихна.

— Нещо такова.

— И кой точно човек изработи ти?

— Нийл Дилейни. — Споменът доведе със себе си и слаба доза презрение, но годините бяха отнели остротата му и сега му изглеждаше по-скоро смешно. — По онова време беше районен администратор в Бредбъри.

— Сега е в надзорния съвет.

— Да, знам. Марс се отразява добре на някои хора. — Карл откри, че е започнал да се отпуска. Думите му идваха по-лесно сега, на слабата светлина от нощната лампа. Само те двамата в мрака и тишината. — Дилейни продаваше на китайците. Фалшифицираше докладите за определени парцели, като намаляваше драстично оценките, отписваше ги като терени с нисък потенциал, така че да останат извън вниманието на КОЛИН. По този начин екипите на Новия народен дом можеха да предявят претенции за парцелите, като си спестят разходите за проучвателна дейност и оценка.

— Копеле гадно! — Но думите й бяха само тих призрак на гняв и възмущение, личеше си, че истинските чувства не са й по силите.

— Ако искаш, приеми го като възлагане на външен изпълнител — ННД изкупува експертизи на КОЛИН под масата, навярно по-евтино, отколкото ако сами си бяха провели проучванията. От пазарна гледна точка си е съвсем разумно. Планетата е голяма, хората са малко. А китайците просто правеха онова, което са правели винаги — предлагаха достатъчно долари където трябва, та западните корпорации да забравят скрупулите си и да вирнат крака.

— По новините едва ли би прозвучало така.

— Да. Същото казахме и на Дилейни. — Карл се замисли и откри, че споменът още поражда слаба топлинка в стомаха му. — Подскочи като ужилен и веднага би отбой. Даде ни всичко, което си поискахме.

— Той те е изпратил у дома.

— Е, той ни даде достъп до лотарийната система. Каза на Гутиерес как да мине през системите за сигурност. Така че, да, аз спечелих лотарията.

— А Гутиерес какво получи от цялата работа?

Карл сви рамене.

— Пари в брой. Услуги. Имаше още няколко души в групата ни, те също си получиха парите.

— Но само ти си получил възможност да се върнеш у дома.

— Ами да. Имаше само едно свободно криогнездо, а и операцията си беше моя идея. Аз събрах екипа и още в началото им обясних какво искам за себе си от сделката.

— Значи… — Тя се задъха. Карл се пресегна за чашата, доближи я до устните й и й прихвана главата. Беше го правил достатъчно често, за да не разлее и капка. — Благодаря. Значи мислиш, че Гутиерес ти е завиждал. И че затова е прецакал криогнездото ти?

— Може би. Или пък Дилейни го е помолил да го направи, с надеждата, че ще откача, преди спасителният кораб да ме намери. Помниш ли онзи тип, който се събуди по обратния път от Юпитер? Научната експедиция до една от луните му, още през осемдесетте? Спиц или нещо такова?

— Спехт. Ерик Спехт. Да, спомням си.

— Полудя, докато чакаше да го спасят. Може би Дилейни се е надявал същото да сполети и мен. Кой знае?

— Ти не знаеш ли?

— Знам, че Гутиерес ми прати един адски уплашен мейл, когато най-сетне се добрах до Земята, в който се кълнеше, че нямал нищо общо с това. Така че може да е било чисто и просто инцидент. Или пък Дилейни е наел друг инфохакер. От друга страна обаче Гутиерес открай време си е лъжливо копеленце, така че, както вече казах, кой знае?

— На теб не ти ли пука?

Той се размърда в стола си и й прати една усмивка.

— Няма смисъл да ми пука, Севги. Марс е друга планета. Друг свят, друго време. Какво можех да направя — да се върна там? Заради едното отмъщение? Една година подготвях бягството си от Марс. Понякога е по-добре просто да обърнеш гръб и да забравиш.

Тя сякаш се сви едва доловимо под завивките и прошепна:

— Да. Сигурно си прав.

Поседяха в мълчание. Тя потърси слепешката ръката му. Той посегна към нейната.

— Защо всъщност се върна, Карл? — тихо попита тя.

Той се ухили в сумрака.

— Помниш ли какво казваха пионерите? Марс е кофти място за живеене.

— Но там си бил свободен. — Тя пусна ръката му и вдигна своята във вял жест. — Знаел си, че може да те интернират, когато се прибереш. Истински късмет е, че не са те пратили в най-близкия лагер.

— Не съвсем. Купих си малко машинно време, преди да се захвана с ужилването на Дилейни. Зададох на н-джина да анализира начина, по който се отнасят на Земята с печелившите от лотарията, а после да екстраполира най-вероятната реакция, ако печелившият е тринайска. Машината ми даде шанс седемдесет към трийсет, че ще измъдрят някакво изключение предвид на това, че съм станал знаменитост. — Той сви рамене. — Това си е доста добър шанс.

— Ами ако н-джинът беше сбъркал в изчисленията си? — Тя проточи врат, сякаш се опитваше да седне. Бледата златиста светлина заля лицето й. Очите й го прегаряха. — Ами ако просто те бяха натикали в лагер?

Ново свиване на рамене, нова крива усмивка.

— Е, тогава щях да намеря начин да избягам. Като всички други мои събратя по нещастие.

Тя се облегна назад, задъхана от усилието.

— Не ти вярвам — каза, след като дишането й се успокои. — Поел си такъв риск само защото Марс бил кофти място за живеене? Абсурд. Можел си да вземеш пари в брой, вместо да се правиш на пътник без билет. Можел си да издоиш от Дилейни кажи-речи всичко, за което се сетиш. Да се установиш, да си създадеш удобен живот. Стига, Карл. Защо се върна, ама наистина?

Той се поколеба.

— Това не е чак толкова важно, Севги.

— За мен е.

Нечии стъпки долетяха откъм коридора. Тихи гласове, отдалечиха се. Той въздъхна.

— Заради Съдърланд — каза накрая.

— Твоят сенсей?

— Да. — Той положи ръце в скута си, сякаш можеше да подреди сложния пъзел върху разтворените си длани. — При таниндо стигаш до един момент, когато… До ниво, когато въпросът вече не е как да го направиш, а защо. Защо тренираш, защо учиш. Защо живееш. А аз не можех да стигна дотам.

— Не си знаел защо? — Тя изду бузи в безсилен смях. — Хей, добре дошъл в клуба. Да не мислиш, че някой от нас знае защо се занимава с тоя лайнян живот?

Карл отвърна механично на усмивката й. Взираше се в светлосенките на леглото и в релефа на тялото й под завивките, сякаш те оформяха някакъв пейзаж.

— Съдърланд твърдеше, че за обикновените хора е по-лесно — тихо каза той. — Вие сте по-добри в метафорите и повече вярвате в тях. Каза, че аз трябвало да намеря нещо друго. И докато не го открия, съм щял да си остана блокиран.

— Съдърланд също е тринайска, нали?

— Да.

— И защо той е успял, а ти — не?

Карл кимна.

— Именно. Той ми даде пътека. Функциониращ заместител на вярата.

— Който беше?

— Каза ми да си направя списък, да не казвам на никого за него и да се съсредоточа върху точките му. Единайсет неща, които бих искал да направя рано или късно в рамките на оставащия ми живот. Неща, важни за мен, неща, които си заслужават усилието.

— Защо не ги закръглихте на десет?

— Броят не е важен. Десет, единайсет, дванайсет, няма значение. Все пак списъкът не трябва да е много дълъг, за да не те обезкуражи, но иначе няма ограничения, просто си избираш едно число и си правиш списък. Аз избрах единайсет. — Той се поколеба отново и я погледна почти извинително. — И си дадох сметка, че за девет от тях трябва да съм на Земята.

Болничната тишина ги затисна отново. Карл я видя как обръща глава към прозореца.

— И изпълни ли ги вече всичките? — тихо го попита тя.

— Не. Още не съм. — Той се изкашля и смръщи чело.

— Но напредвам. И наистина се получава. Съдърланд беше прав.

За известно време му се стори, че Севги не го слуша, че се е загубила в мрака от другата страна на прозореца. После косата й прошумоля като суха слама по възглавницата и тя отново обърна глава към него.

— Искаш ли да ти кажа една моя тайна?

— Да.

— Преди три години планирах да убия един човек.

— Сериозно?

— На всеки му минават такива мисли през главата. Само че при мен наистина беше сериозно. Седнах и планирах всичко. По онова време познавах разни хора, настоящи и бивши ченгета, които ми бяха задължени. Имаше една злополука, убийство по непредпазливост, когато още бях патрулиращ полицай с няма и две години стаж, зелена и неопитна колкото си щеш. — Севги се закашля леко, после продължи: — Историята е дълга и няма да те отегчавам с подробности. Ще кажа само, че ставаше дума за разпит, който излязъл от контрол. Мои колеги работеха по случая, аз също го следях отблизо. Сигурно ще кажеш, че съм била съучастник, волен или неволен. От вътрешния отдел определено се опитаха да ми го пришият. Притиснаха ме и ми предложиха имунитет, ако пропея. Но не можаха да докажат, че съм била в стаята, а аз от своя страна не казах нищо. Което буквално им провали обвинението. Така че преди три години, девет години след онзи случай, по улиците на Ню Йорк се разхождаха хора, които дължаха значките си на мен. И други, които трябваше да отидат в затвора, но им се размина. Можех да го направя, Карл. Можех да го осъществя на практика.

Пак се закашля. Той я вдигна да седне, сложи хартиена кърпичка до устните й и я държа така, докато Севги не изхрачи всичко, което задръстваше дробовете й, след това й избърса устните. Даде й да пийне вода и я положи внимателно на възглавницата. Попи с друга кърпичка потта от челото й и зачака дишането й да се успокои.

После се приведе по-близо до нея.

— И кого искаше да убиеш?

— Шибаната Ейми Уестхоф — горчиво каза тя. — Шибаната кучка, която уби Етан.

— Нали каза, че са били от специалните части?

— Да. Но все някой им е снесъл информацията, разбрал е за Етан и е уведомил представителя на АГЛОН в общината. В Истанбул ти казах, че Етан излизаше с една руса мажоретка от отдела за инфопрестъпления, помниш ли?

— Смътно.

— Това е въпросната Уестхоф. Няколко дни след като Етан се премести при мен, тя ме причака в коридора пред кабинета ми, засипа ме с обиди и заплахи, направо беше пощуряла. Каза, че ще стъжни живота и на двама ни, ако не се откажа от Етан.

— Знаела ли е за него тогава?

— Не знам. По-скоро не. Защото ако е знаела, щеше да го използва още когато Етан се е опитал да скъса с нея.

— Може да го е използвала, но той да не ти е казал.

Това определено я накара да се замисли. Докато тя мълчеше и се взираше в нищото, Карл разкърши врата и раменете си — започваха да се схващат.

— Не, мисля, че по онова време не е знаела — каза накрая Севги. — Може да е подозирала нещо нередно. Ако трябва да съм съвсем честна, и аз бях започнала да се досещам още преди Киган да се появи и всичко да излезе на бял свят. Така де, това е от нещата, за които ние жените си фантазираме понякога, волно или неволно. Толкова много пропаганда, целяща да внуши страх. Всичките предупреждения и паниката, които всъщност са адски секси, всеки път, когато някой се измъкне от Симарон или Танана. „Истината за тринайските“, как да ги разпознаваме, по какво се различават от нормалните мъже. Предупредителни табели, безплатни телефонни линии за консултации, сайтове за публична информация, да не говорим за медийните циркове. Веднъж чаках при адвоката си и в едно женско списание прочетох статия, озаглавена „С тринайска ли спите — тринайсет признака, които ще ви подскажат отговора“. Всякакви простотии от този сорт.

Тя се размърда неспокойно в леглото си, толкова силни бяха обзелите я чувства. Дишането й беше хрипкаво и ускорено. Гласът й — нетърпелив.

— Не знам дали е знаела в началото, но много добре знам, че продължи да държи Етан под око. А после, след като се прецакахме с Киган, и особено след като решихме, че все пак ни се е разминало, тя реши, че е дошло нейното време.

— Знаеше ли за бременността ти?

— Да, ние не го и криехме. В края на третия месец вече ми личеше, а от четвъртия минах на половин работен ден. Знаела е, разбира се, всички знаеха. — Севги спря и изчака дишането й да се успокои. — Не беше в това въпросът. Истината е, че когато забременях, нещо в Етан се промени. Точно тогава започна да издирва генетичната си майка. И преди говореше често за това, че искал да знае коя е истинската му майка и така нататък, но когато разбрахме за бебето…

— Не сурогатната, така ли?

— Не. За него онова беше приключена история. Изобщо не искаше да я вижда. Дори не ми е разказвал за нея. Но си беше навил на пръста, че трябва да открие Пати. И бебето му даде начална скорост.

Карл съзря връзката.

— Мислиш, че е отишъл при Уестхоф за издирването?

— Не знам. Но е отишъл при някого в нейния отдел, в инфопрестъпления. Знам го, защото ми каза, че ще го направи. Те имат най-добрите компютри в града за подобно издирване, а Етан познаваше много хора там, не само Ейми. — Юмруците й се свиха върху завивката. — Ейми така или иначе е разбрала. Спря ме на улицата, поздрави ме за бебето и каза нещо, в смисъл че било много хубаво дето Етан се опитвал да се свърже със семейството си. Тогава предупредих Етан, но… — Тя завъртя глава. — Както казах, бяхме убедени, че всичко ще ни се размине.

— Има ли някакви конкретни доказателства, че именно Уестхоф е уведомила АГЛОН?

— Конкретни в юридическия смисъл ли? — Стори му се, че лицето й се разтяга в усмивка, но главата й оставаше в сянка и не можеше да е сигурен. — Не. Помниш ли, че ти казах как някой от участъка предупредил Етан, че идват да го арестуват?

— Да, от телефонен пост в централното управление.

— Да. — Сега наистина се усмихваше, макар и вяло. — Отделът по инфопрестъпления се намира в централното управление. Говорих с един сержант от отдела и той ми каза, че Ейми Уестхоф се държала странно през целия ден. Била разстроена от нещо, непрекъснато влизала и излизала от кабинета си. Обаждането е дошло от друг етаж на сградата, от празен офис на петия етаж, но тя лесно би могла да отиде там.

— Би могла. Нали каза, че Етан е имал много приятели в инфопрестъпления.

— Никой не е знаел за операцията на спецчастите. Никой освен онзи, който им е снесъл информацията.

— Етан имаше ли някакви приятели в командването на спецчастите? Или в общината, да речем?

— Да бе, и те ще изчакат до последния момент, преди да му се обадят. И ще прекосят целия град за тази цел, до полицейски участък в центъра и право в офис на петия етаж, за който случайно знаят, че е празен. Стига, Карл. Знаеш, че това е несериозно.

— И никой не проведе разследване?

Още една вяла усмивка.

— Никой не пожела. Първо, да предадеш тринайска на властите не е престъпление. По улиците и до днес изникват рекламни табели, които насърчават хората да изпълнят гражданския си дълг, всеки път, когато някой избяга от Симарон или Танана. Не забравяй също, че Етан беше ченге, а онзи, който го е издал, най-вероятно също е бил ченге. В полицията такива неща се покриват по най-бързия начин.

Той кимна. Стори му се, че навън започва да се зазорява.

— И ти си се решила да я убиеш. Да уредиш убийството й. Какво те спря?

— Не знам. — Тя затвори очи. Гласът й прозвуча тих и уморен от вложеното усилие. — Накрая просто не събрах смелост. Убивала съм хора при изпълнение на служебния си дълг, при самоотбрана. Но това е различно. Хладнокръвно. Изисква се хладнокръвие, което аз явно не притежавам.

Нощта определено отстъпваше. Сега Карл виждаше по-ясно лицето на Севги, виждаше по-ясно отчаянието й. Наведе се и я целуна нежно по челото.

— Опитай се да си починеш малко.

— Не можах — измърмори тя, сякаш обясняваше действията си пред съдия, или може би пред Етан Конрад. — Просто не можах.

 

 

Дойде Ровайо, неофициално, с цветя. Севги не се държа особено любезно. Шегите й за случайното чукане, изречени с хриплив шепот, не бяха смешни и никой не се засмя. Ровайо издържа стоически, остана колкото беше казала, че ще остане, накрая си тръгна с неискреното обещание да дойде пак. От погледа на Севги стана ясно, че изобщо не й пука ще се върне ли Ровайо, или не. Когато двамата излязоха в коридора пред стаята, Ровайо погледна Карл и въздъхна.

— Май не трябваше да идвам.

— Беше мило от твоя страна. — Затърси някаква друга тема, която да издигне щит пред истината, дебнеща зад вратата, през която бяха излезли. — Получихте ли нещо от местопрестъплението?

Ровайо поклати глава.

Единствените генетични следи са от вас двамата, от мъртъвците и от десетина дребни местни мошеници. Онбекенд сигурно се е бил намазал целият.

— Така си беше. — Карл възкреси спомените си от онази нощ и се изненада от гнева, появил се в комплект с едновременно познатото и непознато лице на Онбекенд. — Светлината направо се отразяваше в косата му, така се беше наплескал с гел. Нищо чудно, че криминалистите ви не са открили негов генетичен материал.

— Да. Което ме кара да се питам защо и Мерин не е прибягвал до същото, вместо да оставя следи навсякъде.

— Да бе, сигурно затова го хванахме толкова лесно.

Ровайо примигна.

— Виждам, че си в страхотно настроение.

— Извинявай. Напоследък почти не съм спал. — Хвърли поглед към затворената врата на болничната стая. — Искаш ли да изпием по едно кафе долу?

— Може.

Седяха един срещу друг на масата с издраскан плот в кафетерията и Карл я заразпитва механично за разкритията около „Котката на Булгаков“. Нямало кой знае какво. Онези от „Даскийн Азул“ държали на своето. Мерин, Рен и другите били обикновени наемни работници, узурпирали политиката и бизнес практиките на компанията за своите си незаконни цели. Всички опити за инкриминиране на собствениците или висшия мениджмънт щели да бъдат оспорени в съда, което на практика обезсмисляло усилията на ССР. Заповедите за обиск вече били оспорени, задържаните били освободени под гаранция и съдебната битка започнала.

— И най-вероятно ще загубим — гласеше киселата преценка на Ровайо. — Още в деня на арестите се появи някакъв мастит адвокат от Свободното пристанище. Цай ще ги гони до дупка обаче, направо е бесен. Но истината е, че никой не говори. До един са или прекалено уплашени, или прекалено самоуверени. Освен ако някой не реши да сключи сделка и да пропее, при това бързо, каузата ни е изгубена.

— Да. — Истината беше, че всичко това не го интересуваше.

Ровайо отпи от кафето си, изгледа го и каза:

— Ще те попитам само веднъж, защото знам, че е глупаво. Тук сигурни ли са, че не могат да надвият онова нещо, с което се е заразила?

— Да, сигурни са. Вирусът мутира толкова бързо, че могат само да го догонват. Още не е създаден н-джин с необходимия за тази цел капацитет за хаотично моделиране. Системата „Хааг“ е създадена да елиминира тринайски, а моята имунна система е почти два пъти по-ефикасна от вашата, така че е трябвало да измислят нещо наистина унищожително.

— Нищо никога не се променя, нали? — изсумтя Ровайо.

— Моля?

— Оръжейната промишленост, която си изкарва прехраната, като плаши всички ни. Знаеш ли, че преди двеста години са измислили съвсем нов вид патрони, защото вярвали, че обикновените не могат да убият чернокож с кокаин в кръвта?

— Чернокож?

— Да, чернокож. С черна кожа, като теб и мен. Първо набеждават чернокожите, че са основните дилъри и потребители на кокаин, и представят проблема като расов. След това решават, че им трябват по-големи патрони, защото всичките сме надрусани. — Ровайо направи широк жест, все едно представя нов продукт, и каза театрално: — Нека кажем добре дошъл на новия „Магнум“, калибър 357.

Карл се намръщи. Терминологията му беше позната само бегло.

— Говориш за нещо джизъслендско, нали?

— По онова време не е имало Джизъсленд. Говоря ти за патрон с голям калибър и специално покритие. Преди двеста години.

Той кимна и потърка очите си с палец и показалец.

— Да, извинявай.

— Същото нещо се случило преди четиристотин години. Този път с автоматичната стрелба. — Ровайо отпи от кафето си. — Някакъв си Пакъл патентовал задвижвана с манивела картечница, която да стреля с квадратни куршуми по настъпващите турски орди.

Карл се облегна назад.

— Будалкаш ме.

— Не. Въпросното изобретение уж стреляло с кръгли патрони срещу християни и с квадратни, ако насреща ти са езичници.

— Я стига! Не е възможно да са създали нещо толкова сложно по онова време.

— Естествено. Устройството така и не проработило. — Гласът й изведнъж натежа. — За разлика от „Магнум“ 357. И „Хааг“.

— Чудовища, а? — тихо каза Карл. — А ти откъде знаеш всички тези неща, Ровайо?

— Интересувам се от история — каза чернокожата жена. — Както аз виждам нещата, ако не знаеш нищо за миналото, нямаш бъдеще.

 

 

Аспирират дробовете й, опитват се да възстановят дишането й. Тя просто си лежи, докато те правят всичко това — преди да започнат, докато го правят и след това, — лежи в локвата на собственото си безсилие. Целият процес напомня за движенията на бебето в средата на бременността, но по-силно и много по-начесто, сякаш в пристъп на мъничък истеричен гняв.

Споменът предизвиква сълзи, но те изтичат от очите й толкова бавно, че чувството я е напуснало, преди да са спрели. Няма излишни течности.

Устата й е пресъхнала. Кожата й е суха като хартия.

Ръцете и стъпалата й са отекли и все по-безчувствени.

Когато действието на вливаните й ендорфини отслабне, Севги усеща придвижването на собствената си урина, следи я според леките болки от претъркване по пътя й към катетъра.

Стомахът й е празен и я боли. В същото време й се повръща ужасно.

Когато ендорфините, тези прекрасни хормони на щастието, се влеят отново в кръвта й, тя се връща мислено в градината или на нощния ферибот по вълните на Босфора. Черна вода и весели градски светлинни. Спохожда я ярка халюцинация, уви, само веднъж, как фериботът пристава в Кадъкьой и тя вижда, че Марсалис я чака там. Тъмен и притихнал под лазерните светлини на лампите.

Протяга й ръка.

После през дозата хормони на щастието изплува болка, повлича я назад като ръждиви вериги и внезапно я залива шеметен страх, когато си спомня къде е. Лежи изцедена, напоявана и обезводнявана с торбички. Чаршафи, които имат нужда от смяна, и призрачните стражи на медицинското оборудване наоколо. И през всичко това — раздиращата, непоносима, объркана ярост към собственото й тяло, внезапно превърнало се в капан.

 

 

Опитваше се да работи.

Севги през повечето време се носеше по вълните на ендорфина, който й осигуряваше относителен покой. Установил беше, че в тези периоди може да я оставя сама, да излиза и да разговаря с Нортън в чакалните или в притихналите през нощта болнични коридори.

— Днес следобед си спомних нещо — каза на Нортън. — Седях в стаята й и какви ли не глупости ми минаваха през главата. Тогава си спомних, че когато със Севги отидохме да говорим с Манко Бамбарен, той позна якето ми.

И вдигна ръката си с яркия кант по дължина на ръкава.

— Е, и? — попита Нортън, след като хвърли поглед на якето. — Стандартно за Републиката затворническо облекло, сигурно всеки престъпник в Западното полукълбо знае как изглеждат.

— Не е чак толкова стандартно. — Карл се обърна, та Нортън да види надписа на гърба. Служителят на КОЛИН вдигна рамене.

— Сигма. Нищо чудно. Знаеш ли колко затворнически контракти са сключили тези момчета в Джизъсленд? Сигурно са вторият или третият най-голям корпоративен играч в бизнеса с местата за лишаване от свобода. Напоследък участват в търговете и тук, по крайбрежието.

— Да, но Манко ми каза, че имал братовчед, който е лежал точно в този затвор, щатския на Южна Флорида. Информационното замъгляване около Исабела Гайосо може и да ни затрудни, вярно, но затворническите архиви едва ли ще се опънат толкова на н-джина. Ако открием въпросния братовчед, току-виж ни казал нещо полезно.

Нортън кимна и разтърка очи.

— Добре, ще видя какво може да се направи. Бог ми е свидетел, че някаква конкретна задача би ми дошла добре в момента. Знаеш ли как се казва?

— Не. Може фамилията му да е Бамбарен, но се съмнявам. Не останах с впечатлението да е от най-близките роднини на Манко.

— А кога е лежал знаем ли?

— Не, но едва ли е било отдавна. Сигма е поела щатския в Южна Флорида преди не повече от пет или шест години максимум. Манко позна якето, значи трябва да проверим този период.

— Или пък се е объркал и братовчед му е лежал в друг затвор на Сигма.

— Не мисля, че Манко Бамбарен има проблеми с паметта. Хората като него помнят до дупка, особено когато се отнася за семейството.

— Добре, остави го на мен. — Нортън погледна към стаята на Севги в дъното на коридора. — Виж, на крак съм от вчера сутринта. Трябва да поспя малко. Можеш ли ти да останеш при нея?

— Разбира се. Нали затова съм тук.

Нортън го погледна.

— Обади ми се, ако нещо…

— Да, ще ти се обадя. Върви да поспиш.

Само за миг нещо особено премина между двамата в слабо осветения коридор, нещо, което не се поддаваше на дефиниция. После Нортън кимна, стисна устни и тръгна към изхода.

Карл гледаше след него със скръстени ръце.

 

 

По-късно, докато седеше до леглото й под синкавата светлина на нощното осветление и в компанията на мълчаливите машини, му се стори, че усеща как Елена Агиере се промъква тихо в стаята зад гърба му. Не се обърна. Продължи да гледа восъчното, излиняло лице на Севги върху възглавницата, едва доловимото повдигане и спадане на гърдите й под чаршафите. Агиере сигурно се беше приближила достатъчно, за да сложи хладната си ръка на тила му.

— Чудех се кога ще се появиш — тихо каза той.

 

 

Севги изплува бавно от съня, събуди се сама, изхвърлена на брега от отлива на ендорфините, и с една особена яснота на мисълта разбра, че вече е време. Задушливият ужас от предишните дни си беше отишъл, беше се сринал сам в себе си поради липса на енергия, която да го поддържа. Сега, най-сетне, се чувстваше повече уморена, гневна и нещастна, отколкото уплашена. И я болеше.

Именно това беше чакала.

„Време е да вървя.“

От другата страна на прозореца утрото се бореше за надмощие. Мека коса светлина се промъкваше през пролуката на старовремските механични пердета. Чакането, помежду ендорфиновите приливи, нощта най-после да се извлече през вратата й се беше сторило като изпълнена с болка и унижение вечност. Полежа така още малко, гледаше как топлата кръпка слънчева светлина се мести по леглото й и мислеше, защото искаше да е сигурна.

Когато вратата се отвори и Карл Марсалис влезе, решението й беше все така твърдо и окончателно, както когато се беше събудила.

— Здрасти — тихо каза той. — Отидох да си взема един душ в банята в дъното на коридора.

— Щастливец си ти — каза тя гърлено и с потрес осъзна колко дълбока и горчива е завистта й към всички, които можеха да си позволят такова простичко удоволствие. В сравнение с това чувствата й заради забежката на Карл с Ровайо изглеждаха нищожни.

„Време е да си вървя.“

Той й се усмихна — може би остротата на гласа й му беше убягнала; или пък я беше доловил и пренебрегнал.

— Искаш ли да ти дам нещо? — попита.

Все този въпрос й задаваше. Тя задържа погледа му и кимна решително.

— Да. Искам да повикаш баща ми и Том.

Усмивката трепна и се изтри от лицето му. Той застина за миг, само я гледаше. После кимна и излезе.

Веднага щом Карл излезе, пулсът й се ускори, усещаше го в гърлото и слепоочията си. Подобно чувство беше изпитвала като новобранец в полицията, първите няколко пъти, когато й се беше налагало да вади оръжието си по време на патрул — внезапното, изкривяващо реалността усещане, което вървеше в комплект с напрегнатите ситуации малко преди нещата да излязат от контрол. Ужасът на последните изтичащи секунди, вкусът на безвъзвратното.

Докато Карл се върне с баща й и Том, вече беше преодоляла пристъпа.

— Изтърпях достатъчно — каза им с едва доловим глас като шумолене на сухи листа. — Искам да свърши.

Никой от тях не проговори. Едва ли бяха изненадани все пак.

— Татко, знам, че би го направил за мен, ако можеше. Както и ти, Том. Избрах Карл, защото той ще може, това е всичко.

Преглътна мъчително. Зачака болката в гърлото й да утихне. Тихото съскане и прещракване на медицинското оборудване беше единственият звук в притихналата стая. Откъм коридора долитаха шумовете на новия болничен ден.

— Казаха ми, че могат да ме поддържат така още месец и дори повече. Вярно ли е това, татко?

Мурад наведе глава. Опита се да каже нещо, но от гърлото му излезе само нечленоразделен стон. Кимна отсечено. Сълзи закапаха от очите му по чаршафите. И изведнъж Севги откри, че й е по-мъчно за него, отколкото за себе си. Разбра също, че страхът й се е стопил почти напълно, прогонен от болката, умората и яда й.

„Време е да вървя.“

— Не искам да продължавам така още месец — дрезгаво промълви тя. — Писна ми, нямам нерви повече. Карл, помниш ли как ти казах, че все едно стена връхлита отгоре ми?

Той кимна.

— Е, вече не връхлита. Влачи се едва-едва. Седя си тук, гледам в посоката, където трябва да отида, и пътят ми се струва непоносимо дълъг, изронен и грапав, и трябва да го измина пълзешком. Няма да го направя. Повече не искам да участвам в тази шибана игра.

— Сев, сигурна ли си, че… — започна Нортън, но не можа да довърши.

Тя се усмихна да го успокои.

— Да, сигурна съм. От доста време го обмислям. Уморена съм, Том. Писна ми през половината време да съм надрусана, а през останалото да се събуждам от болка и да осъзнавам, че, уви, още не съм мъртва. Време е да приключа, да се свърши веднъж и завинаги.

Обърна се отново към Карл.

— У теб ли е?

Той извади хлъзгавото бяло пакетче и й го показа. Светлината на укрепващото утро се отрази в лъскавата обвивка. Да се откаже от светлината щеше да е най-трудното. Тя се ливваше необуздано и танцуваше из стаята всяка сутрин, когато дръпнеха завесите, и заради нея почти си струваше да не е съвсем мъртва след поредната нощ. Пак в светлината се впиваше Севги със зъби и нокти, за да издържи дългите спадове и водовъртежи на сънищата и будуването нощем. Ако не беше светлината, отдавна да е сложила точка. Сигурно би издържала още няколко утрини, пак заради нея, ако не беше толкова дяволски уморена.

— Татко. — Гласът й беше толкова слаб и прекършен, че всяка дума й костваше усилия. — Ще ме боли ли?

Мурад се изкашля, гърлото му се беше стегнало. После поклати глава.

— Не, миличка. Ще е като… — Изскърца със зъби, за да не се разплаче. — Ще е все едно заспиваш.

— Това е добре — прошепна тя. — Малко свестен сън ще ми е от полза.

Потърси погледа на Карл. Кимна му. Гледаше го как отваря пакета. Ръцете му се движеха прецизно, докато отделяха компонентите на комплектчето. Сякаш не съзнаваше действията си — навярно беше правил същото на десетки бойни полета в миналото. Севги погледна Том Нортън и го видя, че плаче.

— Том — нежно каза тя. — Ела и ми хвани ръката. Татко, ела и ти. Не плачи, татко. Не плачете, моля ви. Трябва да сте доволни, че повече няма да ме боли.

Погледна Карл. При него нямаше сълзи. Лицето му беше като черен камък, докато приготвяше спринцовката. Вдигна я нагоре към светлината, а с топлите и загрубели пръсти на другата си ръка опипа меката свивка при лакътя й да намери вената. Срещна погледа й и кимна.

— Само ми кажи кога — прошепна той.

Тя плъзна още веднъж поглед по лицата на тримата. Усмихна се на всеки, стисна ръцете им. После отново погледна Карл, впи очи в лицето му и прошепна:

— Готова съм.

Той се приведе над нея. Севги усети мигновено убождане в ръката си, паузата, докато Карл вкара лекарството, и всепоглъщащата топлина на пръстите му, а после и убождането, и топлината изчезнаха. Той избърса с памуче мястото, пръсна й нещо хладно и притисна памучето. Тя протегна врат да скъси разстоянието помежду им и бръсна сухите си като пергамент устни по небръснатата му буза. Вдиша миризмата му и се отпусна назад. Прекрасна пощипваща топлина се разля по тялото й, прогонваше болката по пътя си.

Тя зачака онова, което идваше после.

 

 

Слънчева светлина отвън.

Искаше й се да погледне настрани към косия ъгъл, под който падаше светлината, но й се спеше твърде много, за да направи нужното усилие. Сякаш самите й очи отказваха да се размърдат. Беше като един уикенд в Куинс, когато беше съвсем млада, неделя сутрин е, точно след зазоряване, тя пролазва в леглото си, уморена до смърт след гребането цяла нощ по реката. Взели бяха такси на връщане и момичешката им врява постепенно беше утихнала до уморено спокойствие, докато се движеха по заспалите улици и слизаха една по една пред домовете си. Промъква се до тяхната къща, плъзва картата-ключ през четеца на ключалката и — както може да се очаква — заварва Мурад в кухнята, по пижама, вече е станал и се опитва да изглежда скандализиран, крайно неуспешно. Тя му мята една от дяволитите си усмивки, открадва си малко сирене и маслини от чинията му, отпива от чая в чашата му. Той заравя ръка в косата й, разрошва я леко, после я притегля за прегръдка. Мечешка прегръдка, плюс наболата му брада, която я дращи по бузата. После тя хуква по стълбите към стаята си, прозява се така, че й пукат ушите, и едва не се спъва в собствените си крака от умора. На площадката спира, поглежда назад и го вижда да стои долу и да я гледа с толкова обич и гордост, че тя забравя за умората си и сърцето й започва да препуска.

— Гледай да се наспиш, Севги.

Мята се в леглото си полуоблечена, мускулите я болят. Завесите не са дръпнати докрай и косата слънчева светлина се вмъква през пролуката, но няма начин това да й попречи, защото сънят буквално затваря клепките й. Няма начин…

Слънчевата светлина отвън.

Големите и малките болки — забравени. Следва дългото, стоплящо спускане към спокойствието.

А стаята и всичко в нея нежно изчезват, като Мурад, който затваря вратата на спалнята й.

 

 

Когато се свърши, когато очите й окончателно се затвориха и дишането й спря, когато Мурад Ертекин се наведе над нея, разтърсен от неудържими хлипове, потърси с пръсти пулс на шията й и кимна, когато се свърши и нямаше какво повече да прави там, Карл си тръгна.

Остави Мурад Ертекин да седи при дъщеря си. Остави Нортън да стои и да трепери, като бодигард с висока температура, отказал да напусне поста си. Остави ги и тръгна по коридора сам. Сякаш газеше през висока до коленете вода. Хора минаваха край него, повечето правеха крачка встрани, стреснати от застиналото му лице и целенасочената му походка. Зад него не избухна паника, не се разтичаха лекари и сестри — Мурад знаеше как да заобиколи протоколите на медицинското оборудване, за да не се разпищят тревожно, когато жизнените показатели на Севги се сринеха изведнъж.

Така или иначе, скоро щяха да разберат. Нортън беше обещал да се оправи с ръководството на болницата. Това беше по неговата част. Карл беше свършил своята — направил беше онова, което умееше най-добре.

Вървеше към изхода.

Спомените подтичваха след него, от страх да не изостанат.

— Не знам какво има отвъд — казва тя, когато лекарството започва да действа. — Но ако поне малко прилича на това, значи става.

А после, когато клепачите й натежават:

— Ще се видим в градината, нали така, рано или късно.

— Да, с плодовете и поточето под натежалите клони — казва й той, макар че устните му са изтръпнали и почти не ги усеща. Гласът му изведнъж е предрезгавял. Сега само той й говори. Нортън стои мълчалив и вдървен, безполезен. Мурад Ертекин е паднал на колене до леглото, притиснал е лице в ръката на дъщеря си и сдържа сълзите си с цената на усилие, което го разтърсва при всяко вдишване. Карл мобилизира докрай силите си, за да не млъкне и той. Стиска ръката й. — Спомняш ли си, Севги? Слънчевата светлина през клоните.

Тя също стиска ръката му, едва-едва. Засмива се, макар звукът да е толкова тих, че само напомня на звук.

— И девиците. Не забравяй за тях.

Той преглъща с усилие.

— Да, гледай да остане някоя и за мен. Ще дойда при теб, Севги. Ще те настигна. Всички ще дойдем.

— Шибаните девици — сънено мърмори тя. — Кому са притрябвали? Трябва да ги учиш на всяко шибано нещо…

А после, накрая, точно преди дишането й да спре:

— Татко, той е добър човек. Чист човек.

Той отвори със замах вратите на отделението и продължи нататък, хората по коридорите бързаха да му направят път. Намери стълбите и хукна надолу, търсеше изход.

Макар да знаеше, че изход няма.