Ричард Морган
Вариант 13 (48)

46.

Обсъдиха го в градината.

По молба на Севги Ертекин, която не желаеше да я изключват от обсъжданията. „Това разследване все още е мое, по дяволите“, каза твърдо, когато Нортън се опита да възрази. Сигурно така е по-добре за нея, мислеше си Карл, поне й отвлича мислите от предстоящото, а и по всичко личеше, че или вече е прочела творенията на ал-Нафзауи, или окончателно й е писнало от тях. Така че седяха на дървените столове под меката слънчева светлина, слушаха песента на потока и се преструваха, че на Севги не й предстои близка среща със смъртта.

— Шибаното й нарисувано лице — избухна тя, когато Карл им разказа за снощната си среща. — Тая кучка ми извъртя същия номер на „Котката“. Изскочи иззад една колона и се блъсна в мен. Тя трябва да е била. Защо ги прави тези работи, по дяволите?

— За да ни подслушва — каза Карл. — Снощи, веднага след злополучния ни сблъсък, отидох в Алкатрас. Опитах се да сляза в защитените офиси и алармите направо пощуряха. Техниците намериха в якето ми микрофон. Колкото главичка на топлийка и с покритие, което си мени цвета като хамелеон. Прилепва се при удар, а батерията му на практика е вечна.

— Значи и някъде по моите дрехи има такова чудо.

— Най-вероятно да.

— Значи излиза, че Рен още е в играта? — Нортън се намръщи. — Не ми се връзва, честно. Нормално би било да си плюе на петите. Да се добере до Свободното пристанище за нови документи и лицева промяна.

Карл поклати глава.

— Рен е умна. Защо да се подлага на хирургична интервенция, когато може да се наплеска с три слоя грим и да нахлупи перука?

— Да — горчиво каза Севги. — Уличните артисти в този град с лопата да ги ринеш. Истинска напаст.

— Това не обяснява защо още е тук — отбеляза Нортън. — Ако първоначалната й задача е била да съдейства на Мерин, вече би трябвало да е останала без работа, ако питате мен.

— Казах ви, че това не е краят — възрази Карл. — Елиминирахме Мерин по-рано от планираното, но като се изключи това, нещата им се движат точно според плана.

Нортън го изгледа със съмнение.

— Да, но според какъв план, това е въпросът — каза Севги. — Ти казваш, че Гутиерес е бил нает да върне Мерин като един вид наемен убиец на марсианските фамилии, който да отмъсти за насилието през седемдесетте. Манко Бамбарен се включва в операцията, защото една промяна по върховете ще му е от полза, ще му даде шанс да издои максимално връзките си с корпорациите от Инициативата. Само че вместо да елиминира босовете в Лима, Мерин избива двайсетина случайно подбрани граждани от Джизъсленд и Ръба. В това няма никакъв смисъл.

— Гутиерес си е мислел, че изпраща наемен убиец на фамилиите. — Карл превключи на по-висока скорост, наближаваше разкритието. — Само че тук на преден план са излезли други неща. Първо, ролята на Бамбарен не се ограничава само с бизнес интересите му.

Нортън за пореден път вдигна вежда.

— Тоест?

— Тоест генетичната донорска майка на Мерин, Исабела Гайосо, е и истинската майка на Манко Бамбарен. Бамбарен и Мерин са братя.

Севги го зяпна.

— Айде стига бе!

— Да, така е. Исабела Ривера Гайосо от гетата в Арекипа дава генетичен материал на военен медицински екип, който обикаля района заедно с „Еленсис Хол Генентех“ на лов за яйцеклетки. Плащат й петдесет долара. Тя им казва моминското си име, сигурно защото я е било срам. Явно им е дала и фалшив осигурителен номер, защото онзи, който се пази в архивите на „Еленсис Хол“, не ни доведе доникъде. Или пък там са объркали нещо. По онова време може и да не са поддържали толкова педантично архивите си. Така или иначе, целият проект е бил неофициален. Черно на бяло проектът „Поборник“ не е съществувал.

— Това не го вярвам — спокойно каза Нортън. — Все щеше да излезе нещо при търсенето с н-джин.

— Е, да, би могло, ако информацията не е била съзнателно преиначавана през онези години. Както вече ти казах, Севги, по онова време всички ние бяхме призраци. Нищо конкретно, нищо, което някой нахъсан журналист да разрови. А и димната завеса е била направена с н-джинове от първо поколение, така че е била почти непробиваема. След доклада „Якобсен“ част от мъглата се вдигна, но в по-голямата си част архивите на проект „Поборник“ все още са собственост на Конфедеративната република, а по времето, когато се създаваше АГЛОН, те не бяха особено склонни да съдействат. Нашите момчета от „Секретни проучвания“ редовно изравят по някоя кирлива риза, която американската армия е заровила някъде и после съвсем е забравила за нея.

— Дори да е вярно, ти как го научи?

— Помолих едно от момчетата в отдела за секретни проучвания. Миналата нощ се е поровил — в Европа беше ден тогава — и тази сутрин ми се обади точно преди да си легне. Каза, че вероятно е имало и външни опити да се прикрият нещата, евтини инфохакерски номерца, сигурно Бамбарен се е опитал да погребе нелицеприятната семейна история, след като се е сдобил с достатъчно влияние. Фактът, че собствената му майка е съдействала на американците и че си е отворила краката за тях чак до яйчниците, така да се каже… едва ли е нещо, което да включиш в автобиографията си, ако си решил да растеш в йерархията на тамошните престъпни синдикати.

— И как този твой колега е направил нещо, което не можаха да направят нашите н-джинове? — изсумтя Нортън.

— Ами, причините са две. Първата е, че аз бях подхванал нещата от другия им край. Сетих се за нещо, което ми каза Бамбарен, нещо за кръвното родство. Започнах от това и помолих моя човек да проучи Гайосо. С други думи, бях направил връзката предварително. Вашите н-джинове сигурно биха го подхванали от другия край, с едрото гребло през общия инфопоток и с Мерин като отправна точка, после филтър за съотносителност и накрая по-детайлно търсене. Н-джиновете не са хора, скоковете на мисълта не са им по силите. Както казах миналата седмица, интуицията „Ярошанко“ е нещо прекрасно, но трябва да й дадеш отправна точка, от която да триангулира. Инфогреблото на вашите н-джинове зависи от филтрите, които сте им задали, а те най-вероятно са били свързани с Марс или с щатовете на Ръба.

— Да, както и с проекта „Поборник“.

— И с „Поборник“, естествено. Но помисли си какво означава това — наистина ли смяташ, че един претърсващ протоколите на проекта „Поборник“ н-джин би обърнал внимание на родителския генетичен материал? Става дума за хора, които никога не са се срещали с поколението си, никога не са имали нищо общо с децата си. В случая с Гайосо става дума за жена, която дори не е била в същата страна, не се е приближавала на по-малко от хиляда километра до онова, което са произвели от яйцеклетката й. Генетичният материал е безбожно евтин дори сега, когато „Якобсен“ е в сила. А по времето, за което говорим, е било още по-лошо. Никоя машина не би погледнала на това като на полезна улика, този факт никога не би преминал през филтрите й, за да бъде проучен детайлно. Необходимо е предварително да се знае, че гените, които Исабела Гайосо е предала на сина си, са важни сами по себе си, та н-джинът да направи последващата връзка на база на тази въведена му информация. А и, както вече казах, Исабела никога не се е приближавала до Мерин.

Нортън се намръщи.

— Чакай малко. Имаше една операция в Боливия, нали така? През осемдесет и осма, осемдесет и девета?

— Осемдесет и осма — каза Севги. — Аржентина и Боливия. Но участието на Мерин е под въпрос, голяма част от данните навеждат на мисълта, че изобщо не е бил там. Освен това има информация, че е командвал полк в Кувейт долу-горе по същото време.

— Да, но ако все пак е бил там? — настоя Нортън, внезапно ентусиазиран. — Това би било точка на контакт. Може би точно тогава Бамбарен е разбрал, че има брат, за когото не знае, и…

— И какво, Том? — Севги поклати раздразнено глава. — Срещат се, пият по няколко бири и Мерин поема обратно за поредната омиротворителна мисия. След шест години отива на Марс, а дванайсет години след това някакъв главатар на марсианска фамилия забърква безумен план за отмъщение, избира Мерин за работата, а Мерин изведнъж си казва: „Ей, ама аз имам брат на Земята, той може да ми помогне“. Стига, не може да е така. Трябва да има нещо друго, нещо, което навързва нещата логически.

— Може би има — каза Карл. — Казах, че има две причини вашите н-джинове да се провалят, а моят човек — не. Е, втората причина е, че прикриването на информация не датира само от времето; когато Мерин е бил заченат и роден. Далеч по-сериозните опити в тази посока са с по-скорошна дата. Не знам кой е, но определено има някой, който дава мило и драго да държи всичко това под похлупак.

— Някой, който използва Кармен Рен — замислено каза Севги. — Използва я активно.

— Добро заключение — призна Карл.

— Унищожиха ли микрофончето от дрехите ти?

— Не, запазиха го. Сигурно бихме могли да го използваме. Да примамим Рен. Само че тя е твърде умна и едва ли ще се хване. След толкова дълго мълчание със сигурност е разбрала, че сме го намерили.

— И какво ни остава в такъв случай? — попита Нортън.

— Остава ни Бамбарен — отвърна Карл. — Отиваме при него, стъпваме му на врата и натискаме, докато не ни каже всичко.

— А Онбекенд? — попита Севги със странна светлинка в очите.

Мълчание. Нортън побърза да го запълни:

— Това го проверих още вчера. Говорих с Койл. В архивите няма нищо, което да съвпада с даденото от вас описание. Но Онбекенд е холандско име, използва се за всички, които си нямат собствена фамилия, която да бъде вписана в документите за самоличност. — Той се намръщи. — На практика означава „неизвестен“.

Севги се изсмя горчиво. Звукът приличаше повече на кашлица, отколкото на смях.

— Върхът, няма що.

— Да. И по всички личи, че доста индонезийци са се сдобили с него през последните стотина години, защото не са имали фамилни имена, така както го разбират холандците. Доста популярно име по цялото Тихоокеанско крайбрежие през последните…

Млъкна, преди да е завършил, защото кашлицата на Севги не беше спряла. Напротив, усили се неимоверно, ехо от стимулите във виртуалния формат, които провокираха истинска реакция в болничното й легло. Стана толкова силна, че я преви почти на две в стола, наруши концентрацията й дотам, че виртуалният й образ започна да се губи като на стар телевизор със слаб сигнал. Карл и Нортън се спогледаха мълчаливо.

Образът на Севги примигна още веднъж, после се задържа. Тя си пое свистящ дъх и изглежда, овладя пристъпа.

— Как си, Сев?

— Зле съм, мамка му! — Вдиша с мъка. — Нали умирам, по дяволите! Извинявай, ако това ти създава проблеми.

Карл погледна Нортън и се изненада от внезапния си пристъп на съпричастие.

— Дали да не направим малка почивка? — предложи тихо.

— Не, не… — Севги затвори очи. — Извинявай, Том. Нямах право да ти се сопвам така. Прости ми. Вече съм добре. Да се върнем на Онбекенд.

Направиха го, повече или по-малко, но инцидентът остана да виси между тях като чуждо присъствие. Разговорът вървеше бавно и все по-предпазливо, а накрая съвсем се разпадна. Севги не смееше да погледне Нортън, само седеше и кършеше пръсти в скута си, докато накрая служителят на КОЛИН не си тръгна под претекст, че трябва да се обади в Ню Йорк. Изключи се от в-формата с нескрито облекчение. Карл седеше и чакаше.

Севги си чоплеше ноктите. Накрая все пак вдигна очи към него и каза тихо:

— Благодаря, че остана.

Той кимна към градината около тях.

— По-хубаво е от парка пред болницата. Там е прекалено подредено. А тук се чувствам като у дома си — прилича ми на английска градина.

Севги се засмя, този път по-предпазливо.

— Баща ти пристигна ли? — попита я Карл.

— Да — каза тя и кимна отсечено. — Тази сутрин дойде да ме види. В болницата, не във виртуалния. Дали са му апартамент в служебните общежития. Изключение като за колега.

— Или влиянието на КОЛИН.

— Е, да. Това също.

— И как мина?

Тя поклати глава.

— Не знам. Той… сещаш се, много плака. И двамата си поплакахме. Извини ми се за всичките ни скандали покрай Етан, за това, че се отдръпна от мен. И за други неща. Но…

— Да?

Тя го погледна в очите.

— Много ме е страх, Карл.

— Разбирам.

— Аз… виждаш ли, все сънувам, че е станала грешка. Че не е стрелял с „Хааг“. Или че не съм чак толкова зле, че имат антивирусен препарат, който да се справи със заразата. Или че всичко е било само сън и се събуждам в Ню Йорк, чувам шумотевицата на пазарчето пред нас… — Очите й плувнаха в сълзи. В гласа й се промъкна отчаяна, болезнена нотка. — А после се събуждам наистина и откривам, че съм тук, в шибаното болнично легло със системите, мониторите и всичкото им шибано оборудване плюс досадни роднини, които не искам да виждам. И умирам. Умирам, Карл.

— Знам — каза той и гласът му прозвуча кухо и глупаво в собствените му уши. Не знаеше какво да каже, как да я утеши.

Тя преглътна.

— Винаги съм си мислила, че ще е като врата, като да застанеш пред праг, който трябва да преминеш. Но не е. Не е. Прилича повече на стена, която връхлита насреща ми, а аз съм завързана за седалката, не мога да помръдна, не мога да стигна до контролните бутони, нито да избягам. Просто ще си седя и ще чакам да умра.

Стисна зъби и впери празен поглед към моравата. Ръцете й се свиха в юмруци в скута. Отпуснаха се, после пак се свиха. Той я гледаше и чакаше.

— Не искам да тръгваш след Бамбарен и Онбекенд — тихо каза тя. Все още гледаше към окъпаната в слънце зеленина. — Не искам и ти да свършиш така, като мен.

— Севги, всички свършваме, рано или късно. Аз просто ще трябва да те настигна.

— Да, само че има различни начини да ме настигнеш. Метода „Хааг“ не ти го препоръчвам.

— Мога да се справя с Онбекенд.

— Сериозно? — Тя го погледна. — Ако не се лъжа, при предишната ви среща се наложи да ти спасявам задника.

— Е, сега ще съм по-предпазлив.

Севги издаде гърлен звук, който може и да беше смях.

— Не схващаш, нали? Не ме е страх, че Онбекенд може да те убие. Моето си е чиста проба егоизъм. Страх ме е, че няма да се върнеш. Страх ме е, че ще ме оставиш тук, да умирам час по час и да няма кой да ми помогне.

— Вече ти казах, че ще остана.

Тя не го слушаше. Вече и не го гледаше.

— Братовчедка ми умря по този начин, тогава бях малка. Умря пред очите ми. Полово предаван вирус, от хипереволюиралите. Хванала го от някакъв войник, който пък се заразил, докато участвал във военна кампания на изток. Нищо не можаха да направят. Не искам да преживея същото. Мъките й бяха страшни.

— Добре, Севги, Добре. Никъде няма да ходя. Тук съм. Но мисля, че е крайно време да ми позволиш да те видя наистина. В отделението.

Тя потръпна. После поклати глава.

— Не, рано е. Още не съм готова за това.

— Престоят във виртуална среда натоварва излишно нервната ти система. Подлага организма ти на стрес.

— Само това знаеш, по дяволите! Искаш ли да ти кажа какво е стрес? Ще ти кажа. Стрес е да лежиш в онова скапано легло, да зяпаш тавана и да слушаш машините, към които са те вързали, да усещаш как дробовете ти се задръстват, въпреки че са те надупчили като игленик, да те боли цялото тяло и да не можеш да помръднеш, освен ако някой не дойде да го направи вместо теб. В сравнение с онова — тя махна вяло към градината — това тук е истински рай.

После пак се загледа в провисналите клонки и потъна в мълчание.

— Казват, че е градина — прошепна накрая тя. — Раят, имам предвид. Градина, пълна с плодове и ромонещи потоци.

— И девици. Нали така беше? По седемдесет девици на всеки или нещо такова?

— Това е само за мъжете, и то ако са умрели за вярата. — Севги изхъмка. — Абсолютна простотия. Ислямска пропаганда за малоумници от пустинята. Никой в модерния мюсюлмански свят с поне две мозъчни клетки в главата отдавна не вярва на тия глупости. А и на кого са притрябвали девици, по дяволите? Трябва да ги учиш на всичко. Все едно правиш секс с манекен от някоя витрина, на който са му изгорели двигателните вериги.

— Като те слушам, май говориш от собствен опит — каза Карл, доволен от смяната на темата и решен да се възползва от това докрай.

И успя да я накара да се усмихне.

— Открехнала съм един-двама на млади години. А ти?

— Не ми е известно такова нещо.

— Не може така, всеки трябва да положи малко общественополезен труд. Все някой трябва да, свърши и тая работа.

Той сви рамене.

— Е, кой знае, може пък тепърва да се прежаля и да дам своя принос на стари години.

Усмивката й повехна, засенчена от мисълта за бъдещето, като преминаващ над слънчева поляна облак. Потръпна и изгърби леко рамене. Той се прокле мислено за издънката.

— Четох някъде — тихо каза тя, — че след трийсет или четирийсет години ще има толкова мощни виртуални формати, че ще може да се живее в тях. Сещаш се, н-джинът просто копира цялото ти съзнание във формата и после те включва като част от системата. Седират тялото ти и ти просто преминаваш отвъд. Казват, че хората биха могли да продължат да живеят във виртуалната среда дори след като истинското им тяло умре. Четирийсет години, така казват, а може и по-малко. — Усмихна се отчаяно. — Макар че за мен така или иначе ще е късно, нали?

— Виж, на теб не ти трябват такива работи — каза Карл, търсеше трескаво някакъв отговор. — Ти отиваш право на небето, нали така? В рая, както сама каза.

Тя поклати глава.

— Аз май не вярвам много-много в рая, Карл. И ако трябва да съм честна, мисля, че никой не вярва наистина в тези неща. Дълбоко в себе си усещаме, че това са врели-некипели. Затова сме толкова нахъсани да разпространяваме идеята за отвъдното, да я натикаме в гърлата на другите. Защото ако не можем да убедим другите, как ще потъпчем съмнението в собствените си сърца? А това съмнение… е студено. — Погледна го в очите и потръпна, сякаш да илюстрира думите си. Гласът й спадна до шепот: — Като в парка през ноември. Когато усещаш приближаването на зимата.

Той стана и отиде при нея, прегърна я, доколкото го позволяваше форматът, прегърна я здраво въпреки неестествено притъпеното усещане, като през дебели ръкавици, като хлъзгав плюш, като нищо истинско. Нямаше го усещането за топлина, но когато тя потръпна отново, той все пак я притисна по-силно и прислони главата й на гърдите си, за да не види тя болезнената линия на челюстта му и стиснатите на черта устни.

„Когато усещаш приближаването на зимата.“