Ричард Морган
Вариант 13 (45)

43.

Зората пролази по кампуса на Станфорд като предпазлив художник, който добавя цветове в монохромния сумрак и те се преливат през отсенки на сивото към ясното утринно синьо, наслагват бежово по болничните сгради, пласт след пласт от горе на долу. Живите плетове и дърветата в градините си връщаха зеленото и по чакълените алеи започнаха да се появяват хора, поединично или по двойки. Някои поглеждаха чернокожия мъж, който седеше сам на пейката, но нито един не спря. Някаква особена неподвижност се излъчваше от мъжа и прекършваше в зародиш всеки импулс за човешки контакт, дори караше хората да снишават глас. Онези, които работеха в спешните и интензивните отделения на медицинския център, от пръв поглед разбираха за какво става въпрос. На пейката седеше човек, когото оперираха без упойка — отделяха го бавно с трион от друго човешки същество, което лежеше някъде в болницата.

Откъм магистрала 101 звукът от профучаващите нарядко през нощта автомобили постепенно нарастваше до постоянно фоново жужене. Птичите песни придобиваха собствено значение като чуруликащ звуков контрапункт, като шепи цветни камъчета, посипвани върху широката сива лента на конвейер. Човешки гласове се плисваха помежду другото, все по-силни и все по-често, стъпки хрущяха по чакъла все едно някой копаеше гроб. Денят щурмуваше стените, които Карл беше издигнал около себе си, през студените часове, смазваше и трошеше простотата на бдението му с досадните си детайли. Той вдигна поглед от отломките с тиха и неутолима омраза към всичко, което очите му виждаха и ушите му чуваха.

— Е, доволен ли си сега?

Нортън стоеше пред него, но извън обсега му. Беше спал някъде с дрехите, дори марстехските му дънки бяха омачкани.

Изглежда, наистина очакваше Карл да му отговори.

— Не. А ти?

От другата страна на алеята имаше каменна пейка, същата като тази, на която седеше Карл. Нортън отиде и седна на нея.

— Това няма да ти се размине — каза хладно. — Ще се погрижа да те върнат в щатския на Южна Флорида. Ще се погрижа да те изпратят в Симарон или в Танана и да останеш там до края на шибания си живот.

Ако се съдеше по вида му, бая си беше поплакал. За миг го преряза завист.

— Как е тя? — попита Карл.

— Не ми се прави на интересен. Смотаняк смотан.

Мрежата се разбуди от бездните на отчаянието му. Той вдигна ръка и посочи Нортън с пръст.

— Не си насилвай късмета, Нортън. В момента определено имам нужда да убия нещо и нищо не пречи това да си ти.

— Взе ми думите от устата. — Нортън сведе поглед към собствените си ръце, сякаш преценяваше доколко са подходящи за задачата. — Но това няма да помогне на Севги.

— Нищо няма да помогне на Севги, самодоволно копеле такова! — Имаше някакво брутално удоволствие в изръмжаните думи, все едно прехапваш със зъби херпеса си, докато не се спука и не закърви. — Не ти ли казаха? Простреляна е с „Хааг“.

— Да, казаха ми. Казаха ми също, че Станфорд разполага с най-добрата клиника за възстановяване на имунната система по целия Западен бряг. Върхови технологии.

— Няма значение. Вирусният комплекс в биозаряда е бил „Фолуел“. Само смъртта може да го спре.

— Защо не се откажеш тогава? Хайде, върви си. Типично по британски, нали?

Карл го гледа втренчено две секунди, изсумтя отвратено и извърна очи. Млада жена мина по алеята, тикаше велосипед. На малката й черна раница имаше значка с усмихнато личице, което намигаше с безмилостното си жълто под свежата утринна светлина. „Какъвто и да си — жизнерадостно съветваше крещяща лепенка над значката, — бъди добър.“

— Нортън — тихо каза той, — как е тя?

Служителят на КОЛИН поклати глава.

— Стабилизирали са я. Само това знам. Включена е към н-джин, който картографира вирусния щам.

Карл кимна.

Седяха и мълчаха.

Накрая Нортън попита:

— Колко й остава?

— Не знам. — Карл си пое рязко дъх. После го издиша на пресекулки. — Не много.

Още мълчание. Още хора минаха между тях, заети с личните си разговори. Със собствения си живот.

— Марсалис, как изобщо се е добрал до „Хааг“ онзи тип? — В гласа на Нортън се бяха промъкнали пискливи, отчаяни нотки, като на дете, което негодува заради несправедливо наказание. — Доколкото знам, са незаконни навсякъде, дори на черния пазар се намират трудно и на невероятно висока цена. В лоши ръце са смъртно опасни. Едва ли има повече от двеста души на планетата, които имат разрешително за „Хааг“.

— Да. А ти току-що описа най-желания предмет за всеки мъж с повечко тестостерон в кръвта. — Карл почерпи от страничните детайли като жаден за топлина човек, който свива шепи над загасващите въглени от догарящ огън, благодарен за възможността да отклони поне за миг мислите си в друга посока. — „Хааг“ е безкрайно привлекателен за всеки, който има дори слаб интерес към оръжията. Познавам един тип в Тексас, който веднъж ми предложи половин милион долара за моя. Пари в брой.

— Добре, виж. — Нортън разтърка енергично лицето си, сякаш му идеше да си издере очите с пръсти. — Да кажем, че този тип, този Онбекенд, се е сдобил някак с „Хааг“, защото от това му се втвърдява оная работа. Взема го, когато трябва да изпълни поръчка, която носи риска за арест или престрелка със ССР, и точно преди да започне екшънът, го оставя в колата? В това няма никакъв смисъл.

— Напротив, има. — Беше разполагал с цялата нощ да премисли случилото се, докато седеше на един стол пред интензивното отделение и напасваше необратимия ход на събитията, докарали Севги Ертекин до животоподдържащата камера от другата страна на биозапечатаните врати. Малко преди зазоряване беше открил отговора, който се втренчи в него с кухите си очни дупки и го прогони от чистите коридори към просветляващите в сиво градини отвън. — Онбекенд е купил хаага за мен, защото е мислел, че ще са наложи да ме изведат от хотела и да ме закарат някъде, където да инсценират самоубийството ми. Не е можело просто да ме убият, защото се опитват да отклонят трайно вниманието от себе си. Не са можели и да ме седират, защото това е щяло да излезе наяве при евентуалната ми аутопсия. Целта му е била да ме изведе в пълно съзнание, а това не е лесно, когато си имаш работа с тринайска. Ние не се плашим лесно и като цяло не ни е чак толкова страх от смъртта. Но има различни начини да умреш. Сигурно бих си пробвал силите срещу всяко обикновено оръжие, та дори шансовете за успех да са минимални. Но не и срещу „Хааг“.

— Това той ли ти го каза? Че смята да инсценира самоубийството ти?

— Да, той ми го каза. — Карл се вгледа в спомените си за случилото се. — Но извън онова, за което го бяха наели, Онбекенд чисто и просто ме мрази. Не е нещо ново за мен, стандартна реакция на всички тринайски. Но неговото отиваше по-далеч. Искаше да ме унижи максимално, преди да умра. Искаше да знам колко глупаво съм постъпил, колко много ме превъзхожда. Колко жалък ще изглеждам с пръснат от собствената ми ръка мозък.

— Но са се отказали от самоубийството.

— Да. — Карл си пое дълбоко дъх. Споменът за презрението на Онбекенд го преряза като с нож. — Оказало се е ненужно. Видели са накъде отиват нещата в бара и са променили плана си. Преценили са, че спокойно могат да инсценират смърт при кръчмарско сбиване. Хаагът вече не им е трябвал, за да ме сплашат, а би било глупаво да ме убият точно с такова оръжие. Затова Онбекенд го е оставил в сълзата и по-късно е стрелял с него по Севги просто защото не е имал нищо друго подръка.

Нортън го гледаше втренчено.

— Това сигурно ще й е голяма утеха.

Карл издържа погледа му.

— Искаш да обвиниш мен ли, Нортън? Трябва ти мишена за безсилния ти мъжкарски гняв? Давай, чувствай се свободен да ме мразиш. Свикнал съм и даже няма да усетя допълнителната тежест. Само не си насилвай късмета, защото съм уморен и ще те скърша на две, ако преминеш границата.

— Ако не беше…

— Ако не бях излязъл, щеше да е различно. Знам. Щяха да ме сгащят в хотела, да ме изведат, но Севги Ертекин пак щеше да е там, защото тя, Нортън, е идвала при мен. Може би именно това не ти дава мира, а?

— О, я се разкарай. — Но го каза вяло и без хъс, а после отклони поглед.

— Искаш ли да знаеш истината, Нортън? Защо е идвала при мен?

— Не, не искам.

— За да изчисти името ти.

Служителят на КОЛИН го погледна отново, сякаш Карл току-що го беше шамаросал.

— Какво?!

— Аз ти нямах доверие, Нортън, вярвах ти колкото на джизъслендски президент, който прави обръщение към нацията. Скейтърите пред дома на Севги онази сутрин, спомняш ли си? Само ти знаеше къде съм останал да пренощувам. Реших, че заличаването ми от пейзажа по някакъв начин влиза в дневния ти ред.

— Какво?! Нали именно аз те измъкнах от затвора бе, Марсалис. Идеята беше моя, аз настоях и аз го уредих. Защо, по дяволите, ще…

— Чакай-чакай, по-спокойно. Ако искаш, наречи го пристъп на параноя. — Карл въздъхна. — Както и да е, снощи се обадили на Севги от нюйоркската полиция да й кажат, че са хванали третия скейтър и той е проговорил. Не аз съм бил целта им, а Ортис. Севги е идвала да ми го каже, защото се вбесяваше от намеците ми за двойната ти игра.

Нортън не каза нищо.

— Сега по-добре ли се чувстваш?

— Не — прошепна той.

— Севги и за миг не прие на сериозно подозренията ми, като хипотеза дори. Удари ми шамар, когато се опитах да я убедя. Не знам дали двамата някога сте имали нещо…

— Не сме. — Двете кратки думи бяха накъсани, чупливи.

— Щом казваш. Каквито и да си били отношенията ви обаче, очевидно са пуснали дълбоки корени.

Дълго мълчание. Нортън плъзна поглед по градината, сякаш някакво обяснение можеше да виси сред храстите или да му намига откъм струите на фонтана.

— Била е ченге — измърмори накрая. — От две години работеше за КОЛИН, но мисля, че така и не се промени.

— Да, била е ченге. И точно затова те подкрепи, теб, своя партньор, и дори не пожела да ме изслуша. Пак заради това е тръгнала след Онбекенд, и пак заради това я простреляха.

Още тишина. Слънчева светлина пропълзя до основите на сградите и позлати чакъла. Вече се усещаше и топлинка покрай светлината. Неколцина студенти минаха забързано по алеята, изглежда, закъсняваха за някъде. Жена в синя лекарска престилка тръгна към тях откъм сградата на интензивното отделение.

— Кой от вас е Марсалис? — попита строго. Китайските й черти под късата черна коса бяха като размазани от умора.

Карл вдигна ръка. Лекарката кимна.

— Елате с мен. Тя пита за вас.

Нортън погледна встрани.

 

 

В-форматът беше истинско произведение на изкуството й му отне по-малко време от обикновено да придума нервната си система към необходимото отпускане и приемане на илюзията. Очите му се отвориха зад плъзгащи се стъклени врати. От другата страна имаше градина, не толкова подредена като онази в реалния живот, където беше седял допреди малко. Тук имаше бордюр от пищна зеленина около прясно окосената морава, високи папрати и спускащи се като завеси лиани, а по-назад — високи, прави като свещ дървета. В средата на моравата имаше два дървени шезлонга.

Севги Ертекин седеше в единия, облечена с широко синьо кимоно с бродирани арабски символи, и го чакаше. В скута й имаше книга, но Севги не четеше, а я беше затворила, пъхнала пръсти между страниците, главата й беше леко килната, сякаш слушаше нещо. Погледът й също беше съсредоточен, все едно гледаше към друг човек, който също като него чакаше, но в другия край на градината.

Стъклената врата се плъзна безшумно и той мина през нея. Движението привлече погледа й или пък системата беше направена така, че да оповестява появата на посетител с камбанка. Видя го и вдигна ръка за поздрав.

— Хубаво е, нали? — извика му. — Тук явно не пестят средства за умиращите служители на КОЛИН.

— И аз стигнах до същия извод. — Той се приближи и сведе поглед към лицето й. Виртуалната система беше заличила следите от болестта.

Севги му махна към другия шезлонг.

— Хайде, сядай.

Той седна.

— Предполагам, че тук изглеждам значително по-добре, отколкото в действителност — бодро каза тя, повтаряше собствените му мисли с точност, която го накара да примигне стреснато. — Нали?

— Не знам. Не ме пускат да те видя.

— Е, и на мен още не ми дават огледало да се погледна. Не че съм поискала де. Изглежда, идеята е да ти осигурят максимален комфорт, с надеждата, че това ще засили волята ти за живот, ще подпомогне имунната ти система и ще те измъкне от скъпия им пашкул за интензивно лечение по най-бързия възможен начин. — Млъкна рязко, сякаш я бяха изключили от системата, и той чак сега разбра колко много я е страх. Севги навлажни устни с език. — Тази динамика е неприложима спрямо мен, разбира се.

Той не каза нищо, не се сещаше какво да каже. Ромонлив поток тананикаше някъде зад зеленината. Две малки птички подскачаха в тревата, по-близо до тях, отколкото биха се осмелили в реалния свят. Слънчевата светлина си пробиваше път през дърветата под висок ъгъл.

— Баща ми идва от Ню Йорк — каза тя и въздъхна. — Не горя от нетърпение да го видя, честно.

— Сигурно същото важи и за него.

Тя се засмя тихичко, не по-силно от песента на потока.

— Да, сигурно. През последните няколко години отношенията ни бяха доста обтегнати. Почти не се виждахме, дори по телефона се чувахме рядко. Не като преди. — Нова доза тих смях. — Сигурно си мисли, че съм се оставила да ме прострелят само за да му привлека вниманието. Сдобряване на смъртния одър. Истинска сапунена опера, нали?

Карл усети как устата му се стяга, кътниците му се удариха с несъзнателна сила. Не беше предполагал, че ще му е толкова трудно да задържа погледа си върху нея.

— Нортън тук ли е? — попита тя.

— Да. — Направи опит да се усмихне. Беше все едно е забравил кои мускули участват в движението. — Май се засегна, че си поискала да се видиш първо с мен.

Ертекин направи физиономия.

— Е, ще има време за всички. Нямам кой знае колко приятели.

Той се загледа в едно от пъстрите птичета, които подскачаха около краката му.

— Марсалис?

Той вдигна неохотно поглед.

— Да?

— Колко време ми остава? Честно?

— Не знам — побърза да каже той.

— Но ти познаваш действието на хаага. — Тревогата в гласа й граничеше с унизителна молба. — Достатъчно често си използвал това проклето нещо и все трябва да имаш някаква представа.

— Севги, зависи. Тук те лекуват с най-новите противовирусни…

— Да бе, точно като Налан, по дяволите.

— Какво?

Тя поклати глава.

— Няма значение. Виж, толкова много ме е страх, че и да искаш, не можеш да ме уплашиш повече. Кажи ми истината. Не могат да го спрат, нали?

Той се поколеба.

— Кажи ми шибаната истина, Карл.

Той я погледна в очите.

— Да. Не могат да го спрат.

— Добре. А сега ми кажи колко ми остава.

— Не знам, Севги. Честно. Сигурно могат да го атакуват с нещо, дори да променят формулата му така, че…

Видя изражението й и млъкна.

— Седмици — каза той. — Два месеца най-много.

— Благодаря ти.

— Севги, аз…

Тя вдигна ръка и се усмихна — заради него. После стана от стола.

— Ще се разходя до реката. Искаш ли да дойдеш с мен? Казаха ми, че трябва да щадя силите си, дори тук. Явно случващото се във виртуалната среда се възприема от нервната ми система почти като стимулите в реалния свят. Но на мен ми се ще да се поразходя малко, докато още мога. — Вдигна книгата. — А и поезията от петнайсети век изисква редовни почивки за разтоварване.

Той прочете заглавието върху корицата в керемидено и зелено. „Уханната градина — Ибн Мохамед ал-Нафзауи.“

— Хубава ли е?

— Рецептите за афродизиаци не ми вдъхват доверие, но останалото си го бива, да. Винаги съм си казвала, че един ден ще седна и ще я прочета. — И отново краткото припламване на страх в очите й. — По-добре късно, отколкото никога, нали така?

И той пак остана без отговор, както на казаното от нея, така и на онова, което беше прочел в очите й. Тръгна след нея през моравата към ромона на водата и й помогна да прихване надвисналите клони, които препречваха пътя им. Промъкнаха се наведени през листака и се изправиха под шарената сянка на брега на плиткия поток. Севги впери поглед в бавното течение.

— Искам да те помоля за две неща — тихо каза след малко.

— Няма проблем.

— Иска ми се да поостанеш тук. Знам, че ти казах да си вървиш, че едва ли не те прогоних, но…

— Не се тревожи. — Гласът му изстърга. Едва сдържа пристъпа си на ярост. — Никога не бих си тръгнал след… Смятай Онбекенд за мъртъв. Както и онзи, който го е изпратил.

— Добре. Но не това имах предвид.

— Така ли?

— Да. След случилото се снощи разследването няма как да бъде приключено. Добре ще е да си там и да помагаш, след като мен… — Махна вяло към рекичката. — Но не за това исках да те помоля. Молбата ми е малко… малко по-егоистична.

— Жив съм благодарение на теб, Севги — каза той. — Можеш да поискаш всичко от мен.

Тя се обърна. Докосна ръката му.

Това преобърна стомаха му за миг. Физическият контакт беше едно от нещата, които виртуалната технология още не беше довела до съвършенство, и неписаните правила за поведение във в-среда не препоръчваха докосването. Като се изключи евтиното и учудващо незадоволително виртуално порно, до което беше прибягвал по време на военната си служба, не помнеше да е докосвал повече от десетина пъти друг човек във виртуална среда, а дори и тогава най-често ставаше въпрос за случаен допир. Сега усети ръката на Севги Ертекин като през дебела ръкавица и неприятното чувство на объркване и смут само раздуха угасващите въглени на гнева му.

— Искам да останеш с мен — каза тя. Сведе поглед към ръцете им, сякаш се опитваше да различи детайл, за чието съществуване не беше сигурна. — Няма да ми е лесно. Мурад — баща ми — ще страда много. Нортън е разпънат на кръст. Всички други са твърде далеч, а отношенията ни и без това охладняха след случилото се с Етан. Ако ги помоля, ще дойдат, но самата аз няма да знам какво да им кажа. Което означава, че оставаш само ти, Карл. Ти си чист. Искам да ми помогнеш да приключа с това.

„Чист?“

— Спомена за две услуги — напомни й той.

— Да. — Севги пусна ръката му и пак се загледа в течението на водата. — Мисля, че знаеш каква е другата.

Той стоеше до нея и гледаше ленивата вода на потока. Накрая каза:

— Добре.