Ричард Морган
Вариант 13 (42)

40.

Прибра се в хотела и затъмни стъклата на прозорците срещу неканената зора. Умората от часовата разлика и болежките от битката го последваха през тъмния апартамент до леглото. Хвърли дрехите си на пода и се загледа в тях, „С(т)игма“, напомни му в бодро оранжево затворническото яке. Сети се за Севги Ертекин — беше го изпратила до хеликоптерната площадка на „Котката на Булгаков“. Още стоеше там с вдигната ръка, докато „Котката“ се смаляваше под издигащия се автокоптер и подробностите постепенно се размиваха.

Той се намръщи и се опита да прогони спомена.

Дръпна нетърпеливо покривката на леглото, изпълзя в средата и се зави с някакъв чаршаф.

Сънят дойде и го отнесе.

 

 

Телефонът.

Обърна се на другата си страна в затъмнената стая, убеден, че едва-що е затворил очи. Синкавите цифри на електронния часовник до леглото опровергаха впечатлението му. 17:09. Беше проспал целия ден. Вдигна китка към лицето си и примижа глуповато към часовника си — беше забравил да го свали, — сякаш другият можеше по някаква причина да не е верен. Китката го болеше от удара, който беше нанесъл на Мерин. Той я раздвижи предпазливо. Току-виж беше пукнал…

„Телефонът. Вдигни проклетия…“

Посегна слепешката към телефона и задържа с рамо слушалката до ухото си.

— Да?

— Марсалис? — Глас, който беше сигурен, че познава, но не се сещаше чий е, замаян от съня. — Ти ли си?

— Кой се обажда, по дяволите?

— А, ти си значи. — Човекът се представи миг преди Марсалис да навърже гласа и премерения тон. — Джанфранко ди Палма се обажда. От офиса в Брюксел.

Карл седна в леглото, свъсил чело.

— Какво искаш?

— Току-що разговарях с един човек от Ню Йорк, агент Никълсън. — Перфектният, с едва доловим акцент английски на Ди Палма прииждаше изискано по линията. — Уведомиха ме, че КОЛИН повече не се нуждае от услугите ти и че са се погрижили всички обвинения срещу теб в Републиката да бъдат свалени незабавно. По всичко личи, че в най-скоро време ще можеш да се прибереш в Европа.

— Сериозно? Благодаря, че ми каза.

— Е, не смятам, че се налага да чакаме, докато се уредят всички формалности. Тази вечер пращам совалка на АГЛОН. Най-късно в полунощ трябва да си на суборбиталния терминал и…

— Няма.

— Моля?

Щатският затвор на Южна Флорида се надигна в главата му като мръсна вода около запушен канал. Изведнъж стигна до твърдо решение, жизнерадостно като надписа върху оранжевото му яке.

— Казах да го духаш, Ди Палма. Запиши си го. Да… го… духаш. Остави ме да кисна четири месеца в джизъслендски затвор и ако трябваше да разчитам на теб, още щях да съм там. А и още не си ми покрил разходите за шибания януари. — И изведнъж, като гръм от ясно небе, го обзе дива ярост. — И хич не си въобразявай, че ще ти заиграя по свирката само защото най-после си успял да си извадиш хуя от собствения си гъз. Не съм приключил тук. Не съм дори близо до приключването и ще си дойда, когато аз реша.

Хладна пауза от другата страна на линията.

— Предполагам, разбираш — меко каза Ди Палма, — че ако останеш там, по-нататъшните ти действия няма да са упълномощени от АГЛОН. Времето си е твое, разбира се, и можеш да разполагаш с него по собствено усмотрение, но ние не бихме могли да одобрим по-нататъшни твои професионални контакти с КОЛИН или със службата за сигурност на Ръба. В интерес на…

— Какво ти става бе? Нямаш ли си химикалка? Казах ти да го духаш. Буква по буква ли да ти го продиктувам?

— Настоятелно те съветвам да не упорстваш с това си отношение.

— Сериозно? Е, аз пък настоятелно те съветвам да идеш и да си направиш клизма със сода каустик. Да видим кой от двама ни следва по-добре дадените му указания, искаш ли?

Прекъсна връзката. Седеше и гледаше невиждащо телефона.

„Така значи. Решил си сам да си платиш билета за обратния полет със совалката, така ли? И да си търсиш нова работа, като се прибереш?“

„Няма да се стигне дотам. Аз съм им нужен повече от наранената гордост на Ди Палма.“

„Нужен си им колкото нарушение на Спогодбите. А точно това ще се случи, ако сега вдигнеш този телефон и се обадиш на Севги Ертекин. Чу го какво каза. За по-нататъшните професионални контакти.“

Телефонът чакаше в ръката му.

„Защо просто не се прибереш у дома, Карл? Хвана им чудовището, спечели си още една резка на колана, до тази за Грей. Ти си ликвидатор на тринайски, при това най-добрият. Задоволи се с това и хващай совалката за вкъщи, а ако си изиграеш добре картите, може да ти увеличат и хонорара.“

Телефонът.

„Хайде, остави я на мира. Не й правиш услуга, като настояваш така, уверявам те. Остави я да си продължи по пътя, както тя иска.“

„Може пък да не го иска наистина.“

„Ау, колко типично. Мъжкарско, та дрънка. Какво следва — ще основеш рокгрупа на Сърдитите млади? Хората си имат свой собствен живот, Карл.“

Той стегна пръсти около гладката пластмаса на слушалката. Вдигна я към ухото си. Изведнъж си даде сметка, че цялото тяло го боли — останали му бяха поне дузина дребни нахални сувенира от битката с Мерин.

„Мерин е история, Карл. Всичко свърши.“

„Остава Нортън. Това лъжливо копеле се опита да ме убие в Ню Йорк, а нищо чудно и онова в Перу да беше негова работа.“

„Не можеш да си сигурен.“

„И още е плътно до нея. Ако Севги започне да задава неудобни въпроси, току-виж ликвидирал и нея така, както се опита да отстрани мен.“

„Не можеш да си сигурен, че го е направил той. Освен това си пада твърде много по Севги Ертекин, за да й навреди умишлено. И ти го знаеш.“

Той изсумтя. Свали телефона и пак впери очи в него.

„Откажи се, Карл. Истината е, че просто си търсиш оправдание, за да се върнеш към нещо, от което изобщо не си искал да ставаш част. Тегли чертата и си върви у дома.“

Той изкриви лице в гримаса. Набра номера — помнеше го наизуст.

 

 

Севги прие разговора на път през един сякаш безкраен потребителски комплекс. Следобедните тълпи задръстваха моловете и супермаркетите и сякаш нарочно й се пречкаха в краката. Непрекъснато й се налагаше да спира рязко и да заобикаля някое мотаещо се семейство или групички наконтени младежи. Чакаше на опашки пред ескалаторите, които се движеха бавно по зяпльовските си траектории нагоре и надолу сред шеметните катедрални пространства, претъпкани със стоки за продан. Пробиваше си път с лакти през струпванията от ударили го на пазарлък клиенти под холограмни надписи, които крещяха: НАМАЛЕНИЕ! РАЗПРОДАЖБА! ВСИЧКО НА ПОЛОВИН ЦЕНА!

И така беше през целия шибан ден и навсякъде из „Котката на Булгаков“, или поне на горните й нива. Изкушението да си отвори път, като извади значката и пищова, беше почти неустоимо.

— Ертекин слуша.

— Тук контролната зала на Алкатрас. Получихме запитване за разговор с вас, ще го приемете ли?

— Запитване? — Тя смръщи чело. — Откъде?

— От Ню Йорк. От детектив Уилямсън.

Тя порови в ума си… и се сети за високия чернокож сред униформите, полицейските заграждения и прибраните във вакуумни чували трупове пред дома й. Марсалис, който седи на стъпалата пред входа и зяпа като някой турист, сякаш мъртъвците нямат нищо общо с него. Студен октомврийски въздух и нестихващите звуци на (големия град. Ню Йорк изведнъж й се стори далеч, сякаш беше на Марс или нещо такова, а престрелката беше като позабравена част от далечното й минало.

— Да, ще говоря.

Прещракване и после гласът на Уилямсън, пресекващ на моменти заради далечната връзка.

— Госпожа Ертекин?

— На телефона. — Каза го леко задъхано, набрала най-после скорост на минаване през една книжарница, чиито клиенти стояха кротко край рафтовете и прелистваха книги, вместо да й се пречкат в краката.

— Моментът неудобен ли е?

— Не повече от всеки друг. Какво мога да направя за вас, детектив?

— Въпросът е по-скоро какво аз мога да направя за вас, госпожо Ертекин. Разполагаме с информация, която може би ще ви заинтересува. — Той се поколеба за миг. — Видях се случайно с Лари Касабиан. Той явно много ви цени.

Името я върна към приглушените от мъглата звуци на компютъризираното багерче, към полето по съмване и внезапната воня на изровените трупове. Касабиан стои до нея, мълчалив и намръщен, току й хвърля по някой бърз поглед изпод сключените си вежди. Само веднъж й кимна мрачно с трудно доловима амалгама от солидарност и умора, но иначе не обели и дума. Беше им станало навик напоследък — всички си мереха думите. Онези от вътрешния отдел бяха плъзнали из участъка като въшки и си държаха ушите отворени.

— Много мило от страна на Лари. — Озова се пред мудно стадо купувачи, спряло да попасе при мъжката конфекция, наби спирачки и свърна рязко да ги заобиколи. — Благодаря и на вас, че сте се сетили да ми се обадите. За какво става въпрос?

— Става въпрос за третия стрелец от покушението срещу Хоакин Ортис.

Тя едва не наби отново спирачки, макар този път никой да не й препречваше пътя.

— Ама той жив ли е?

— Напълно, бих казал. Има дупка в рамото, но иначе си е съвсем добре. Сбил се в някакъв бар в Бруклин, извадил оръжие и изведнъж се оказало, че барът е пълен с ченгета, на които им е свършила смяната. — Уилямсън се изкиска. — Лош късмет, а?

— Значи не е от местните?

— Не. От Републиката е, някъде от западната част. Дърк Шиндел. С право да пребивава в Съюза, имал дядо някъде в Мейн, но без официално гражданство. Нямаме генетичен материал, за да го свържем с покушението, но той и така си призна.

— Как успяхте?

— Поизпотихме го малко — спокойно каза Уилямсън. — Психоложки екип от „Убийства“ работи по случая. Работата е там, че нашето момче било натъпкано до козирката с хормонални препарати и долнокачествен синаптик, когато се случило онова в Бруклин. Знаете до какво води такъв коктейл. Изпя си и майчиното мляко.

Севги усещаше мекото жужене на висококачествения синаптик по протежение на собствените си нерви. Постара се снизходителният й смях да прозвучи правдоподобно:

— Да, знам. Та какво каза той за Ортис?

— Доста неща. Мога да ви пратя целия файл, ако искате. С две думи, някакъв зализан тип го наел в Хюстън. Не го бил виждал преди, онзи бил приятел на другите двама. Предложил им голяма сума, което едва ли е изненадващо при мишена като Ортис, но не обяснява защо са се спрели на толкова долнопробни наемници. Та Шиндел казва, че и преди е изпълнявал мокри поръчки, в Републиката, но психолозите от екипа смятат, че лъже. Според тях в най-добрия случай е бил шофьор или резерва.

— А другите двама?

— Да, Лерой Аткинс. Това е онзи, който вашият, хм, подобрен приятел свали с автомата. Оказа се, че има някакво досие в Републиката, в по-голямата си част хулигански истории, нищо повече. Според ченгето от хюстънската полиция, с което говорих, Аткинс може и да е минал в по-горна категория през последните години, като за целта е напуснал щата. Нямали нищо срещу него, само улични слухове, а при търсене с н-джин излизали само вторични асоциации. Същото е и с другия тип, ъъ, Фабиано, да, Ейнджъл Фабиано. Жител на Хюстън, връзка с местните банди. Редовно влизал в затвора, още от младежките си години, но не му е било повдигано по-сериозно обвинение от притежание на абортиви с цел продажба и на няколко пъти за тежка телесна повреда. Но колегите в Хюстън смятат, че и той може да е минал в по-горна категория, като се имат предвид близките му отношение с Аткинс.

— Добре. — Чувството, че предава Нортън, се сви като змия в стомаха й, толкова неприятно, че лицето й се разкриви сякаш по своя воля. Въпреки това попита: — Шиндел каза ли нещо за Марсалис?

— За Марсалис? Тринайската ли? — Последва кратка пауза, явно Уилямсън преглеждаше доклада. — Не. Няма нищо освен, цитирам: „Щяхме да си свършим работата, ако не беше онзи шибан негър. Нищо лично.“

— Нищо лично?

— Да. — Тонът на Уилямсън прозвуча едновременно горчиво и развеселено. — Един от детективите в психоложкия екип е със същия цвят на кожата като мен. Явно си имаме работа с нетипичен представител на джизъслендското чувство за такт.

Севги изсумтя.

— Сигурно е от синаптика. Каза ли как са се озовали пред входа на моята кооперация?

— Да, това сякаш най-много го ядосваше. Каза, че наблюдавали Ортис в продължение на седмици, за да изучат навиците му. Установили, че всеки ден се отбива в едно кафене на Западна Деветдесет и седма, и планът им бил да го последват дотам на ролерите и да го очистят на излизане. Това с кънките, изглежда, е стар хюстънски табиет. Добър е за удари в градска среда, където има много коли и задръствания. Както и да е, според думите на Шиндел Ортис неочаквано изневерил на навиците си и тръгнал в друга посока, те тръгнали след него, но движението в тази част на града било по-рехаво и едва успявали да го следват. Докато стигнат до Сто и осемнайсета, вече били изплезили езици до кръста и единственото им желание било да приключат веднъж завинаги със задачата.

— Много професионално, няма що. — Сама се изненада от осезаемото облекчение в гласа си. Реабилитацията на Нортън я обля като хладен полъх в горещ ден. Дори удостои с усмивка някакъв идиот с изрисувано лице, който налетя отгоре й иззад една подпорна колона, а после заотстъпва с хиляди извинения и усмивки.

— Така си е — съгласи се с оценката й Уилямсън. — Не ще да са били най-доброто, което може да предложи Хюстън.

— Прав сте.

— Ами… — Нюйоркският детектив се поколеба. — Та, както вече споменах, говорих с Касабиан. Той ми каза, че сигурно ще искате да знаете какво сме научили. Мислех да изчакам, докато се върнете в града, но после ви видях в репортажа от Ръба тази сутрин. И понеже Ортис е от Ръба, реших, че нашата информация може да има някаква връзка с вашите неща там.

Уилямсън говореше за пресконференцията, свикана набързо в един парк близо до административния център на платформата. Първо тя беше обявила с няколко кратки изречения, че засега все още не разполагат с достоверна информация по случая, после от ССР и от охраната на „Котката“ уведомиха репортерите за съвместните си усилия, накрая някакъв местен политически фактор каза няколко думи — всичко това се беше случило само преди няколко часа, а вече й се струваше на път към далечното минало, сякаш бързаше да настигне другите неща, поели натам с главоломна скорост през последните дни. Същото чувство беше изпитала и на магистралата при Куско, чувството, че времето изтича през пръстите й. Тогава Марсалис седеше до нея като черна скала, на която би могла да се облегне. Изкриви лице в гримаса. Избута спомена настрани, като да беше поредният завеян купувач, застанал на пътя й.

— Вижте, детектив Уилямсън, наистина се радвам, че се свързахте с мен. Оценявам го. При случай ще ви върна услугата.

— Не е нужно. Нали ви казах, видях репортажа. Много се говори напоследък за сътрудничеството между агенциите в Америка, но май само се говори. Та аз реших, че може би е време и да направим нещо по въпроса все пак.

— Така е. Можете ли да пратите файла на ССР в Алкатрас? Аз ще си го прехвърля оттам по-късно.

— Няма проблем. Дано ви е от полза. Нюйоркската връзка прекъсна и отнесе със себе си акцента на Уилямсън и смътното усещане за зимния град. Остави я с едва доловимия статичен шум на сателитната връзка, а после и това изчезна.

 

 

— Няма нищо. Казах ти вече.

Карл раздразнено поклати глава.

— Матю, този тип ми е адски съмнителен, разбери. Сигурен ли си?

— Повече от сигурен, Карл. До третия знак след запетаята. Асоциативният модел на Том Нортън е толкова близо до идеалното гражданско поведение, колкото е по силите на обикновен човек. Най-лошото, което открих, са косвени данни, че може да е получил работата си в КОЛИН с помощта на брат си. Но дори и тук става въпрос за някоя и друга добра дума където трябва, а не за отявлено връзкарство. Освен това е било отдавна и няма данни брат му да е оказвал натиск върху когото и да било впоследствие.

— Сигурен ли си за това?

— Да, сигурен съм. Даже има данни, че двамата не се разбират много добре. Отношенията между братя често се основават на съперничество, а братята Нортън, изглежда, са решили проблема с помощта на цял континент разстояние.

Карл стоеше до прозореца на хотелския апартамент. Вечерта вече дърпаше шалтера на небето. Отражението му го гледаше от стъклото. Той опря лакът до него и зарови пръсти в косата си. Марисол обичаше да прави така, когато…

— А нападението в Ню Йорк? Фактът, че само той знаеше къде съм останал да нощувам?

— Съвпадение — отсече Матю.

Карл срещна погледа на отражението си.

— От моя гледна точка не изглежда така.

— Типично за съвпаденията. Хората просто не са програмирани да ги приемат. А понеже си тринайска, прибави в уравнението и повишената си предразположеност към параноя.

— Да ти е хрумвало някога, Мат, че…

— Матю.

— Да, Матю. Извинявай. Хрумвало ли ти е някога, че за една тринайска, за някой, който не се вписва добре в груповата динамика, параноята може да е полезна черта на характера?

— Да, освен това е селективен фактор по отношение на еволюцията. — Поучителният тон на инфохакера си беше все същият, открай време. Изглежда, склонността да поучава беше част от личното му генетично програмиране. — Но въпросът не е в това. На човешката интуиция не може да се разчита, защото тя не винаги е реално основателна. Тя не винаги е полезно качество в съвременната ни среда, нито по отношение на математиката, която определя въпросната среда. Когато все пак се яви като отражение на математическа форма, интуицията безспорно говори за вродена способност да се долавя математическата основа на обществата ни.

— Но не и когато е в противоречие с математиката. — Карл опря чело в стъклото. Този разговор го бяха водили и преди, много пъти. — Така ли?

— Не и когато е в противоречие, да — потвърди Матю. — Математиката винаги е вярна, дори да е в противоречие с интуицията ни. Нашата интуиция е просто индикатор за несъответствие на потенциалите ни с една променена или променяща се среда.

— С други думи, Нортън е чист?

— Нортън е чист.

Карл обърна гръб на отражението си. Облегна се на прозореца и плъзна поглед из стаята — започваше да я усеща като капан. Разпозна рефлекса веднага — търсеше възможните точки за бягство. Тъпо. Имаше си врата, ей там.

„Ами използвай я де. Глупак.“

— Това тормози ли те някога, изобщо? — каза в телефонната слушалка.

— Кое дали ме тормози, Карл?

— Ами всичко това. — Той махна, сякаш Матю можеше да го види. — Якобсен, шибаните Спогодби, Агенцията, насилственото заточение. Че трябва да те лицензират, сякаш си някаква опасна субстанция или нещо такова.

— Доколкото архивите с лични данни са форма на социално лицензиране, всички сме повече или по-малко лицензирани: и обикновените хора, и генетичните варианти. И ако видът на лицензирането отразява различната степен на социален риск, това лошо ли е?

Карл въздъхна.

— Добре, добре. Забрави. Не питам когото трябва.

— В какъв смисъл?

— Ами, не се обиждай, но ти не си съвсем наред в главата. Целият ти профил намирисва на аутизъм. А тук става въпрос за емоции.

— Емоционалният ми обхват беше психо-химически балансиран и разширен.

— Да бе, от н-джин. Извинявай, Матю, не знам защо изобщо те занимавам с тия работи. Ти не си по-нормален от мен.

— Ако временно оставим настрана въпроса какво според теб е нормално човешко същество, защо смяташ, че би получил по-достоверен отговор от „нормален“ човек? Мислиш ли, че нормалните хора имат особена дарба, която им помага да прозрат сложните истини от областта на етиката и морала?

Карл се замисли.

— Не съм забелязал такова нещо — призна накрая. — Не.

— Следователно моето виждане за социалния ред, наложен след доклада „Якобсен“, не е нито повече, нито по-малко полезно от виждането на всеки друг разумен човек.

— Да, но точно там е проблемът, големият тлъст проблем. — Карл се ухили. Голям кеф беше да хване в издънка свръхбалансираното мислене на инфохакера, най-вече защото това му се удаваше рядко. — Тук не става въпрос за разумни хора. Докладът „Якобсен“ не е опит за разумна реакция на генетичното лицензиране, а опит на група разумни мъже да сключат сделка с ломотещата маса на неразумното човечество. Религиозните маниаци, радетелите за расова чистота, целият набор от откачалки, проповядващи края на света. — Впери за миг очи в единия, ъгъл на стаята. — Нали помниш какво беше през осемдесет и девета — деветдесета? Демонстрациите? Всичката отрова и жлъч, която се изливаше в телевизионните студиа? Пощурелите тълпи пред комплексите и военните бази?

— Да. Спомням си. Но нямам спомен да ме е разтревожило особено.

Карл сви рамене.

— Е, от вас не се плашеха толкова, колкото от нас.

— Истината е, че „Якобсен“ не беше капитулация пред силите, които описваш. Докладът беше критичен както към ирационалните реакции, така и към опростенческото мислене.

— Да. Само че виж кого натикаха в лагерите.

Матю не каза нищо. Вълчата усмивка на Стефан Неван изникна пред погледа на Карл и той разтърка очи, за да я разкара.

— Виж, Мат, благодаря ти…

— Матю.

— Извинявай. Матю. Благодаря ти, че провери Нортън. Пак ще се чуем.

И затвори. Хвърли телефона на леглото и набързо облече най-малко използваните и най-малко окървавени дрехи от бедния си на избор гардероб. Излезе от хотелската стая, спря за миг пред вратата на Севги Ертекин, после изръмжа ядно и продължи по коридора. Зачака да дойде асансьорът, но след десетина секунди отвори вратата на аварийното стълбище и заслиза нетърпеливо, вземаше по две стъпала наведнъж. Прекоси с бърза крачка фоайето и излезе на улицата. Повървя малко, колкото да усети вечерта, после махна на едно автотакси.

Купето беше уютно и с приглушено осветление, със скъп кожен салон и тесни скосени прозорци. Бронираният екран на таблото се включи с тих звън и му показа бая идеализиран дамски вариант на шофьорски интерфейс. Класическа красота от Ръба, типичната азиатско-латиноамериканска смесица. Прибрана тъмна коса с едва загатнати къдрици, елегантно сако с висока яка. Нещо от Кармен Рен в чертите и стойката, но с нечовешкото съвършенство на компютърно генериран образ. Гласът беше нелоша имитация на Ейжа Бадауи.

— Добър вечер, сър. Добре дошли в „Кейбъл Каре“. Бихте ли определили целта на пътуването?

Той се поколеба. Знаеше, че Съдърланд не би се впечатлил от подобно нещо.

„Съдърланд е на шибания Марс.“

— Откарай ме някъде, където ще мога да се сбия — каза той.

 

 

Разсеян и небрежен заради часовата разлика, дългия сън по никое време и вчерашната битка с Мерин, Карл изобщо не забеляза човека на ъгъла, който го наблюдаваше как излиза от хотела, нито сълзата без обозначителни знаци, която напусна паркинга от другата страна на улицата и се включи в трафика зад неговото такси.