Ричард Морган
Вариант 13 (39)

37.

Скот Осбърн беше видял и чул достатъчно.

Почти пет месеца безделие и скука, пет месеца чакане, защото Кармен му беше казала, че така трябва. Месеци наред, докато „Котката на Булгаков“ обикаляше нагоре-надолу покрай бреговата линия на двете Америки, но навътре в океана, така че брегът никога не се виждаше, останал току отвъд хоризонта, също като Слизането в Ада, което Кармен му беше обещала, но което така и не идваше. Месеци наред в океана. Преди да напусне Републиката, Скот не беше виждал океана и да живее сред толкова много вода, седмица след седмица далеч от сушата, му изглеждаше неестествено, като нещо, с което никога няма да свикне. Понасяше го, защото така трябваше и защото когато Кармен идваше при него, цената му си струваше незначителна. Когато лягаше с нея след разговорите им, го обземаше чувството, че усеща наближаващата буря и че я приема със същата охотна болка, която го беше терзала миналото лято, преди да го прехвърлят незаконно през границата. Същото усещане, че времето ти изтича, усещане, което те кара да гледаш с нови очи на всички неща, които си приемал за дадени и които скоро ще ти бъдат отнети.

Само че бурята така и не идваше.

Вместо това чакаха ли, чакаха и животът на производствената платформа постепенно придобиваше същите мрачни пропорции, каквито придобиваше животът на всяко място далеч от дома. Мотаеше се около „Даскийн Азул“, намираше си едно-друго за вършене, поемаше всяка задача, която благоволяха да му поставят. Гледаше да не се мярка пред погледа на странника — дори сега, когато се беше научил да го нарича Мерин и коленете му не трепереха всеки път, когато погледнеше хлътналите му очи — и да не задава излишни въпроси, когато Мерин и Кармен изчезваха някъде за дълго. Ала нещо се беше случило с екстаза, изпълвал го преди месеци на изоставеното военно летище, нещо лошо.

Не можеше да е от липса на вяра, не. Молеше се повече от всякога — дори у дома в Републиката не се беше молил толкова; и се молеше най-вече за напътствие, защото онова, което му се беше струвало толкова ясно и очевидно преди, когато главата му още беше превързана, а страхът в сърцето му — пресен и силен, сега бавно, но сигурно отстъпваше пред врява от надвикващи се гласове. Знаеше, че Страшният съд предстои, и отначало се беше изпълвал с почти самодоволно чувство на превъзходство пред другите служители и клиенти на борда на „Котката“, като ги гледаше как пропиляват в дреболии и невежество последните месеци от живота си. Но и това избледняваше бързо. Сега същото това блажено невежество го претриваше като тясна обувка, вбесяваше го толкова надълбоко, че му идеше да ги стисне за гърлата, докато се мотаеха като овце край ярко осветените витрини на мола или седяха в търбуха на „Котката“, хилеха се като идиоти и се хвалеха какво щели да направят на оная лъскава кучка Ейжа Бадауи, ако им паднела в някой асансьор. Идеше му да ги удуши със собствените си ръце, да ги удря, да смаже безумното им самодоволство, да изкрещи в лицата им: „Не разбирате ли, че е дошло времето! Той идва, не виждате ли! Ще ви претеглят на везните и греховете ви ще ударят блюдото в пода!“

Бореше се с импулса, натикваше го все по-надълбоко. Молеше се за търпение, говореше с Кармен.

Но напоследък дори и тя не му предлагаше убежището отпреди. Когато лягаха заедно, понякога му се струваше, че Кармен изпитва по-скоро досада и няма търпение актът да свърши, сякаш Скот беше валмо водорасли, заплели се около маркираща шамандура при инсталациите на Уорд. На два пъти му се беше сопвала гневно след акта, после бързаше да му се извини, разбира се, казваше му, че съжалява, че е уморена, да, и на нея й било омръзнало да чака, но така трябвало да бъде, пътят бил труден за, ъъ, праведните.

А и Мерин.

През последните дни ужасът от колебливата вяра го заливаше не на шега, пълзеше нагоре по ръцете му, като пътьом изправяше косъмчетата с призрачната си милувка. Изкарваше пот по дланите му и го увиваше в саван от студен ужас, сякаш е застанал на ръба на пропаст. „Ами ако греша?“ Ами ако Кармен грешеше, ако всички те грешаха? Мерин се появяваше рядко и Скот нямаше представа какво прави през останалото време. Но когато все пак идваше, присъствието му не навяваше мисли за спасител, за Небесния цар, който се връща триумфално в света на хората. Беше по-скоро като да се озовеш във виртуална среда с максимално опростен интерфейс, от онези базови модели, които си купуваш от магазина и след това променяш по свой вкус. Скот беше живял при едни хлапета в Свободното пристанище — те го правеха постоянно. Мерин говореше малко, още по-рядко си правеше труда да ти отговори на въпросите, обикновено седеше обвит в собственото си мълчание и зяпаше морето. Зяпаше го така, сякаш за пръв път вижда океан, и отначало това изпълваше Скот с топло чувство на съпричастие. И с мисълта, че споделената неприязън към морето може да го направи по-достоен последовател.

Той, разбира се, знаеше, че не трябва да досажда на Мерин — това Кармен му го беше обяснила съвсем ясно. Но все пак се случваше да срещне погледа на странника в тесните коридори и складови помещения на „Даскийн Азул“ и от онова, което съзираше в очите му, го побиваха ледени тръпки. Не беше споделил с Кармен и друго — не смееше да й каже как веднъж, когато Мерин пак зяпаше морето, той се приближи зад гърба му и каза най-почтително и почти без гласът му да затрепери: „Да, и на мен ми подейства така, когато го видях за пръв път. Просто не можех да повярвам, че има толкова много вода на едно място“. А Мерин се извъртя мълниеносно към него като побойник в бар, чието питие е разлял току-що; само че по-бързо, много, нечовешки по-бързо. И не каза нищо, абсолютно нищо, само го гледаше със същата празна неприязън, която беше виждал понякога в очите на Ночера, същата, но и не съвсем, защото в очите на Мерин имаше нещо толкова дълбоко, толкова студено, толкова далечно, че каквото и друго да мислеше Скот за него, вече със сигурност знаеше, че Кармен Рен му е казала истината и че Мерин наистина е дошъл тук, прекосявайки бездна, която нищо човешко не би могло да премине незащитено. Задържа поглед върху тези очи — само за няколко секунди, разбира се, защото повече не му беше по силите — и усети как студът го залива, сякаш очите на Мерин бяха отворена врата към бездната, през която е минал, за да дойде тук.

Скот стисна очи се обърна, като ломотеше неясни извинения.

„Движи се като змия.“

Докато се отдалечаваше, чу Мерин да казва нещо, което прозвуча като „при живи“, но знаеше, че не е чул добре, и побърза да заличи спомена за срещата от главата си. Ала начинът, по който странникът се беше извъртял към него, мълниеносната скорост и отровата в погледа продължиха да го преследват. „Движи се като змия, движи се като змия“ се въртеше в главата му и тровеше мислите му. Защото противоречеше на онова, в което му се искаше да вярва.

„Страшният съд е точно това, което означава — винаги ги предупреждаваше пастор Уилямс. — Мислите си, че Бог ще дойде като някой милостив либерал от ООН и ще вдъхне в сърцата ни любов към всичко живо? Не, уважаеми, ще дойде да ни съди и да отмъсти на онези, които злоупотребяват с даровете му. Както се казва в свещеното писание — и размахваше над главата си голямата черна библия с омекнали от дългата употреба корици, — Не мир дойдох да донеса, а меч. Да, уважаеми, когато Бог дойде, ще дойде гневен, и онези, които не са живели праведно, ще познаят ужаса на неговата справедливост.“

Ужаса Скот можеше да приеме и можеше да разбере, но беше ли нормално спасителят на човечеството да се движи като змия?

Въпроси и съмнения се гърчеха в главата му, а Кармен се отдръпваше, все по-хладна в леглото, все по-надалеч от него. Напоследък се случваше дори да го отблъсне, да му обърне гръб с извинения, които му се струваха все по-неубедителни. Усещаше, че скоро ще дойде времето, когато…

Само че дойде друго. Дойде черният човек.

 

 

— Ти стой настрана — сопна му се Кармен, докато се обличаше по най-бързия начин. — Няма да правиш нищо, освен ако аз не ти кажа, ясно?

При вратата на миниатюрния апартамент на една от долните палуби Кармен спря, обърна се и смекчи глас с усилие, което не му убягна.

— Извинявай, Скот. Просто… знаеш колко трудно е това за всички ни. Нека аз се оправя този път. Всичко ще е наред.

Така че той остана да наблюдава мониторите и видя с очите си черния човек. Това сложи край на съмненията му и нова увереност запулсира в кръвта му. Черният човек, толкова самоуверен и арогантен, че сам се издава. „Аз не съм полицай, Рен. Не прави грешката да ме вземаш за ченге. Дошъл съм за Мерин. Ако не ми го предадеш, ще мина през трупа ти и ще си го намеря сам. Изборът е твой, но така или иначе аз ще си свърша работата“. Скот усети как предишното му объркване се топи като ланшен сняг. Възвърнатата увереност затъкваше с топка от щастие гърлото му, пулсираше в крайниците му.

А и Кармен, храбрата Кармен, толкова смела — сърцето му се препълни с любов и гордост, като я гледаше, — ала той знаеше, че дълбоко в себе си, съвсем сама, лице в лице с мрака, тя се страхува до смърт. Кармен, достатъчно храбра да запази тайната пред лицето на заплахите му, да издържи присъствието му, но не толкова, че да направи нужното.

„Ние имаме своята роля в това, Скот. Ти имаш своята роля.“

И сега той знаеше каква е ролята му.

Мачетето беше закрепено за един панел под леглото. Не беше казал на Кармен, но често си беше представял как врагът разбива вратата, също като безликите, скрити зад шлемовете си полицаи на ООН от том първи, книжка 56 на „Краят на дните“, и ги измъква голи и беззащитни от леглото.

Него нямаше да го измъкнат така.

Облече се, сложи си и къса престилка с логото на „Даскийн Азул“ на гърба и ръкавите. Освободи мачетето от задържащите го лепки, пъхна го под престилката и го притисна с ръка към тялото си. Погледна се в огледалото. Щеше да свърши работа — е, не пред охраната при вратите, но сред тълпата купувачи в мола никой нямаше да забележи.

Останалото беше в Божиите ръце.

Погледна се пак в огледалото, видя решителността, която се излъчваше на вълни от лицето му, и за миг му се стори, че през очите му гледа Той, Мерин, и влива в кръвта му силата и волята, без които нямаше да се справи.

Скот промълви бърза молитва и тръгна да се изправи пред черния човек.

Все едно пак се беше изправил пред онова саудитско бойно куче. Или пред Дудек и неговите арийци. Видя очите, впи инстинктивно поглед в тях и откри същата немислеща, дива омраза. Кой, по дяволите…

Нямаше време — мачетето връхлиташе отгоре. Нападателят беше едър, висок и с дълги ръце, което предполагаше само една ответна тактика. Карл се хвърли напред, под дъгата на замаха, блокира и го подкоси, така че боят да се води на земята. Онзи обаче го изненада, като заразмахва ръце и крака досущ като обърната по гръб костенурка. Карл заби лакът в лицето му, обездвижи дясната му ръка с хватка от таниндо, изви я рязко и мачетето изтрака на пода. Онзи го уцели с коляно в слабините, не много силно, но все пак болезнено. Крещеше му нещо, някакви откачени проклятия и религиозни брътвежи. Посегна с нокти към гърлото му. Такъв стил на борба Карл не познаваше. Отблъсна ръцете му, очакваше някакъв номер. Вместо това онзи отново посегна към гърлото му. Карл направи очевидното — стисна един от пръстите и го изви. Клетвите преминаха в писък. Онзи се опита да го изрита, но Карл блокира с лекота удара, без да изпуска счупения пръст, дори го изви още малко. Нападателят му изкрещя отново и започна да се мята като риба на сухо. На Карл му остана време да го погледне в очите и не видя там признаци за капитулация. Замахна с ръба на дланта си към гърлото му, но в последния момент отне малко от силата на удара — искаше да си поговори с този тип.

Борбата замря.

Ровайо обикаляше в кръг около тях с изваден пистолет, насочен към неподвижния човек на пода. Карл изпъшка от болката в тестисите, после стрелна с ироничен поглед пищова.

— Мерси. Малко е късно за това.

— Мъртъв ли е?

— Не още. — Карл бавно се изправи, изпъшка още веднъж и се огледа. Насъбралите се хора го зяпаха. — Изглежда е сам, а?

— Така изглежда. — Ровайо вдигна високо ръка, така че зяпачите да видят холограмата на дланта й.

— Служба за сигурност на Ръба — каза високо, даже малко предизвикателно. — Има ли някой от охраната?

Кратко колебание, после набит униформен мъж със самоански черти си проби път през тълпата.

— Аз съм от охраната.

— Добре, смятай се мобилизиран. — Ровайо прочете името на картичката върху гърдите му. — Суаниу. Докладвай и поискай подкрепление. Останалите да се отдръпнат, моля.

Мъжът, нападнал Карл, започна да кашля и да се гърчи. Карл изведнъж си даде сметка, че е съвсем млад, по-млад от Дудек дори. Може и да нямаше двайсет. Плъзна поглед наоколо и видя столове и маси от въглеродни фибри пред затворен павилион за суши. Вдигна момчето за реверите и го повлече към най-близкия стол. Тълпата се раздели да му отвори път. Клепачите на младежа потрепнаха. Карл го тръшна на стола и го шамароса силно.

— Име?

Момчето се задави и се опита да разтърка врата си отстрани, където Карл го беше фраснал преди малко с ръба на дланта си. Черният мъж го шамароса отново и повтори:

— Име.

— Не може да правите така — обади се някаква жена откъм тълпата. С австралийски акцент. Карл обърна глава с присвити очи и я погледна. Елегантна, смугла, болезнено слаба, към петдесетте. Очевидно тръгнала на пазар. Държеше две книжни торби в зелено и охра с черни дръжки и холореклама на някакъв бутик с черни йероглифи на фона на охрата.

— Що не си купите още едни обувки? — изръмжа Карл.

— Майната ти. — Дамата очевидно не смяташе да отстъпва. — Това не ти е Ръбът. Тук не може да мачкате така хората.

— Благодаря, ще го имам предвид — каза Карл и се обърна към момчето на стола. Удари го с опакото на ръката си и му разкървави носа. — Име!

— Марсалис — каза Ровайо зад него. — Достатъчно.

— Така ли мислиш?

Гласът й се сниши до шепот.

— Жената е права, това не ти Ръбът. Честно казано, вече май прекрачихме границата.

Карл се огледа. Самоанският служител от охраната говореше по телефона, но не откъсваше поглед от момчето и надвисналия над него чернокож мъж. Колкото до зяпачите, те се бяха отдръпнали малко, както им бе наредила Ровайо, но изглежда, не бързаха да се разотиват. Сигурно само един на всеки десет беше видял борбата, прецени Карл, и още по-малко бяха видели предшестващата я атака с мачетето. С други думи, ситуацията търпеше широки интерпретации.

Той сви рамене.

— Ти си човекът с пищова.

— Да. И определено няма да стрелям с него по тези хора.

— Едва ли ще се стигне дотам.

— Марсалис, забрави тая работа. Нямам намерение да…

Влажна кашлица. Момчето се мъчеше да стане от стола, стиснало до болка страничните облегалки. Не откъсваше поглед от лицето на Карл.

— Черен човек — изломоти то.

Карл погледна косо към Ровайо.

— Наблюдателно дребно лайно, нали?

Ровайо направи гримаса и застана между Карл и стола. Показа холограмата си на момчето.

— Виждаш ли това? Знаеш ли какви неприятности те чакат, младежо?

Момчето я изгледа ококорено.

— Знам, че лъжеш, за да го прикриеш. Властта ти е вавилонска, думите ти са черни лъжи, зад които се крият слугите на Сатаната. Знам кой ти е господарят.

— Направо върхът.

— Марсалис, млъкни за малко, ако обичаш. — Ровайо прибра пистолета и изгледа момчето с ръце на кръста.

— Ти си от Джизъсленд, нали? Незаконен имигрант? Имаш ли си представа колко бързо мога да те пратя обратно в милата ти родина?

— Аз не отговарям пред вашите закони. Не скланям глава пред Мамон и Белиал. Аз съм избран. — В ярката светлина на мола бледото лице на младежа лъщеше от пот. — Аз минах от другата страна.

— Това никой не го оспорва — уморено подхвърли Карл.

— Марсалис!

— Хайде стига! Не теб нападна с шибаното мачете.

Момчето се опита да стане. Ровайо го блъсна нетърпеливо с ръка в гърдите — столът се плъзна половин метър назад под тежестта му — и го посъветва:

— Налягай си парцалите.

В очите му избухна ярост. Гласът му се извиси.

— Вие сте измамни съдии. Фалшиви правораздавници, сарафи, тънещи в смрадливите грехове на плътта и развалата. — Виковете излизаха от устата му на тласъци, сякаш от нея бълваше нещо дълго потискано. — Не ще ме отклоните от правия път, не ще ме над…

— Искаш ли да му затворя устата?

— … виете, аз съм отвъд вашите капани. Страшният съд…

— Не, майната му, не искам. Искам да…

— … идва. Той е тук! Той е жив, от плът и кръв, между нас! Познавате го под името Мерин, но всъщност не знаете нищо, той е…

Тирадата позагуби от силата си, когато Карл и Ровайо едновременно впиха с подновен интерес погледи в момчето.

— … пълководецът на небесните легиони — завърши младежът малко несигурно.

— Мерин е тук? — попита Карл. — На „Котката“? Сега? Момчето стисна устни. Карл рязко се обърна към Ровайо. Тя вече вадеше телефона си.

— Можеш ли да затвориш платформата?

— Това правя. — Вече набираше. Вдигна телефона до ухото си и погледна Карл. — Алкатрас може да наложи възбрана върху приходящия и изходящия трафик. Сигурно ще се наложи да изкарам от леглото двама-трима от шефовете, но…

Телефонът изпука, после се чу глас. Ровайо го прекъсна.

— Алисия Ровайо, отдел „Специални случаи“. По най-бързия начин ме свържете с дежурния офицер в Алкатрас.

Пауза. Съвсем съзнателно Карл обърна гръб на момчето и попита небрежно:

— Ще можем ли да ползваме сателит?

Ровайо кимна.

— Все трябва да има някой в района. Ако не е от нашите, ще наемем сателитно време. Малцина отказват на специалния отдел. Ало? Да, обажда се Ровайо, слушай…

— Хей! Не!

Карл нямаше нужда от анонимния вик. Таниндо, така както го преподаваше Съдърланд, развиваше силно чувство за чуждо присъствие, почти като допълнително сетиво, а мрежата имаше грижата за фината настройка. Усети момчето да става от стола, без да се обръща, за да го погледне. Въпреки това се обърна, почти лениво, и определи в движение най-добрия път за бягство. Момчето беше вече извън прекия му обсег и тичаше към един страничен коридор. Размахваше ритмично ръце, с отметната назад глава, набираше отчаяно скорост. Не беше зле предвид всичко останало.

Карл видя как Ровайо застива и млъква насред изречението. Посяга към прибраното си оръжие. Той вдигна ръка да я спре и поклати глава.

— Остави го. Аз имам грижата.

— Но ти…

— Спокойно. С това си изкарвам прехраната — да тичам след идиоти.

После се извърна. Добре би било пищовът да е у него, но нямаше време да я уговаря…

— Ще избяга — извика австралийката.

Карл я стрелна с убийствен поглед, след което се задвижи. Бавен бяг, преминаващ постепенно в спринт, набиращ скорост и целенасоченост, фината интензивна настройка на лова.

Време беше да намери Мерин и да приключва.