Ричард Морган
Вариант 13 (41)

39.

Севги слезе по стълбата на обляния от прожекторите на криминалистите мостик — вече подготвяха местопрестъплението за обработка. Службите за сигурност бяха оградили с кордон целия товарен отсек дясно на борд — прибрали бяха всички за разпит, после бяха наложили тотална блокада. Униформени полицаи стояха при всички точки за достъп по високите мостици, а една източена като акула черна патрулна моторница обикаляше покрай открития док. По-малки надуваеми лодки обточваха долния край на пистовия наклон като оранжеви водорасли и се люлееха на вълните. Атмосферата под куполообразния покрив кънтеше кухо и внушаваше усещането за нещо изпразнено и приключено.

Севги измъкна служебната си карта и я показа на дежурната при сухия док на „Даскийн Азул“. Остана изненадана от смътния пристъп на носталгия по дните, когато беше достатъчно да вдигне ръка, за да покаже вградената в кожата на дланта си холограма на нюйоркската полиция. По дните, когато беше ченге. Униформената жена я погледна безстрастно.

— Да, какво искате?

— Търся Карл Марсалис. Казаха ми, че е някъде тук.

— Марсалис? — Жената я изгледа объркано, после загря. — О, говорите за изрода? Онзи, на когото трябва да благодарим за всичко това?

Мислите на Севги бяха твърде объркани, за да търси сметка на полицайката за сбърканата й терминология. Затова само кимна мълчаливо. Жената посочи към наклона долу.

— Седи ей там, на онази празна шейна, напреко на съседната писта. Тъкмо се канех да го отведа за разпит, но някаква клечка от отдела за специални случаи каза да го оставя на мира и че можел да си седи там колкото иска. — Махна уморено с ръка. — А коя съм аз да споря със специалния отдел, нали така?

Севги измърмори нещо в знак на съпричастност и пое надолу по стълбата покрай пистата на „Даскийн Азул“. Когато се изравни с празната шейна на съседната писта, се наложи да прекоси почти на четири крака разстоянието дотам, като на два пъти едва не падна, толкова стръмен беше наклонът. Стигна до шейната и се хвана с огромно облекчение за един от зъбците.

— Хей — извика глуповато.

Марсалис обърна глава и очите му се разшириха от изненада. За пръв път го виждаше в такова неведение за заобикалящата го среда и това я потресе много повече, отколкото появата й беше изненадала него. Зачуди се дали пък Марсалис не е в шок. Дрехите му целите бяха в засъхваща кръв, на големи петна, по лицето му още имаше тъмни следи там, където не беше успял да я изчисти.

— Как си? — попита тя.

Той сви рамене.

— Няколко натъртвания. Нищо сериозно. Ти кога дойде?

— Преди малко. Бях горе и се разправях с шефовете на „Даскийн Азул“. — Севги се изтегли върху шейната, намести се с гръб към зъбеца до Марсалис и провеси крака надолу. — Е. Оказа се, че си бил прав.

— Аз и генетично заложената ми параноя.

— Недей да злорадстваш, Марсалис. Не ти отива.

— Е, целта ми не е да вкарам нещо в леглото.

Тя го стрелна с кос поглед.

— Да, сигурно си се наситил вече за тази нощ.

Той отново сви рамене, но не я погледна.

— От „Даскийн Азул“ твърдят, че не били знаели нищо — каза тя. — От тяхна гледна точка, Мерин, Рен и Осбърн са били обикновени наемни служители, чиито договори се подновявали ежемесечно, стига междувременно да не възникнел проблем, а такъв нямало. Лъжат, та се късат, но не знам дали от ССР ще успеят да го докажат.

— Осбърн?

— Младежът, който ти е скочил с мачетето. Скот Осбърн, незаконен имигрант от Джизъсленд. Криминалистите смятат, че е бил един от служителите на „Уорд Биосъплай“, които са избягали при появата на Мерин. ДНК-то му съвпада с улики, открити в офисите на Уорд.

Марсалис кимна.

— А Рен?

— С нея е по-трудно. Не са открити нейни генетични следи при Уорд, така че тя или някой друг вероятно се е върнал да почисти. Но показанията на очевидци сочат, че и тя е била там.

— А генетичните следи тук? Обработиха ли ги вече?

— Още не са. — Тя пак го погледна, любопитно. — Нещо не ми изглеждаш особено щастлив.

— Защото не съм.

Тя се намръщи.

— Свърши се, Марсалис. Вече можеш да се прибереш у дома. В Лондон при любимите си самодоволни европейци.

Той вдигна вежда и насочи поглед към океанската шир.

— Какъв късмет, а?

Изведнъж сърцето й се качи в гърлото и тя реши да заложи на иронията.

— Какво, ще ти е мъчно за мен ли?

Сега вече той се обърна да я погледне.

— Това не е краят, Севги.

— Не е ли? — Усети как слабо, но зловещо предчувствие се промъква в собствения й тон. — Е, мен поне успя да заблудиш. Така де, избил си ги всичките. Осбърн и другия тип си ги размазал по стените и пода горе. На Мерин си му смазал черепа. Това определено прилича на край, не мислиш ли?

— А Рен?

Севги махна небрежно с ръка.

— Рано или късно ще ни падне в ръцете.

— Сериозно? Както я хванахте и след клането в „Уорд Биосъплай“?

— Стига, Марсалис, не ми разваляй удоволствието от победата. Рен е дребна риба. Важното е, че Мерин е мъртъв.

— Аха, ясно. И сега какво, трябва да празнуваме ли?

— Точно така.

Той кимна и бръкна в джоба на затворническото си яке. Извади майсторски свита цигара и я вдигна демонстративно пред лицето й.

— Искаш ли?

— Какво има в нея?

— Не знам. Дадоха ми я. Ако случайно ми дойде настроение да празнувам. — Лапна цигарата и смачка долния й край да я запали. Дръпна и се закашля. — Опитай. Не е лошо.

Тя взе цигарата и също дръпна. Димът изпълни дробовете й, сладък и тинест — подобрен опиат с привкус на още нещо. Севги задържа малко дима, преди да го издиша. Усети хладната леност на наркотика да плъзва по крайниците й. Главата й изведнъж се прочисти. Дръпна си повторно, но този път издиша почти веднага и му върна цигарата.

— Е, кажи ми защо не си щастлив.

— Защото не обичам да ме разиграват, а цялата тази история беше постановка, от началото до края. — Дръпна мълчаливо няколко пъти, после вдигна цигарата и се загледа в горящия й връх. — Шибаните легенди за чудовища.

— Ъ?

— Чудовища — горчиво повтори той. — Супертерористи, серийни убийци, престъпни гении. Все същата шибана лъжа. Със същия успех можехме да си говорим за вампири и върколаци, разлика — никаква. Ние сме добрите, цивилизованите хора. Скупчили сме се в светлия кръг около огъня, в удобните си градове и уютните домове, а там някъде… — Марсалис направи широк жест в подкрепа на все по-пламенните си думи, — в мрака извън светлината на огъня броди чудовището. Голямото Зло, заплахата за племето. Убийте звяра и всичко ще е наред. Няма значение, че…

— Ще го пушиш ли това, или не?

Той примигна.

— Да, извинявай. Вземи.

— Значи не мислиш, че сме убили звяра?

— Напротив. Убихме го. И какво? Даде ли ни това някакви отговори? Все още не знаем защо Мерин се е върнал от Марс, нито защо е убил всички онези хора.

— Можехме да попитаме него.

— Е, да. Само че това някак ми изскочи от ума, докато се боричкахме.

Тя впери поглед във върховете на обувките си. Смръщи чело.

— Виж, може и да си прав. Може би още не разполагаме с отговорите и не знаем защо е било всичко това. Но все пак го спряхме, а това е добре.

— Не сме го спрели. Вече ти казах, всичко това е постановка. Нагласено е.

— О, стига! Кой би могъл да го нагласи? Ровайо каза, че появата ви в „Даскийн Азул“ ги е сварила напълно неподготвени. Че не са очаквали подобно нещо.

— Подранихме.

— Какво?

Той взе цигарата от ръката й.

— Подранихме. Не очакваха да съм толкова настоятелен. Сигурно са го били планирали за другата седмица.

— Какво да са били планирали за другата седмица? — Раздразнените й думи прозвучаха леко завалено от съдържанието на цигарата. — Мерин е планирал кога и как ще го убиеш, така ли?

— Не знам — замислено каза той. — Със сигурност не се би толкова ожесточено, колкото очаквах. Е, накрая просто извадих късмет, но иначе… през цялото време имах чувството, че… не знам. Че не влага всичко от себе си. Както и да е, не това е важното. Рен можеше да се намеси по всяко време и да наклони везните. Не беше ранена, аз само я съборих по гръб.

— Е, и? Просто е решила да ограничи щетите и да се измъкне, докато е възможно.

— След като е работила заедно с Мерин цели четири месеца? Едва ли. Рен е професионалистка, вижда се от пръв поглед. Хора като нея не изпадат в паника. Не бъркат един невъоръжен човек с операция на службите за сигурност.

— Ти каза ли й, че си тринайска?

Той я погледна уморено.

— Е? Каза ли й?

— Да, но…

— Ето ти обяснението. — Тя сви едното си коляно и се извърна, за да го вижда по-добре. — Затова е изпаднала в паника. Слушай, Марсалис, виждала съм те как се биеш и от гледката ме хваща страх, честно. А аз все пак знам какво представляват тринайските.

— И тя го знае. Четири месеца е дундуркала тринайска, не забравяй.

— Не е същото като да се изправиш срещу някого като вас в битка. Проявила е стандартната човешка реакция, стандартната…

— Не и тази жена.

— О, изведнъж реши, че си експерт по жените, така ли?

— Експерт съм по войниците, Севги. А Рен е точно това. Нечий наемен войник. Наета от същия, който е наел и Мерин. И който и да ги е наел, по някаква причина е бил готов да пожертва Мерин. Може би защото е изпълнил предназначението си, или пък защото в Куско се приближихме твърде много до истината. Така или иначе, това — той кимна назад към плъзналите като мравки по склона полицаи и криминалисти, — всичко това е било предвидено и планирано. КОЛИН позира с ботуш върху трупа на звяра, всички раздават широки усмивки пред камерите, от всички страни валят поздравления. И подробностите се губят, замъглени от щастливия край.

— На мен лично не ми звучи толкова зле — измърмори тя.

— Сериозно? — Той издуха струйка дим към купола от нановлакна. — А пък аз те имах за ченге.

— Бивше ченге. Бъркаш ме с Ровайо. Поне денем гледай да не объркваш жените, които чукаш.

И му взе с рязко движение цигарата. Той я гледаше мълчаливо как пуши, а тя се преструваше, че не го забелязва.

— Севги — каза накрая той. — Не ми казвай, че ще се откажеш от разследването, след като знаеш, че са ни разигравали.

— Смяташ, че не мога да го направя ли? — попита предизвикателно тя и го погледна в очите. Издуха дима в лицето му. — Нещо бъркаш, Марсалис. Мога, и още как, защото откаченият психар, който е нарязал Хелена Ларсен и е ял от тялото й, е мъртъв. Ако не за друго, за това поне май трябва да ти благодаря.

— Няма нищо.

— Вярно, не знаем защо Мерин се е върнал, може и изобщо да не разберем. Но това аз мога да го преживея, така както съм преживяла куп неразрешени случаи, докато работех в „Убийства“. Пъзелът не винаги се подрежда докрай. Така е в живота ни, така е и в престъпленията — сложно. Понякога е достатъчно да хванеш лошия, та дори да се налага да сложиш кръст на останалото.

Той се обърна към морето.

— Е, това сигурно е човешка склонност.

— Да. Сигурно.

— Нортън ще е доволен.

Тя обърна глава, издуха нова доза дим към него и го погледна с присвити очи.

— Няма да говорим за Том Нортън, ясно?

— Добре. Няма да говорим за Нортън, няма да говорим и за Рен. Няма да говорим за нищо неудобно, защото ти си получи чудовището на тепсия и само това има значение. Боже, нищо чудно, че вие, хората, сте толкова сбъркани.

В очите й припламна гняв.

— Ние хората? Майната ти, Марсалис. Знаеш ли какво? „Ние хората“ живеем в мир, какъвто тази планета не е виждала никога. Постигнали сме просперитет, толерантност, справедливост…

— Като се изключи Флорида, както се убедих от собствен опит.

— А ти какво очакваше? Флорида е в Джизъсленд. В глобален мащаб, обаче нещата вървят на добре. В Близкия изток вече не се бият…

— Засега.

— … в Африка няма глад, не водим война с Китай…

— Само защото на никой не му стиска да се опъне на китайците.

— Не. Защото се научихме, че „да им се опънем“ не е печеливша стратегия. Вече никой не може да спечели от една война. Промяната е бавна и трябва да дойде отвътре.

— Кажи го на бегълците от черните лаборатории.

— О, спести ми шибаната си псевдосъпричастност, ако обичаш. Изобщо не ти пука за някакви си китайски бегълци, които дори не си виждал. Познавам те, Марсалис. За хора като теб несправедливостта има лични измерения — ако не е застигнала самите вас или някой, когото познавате, изобщо не я забелязвате. Вие не…

— Застигна ме и още как, мамка му!!!

Крясъкът се изтръгна сякаш по своя воля и отекна в огромното пространство под купола. Севги се зачуди дали и криминалистите горе не са го чули. Ръцете му се озоваха на раменете й, пръстите му се забиха в месото й, главата му се наведе към нея, очите му сякаш пробиваха дупки в нейните. Не се бяха оказвали толкова близо един до друг от последното им чукане и нещо в нея, нещо заровено дълбоко, древна подпрограма, дремеща в гените й, се активира от близостта и разпрати из тялото й старите объркани сигнали.

Тази част от себе си Севги мразеше най-много.

Не сведе очи. Посегна и притисна горящото връхче на цигарата в ръката му.

Нещо избухна в очите му и угасна също толкова бързо. Той пусна рязко раменете й. Отдръпна се сякаш на забавен каданс. Тя го тикаше назад с поглед.

— Дръж си ръцете далеч от мен — изсъска му.

— Мислиш, че…

Гласът му беше прегракнал. Млъкна, преглътна и започна отначало:

— Мислиш, че не е възможно да съчувствам на човек, избягал от черна лаборатория? На някой въплътен генетичен експеримент? Аз съм същият като тях, Севги. Какво беше „Орел“ според теб? Аз съм един шибан експеримент, това съм. Израснах в контролирана среда под топлите „грижи“ на шибани костюмари. Изгубих…

Млъкна отново. Отклони поглед. Свъси леко чело. За част от секундата й се стори, че ще се разплаче, и собственото й гърло се стегна в пристъп на съчувствие.

— Копелдак гаден — тихо каза той.

Тя зачака, но накрая не издържа и попита:

— Какво?

Марсалис я погледна. В очите му нямаше и следа от предишния гняв. Каза тихо:

— Бамбарен. Шибаният Манко Бамбарен.

— Какво имаш предвид?

— Когато говорихме горе, при Саксайхуаман, помниш ли? Манко мислеше, че са отделили Марисол — сурогатната ми майка — от мен, когато съм бил на четиринайсет години. Само че това се отнася за проект „Поборник“. В „Орел“ го правеха на единайсет. Работеха по различна методика.

— И?

— Манко знаеше твърде много подробности. Не само за възрастта. Говореше за мъже в униформи и за стоманени фургони. Мъжете в „Орел“ винаги бяха с костюми. И не сме имали фургони, комплексът беше построен специално за целта и доста по-луксозен от онова, което явно имаше предвид Манко.

Тя сви рамене.

— Може да е чел нещо по въпроса. Да е гледал документални филми.

— Не звучеше така, Севги. Беше… лично. Сякаш самият той е участвал. — Марсалис въздъхна. — Знам, знам. Генетично заложената ми параноя, нали?

Тя се поколеба.

— Изглежда ми малко измислено.

— Да. — Той отклони поглед. Сви устни, сякаш събираше сили за нещо трудно. Погледна я отново в очите. — Извинявай, че те стиснах така. Мислех, че съм преодолял онази гадост.

— Нищо. Просто друг път не го прави. Никога.

Той взе цигарата от ръката й, много нежно. Беше догоряла почти до края и димеше неравномерно, угаснала беше наполовина, когато тя я натисна в ръката му. Марсалис я хвана несръчно в крайчеца и дръпна дълбоко с риск да изгори пръстите си.

— И какво ще стане сега? — попита задавено, задържаше дима в дробовете си.

— Ще приключим случая, както вече казах. По някои детайли може да се работи още, но делото ще получи по-нисък приоритет. Някой някъде ще намери начин да вкара голяма пратка нелизенцирани продукти на „Марстех“ и усилията ни ще се насочат натам. А Мерин ще остане на заден план.

— Да. И аз стигнах до същия извод.

— Виж, Карл, зарежи тая история. — Тя импулсивно хвана ръката му, същата, която беше жигосала с цигарата преди малко. — Зарежи я, и толкова. Вече си свободен да се върнеш у дома. Ние ще проучим това-онова за фамилиите и кой знае, може нещо да изскочи.

— Отидеш ли там без мен, веднага ще те убият. — Но го каза с усмивка. — Видя какво стана предния път.

Тя му върна усмивката.

— Е, може пък ние да изберем не толкова директен подход.

Той изсумтя. Вдигна загасващата угарка и я погледна въпросително. Севги поклати глава. Марсалис задържа още миг-два цигарата между двамата, после сви рамене, дръпна за последно и я хвърли през зъбците на шейната по дългия склон към вълните долу.

— Имай грижата да не зарежат съвсем разследването — каза само.

— Обещавам.

Ала отвъд купола на товарното вълните започваха да избледняват от черно към стоманеносиво с бавното настъпване на един съвсем нов ден.