Ричард Морган
Вариант 13 (4)

2.

Арестуваха го естествено.

Привлечени от стрелбата, отряд бронирани мъже от охраната на лагера се придвижваха на прибежки по улицата, използваха прикритието на сградите и паркираните коли. Приличаха на ято бръмбари с човешки размери. Слънчевите лъчи се отразяваха в матовосините нагръдници и върховете на шлемовете им, в цевите на късите им бойни карабини. Не издаваха и звук — пак като бръмбари. По всяка вероятност снаряжението и екипировката им за борба с безредици — и те с логото на „ГХ“ — вървяха в пакет с индукционни микрофони и комуникационни връзки. Представи си го от тяхна гледна точка. Тихи напрегнати гласове по вътрешната връзка. Усилено от специалните очила зрение.

Завариха го седнал с кръстосани крака на стъпалата пред входната врата на сглобяемата барака, сложил ръце върху коленете си с дланите нагоре. Това беше поза за медитация, която беше научил от Съдърланд, макар че в момента изобщо не му беше до медитиране. Ефектът на мрежата бързо отслабваше и болката в хълбока се връщаше пълзешком. Карл дишаше плитко, за да дразни раната по-малко, и внимаваше тялото му да е напълно неподвижно. Наблюдаваше напрегнато как мъжете от лагерната охрана бавно се приближават. Пистолета „Хааг“ и разрешителното си от Агенцията беше оставил на улицата, на цели четири-пет метра от стъпалата, и веднага щом първият брониран стрелец се приближи достатъчно с опряна в рамото и готова за стрелба карабина, Карл бавно вдигна ръце над главата си. Младежът в специалната броня дишаше, тежко, под шлема и очилата момчешкото му лице беше побеляло от напрежение.

— Аз съм лицензиран агент — каза високо и ясно Карл на испански. — Работя по договор с Агенцията за генетично лицензиране към ООН, АГЛОН. Разрешителното ми е ей там, при пистолета. Не съм въоръжен.

Останалата част от отряда го наобиколи, всичките с насочени за стрелба оръжия. Млади момчета, тийнейджъри. Водачът им беше мъничко по-голям, но и неговото потно лице не излъчваше особена увереност. Карл повтори рецитацията си, продължаваше да седи неподвижно. Трябваше да проумеят кой е и какъв е, преди да влязат в бараката. Трябваше да им предложи нещо, някакъв авторитет, институция, върху която да прехвърлят отговорността. Защото зад високотехнологичната екипировка те бяха мобилизирани селянчета, като онези, с които беше пътувал в патрулния камион. Повечето сигурно бяха напуснали училище на четиринайсет, някои и по-рано. Може изобщо да не бяха чували за Европейския съд, отношението им към ООН пък беше в най-добрия случай нееднозначно, но разрешителното от Агенцията беше внушително наглед парче пластмаса и холотехнология. С малко късмет именно то щеше да натежи на везните, когато откриеха труповете в бараката.

Водачът на отряда свали пушката си, коленичи до разрешителното и го взе. Взира се дълго в холоснимката, сравняваше я с лицето на Карл. Стана и побутна колебливо с върха на ботуша си пистолета „Хааг“. После каза:

— Чухме изстрели.

— Да, знам. Опитах се да арестувам двама заподозрени по дело на АГЛОН и те ме нападнаха. Мъртви са, и двамата.

Младежите се спогледаха през визьорите на шлемовете си. Капитанът кимна на двама, момче и момиче, и те се качиха по стъпалата. Момичето извика предупредително при вратата.

— Вътре няма живи хора — каза Карл. — Уверявам ви.

Двамата младежи влязоха в бараката по всички правила на военната тактика и преминаха от стая в стая: продължаваха, напълно излишно, да подканят на висок глас присъстващите да се предадат. Останалите чакаха, все така с насочени към него оръжия. Накрая момичето излезе с преметната през рамо пушка, отиде при водача и му каза нещо. Той кимна и си свали очилата. Карл срещна обичайния, познат му до болка втренчен поглед и въздъхна. Все същата смесица от страх и отвращение. Младият мъж откачи от колана си синя пластмасова примка за задържане и го посочи, все едно е нещо мръсно.

— Ставай — каза студено. — Ръцете зад гърба.

 

 

Когато най-после махнаха примката, пръстите му бяха изтръпнали до безчувственост, а раменните стави го боляха от усилието да притиска китките си една към друга, та кръвообращението му да не спре съвсем. Бяха стегнали примката жестоко — Карл стискаше юмруци, докато я слагаха, но дори и този трик не му осигури достатъчно хлабавина, а напрежението в раменете го принуждаваше от време на време да раздалечава китки, така че както и да застанеше, примката се впиваше в месото му. Като се имаше предвид и раната в хълбока, връзването определено му идваше в повече.

Бяха видели раната, докато го обискираха, но повече ги интересуваше да му изпразнят джобовете, отколкото да се погрижат за здравето му. Така че махнаха примката. Стига да не умреше, докато е при тях, май изобщо не им пукаше как е. В сградата на лагерната охрана срязаха дрехите му, някакъв медик огледа безразлично раната, обяви я за повърхностна, напръска я с антибактериален препарат, залепи я и я покри с превръзка. Без аналгетици. После го вкараха в пластмасова арестантска килия, която миришеше на урина, и управителят цели два часа се преструва, че има по-неотложни задачи от престрелка с две жертви в лагера, за който отговаря.

Карл прекара това време, като проиграваше наум сблъсъка си с Грей и търсеше вариант, в който Габи оставаше жива. Преценяваше ъглите, думите, които беше използвал, начина, по който се беше развил разговорът. И всеки път стигаше до едно и също заключение. Имаше само един вариант, при който Габи оставаше жива — ако беше застрелял Грей веднага щом изскочи от банята.

Съдърланд би се ядосал много, това го знаеше.

„Пътуване във времето не съществува — беше му казал веднъж с дълбокия си търпелив глас. — Живей в мир със стореното и се опитай в бъдеще да правиш само онова, с което ще можеш да живееш впоследствие. Такава е играта, момче, другото са празни приказки.“

Окуражени от спомена, собствените му мисли представиха сметката си.

„Това повече не искам да го правя.“

Накрая двама младежи от отряда, вече без броня, дойдоха и го изведоха от килията, без да му свалят примката, и го отведоха в малък офис в другия край на сградата. Лагерният управител беше приседнал на ъгъла на бюрото си, люлееше крак и гледаше как грубо свалят примката от китките му. Няколко капки от разтворителя капнаха върху кожата му и го изгориха. Не беше случайно, реши Карл.

— Много съжалявам за случилото се — каза управителят, на английски и без никакво видимо съжаление. Беше типичен представител на породата си — висок, бял, около четирийсетте, с маркови цивилни дрехи, които бегло напомняха униформа. Карл знаеше, че се казва Аксел Бейли, но самият Бейли нито му се представи, нито се ръкува с него.

— Аз също.

— Мда, видно е, че са ви задържали неоснователно. Но ако ме бяхте уведомили за пристигането си, преди да хукнете из лагера и да се правите на детектив, можехме да си спестим много неприятности.

Карл си замълча, само разтърка китките си и се подготви мислено за болката от подновеното запознанство на ръцете му с нормалното кръвообращение.

Бейли се изкашля.

— Значи така. Потвърдихме, че Родригес наистина е лицето, което твърдите, че е бил. Станала е някаква грешка, изглежда. Както и да е, от вашата служба искат веднага да се свържете с тях и да докладвате за стрелбата, но тъй като ние няма да оспорваме юрисдикцията, разбира се, на този етап няма да има нужда от друго. Аз обаче бих искал гаранция от вас, че ще представите в КОЛИН подробен доклад веднага щом се върнете в Лондон, и ще споменете за оказаното ви от управата на лагера сътрудничество. Ако имаме съгласие по този въпрос, сте свободен да си вървите, дори можем да ви осигурим транспорт.

Карл кимна. Първите пипала на болката вече пълзяха по пръстите му.

— Ясно. Искате да съм изчезнал, преди да са се появили репортерите.

Устните на Бейли се свиха в тънка линия.

— Уредил съм ви хеликоптер директно до Арекипа — каза той хладно. — Оттам можете да се прехвърлите на полет до Лондон. Приемете го като жест на добра воля. Пистолетът и разрешителното ще ви бъдат върнати там.

— Не. — Карл поклати глава. Беше тук от името на АГЛОН и като такъв можеше да изиска хеликоптер и без благоволението на Бейли. На теория поне. — Пистолетът и разрешителното ще ми ги върнете лично и веднага.

— Моля?!

— Пистолетът „Хааг“ е собственост на АГЛОН. Притежанието му от неупълномощени лица е забранено от закона. Донесете ми го.

Кракът на Бейли спря да се люлее. Погледите им за миг се срещнаха и управителят явно видя нещо в очите на Карл, защото побърза да погледне встрани и пак се изкашля нервно. Кимна на един от охранителите да се приближи, после сведе поглед към името, изписано на джобчето на униформата му.

— Ъъ, Санчес. Иди да донесеш личните вещи на господин Марсалис.

— Не. — Карл хвърли бърз поглед към Санчес и той спря с ръка на дръжката на вратата. Знаеше, че постъпва детински, но не можа да се сдържи. Обърна се към управителя. — Казах да ми го донесете вие.

Бейли почервеня. Стана от бюрото.

— Слушай, Марсалис, недей да…

Карл стисна в юмрук пръстите на едната си ръка с другата. Примижа от болка — сякаш хиляди иглички се забиваха в кожата му.

— Иди и ми го донеси — тихо повтори Карл.

Мигът се задържа, после се пукна като мехур. Все така изчервен до корените на грижливо фризираната си коса, Бейли тръгна с рамото напред и почти избута вратата.

— Дръжте го под око — излая на охранителите и излезе. Карл видя, че двамата пазачи се подсмихват. Разтърка отново юмрука си. После и другата ръка. И попита:

— Та кой от вас двамата така хуманно ме изгори с разтворителя?

Усмивките се претопиха в напрегната враждебност и мълчанието се проточи чак докато Бейли не се върна с нещата му и със съответната документация.

— Ще трябва да удостоверите, че сте ги получили — каза сърдито.

Нещата му бяха прибрани в широка четиридесет сантиметра изолационна лента, всяко в здравата хватка на вакуумнозапечатан найлон. Карл взе лентата и я разви на бюрото да провери дали всичко е налице. Посочи ключа и каза:

— Това е от гардеробче в терминала. Раницата ми е там.

— Можете да си я вземете на път към хеликоптера — каза Бейли и му размаха нетърпеливо разписката за получените вещи. — Хората ми ще ви придружат.

Карл взе формуляра и го сложи на бюрото, махна предпазната лепенка от холорекордера в ъгълчето и се наведе по-близо.

— Карл Марсалис, ИН с810др576 — започна да изрежда до болка познатата поредица цифри и букви. — Разрешителен код по АГЛОН 31-нефрит. С настоящото удостоверявам, че предметите в прилежащия списък са пълният набор лична собственост, отнета ми от лагерната охрана на осемнадесети юни 2107 и впоследствие върната, на съща дата.

Положи палец върху диска, за да го подпечата, и плъзна формуляра по бюрото. Докато рецитираше удостоверението, го бе обзело странно усещане — изведнъж започна да не му стига въздух, сякаш във вакуума на прозрачния найлон беше затворен самият той, а не вещите му.

„Повече не искам да правя това.“

Не, имаше нещо друго. Вдигна поглед и видя как го гледат Бейли и двете момчета от охраната.

„Повече не искам да бъда това.“

 

 

Така.

Хеликоптерът се издигна над лагера, заходи в широк вираж над блестящото синьо на езерото, после продължи надолу, през голата красота на планината от платото към Арекипа. Този тип хеликоптери имаха умни навигационни системи, поддържащи сателитен модел на терена и метеорологичните условия в реално време, което означаваше, че машината на практика лети сама. Въпреки това пилотът не му каза и една дума до края на полета. Карл седеше сам в пасажерското отделение, зяпаше пейзажа долу и лениво го наслагваше върху спомените си за Марс. Приликите се набиваха на око, но в крайна сметка това тук беше родният свят, с небесносиньото небе горе, широкия хоризонт на голяма планета напред и бавната позната тежест на пълно же, която ти дърпа кокалите надолу.

„Не на заместителите“. Призиви от политическите емисии на Първа земна партия. „Не се поддавайте на корпоративната реклама. Нека краката ви са стъпили здраво на земята. Борете се за един по-добър живот ТУК и един по-добър свят СЕГА.“

На летището в Арекипа използва акредитивните си писма от АГЛОН, за да си осигури място в спална класа за следващия директен плосколинеен полет на „Делта“ до Маями. Би предпочел да пътува суборбитално, но за тази цел трябваше да иде до Лима, а това едва ли си струваше забавянето и допълнителните разправии. Така поне щеше да си почине малко. До полета оставаше почти час, така че той си купи кодеин без рецепта, взе два пъти повече от препоръчителната доза и преглътна хапчетата с някакво безалкохолно от магазина на „Буенос Айрес Бийф Ко“ в терминала за заминаващи. Изяде приготвената по лиценз храна, застанал пред огромните прозорци с изглед към пистите, но почти не усети вкуса й: взираше се в заснежения вулканичен конус на Ел Мисти и се питаше дали пък наистина няма нещо друго, с което да си изкарва прехраната.

„Има бе. Иди да приказваш със Зули, като се прибереш, може пък да търси портиер за делничните дни.“

Горчива усмивка. Викаха пътниците за неговия полет. Карл дояде изстиналия пампабургер, избърса си пръстите и тръгна.

По време на полета до Маями спа зле, тормозен от сънища за тихите коридори на „Фелипе Суза“ и смътния ужас, че призракът на Габи се носи след него в нискогравитационната тишина: лицето й бе спокойно и непокътнато въпреки изстрела, който я беше убил, само мозъкът й изтичаше на тъмни бавни капки през дупката, която беше отворил в тила й. Вариации по тема, но нищо ново на практика — само дето обикновено друга жена се носеше зад него в изоставения космически кораб, наблизо, но без да го докосва, и шепнеше в ухото му, едва доловимо в мъртвешкия вой на тишината.

Събуди се рязко, плувнал в пот, стреснат от пилота, който тъкмо съобщаваше, че започват спускане към Маями и че летището е затворено от съображения за сигурност, поради което в обозримо бъдеще нямало да има свързващи полети. Информация за възможно настаняване в хотелите около летището можело да бъде получена чрез…

„Мамка му!“

Суборбиталната совалка на „Върджин“ щеше да го отнесе в небето над Лондон само четиридесет и пет минути, след като излетеше от Маями. Щеше да си е у дома, преди в „Банърс“ да са приели последните поръчки, и после в собственото си легло в апартамента си в Крауч Енд. Сигурно щеше да спи до късно на следващата сутрин, да се събуди от песните на птиците пред прозореца и разсеяната от облаци слънчева светлина, процеждаща се през лъскавия листак на дърветата отпред. Най-сетне щеше да се наслади по-продължително на британското лято — с раната в хълбока му Агенцията нямаше къде да мърда — с целия Атлантически океан между себе си и емоционалната топография на подготвителния лагер.

Вместо това мъкнеше куфара си през просторни светли терминали, обточени с огромни холоекрани, два на десет метра, екрани, които внушаваха противоречивите си послания. „Искате ли да виждате само червени скали през дебели люкове? Там има само това!“ и „На Марс отиват само победителите!“. Маями беше нещо като централна гара на Америките, следователно и притегателен център за всяка компания, свързана с Колониалната инициатива на западните нации. Преди две години му беше попаднала статия в цветната притурка на едно корпоративно издание и беше запомнил думите на журналистката: „Понастоящем всеки седми човек, преминаващ през Международното летище на Маями, пътува по работа, която е пряко или непряко свързана с Марс и програмата КОЛИН. Тази цифра ще продължава да расте“. Съотношението сигурно беше стигнало вече едно към четири.

Ескалаторите и подвижните пътеки сякаш нямаха край, а от кодеина се чувстваше сънлив и изтръпнал. В другия край на терминалния комплекс се настани в новия МЛМ Мариот, избра си стая: с изглед към града и си поръча медицински преглед, който беше включен като опция в румсървиса. Всички сметки прехвърли по картата си от Агенцията. Като изпълнител по договор, имаше сравнително ограничен кредит — работата под прикритие налагаше разплащане най-вече с дебитни карти или в брой, които след това работодателят му възстановяваше като част от хонорара, но понеже оставаха в най-лошия случай два дни, докато се прибере в Лондон и приключи официално досието на Грей, по сметката все още имаше предостатъчно пари.

Време беше да ги използва.

Съблече якето и уебларната ризница, струпа мръсните си дрехи на пода в стаята и се навря за цели петнайсет минути под горещите струи на душа. Мрежата си беше отишла, прибрала се беше на топло в леговището си, разбирай в гръбнака му, и съзнанието му се беше превърнало в каталог на по-силни и по-слаби болежки, които напомняха за себе си изпод тънкото лустро на кодеина. Залепената рана на хълбока го жегваше при всяко движение.

Избърса се с големите пухкави хотелски хавлии и тъкмо когато обуваше най-чистите си износени дочени панталони, на вратата се звънна. Карл грабна една тениска, погледна раната и сви рамене. Какъв ли смисъл да се облича? Остави тениската и тръгна към вратата гол до кръста.

Лекарят на хотела се оказа симпатична млада латиноамериканка. Сигурно беше изкарала стажа си в някоя от републиканските болници в централен Маями, защото почти не вдигна изписаната си вежда, когато Карл й показа раната от нож. Само попита:

— Отдавна ли сте в Маями?

Той се усмихна и поклати глава.

— Другаде ме намушкаха. Тук съм от има-няма час.

— Разбирам. — Но не отвърна на усмивката му. Застана зад него и заопипва около раната с дългите си студени пръсти, преценяваше дали лепилото е хванало добре. Не беше от най-нежните. — Е, да не сте някой от нашите знаменити военни съветници?

Той мина на английски:

— С този акцент? Едва ли.

Това му спечели миниатюрна извивка на устните, когато лекарката мина пред него.

— Британец сте, така ли? Извинявайте, реших, че…

— Няма значение. И аз ги мразя онези копелета. — Не спомена, че миналата година е убил един в бар в Каракас, Върна се към испанския: — Семейството ви е от Венесуела, нали?

— От Колумбия. Но и там е същото, само че заради коката, а не заради петрола. И от по-отдавна. Още откакто баба ми и дядо ми емигрирали. И няма да се промени, никога. — Отиде при чантата си, която беше оставила на бюрото, и извади портативен ехограф. — Няма да повярвате какви неща чувам от братовчедите си.

Карл си помисли за униформите, които беше видял по улиците на Богота преди няколко седмици. И за побоищата. И каза:

— Напротив, нищо не би ме учудило.

Тя коленичи пред него и отново опипа раната, този път по-нежно. Дори пръстите й бяха станали по-топли сякаш. Прокара ехографа няколко пъти над раната и се изправи. Карл долови уханието й. В същия миг очите им се срещнаха и тя разбра, че е усетил миризмата й. Това подпали и двамата, но след секунда тя се обърна и тръгна към чантата си. Извади превързочни материали и се изкашля, с вдигнати вежди и присвити очи заради случилото се току-що.

— Колегата си е свършил работата добре и не е оставил много за мен — каза съвсем мъничко по-бързо от нормалното. — Няма следи от възпаление и би трябвало да зарасне бързо. Напръска ли ви със спрей?

— Да.

— Искате ли нещо за болката?

— Болката е под контрол.

— Е, мога да сменя превръзката, ако искате, освен ако не смятате да се къпете.

— Току-що се изкъпах.

— Ами, добре. В такъв случай аз ще тръгвам…

— Искате ли да вечеряте с мен?

Тя се усмихна, най-после.

— Омъжена съм — каза и вдигна ръка да му покаже семплата златна халка на безимения си пръст. — Не вечерям с непознати.

— О, извинете. Не забелязах — излъга той.

— Няма проблем. — Усмихна се пак, но този път усмивката й беше малко крива, а тонът й подсказваше, че не е успял да я заблуди. — Сигурен ли сте, че не искате обезболяващи? Влизат в цената на прегледа.

— Не, благодаря. Не се притеснявайте — каза той.

Така че тя си взе чантата, усмихна му се още веднъж и го остави да си превърже раната сам.

 

 

Излезе от хотела.

Може и да не беше най-умното нещо, но разумът отстъпи пред сетивните спомени за недостъпната докторка. За пръстите й върху кожата му, за уханието й, за гласа й. И как беше коленичила пред него.

Едно автотакси го откара на изток към летището, караше бързо по широките многолентови улици. Повечето заведения още работеха — лазерните рекламни надписи от фасадите го зовяха, но все още изглеждаха някак странно далечни, като светлините на крайбрежен град, гледани от морето. Реши, че е от кодеина. Сигурно не се погаждаше много добре с мрежата. Известно време му стигаше само да зяпа нощния град през прозореца. После, когато трафикът се сгъсти, слезе от таксито там, където светлините му се сториха най-ярки. Булевард, кръстен на някакъв кубински герой от съпротивата — бронзова табелка с гравирания му образ и байонет в добавка красеше ъгъла. Ремиксирани класически парчета на Зекина и Рейес се лееха на вълни през широко отворените врати, загоряла от слънцето плът се кълчеше в клубовете, други се разхождаха лениво по тротоара край него. Беше топло и задушно, роклите на жените се заключаваха до леки ивици коприна върху банските, мъжете бяха гологърди, с тесни дънки или кожени панталони. Само по кожа Карл би се вписал почти идеално — това беше едно от нещата, които харесваше на Маями, — но гардеробът му беше неподходящ. Дочени панталони, най-леките кубинки, с които разполагаше в момента, и тениска с ретро надпис. Приличаше на шибан турист.

Накрая, когато му писна от косите погледи на местните — учудени и леко насмешливи, — хлътна в полумрака на някакъв клуб с обещаващото име „Пикант“. Беше задушно, полупразно и толкова далеч от представата му за приятно прекарване, колкото рекламният екран пред бара в „Гарод Хоркан №9“ беше далеч от карибската реалност. В полуосъзнатите му фантазии за тази вечер фигурираше смътна поредица образи, в които той се засича случайно с латиноамериканската лекарка — или поне с жена, която прилича на нея — в някой хубав салса бар, пълен с примигващи в танцувален ритъм светлинки, които се отразяват в чаши за коктейл и златни зъби. Оттам в интимната атмосфера на някой класен нощен клуб с приглушено осветление и тиха музика, а после в дома й, където и да беше той. Чисти чаршафи върху голямо легло и виковете на жена без излишни задръжки във вихъра на оргазъм. Самият той — на ръба на съня, задоволен, в сенчестия временен уют на дома на непозната жена.

„Е, сенките поне са налице“, помисли си той с горчива усмивка. „Пикант“ се състоеше от два дансинга с вградени в пода лазерни светлини, съвсем малко по-големи от банята му в хотела, класически бар и стенно осветление, проектирано, навярно по милост, в полза на шепата откровени проститутки, които се мотаеха около масите, пушеха и чакаха някой да ги покани на танц. Карл си поръча пиене — нямаха „Ред Страйп“, така че се спря на нещо, наречено „Тореро“, за което бързо съжали — й се паркира на бара, възможно най-близо до вратата. Може да беше от професионална предпазливост или заради необяснимия комфорт да вижда улицата навън и да знае, че не се налага да остава тук повече, отколкото поиска.

Но след почти час още си беше там — и тя влезе и седна до него на бара. Барманът се приближи, бършеше една чаша.

— Здрасти. За мен уиски с кола. И много лед. Здрасти и на теб.

С известно закъснение Карл стопли, че последното е отправено към него. Вдигна поглед от останките на последната си бира и кимна, опитваше се да калибрира погледа си в полумрака. Да прецени дали жената е на работа и си търси клиент.

— Не приличаш на човек, който си прекарва добре — каза тя.

— Така ли?

— Да. Определено.

Не приличаше на лекарката от „Мариот“ — чертите й бяха по-остри и по-светли, извивките й не бяха толкова пищни и косата й не беше толкова хубава. Нямаше и венчална халка, само множество евтини натруфени сребърни пръстени. Еластичното й боди приличаше на метален корсет, обвил я до подмишниците, тъмната й пола беше до средата на бедрата, налице бяха и вездесъщите обувки с убийствено високи токчета. Имаше и доста плът на показ, изпъната и с цвят на кафе, по бедрата, раменете и хълмовете на повдигнатите от металното боди гърди, както и тясна ивица на нивото на пъпа, където двете части на тоалета й не се застъпваха съвсем — но не повече от масовия стандарт в жега като тази и не толкова, че човек да стигне до някакви окончателни заключения за професионалното й поприще. Гримът й беше една идея по-тежък, особено отстрани на носа, където се беше спекъл в порите на кожата. Мда, момичето определено беше на работа. Той прекрати опитите си да се самозалъже, поколеба се за миг над решението си като парашутист при отворения люк на самолета, след това скочи.

— Тъкмо пристигам — каза. — В командировка съм. Още не съм се окопитил след полета.

— Сериозно? — Тя килна глава и преметна крак връз крак под носа му. Полата се вдигна нагоре. — Да ти помогна да се отпуснеш?

 

 

По-късно и другаде, освободен от напрежението като от възтесни кожени панталони, които не е могъл да събуе сам, той лежеше, подпрял глава на таблата, и я гледаше как се движи в нажежено бялото кубично пространство на малката стая. Разстоянието от долния край на леглото до отворената врата на банята бе най-много метър и половина, но Карл имаше чувството, че жената е пристъпила от една вселена в съседната. Движенията й се случваха сякаш на огромно разстояние и дори тихите шумове от банята — плискането и шуртенето на водата, потракването на гримовете — долитаха до него приглушени, сякаш гледаше през витрина от дебело стъкло към претъпкан вивариум в зоопарк на извънземни.

„Елате да видите човеците.“

„Вижте ги как се съвкупяват в автентична среда.“

Заля го усещане за гримаса, заровено твърде надълбоко, за да изплува до лицевите му мускули.

„Вижте хигиенните ритуали на женската след акта.“

Друг дълбоко заровен трепет на намерение в зачатък му прошепна да стане от леглото, да се облече и да се махне по най-бързия начин. И без това нямаше какво повече да прави тук. Жената го беше таксувала още щом влязоха през прага — прокара картата му през процепа на четеца със същата клинична компетентност, с която по-късно беше напръскала с презервативна течност набъбналия му пенис и го беше вкарала в себе си. Програмата явно включваше и набор от предплатени трикове — смукане на собствените пръсти, докато той се движеше енергично в тялото й, стискане на собствените гърди, докато го яздеше във втората част, няколко добре преценени във времето смени на позата и кресчендо от гърлени стонове с приближаването на неговия оргазъм. Сега уличното осветление и едно дърво отвън хвърляха бавни жълтеникави сенки по стените и тавана на тъмната стая, алкалната миризма на скорошен секс лъхаше от смачканите чаршафи и Карл изведнъж се почувства стар и уморен, болен дори. Раната на хълбока пак се обаждаше и той си помисли, че може да е разместил превръзката.

Намерението се придвижи до двигателната му система. Той седна и стъпи на пода. В съседната вселена, тоест в банята, жената пусна водата на тоалетната. По някаква причина този звук го накара да се разбърза и вече беше открил панталоните си и ги обуваше, когато тя излезе от банята.

— Тръгваш ли? — попита го незаинтересовано.

— Ами да. Време е. — Взе тениската и побърза да я нахлузи. — Уморен съм, а ти… е, имаш си работа.

Мълчание. Тя стоеше на вратата на банята и го гледаше. Чу се тих звук на преглъщане, после още веднъж — по-силно и някак влажно. И той изведнъж разбра, че тя плаче. Спря, незагащил тениската, и я зяпна. Преглъщането премина в откровено хлипане. Тя му обърна гръб и обви ръце около гърдите си.

— Виж… — започна той.

— Не, не, тръгвай си. — Гласът й беше твърд и почти незасегнат от сълзите. Отработен в процеса на работата, реши той. Не беше представление, освен ако актьорските й способности не се проявяваха по-добре в скръбта, отколкото в сексуалния екстаз. Той застана зад нея и плъзна поглед по рошавите кичури на косата й, там, където бяха залепнали от влажната жега.

Заляха го спомени — как главата на Габи се пръска.

Изкриви лице и сложи ръка на рамото й с колебание, което би трябвало да е откровен фарс след евтината интимност, за която й беше платил преди двайсетина минути. Жената се дръпна леко, после каза:

— Бременна съм.

Думите рикошираха в някой остър ъгъл на съзнанието му и за миг Карл си помисли, че не е чул добре. После, когато тя го повтори, свали ръка от рамото й. Беше извадила флакончето с Троянски спрей от чантата си с професионалната сръчност на циркова артистка, която изпълнява номера си със завързани очи, и пак така го беше употребила върху Карл. И това го беше изпълнило с хладно спокойствие и с идиотската мисъл, че е в добри ръце. Сега същата идиотска част от него се почувства предадена от признанието за предишна грешка, почти сякаш жената го обвиняваше, че проблемът й има нещо общо с него.

— Ами… — започна експериментално той. — Такова, не можеш ли да… Сещаш се.

Раменете й се разтресоха.

— Това е Флорида. Абортите от десетилетия са незаконни. Трябва да отида в Съюза или на Ръба, а медицинската ми осигуровка не го покрива. Дори да продам всичко, пак няма да събера достатъчно.

— И тук няма никой, който…

— Не ме ли чу? Незаконно е!

Все едно му биха доза професионална компетентност, изпита усещане, че е на познат терен.

— Нямах предвид законни начини. Все трябва да има място, където да отидеш.

Тя се обърна, бършеше с длан сълзите по едната си буза. Следите, които останаха, уловиха отблясъците на уличното осветление откъм прозореца. После изсумтя.

— Да, места, където да отидеш ти, може и да има. Места, където да отиде дъщерята на губернатора. Мислиш ли, че имам толкова пари? Или мислиш, че съм склонна да рискувам с някоя самоука акушерка в задните улички, да се прибера и да ми изтече кръвта или да се срина от ензимен сблъсък, защото на оная й се е досвидяло да използва качествени материали? Ти откъде си бе, човек? Тук струва майка си и баща си дори да те хване хрема.

Беше му на върха на езика да й каже да си гледа работата. Проблемът не беше негов, тия простотии не влизаха в сделката. Вместо това пак се сети за дупката в главата на Габи и се чу да казва тихо:

— Колко ти трябват?

„Мамка му!“ Оттласна нарастващото си раздразнение към момичето и към себе си и го насочи към нова цел, неясна и всеобхватна едновременно. „Нека шибаният АГЛОН поне веднъж плати за нещо смислено. Не е като да не може да си го позволи. И нека онова лайно Ди Палма го направи на проблем, ако му стиска.“

След като я успокои, спря сълзите й и сложи край на многословните й благодарности, преди да са зазвучали кухо, Карл й обясни, че му трябва инфоточка, за да прехвърли кредит към карта, която тя ще може да използва. Което означаваше, че най-вероятно ще трябва да се върне в хотела. При тези думи тя стисна ръката му като удавник сламка и той предположи, че я е страх да го изпусне от поглед, за да не би да промени решението си. Знаела една инфоточка на няколко пресечки, безопасна била, един от редовните й клиенти често я използвал. Можела да го заведе още сега, само да си облече нещо, минутка и е готова.

Улиците бяха опустели, кварталът беше в по-голямата си част жилищен, а обитателите му — представители на най-долната прослойка на средната класа, по това време или си бяха вкъщи, или в центъра на града. Магазините бяха със спуснати сплавни решетки, яркожълти надписи предупреждаваха за охранителните шокови заряди в метала. Два-три бара още работеха, мърлявите неонови табели над вратите им светеха като слаби фарове в градското море. Пред един ято вдъхновени улични побойници подпираха стената и зяпаха заплашително малцината минувачи. Карл усети как мрежата преминава в режим на готовност. Не й обърна внимание: прегърна през раменете момичето и ускори леко крачка, като избягваше зрителен контакт с гамените. Чу момчетата да го обсъждат на почти неразбираем испаглийски. Не беше нужно особено въображение, за да разгадае казаното. „Шибани туристи, шибани чужденци, дето шибат нашите жени“. Нищо ново под слънцето. Не можеше да ги вини особено. После свърнаха зад един ъгъл и откъм отворен в жегата прозорец ги заля музика, тежък кубински джаз, все едно много сърдит човек свири на пиано с юмруци.

Инфоточката беше грозна бетонна конструкция, висока два метра и долу-горе толкова широка, израсла от стената на един магазин като архитектурен тумор. Имаше си тежка сплавна врата. Лазерни панели зад гъста решетка в горния край хвърляха слаба кристална светлина. Карл пристъпи в сиянието и изпита нелепото чувство, че е актьор на сцена или нещо от този род. Въведе в цифровия панел общия си код за достъп и вратата се завъртя. Стари спомени и белези от Каракас го накараха да дръпне момичето и да удари с юмрук бутона за бързо затваряне веднага щом се озоваха вътре. Вратата се завъртя до затворено положение.

Вътрешността не се различаваше съществено от другите обезопасени модули, които беше използвал в различни точки на света — маска с ирисов четец върху гъвкава основа, широк екран с вградени по краищата звукови колони и процеп за кредити отдолу, както и занитен за пода стол с двойно по-голяма от нормалната ширина, навярно за удобство на дебели клиенти, а не на влюбени двойки. Във всеки случай момичето прояви такт и остана право, гледаше встрани от екрана. Явно наистина беше идвала с клиенти и преди.

— Здравейте, сър — разговорливо го поздрави инфоточката. — Желаете ли да чуете клиентските опции, достъпни за…

— Не: — Карл нагласи ирисочетеца върху главата си, мигна няколко пъти в наочниците и зачака звуковия сигнал за край на процедурата. Зачуди се лениво какво ли би станало, ако го направи с насинено и подуто след сбиване око.

— Благодаря, сър. Имате достъп до сметките си.

Карл разпредели кредита в десет чипкарти с ограничен лимит, защото сметна, че момичето би предпочело да не дава цялата сума в аванс дори клиниката да е от най-добрите. Подаде й чипкартите в тясното пространство и изведнъж се сети, че дори не знае името й. Няколко секунди след това осъзна и друго — че всъщност не държи да го знае. Тя мълчаливо взе чипкартите и го изгледа от глава до пети, сякаш се чудеше дали да не му направи една свирка от благодарност още тук, в модула. Но после му благодари с толкова тих глас, че той едва я чу и се запита дали в края на краищата не е поредният болен мозък с развинтено въображение. Натисна бутона за отключване и вратата се отвори с тиха въздишка. Последва момичето навън.

— А така, момко! Дигай шибаните си ръце високо и да не си мръднал!

Викът дойде отляво, но силуетите, които му скочиха, дойдоха и от двете страни. Мрежата се събуди моментално. Той сграбчи нечия ръка, изви я в ключ и запрати нападателя към заглъхващото ехо на гласа. Ругатни и звуци от препъване. Друг мъж се опита да го събори на земята, имаше известна техника в захвата му, но… Карл дръпна силно, принуди го да се открие и заби лакът в лицето му. Носът на онзи се счупи и той изпищя от болка. Карл направи крачка встрани и ритна Счупения нос в лявото коляно. Той падна. Имаше и друг, връхлетя отляво. Карл се извъртя със свирепа усмивка и свити юмруци. Набит мъж с тежки рамене, физика на бивш борец. Карл направи лъжливо движение и когато онзи му налетя, го ритна в корема. Ударът попадна точно където трябва и едрият тип изгрухтя, но инерцията го тласкаше напред и Карл бързо отскочи встрани.

После някой го цапардоса изотзад по главата.

Той чу замаха, усети движението на въздуха и вече се завърташе към новия нападател, но уви, твърде късно. В главата му избухна черен мрак, изпъстрен с миниатюрни звездички, и той се строполи под кристалната светлина на инфоточката. Зрението му изгасна, после се върна. Друг неясен силует се появи и се надвеси над него. През танцуващите валс цветове, които се плискаха пред очите му, Карл видя дулото на пистолет и спря да се бори.

— Нравствен отдел Маями, задник такъв. Кротувай или ще ти отворя дупка в шибаната глава.

Арестуваха го естествено.