Ричард Морган
Вариант 13 (44)

42.

Марстехските берети имаха специална функция, която позволяваше три изстрела с едно натискане на спусъка. Севги Ертекин влезе през вратата на този режим, вдигнала пистолета с две ръце, и натисна спусъка по два пъти за всяка мишена. Нямаше време за любезности — през прозореца беше видяла накъде отива работата. Разширяващите се куршуми издаваха равен, лишен от драматизъм пукот при изстрелването си, но при попадение разкъсваха жертвите все едно те бяха от картон.

Така стана и сега. Две тела подскочиха и отхвърчаха настрани.

Третият тъкмо се обръщаше, бърз като тигър, и куршумите изобщо не го уцелиха. Огромен сребрист револвер се насочи в мълниеносна траектория към нея. Тя натисна отново спусъка и онзи се преметна назад като акробат на цирков манеж.

Марсалис се мяташе на пода и се опитваше да стане. Не се виждаше дали е ранен. Севги тръгна напред, покриваше ъглите с пистолета според стандартната полицейска процедура. Бърз оглед на мъжете, които току-що беше уцелила… не, чакай…

… погледът й регистрира безжизнените очи, неестествените сгърчени пози, единият се беше проснал почти комично на̀преко на съборен стол, друг лежеше на пода като захвърлена от истерично дете кукла…

… мъжете, които току-що беше убила. Марстехското оръжие и неговите муниции, недвусмислени в присъдата си като джизъслендски съдия.

Третият я връхлетя отстрани. Мигновен образ на окървавено лице, разкривено от дива ярост. Тя се строполи на пода с разперени ръце да смекчи удара, който така или иначе я раздели с шибаната берета. За миг третият мъж залитна над нея, ръмжеше през оголени до венците зъби, празните му ръце бяха свити като ноктите на граблива птица. Погледът му беше лишен от всичко човешко. Тя усети как ужасът се надига като криле в стомаха и гърдите й.

Мъжът видя изпуснатата берета. Мина покрай Севги, за да я вземе.

— Онбекенд!

Нападателят й се завъртя, както се беше навел наполовина към пистолета, и видя същото, което видя и Севги — Карл Марсалис, приклекнал на пода с големия револвер в ръка.

Онзи си плю на петите и куршумът изсвистя твърде далеч. Стаята прокънтя от дълбокия рев на едрокалибреното оръжие. Марсалис изръмжа нещо, прицели се и стреля отново. Вратата се затвори с трясък зад беглеца.

Севги грабна беретата си.

— Добре ли си?

Мрачно кимване. Изправяше се колебливо на крака. Севги му хвърли бърза усмивка и тръгна към вратата. Открехна я и погледна навън. Сълзата, която беше проследила с такси от хотела, още стоеше от другата страна на пустата улица. Третият мъж, ранен, се беше привел над вратата й. Отваряше я. Нямаше време. Севги изскочи навън и отново зае поза за стрелба, този път на тротоара. Стотици спомени от големите и малките улици на Куинс и Манхатън, от единайсетте години на преследвания и арести запулсираха във вените й, втвърдиха почвата под краката й, стабилизираха ръцете й.

— Полиция! Сложи ръце на главата и легни по корем!

Той като че ли коленичи до отворената врата на колата. Севги се приближи бавно.

— Казах, ръцете на…

Той се завъртя и измъкна някакво оръжие, Бог знае откъде. Стреля. Севги също стреля. Три куршума в група — видя как го запратиха към високия лъскав корпус на сълзата, но в същия миг разбра, че е стреляла твърде високо. Усети как нещо я шибва в лявото рамо, залитна от удара и падна назад към стената на бара. Единият й крак се подгъна и тя заразмахва ръце да се задържи. Опря гръб в стената и видя как беглецът се надига със залитане, оставяше големи петна кръв след себе си, матови на фона на лъскавата метална повърхност. Залитна и се срина зад волана. Севги опита да се изправи, видя го как се навежда да затвори вратата и разбра, че е закъсняла. Вдигна с една ръка беретата и стреля. Уви, откатът при тройния изстрел изискваше захват с две ръце и отчаяната й стрелба не доведе до нищо — куршумите рикошираха в сълзата, далеч от целта. Вратата се затвори с трясък, който отекна над улицата. Двигателят се събуди моментално. Севги залитна напред, направи опит да се изправи, опита се въпреки изтръпналата си до безчувственост лява ръка да се прицели в потеглящия автомобил.

Натисна спусъка три пъти. Държеше беретата с две ръце и деветте куршума върнаха отката си към раненото й рамо. Сълзата поднесе, после коригира движението си, стигна до ъгъла и го взе на висока скорост, изчезна от поглед с протестно свистене на гумите. Севги отпусна ръце и изсумтя отвратено.

— Мамка му! — Гласът й се чу ясно в притихналата изведнъж улица. — Двама от трима не е толкова зле все пак, нали?

Очевидно никой не се канеше да оспори твърдението й.

Тръгна към бара, бутна вратата и се облегна на рамката, огледа хаоса вътре. Марсалис беше успял да се изправи и стърчеше в средата на помещението с револвера в ръка. Стресна се при появата й, после се отпусна, просто си стоеше и я гледаше. Бегла усмивка раздвижи устните му.

— Ако съм разбрала правилно, никой не се крие в кенефа, така ли?

— Правилно си разбрала.

— Хубаво. Защото се поуморих. — Прибра беретата в презраменния кобур и примижа леко от болката при движението.

— Ранена ли си?

Тя сведе поглед към лявото си рамо, където я беше уцелил куршумът. Тънка струйка кръв се стичаше по ръкава на съсипаното й яке. Усещането за изтръпналост започваше да отстъпва пред силна пулсираща болка. Тя стисна няколко пъти в юмрук пръстите на лявата си ръка, после я вдигна и примижа от болка.

— Да. Оня тип ме простреля. Мускулна рана. Ще оцелея.

— Искаш ли да погледна раната?

— Не, не искам да я гледаш, мамка му! — Поколеба се, после махна вместо извинение. Гласът й се смекчи. — От ССР са на път. Това може да почака.

— Чух колата. Измъкна ли се?

Севги се намръщи.

— Да, уцелих го един-два пъти, но не толкова, че да го сваля. Тринайски!

— Е, ние сме корави копелета.

А после изведнъж раменете му увиснаха и той отиде при бара, мина отзад и внимателно остави револвера върху издраскания плот.

— Слава Богу, че се свърши — въздъхна. — Искаш ли нещо за пиене?

— Не, не искам нищо, мамка му. Онзи тип се измъкна.

Марсалис се обърна да огледа натрупаните по рафтовете бутилки. Очите му срещнаха нейните в огледалото.

— Да, но погледни го от добрата страна. И двамата сме живи, което си е страхотно подобрение на фона на ситуацията отпреди малко.

Тя потръпна. После се отърси като мокро куче. Марсалис избра една бутилка от многообразието, извади и две чаши изпод плота. Сложи ги отгоре и наля някакъв алкохол с кехлибарен цвят.

— Хайде, заради мен. Нека те почерпя поне едно уиски на аванта, задето ми спаси живота. А и като те гледам, определено имаш нужда от нещо силно.

— Да бе, много ти благодаря. Аз ти спасих живота, а ти ми казваш, че изглеждам като пребито куче?

Той я изгледа уж преценяващо и каза с усмивка:

— Е, да кажем, че си малко бледа.

— Майната ти. — Севги взе чашата.

Той последва примера й, вдигна своята като за наздравица и каза много тихо:

— Задължен съм ти, Севги.

Тя отпи и преглътна.

— Приеми, че сме квит, заради скейтърите. Нищо не ми дължиш.

— О, напротив. Онези типове в Ню Йорк се опитаха да убият и двама ни и аз действах при самозащита. Сега е съвсем различно. Наздраве.

Изпиха чашите до дъно. Севги се облегна срещу него от другата страна на бара и усети как топлината се плъзга надолу към корема й. Марсалис вдигна въпросително бутилката. Тя поклати глава.

— Както казах, хората от ССР ще пристигнат всеки момент. Обадих им се още щом твоите приятелчета се появиха. Можех да щурмувам и по-рано, но се надявах да пристигне подкрепление.

— Е. — Той сведе поглед към ръцете си и Севги видя, че леко треперят. Това незнайно защо я преряза през стомаха. После той отново вдигна очи и се ухили. — Така или иначе, нацели момента идеално. Как всъщност се озова тук?

— Тъкмо се прибирах, когато те видях да излизаш от хотела. — Кимна към труповете на пода. — После сълзата на тия момчета потегли след таксито ти. Почти веднага и аз си повиках сълза. Когато пристигнах тук, те стояха пред бара и чакаха. Не знаех какво става, нито защо си дошъл чак тук и дали онези типове са с теб, или не. Обадих се чак когато се чуха изстрели и онези нахлуха в бара. Което ме подсеща да те питам, ти за чий дойде тук изобщо?

Той отклони поглед встрани.

— Просто си търсех боя.

— Така ли? Е, явно си го намерил.

Той не каза нищо.

— И кои са тия типове?

— Не знам.

— Ти го нарече по име. — Внезапният пристъп на полицейска подозрителност развали атмосферата. — Когато посегна да вземе пистолета ми. Чух те… как беше?

— Онбекенд, да. Представи ми се, преди да ме убие. — Марсалис смръщи вежди на някаква своя мисъл. — Тринайска.

— Той ли ти го каза?

— Покрай другото.

Тя потръпна отново.

— Еба си съвпадението.

— Не е. Което ме подсеща да те питам: ти защо си била при хотела?

— А, да. Хотелът. — Тя кимна и позволи на задоволството от правилното предположение да избие в лека усмивка. — Идвах да ти кажа, че нюйоркската полиция е заловила третия скейтър. Той твърди, че през цялото време са се целели в Ортис. Не в теб.

Марсалис примигна.

— В Ортис?

— Да. Явно двамата с теб случайно сме се оказали на пътя на куршумите. Което оневинява Нортън, както и да го погледнеш. Ако оставим параноята настрана, разбира се.

— Ти сигурна ли си в това? Тоест, ченгетата от Ню Йорк проверили ли са…

— Марсалис, откажи се бе, човек. — Изглежда, наистина бе капнала. Или пък уискито не беше чак толкова добра идея. Така или иначе, започваха да я болят очите. — И още по-добре, помисли си дали не е редно да се извиниш, ако изобщо знаеш как се прави това. Сбъркал си, и толкова. Край на шибаната история.

— Недей да злорадстваш, Ертекин. Не ти отива, помниш ли?

И не й остана друго, освен да се засмее, въпреки смазващата тежест на умората. В далечината се чуха сирените на ССР.

— Аз пък не си търся компания в леглото — каза тя.

— Напротив, търсиш си.

Тя се изкиска.

— Не, изобщо не си търся.

— Търсиш си.

— Не си търся, да ти го…

Закашля се силно, изненадана от силата на пристъпа. Тръсна глава и установи, че очите й са пълни със сълзи. Чу как и Марсалис се киска.

— Е, може и да си права. Не бих искал да…

Пак я разтърсиха тръпки, този път по-силно. Вече не кашляше, затова пък внезапно я заболя главата. Тя се намръщи и вдигна ръка към слепоочието си.

— Севги?

Тя го погледна и се усмихна смутено. Продължаваше да трепери. Сирената се чуваше по-силно и сякаш беше заседнала право в главата й. Звукът направо й стържеше по мозъка.

— Май не ми е много добре.

Лицето му застина като маска.

— С какво те простреля той, Севги?

— Не знам…

— Видя ли оръжието, с което те простреля? — Беше заобиколил бара и стоеше до нея, а тя само клатеше сънено глава.

— Не. Измъкна се. Казах ти вече.

Той я завъртя към себе си и хвана главата й. Гласът му беше задавен и тревожен.

— Чуй ме, Севги. Трябва да останеш будна. Ще се почувстваш много уморена след…

— Ще се почувствам? — Тя се изкиска. — Майната ти, Марсалис. Вече се чувствам така, сякаш мога да проспя цял месец на шибания под ей тук.

— Не, ще стоиш будна! — Той разтърси главата й. — Чуй, идват, всеки момент ще са тук. Ще те закараме в болница. Само не ми умирай в ръцете, по дяволите!

— Какви ги говориш? Нямам намерение да…

Млъкна, защото изведнъж забеляза, че и неговите очи са насълзени също като нейните. Свъси чело, но кожата на лицето й беше толкова гореща, дебела и нееластична, че й бе нужно усилие да приведе лицевите си мускули в движение, все едно пъхаше ръка в нова тясна ръкавица. Тихичък учуден звук излезе от устата й.

— Хей, Марсалис — каза тя завалено. — К’во ста’а? И ти ли не си…

 

 

Медиците от екипа на ССР я сложиха на количка и я качиха в хеликоптер. Не беше съвсем сигурна как е станало това. Уж Марсалис я гушкаше в пълния с трупове мизерен бар, а после изведнъж се озоваха на хладно отвън и тя гледаше право към прибулените звезди. Съзнанието беше като плющящ парцал в главата й, ту го имаше, ту го нямаше, връщаше се, после изчезваше пак. Опита се да извърти глава и да види какво става, но всичко й се видя като неясна смесица от викове, светлини и забързани фигури. Ревът на хеликоптерните перки влошаваше ужасното й главоболие още повече.

— Севги?

О! Марсалис. Тук беше.

— Не се тревожете, сър. Оттук ще я поемем ние.

— Кажете им, че куршумът е от „Хааг“. — Не разбираше защо Марсалис вика така, освен ако не беше заради грохота на перките. Нещата просто не се връзваха. Помисли си, че сигурно е загубила много кръв й затова се чувства толкова странно. — Кажете им, че трябва да я включат на най-мощните антивирусни препарати, с които разполагат, по най-бързия начин.

— Знаем, сър. Вече се обадихме да предупредим.

Примижа срещу блясъка на хеликоптерните прожектори. Заболя я. Едва успя да различи силуета на Марсалис. Беше стиснал един от парамедиците за раменете и го тресеше.

— Тежко ви, ако умре — крещеше. — Ще убия и вас, и всичките ви роднини, ако я оставите да умре.

Тропот на ботуши. Хеликоптерът се размърда, издигна се и пое нанякъде. Миниатюрни светлинки по възвишенията и падините на града, а хоризонтът се люшкаше ли, люшкаше. Сякаш и без това не й се гадеше достатъчно.

А имаше чувството, че стиска зъби от цяла вечност. Не само това последното, каквото и да беше, а целият случай с „Гордостта на Хоркан“. Цялата шибана история с Марсалис и нейният нещастен опит да я превърне в нещо повече. Повтарящите се телефонни разговори с баща й с премерените им, предпазливо любезни думи и бариерата, която вече не можеше да счупи. Спомените за Етан, съдебната битка за попечителство и повторно имплантиране на неродения Мурад, безбройните адвокати и техните шибани приемни. Борбата да запази вярата си, да се върне в джамията и да открие онова, което преливаше от поезията на Рабиа, от писанията на Назил Вапур и от усмихнатото търпение на Мелтем. Търсенето на причини да продължи напред, причини, които не се явяват под формата на бутилки или блистери.

Всичко това маршируваше през главата и в бавна процесия и изведнъж й писна, дойде й до гуша да полага усилия. Защо просто да не погледа искрящата люлка на градските светлинни долу, да отиде, където я караше хеликоптерът, да послуша белия шум на двигателния рефрен, все едно е легнала до водопад, от който се носи едва доловимо ухание на метал и машинно масло. Наклоненото нощно небе, усещането за морето, плоско и черно чак до хоризонта. Не беше толкова лошо, като си помислиш, никак не беше лошо. Нито толкова трудно.

Малко след това се отказа да стиска зъби, просто се пусна и се хързулна по наклона на собствената си неимоверна умора.