Ричард Морган
Вариант 13 (43)

41.

За Дуги Куанг седмицата беше започнала отвратително и така си беше продължила, а по всичко личеше, че и тази вечер няма да направи изключение. Валдес беше с цели три игри пред него и той обикаляше масата, сменяше ъглите и удряше ядно топките само и само да отвлече мислите си от цялата тази гадория. Тази техника — „Ако изобщо може да се нарече така“, беснееше вътрешно той — водеше най-вече до рикошети и рядко вкарваше топка в гнездото. Дуги знаеше, че губи, защото е ядосан, но не успяваше да се отърси от гнева. Твърде много неща в живота му се бяха сговнили.

Пратката на Вундавари така и не беше минала през транзитната митница в Джакарта, а самата Вундавари се беше озовала в индонезийски затвор с предварителни обвинения и чакаше смотания си сиатълски адвокат да й уреди гаранцията. Парите бяха изчезнали. „Отпиши ги — беше го посъветвал хладно сиатълският адвокат по телефона. — И да измъкнеш нещо от онези в митницата като компенсация, ще трябва да го дадеш на мен във вид на адвокатски такси“. Дуги можеше да се запъне и да го прати по дяволите, но Вундавари нямаше да издържи дълго в затвора, което и той, и онзи сиатълски задник знаеха много добре. Мека беше, идваше от богато семейство в Куала Лумпур и цяла кохорта разглезени хлапета в Свободното пристанище. Щеше да плати, колкото и да поискаше сиатълският гадник.

И на улицата не беше по-добре. Онези от комплекса в Алкатрас бяха плъзнали навсякъде, пришпорени от големите клечки в службата за сигурност на Ръба. Още не можеше да разбере за какво е цялата тази врява. Чуло се беше за голяма операция на някаква производствена платформа предната нощ, но никой от платените му информатори в службите не беше на достатъчно висок пост, за да знае нещо повече. И което беше по-важно, онези от Алкатрас им бяха взели страха и неговите хора не смееха да душат много-много. В резултат на всичко това се наложи да прекрати дейността си западно от булеварда и северно от Селби, а дори на територията на Хънтър Пойнт, в собствения му заден двор, положението беше станало напечено. Границата пък беше непробиваема вече месеци наред, до такава степен, че познатите му банди прехвърляха по някой незаконен имигрант и кажи-речи нищо друго, предимно бели момичета от Дакотите, които се пречупваха много трудно, а дори и тогава не бяха от най-търсените типажи.

Мама пък още кашляше и не искаше да си пие шибаните хапчета.

А сега Валдес беше на път да се възползва от поредния му твърде бърз и твърде силен удар — две топки в близост до джобовете, чисти ъгли отвсякъде, осмата трябваше само да я чукне в страничния бордюр и влизаше директно. С други думи, един от любимите евтини номерца на Валдес, удар, който можеше да изпълни и с вързани очи. Поредната петдесетачка беше на път да смени притежателя си. Идеше му да…

Само че вместо да стреля, Валдес смръщи чело и заряза билярдната щека. Заобиколи масата и тръгна към Дуги с присвити очи.

— Хей, pengo mió, нали каза, че Елвира не е на работа тази вечер? — Кимна към потъналия в сумрак бар. — Защото ако това е представата й за свободна вечер, значи имаш проблем.

Дуги погледна в указаната посока и сякаш другото не му стигаше, ето ти я Елви, кацнала на високо столче с гръб към бара, подпряла се на лакти и цицките й опъват червеното потниче, което й беше купил през май, мести крака и разкрива гледка от различен ъгъл към съкровището под късата си поличка — и всичко това в чест на високия черньо, опнал се на съседното столче, който пък я оглеждаше, сякаш е плод на пазарска сергия.

Това вече наистина беше прекалено, по дяволите.

Хвана удобно щеката, на петдесетина сантиметра от дебелия край, и тръгна към бара, като я държеше ниско до бедрото си. Елвира го видя, направи оная своя тъпа физиономия и млъкна насред дума. Дуги реши, че мълчанието работи в негова полза, направи още две крачки и спря на метър и половина от рамото на чернокожия тип.

— Правиш грешка, приятел — каза му. Дишаше тежко. Гневът заваляше думите му като размазана боя на евтино лого. — Елвира не е на работа тази вечер. Ако ти е мерак за евтина пичка, по-добре ела друг ден. Ясно?

— Просто си говорим — каза чернокожият, тихо и спокойно, почти отегчено дори. И акцентът му беше странен някак. Въобще не погледна към Дуги. — Щом дамата не е на работа, значи е в правото си да разговаря с когото иска, нали така?

Дуги усети как събираният цял ден гняв го затиска като воденичен камък.

— Май не слушаш какво ти говоря — каза през зъби на непознатия.

А после чернокожият най-после го погледна, обърна мълниеносно очи към него и прикова погледа на Дуги като играч на трета база, който прихваща ниска топка на „Монстър Парк“.

— Напротив, слушам те.

Всичко това подейства на Дуги като ръчна спирачка при висока скорост, уби инерцията му и я обърна на сто и осемдесет градуса, а щеката си остана да сочи безропотно пода. Защото дълбоко в себе си Дуги разбра, че този тип не се стреми да избегне конфронтацията, а е дошъл с намерението да търси конфронтация. Усещането беше като да ти поднесе колата, да се озовеш върху лед, когато най-малко очакваш. Ясно му беше, че трябва да продължи, макар барът да беше почти празен тази вечер. Валдес обаче го гледаше, също и барманът, както и двама-трима клиенти, и каквото и да се случеше оттук нататък, до сутринта мълвата щеше да го разнесе из целия квартал. Трябваше да се оправи с този тип, задължително беше, но почвата под краката му се беше разместила, вече не се чувстваше на свой терен и нямаше представа какво смята да направи чернокожият непознат.

Стисна по-здраво щеката.

— Опиташ ли се да ме удариш с това нещо, ще те убия — уведоми го чернокожият.

Сърцето на Дуги прескочи един удар и се качи в гърлото. Дълго сдържаният гняв припламна за последно и угасна. От зейналата на негово място празнота изскочи писклив уморен гласец, който го призова към предпазливост. Дуги си пое дъх и се постара да скрие промяната.

— Вратата е ей там — каза той. — Просто си върви, по дяволите.

— Болят ме краката.

Така че Дуги просто замахна с шибаната щека, както си беше знаел, че ще стане, иска или не иска. Зъбите му се оголиха и дълго сдържаният адреналин нахлу колебливо в кръвта му.

В ситуация като тази какво друго му оставаше, по дяволите?

 

 

Беше си намерил сбиването, вярно, но то, изглежда, нямаше да оправдае очакванията му. Колебливият дребен гангстер пред него може и да беше малко по-наперен от средностатистическия сводник, но не му беше никаква конкуренция и не представляваше никаква реална заплаха.

„То пък все едно си очаквал нещо друго тук, в евтин бар с черни стени насред запуснат квартал в съседство с напълно автоматизиран пристанищен комплекс“. Не е като да не го беше обсъдил подборно с автотаксито, а после обикаля дълго пустите улици. „Признай си го, човече. Точно това търсеше през цялото време, нали? Това искаше. Да ти е сладко.“

Начинът, по който щеше да протече боят, му беше ясен от началото до края. Вече беше балансирал тежестта си спрямо столчето, на което седеше, малко в ръката, с която се облягаше на бара, повечето в краката, макар че отстрани това не се виждаше. Предвиди с лекота намеренията на другия мъж, грабна столчето за единия крак, точно под седалката, и замахна силно нагоре. Краката на високото столче се забиха в лицето и гърдите на сводника. Инерцията завъртя в дъга столчето около оста на седалката му и блокира тотално щеката — нещастникът дори не успя да я вдигне над нивото на кръста си. Карл пусна столчето и тръгна след сводника, който отстъпваше панически назад, вдигнал ръка към раната на лицето си. Столчето падна с трясък някъде встрани. Карл нанесе дълъг и силен посичащ удар в незащитената част на гърлото. Сводникът се пльосна на пода, очевидно мъртъв. Елвира изпищя.

При масата за билярд приятелчето с бръснатата глава стоеше неподвижно с увиснала челюст, с вдигната като щит пред гърдите щека. Карл направи няколко крачки напред, насочил усещането си за чуждо присъствие към останалата част на помещението.

— Е? — изръмжа дрезгаво.

Деляха ги най-много шест метра и дори гологлавият да беше въоръжен, нямаше как да извади оръжието си, преди Карл да го е смотал. Явно и той беше стигнал до същия извод, ако се съдеше по изопнатото му лице.

Периферно зрение, отляво. Барманът търсеше нещо под плота, телефон или оръжие. Карл вдигна пръст в неговата посока и каза, без да го поглежда:

— Недей.

Сводникът на пода изведнъж взе да пъшка. Карл плъзна поглед по лицата на присъстващите, прецени вероятната им реакция, после изрита поваления мъж в главата. Стоновете престанаха.

— Как му е името? — попита той, без да се обръща конкретно към някого.

— Ами, Дуги се казва — отговори барманът. — Дуги Куанг.

— Така. Ако сред тук присъстващите има някой голям приятел на Дуги Куанг, който би искал да остане, за да обсъдим ситуацията, нека го направи. Останалите по-добре да си тръгват.

Моментално заскърцаха столове. Малцината клиенти бързаха да се изнесат. Вратата се отвори да ги пропусне и Карл усети студения полъх по тила си. Барманът се възползва от възможността и също си плю на петите. В бара останаха само Елвира, която клечеше и ревеше на пода до Дуги, и гологлавият, който, изглежда, не вярваше, че ще може да се промъкне безопасно покрай Карл към вратата. Карл го удостои със студена усмивка.

— Наистина ли искаш да останеш?

— Не, не иска. Виж му лицето. Престани да се правиш на задник и го пусни да си ходи.

Контролът и мрежата го спряха миг преди да се е извъртял към окомплектования с хладен хумор и желязна самоувереност глас. Само от тона на казаното му беше станало ясно, че към гърба му е насочено огнестрелно оръжие. Единственото нелогично в цялата ситуация беше фактът, че не лежи прострелян на пода до Дуги, мъртъв или умиращ.

Отложи този интересен въпрос за по-късен анализ, отстъпи встрани с преувеличена любезност и даде с лек поклон знак на бръснатия да мине покрай него. Ситуацията го подсети за параклиса в щатския на Южна Флорида и за подхилващия се бял мачо, който минава покрай него по пътечката между скамейките. И изведнъж му се доповръща от всичко това, от евтините стойки, заплашителните погледи и цялата механична предсказуемост на мъжките „танци“.

— Върви — каза студено на бръснатия. — Май този път ще ти се размине. Изведи и Елвира.

Приятелят на Дуги Куанг хвърли щеката, която стискаше така отчаяно допреди миг, и колебливо тръгна напред. Явно и той не разбираше какво точно става. Местеше поглед между Карл и новодошлия. Неспособността му да проумее ситуацията беше отпечатана върху лицето му като следа от нечий ботуш. Коленичи до проститутката и се опита да я изправи на крака. Тя започна да го бута през сълзи, явно не искаше да стане, ръцете й бяха като залепнали за гърдите на неподвижния Дуги, дългите й тъмни къдрици се спускаха като параван пред застиналото й в потрес лице. Клатеше се напред-назад и хълцаше, ломотеше нещо почти нечленоразделно на уличен испански жаргон, който Карл трудно разбираше.

„Наслаждаваме се на стореното, а?“

Разсеяно се замисли дали когато и на него му дойде времето, ще има поне една жена, която да го оплаква.

— Нямаме цяла нощ на разположение — каза гласът зад него.

Карл се обърна. Бавно. Беше настръхнал в очакване на куршума, но беше крайно време да разбере какво, по дяволите, се е объркало.

„Да бе. Все едно не знаеш.“

На вратата стоеше висок мъж.

Имаше още двама с него. Те също не бяха от дребните, но високият притегляше вниманието като магнит, както цветно петно привлича погледа ти сред бозав пейзаж. Изострените от мрежата сетива на Карл се съсредоточиха върху тежкия сребрист револвер в ръката на мъжа. Старовремското оръжие и посланието зад избора му бяха интересни сами по себе си, но не в това беше въпросът. Не беше и в мазната, зализана назад тъмна коса или в едва доловимия блясък по загорялото от слънцето и насечено от бръчки бяло лице, издайнически знак за фиксиращ клетките гел, какъвто използваха добрите наемни убийци, за да не оставят улики от генетично естество на местопрестъплението. Карл видя всичко това и го пренебрегна, съсредоточи се върху наистина важното.

А важното беше в стойката, в особеното присъствие, сякаш барът беше сцена, подредена специално за този тип. Беше в начина, по който му стояха дрехите, тъмни и смачкани, сякаш случайно довени отнякъде, без съществуването им да има пряка връзка с човека, който ги носи. В това, че загорялото лице му изглеждаше някак познато и навяваше смътното усещане, че е срещал този човек и преди.

„Тринайска.“

Това трябваше да е. Параноята му отново бележеше точка. Резервният отряд на Мерин, дошъл за разплата. Нищо не беше свършило.

Встрани от Карл бръснатият говореше уплашено на Елвира, накрая успя да я вдигне и я поведе покрай Карл с ръка на раменете. Смесицата от шок и тотално объркване все така кривеше лицето му. Карл му кимна да минава, после го проследи с поглед как влачи разплаканата Елвира към вратата. Новодошлите се отдръпнаха да им направят път и когато двамата излязоха, единият решително затвори вратата след тях. През цялото време сребристият револвер сочеше право към гърдите на Карл.

Карл удостои собственика му със саркастична усмивка и направи няколко бавни крачки напред. Онзи го гледаше как се приближава, без да помръдне или да възрази. Карл задиша по-спокойно. Явно все още не смятаха да го убиват.

„Но скоро и това ще стане.“

Стисна яркото пламъче на страха, смачка го и го изгаси. Мрежата и незадоволеното му желание да троши и чупи припламнаха по-ярко.

„Натисни малко и виж докъде ще те пуснат.“

Пуснаха го почти на една ръка разстояние.

Високият мъж не го спря, дори му се усмихна окуражително, като любезен чичко, който гледа как повереното му дете прави първите си неуверени стъпки. Допусна го толкова близо до себе си, че преценката на Карл за ситуацията започна да се разпада и той изведнъж се почувства несигурен в перспективите на непосредственото си бъдеще. После обаче, когато се озова на няма и два метра от дулото на револвера, усмивката на високия мъж се промени — остана си на лицето му, но придоби някак предпазлив и бдителен характер.

— Достатъчно — каза той. — Не съм чак толкова небрежен.

Карл кимна.

— Личи си. Познаваме ли се отнякъде?

— Не знам. Ти как мислиш?

— Как ти е името?

— Можеш да ми викаш Онбекенд.

— Марсалис.

— Да, знам. — Високият кимна към най-близката маса. — Сядай. Имаме време.

„Така значи“. Хладен полъх на потвърждение плъзна от тила към мускулите на ръцете му.

— Ти сядай. Аз съм си добре и така.

Чукчето на револвера щракна назад.

— Седни или ще те убия.

Карл се взря в очите му и не видя там никакво свободно пространство, дори и за краткото саркастично „ами то така или иначе ще го направиш“. Този тип можеше да го застреля още тук и сега. Вдигна рамене, тръгна към масата и седна на един от зарязаните преди малко столове. Седалката още пазеше топлината на предишния си клиент. Облегна се назад и раздалечи крака, възможно най-далеч от ръба на масата, без да предизвика коментар. Онбекенд хвърли поглед към един от помощниците си и кимна към вратата. Мъжът се изниза безмълвно.

Колегата му остана на мястото си, впери поглед в Карл и скръсти ръце. Онбекенд хвърли поглед и към него, после дойде до масата и седна срещу Карл.

— Ти си онзи с лотарията, нали?

Карл въздъхна. Не беше докрай престорено.

— Да, същият.

— Онзи, дето се събудил на половината път към Земята?

— Да. Автограф ли искаш?

Това му спечели нещо като усмивка.

— Просто съм любопитен. Чудя се какво ли е било да се събудиш в открития космос и да прекараш толкова време в чакане.

— Страхотно изживяване. Трябва да пробваш някой път.

Онбекенд реагира колкото би реагирал и камък. Усещането, че го е виждал и преди, се засили и стана някак по-конкретно, осъзна Карл. Познаваше това лице отнякъде, или пък го бъркаше с някого.

— Чувстваше ли се изоставен? Все едно пак си на четиринайсет?

„Четиринайсет?“

Карл се ухили. Минималното предимство беше като адреналин в кръвта му. Килна глава настрани с демонстративно спокойствие.

— Значи си от Поборниците, а? Последните нещастни американски бройлерчета се прибират у дома.

И ето, едва доловимо, но там, в ъгълчетата на очите му. Пробив в спокойствието, избил гняв, като запушен сифон, който връща обратно мръсната вода. Макар и само за миг, Карл го беше извадил от равновесие.

— Мислиш, че ме познаваш? Изобщо не ме познаваш, приятел.

— Изобщо не съм ти приятел — меко каза Карл. — Е, случва се. Всички правим грешки. Та какво по-точно искаш от мен?

За миг, толкова кратък, че изчезна, преди да го е регистрирал съзнателно, Карл си помисли, че онзи ще стреля. Дулото на револвера не помръдна, но сякаш засвятка нетърпеливо в долната половина на полезрението му. Онбекенд стисна устни още по-силно, омразата в очите му също светна по-силно.

— За начало може да ми разкажеш какво е да ловиш други тринайски в услуга на преживните от ООН.

— Печелившо е. — Карл се взираше безучастно в присвитите очи на другата тринайска. Един от двамата щеше да умре в този бар. — Доходоносно. А ти с какво си изкарваш прехраната напоследък?

— С оцеляване.

— О. — Кимна разбиращо. — Играем си на престъпници, така ли?

— Не работя за преживните, ако това имаш предвид.

— Работиш, разбира се. — Карл се прозя — внезапна, продиктувана от напрежението нужда от кислород, дошла като гръм от ясно небе, но толкова на място и убедително, че той едва сдържа победоносната си усмивка. — Ние всички работим за преживните, по един или друг начин.

Онбекенд стисна зъби. Килна леко глава като вълк или като куче, което се вслушва в далечен звук.

— Много лековато говориш за чуждите компромиси. Както казах, изобщо не ме познаваш.

— Знам, че днес си си купил нещо за ядене. Знам, че си дошъл тук с един или друг вид превозно средство, по градски улици, построени и платени под някаква форма от хората в този град. Знам, че държиш оръжие, което не си направил от метална руда в свободното си време.

— Това ли? — Онбекенд помръдна револвера, с което измести мъничко огневата линия. Изглеждаше развеселен. Карл се насили да не показва напрежението си, да не следи с поглед оръжието. — Взех го от един тип, когото убих.

— Тъй ли? Е, това е интересен модел на бартерна търговия. А човека, който ти сервира закуска днес, и него ли уби, за да не плащаш сметката? Ще убиеш ли онзи, от когото си купил или взел под наем колата си, и другия, който държи хотела, в който си отседнал? Сигурно имаш планове и за работодателите им, за онези, които управляват средствата за производство, мениджърите и едрите собственици, и за хората, които продават от тяхно име, и онези, които купуват от тях? — Карл се наведе напред, ухилен в лицето на близката смърт. — Толкова ли не схващаш, по дяволите? Те са навсякъде около нас, преживните. Не можеш да избягаш от тях. Не можеш да се отделиш от тях. Всеки път, когато сложиш нещо в устата си, работиш за тях. Всеки път, когато пътуваш. А ако си на Марс, всяко твое дихание е част от тяхната система.

— Е. — Онбекенд също успя да се усмихне. — Явно добре си си научил урока. Но пък, едно куче биеш ли го редовно, рано или късно така става.

— О, моля те. Знаеш ли какво? Искаш да се преструваш, че има и друг начин? Искаш да избягаш в някакъв митичен златен век отпреди упадъка на мъжествеността? Ами върви в Джизъсленд, където още вярват в тия простотии. Бях там миналата седмица и мога да ти кажа, че такива като нас много ги обичат. Ще ни изгорят на кладата по бързата процедура. Не разбираш ли? Вече няма място за такива като нас. — Думите на Съдърланд се надигнаха в него, тихият, леко ироничен басов глас прииждаше от спомените му като гръмотевица, като сила. — Преди двайсет хиляди години са ни избили с културните си насаждения и с малодушното си преклонение към йерархията. Спечелили са битката, Онбекенд, и знаеш ли защо? Защото системата им е била успешна, сработила е. Кооперирането в група и подчинението пред някакъв бандит с брада е сработвало по-добре, отколкото вълците единаци като нас биха могли да сработят тогава, по-късно, сега или изобщо някога. Докарали са ни до просешка тояга, Онбекенд, с тълпите си, с вождовете си и със самата си шибана многочисленост. Преследвали са ни, избивали са ни и за награда са получили бъдещето. И ето ни сега, стоим на покрива на преуспялото им общество, а ти ми казваш, разбираш ли, че не си взел асансьора, нито си се качил по стълбите, а ей така просто си долетял до покрива на собствена тяга заедно с двамата си бабаити. Това твоето са пълни глупости.

Онбекенд се наведе като него, в очите му пламтеше ярост. Движението му беше инстинктивно, продиктувано от гнева. Револверът в ръката му помръдна при промяната в позата. Изви се под незначителен ъгъл встрани. Карл го видя и побърза да свие платната на мрежата. „Не още, не“. Срещна погледа на другия мъж, видя там собствената си смърт и установи, че не му пука особено. В гърдите му се надигаше гняв, който не разбираше. Думите удължаваха живота му и щяха да го топлят, докато успяваше да ги изрича, да ги изхвърля от системата си.

— Те ни създадоха, Онбекенд, създадоха ни, разбираш ли? Върнаха ни от мъртвите заради единственото нещо, в което ни бива. Насилието. Убийствата. Теб, мен. — Махна ядно и с отвращение. — Всички нас, всички, от първия до последния. Ние сме като динозаврите. Чудовища от далечното тъмно и кърваво минало, призовани, за да бранят ярките светлини и консуматорските привилегии на западната цивилизация. И ние го направихме, точно както го бяха поискали. Искаш да си говорим за преживните, как се кланят скудоумно пред авторитетите, как подчиняват индивидуалността си на диктата на групата? А с какво бяхме различни ние, кажи ми? Шибаният проект „Поборник“? На теб като какво ти звучи, по дяволите?

— Да, защото така ни обучиха. — За пръв път гласът на Онбекенд се повиши почти до вик и почти натежа от болка, но той бързо се овладя и го сниши до студен, хладнокръвен гняв. — Отделиха ни в шибаните си комплекси още от деца, Марсалис. Обработваха ни от сутрин до вечер. Знаеш го не по-зле от мен, защото в „Орел“ не ще да е било по-различно. Как бихме могли да…

— Правехме… каквото… ни кажат! — Карл подчерта думите си. — Точно като тях, точно като преживните. Провалихме се, точно както сме се провалили и преди двайсет хиляди години.

— Онова си е било за тогава — сопна се Онбекенд. — Сега си е сега. И някои от нас са поели по друга пътека.

— О, не ме карай да се смея, по дяволите! Вече ти казах: всичко около теб е част от света на преживните. И ако не ти е по силите да се нагодиш, повече или по-малко, към този факт, по-добре иди да се застреляш, мамка му…

Призрачна усмивка разсече лицето на Онбекенд.

— Твоето самоубийство ме пратиха да уредя, Марсалис. Не моето.

— Изпратили са те? — повтори подигравателно Карл и се изхили гръмогласно през оскъдното пространство между тях. — Изпратили са те? Е, това слага точка на спора ни.

— Тринайските се славят със склонността си към самоубийства. — Гласът на Онбекенд прозвуча твърде високо, думите се догонваха, препъваха се в презрението на Карл в напразен опит да отбележат печеливша точка, почвата за която не беше подготвена в съответствие с очакванията му. — Грозни самоубийства в лагерите и резерватите. А тринайска като теб, преследвана от толкова силно чувство за вина…

— Вина ли? Я се разкарай. Сега пък говориш досущ като тях. Вариант тринайсет са имунизирани срещу чувството за вина, то е запазена марка на преживните.

— Да, заради всичките си събратя, които си преследвал до дупка, а после си ги убил или си ги обрекъл на жива смърт в лагерите. — Онбекенд се беше поуспокоил, гласът му се връщаше към нормалните си нива. — Логично е рано или късно вината да те прекърши и да си теглиш куршума.

— Ха на бас.

Безучастна усмивка.

— За мой късмет няма нужда да се обзалагаме. Колкото до самоубийството, ти значително улесни задачата ми.

— Сериозно? — Карл се огледа демонстративно. — Лично аз не бих определил тая дупка като идеалния мизансцен за самоубийство.

Но зад самоуверените си думи вече бе преценил ситуацията и нещо твърде близко до паника започваше да вледенява кръвта му. Беше изиграл всичките си карти, а Онбекенд така и не беше свалил достатъчно гарда. Другата тринайска пак го следеше с първоначалната си пълна концентрация и хладнокръвен контрол. Мизансценът на евтиния бар стисна мислите му в менгеме като съсирена кръв около прясна рана — вехтата мърлява мебелировка, дългият плот на бара, издраскан и лекьосан на мътното осветление, което хвърляше отблясъци в чашите и бутилките, натрупани по рафтовете отзад. Масите за билярд с протъркана тапицерия, окъпани в локвички светлина от монтираните в тавана лампи. Дуги Куанг по лице на пода, главата му извъртяна на една страна, отворените му очи го гледат. Сякаш му беше скучно и чакаше някой да се присъедини към него в прахта и лепкавите петна, за да си правят компания.

— Тук трудно бихме инсценирали самоубийство — съгласи се Онбекенд. — Нямаше да е лесно и другаде, в интерес на истината. Но ти беше така добър да отстъпиш пред инстинктите си и ето ни тук, в евтин бар в кофти квартал с долнопробни престъпници, които бранят ревниво територията си. Бедният Карл Марсалис, този път явно е преценил грешно съотношението на силите. Адски глупав начин да умреш, но какво пък… — Свиване на рамене, после в гласа на Онбекенд изведнъж се чу металическата нотка на презрение. — Лесно ще повярват, че си способен на такова нещо. Дал си им достатъчно основания.

Неизреченото обвинение го ужили жестоко. Някъде на заден план в главата му прозвучаха думите на Съдърланд: „Ако се оставим да ни води лимбичното ни програмиране, то всеки двуличен и породен от омразата страх, който изпитват към нас, ще се превърне в истина.“

„Ертекин може и да не се хване.“

„Да, но може и да се хване. Пъзелът не винаги се подрежда докрай, Марсалис. Така е в живота ни, така е и в престъпленията — сложно. Това каза тя, помниш ли?“

Куанг сякаш му намигна от пода.

„Може пък това да й се стори малко прекалено сложно, приятел.“

И сякаш не му стигаше тормозът на собствените му мисли, Онбекенд продължи да го тормози вербално:

— Ще сметнат, че си бил прекалено глупав, за да надмогнеш собственото си програмиране — каза той делово, като ехо на Съдърланд. — И ще са прави, разбира се. Ще сметнат, че си тръгнал да си търсиш белята, което е самата истина, и ще сметнат, че действителността просто е надхвърлила очакванията и възможностите ти. Така че ще проведат кратко разследване, колкото да не е без хич, ще поговорят с този и онзи и накрая ще стигнат до заключението, че си бил прострелян от упор със стандартно оръжие, което така и няма да бъде открито, от неизвестен уличен бандит, който също няма да бъде открит, и ще закрият случая, Марсалис, ще го закрият и ще потрият доволно ръце, защото изводите им ще се връзват идеално с идиотизма, който ти така спонтанно и услужливо ни предостави. Самият аз не бих могъл да го наредя по-добре.

Карл махна с ръка.

— Това едва ли може да мине за стандартно оръжие.

— Това ли? — Онбекенд претегли револвера в ръка. — Това е…

„Сега!“

Не беше много — минимално снижената рефлексна реакция на другия мъж, позабавените неврохимични импулси, приспани от предишните незаплашителни жестове на Карл и относителното спокойствие след крясъците отпреди малко. А после лекото изместване на дулото, само няколко градуса встрани, плюс краткотрайно снижения натиск върху спусъка. Това, и от друга страна, типичното за всяка тринайска чувство на превъзходство, както и любопитната склонност на Онбекенд да изнася лекции. Не беше много.

Никак не беше много.

Карл изригна от стола с ръце на ръба на масата, повдигна я рязко и я преобърна. Онбекенд стреля веднъж, напосоки, после залитна назад в опит да стане от стола и да се изправи. Помощникът му до вратата извика и скочи към тях. Карл взе на една крачка изпразненото от прекатурената маса пространство и влезе остро на Онбекенд: удар с основата на дланта и после с лакът, завъртане, опит да отнеме оръжието, но захватът беше твърде близък, за да рискува със стрелба. Стискаше с две ръце китката на Онбекенд, изви ръката му и насочи револвера нагоре и встрани, целеше се в бабаита, който се хвърляше към тях откъм вратата. Опита да стигне до спусъка. Онбекенд изпъна пръст и му попречи, но вече нямаше значение, защото онзи извика пак и се хвърли настрани да избегне куршума, който така и не дойде. Вратата се отвори рязко и другата половина от подкреплението на Онбекенд влетя в бара като ураган. Карл дръпна с всички сили револвера, но не успя да го откопчи. Новодошлият не направи грешката на колегата си. Тръгна към тях с широка усмивка.

— Само го дръж здраво, Онби.

Отчаян, Карл заби странично стъпало в краката на Онбекенд с надеждата да го подкоси, двамата да паднат на пода и при удара най-сетне да му измъкне револвера. Уви, другата тринайска захвана глезена му със стъпало, а сам остана на крака, без дори да загуби равновесие. За разлика рт Карл, който залитна, повлечен от собствената си тежест и инерцията на провалилата се хватка от таниндо. Онбекенд прецени до секунда момента, направи голяма крачка встрани и се отърси от Карл, сякаш той беше някаква голяма досадна раница. Карл политна към пода, посегна в движение към револвера, но без успех. Онбекенд го изрита в слабините. Карл се сви на топка от болка, опита да се претърколи, да стане…

Онбекенд насочи револвера.

Светът сякаш замря и се наведе да погледа.

В краткия нереален покой Карл усети куршума, преди да е излязъл от дулото, и усещането беше ужасяващо, защото твърде много приличаше на свобода. Усети как се разтваря да го поеме, като птица, която разперва криле, като вълк, който раззейва пастта си пред напиращ в гърлото вой. Очите му се впиха в очите на Онбекенд. Ухили се и изрече последното си предизвикателство:

— Ти си тъпо жалко заблудено копеле!

А после изстрелите, окончателното насилие, раздрало тишината… пак и пак… и пак, като затръшваща се в буря врата.